Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (3)

Трета глава

Хубаво беше, че я има тази прерия, безценно съкровище за поколенията деца, които бяха играли в нея откак се помнеха. Възрастни хора, достопочтени глави на семейства омекваха при спомена за индианските игри в прерията. Следващите поколения деца имаха голяма полза от това. Когато Кале се връщаше у дома с разкъсана риза след някоя особено ожесточена битка, търговецът на хранителни продукти Бломквист не се гневеше твърде, защото много добре си спомняше една друга риза, разкъсана в прерията в една пролетна вечер преди приблизително трийсет години. И макар че госпожа Лизандер много би искала дъщеря й да общува повече с връстничките си, вместо да лудува с момчетата навън в прерията, нейните възражения бяха съвсем напразни. Понеже пекарят я поглеждаше развеселено и казваше:

— Я си спомни, Мария, когато беше малка, не беше ли ти тази, която вечер се връщаше последна от прерията?

Прерията беше голяма общинска ливада, ширнала се току в края на града. Беше обрасла с ниска мека трева, такава трева, по която можеш спокойно да тичаш бос. Пролетно време тя сияеше нежно зелена. Тогава цялата прерия се превръщаше във вълнисто зелено море с жълти петна от нацъфтели жълтурчета. Но лятното слънце беше свършило делото си и сега прерията се разстилаше пред очите кафява и прегоряла. Кале, Андерс и Ева-Лота, които, без да губят време, последваха любезната покана на Сикстен, се взираха в бойното поле с присвити от ярката слънчева светлина очи и се опитваха да открият враговете си. Но Червените рози не се виждаха никакви. Големи части от прерията бяха обрасли с лешникови храсти и хвойна, между които лесно можеше да се скрие някой рицар от Червената роза. Белите нададоха смразяващия си боен вик и се втурнаха към храсталака. Претърсиха всеки храст, но не откриха нито един враг. Продължиха да търсят, докато стигнаха самия край на прерията, чак до старото имение, но напразно.

— Ама че глупости! — възмути се Андерс. — Та те не са тук!

Тогава в тишината на прерията отекна подигравателният смях на три вражи гърла.

— А, така значи — процеди Ева-Лота и се огледа неспокойно, — бих казала, че са в имението.

— Да, няма съмнение, че са вътре — съгласи се Кале, а гласът му бе изпълнен с възхищение.

В края на прерията между нежните трепетлики се издигаше една стара къща. Това беше господарското имение. Благородна стара къща от миналия век, която някога беше видяла и по-хубави дни. От един прозорец на задната страна надничаха три триумфиращи детски лица.

— Горко на този, който се приближи до новата главна квартира на Червените рози! — изкрещя Сикстен.

— Как, по дяволите, успяхте… — започна Андерс.

— О, иска ви се да разберете, нали — присмя им се Сикстен. — Вратата беше отворена. Съвсем просто, нали?

Господарското имение беше необитаемо от дълги години и много запуснато. Имаше план сградата да бъде реставрирана и преместена в градския парк, за да се превърне в етнографски музей. Така бе решила управата на града преди доста време. Но парите за тази цел трябваше да бъдат събрани на доброволни начала, а това ставаше бавно. През това време къщата се рушеше все повече и повече. Досега тя бе заключена и подсигурена срещу набезите на градските деца. Но щом прогнилите врати вече не можеха да задържат нашествениците, беше крайно време градските съветници да се намесят колкото се може по-бързо, докато все още имаше какво да се спаси от бъдещия етнографски музей. Ако се съдеше по тропота, който идваше отвътре, Червените рози галопираха из помещенията от осемнадесети век без никакво уважение към старините. Прогнилите дъски на пода скърцаха жално под пъргавите им нозе, които се носеха с диви триумфални скокове из новата главна квартира — бързо и непредпазливо.

— Ще пленим въшльовците и ще ги затворим тук, докато умрат от глад — провикна се Сикстен, възхитен от хрумването си.

Бъдещите жертви вървяха неотклонно към грозната си участ. И червените не се опитаха да им попречат. Сикстен беше решил да запази на всяка цена, жив или мъртъв, горния етаж, който можеше да се защитава по-лесно. Към него водеше парадното стълбище, а по средата му се бяха изправили червените и с войнствени физиономии и стойки даваха да се разбере, че нямат търпение да се нахвърлят върху врага.

Белите бързо преминаха в настъпление. Градските настоятели биха си заскубали косите от отчаяние, ако можеха да чуят тропота и трясъка, който настана, когато двете войски се сблъскаха една с друга. Бъдещият музей пукаше по всичките си шевове, а изящните дървени парапети на стълбата се извиваха, едва удържайки мятащите се тела на бойците. Дива глъчка се надигаше към хубавия таван с гипсови орнаменти. Предводителят на Белите рози се изтърколи по стълбата с гръм и трясък, от които дори духовете на миналото, ако имаше такива, биха пребледнели още повече, скупчени от ужас в някой ъгъл.

Битката продължаваше с променлив късмет за двете армии. Ту белите успяваха да изтласкат противника почти до горния край на стълбата, ту те самите се озоваваха под чудовищен огън от горе и се оттегляха в безпорядък към партерния етаж. Битката продължаваше вече цял половин час и двете страни жадуваха за промяна. Белите се оттеглиха за миг, за да подготвят последното неудържимо настъпление. Тогава Сикстен бързо даде нова заповед на своите войски. Секунди по-късно червените напуснаха без предупреждение своята позиция на стълбата и светкавично се оттеглиха на горния етаж. Там имаше много възможности да изчезнат хитро в стаите и стенните долапи. Сикстен и сподвижниците му знаеха това, защото бяха изучили основно къщата. Когато Андерс, Кале и Ева-Лота щурмуваха стълбата, от Червените рози нямаше и следа. Те бяха използвали предимството от няколко секунди. Окопани зад една изкусно маскирана с тапет стена, те наблюдаваха през един процеп припряното съвещание на белите, които стояха точно пред тях.

— Разпръснете се — нареди белият предводител. — Търсете врага, в която и дупка да се е сврял, треперейки от страх за живота си. И не се церемонете с него, когато го откриете.

Зад вратата Червените рози слушаха, изпълнени със задоволство. Окото на Сикстен проблесна доволно в процепа. Но белите не знаеха нищо за това. „Разпръснете се!“ — бе наредил техният предводител. Той не би могъл да измисли нещо по-глупаво. Така той сам подписа своята присъда. След миг самият той последва заповедта си и се разпръсна, т.е. изчезна зад един ъгъл. Едва беше изчезнал от погледа на своите сподвижници, когато Кале и Ева-Лота се промъкнаха в противоположната посока. Там откриха една врата, която отвориха предпазливо. Вътре ги очакваше една хубава слънчева стая и макар ясно да видяха, че в нея няма врагове, те за всеки случай влязоха в нея и си позволиха малка бойна почивка, за да надникнат през прозореца. Това се оказа стопроцентова грешка. Успяха все пак да достигнат вратата, за да чуят ясно как отвън ключът се завъртя в ключалката. Чу се и грубият смях на червения предводител и грозните му триумфални слова:

— Ей, вие, въшльовци такива, ето че удари последният ви час! Няма да излезете живи оттук.

А после пронизителният крясък на Бенка:

— О, ще стоите тук, докато по вас поникне мъх. Но ние ще идваме все пак от време на време. На Бъдни вечер например.

А Йонте добави:

— Да, да, не се тревожете. За Бъдни вечер ще наминем. А какво искате за Коледа?

— Главите ви в тава! — изкрещя отвътре Ева-Лота.

— И гарнирани, както се гарнират свински глави — помогна й Кале.

— Безсрамни до последния си миг — поклати тъжно глава червеният предводител пред събратята си. После повиши глас към своите пленници: — Сбогом, въшки такива. Викайте, като огладнеете. Ще идваме и ще ви скубем трева.

После той се обърна към Бенка и Йонте и потри доволно ръце:

— А, сега, смели мои братя по оръжие, някъде в тази къща в този миг се намира един жалък плъх, който се нарича предводител на Белите рози. Сам и беззащитен! Потърсете го! Намерете го, казвам ви!

Червените направиха всичко, което беше по силите им. Промъкваха се на върховете на пръстите си по дългия коридор, който се простираше през целия първи етаж. Взираха се внимателно във всяка стая. Дебнеха пред вратите, скрити зад тапетите. И знаеха, че където и да се намира предводителят на Белите рози, той добре съзнава ужасната опасност, която го грози. Беше сам срещу трима, които потръпваха от желание да го заловят. Да плениш предводителя на противника беше кулминацията на Войната на розите. Обаче белият предводител се беше скрил добре. Колкото и да душеха наоколо, червените не намериха дори косъмче от него. Докато внезапно Сикстен не чу тихо скърцане над главата си.

— Горе на покрива е — прошепна той.

Оттук нататък събитията се развиха с мълниеносна бързина. Андерс наистина беше завзел тавана и ето че сега в пълна бойна готовност и с най-смразяващи звуци предупреждаваше всеки, който още не си е направил завещанието, да не се доближава до него. Но нищо не помогна. Сикстен, необичайно едър и силен за възрастта си, тръгна напред, Бенка и Йонте помагаха при нужда и скоро Андерс, мятайки се диво, бе отведен надолу по стълбата, към неизвестността на пленничеството.

Кале и Ева-Лота го окуражаваха през затворената врата:

— Сос кок о рор о щощ е дод оей дод е мом и щощ е тот е сос поп а сос и мом! — крещяха те.

„Скоро ще дойдем и ще те спасим!“ — така се превеждаха виковете им на тайния език на Белите рози. Нямаше по-добър начин да се раздразнят червените. Те отдавна се опитваха да разкрият тайната на този език, който белите владееха до съвършенство и можеха да говорят толкова невероятно бързо, че на непосветените той звучеше като празно бръщолевене. Нито Сикстен, нито Бенка или пък Йонте бяха виждали нещо написано на този език. Иначе едва ли щяха да имат трудности да го разгадаят. Всяка съгласна се удвояваше с по едно „о“ помежду двете. Така например Кале се превръщаше в Кок а лол е, а Андерс в А нон дод е рор сос.

Ева-Лота беше наследила този език, тъй наречения разбойнически език, от баща си. Пекарят съвсем случайно спомена една вечер, че той и приятелите му в младостта си говорели по този начин, когато не искали никой да разбере какво казват. Бащата на Ева-Лота бе донякъде изненадан от дивото въодушевление на дъщеря си от разбойническия език. Той не беше забелязвал у нея такова вълнение, когато ставаше въпрос за неправилните глаголи и други граматически тънкости. Все пак той се упражнява цяла вечер с нея и на другия ден тя вече можеше да предаде новото си умение на Кале и Андерс.

Да се изтръгне от белите ключа към техния таен език беше една от военните цели на червените. Друга, още по-важна цел, беше да си възвърнат Великия Мумрих. Велик Мумрих беше внушителното име на един доста незначителен предмет. Това беше просто един камък със странна форма, който веднъж Бенка намери. С малко въображение можеше да се каже, че камъкът има формата на човек, на дребен замислен човек, седнал като някакъв Буда и загледан в пъпа си. Червените рози веднага го обявиха за свой специален талисман и му приписаха множество изключителни качества.

Не беше нужно много време, докато Белите рози стигнат до извода, че е техен висш дълг да притежават Великия Мумрих. Последваха кървави битки. Звучи невероятно, че на един малък камък може да бъде дадено такова стратегическо значение. Но защо Червените рози да не обичат също тъй много своя Велик Мумрих, както например шотландците престола, на който коронясвали владетелите си, а когато белите им го отмъкнат по коварен начин, да изпаднат в същото отчаяние, както шотландците, когато англичаните пренесли престола в Уестминстърското абатство? Тъжна истина беше, че белите в момента притежаваха Великия Мумрих и го криеха на неизвестно място. Естествено, най-лесно щеше да бъде да го скрият така, че никоя човешка сила да не може да го достигне. Но едно от странните правила, които действаха във Войната на розите, беше задължението онези, които в момента държат Великия Мумрих, да предоставят на противника някаква отправна точка за мястото, където се съхраняваше той. Това можеше да бъде план на положението, неясен и отчасти подвеждащ, или картинна загадка, надраскана на къс хартия. Този знак трябваше да бъде оставен в някоя тъмна нощ в пощенската кутия на врага, който после, употребявайки цялата си находчивост, трябваше да открие Великия Мумрих. Дали е скрит в някое празно гнездо на врани в бряста, който растеше в северния ъгъл на гробището или зад някоя покривна греда в склада за дърва на майстора обущар Бенгтсон?

В момента той не се намираше на нито едно от споменатите места. В момента той се намираше на съвсем друго място. И една от основните причини за възобновяването на Войната на розите в този горещ юлски ден беше, че червените много искаха да узнаят къде всъщност е това място. Сега, когато самият предводител на белите им беше заложник, едва ли щяха да имат трудности в начинанието си.

— Скоро ще дойдем и ще те спасим! — извикаха Ева-Лота и Кале. Техният предводител имаше нужда от кураж. Понеже силните ръце на врага го отвеждаха на мъчение. Заради Великия Мумрих и тайния език.

— Нон я мом а дод а и мом кок а жож а нон и що що — заяви белият предводител себеотрицателно и героично, докато преминаваше край вратата, зад която бяха затворени другарите му по оръжие.

— Почакай само, скоро ще си изпееш всичко — заплаши го Сикстен и го сграбчи още по-здраво с яките си ръце. — Ще изтръгнем от теб какво означава това бръщолевене. Не бери грижа!

— Бъди силен! Не се давай! — изкрещя Кале.

— Дръж се! Дръж се! Скоро ще дойдем! — добави Ева-Лота.

През вратата те чуха последните горди слова на предводителя си:

— Да живее Бялата роза! — А сетне: — Пусни ръката ми! Давам честната си дума, че няма да избягам! Готов съм, господа!

След това те не чуха нищо повече. Тежка тишина се спусна над затвора им. Врагът беше напуснал къщата и отвел главатаря им.