Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (25)

25.

Тази вечер, докато стояха на котва в залива Константина, в сянката на нисък обрасъл остров, екипажът избра шестима души, които заедно с Хънтър и Сансон да преброят съкровището. Това бе сериозно и тържествено занимание. Останалият екипаж се отдаде на див запой с испански ром, но осмината останаха трезви, докато преброяването не приключи.

В кораба имаше две съкровищници; отвориха първата и откриха в нея пет сандъка. В първия имаше перли с различно качество, но все изключително ценни. Вторият бе пълен със златни ескудо, които проблясваха смътно на светлината на фенера. Монетите бяха грижливо преброени два пъти, преди да бъдат върнати на мястото им. Напоследък златото беше изключителна рядкост — само един на сто испански кораба превозваше такъв товар — и каперите бяха въодушевени. Останалите три сандъка бяха пълни със сребърни кюлчета от Мексико. Хънтър прецени, че общата стойност на петте сандъка възлиза на повече от десет хиляди лири стерлинги.

Силно възбудени, преброителите отвориха втората съкровищница. Там преброиха десет сандъка и ентусиазмът им нарасна още повече, докато не отвориха втория сандък, пълен с блестящи сребърни кюлчета с короната и котвата на Перу. Повърхността на кюлчетата обаче бе многоцветна и неравномерна.

— Това не ми харесва — рече Сансон.

Набързо отвориха и останалите сандъци. В тях имаше същите многоцветни сребристи слитъци.

— Извикайте Чифутина — каза Хънтър.

Дон Диего, присвил очи на слабата светлина в трюма и хълцащ от испанската отрова за дяволи, изгледа намръщено кюлчетата.

— Лоша новина — бавно рече той. Поиска везни, бъчонка вода и едно сребърно кюлче от първата съкровищница.

След като исканията му бяха изпълнени, преброителите загледаха как той постави мексиканското сребро на едното блюдо и смени няколко перуански кюлчета, докато не намери едно, което бе със същото тегло.

— Тези ще свършат работа — рече той и ги сложи настрана. Постави бъчонката пред себе си и потопи мексиканското кюлче. Нивото на водата се покачи. Чифутина го отбеляза, като направи с ножа си резка върху дървото.

Извади кюлчето и потопи среброто от Перу. Този път нивото на водата се качи още повече.

— Какво означава това, дон Диего? Сребро ли е?

— Отчасти — отвърна Чифутина. — Но не изцяло. Вътре има някакъв примес. Друг метал, който е по-тежък от среброто, но със същия цвят.

— Да не би да е плумбум^[1]?

— Възможно е. Но оловото има матова повърхност, а тази не е такава. Почти съм сигурен, че това сребро е примесено с платина.

Думите му бяха посрещнати със стонове. Платината беше метал без никаква стойност.

— Каква част е платината, дон Диего?

— Не мога да кажа. За точно определяне ми трябват по-прецизни инструменти. Предполагам, че около половината.

— Проклети донове — изруга Сансон. — Крадат не само от индианците, но и от самите себе си. Филип е лош крал, ако позволява да го мамят така открито.

— Всички крале са мамени — отвърна Хънтър. — Това е присъщо за тях. Но тези кюлчета все пак струват нещо — поне десет хиляди лири. Пак сме пипнали огромно съкровище.

— Така си е — каза Сансон. — Но представи си колко по-огромно можеше да бъде.

Имаше и други ценни стоки, които трябваше да вземат предвид. В трюма на кораба имаше домакински уреди, платове, кампеш, тютюн и подправки като чили и карамфил. Всичко това можеше да се продаде на доковете на Порт Роял за доста значителна сума — може би около две хиляди лири.

Преброяването продължи до късно през нощта, след което групата се присъедини към шумния гуляй и пиянските песни. Хънтър и Сансон не се включиха във веселбата, а отидоха в капитанската каюта.

Сансон заговори направо:

— Как е жената?

— Докачлива — отвърна Хънтър. — И реве през цялото време.

— Но е невредима?

— Жива е.

— Трябва да я зачислим към дяла на краля — каза Сансон. — Или на губернатора.

— Сър Джеймс няма да го позволи.

— Можеш да го убедиш.

— Съмнявам се.

— Та ти си спасил единствената му племенница…

— Сър Джеймс има добър делови нюх. Пръстите му прилепват към златото.

— Мисля, че си длъжен да опиташ да му покажеш правилния начин на мислене — рече Сансон. — Заради целия екипаж.

Хънтър сви рамене. Всъщност вече бе мислил по въпроса и смяташе да защити позицията си пред губернатора.

Но не искаше да дава обещания на Сансон.

Французинът наля вино.

— Е — сърдечно каза той, — свършихме чудесна работа, приятелю. Какви са плановете ти за завръщането?

Хънтър сподели накратко намерението си да продължат на юг и после да останат в открито море, преди да тръгнат на север към Порт Роял.

— Не смяташ ли, че ще е по-сигурно да разделим съкровището между двата кораба, да се разделим и да се върнем по различни маршрути? — попита Сансон.

— Мисля, че е по-добре да останем заедно. Два кораба изглеждат по-внушително, особено от разстояние. Ако е само един, може да бъде нападнат.

— Така е — съгласи се Сансон. — Но тези води се патрулират от дузина испански кораби. Ако се разделим, вероятността и двата кораба да се натъкнат на враговете е по-малка.

— Няма причина да се боим от испанските войници. Ние сме законни испански търговски кораби. Само французите или англичаните могат да ни нападнат.

Сансон се усмихна.

— Нямаш ми доверие.

— Разбира се, че ти нямам — с усмивка отговори Хънтър. — Искам да си ми пред очите. И съкровището да е под краката ми.

— Тъй да бъде — рече Сансон, но погледът му бе мрачен и Хънтър си каза, че не бива да забравя това.