Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (9)

Девета глава

Те седяха на верандата и чакаха, любезният криминален комисар, старши полицаят Бьорк и един следовател. Комисарят твърдеше, че било важно малкото момиче да не се разстрои от разпита. Във всеки случай да не се разстрои още повече. Затова било добре да присъства полицаят Бьорк от местния полицейски участък, който познаваше момичето. И за да заприлича целият разпит на малък приятелски разговор, той трябваше да се проведе в дома й, на слънчевата веранда, а не в участъка. Чуждата обстановка винаги притеснява децата, знаеше комисарят от опит. Свидетелските показания на момичето трябваше да бъдат записани на магнетофон, за да не го безпокоят повторно. След като разкажеше всичко, което знаеше, тя можеше спокойно да го забрави. Да забрави колко зло има на този свят. Така мислеше комисарят.

И ето че сега те седяха там и чакаха Ева-Лота. Беше рано сутринта и тя явно още не бе съвсем готова. През това време госпожа Лизандер донесе силно кафе и прясно опечени сладки. А те наистина имаха нужда от подсилване, бедните полицаи, които бяха работили цялата нощ, без да хапнат нищо и без да спят. Беше прекрасна утрин. Въздухът беше свеж и ясен след вчерашната буря. Розите в градината на пекаря изглеждаха като току-що окъпани, а синигерите и сипките цвърчаха бодро в старото ябълково дърво. На верандата ухаеше на кафе. Беше толкова приятно и уютно там. Човек не би повярвал, че тези трима господа, които седяха, похапваха и пиеха кафе, са полицаи на служба, които разследват убийство. В такава прекрасна лятна утрин не беше възможно да си представиш, че съществуват подобни неща.

Комисарят взе третата сладка и рече:

— Честно казано, не вярвам, че ще успеем да измъкнем нещо съществено от момичето — Ева-Лота ли се казваше? Не вярвам, че нейните показания ще ни доведат до някакви съществени изводи. Децата не могат да наблюдават обективно. Твърде много фантазират.

— О, Ева-Лота е доста обективна — не се съгласи полицаят Бьорк.

На верандата излезе пекарят Лизандер. На челото му се беше появила малка бръчка, която преди липсваше. Тази бръчка означаваше, че се тревожи за единственото си обично дете и е обезпокоен от това, че трябва да допусне полицаите да я измъчват със своите въпроси.

— Ей сега ще дойде — съобщи той. — Може ли да присъствам на разпита?

След известно колебание комисарят се съгласи. Той обаче постави условие пекарят да стои съвсем тихо и по никакъв начин да не се намесва в разпита.

— Е, всъщност няма да е зле Ева-Лота да е с баща си. Това ще я успокоява. Може пък да се страхува от мен.

— И защо да се страхувам — се чу един спокоен глас откъм вратата и Ева-Лота излезе на обляната от слънце веранда.

Тя погледна комисаря със сериозните си очи. Защо пък да я беше страх от него? Ева-Лота не се страхуваше от хора. Тя знаеше от опит, че повечето от тях са мили и любезни и не ти мислят злото. Едва вчера бе разбрала, че може да има и коварни хора. Тя обаче не виждаше причина, поради която да причислява към лошите и криминалния комисар. Знаеше, че той е тук, защото така трябва. Знаеше, че трябва да му разкаже всичко за вчерашния ужас в прерията, и беше готова да го направи. Тогава защо да се страхува? Главата й още тежеше от всичкия този плач и дълбокия сън през нощта. Не беше много ведра, но поне беше спокойна, съвсем спокойна.

— Добро утро, мъничка Лиза-Лота — поздрави я бодро комисарят.

— Ева-Лота — поправи го тя. — Добро утро!

— А, да, разбира се, Ева-Лота! Ела и седни тук, Ева-Лота. Искаме да поговорим с теб. Няма да трае дълго. А след това отново ще можеш да играеш с куклите си.

Той каза всичко това на Ева-Лота, която се чувстваше толкова стара, почти на петнадесет години!

— Престанах да си играя с кукли още преди десет години — каза тя, за да го ориентира в ситуацията.

Полицаят Бьорк имаше право — тя беше делово дете. Комисарят разбра, че ще трябва да намери друг тон и да се държи с Ева-Лота като с възрастна.

— А сега ми разкажи всичко — започна той. — Значи си била при уби… извън града, в ливадата? Как всъщност се случи така, че вчера по обед си била там съвсем сама?

Ева-Лота стисна здраво устни.

— Това… това не бива да казвам. Това е напълно тайно. Бях там с тайно поръчение.

— Мило дете — въздъхна комисарят, — ние се опитваме да разследваме убийство. В такъв случай всички тайни отпадат. Какво значи трябваше да направиш вчера при имението?

— Трябваше да взема Великия Мумрих — измънка Ева-Лота неохотно.

Беше необходимо едно наистина много подробно обяснение, докато комисарят разбере най-сетне какво представлява Великия Мумрих. В полицейския доклад, който бе изготвен въз основа на разпита, написаха кратко и ясно: „Лизандер заяви, че по обед на 28 юли е отишла в общинската земя западно от града с намерението да вземе един т.нар. Велик Мумрих“.

— Видя ли там някого? — поиска да знае комисарят, след като загадката с Великия Мумрих беше разяснена.

— Да — отговори Ева-Лота. — Вид… видях Грен… и още един.

Комисарят се оживи.

— Тогава разкажи съвсем точно как и къде ги видя! — настоя той.

И Ева-Лота разказа. Как видяла Грен пред себе си, на около сто метра разстояние…

— Стоп — прекъсна я комисарят. — Как успя от толкова голямо разстояние да познаеш, че е Грен.

— Вижда се, господин комисар, че не сте от нашия град — отвърна Ева-Лота. — Всеки човек тук веднага би познал Грен по походката му. Така ли е, чичо Бьорк?

Бьорк потвърди и Ева-Лота продължи разказа си. Как видяла Грен да завива по пътечката и той изчезнал в храстите. Как човекът с тъмнозеления габардинен панталон се появил от другата страна и изчезнал по същата пътека.

— Имаш ли представа колко часа беше? — попита комисарят, макар да знаеше, че що се отнася до времето, децата рядко дават точни показания.

— Един и половина — отговори бързо Ева-Лота.

— Откъде знаеш това? Часовника си ли погледна?

— Не — отговори Ева-Лота и пребледня. — Попитах уби… убиеца за часа — около четвърт час по-късно.

Комисарят погледна колегите си. Нима бяха виждали такова нещо? Този разпит щеше да се окаже много по-ценен, отколкото си беше представял. Той се наведе напред и погледна настоятелно Ева-Лота в очите.

— Казваш, че си попитала убиеца? Имаш ли основания действително да твърдиш, че знаеш кой е убил Грен? Да не би да си видяла как се е случило?

— Не — отговори Ева-Лота, — но когато виждам, че първо един човек изчезва между храстите и веднага след това там се скрива и друг човек и след известно време намирам там мъртъв първия от споменатите хора, то би трябвало да заподозра другия, останалия жив. Грен, естествено, може и да е паднал и така да е умрял. Но това ще е доста трудно за доказване.

Бьорк наистина имаше право. Това дете тук наистина беше много сериозно.

Тя разказа също как, след като видяла двамата мъже да изчезват по пътечката, където бил скрит Великия Мумрих, се бе отбила в имението, за да ги изчака и че е останала там най-много четвърт час.

— А след това? — попита комисарят.

Ева-Лота присви очи. Тя изглеждаше доста измъчена. Това, което следваше, беше най-трудно за разказване.

— Налетях право на него… там на пътечката — прошепна тя. — Попитах го колко е часът, а той каза: „Два без петнайсет“.

Комисарят изглеждаше доволен. Съдебният лекар беше определил времето на убийството между дванайсет и два. Показанията на малката правеха възможно то да се определи съвсем точно: между един и половина и два без петнадесет. Този факт можеше да се окаже важен. Ева-Лота беше наистина безценна свидетелка!

Той продължи да пита:

— Как изглеждаше мъжът? Разкажи всичко, за което можеш да си спомниш. Всяка подробност.

Ева-Лота си спомни отново за тъмнозеления габардинен панталон. Сетне за бялата риза. И за тъмночервената вратовръзка. И часовника. Много черни косми по ръцете.

— А лицето му как изглеждаше? — не спираше да пита комисарят.

— Имаше мустаци — отговори Ева-Лота. — И дълга черна коса, която му падаше на челото. Не беше много стар. Изглеждаше добре. Но беше уплашен и зъл. Отдалечи се от мен много бързо. Толкова бързаше, че изпусна една полица — и дори не забеляза.

Комисарят затаи дъх. После извика:

— За бога, какво каза току-що? Какво изпусна той?

— Една полица — заяви гордо Ева-Лота. — Не знаете ли какво е това, господин комисар? Това е само един лист хартия, а най-отгоре пише „Полица“. Казвам ви, нищо повече от лист хартия. А хората, повярвайте, често вдигат толкова шум заради тези полици.

Комисарят отново погледна колегите си. Вчерашните проучвания у съседите на стареца горе, в Роудиберг, бяха установили, че Грен се е занимавал с лихварство като дребно допълнително средство за доходи. Мнозина бяха забелязали, че вечер той приемал в къщата си тайнствени посетители — но не много често. Сигурно е предпочитал да се среща с клиентите си някъде в околностите на града. При претърсването на дома му бяха намерени доста полици, подписани с различни имена. Следователите записаха тези имена и вече се готвеха да издирят при необходимост всички тайнствени клиенти на Грен. Един от тях можеше да бъде убиеца.

Но комисарят през цялото време беше наясно, че някой от тях бе решил да се измъкне от финансовите проблеми, в които се бе заплел, като убие Грен. Това най-вероятно беше мотивът за престъплението. Обаче никой не прави такова нещо, ако не е сигурен, че е взел всички документи, които биха могли да го издадат.

И ето сега това момиче им разказа, че убиецът е изпуснал там между храстите една полица. Полица, върху която е написано името му! Полица с името на убиеца… Комисарят толкова се развълнува, че когато отново се наведе към Ева-Лота гласът му трепереше.

— Ти вдигна ли полицата?

— Да, естествено — отвърна Ева-Лота.

— Какво направи с нея? — Комисарят отново затаи дъх.

Ева-Лота се замисли. Докато тя размишляваше, наоколо цареше мъртвешка тишина. Само сипката продължаваше концерта си в ябълковото дърво.

— Не си спомням — рече накрая Ева-Лота.

Комисарят простена тихо.

— Но нали ви казах, че това не беше нищо повече от един малък лист хартия — повтори Ева-Лота, за да го утеши.

Тогава комисарят взе ръката й и й обясни бавно и ясно, че полицата е изключително важен лист хартия, с който се потвърждава, че си заел пари от някого и че си длъжен да върнеш тези заети пари. А това се потвърждава като се подпишеш с името си под полицата. Човекът, който бе убил Грен, го е направил, защото не е имал пари да върне заема. Той беше убил хладнокръвно един човек, за да получи обратно полиците си, за които Ева-Лота твърдеше, че са съвсем маловажни. А името му е било написано на листа, който е изпуснал на пътеката. Сега Ева-Лота разбира ли, че е важно да си спомни какво е направила с полицата?

Ева-Лота разбра и наистина се помъчи много. Спомняше си как стои там с полицата в ръка. Помнеше, че точно тогава тресна страшна гръмотевица. Но повече не си спомняше. О, тя разбира се си спомняше за ужаса след това. Но за полицата нямаше никакъв спомен. Разочарована, тя призна безсилието си на комисаря.

— А не прочете ли случайно името, което беше написано там? — попита комисарят.

— Не, не се сетих — отвърна Ева-Лота.

Комисарят въздъхна. Но той си каза, че работата на един полицай не би могла да бъде толкова лесна. Все пак разпитът на момичето изясни много неща. Човек не би могъл да очаква, че на всичкото отгоре ще му кажат и името на убиеца.

Преди да продължи разговора с Ева-Лота, той нареди по телефона да се претърси всеки сантиметър от общинската ливада. Мястото на убийството вече беше проучено много сериозно, но един лист хартия можеше да бъде отвян много надалеч. А полицата трябваше да бъде намерена.

Накрая Ева-Лота разказа как е открила мъртвия Грен. Тя преглъщаше непрекъснато и говореше съвсем тихо. А баща й покри лице с ръцете си, за да не гледа уплашения израз в очите й.

Но ето че мъчението съвсем скоро щеше да свърши. Комисарят имаше само още няколко въпроса. Ева-Лота твърдеше, че не е възможно убиецът да е от този град, иначе непременно би го познала. Ето защо комисарят я попита:

— Мислиш ли, че ще го разпознаеш, ако го видиш още веднъж?

— Да — изрече Ева-Лота бавно, — сред хиляди бих го разпознала.

— И ти никога преди това не си го виждала?

— Не — кимна Ева-Лота. После се поколеба за миг, сетне добави: — Всъщност донякъде…

Комисарят ококори очи. Този разпит беше пълен с изненади.

— Какво искаш да кажеш с това „донякъде“?

— Виждала съм вече панталоните му — изрече тя крайно неохотно.

— Я обясни по-ясно!

Ева-Лота обърна глава настрани:

— Трябва ли?

— Знаеш, че трябва. Къде, значи, висяха тези панталони?

— Те не висяха — обясни Ева-Лота. — Те се подаваха под един транспарант. Убиецът беше облечен с тях.

Комисарят посегна бързо към парчето сладкиш, което беше останало в подноса. Чувстваше, че има нужда от подсилване. Освен това се усъмни, че Ева-Лота действително е толкова сериозна, колкото изглеждаше в началото. Не започваше ли да си измисля.

— И така — поднови той разпита, — значи панталоните на убиеца се показваха под един транспарант. Чий транспарант?

— На Грен, естествено.

— А ти? Ти къде беше?

— Аз бях отвън на стълбата. Бяхме заедно с Кале. Понеделник вечерта след девет часа.

Комисарят нямаше деца и в този миг беше благодарен за това.

— Какво, за бога, сте правили в понеделник вечерта на стълбата на Грен? — запита той. И понеже междувременно беше понаучил това-онова, добави: — Ах, да, разбирам. Това е било пак заради някой Велик Мумрих, който сте преследвали.

Ева-Лота го погледна почти презрително.

— Господин комисар, вие да не си мислите, че Великите Мумрихи растат по дърветата? Има само един Велик Мумрих… сега и завинаги… Амин.

После тя разказа за нощния поход по покрива на Грен. Горкият пекар заклати угрижено глава, докато слушаше. А хората твърдяха, че било по-спокойно да имаш момиче…

— Откъде знаеш, че панталонът, който си видяла, принадлежи на убиеца? — попита комисаря.

— Не знаех това — отвърна спокойно Ева-Лота. — Ако го знаех, щях да вляза и да го арестувам.

— Но нима не каза точно това — възрази ядосано комисарят.

— Не, това съобразих по-късно — заяви Ева-Лота. — Нали чух как се карат там вътре в стаята заради тази полица и как оня със зелените панталони каза: „Ще се срещнем в сряда на обичайното място! И донесете полицата ми!“. Е, съобразете сам, с колко тъмнозелени габардинени панталони би могъл да се срещне Грен точно в сряда?

Комисарят беше убеден, че Ева-Лота е права. Пъзелът се получаваше. Сега всичко беше ясно: мотивът, часът на убийството, самото престъпление. Оставаше само още една дребна подробност: да заловят убиеца.

Комисарят стана и потупа Ева-Лота по бузката.

— Много ти благодаря — рече той развълнуван. — Беше много полезно за делото. Ти ни помогна повече, отколкото би могла да предположиш. А сега забрави всичко това.

— Мерси — рече Ева-Лота.

Сега комисарят се обърна към Бьорк.

— Време е да потърсим този Кале — подкани го той, — за да потвърди показанията на Ева-Лота за понеделник вечерта. Къде ще го намерим?

— Тук — рече един много самоуверен глас от балкона над верандата.

Комисарят погледна изумен нагоре и видя две глави, една тъмна и една светла, които надничаха зад парапета.

Рицарите на Бялата роза не оставят в беда другаря си по време на полицейски разпит или други изпитания. Също като пекаря, Кале и Андерс имаха желание да присъстват на разпита. Но по съображения за сигурност те предпочетоха да не искат преди това разрешение.