Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (10)

Десета глава

Всички вестници в страната публикуваха вестта за убийството на първите си страници. Бяха споменати и ценните разкрития на Ева-Лота. Името й не се съобщаваше, но с много думи бе описана „съвестната тринадесетгодишна“, която толкова бдително бе огледала мястото на престъплението и бе дала ценни указания на полицията.

Местният вестник не беше толкова дискретен по отношение на имената. В малкия град всички така и така знаеха, че „съвестната тринадесетгодишна“ е Ева-Лота Лизандер, затова редакторът не виждаше причина да премълчава името й във вестника си. Отдавна не беше имал такава великолепна възможност да пише и сега реши да я използва докрай. Той съчини дълга, преливаща от подробности статия за „малката, сладка Ева-Лота, която днес отново играе между цветята в градината на родителите си и изглежда е забравила всички онези ужасни преживявания в бурното поле“.

И по-нататък: „Да, къде другаде тя би могла да забрави, къде другаде би могла да се чувства на безопасно място, ако не тук, в дома на родителите си, тук, в познатите места от своето детство, където уханието на прясно изпечения хляб от бащината пекарница е един вид гаранция, че в тази страна все още има непоклатими стойности, които не могат да бъдат унищожени с кървавите нападения на престъпния свят“.

Той беше много доволен от това въведение. След това се впусна в обяснения за това колко съвестна е била Ева-Лота, как точно е описала убиеца. Той, разбира се, не написа направо „убиеца“, а „мъжът, който по всяка вероятност ще се окаже разрешение на загадката“. Споменаваше също, че Ева-Лота ще разпознае този човек, ако го види, и особено наблягаше, че малката Ева-Лота Лизандер най-вероятно ще бъде оръжието на възмездието, благодарение на което някой ден престъпникът ще си получи заслуженото наказание.

Да, той наистина беше написал всичко онова, което всъщност не би трябвало да пише.

Много загрижен, полицаят Бьорк даде на комисаря от полицейския участък екземпляр от вестника, още влажен от пресата. Комисарят прочете и изрева разгневен:

— Непочтено е да се пишат такива неща! Непочтено!

Пекарят Лизандер използва доста по-силен израз, когато нахлу няколко минути по-късно в редакцията. Вените на челото му се бяха издули от гняв и той удари с юмрук по бюрото на редактора.

— Ти не разбираш ли, че е престъпно да се пишат такива неща? — развика се той. — Не разбираш ли, че този тип, който вече е извършил едно убийство, ще може да го направи и втори път, ако реши, че е необходимо? Е, няма що, ти много предвидливо си му дал името и адреса на Ева-Лота. Защо не спомена и телефонния номер, за да се обади и да си уговорим ден и час?

Ева-Лота също смяташе, че статията е престъпна, поне отделни нейни части. Тя беше седнала с Андерс и Кале на пода на пекарницата и четеше:

— „Малката сладка Ева-Лота, която днес отново играе сред цветята в градината на родителите си…“ Ох, направо ми се повдига. Нима човек може да даде такава свобода на глупостта си, когато пише във вестник?

Кале й взе вестника, прочете цялата статия и поклати загрижено глава. Макар и да му липсваше опит с истински убийства, той все пак беше достатъчно добър детектив, за да разбере колко опасна е тази статия. Но не каза нищо на другите.

Редакторът обаче имаше право, че Ева-Лота сякаш бе забравила ужасното си преживяване. Тя наистина се чувстваше много стара и опитна, почти на петнадесет години, но за щастие имаше способността на младостта да забравя неприятностите още на другия ден. Само вечер, когато си лягаше в леглото, мислите й трудно можеха да бъдат отклонени от онова, за което не искаше да си спомня. И тя спа доста неспокойно първите нощи и понякога викаше в съня си, тъй че майка й идваше и я будеше, за да се успокои. Но през светлите слънчеви дни Ева-Лота бе спокойна и жизнерадостна както винаги.

Твърдото й намерение вече да се държи като истинско момиче и да не участва във Войната на розите трая точно два дни. После не издържа. Чувстваше, че в колкото по-диви игри се впусне, толкова по-дълбоко в нея ще потъне онова, което искаше да забрави.

Полицейската охрана на имението бе вдигната. Но още преди това Великия Мумрих беше прибран от там. Полицаят Бьорк получи почетното поръчение да го изнесе от заградената зона. След разпита на верандата, когато се наложи да разкрият местонахождението му, Андерс дръпна Бьорк настрани и го попита дали ще бъде така любезен да освободи Великия Мумрих от плена му. Бьорк помогна с каквото можа. Честно казано, той беше много заинтригуван да види как изглежда един Велик Мумрих.

И стана така, че Великия Мумрих беше изнесен от зловещото си скривалище с полицейски ескорт, след което бе предаден на предводителя на Бялата роза. Сега той лежеше в едно от чекмеджетата на скрина горе, на тавана на пекарницата, където белите съхраняваха светините си. Това скривалище обаче беше временно, защото в най-скоро време местонахождението му отново трябваше да бъде сменено.

След дълъг размисъл Андерс вече не одобряваше идеята да го скрие при извора горе в замъка.

— Искам да измислим по-вълнуващо място — заяви той.

— Горкият Велик Мумрих — въздъхна Ева-Лота. — Смятам, че вече е имал достатъчно опасни скривалища.

— Имам предвид друг вид опасност — настоя Андерс. Той дръпна чекмеджето и погледна с нежност Великия Мумрих, който лежеше в ложе от памук в една цигарена кутия. — Какво ли не видяха вече мъдрите ти очи, о, Велик Мумрих — прошепна той. И повече от всякога в този миг той беше убеден в магическата сила на Великия Мумрих.

— Хрумна ми нещо — рече Кале. — Защо да не го скрием при някой от червените!

— Какво искаш да кажеш? — почуди се Ева-Лота. — Да го върнем доброволно на червените?

— Не, в никакъв случай — обясни Кале. — Просто той ще стои известно време при тях, без те да знаят. Той ще е техен, без те да знаят, а щом не знаят, все едно че не е техен. И представете си как ще се вкиснат след това, когато им разкажем.

Андерс и Ева-Лота признаха, че хрумването е гениално. След оживено препиране върху различните възможности, те решиха да скрият Великия Мумрих в стаята на Сикстен и веднага тръгнаха натам, за да намерят най-подходящото място. Спуснаха се бързо по въжето и изтичаха припряно по малкия мост, който Ева-Лота бе сложила специално за Войната на розите. Това беше най-краткият път до главната квартира на червените в гаража на Сикстен.

Те стигнаха до вилата на пощенския директор доста запъхтени. Сикстен, Венка и Йонте седяха в градината и пиеха сок. Белите се втурнаха вътре с радостната вест, че Ева-Лота вече не се отказва от бойния си дълг и затова Войната на розите може да избухне отново.

Червените приеха тази вест, изпълнени с вътрешно задоволство. Решението на Ева-Лота да стане по-женствена, беше ги разстроило дълбоко. Те не бяха преживявали нещо по-скучно от последните дни. Сикстен гостоприемно предложи на враговете столове и сок. Враговете не чакаха втора покана — но без да забравят за истинската цел на посещението си. Андерс предложи хитро:

— Не бихме ли могли да изпием сока в твоята стая, Сикстен?

— Какво ти става, да не си получил слънчев удар? — попита го любезно домакинът. — Да седим вътре при това прекрасно време?

Те изпиха сока навън на прекрасното време.

— Ще ми се да видя въздушната ти пушка — опита пак Кале.

Тази въздушна пушка, която винаги висеше на стената в стаята на Сикстен, беше неговото най-ценно притежание. Той беше им я показвал и показвал, и показвал, докато това накрая се превърна в истинско мъчение за всички. За Кале нямаше нищо по-досадно на света от тази въздушна пушка. Но сега тя можеше да бъде употребена за едно добро дело.

Сикстен грейна.

— Искаш да видиш въздушната ми пушка? — попита той зарадван. — Естествено, че може! — Той изтича в гаража и я донесе.

— Какво е станало? — попита недоволно Кале. — В гаража ли я държиш вече?

— Да, така е по-добре, защото ми е под ръка — рече Сикстен и започна да обяснява на Кале в пълни подробности частите на своето съкровище.

Андерс и Ева-Лота така се разсмяха, че се задавиха с трохите от сладкиша. Ева-Лота разбра, че за да успеят наистина да влязат в стаята на Сикстен, е необходима малко женска хитрост. Тя погледна към прозореца на Сикстен и рече невинно:

— Ах, сигурно изгледът от твоята стая е много красив?

— О, да, и още как — потвърди Сикстен.

— Разбирам — продължи Ева-Лота, — и ако дърветата пред прозореца ти не бяха толкова високи, ти би могъл да видиш дори водната кула.

— Хм, какво по-точно искаш да кажеш, естествено, че виждам водната кула — възмути се Сикстен.

— Да, разбира се, че вижда водната кула — потвърди Бенка, готов да помогне както винаги.

— Виждаш ли я? — почуди се Ева-Лота. — Какви ги говориш! Не ти вярвам.

— Какви си ги измисляте, момчета! — намесиха се Кале и Андерс. — Той просто не би могъл да види водната кула в никакъв случай!

— Празни приказки — заяви Сикстен, — най-добре елате горе! Такива водни кули ще ви покажа, че ще ви падне шапката, слепи глупаци такива!

Той тръгна напред, останалите след него.

На пода в хладното преддверие лежеше едно коли, което скочи и залая, когато влязоха.

— Добре, добре, Бепо! — успокои го Сикстен. — Това тук са само няколко малоумни идиоти, които искат да видят водната кула.

Те се изкачиха до стаята на Сикстен на втория етаж и той триумфално ги заведе до прозореца.

— Ето! — рече той гордо. — Ето това аз наричам водна кула. Нищо чудно вие да го смятате за камбанария или нещо такова.

— Сега какво ще кажете! — попита доволно Йонте.

— А, да, наистина — процеди Ева-Лота с презрителна усмивка. — Значи можеш да виждаш водната кула. Е, доволен ли си?

— Какво ти става? — попита ядосан Сикстен.

— Ооо, аз просто… исках да кажа… Какво ли е да виждаш цялата водна кула… — и тя се засмя чаровно.

Андерс и Кале малко се интересуваха от гледката. Вместо това очите им шареха наоколо, търсейки подходящо скривалище за Великия Мумрих.

— Хубава стая имаш — похвалиха те Сикстен, сякаш не бяха влизали в нея повече от стотина пъти. Разходиха се из нея, опитаха с ръка леглото на Сикстен и разсеяно надникнаха в чекмеджетата на писалището му.

Ева-Лота бе заета с това да задържи другите при прозореца. Тя насочваше вниманието им към всичко, което можеше да се види през прозореца, а това не беше малко.

Върху скрина стоеше глобусът на Сикстен. Гениална идея осени едновременно Андерс и Кале: глобусът, естествено, щеше да бъде скривалището!

Те се погледнаха в очите и кимнаха в пълно единодушие. От предишните си посещения при Сикстен те знаеха, че глобусът може да се разглоби на две половини. Сикстен правеше това от време на време, за да се забавлява, и затова екваторът на глобуса беше леко излющен. Ако трябваше да се вярва на този глобус, големи части от екваториална Африка още не бяха изследвани — толкова много бели петна имаше там.

Естествено, имаше известен риск Сикстен да реши отново да разглоби своето земно кълбо и да намери Великия Мумрих, Андерс и Кале съзнаваха това. Но какво щеше да бъде Войната на розите без известен риск?

— Струва ми се, че вече видяхме всичко — изрече Андерс с многозначителен тон и Ева-Лота напусна облекчена мястото си при прозореца.

— Е, благодаря, гледката е чудесна наистина, но стига толкова — усмихна се доволно Кале. — Хайде, да изчезваме!

— Кок ъ дод е? — не се стърпя да попита Ева-Лота.

— Гог лол о боб у сос — отвърна бързо Кале.

— Боб рор а вов о! — похвали го Ева-Лота.

Сикстен я погледна разгневен. Отново бяха започнали да „рорят“, както наричаше той техния език.

— Е, наминете пак, като ви се прище да видите водни кули — това беше всичко, което можа да каже той на свой ред.

— Да, да, чувствайте се поканени — добави Йонте и им хвърли поглед, изпълнен с превъзходство.

— Въшки такива — обобщи Бенка.

Белите рози тръгнаха към вратата. Тя изскърца жално, когато я отвориха.

— Вратите на благородните хора скърцат, рече баба Фърцат… — заподсвирква си Андерс. — Защо не вземеш да я смажеш?

— А ти защо не вземеш да си идеш у вас и да си дръпнеш завивката над главата? — отвърна му Сикстен.

Белите се върнаха в главната си квартира. Скривалището беше намерено. Сега оставаше да решат кога и как Великия Мумрих ще бъде пренесен там.

— Когато пълната луна освети среднощното небе — изрече Андерс с най-дълбокия си глас, — тогава Великия Мумрих ще бъде отнесен в новото си убежище. Тук, пред вас стои човекът, който ще направи това!

Ева-Лота и Кале кимнаха доволно. Белите щяха да спечелят още една точка, ако Великия Мумрих се озовеше в стаята на Сикстен, докато Сикстен лежи там и спи.

— Звучи много гот — зарадва се Ева-Лота и извади от скрина кутия шоколадови бонбони. Тя можеше сега да похапва до насита всякакви лакомства, защото беше получила купища подаръци.

Съвсем правилно редакторът беше написал в статията си:

Популярната малка Ева-Лота получава всеки ден всякакви доказателства за възхищение. Познати и непознати я затрупват с подаръци, бонбони, шоколад, играчки, книги — това е само малка част от всичко, който любезният пощальон Петерсон носи всеки ден в дома й от многото приятели, които искат да й засвидетелстват съчувствието си, че едно невинно дете бе въвлечено в такава мрачна трагедия.

— А какво ще правиш, ако Сикстен се събуди? — попита Кале.

Андерс го погледна невъзмутимо:

— Ще кажа, че съм дошъл да му пея приспивни песни и да проверя дали не се е напишкал.

— Хи-хи-хи — разхили се Кале. — Ей, популярна малка Ева-Лота, дай още един бонбон! Тогава ще станеш още по-популярна.

Ядоха, докато изпразниха кутията и кроиха планове за вечерта. Новият удар срещу червените ги изпълни с въодушевление. Да, Войната на розите беше страхотно хрумване! Накрая напуснаха главната квартира. Трябваше да се отправят към мястото на бойните действия, както обичаше да казва Андерс. Все щеше да им дойде някоя добра идея. Ако не, то поне щеше да изникне възможност да провокират малка престрелка с червените. Те се спуснаха по въжето, а Ева-Лота внезапно рече, без да мисли:

— Да, да, щастливите игри на де…

Тя млъкна и стана съвсем бяла. От устните й се изтръгна хълцане и тя избяга бързо.

Този ден Ева-Лота не излезе повече на игра.