Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (12)

Дванадесета глава

Започваше нов ден. В градината на пекаря Кале и Ева-Лота от ранни зори чакаха Андерс и доклада му за нощната операция. Но часовете минаваха, а от Андерс нямаше и следа.

— Странно — рече Кале. — Да не би пак да е попаднал в плен?

Те тъкмо щяха да тръгнат да го търсят, когато той най-сетне се появи. Не тичаше както обикновено, а вървеше бавно и беше странно блед около носа.

— Изглеждаш ужасно — заяви Ева-Лота. — Да не си „жертва на горещината“, от тия, за които пишат във вестника?

— Жертва съм на варената треска — изпъшка Андерс. — Откога обяснявам на майка ми, че не понасям варена треска. И сега най-сетне тя получи доказателство за това.

— Какво стана? — поиска да узнае Кале.

— Цяла нощ повръщах. Докато легна, трябваше пак да ставам. Не съм мигнал.

— А Великия Мумрих? — попита безчувствено Кале. — Той да не би да е още горе в чекмеджето?

— О, моето момче, аз съм човек на дълга! Върша си работата, каквато и чума да се е загнездила в мен. Великия Мумрих е в глобуса на Сикстен!

Очите на Кале и Ева-Лота заблестяха.

— Отлично! — зарадва се Кале. — Разказвай! Сикстен събуди ли се?

— Спокойно! Ще ви разкажа всичко! — каза важно Андерс.

Седнаха тримата на моста на Ева-Лота. Тук долу, при реката беше хладно, а елшите хвърляха приятна сянка. Те потопиха краката си в топлата вода. Андерс каза, че това успокоява треската в стомаха му.

— Всъщност, като се замисля, едва ли е било само от рибата. Може и да е било от нерви. Миналата нощ бях в къщата на ужасите.

— Разкажи всичко от самото начало — настоя Ева-Лота.

Андерс не чака втора покана. Той описа много драматично срещата си с Бепо и как го е накарал да млъкне. Кале и Ева-Лота тръпнеха и се радваха, вперили очи в разказвача. Те бяха идеалните слушатели, а Андерс обичаше да е център на вниманието.

— Няма съмнение, че ако не бях дал шоколада на Бепо, щях да съм загубен! — заяви той.

После той описа още по-напрегнатата си среща с директора на пощата.

— Не можа ли да му пробуташ и на него малко шоколад? — попита Кале.

— Не, дадох всичко на Бепо — отвърна Андерс.

— А после какво стана? — заподскача на мястото си Ева-Лота.

И Андерс разказа какво се бе случило после. Не пропусна нищо, нито вратата на Сикстен, която някой беше смазал услужливо, нито лелята на Сикстен, и как кръвта му се смръзнала в жилите, когато я чул и как трябвало да бяга с главоломна скорост. Единственото, което не спомена, бяха къдриците на лелята, които реката милостиво бе скрила заедно с позора му. Кале и Ева-Лота признаха, че разказът му е по-вълнуващ от приключенска история и не спираха да питат за всяка отделна подробност.

— Леле, каква нощ! — изпъшка Ева-Лота, когато накрая не остана нищо за разказване.

— Да, ето защо някои хора остаряват преждевременно — кимна Андерс. — Но най-важното е, че Великия Мумрих е там, където трябва да бъде.

Кале запляска диво с крака във водата.

— О, да, Великия Мумрих лежи в глобуса на Сикстен — изрече тържествено той. — Можете ли да си представите нещо по-смешно от това?

Не, нито Андерс, нито Ева-Лота можеха да си представят нещо по-смешно. Удоволствието им стана още по-голямо, когато съзряха Сикстен, Бенка и Йонте, които идеха към тях покрай реката.

— Я виж, какви сладки Бели рози са кацнали на този клон! — обади се Сикстен, когато достигнаха моста.

Бенка веднага се опита да хвърли Белите рози в реката, но Сикстен го спря. Червените не бяха дошли да воюват, а да се оплакват. Според законите, които важаха във Войната на розите, този, който в момента притежаваше Великия Мумрих, бе длъжен да даде някакъв знак къде може да бъде открита светинята. Но нима белите бяха направили това? Не! Наистина вождът на белите бе изпуснал нещо за малката пътека зад имението, докато го гъделичкаха, и за всеки случай червените претърсиха цялата околност на имението. Сега обаче те бяха убедени, че белите са пренесли Великия Мумрих на ново място и настояваха най-учтиво, но твърдо за дължимия знак.

Андерс се спусна във водата. Тя стигаше едва до коляното му. Той стъпи на дъното с разкрачени крака, подпрял ръце на хълбоците си, а тъмните му очи заблестяха бодро, оживено и радостно.

— Добре, ще получите вашия знак — заяви той. — Търсете във вътрешността на земята!

— Благодаря, много любезно — отвърна му саркастично Сикстен. — Тук ли да започнем или в Лапландия?

— Много точен знак — намеси се и Йонте. — Търсете, ако си нямате работа, може внуците на внуците ви да намерят Великия Мумрих, преди да настъпи смъртният им час.

— Да, но поне ще имат яки мазоли на ръцете — добави Бенка.

— Използвайте сивото си вещество, червени джуджета, ако изобщо имате такова нещо — присмя им се Андерс. И прибави драматично: — Когато червеният вожд си отиде у дома и потърси в дълбините на земята, всичко ще стане ясно.

Кале и Ева-Лота зацамбуркаха шумно с крака във водата и се закискаха доволно.

— Това е самата истина! Търсете в земните дълбини — заявиха важно те и си придадоха тайнствен вид.

— Въшки! — процеди мрачно Сикстен.

Сетне червените отидоха у Сикстен и предприеха мащабни разкопки в градината на пощенския директор. Те ровиха като къртици целия предобед на всички места, които им се сториха дори малко подозрителни.

Най-сетне се появи директорът и попита наистина ли е необходимо да му съсипят моравата и дали ще му доставят това удоволствие да отидат да прекопават нечия друга градина.

— Впрочем, Сикстен, смятам, че е по-добре да потърсиш Бепо — рече той.

— Бепо още ли го няма? — попита загрижен Сикстен и пусна лопатата. — Но къде ли е изчезнал?

— Точно това имах предвид, по-добре търси него — отвърна баща му.

Сикстен скочи.

— Идвате ли? — попита той Бенка и Йонте.

Естествено, Бенка и Йонте не искаха да изоставят другаря си в беда. Намериха се и други помагачи в търсенето на Бепо. Кале, Ева-Лота и Андерс, които през последния час лежаха зад живия плет и се наслаждаваха на упоритото копаене на червените, излязоха от укритието си и също предложиха своята помощ. Сикстен прие предложението с благодарност. В часове на беда нямаше врагове. Постигнала пълно съгласие, групата потегли да търси Бепо.

— Той никога не бяга от къщи — обясни Сикстен загрижен, — не е изчезвал за повече от няколко часа. А сега го няма от единадесет миналата вечер!

— Не, приблизително от дванадесет — прекъсна го Андерс, — понеже… — Той млъкна и почервеня страшно.

— Добре де, от дванадесет — съгласи се машинално Сикстен. Внезапно обаче погледна Андерс недоверчиво. — Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Аз съм малко нещо ясновидец, не знаеш ли — отвърна бързо Андерс.

Надяваше се Сикстен да не се задълбочава в темата. Нямаше начин да обясни, че беше видял Бепо към дванадесет часа, когато се промъкна в кухнята с Великия Мумрих, но около час по-късно, когато побягна панически през прозореца, кучето вече не беше там.

— Какво щастие да попадне човек на ясновидец в такъв момент — заяви Сикстен. — Тогава бъди така добър и изясновидствай къде е изчезнал Бепо.

Андерс обаче обясни, че е ясновидец само за времето, не и за мястото.

— И в колко часа ще намерим Бепо?

— Ще го намерим приблизително след един час — рече убедено Андерс.

Неговата ясновидска дарба обаче го подведе. Издирването продължи доста по-дълго.

Търсиха навсякъде. Търсиха из целия град. Попитаха навсякъде, при всички стопани на кучета, които Бепо посещаваше. Попитаха всеки, когото срещнаха. Никой не беше виждал Бепо. Той беше изчезнал.

Сикстен съвсем се умълча. Доплака му се от притеснение. Но той в никакъв случай не би могъл да покаже слабостта си. Само дето подозрително често си бършеше носа.

— Нещо трябва да му се е случило — повтаряше той непрекъснато. — Никога не е изчезвал толкова за дълго.

Другите се опитваха да го утешат.

— О, едва ли му се е случило нещо — успокояваха го те, но вътре в себе си никак не бяха убедени в това.

Известно време повървяха мълчаливи.

— Беше толкова мило куче — обади се накрая Сикстен с прегракнал глас. — Разбираше всичко, което му кажеш. — И пак се наложи да си издуха носа.

— Престани да говориш така — намеси се Ева-Лота. — Говориш тъй, сякаш той е мъртъв.

Сикстен не отговори нищо.

— Имаше толкова предан поглед — обади се Кале. — Исках да кажа: той има толкова предан поглед — побърза да се поправи той.

После отново за дълго време настана мълчание. Когато то стана твърде потискащо, Йонте рече:

— Да, кучетата са мили животни.

Сега те се връщаха у дома. Нямаше смисъл да търсят повече. Сикстен вървеше половин метър пред другите и риташе пред себе си един камък. Всички усещаха съвсем ясно колко е натъжен.

— Може пък Бепо да се е прибрал, докато бяхме навън и го търсехме — обади се Ева-Лота с надежда.

Сикстен спря насред улицата.

— Ако това се случи, ако Бепо се е прибрал у дома, ставам друг човек. О, ще стана най-добрия човек на света. Всеки ден ще си мия ушите и… — Той се затича, изпълнен с надежда.

Другите го последваха, като се молеха горещо Бепо да стои до оградата и да ги посрещне с лай, щом наближат вилата на пощенския директор. Но Бепо не ги чакаше при оградата. Бомбастичното обещание на Сикстен да си мие ушите всеки ден явно не беше оказало влияние върху силите, които направляват живота и постъпките на кучетата. И последната му надежда се стопи, когато попита майка си, седнала на верандата:

— Бепо върна ли се?

Тя поклати глава. Сикстен не каза нищо. Той отиде в градината и седна в тревата. Другите го последваха колебливо. Те се събраха мълчаливо около него. Вече не можеха да измислят нищо утешително, колкото и старателно да търсеха думи.

— Беше съвсем малко куче, когато го получих — обади се Сикстен с глух глас.

Приятелите му трябваше да разберат: когато си имал куче още откакто е било съвсем малко пале, не може да не са ти зачервени очите, когато това куче изчезне.

— И знаете ли какво направи веднъж? — продължи Сикстен, сякаш за да се самоизмъчва. — Когато се върнах у дома след операцията на апандисита? Бепо дотича до оградата и толкова се радваше и така ме блъсна, че шевовете се отвориха и трябваше отново да постъпя в болница.

Всички бяха много трогнати. Със сигурност едно куче не би могло да даде по-голямо доказателство за любов от това да блъсне господаря си така, че шевовете на операцията му да се отворят.

— Да, кучетата са мили животни — поклати замислено глава Йонте.

— Особено Бепо — добави Сикстен и си издуха носа.

По-късно Кале не можеше вече да си спомни как му хрумна да надникне в бараката за дърва на пощенския директор. Всъщност беше доста глупава идея, както самият той прецени по-късно. Защото ако Бепо беше затворен там, той щеше да лае, докато му отворят. Но макар да нямаше разумна причина да надникне в бараката, Кале все пак го стори. Отвори широко вратата, тъй че вътре нахлу слънчева светлина. Съвсем отзад в един ъгъл лежеше Бепо. Лежеше съвсем тихо и неподвижно, и за една отчаяна секунда Кале беше сигурен, че е мъртъв. Но когато се приближи до него, кучето вдигна глава и изскимтя слабо. Кале се втурна навън и се разкрещя с всички сили:

— Сикстен! Сикстен! Тук е! Тук е, в бараката!

— Моят Бепо! Бедният ми малък Бепо — говореше Сикстен с треперещ глас. Беше приклекнал до кучето и го галеше, а Бепо го гледаше, сякаш искаше да попита защо господарят му не е дошъл по-рано. Той беше лежал тук така безкрайно дълго и беше толкова болен, че дори не можеше да лае. О, колко болен беше! Опитваше се да обясни всичко това на господаря си, и то звучеше наистина много жално!

— Чуйте, та той плаче — прошепна Ева-Лота и също се разплака.

Да, Бепо беше болен, това се виждаше от пръв поглед. Лежеше в локва от повърната храна и беше толкова слаб, че не можеше да помръдне. Той лижеше безмълвно ръката на Сикстен, сякаш искаше да му благодари, че не е вече сам в болката си.

— Трябва да повикам ветеринарния лекар, и то веднага! — извика Сикстен. Но когато скочи, Бепо заскимтя отчаяно и уплашено.

— Страхува се да не го оставиш сам — обясни Кале. — Ще отида вместо теб!

— Кажи му да побърза — настоя Сикстен. — Кажи му, че Бепо е ял отрова за мишки.

— Ти откъде знаеш? — попита Бенка.

— Знам — отвърна кратко Сикстен. — Нали виждам. Това е проклетата кланица. Разпръскват отрова, за да изтребят мишките. Бепо понякога си открадва по някой кокал от там.

— Бепо може ли… едно куче може ли да умре от това? — попита Андерс с разширени от страх очи.

— Млъкни — изгледа го гневно Сикстен. — Бепо не! Един Бепо не умира. Беше съвсем малко кученце, когато го получих. О, Бепо, защо ти е притрябвало да ровиш в отровата за мишки?

Бепо ближеше предано ръката му и не отвърна нищо.