Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (8)

Осма глава

Нима това беше същият сънен, спокоен, тих град? Не, съвсем не. Само за час всичко се бе променило. Целият град жужеше като пчелен кошер, полицейски коли хвърчаха насам-натам, телефони звъняха, хората говореха оживено и гадаеха, и се чудеха, и се вълнуваха, и питаха полицая Бьорк дали е истина, че вече са заловили убиеца. Те клатеха загрижено глава и въздишаха: „Да, да, как можа да му се случи това на бедния стар Грен…“. Или: „Да, да, то и без това за него се говореха разни неща… нищо чудно… И все пак… ужасна история!“.

Големи групи любопитни хора потеглиха към общинската ливада. Цялата околност на чифлика междувременно беше заградена от полицията. Никой не можеше да мине оттам. С изненадваща бързина националната полиция беше изпратила хората си на местопроизшествието. Разследването беше в разгара си. Фотографираше се всичко, претърсваше се всеки метър земя, всяко наблюдение влизаше в протокола. Имаше ли следи от убиеца, следи от стъпките му или други някакви следи? Не, никакви! Дори и да беше имало, бурният дъжд бе заличил всичко. Не бе открито нищо, дори захвърлен фас. Съдебният лекар, който бе натоварен със съдебномедицинската експертиза на трупа, установи, че Грен е бил умъртвен с изстрел в гърба. Портфейлът и часовникът бяха намерени у него. Явно не беше убийство с цел грабеж.

Криминалният комисар опита да разговаря с „момиченцето, което беше открило престъплението“, доктор Фросберг обаче не му позволи. Ева-Лота беше в шок и се нуждаеше от спокойствие. Комисарят беше много разочарован от това отлагане, но трябваше да се съобрази с лекарската забрана. Доктор Фросберг все пак му разказа, че момичето е плачело и е казало няколко пъти:

— Той беше със зеления габардинен панталон.

Тя явно имаше предвид самия убиец.

Но само заради чифт зелени габардинени панталони не можеше да се алармират полицейските служби в цялата страна. Ако наистина момичето бе видяло самия убиец — а комисарят не беше много сигурен в това — то той отдавна вече щеше да е сменил зеления панталон с друг. Въпреки това комисарят извести всички полицейски участъци да държат под око всички зелени габардинени панталони, които им се сторят подозрителни.

През това време трябваше да се свърши всевъзможна рутинна работа. Можеха само да се надяват момичето да се съвземе в най-скоро време до такава степен, че да бъде разпитано.

Ева-Лота лежеше в леглото на майка си, най-сигурното място, което можеше да си представи. Доктор Фросберг й даде прахче, за да не „сънува лоши сънища“. Освен това майка й и баща й обещаха да стоят от двете страни на леглото — през цялата нощ.

И въпреки това в главата й се гонеха диво разни несвързани мисли. О, защо й беше да ходи в чифлика?! Сега всичко бе свършило. Никога вече нямаше да има нищо хубаво на света. Как би могло да има нещо хубаво, когато хората си вършеха такива лоши неща? Тя, разбира се, и преди знаеше, че се случват такива неща, но не го знаеше така, както го знаеше сега. Ах, колко често тя и Андерс ядосваха Кале и говореха за убийци, сякаш това е нещо смешно и забавно, нещо, с което човек може да си прави шеги. Ужасно беше да мисли сега за това. Никога повече тя не би участвала в такива нелепости. Такива неща не би трябвало да се казват дори на шега. Може би по този начин се предизвикваше нещастието, така че то се случваше в действителност. Ох, а като си помислеше, че вероятно вината е нейна, че Грен… че Грен… Не, тя не искаше да мисли за това. Но смяташе да стане друг човек. Да, да, вече беше решено. Вече щеше да се държи като истинско момиче, както каза чичо Бьорк. Никога вече нямаше да се забърква във Войната на розите. Та нали точно Войната на розите беше причина да й се случи всичко това — всичко това, за което по-добре да не мисли, за да не й се пръсне главата?

Не, за нея войната бе приключила. Никога повече нямаше да играе. Никога повече! Леле, колко скучно щеше да бъде!

Сълзите отново избликнаха от очите й и тя взе ръката на майка си.

— Мамо, чувствам се толкова стара — прошепна тя и заплака. — Чувствам се почти на петнадесет години.

Сетне заспа. Но преди да потъне в милостивия сън, тя все пак се запита какво ли щеше да каже сега Кале? Кале, който години наред преследваше убийци! Какво би направил той сега, когато действително се появи такъв?

 

 

Великият детектив Бломквист научи какво се бе случило застанал зад бащиния си тезгях, тъкмо докато увиваше във вестник две солени херинги за някакъв клиент. В този именно миг през вратата влетя госпожа Карлсон от Роудиберг, напълнена до пръсване с новини и преливаща от сензации. Само за две минути целият магазин се превърна във врящо гърне, в което кипяха въпроси, възклицания и ужасии. Продажбите спряха. Всички в магазина се устремиха към госпожа Карлсон. А тя дърдореше ли, дърдореше, та чак слюнка пръскаше от устата й. Всичко, което знаеше, и дори повече.

Великият детектив Бломквист, същият, който трябваше да бди за сигурността на града, стоеше втрещен зад тезгяха и надаваше ухо. Той не каза нищо. Не попита нищо. Беше като вкаменен. След като чу достатъчно, той се промъкна незабелязано в склада и се строполи върху един празен сандък.

Дълго седя там. Дали говореше със своя въображаем слушател? Тъкмо сега беше моментът за това. Не, той не говореше с него. Той изобщо не говореше. Но си мислеше разни неща.

„Кале Бломквист — мислеше си той, — ти си жалък страхливец, смешен малък страхливец. Точно това си ти! Велик детектив! Ха-ха, не струваш повече от едни стари пантофи! В този град се случват най-отвратителните престъпления, но ти си стоиш зад тезгяха и увиваш солена херинга. Продължавай все така, продължавай така, така поне ще вършиш нещо полезно!“

Той седеше там, подпрял глава с ръце, потънал в мрачен размисъл. Ах, защо точно днес трябваше да стои в магазина! Иначе сигурно Андерс щеше да прати него вместо Ева-Лота. И тогава той щеше да бъде този, който е открил престъплението. Или кой знае — може би щеше да пристигне там навреме, за да го предотврати? Тогава щеше да вкара престъпника в затвора. Както правеше винаги.

Но с дълбока въздишка той си спомни, че правеше винаги така само във фантазията си. И едва тогава Кале най-сетне проумя какво се беше случило. Прозрението сякаш го удари по главата и от това му премина всякакво желание да се прави на велик детектив. Това не беше някакво измислено убийство, което може да се разследва елегантно и да се перчиш с него пред някакъв въображаем слушател. Това тук беше ужасяваща, страшна, противна действителност, от която всичко го заболя. Той се презираше за това, но нямаше съмнение, че се радва, наистина се радва, задето не е бил днес на мястото на Ева-Лота. Горката Ева-Лота!

Той напусна магазина, без да помоли някого за разрешение. Трябваше да отиде при Андерс, за да говори с него. Нямаше смисъл да се опитва да говори с Ева-Лота, това му беше ясно, защото госпожа Карлсон се вайкаше, че дъщерята на пекаря не е на себе си. „Докторът е при нея“ — целият град вече знаеше това.

Андерс обаче не знаеше съвсем нищо. Той си седеше в обущарската работилница и четеше „Островът на съкровищата“. От ранния предобед при него не беше се отбивала жива душа и това беше истински късмет! Заобиколен от зли пирати, в момента Андерс се намираше на един остров в Южно море и изобщо не се интересуваше от подметките на обувките.

Когато Кале нахлу през вратата без всякакво предупреждение, Андерс се втренчи в него тъй, сякаш е влязъл еднокракият Джон Силвър. Той бе приятно изненадан, че нашественикът е само Кале. Скочи от трикракото си столче и запя безгрижно:

Петнайсет призрака в ковчега на мъртвеца —

йо-хо-хо и бутилка ром!

Кале потрепери.

— Млъкни — прекъсна го той, — млъкни, ти казвам.

— Ти си като учителя по музика. И той това казва винаги, когато започна да пея — съгласи се Андерс примирено.

Кале явно носеше някаква вест, но Андерс го изпревари.

— Разбра ли, че Ева-Лота вече е взела Великия Мумрих?

Кале го погледна с укор. Какви ли глупости щеше да наговори още Андерс, преди Кале да успее да му съобщи новината? Той отново отвори уста, но и сега Андерс му попречи. Твърде дълго бе седял сам и от него се изля поток слова. Той взе „Островът на съкровищата“ и го пъхна под носа на Кале.

— Кале, Кале, ето това се казва книга — заяви той. — Истински приключенски роман! Човече, тогава е трябвало да живеем! Какви премеждия! В наше време вече нищо не се случва!

— Така ли, нищо ли? — проговори най-сетне Кале. — Ти не се чуваш какво говориш. — И тогава той разказа на Андерс какво „се беше случило в наше време“.

Тъмните очи на Андерс потъмняха още повече, когато чу до какво е довела заповедта му за преместване на скривалището на Великия Мумрих. Искаше веднага да изтича у Ева-Лота, ако не за да я успокои, то поне за да й покаже по някакъв начин, че се смята за жалък въшльо, защото я беше изпратил с такова опасно поръчение.

— Но аз наистина не можех да знам, че там в прерията се търкалят мъртъвци — оправда се той унило пред Кале.

Кале седеше срещу него и замислено забиваше редица от обущарски пирончета в тезгяха.

— Не, откъде би могъл да знаеш — рече той. — Такива неща не се случват често.

— Какво не се случва често?

— Край чифлика да се търкалят мъртъвци.

— Да де, нали това имах пред вид — кимна Андерс. — Впрочем Ева-Лота ще се справи. Всяко друго момиче би превъртяло, но не и тя. Ще видиш, че ще даде на полицията цял куп улики.

Кале кимна.

— Може да е видяла някого, който… който… може да го е направил.

Андерс потръпна. Но той не бе разстроен колкото Кале. Андерс беше жизнерадостно, открито и много дейно момче и необичайните събития събуждаха желанието му за действие, дори когато бяха толкова зловещи. Той искаше да направи нещо, и то веднага. Да се започне издирване и да се залови убиецът, и то ако може начаса. Той не беше мечтател като Кале. Но би било несправедливо да се твърди, че Кале с неговите пристъпи на мечтателство не умее да се развихря — имаше такива, които бяха виждали преобразяването му. Обаче активността му започваше винаги със скучни медитации. Тогава Кале лягаше под крушата и си измисляше разни неща — понякога много находчиви неща, трябва да признаем — но често пъти те бяха само празни фантазии. Андерс не фантазираше. Той не губеше време с медитации. Тялото му бе така изпълнено с бликаща енергия, че за него бе същинско мъчение да стои на едно място. Неслучайно именно той беше станал предводител на Бялата роза. Беше самоуверен, жизнерадостен и имаше дар слово, беше изобретателен и винаги готов да застане начело, все едно на какво. Такъв беше Андерс. Някое по-мекушаво момче би страдало от семейните взаимоотношения, от баща си, който беше непоносим тиранин — Андерс обаче не се впечатляваше твърде. Той просто гледаше да е по-далеч от дома, доколкото може, а сблъсъците с баща си приемаше равнодушно. Всички обидни думи се хлъзгаха по него като вода по гъска и пет минути след най-страшното пререкание той вече беше навън и тичаше весело както винаги. Съвсем невъзможно беше да седи с ръце в джобовете сега, когато крайно важни неща налагаха неговата намеса.

Затова той каза:

— Хайде, Кале. Затварям работилницата. Старият да казва каквото ще.

— Ще посмееш ли наистина? — попита Кале, който познаваше гнева на обущаря.

Андерс изсумтя презрително.

Естествено, че ще посмее. Трябваше само да обясни по някакъв начин на евентуалните клиенти защо посред бял ден магазинът е затворен. Той взе молив и написа на къс хартия:

ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ УБИЙСТВО

После закачи бележката на вратата на работилницата с кабарче и заключи.

— Ти не си добре — заяви Кале като прочете съдържанието на съобщението. — Не би могъл да оставиш такава бележка!

— Защо да не мога? — попита колебливо Андерс. Наклони глава и се замисли. Може би все пак Кале имаше право. Кой знае как щяха да разберат бележката му. Той я скъса, върна се в работилницата и написа нова. Закачи я на вратата и тръгна, без повече да му мисли. Кале последва своя шеф.

Скоро след това пристигна госпожа Магнусон от отсрещната къща. Тя искаше да си вземе обувките, които беше оставила за нови подметки. Госпожа Магнусон спря и прочете с ококорени от учудване очи:

ПОРАДИ ПОДХОДЯЩОТО ВРЕМЕ ТАЗИ РАБОТИЛНИЦА ДНЕС ЩЕ ОСТАНЕ ЗАТВОРЕНА

Госпожа Магнусон поклати глава. Той поначало рядко биваше трезв, този обущар, но този път наистина беше препил. „Подходящо време“ — ама че работа.

Андерс крачеше към прерията. Кале го следваше крайно неохотно. Той нямаше ни най-малко желание да ходи там. Но Андерс беше убеден, че полицията вече чака нетърпеливо помощта на Кале. Обикновено Андерс се подиграваше на Кале заради неговите детективски мечти, но сега съвсем забрави това, защото наистина имаше спешен криминален случай. Сега той си спомни забележителните успехи на Кале от предишната година. Неоспорима заслуга на Кале беше залавянето на тримата крадци на скъпоценности. Да, Кале беше забележителен детектив и Андерс охотно признаваше това негово превъзходство. Той беше убеден, че и полицията мисли така.

— Нали разбираш, те би трябвало да се радват да те имат на разположение — рече той. — Ти ще разгадаеш случая докато успеят да се обърнат. А аз ще съм ти помощник.

Кале се намираше в трудна ситуация. Той не искаше да признае на Андерс, че владее до съвършенство само разкриването на измислени престъпления и че всъщност изпитва истински ужас да си има работа с истинско убийство. Той влачеше крака все по-бавно, тъй че Андерс го подкани нетърпеливо:

— Побързай! Всяка секунда е скъпоценна в такива случаи. Ти самият би трябвало да знаеш това най-добре!

— Ах, струва ми се, че е по-добре да оставим полицията да свърши тази работа сама — рече Кале, за да се измъкне от неудобното положение.

— Ти ли казваш това? — извика Андерс възмутен. — След като толкова добре знаеш как могат да объркат всичко! Нали все това казваш. Недей да се правиш на важен и тръгвай.

Той хвана за ръката противящия се велик детектив и го повлече след себе си. Накрая те все пак стигнаха заградения район.

— Хей — почуди се Андерс, — знаеш ли какво става тук?

— Не, какво толкова?

— Великия Мумрих е ограден! Ако червените искат да го вземат, ще трябва да пробият полицейската верига.

Кале кимна замислено. Великия Мумрих беше преживял какво ли не, но за пръв път се намираше под полицейска закрила.

Полицаят Бьорк патрулираше край заграждението и Андерс тръгна право към него. Той повлече Кале след себе си и го побутна към Бьорк тъй, както някое куче донася хвърления предмет и после чака похвала.

— Чичо Бьорк, Кале е тук — рече той, изпълнен с очакване.

— Виждам — отвърна чичо Бьорк. — И какво иска Кале?

— Пуснете го да мине, за да огледа местопрестъплението — настоя Андерс.

Но чичо Бьорк поклати глава. Изглеждаше напълно сериозен.

— Вървете си оттук, момчета — рече той. — Вървете си у дома. Благодарете на Бога, че сте още толкова малки и нищо не разбирате от тези неща.

Кале се изчерви. Той разбираше това много добре. Разбираше, че тук не беше мястото на великия детектив с изсечените черти на лицето и големите приказки. Само да можеше да обясни това и на Андерс!

— Типично — рече с огорчение Андерс, докато се връщаха унило към града. — Дори да си разкрил всяко едно престъпление още от времето, когато Каин убил Авел, полицията никога няма да повярва, че частният детектив е способен да свърши това.

Кале още трепереше от неудобство. Самият той много пъти беше приказвал такива неща. Той искаше с цялото си сърце Андерс да смени темата. Но Андерс продължи:

— Рано или късно полицията ще оплете конците. Моля те, обещай ми, че тогава няма да поемеш случая, докато не дойдат да те молят на колене за това!

Кале обеща с готовност. Наоколо се бяха събрали малки групи мълчаливи хора. Те стояха и гледаха към храстите, където работеха експертите, за да разгадаят една драма, която беше коствала човешки живот. Днес в прерията беше забележително тихо. Кале се чувстваше потиснат. Накрая дори Андерс беше обзет от мрачното настроение. Може би все пак чичо Бьорк имаше право. Това тук наистина не беше за Кале, колкото и обигран детектив да беше той. Те вървяха мрачно към града.

Сикстен, Бенка и Йонте също се връщаха от прерията. Точно както предвиждаше Андерс, днес те си бяха взели отпуск от Войната на розите и прекараха много щастливи часове на въртележката и стрелбището. Но преди малко ужасната вест стигна и там и увеселителният парк бързо се опразни. Сикстен и Бенка също се втурнаха към прерията — само за да установят, че ще е по-добре да си вървят у дома. Тъкмо като взеха това решение, те срещнаха Андерс и Кале.

Днес белите и червените не бяха в настроение да враждуват. Те се върнаха заедно в града, размишлявайки за смъртта повече, отколкото през целия си досегашен живот. И много съчувстваха на Ева-Лота.

— Жал ми е за нея, честна дума — рече Сикстен. — Казаха, че нервите й били напълно съсипани. Само лежала и плачела.

Това порази Андерс повече от всички други ужасии. Той запреглъща като риба на сухо. Нали вината за това, че Ева-Лота лежи в къщи и плаче, беше негова.

— Май трябва да се погрижим за нея — обади се той накрая, — да й изпратим цвете или нещо такова…

Останалите се втренчиха в него, сякаш не вярваха на ушите си. Нима положението беше наистина толкова сериозно? Да праща цветя на едно момиче — той сигурно беше убеден, че Ева-Лота по някаква причина е обречена. Но колкото повече размишляваха върху предложението му, толкова по-благородно им се виждаше то. Ева-Лота трябваше да получи цветя, тя заслужаваше това.

Дълбоко развълнуван, Сикстен отиде вкъщи и открадна едно от червените мушката на майка си. Понесли саксията в ръце, момчетата потеглиха към дъщерята на пекаря.

Ева-Лота спеше и не биваше да бъде безпокоена. Но майка й взе мушкатото и го постави до леглото й, до главата, така че да съзре подаръка като се събуди.

Това не беше последният подарък, който щеше да получи Ева-Лота за участието си в тази драма.