Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (32)

32.

Хънтър се събуди от неспокойния си сън със странното чувство, че нещо не е наред. Надигна се в леглото и осъзна, че всичко е по-тихо — клатушкането на кораба вече не беше така диво и вятърът бе стихнал до шепот.

Забърза към палубата, навън ръмеше ситен дъжд. Видя, че морето е по-спокойно и видимостта се е увеличила. Ендърс, който все още стоеше зад руля, изглеждаше полумъртъв, но беше ухилен.

— Здравата го изстискахме, капитане — рече той. — Не остана много от коритото, но се справихме.

Посочи дясно на борд. Там имаше суша — нисък, сив профил на остров.

— Кой е островът? — попита Хънтър.

— Не знам — отговори Ендърс. — Но ще се доберем до него.

Корабът им бе подмятан два дни и две нощи от бурята и нямаха никаква представа къде се намират. Приближиха малкия остров — нисък, обрасъл с шубраци и неприветлив. Дори от това разстояние виждаха гъсто растящите кактуси покрай брега.

— Предполагам, че сме слезли надолу по Наветрените острови — рече Ендърс, присвивайки преценяващо очи. — Вероятно сме недалеч от Бока дел Драгон, а в тези води няма отмора. — Въздъхна. — Поне да се виждаше слънцето, за да се ориентираме.

Бока дел Драгон — или Пастта на дракона — беше ивицата вода между Наветрените Кариби и крайбрежието на Южна Америка. Районът бе прочут и от него се страхуваха, макар че в момента морето изглеждаше сравнително спокойно.

Въпреки тихото море „Ел Тринидад“ се клатушкаше като пияница. Все пак успяха с раздраните си платна да заобиколят южния нос на острова и да намерят хубав залив на западната страна. Беше защитен и имаше пясъчно дъно, където можеха да наклонят кораба на една страна и да го ремонтират. Акостираха и изтощеният екипаж слезе на сушата, за да си почине.

Следващите три дни бяха добри. Екипажът работеше здравата върху кораба и поправи пораженията под ватерлинията и рангоута. При претърсването на кораба не намериха дърва на борда. Обикновено галеон с размерите на „Ел Тринидад“ носеше допълнителен рангоут и мачти в трюма, но те бяха свалени от испанците, за да се освободи повече място за товара. Хората на Хънтър трябваше да се справят с подръчни материали.

Ендърс проведе наблюдения на слънцето с астролаба си и определи географската им ширина. Намираха се недалеч от испанските твърдини Картахена и Марикаибо на брега на Южна Америка. Но като се изключи това, нямаха представа на кой остров са попаднали и затова го кръстиха Безименен.

Хънтър се чувстваше уязвим, докато „Ел Тринидад“ беше килнат на една страна, негоден за плаване. Ако ги нападнеха сега, здравата щяха да загазят. Въпреки това нямаше причини да се страхува. Островът явно беше необитаем, както и двете малки островчета южно от него.

Около Безименния обаче витаеше нещо враждебно и отблъскващо. Земята бе суха и гъсто обрасла с кактуси, които на места образуваха същински гори. Птици с ярки разноцветни пера цвърчаха високо из буйната зеленина и крясъците им се носеха по вятъра. Самият вятър никога не спираше; беше горещ и влудяващ, духаше със скорост най-малко десет възела денем и нощем, като затихваше за кратко само по зазоряване. Хората започнаха да свикват да работят и спят при постоянния му вой.

Нещо в това място накара Хънтър да постави постове около кораба и пръснатите лагерни огньове на екипажа. Каза си, че мярката е с цел да заздрави дисциплината сред моряците, но в действителност имаше лошо предчувствие. На четвъртата вечер, по време на вечеря, определи постовете за през нощта. Ендърс щеше да поеме първата смяна; той самият щеше да пази втори, а Белоус трябваше да го смени. Изпрати човек да уведоми Ендърс и Белоус. Морякът се върна час по-късно.

— Прощавай, капитане — рече той. — Не мога да открия Белоус.

— Как така не можеш да го откриеш?

— Няма го никакъв, капитане.

Хънтър огледа шубраците покрай брега.

— Заспал е някъде — рече той. — Намерете го и ми го доведете. Ще има да съжалява.

— Слушам, капитане — отвърна мъжът.

Но при претърсването на залива не откриха нито следа от Белоус. В сгъстяващия се мрак Хънтър прекрати издирването и събра хората си около огньовете. Преброи тридесет и четирима, в това число испанските пленници и лейди Сара. Заповяда им да не се отдалечават от огньовете и избра друг, който да поеме смяната на Белоус.

Нощта мина без произшествия.

 

 

На сутринта Хънтър поведе група да търсят дървесина. На Безименния нямаше дървета, затова той потегли с десет въоръжени мъже към по-близкия остров на юг. Поне от разстояние той приличаше на техния и Хънтър не очакваше да намерят нещо.

Но се чувстваше длъжен да провери.

Акостира на източния бряг и поведе отряда си към вътрешността, проправяйки си път през гъстите кактуси, които закачаха и късаха дрехите им. Изкачиха едно възвишение преди пладне и оттам направиха две открития.

Първо, ясно се виждаше следващият остров по веригата, която се простираше на юг. Във въздуха се издигаха половин дузина тънки струйки дим — островът несъмнено бе обитаем.

По-интересни обаче бяха покривите на някакво село покрай западния бряг на острова, на който се намираха. Доколкото можеше да се прецени оттук, постройките имаха грубия вид на испански аванпост.

Хънтър предпазливо поведе хората си към селото. С готови за стрелба мускети те се запромъкваха от кактус на кактус. Когато бяха съвсем наблизо, един от хората му неволно натисна спусъка; гърмежът отекна и се понесе по вятъра. Хънтър изруга и зачака в селото да настане паника.

Не последва нищо. Нямаше никакви признаци на живот.

След кратко изчакване поведе хората си към селото. Почти незабавно разбра, че мястото е изоставено. Къщите бяха празни. Хънтър влезе в първата, но не откри нищо, освен Библия на испански и две проядени от молци одеяла, застилащи груби счупени легла. Тарантули забързаха към тъмните ъгълчета.

Хънтър излезе на улицата. Хората му тихомълком минаваха от къща на къща, но излизаха с празни ръце и клатеха глави.

— Може би са били предупредени за идването ни — предположи един моряк.

Хънтър поклати глава.

— Виж залива.

В залива имаше малки лодки, привързани на плиткото, които се поклащаха на слабите вълни. Ако селяните бяха побягнали, със сигурност щяха да го направят по вода.

Нямаше смисъл да изоставят лодки.

— Вижте тук — каза друг моряк, който стоеше на плажа.

Хънтър отиде при него. В пясъка имаше дълги и дълбоки бразди — следи от тесни лодки или може би канута, издърпани на сушата. А също и множество отпечатъци от боси стъпала. И някакви червеникави петна.

— Това кръв ли е?

— Не зная.

В северната част на селището имаше църква, скована грубо като останалите постройки. Хънтър и хората му влязоха. Вътре всичко беше разбито и стените бяха оплискани с кръв. Тук бе имало клане, но не много скоро. Бяха минали най-малко няколко дни. От вонята на засъхнала кръв им се догади.

— Какво е това?

Хънтър отиде до моряка, който се взираше в някаква кожа на земята. Беше жилава и люспеста.

— Прилича на крокодилска.

— Да, но откъде е.

— Не оттук — каза Хънтър. — Тук няма крокодили.

Вдигна кожата. Беше на голямо животно, дълго най-малко пет фута. Малко карибски крокодили достигаха такива размери; крокодилите от блатата във вътрешността на Ямайка бяха само три или четири фута.

— Одрана е преди доста време — каза Хънтър.

Огледа внимателно кожата. Около главата имаше пробити дупки, през които минаваше ремък от сурова кожа, сякаш е била носена на нечии рамене.

— Проклет да съм. Гледайте, капитане.

Хънтър погледна към съседния остров на юг. Димът от огньовете, който бяха видели, бе изчезнал. Вместо него се чуваше слабо думкане на барабани.

— По-добре да се връщаме — каза Хънтър и хората му не възразиха. Тръгнаха бързо под лъчите на следобедното слънце, но им трябваше близо час, за да се доберат до лодката си на източния бряг. Когато стигнаха, намериха още една загадъчна следа от кану по пясъка.

И още нещо.

Недалеч от лодката им имаше малък участък, ограден с камъни и с изгладен пясък. В центъра му от пясъка стърчаха пет пръста.

— Заровена ръка — каза един от моряците. Пресегна се и дръпна единия пръст.

Пръстът излезе от пясъка, а морякът така се стресна, че го изпусна и отскочи назад.

— Рани Божии!

Сърцето на Хънтър заблъска в гърдите му. Той погледна към хората си. Те трепереха.

— Хайде стига — каза той, наведе се и издърпа пръстите един по един. Постави ги в разтворената си длан. Моряците ги зяпнаха ужасени.

— Какво означава това, капитане?

Нямаше представа. Прибра пръстите в джоба си и рече:

— Връщаме се при галеона. Ще видим.

 

 

Вечерта седеше пред огъня и се взираше в осветените от пламъците пръсти. Лазю бе тази, която даде отговор на въпроса, който измъчваше всички.

— Виж краищата — каза тя и посочи грубия начин, по който пръстите бяха отрязани от дланта. — Работа на карибци, няма съмнение.

— Карибци? — смаяно повтори Хънтър.

Карибските индианци, някога така войнствени и обитавали толкова много карибски острови, вече се бяха превърнали в нещо като мит, бяха останали в миналото. Всички индианци в Карибско море бяха изтребени от испанците през първите сто години от господството им тук. Във вътрешните райони на някои затънтени острови понякога се откриваха неколцина мирни араваки, живеещи в бедност и мръсотия. Кръвожадните карибци обаче отдавна бяха изчезнали.

Или поне така се твърдеше.

— Откъде знаеш? — попита Хънтър.

— От разрезите — отвърна Лазю. — Пръстите не са отрязани с метално острие. А с каменни ножове.

Хънтър безуспешно се опита да проумее новата информация.

— Трябва да е някакъв донски трик, за да ни уплашат — рече той. Но сам не беше убеден в думите си. Всичко съвпадаше — следите от кану, крокодилската кожа с ремъка.

— Карибците са канибали — безизразно каза Лазю. — Но оставят пръсти като предупреждение. Такъв е обичаят им.

Ендърс дойде при огъня.

— Ще прощавате, капитане, но мис Алмънт не се върна.

— Какво?

— Не се върна, сър.

— Откъде?

— Пуснах я да отиде във вътрешността — окаяно отвърна Ендърс и посочи към тъмните кактуси отвъд огньовете около кораба. — Искаше да набере плодове и ягоди, май е вегетарианка…

— Кога я пусна да отиде?

— Следобед, капитане.

— И още не се е върнала?

— Пуснах я с двама моряци — каза Ендърс. — Изобщо не съм си помислил…

Млъкна.

В тъмното се разнесе далечно думкане на индиански барабани.