Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (4)

Четвърта глава

Червените заплашиха, че Кале и Ева-Лота могат да останат в затвора си, докато обраснат с мъх. Това обаче не биваше да се приема буквално. Дори в свирепата Война на розите трябваше да се имат предвид някои усложняващи и пречещи обстоятелства, наречени родители. Естествено, беше изключително неприятно благородни воини да са принудени да прекъсват битката в кулминацията й, за да се приберат у дома и да ядат пържоли и пудинг. Родителите обаче бяха на мнение, че децата трябва да спазват часовете за хранене. Мълчаливо споразумение във Войната на розите беше, че трябва да се примирят с тези глупави родителски желания. Ако не го правеха, съществуваше опасност за много по-сериозни намеси в бойните действия. Родителите бяха абсолютно неспособни да отделят важното от маловажното. Нищо не им пречеше да им наложат забрана за излизане точно в онази вечер, която беше решаваща за битката за Великия Мумрих. Родителите общо взето знаеха ужасяващо малко за Великия Мумрих, макар и понякога някой детски спомен за прерията да озаряваше като случаен лъч светлина помрачения им разум.

И тъй, когато червените потеглиха с Андерс, а Кале и Ева-Лота останаха заключени в празната стая на необитаваната къща, това всъщност означаваше, че те трябва да умират от глад приблизително два часа, до към седем часа. В седем часа на трапезата на търговеца на хранителни стоки Бломквист, пекаря Лизандер и във всички други семейства в града димеше питателна вечеря. Преди този критичен час Сикстен щеше да изпрати или Бенка, или Йонте, за да отворят вратата на пленниците. Затова Кале и Ева-Лота гледаха в очите на гладната смърт с непоклатимо спокойствие. И все пак си беше позор да бъдеш заключен по този унизителен начин. А освен това пленяването носеше зашеметяваща победа по точки за червените. Това предимство ставаше още по-катастрофално поради залавянето на предводителя на белите и отвеждането му в плен. Дори Великия Мумрих, който все още беше в ръцете на белите, не можеше да компенсира падението.

Ева-Лота гледаше ожесточено през прозореца отдалечаващите се победители.

— Бих искала да знам къде го отвеждат — промърмори тя.

— В гаража на Сикстен, естествено — отвърна Кале и добави: — Поне да имаше един вестник!

— Вестник? — не повярва на ушите си Ева-Лота. — Да четем вестник сега, когато трябва да опитаме да се измъкнем оттук?

— Права си — съгласи се Кале. — Трябва да се измъкнем оттук. Тъкмо затова ми е необходим вестник.

— Да не мислиш, че вътре ще пише нещо за това, как да се спуснем по голите стени на тази къща? — Ева-Лота се надвеси от прозореца, за да прецени разстоянието до земята. — Ще си счупим главите — продължи тя, — но това едва ли ще помогне.

Кале подсвирна доволно:

— Тапетите! Не бях се сетил за това. Те ще стигнат.

Той дръпна със замах увисналия от стената тапет. Ева-Лота го загледа учудено. Кале се наведе и пъхна хартията в тесния процеп под вратата.

— Рутинна работа — мърмореше си той под нос, докато извади джобното си ножче. Отвори най-малкото и най-тънко острие, пъхна го в ключалката и го завъртя. От другата страна на вратата се чу звън. Беше ключът, който падна на земята. Кале издърпа парчето тапет, и наистина, ключът беше върху него.

— Както казах, рутинна работа — рече скромно великият детектив, намеквайки, че дейността му като детектив го изправя всекидневно пред необходимостта да отваря по един или друг хитроумен начин затворени врати.

— О, Кале, ти си велик! — рече Ева-Лота зашеметена.

Кале отключи. Ето че бяха свободни.

— Но няма да си тръгнем, без да помолим червеникаквите за прошка — заяви момчето.

Той избра от богатото съдържание на джоба си парче молив и го подаде на Ева-Лота. И тя написа върху парчето тапет:

До празноглавците от Червената роза!

Вашите опити да отглеждате мъх се провалиха жалко. Чакахме точно пет минути и трийсет и три секунди да покълне нещо.

Повече не ни се чака. Писна ни. Вие, дребни сополанковци, нима не знаете, че Белите рози могат да минават през стени?

Те грижливо затвориха прозореца и закачиха куката от вътрешната страна. После затвориха вратата отвън и оставиха ключа в ключалката. А прощалното писмо забодоха на дръжката на вратата.

— Ето им материал за размисъл: прозорецът е затворен отвътре, а вратата отвън! Има да се чудят как сме се измъкнали — закиска се Ева-Лота възхитена.

— Една точка за Бялата роза — добави Кале и се засмя доволно.

Андерс не беше в гаража на Сикстен. Навесът беше тих и пуст както преди. Майката на Сикстен се гласеше да простира пране в градината.

— Не знаете ли къде е Сикстен? — попита Ева-Лота.

— Хм, допреди половин час беше тук — отвърна жената на пощенския директор — с Бенка, Андерс и Йонте.

Ясно беше, че червените са отвели пленника на по-сигурно място. Но къде? Отговорът се намираше непосредствено до тях. Кале го видя пръв. В тревата беше забит финландски нож, острието му пробождаше малка бележка. Беше ножът на Андерс. Кале и Ева-Лота веднага го познаха. А на бележката беше написана една-единствена дума: „Йонте“.

Явно белият предводител беше успял да приспи за миг вниманието на врага и да остави това кратко съобщение на бойните си другари.

Кале сбърчи чело дълбокомислено.

— Йонте — промърмори той, — това може да означава само едно: Андерс е отведен в дома на Йонте.

— Нима би могло да означава нещо друго? — присмя му се Ева-Лота. — Щом е при Йонте, то естествено е по-умно да напише Йонте, а не Бенка.

Кале не я удостои с отговор.

Йонте живееше в онази част на града, която се нарича Роудиберг. В малките къщурки на този квартал не живееше най-изисканото население. Но Йонте изобщо нямаше претенции да принадлежи към заможните. Той беше напълно доволен от съборетината, която обитаваше семейството му, състояща се от стая и кухня на долния етаж и малко помещение под покрива. Горе можеше да се живее само през лятото. През зимата под покрива беше твърде студено. Но през юли в таванската стаичка беше горещо като във Венецианския затвор и затова там беше идеалното място за разпит. Йонте беше едноличният собственик на тази стая. Той спеше там на обикновено походно легло, там беше и саморъчно направената етажерка от дъски, където пазеше своите скъпоценности. Никой крал в своя палат не би могъл да бъде по-доволен от Йонте в своята стая, където топлият въздух беше замрял неподвижен и мухите бръмчаха по тавана.

Тук червените доведоха Андерс. За щастие родителите на Йонте точно в този ден бяха извън града, на малката си градина. Бяха си взели храна и нямаше да се върнат рано. Йонте трябваше да се грижи сам за себе си и да си изпече наденица и картофи като огладнее.

И понеже майката на Сикстен простираше точно пред главната квартира на Червената роза, а пък домът на Йонте беше освободен от каквито и да било родители, на Сикстен му хрумна забележителната идея да проведе мъченията и разпита в стаята на Йонте.

Кале и Ева-Лота проведоха съвет. Естествено, те можеха да стартират спасителната експедиция веднага. След известно обмисляне обаче те предпочетоха да изчакат още малко. Глупаво щеше да бъде да се покажат точно сега на червените. Наближаваше часът за вечеря. Скоро Сикстен щеше да прати Бенка или Йонте в имението. Скоро в имението щеше да се появи Бенка или Йонте и да се почесва по главата, изумен от загадъчното бягство на Кале и Ева-Лота. Това беше много сладостна мисъл. Жалко би било да развалят такъв триумф.

Кале и Ева-Лота решиха да отложат спасителната акция за след вечеря. Те знаеха, че Андерс срещу честната си дума ще получи отпуска, за да се върне у дома и да вечеря, както си му е редът. А нямаше по-неудачно нещо за една спасителна експедиция от това, да се появи на мястото на произшествието точно в мига, в който онзи, който трябваше да бъде спасен, се отправя свободно към дома си, за да вечеря.

— Впрочем — рече Кале, — ако трябва да се наблюдава някой, който е затворен в жилище, това трябва да се прави, когато е тъмно и е запалено осветлението. Преди да бъдат спуснати жалузите. Всеки, който поне малко разбира от криминалистика, знае това.

— Йонте няма жалузи — констатира трезво Ева-Лота.

— Толкова по-добре — заяви Кале.

— Но как ще наблюдаваме през прозореца му? Та той е на покрива! — почуди се момичето. — Моите крака наистина са доста дълги, но все пак…

— Вижда се, че ти никога не си учила криминалистика. Какво според теб прави криминалната полиция в Стокхолм? Когато искат да наблюдават някоя триетажна къща, в която живеят престъпници, те си осигуряват достъп до някое жилище от отсрещната страна на улицата, най-добре в четириетажна къща, за да са малко над престъпниците. И тогава застават там с далекогледите си и гледат право в стаите им, разбира се, преди да бъдат спуснати жалузите.

— Ако бях престъпник, първо щях да спусна жалузите и тогава да запаля осветлението — заяви практичната Ева-Лота. — Впрочем до кое жилище ще си осигурим достъп, за да наблюдаваме Йонте?

Кале още не беше помислил за това. За криминалните служители в Стокхолм сигурно беше по-лесно да си осигурят достъп до някое жилище. Достатъчно беше да покажат полицейските си карти. Но едва ли можеше да се очаква, че на Кале и Ева-Лота ще им бъде лесно в това начинание.

Освен това срещу къщата на Йонте изобщо нямаше друга къща. Там беше реката. Къща имаше до нея. Къщата на стария Грен. Дървена барака на два етажа. Дърводелската работилница на Грен беше в приземието, а самият той обитаваше жилището на първия етаж. Дали биха могли „да си осигурят достъп“ до жилището на Грен, замисли се Кале. Просто да влязат при него и да попитат възпитано дали не биха могли да използват единия от прозорците му, за да наблюдават нещо незначително? Колкото и да беше фантазьор, Кале осъзна, че това е доста глупава идея. Имаше и друг проблем. Къщите на Йонте и Грен бяха обърнати една към друга с фасадите си, но фасадата на Грен нямаше прозорец на горния етаж.

— Имам идея! — провикна се Ева-Лота. — Ще се покатерим на покрива на Грен, това е единствената възможност.

Кале я погледна, изпълнен с възхищение.

— За човек, който никога през живота си не е учил криминалистика, идеята действително е добра — призна той.

Да, покрива на Грен, ето това беше решението. Беше достатъчно висок, за да се гледа през покривния прозорец на Йонте. Пък и Йонте нямаше жалузи. Щяха да си направят забележителен наблюдателен пункт. Кале и Ева-Лота се запътиха към дома с леко сърце — време беше за вечеря.