Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (37)

37.

На 23 октомври 1665 г. присъдата над Чарлз Хънтър и екипажа му по обвинение в пиратство и разбойничество беше отменена от адмиралтейски съдия Люишъм на закрита сесия със сър Джеймс Алмънт, възстановеният губернатор на колония Ямайка.

На същото заседание командир Едуин Скот, главен офицер на гарнизона на Форт Чарлз, беше обвинен в държавна измяна и осъден на смърт чрез обесване на следващия ден. Бяха приети личните му признания в писмен вид с обещание за смекчаване на присъдата. След като писмото беше написано, неизвестен офицер застреля Скот в килията му във Форт Чарлз. Извършителят така и не беше установен.

За капитан Хънтър, превърнал се вече в сензация в града, оставаше още един проблем — Андре Сансон. Французинът го нямаше никакъв и се говореше, че е избягал в планините във вътрешността. Хънтър обяви, че ще плати щедро за всякакви вести за Сансон, и още същия следобед получи изненадващи новини.

Беше отседнал в „Черния глиган“ и не след дълго една стара повлекана поиска да говори с него. Хънтър я познаваше — въртеше бардак, името й беше Симънс. Изглеждаше доста нервна, когато пристигна.

— Говори, жено — рече той и й поръча чаша ром, за да се отпусне.

— Ами, сър — каза тя, отпивайки от рома, — миналата седмица в Порт Роял дойде един мъж на име Картър, много болен.

— Да не е морякът Джон Картър?

— Същият.

— Продължавай — подкани я Хънтър.

— Каза, че бил спасен от английски пощенски кораб от Сейнт Китс. Забелязали огън на малък необитаем остров и когато спрели да разберат какво е, намерили въпросния Картър изоставен и го прибрали.

— И къде е той сега?

— О, избяга, избяга. Много се страхуваше да не срещне онзи френски злодей, Сансон. Сега е из хълмовете, но ми разказа историята си доста подробно.

— И каква е тя? — попита Хънтър.

Собственичката на бардака бързо разказа чутото. Картър бил на борда на слупа „Касандра“, натоварен с част от съкровището на галеона и командван от Сансон. Попаднали в свиреп ураган, корабът се разбил във вътрешния риф на някакъв остров и повечето от екипажа загинали. Сансон събрал останалите, спасили съкровището и им заповядал да го заровят на острова. След това построили лодка от отломките на разбития кораб.

А после, според разказа на Картър, Сансон ги избил всичките — дванадесет души — и отплавал сам. Самият Картър бил лошо ранен, но успял да оцелее по чудо и доживял да се прибере у дома и да разкаже историята си. Освен това казал, че не знае името на острова, нито къде точно е заровено съкровището, но Сансон бил надраскал карта на една монета, която носел на шията си.

Хънтър изслуша разказа мълчаливо, благодари на жената и й даде монета за безпокойството. Сега още повече гореше от нетърпение да открие Сансон. Остана в „Черния глиган“ и търпеливо изслушваше всеки слух за местонахождението на французина. Имаше поне дузина версии. Бил отишъл в Порт Морант. Избягал в Инагуа. Скрил се някъде из хълмовете.

Когато най-сетне излезе наяве, истината бе изумителна. Ендърс нахълта в кръчмата.

— Капитане, той е на борда на галеона!

— Какво?

— Точно така, сър. Бяхме шестима души на пост. Уби двама и изпрати останалите да ти кажем.

— Какво да ми кажете?

— Че или ще уредиш помилването му и ще се откажеш открито от враждата си с него, или ще потопи кораба, капитане. Ще го потопи на място. Каза, че иска отговора ти до довечера.

Хънтър изруга. Отиде до прозореца и погледна към залива. „Ел Тринидад“ се поклащаше леко на котва, но се намираше доста далеч от брега, в дълбоки води — твърде дълбоки, за да бъде спасено съкровището, ако потъне.

— Хитър е, мръсникът — отбеляза Ендърс.

— Така е — съгласи се Хънтър.

— Ще отговориш ли?

— Не сега — каза Хънтър и се извърна от прозореца. — Сам ли е на борда?

— Да, ако това има някакво значение.

Дори сам Сансон струваше поне колкото дузина мъже в открита битка.

Галеонът със съкровището беше по-встрани от другите кораби в залива — отвсякъде бе заобиколен от почти четвърт миля вода. На практика беше в изолация.

— Трябва да помисля — рече Хънтър и се върна на масата си.

Кораб, хвърлил котва в спокойни води, е непристъпен като заобиколена с ров крепост. А Сансон го беше направил още по-непристъпен — беше изхвърлил помията и боклука около него, за да привлече акули. В пристанището те и без това бяха много, така че опитът да се достигне до „Ел Тринидад“ с плуване си беше чисто самоубийство.

Лодка също не можеше да приближи до кораба, без да бъде забелязана.

Затова подходът трябваше да е открит и на пръв поглед безобиден. Откритата лодка обаче не предлага много възможности за криене. Хънтър почеса главата си. Закрачи напред-назад из „Черния глиган“, а после, все така неспокоен, излезе на улицата.

Там видя фокусник, поредното забавление в града, който пръскаше струи разноцветна вода от устата си. Фокусничеството беше забранено в колонията Масачузетс, тъй като се смяташе, че е дело на Дявола. Но за Хънтър то бе просто поредното чудачество.

Той се загледа известно време във фокусника, който пръскаше една след друга струи с различни цветове. Накрая отиде при него.

— Искам да науча тайните ти.

— Много прекрасни дами от двора на крал Чарлз са ми казвали същото и са ми предлагали повече от теб.

— Предлагам ти живота ти — каза Хънтър и опря заредения пистолет в бузата му.

— Няма да го направиш — каза фокусникът.

— Напротив, ще го направя.

Няколко минути по-късно Хънтър се намираше в шатрата на фокусника и слушаше обясненията на номера му.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат — каза фокусникът.

— Покажи ми — нареди Хънтър.

Фокусникът обясни, че преди представлението гълта хапче, направено от жлъчка на юница и печено тесто.

— Това пречиства стомаха ми, нали разбираш.

— Разбирам. Нататък.

— После правя смес от бразилски орехи и вода и я варя, докато не стане червена. Гълтам и нея преди работа.

— Нататък.

— После изплаквам чашите с бял оцет.

— Нататък.

— А други чаши оставям неизплакнати.

— Нататък.

След това, обясни фокусникът, пиел вода от чистите чаши и връщал съдържанието на стомаха си, получавайки чаши от яркочервено „бордо“. В другите чаши, които били изплакнати с оцет, същата течност ставала „бира“ с тъмнокафяв цвят.

При пиенето и връщането на още вода се получава по-светъл цвят, наричан от фокусника „шери“.

— Други трикове няма. Нещата не са каквито изглеждат, и това го доказва. — Фокусникът въздъхна. — Номерът е да насочиш вниманието към погрешното място.

Хънтър му благодари и отиде да потърси Ендърс.

— Познаваш ли жената, която ни помогна да се измъкнем от „Маршълси“?

— Името й е Ан Шарп.

— Намери я — каза Хънтър. — И събери шестима от най-добрите хора за лодката.

— Защо, капитане?

— Ще идем на гости на Сансон.