Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кале Бломквист (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mästerdetektiven Blomqvist lever farligt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Астрид Линдгрен. Кале Бломквист живее опасно

ИК „Пан ’96“

Редактор: Цанко Лалев

Илюстрации: Пламена Тодорова

Художник на корицата: Тихомир Манолов

ISBN: 954-657-325-6

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Колко време е необходимо, за да бъде забравено едно убийство? О, не е нужно да се чака дълго! Известно време хората непрекъснато говорят за него, говорят и гадаят, вълнуват се и се страхуват и упрекват полицията, че не прави нищо. А после то престава да им бъде интересно и те започват да се вълнуват за други неща.

Но най-първи забравят, естествено, децата, завоеватели на Великия Мумрих, които водят Войната на розите. Те имат толкова други неща за обмисляне, толкова други неща за свършване. Кой е казал, че лятната ваканция е дълга? Абсолютно погрешно! Лятната ваканция е толкова обезпокоително, толкова безмилостно кратка, направо да му се доплаче на човек. Един след друг отминават златните дни. Трябва да се използва всеки миг. Човек не може да си помрачава последната обляна в слънце седмица от лятната ваканция с мисли за мрачни престъпления.

Но майките не забравят толкова бързо. Известно време те държат русокосите си дъщери у дома, не смеят да ги изпуснат от очи. Те се взират неспокойно през прозореца, когато не чуват виковете на синовете си някъде около къщата. И често-често излизат навън, за да се убедят, че на любимите им чеда не се е случило нищо лошо. Освен това дълго време проверяват боязливо съдържанието на пощенските кутии, за да се уверят, че там не се крият нови опасности. Но накрая те вече нямат повече сили да се безпокоят. Нали и те трябва да мислят за други неща. А дъщерите и синовете, които са си изпатили здравата заради тяхната загриженост, въздъхват облекчено и отново се понасят към обичаните си места за игра и към бойните полета, които известно време са им били забранени. Полицията обаче не забравя — макар и да изглежда така. Въпреки всички трудности, тя продължава да работи, без да вдига много шум около себе си. Въпреки всички улики, които трябва да бъдат отхвърлени като неприложими, въпреки всички важни книжа, които са изчезнали и не могат да бъдат издирени, полицията продължава да работи — тя нищо не забравя.

Има и още някой, който не забравя. Това е убиецът. Той помни много добре какво е сторил. Спомня си за това вечер, когато ляга да спи. И сутрин, когато става, и през всичките часове между това. Той помни всеки миг, ден и нощ, и споменът го преследва дори в неспокойния му сън.

И се страхува. Страхува се, когато си ляга вечер и когато става сутрин и през всички часове между това. Страхува се всеки миг, денем и нощем, и страхът отравя съня му.

Той знае, че има едно момиче, което е видяло лицето му в един миг, в който не би трябвало да го види. Той се страхува от това момиче. Опитва се да промени вида си колкото се може повече. Обръсва мустаците си и си подстригва косите по различен начин. Никога повече не обува зеления габардинен панталон, този панталон, който виси най-вътре в гардероба му и който той не смее да изхвърли, за да не го забележи някой. И въпреки това се страхува. Страхува се, освен това, че накрая все пак някой ще открие полицата, която е загубил. Полицата, на която е написано името му. Чете всеки ден вестниците и се страхува, че ще открие там вестта, че най-сетне са намерили листа хартия и най-сетне убиецът ще бъде заловен. Толкова се страхува, че отново и отново отива на местопрестъплението и търси между храстите, макар да знае, че е безсмислено. Той отново и отново трябва сам да се убеди, че този ужасен лист хартия не се крие между увехналите треви или зад някой камък. И затова понякога се качва на колата си и с бясна скорост изминава шестте мили до добре познатото място на края на ливадата. Защото каква полза да премахнеш един човек от пътя си заради вечните парични неприятности, щом един-единствен малък лист хартия ще върне всичко в началното положение? Беше играл с голям залог и трябваше да довърши играта до край. Ако го разкрият, всичко е свършено. Тогава постъпката му, която в заслепените му очи изглеждаше неизбежна, щеше да се окаже най-голямата глупост и безумие, които някога е извършвал. Дори за миг той не помисля за това, че един човек си е отишъл завинаги. Че заради него един стар човек няма да види как това лято изгаря в есента. Той мисли само за себе си. Иска на всяка цена да се измъкне. Но се страхува. А никой не е така опасен както човекът, който се страхува.

Великия Мумрих още не беше се върнал от съдебното химическо изследване в Стокхолм. Полицията обаче знаеше вече пълните резултати от изследването: микроскопичните останки от шоколад по Великия Мумрих действително съдържаха следи от арсеник, а шоколадът на Кале несъмнено беше смъртоносно отровен. Ако Ева-Лота беше изяла сама блокчето шоколад, както се бе надявал изпращачът, тя едва ли щеше да има шанс да оцелее.

Ева-Лота вече знаеше за атентата срещу нея. Невъзможно беше да се скрие нещо, за което тръбяха всички вестници. Освен това криминалният комисар смяташе за свой дълг да я предупреди. Наистина потокът от подаръци и лакомства беше секнал напълно след настоятелното предупреждение в пресата, но въпреки това Ева-Лота трябваше да внимава. Един отчаян човек сигурно щеше да намери и друг начин да й навреди. И макар да се опасяваше, че бедното момиче ще получи нов нервен срив, когато научи ужасната истина, комисарят отиде в дома на пекаря и проведе много сериозен разговор с нея. Но той отново беше я подценил. Ева-Лота изобщо не получи нервен срив. Тя се разгневи, така се разгневи, че се чу пукане.

— Бепо можеше да умре — възмути се тя. — Каква подлост, за малко да убие едно невинно куче, което не е сторило нищо лошо!

В очите на Ева-Лота това беше подлост, която надминаваше всички други.

Но естественото й детско безгрижие отново й помогна да забрави всички ужасни неща, които преживя напоследък. Няколко дни по-късно тя отново бе предишното жизнерадостно момиче. Тя вече не си спомняше, че на света има лоши хора. Знаеше само, че е лятна ваканция и че беше неописуемо прекрасно да се живее.

О, да, до края на лятната ваканция оставаше само още една нищо и никаква седмица. Всички рицари на Бялата и Червената роза бяха единодушни, че малкото оставащо време трябва да се употреби за нещо по-добро от това да умуват за минали неща, които не могат да се променят.

Бепо оздравя напълно. А Сикстен, който бдеше неотлъчно до него, отново беше обзет от предишната си предприемчивост. Той отново свика под знамената своите войски. Те се събраха в гаража му и отново взеха да кроят планове. Беше ударил часът на възмездието. Време беше да се отмъсти за Великия Мумрих в глобуса и за всички други злини. Обаче това, че Андерс едва не отрови Бепо, не се броеше. Сикстен му беше простил от все сърце, пък и Андерс се грижеше по трогателен начин за Бепо, докато траеше болестта му.

Войните между Червените и Белите рози избухнаха дълго преди ерата на Великия Мумрих. И макар че Великия Мумрих с всичките магични свойства, които му се приписваха, беше ненадмината ябълка на раздора, съществуваха и други скъпоценности, които можеха да бъдат заграбени от противника. Така например белите имаха една стоманена касета, пълна с тайни документи. Според Андерс тази касета можеше да се съхранява в скрина на тавана на пекарната, без да е застрашена от някаква особена опасност. Сега обаче, когато Великия Мумрих беше на служебно пътуване, на Сикстен му хрумна, че касетата на Белите рози е изключителна скъпоценност, която трябва да бъде отнета, пък ако ще Червените рози да се бият до последния мъж. Това героично решение бе скрепено със свещена клетва, след което една вечер Сикстен съвсем спокойно отиде до главната квартира на Белите рози и взе касетата от тавана на пекарната. Обаче очакваните викове на ужас и отчаяние от страна на белите не огласиха смълчания градец, по простата причина, че те изобщо не забелязаха изчезването на касетата. Накрая Сикстен загуби търпение и изпрати Бенка при белите с едно послание, което да им отвори очите.

Посланието гласеше следното:

Къде ли е тайната касета на Белите рози?

Но, да, къде всъщност са тайните документи?

Там, където свършва прерията, там има една къща, а в къщата една стая. А в стаята един ъгъл. И в този ъгъл лежи лист хартия. А на хартията карта. А на картата… да, точно така!

О, вие бели въшки, търсете в тази къща!

— Никога повече през целия си живот няма да стъпя там — заяви отначало Ева-Лота.

След като размисли по-сериозно, тя обаче си каза, че не би могла все пак цял живот да стои далеч от прерията, великата бойна арена. Пролет или есен, лете или зиме, прерията упражняваше тайнствената си притегателна сила върху тях, тя беше пълна с неизчерпаеми възможности за приключения. Да се откаже от игрите в прерията, бе равносилно на това да се оттегли в манастир.

— Идвам с вас — заяви момичето след кратка вътрешна борба. — По-добре веднага, отколкото след като се превърне във фикс идея.

На следващата сутрин Белите рози станаха необичайно рано, за да предотвратят възможността да бъдат изненадани от неприятеля по време на търсенето. От съображения за сигурност Ева-Лота не каза у дома къде отива. Тя се измъкна от къщи съвсем безшумно и се присъедини към Андерс и Кале, които от известно време вече я чакаха при оградата.

Прерията изобщо не беше толкова зловеща, колкото си мислеше Ева-Лота. Тя си лежеше мирна и тиха, както винаги, и лястовиците се стрелкаха из въздуха с шеметна скорост. Нямаше нищо, което да навява страх. А имението изглеждаше почти гостоприемно, не като порутена, необитавана къща, а като дом, чиито обитатели още не са се събудили. Съвсем скоро те щяха да отворят прозорците, пердетата щяха да се издуят от утринния ветрец, а стаите да се изпълнят с радостни гласове, а пък от кухнята ще се чува приятно потракване, което означава, че скоро ще има закуска. Тук действително нямаше нищо, което да вдъхва страх.

Но след като влязоха през вратата, вътре все пак ги посрещна една съвсем пуста къща. С паяжини в ъглите, разлепени тапети и счупени прозоречни стъкла. Тук със сигурност нямаше да прозвучат други радостни гласове, освен техните.

„О, вие, бели въшки, търсете в тази къща“ — беше призовал предводителят на червените и те сториха каквото можаха. Трябваше да търсят дълго, понеже къщата беше голяма, с много стаи и ъгли и ниши. Но най-сетне търсенето се увенча с успех — точно както бяха изчислили червените. Сега или никога обаче белите трябваше да бъдат основно изпързаляни, така бе решил Сикстен.

На листа действително имаше карта на местността и не беше трудно да разпознаят в нея градината на пощенския директор. Виждаха се вилата и гаражът, и бараката за дърва, и тайното местенце, и всичко друго, а после на едно място кръст с надпис: „Копайте тук!“.

— М-да, при всичкото ми уважение към червените, не бих могъл да кажа, че са особено изобретателни — подсмихна се Андерс, след като разучава известно време картата.

— О, не, това направо е детинщина — възнегодува Кале. — Толкова смешно е, че ме хваща срам. Но май ще трябва все пак да отидем и да копаем, така ми се струва.

Да, те решиха да отидат в градината на Сикстен и да копаят. Но преди това искаха да направят нещо друго. Нито Андерс, нито Кале бяха идвали тук от онази паметна сряда, когато полицаят Бьорк ги отпрати от местопроизшествието. И ето че сега ги обзе едно дребнаво, ужасно, неудържимо любопитство. Дали за всеки случай да не отидат и да огледат мястото, след като така и така са тук?

— Без мен — заяви твърдо Ева-Лота. Тя по-скоро би умряла, отколкото да измине още веднъж малката пътечка между лешниковите храсти. Но щом Андерс и Кале настояваха — тя нямаше нищо против. Предпочиташе да остане в къщата. Ала след това те трябваше да минат и да я вземат.

— Добре, след десетина минути сме тук — обеща Кале.

И те тръгнаха.

Когато остана сама, Ева-Лота започна да обзавежда къщата. Във въображението си тя мебелира цялата къща и я насели с голямо, многодетно семейство. Самата Ева-Лота нямаше братя и сестри и малките деца бяха най-прелестното нещо, което можеше да си представи.

Тук е трапезарията, мислеше си тя. Ето тук — масата. Толкова много деца има в семейството, че те винаги се сбиват за по-хубаво място на масата. Ето и сега Кристер и Кристине се боричкат и за наказание ги изпращат в детската стая. Бертил е толкова малък, че трябва да седне на един висок детски стол. Мама го храни, но как само се цапа той! Ето я и голямата сестра Лилиане. Тя е толкова хубава, има съвсем черни коси и черни очи и вечер иска да ходи на балове. Иска да стои под кристалните полилеи, с бяла копринена рокля и да мята блестящи погледи около себе си. Ева-Лота погледна игриво около себе си и се превърна в голямата сестра Лилиане.

Големият брат Клас тъкмо днес се връща от Упсала. Взел си е изпита. Главата на семейството е много щастлив от това обстоятелство. Той е застанал до прозореца, гледа навън и очаква сина си. Ева-Лота изпъчи напред корема си и се превърна в главата на семейството, който стои до прозореца и очаква сина си.

„Виж ти, ами той вече идва! Колко добре изглежда — макар че можеше да бъде и малко по-млад.“

Бяха необходими няколко секунди, преди Ева-Лота да се върне от измисления в истинския свят и да разбере, че мъжът, който идваше към къщата с големи бързи крачки, не беше големият брат Клас, а истински човек от плът и кръв. Тя се разкиска в себе си. Колко неудобно щеше да се получи, ако му беше викнала през прозореца: „Здрасти, Клас!“.

Сега той погледна нагоре и я откри на прозореца. Той видимо се сепна, този брат Клас. Явно не му се искаше главата на семейството да стои там и да го гледа. Внезапно той се разбърза и тръгна да си върви. Я, как се разбърза изведнъж! После обаче се опомни и се върна. Да, върна се!

Ева-Лота обаче нямаше намерение да го изнервя допълнително. Тя се върна в трапезарията, за да види дали Бертил си е изял кашата. Той, разбира се, не беше свършил, и голямата сестра Лилиане отиде да му помогне. Тя беше толкова заета с това, че изобщо не чу как вратата се отваря. И извика тихичко от страх като вдигна поглед и видя, че големият брат Клас е влязъл в стаята.

— Добър ден — рече той, големият брат Клас или който беше там.

— Добър ден — отвърна Ева-Лота.

— Мислех си, че съм видял една стара позната преди малко на прозореца — обясни големият брат Клас.

— Не, това бях само аз — отвърна Ева-Лота.

Той я погледна изпитателно.

— А не сме ли се виждали вече, ти и аз? — попита той.

Ева-Лота поклати глава.

— Не, не вярвам, щях да си спомня.

„Сред хиляди други бих го разпознала“ — беше заявила тя веднъж. Но тогава не знаеше как външността на един човек може да се промени напълно, след като обръсне мустаците си и подстриже дългата си коса съвсем късо, като остра четка. Освен това мъжът, когото тя срещна веднъж на тясната пътека и чийто образ се бе запечатал неизличимо в съзнанието й, носеше тъмнозелен габардинен панталон и на нея й беше невъзможно да си представи, че той би могъл да бъде облечен по различен начин.

Големият Клас носеше сив костюм на дребно каре.

Той я погледна с неспокойни очи и попита:

— Как е името на малката госпожица?

— Ева-Лота Лизандер — отговори учтиво Ева-Лота.

Големият Клас кимна.

— Значи, Ева-Лота Лизандер — рече той.

Ева-Лота нямаше никаква представа колко добре беше, че не разпозна големия Клас. Дори един престъпник се бои да причини зло на дете. Но този мъж беше решил да се спаси на всяка цена. Той знаеше, че някой, който се казва Ева-Лота Лизандер, може да разруши целия му живот и беше готов на всичко, за да предотврати това. Е, ето че сега тя стоеше пред него, тази Ева-Лота Лизандер, която той разпозна още през прозореца по светлата й коса, стоеше пред него и съвсем спокойно заяви, че никога преди не го е срещала. Той почувства такова облекчение, че му идеше да закрещи. Значи не беше необходимо да затвори тази бъбрива уста, тази уста, която му беше причинила толкова грижи. Не беше необходимо да се бои повече, че тази Ева-Лота Лизандер ще се появи някой ден в съседния град, където живееше той и ще каже: „Ето го убиецът!“. Защото тя просто не го позна. Тя вече не беше свидетел срещу него.

Той беше толкова облекчен, че дори се зарадва, задето атентатът с шоколада се бе оказал неуспешен.

Големият Клас поиска да си върви. Да си върви и никога повече да не се върне на това прокълнато място. Беше хванал вече с ръка дръжката на вратата, когато подозрителността му отново се пробуди. Да не би пък да беше хитра малка артистка, която се прави на невинна и само се преструва, че не го познава? Той й хвърли изпитателен, дебнещ поглед.

Но тя стоеше пред него с приветлива усмивка на устните, а детският й поглед беше открит и доверчив. Нямаше никаква преструвка, това се виждаше съвсем ясно. И все пак той не се сдържа да попита:

— Какво правиш тук сама?

— Не съм сама — обясни приветливо Ева-Лота, — Андерс и Кале също са тук. Приятелите ми, нали разбирате?

— Да не би да играете тук? — полюбопитства големият Клас.

— О, не — отвърна Ева-Лота, — само търсехме един лист хартия.

— Какъв лист хартия? — попита големият Клас и погледът му стана студен. — Търсили сте лист хартия?

— Ох, да, и то толкова дълго — оплака се Ева-Лота, за която един час беше страшно много време, щом ставаше дума за детинската карта на Червените рози. — Няма да повярвате как търсихме! Но най-сетне го намерихме.

Големият брат Клас си пое шумно дъх и стисна дръжката на вратата така силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Загубен беше. Тези деца бяха намерили листа хартия. Бяха намерили полицата, която той не преставаше да търси и днес беше дошъл да потърси за последен път. Загубен беше, и то точно сега, когато най-сетне се успокои, че е в безопасност! Обзе го диво желание да унищожи всичко по пътя си. Нима наистина беше изпитал облекчение, когато това момиче избегна участта си, след като той й изпрати отровния шоколад? Сега вече той не чувстваше облекчение, само студена ярост, също както в онази последна сряда през юли! Но се застави да запази спокойствие. Все още нищо не беше загубено. Трябваше само да получи този лист хартия — на всяка цена!

— Къде са сега Андерс и Кале? — попита той колкото се може по-безучастно.

— Всеки момент ще се върнат — отвърна с готовност Ева-Лота и погледна през прозореца. — А, ето че вече идват — продължи тя.

Големият Клас застана зад нея, за да погледне през прозореца. Беше съвсем близо до нея и когато Ева-Лота случайно сведе поглед, тя видя ръката му.

И тогава тя позна тази ръка. Позна я в същия миг. Беше добре оформена и обрасла с гъсти тъмни космички. Сега тя разпозна големия Клас. И ужасът, който я обзе, беше толкова голям, че едва не я събори на земята. Всичката кръв се отля от лицето й, за да се върне само секунди по-късно с такава сила, че ушите й забучаха. Какъв късмет, че беше с гръб към него. Така той не можа да види дивия ужас в очите й, нито устните й, които започнаха да треперят. Но от друга страна беше ужасно да го усеща зад гърба си и да не знае какво прави.

Но за щастие отдолу идваха Андерс и Кале — Господ да ги благослови! Не беше сама на света! Двата силуета, които се приближаваха към къщата в избелелите си сини панталони и не съвсем чисти ризи и несресани коси, бяха за нея като дар от небето. Рицари на Бялата роза, Господ да ви благослови!

Но и тя беше рицар на Бялата роза и не биваше да губи самообладание. Мозъкът й работеше толкова трескаво, та й се стори, че мъжът зад гърба й би могъл да го чуе. Едно й беше ясно: той не биваше да забележи, че тя го е познала. Каквото и да се случи, тя трябваше да изглежда спокойна. Отвори прозореца и се облегна на перваза. Цялото й отчаяние се бе събрало в очите. Момчетата долу обаче не забелязаха нищо.

— Внимавай, те всеки момент ще дойдат! — извика Андерс.

Големият Клас потръпна. Нима полицията вече беше на път, за да вземе полицата? Кое от децата я държеше? Той трябваше да побърза. Времето летеше. Това, което имаше да се случва, трябваше да се случи веднага. Той се приближи до самия прозорец. Макар и нещо в него да се противеше, той нямаше избор. Усмихна се приятелски на момчетата.

— Ей, здрасти! — извика той.

Те го погледнаха изненадано.

— Бива ли да оставяте сама една малка дама? — попита той с тон, който трябваше да прозвучи шеговито, но не му се удаде. — Наложи се да вляза и да побъбря с Ева-Лота, докато вие там навън правите акция за събиране на стара хартия.

Нямаше какво да се отговори на тези думи, затова Кале и Андерс си замълчаха.

— Елате горе, момчета — продължи мъжът зад Ева-Лота. — Имам едно предложение за вас. Добро предложение. Бихте могли да спечелите пари.

Сега вече Андерс и Кале се оживиха. Щом ставаше въпрос да се спечелят пари, те бяха готови веднага да застанат на старт.

Но Ева-Лота седеше на прозоречната дъска и ги гледаше толкова странно. А с ръка правеше тайния знак на Бялата роза. И този таен знак означаваше „опасност“. Андерс и Кале се поколебаха объркани. Тогава Ева-Лота запя.

— Лято е, слънцето блести — запя тя, макар и с леко треперещ глас. И продължи същата весела мелодия, само с малко променен текст: — У боб и е цоц а — пееше тя.

Звучеше като несвързано тананикане, каквото си измислят децата. Андерс и Кале обаче се вцепениха от ужас, когато го чуха. Стояха под прозореца като заковани. После обаче се съвзеха и сякаш случайно стиснаха с пръсти мекото на ушите си — тайният знак на Бялата роза за това, че посланието е прието.

— Хайде, побързайте! — подкани ги нетърпеливо мъжът на прозореца.

Те стояха долу и се чудеха как да постъпят. Внезапно Кале се обърна и се запъти с бързи крачки към близкия храсталак.

— Ти пък къде тръгна? — извика раздразнен мъжът от прозореца. — Не искаш ли да спечелиш малко пари?

— Разбира се, че искам. Но човек все пак си има естествени потребности — провикна се през рамо Кале.

Той изчезна в храстите за известно време, а после се появи, закопчавайки демонстративно копчетата на панталона си.

Андерс стоеше на същото място както преди. У него не се бе появила и сянка от мисъл да остави Ева-Лота в беда. Той трябваше да отиде при нея в къщата, където се намираше убиецът, но искаше да бъде с Кале. И сега те влязоха вътре. В салона, където голямата сестра Лилиане тази вечер щеше да дава бал. Андерс отиде при Ева-Лота и сложи ръка на раменете й. Погледна часовника си и рече:

— Я, колко късно е станало! Трябва да се прибираме, обаче бързо! — Той дръпна Ева-Лота за ръката и тръгна с нея към вратата.

— Да, и аз смятам, че ще трябва да отложим печеленето на пари за друг път — присъедини се към тях Кале. — Сега трябва да си вървим.

Но ако си мислеха, че големият Клас няма нищо против, те се лъжеха генерално. Внезапно той се озова пред вратата и им препречи пътя.

— Я почакайте малко — изръмжа той. — Не вярвам да бързате чак толкова!

Той опипа с ръка задния си джоб. Да, там беше. От последната сряда на юли той го носеше винаги със себе си — за всеки случай. Мислите препускаха в главата му. Страхът и гневът го лишиха напълно от разум. О, той наистина изпитваше ужас от това, което трябваше да стори. Но не се поколеба нито за миг. Беше започнал игра с висок залог и трябваше да я играе докрай, дори това да струваше няколко човешки живота.

Той погледна трите деца пред себе си и ги намрази заради това, което беше принуден да им направи. Трябваше да го направи, за да се отърве от трима свидетели, които биха могли да кажат как изглежда мъжът, който им е взел полицата. Не, не биваше да останат живи свидетели на това, което щеше да се случи. Той щеше да се погрижи за тях, макар че му призляваше от ужас. Но първо трябваше да разбере кой от тримата носи листа хартия, за да не губи време да претърсва джобовете им — след това.

— Я чуйте — каза той грубо с пресипнал глас, — дайте веднага хартията, която сте намерили. Трябва да ми я дадете — бързо.

Децата срещу него зяпнаха от изумление. Нямаше да се изненадат толкова, ако беше казал: „Хайде, пейте в хор детска песничка…“. Да вярват ли на ушите си? Бяха чували, разбира се, за убийци, които не са с ума си, но дори един побъркан не би могъл да има нужда от смешната карта на Червените рози с указанието „Копайте тук!“.

Хм, всъщност няма никакви пречки да му дадат картата, щом му е притрябвала толкова, замисли се Андерс, в чийто джоб беше картата. Но в истински критичните ситуации все пак великият детектив Бломквист мислеше най-бързо. Само за секунда той се сети кой лист хартия иска всъщност мъжът. И още нещо му стана ясно на Кале в същия миг. Беше така, сякаш можеше да чете мислите на мъжа. Този тип беше застрелял хладнокръвно един човек и вероятно в момента също беше въоръжен. Беше се опитал да отстрани от пътя си свидетелката Ева-Лота с отровен шоколад. Кале проумя колко нищожни са шансовете им да се измъкнат живи оттук. Дори сега Андерс да извадеше картата от джоба си и да имаха късмет да убедят убиеца, че никога в живота си не са виждали и следа от неговата полица, дори тогава бяха загубени. Убиецът сигурно знаеше, че се е издал с въпроса си и Кале разбра, че щом той вече бе опитал да се освободи от един свидетел, то в никакъв случай няма да допусне да има трима, които да си живеят спокойно и да могат да го идентифицират при случай. Всичко това Кале не обмисли с ясни думи, то просто се появи в мозъка му като ясна увереност. И той едва не припадна от страх като проумя това. Но си каза гневно: „После ще имаш време да се страхуваш — ако изобщо има после!“.

Сега въпросът беше да се печели време, о, само време им беше необходимо!

Андерс тъкмо искаше да измъкне картата от джоба си, когато внезапно Кале го блъсна по рамото.

— Нон е! — изсъска той. — Нон е дод ей!

— Не чувате ли какво казах? — попита злобно големият Клас. — В кого от вас е листът?

— Няма го тук — отвърна спокойно Кале.

Андерс смяташе, че е по-добре да се даде картата на мъжа. Тогава поне щяха да могат да си вървят. Но той знаеше, че Кале има повече опит в общуването с криминални престъпници и затова си замълча.

Мъжът при вратата съвсем побесня като чу отговора на Кале.

— Казвайте веднага къде е! — изкрещя той. — Веднага! Бързо!

Кале мислеше със скоростта на светлината. Ако кажеше, че листът е в полицейския участък или в къщата на Ева-Лота, или някъде далеч от тук, то по всяка вероятност всичко щеше да свърши в същия миг. Той разбра, че те могат да се чувстват сигурни само докато убиецът все още има надежда, че ще вземе навреме листа хартия.

— На горния етаж е — рече той колебливо.

Големият Клас се разтрепери от вълнение. Той извади револвера от джоба си. Ева-Лота затвори очи.

— Побързайте! — изкрещя той. — Може би това ще ви помогне да се раздвижите!

И той ги поведе пред себе си от стаята, в която голямата сестра Лилиане тази вечер щеше да дава бал.

ubiec.png

— Вов ъ рор вов е тот е боб а вов нон о! — прошепна Кале едва чуто. — Поп о лол и цоц ия тот а щощ е дод ей дод е вов сос е кок и мом е нон е тот!

Андерс и Ева-Лота го погледнаха изумено. Как така полицията щеше да дойде всеки момент? Той да не смяташе да я докара тук с телепатия? Но го послушаха и тръгнаха по-бавно. Влачеха крака, препъваха се на праговете, а Андерс се подхлъзна и се изтърколи надолу по стълбата, също както преди хиляда години, когато водеха кървава битка с червените на същото това място. Бавността им докара до бяс големия Клас. Той до такава степен загуби самообладание, че се уплаши да не би да го направи още сега — онова, което искаше да направи. Но първо трябваше да вземе полицата. Ах, как мразеше тези изтърсаци! Те явно бяха забравили в кой ъгъл са скрили хартията. Бавно, съвсем бавно те се тътреха от стая в стая и се оглеждаха и казваха замислено:

— Не, не беше тук.

По-лесно щеше да му бъде да подкарва пред себе си побесняло стадо добитък. Проклетите деца на сатаната спираха, за да си бършат носовете или за да се почешат или за да плачат — да, най-много плачеше, естествено, момичето.

Накрая те стигнаха до една малка стая с разлепени тапети. И Ева-Лота изхълца високо като си спомни как бяха затворени двамата с Кале тук преди много време, когато още бяха млади и щастливи.

Кале огледа внимателно стените и рече:

— Не, не беше и тук.

— Не, със сигурност не беше тук — потвърди Андерс.

Тази стая обаче беше последната в целия горен етаж и големият Клас нададе нечленоразделен крясък.

— Да не мислите, че можете да ме водите за носа? — изръмжа той. — Да не мислите, че не разбирам какво се опитвате да направите? Чуйте обаче какво ще ви кажа сега! Веднага ще ми донесете тази хартия. Още сега. А ако сте забравили къде е, то ви обещавам звезди посред бял ден. Ако не получа листа след пет секунди, ще ви застрелям всичките.

Той застана с гръб към прозореца и се прицели в тях. Кале разбра, че този път убиецът говореше съвсем сериозно и че неговата тактика вече не върши работа. Той кимна на Андерс. Андерс отиде до стената, от която висеше разкъсания тапет. Той извади ръка от джоба си и я пъхна зад тапета. Когато я измъкна след миг, между пръстите му имаше къс хартия.

— Ето я — каза той кратко.

— Добре — успокои се големият Клас. — Останете един до друг. А ти ще протегнеш ръка и ще ми подадеш листа.

— Зоз а лол е гог нон е тот е, кок а тот о дод а мом зоз нон а кок! — нареди Кале.

Андерс и Ева-Лота се хванаха за мекото на ушите в знак, че са разбрали.

Големият Клас чу, че едно от децата говори на някакъв неразбираем език, но не прояви никакъв интерес. Знаеше, че съвсем скоро ще приключи с тях. Но първо трябваше да получи полицата си. Той протегна ръка към листа хартия, който му подаде Андерс, като през цялото време държеше револвера си готов за стрелба. Но пръстите му се разтрепериха, когато се опита да разтвори смачканата полица само с една ръка.

Полица ли? Каква полица? „Копайте тук!“ — такива неща не се пишат върху полица. За секунда разумът му отказа да проумее и точно тогава се чу покашлянето на Кале. В същия миг трите деца се хвърлиха на земята. Кале и Андерс пропълзяха напред и успяха да сграбчат краката на големия Клас. Той размаха ръце и се разкрещя, докато падаше. Револверът се изплъзна от ръката му и Кале успя да го сграбчи секунда преди противникът му да си го вземе отново.

Ето как великият детектив Бломквист обезоръжава убийците. Той често правеше това — и все със същата елегантност. А после насочваше небрежно револвера към престъпника и казваше:

— По-внимателно на завоите, мой човек!

Но дали и този път стана така? Не, не стана така. Съвсем паникьосан Кале сграбчи ужасното черно нещо и го изхвърли през прозореца, тъй че се разхвърчаха парчета стъкло. Ето това направи той. А това беше лоша идея за един велик детектив. Да има револвер в ръката си несъмнено щеше да бъде по-добре. Истината обаче беше, че великият детектив изпитваше истински ужас от всичко, което се наричаше огнестрелно оръжие, с изключение на неговата прашка. Но, от друга страна, действията му всъщност бяха съвсем правилни. Револвер в ръката на едно разтреперано момче едва ли е най-подходящата заплаха срещу един отчаян убиец. Сигурно много скоро ролите щяха да се разменят. И затова беше по-добре, че револверът се озова извън обсега и на двамата. Големият Клас беше скочил на крака. Той се надвеси с див поглед през прозореца, търсейки оръжието си. Това беше най-голямата и най-тежката му грешка и тримата рицари на Бялата роза не се поколебаха да я използват. Те се втурнаха към вратата. Това беше единствената врата в къщата, която наистина можеше да се заключва — те знаеха това от собствения си горчив опит.

Големият Клас беше по петите им. Но те успяха в последния миг, захлопнаха вратата и подпряха яко с три крака, така че Кале успя да завърти ключа. Чуха ръмжене зад вратата и диво чукане. Кале извади за всеки случай ключа от ключалката. Големият Клас можеше да знае как да отвори отвътре една заключена отвън врата.

Те се спуснаха главоломно по разклатената стълба от осемнадесети век, все още задъхани и разтреперани от страх. Втурнаха се вкупом през външната врата, тичаха като обезумели. Но Кале ги спря, почти разплакан:

— Трябва да вземем револвера.

Трябваше да вземат оръжието на убийството, и тримата съзнаваха това. Но в мига, в който се обърнаха, се случи нещо странно. Нещо изфуча от отворения прозорец на горния етаж и се приземи точно пред тях. Големият Клас беше скочил от прозореца. Беше скочил от пет метра височина, но в отчаянието си не обърна внимание на тази дреболия. Скокът се оказа успешен и той се хвърли отчаяно към револвера. Сега вече нищо не можеше да го спре да действа.

И тогава той чу един треперещ глас, в който се бореха сълзите и триумфът. Беше момичето, което крещеше:

— Полицията! Ето ги! Идат! Бързо, бързайте! Елате! Чичо Бьорк! Бързо тук!

Той хвърли поглед към ливадата. Действително, мътните ги взели, идваха, цяла тумба!

Твърде късно беше да затвори устите на децата. Но едва ли беше твърде късно за бягство. Той изхълца от страх. Да, трябваше да бяга! Към колата си! Да се метне в нея, да кара като луд, далеч оттук, да избяга в някоя друга страна!

Той затича към мястото, където беше паркирал колата. Тичаше с всички сили. Те бяха по петите му, полицаите, също като в най-ужасните му кошмари.

Но той нямаше да им се даде. Преднината му беше значителна. А стигнеше ли веднъж колата си, нека се опитат да го спипат! Чувстваше дивия си триумф, когато взе последните метри с един скок. Щеше да се измъкне, през цялото време беше убеден в това.

Завъртя ключа и запали мотора. Сбогом на всички, които искаха да го спрат! Сбогом завинаги! Но колата, скъпата му малка кола, която иначе се движеше толкова бързо и леко, сега се откъсна мъчително от мястото си, подскочи и спря. Той изсъска някакво проклятие и заплака от гняв. Наведе се през прозореца и видя съвсем ясно, че и четирите гуми бяха спукани!

Преследвачите му се приближаваха все повече. Неудържимо, но предпазливо. Те очевидно знаеха, че е въоръжен и търсеха прикритие зад храсти и камъни, тичайки на зигзаг. Но идваха все по-близо. Той изскочи от колата. Можеше да стреля, но не го направи. Все едно, щяха да го хванат, вече знаеше това. Зад гърба му имаше вир, обрасъл в храсти, който въпреки сухото лято беше пълен със застояла вода. Той познаваше добре местността, толкова пъти беше идвал тук. Затича се към вира. Хвърли в тинестите му дълбини револвера, така нямаше да намерят оръжието на убийството и да го използват като доказателство срещу него.

После се върна на пътя като направи голям завой. Спря там и зачака. Сега беше готов. Сега можеха да го арестуват.