Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (5)

Пета глава

Няколко часа по-късно те се промъкваха през Роудиберг в тъмната и тиха вечер. Малките дървени бараки бяха сгушени една до друга. Нещо от горещината на юлския ден още витаеше между редиците от къщи. Беше топло, целият Роудиберг беше замрял в меката тъмнина. От време на време блясваше светлината на някой малък прозорец или врата, оставени отворени в тази лятна вечер. Мракът беше изпълнен с миризми. Мирисът на котки, пържена херинга и кафе се смесваше с опияняващото ухание на цъфналия жасмин и също тъй зашеметяващата воня на една кофа за смет, която отдавна трябваше да бъде изпразнена. Беше съвсем тихо. Улиците се виеха между къщите съвсем пусти. Жителите на Роудиберг не водеха нощен живот извън домовете си. Бяха се оттеглили зад собствените си четири стени и се наслаждаваха на уюта и почивката след усилния ден в мизерните си кухни, където тенджерката с кафето къкреше на печката, а на прозорците цъфтеше мушкатото. Който в този момент правеше вечерната си разходка в Роудиберг, не беше изложен на опасността да срещне друго живо същество.

— Тук е тихо като в гроб — прошепна Кале.

И беше прав. Само от време на време се дочуваха гласове зад някой осветен прозорец. В далечината пролая куче, но бързо замлъкна. Отнякъде долетя мелодия, изсвирена неуверено на акордеон, но това беше само опит, а после тишината стана още по-дълбока от преди.

У Йонте обаче беше оживено. В таванската стая беше светло, от отворения прозорец долитаха кресливи момчешки гласове. Кале и Ева-Лота установиха със задоволство, че разпитът очевидно върви с пълна сила. Навярно там горе се разиграваше същинска драма. Кале и Ева-Лота бяха твърдо решени да я наблюдават от най-доброто място, покрива на Грен.

— Трябва само да се качим на покрива — каза Ева-Лота сърцато.

Да, повече не беше необходимо. Кале обиколи още веднъж къщата, за да провери възможностите. За беда у Грен още светеше. Защо тези стари хора не си лягат навреме вечер, та те имат толкова голяма нужда от сън! Как иначе човек да се катери необезпокояван на покрива им? Нищо не можеше да се направи. Необезпокоявани или не, те трябваше да се качат на покрива.

Никак не беше трудно. Старият Грен любезно бе забравил една стълба, подпряна от едната страна на къщата. Тя наистина беше досами прозореца му, до осветения прозорец, а той пък зееше отворен зад спуснатия наполовина транспарант. Никак не беше сигурно, че Грен ще се зарадва, ако случайно подаде глава през прозореца и съзре две Бели рози, които тъкмо се катерят към неговия покрив. Но във Войната на розите човек не биваше да се отклонява с подобни дреболии. Той трябваше да върви неотклонно по пътя на дълга, дори ако този път минаваше по билото на покрива на Грен.

— Мини пред мен — окуражи Ева-Лота спътника си.

Кале я послуша. Предпазливо, много предпазливо той се заизкачва по стълбата. Ева-Лота го последва леко и безшумно. Положението стана критично едва когато се озоваха на равнището на осветения прозорец на горния етаж.

— Грен има гости — прошепна Кале на Ева-Лота. — Чувам ги как си говорят.

— Пъхни си главата през прозореца и помоли за парче сладкиш — предложи му Ева-Лота и захихика, доволна от хубавото си предложение.

На Кале обаче то явно не се видя особено подходящо. Той продължи пътя си към покрива колкото се можеше по-бързо. Ева-Лота също се разбърза, докато преминаваше край отворения прозорец.

Да, Грен имаше гости, чуваше се съвсем ясно. Но не сервираха сладкиши. Някой стоеше с гръб към прозореца, някой, който говореше развълнувано с дълбок глас. Ева-Лота можа да види само част от госта, тъй като транспарантите бяха спуснати наполовина. Посетителят на Грен носеше тъмнозелен панталон от габардин. А после тя чу гласа му.

— Да, да, да — рече гласът нетърпеливо. — Ще опитам. Ще платя. За да се измъкна най-сетне от този ад!

В отговор се чу хленчещия глас на Грен:

— Но вие все така казвате. Сега обаче не мога да ви чакам повече. Не разбирате ли — искам си моите пари!

— Ще си ги получите, казвам ви — прекъсна го непознатият. — Ще се срещнем в сряда. На обичайното място. Донесете ми полицата, не, всички проклети полици, всяка една от тях. Ще ви ги платя всичките. Трябва най-сетне да се сложи край на това.

— Но, моля ви, не се ядосвайте толкова. Вие все пак разбирате, че аз трябва да си върна парите — заговори му успокоително Грен.

— Кръвопиец! — изръмжа непознатият и по гласа му личеше, че наистина го мисли.

Ева-Лота продължи бързо нагоре по стълбата. Кале я очакваше, седнал на билото на покрива.

— Тези долу се караха за пари — обясни му Ева-Лота.

— А, сигурно за онези проценти — промърмори Кале.

— Щеше ми се да знам какво е това полица — рече Ева-Лота замислено. Сетне обаче припряно смени темата. — Ах, няма значение! Хайде, Кале.

За да се приближат до прозореца на Йонте, те трябваше да преминат по билото на покрива до отсрещната страна. Доста страшничко беше там под тъмното небе без мигащи звезди, които да осветляват опасния им път. И нищо, за което да се хванеш, освен комина по средата на покрива, който им предложи за кратко своята опора. Те се пуснаха от него с голямо нежелание, за да продължат опасния си преход. Смелостта им бе възнаградена от гледката към стаята на Йонте, която се откри пред тях. Техният предводител седеше на един стол, заобиколен от Червени рози, които размахваха ръце и му крещяха. Той обаче само гордо въртеше глава.

Ева-Лота и Кале легнаха по корем на покрива и се подготвиха да се наслаждават на представлението. Можеха да чуят и видят всичко, което ставаше отсреща. Какъв триумф! Какъв успех! Само дето шефът им трябваше да знае, че спасението е съвсем близо. Неговите верни сподвижници бяха само на два метра от него, готови да пролеят кръвта си и дори да жертват живота си за него.

Трябваше да се изясни само една дребна подробност. Как по-точно да стане освобождаването? Достойно за подражание беше желанието им да пролеят кръв и да жертват живота си, но как по-точно да го сторят? През пропастта широка два метра!

— Все ще ни хрумне нещо — рече уверено Кале и се намести удобно, доколкото позволяваха условията.

Разпитът при Йонте продължаваше.

— Пленнико, давам ти последен шанс да спасиш жалкия си живот — заяви Сикстен и дръпна доста грубо ръката на Андерс. — Къде скрихте Великия Мумрих?

— Съвсем напразно питаш! — отвърна Андерс. — Белите рози са сложили могъщата си ръка на Великия Мумрих от незапомнени времена. Вие никога няма да го откриете, по-добре си тегли ножа — добави той не толкова тържествено.

Кале и Ева-Лота кимаха одобрително от наблюдателния си пункт. Сикстен, Бенка и Йонте обаче изглеждаха истински ядосани.

— Ще трябва да го затворим за през нощта в моя гараж, за да омекне — рече мрачно Сикстен.

— Ха-ха — отвърна му Андерс. — Като Кале и Ева-Лота, така ли? Както чух, те успели да се измъкнат за не повече от пет минути. Смятам да последвам примера им.

Червените рози като че ли се замислиха. За тях оставаше загадка как Кале и Ева-Лота бяха успели да се измъкнат от затвора си. Изглеждаше направо свръхестествено. Пред Андерс обаче те се правеха на невъзмутими.

— Само не си въобразявай, че си царят на бегълците — рече Сикстен. — Там, където ще те затворим, там и ще си останеш. Но първо искаме да научим от теб още нещо за този таен език. Ще ти намалим наказанието, ако ни дадеш шифъра.

— Изключено — заяви Андерс.

— Не бъди толкова упорит — опита Сикстен с добро. — Ти можеш все пак да кажеш нещо. Моето име например. Как се казвам на вашия език?

— Дод рор ъ вов нон и кок — отвърна с готовност Андерс и се подсмихна презрително, за да покаже на Сикстен, че това е страшна обида. Колкото и да се изкушаваше, той не посмя да преведе думата — иначе щеше да даде на врага ключа към езика на разбойниците. Затова само се подсмихна иронично още веднъж, а отвън на покрива неговите другари се съгласиха с него от все сърце. Предводителят им сигурно много щеше да се зарадва, ако знаеше това. Но засега нито той, нито червените предполагаха, че си имат публика.

Сикстен заскърца със зъби в безсилна ярост. Положението започваше да става трагично, а несвързаните звуци на тайния език нажежиха до бяло гнева на червените. Те бяха пленили белия предводител, но сега не знаеха какво да правят с него. Той не искаше да издаде тайните, а розите, които бяха рицари, в никакъв случай не биха паднали дотам да прилагат телесно насилие, за да изтръгнат признания. Те често се биеха, така че хвърчеше перушина, но това се случваше само в честна схватка отвън на бойното поле. Но да се нахвърлят трима срещу един върху безпомощния пленник, това не биха направили в никакъв случай.

Но дали пленникът беше наистина толкова безпомощен? Самият той си седеше там и размишляваше върху създалото се положение. И когато стигна до края на размишленията си, той скочи внезапно и неочаквано от стола си и се метна към вратата в отчаян опит да се озове на свобода. Но опитът се провали най-жалко. Само след секунда в беглеца се вкопчиха три чифта яки момчешки ръце и го върнаха енергично на стола.

— Ти какво си мислиш — сопна му се Сикстен. — Че ще се измъкнеш лесно оттук. Ще бъдеш свободен, когато кажа аз, нито минута по-рано. А дотогава ще минат сигурно още няколко години. Впрочем, къде скрихте Великия Мумрих?

— Да, да, къде значи е Великия Мумрих — намеси се и Йонте и бодна подканващо Андерс в кръста.

Андерс се изкиска и се изви като гъсеница. Той имаше страшен гъдел.

Щом Сикстен разбра това, триумфална усмивка проясни лицето му. Той беше благородник на Червената роза и не можеше да си позволи да измъчва пленници. Но беше ли казано някъде, че не бива да ги гъделичка? Той направи опит като забоде показалец в стомаха на Андерс. Опитът беше неочаквано сполучлив. Андерс изпръхтя като хипопотам и се преви на две. Сега червените се оживиха и се нахвърлиха дружно върху жертвата си. А белият предводител стенеше, кискаше се и не можеше да си поеме дъх от смях.

— Къде скрихте Великия Мумрих? — попита отново Сикстен и загъделичка Андерс между ребрата.

— Ау, ау, ау — задъха се Андерс.

— Къде скрихте Великия Мумрих? — Бенка го загъделичка най-коварно по петата.

Отговорът беше нов пристъп на смях.

— Къде скрихте Великия Мумрих? — сега Йонте опита дали Андерс има гъдел в свивката зад коляното.

— Предавам се — Андерс. — Навън в прерията… при имението… има един… ох… малък път…

— А след това? — настоя Сикстен, вдигнал заплашително показалеца си.

Но нямаше „след това“. Случи се нещо съвсем неочаквано. Чу се силен пукот, а сетне стаята на Йонте потъна в мрак като египетска гробница. Електрическата крушка на тавана, единственото осветление на стаята, се беше разбила на хиляди парчета. Белият предводител бе също тъй сащисан, както и червените. Но дойде на себе си по-бързо от тях. Под закрилата на тъмнината той се провря като змиорка към вратата и изчезна в лятната нощ. Беше свободен.

Горе на покрива Кале замислено прибра своята прашка в джоба на панталона си.

— Ще взема пари от спестовната ми касичка за нова крушка за Йонте — рече той разкаяно.

Повреждането на чужда собственост беше нещо, което не подобаваше на един благороден рицар на Бялата роза, затова за Кале беше съвсем естествено да възстанови щетите.

— Но ти разбираш, че трябваше да го направя — оправда се той пред Ева-Лота.

Ева-Лота кимна с разбиране.

— Беше абсолютно необходимо — успокои го тя. — Предводителят ни беше в голяма опасност. Великия Мумрих също. Така че наистина беше неизбежно.

Междувременно отсреща при Йонте бяха намерили някакво джобно фенерче. Червените установиха с огорчение, че пленникът им се е изплъзнал.

— Изчезнал е! — изкрещя Сикстен и се втурна към прозореца. — Кой проклет въшльо разби лампата ни?

Нямаше нужда да пита. Грешниците, два тънки черни силуета, стояха на отсрещния покрив. Силуетите бързо изчезнаха. Тъкмо бяха чули изсвирването на Андерс и разбраха, че е на свобода. С главоломна скорост те претичаха по билото на покрива. Беше въпрос на живот и смърт да се озоват на сигурно място преди червените да са слезли долу, за да ги посрещнат. Без да се поколебаят нито за миг, те претичаха в тъмнината по билото с лекотата и гъвкавостта, които волният живот бе дал на младите им безстрашни тела. Достигнаха стълбата и се спуснаха с безумна скорост по нея. Първо Ева-Лота, веднага след нея Кале. Съвсем бяха забравили за Грен. Мислите им бяха при червените. Прозорецът на Грен беше тъмен. Явно непознатият си беше отишъл.

— Побързай, нямаме никакво време — шепнеше заклинателно Кале на Ева-Лота.

Тогава внезапно жалузът на Грен се вдигна с трясък и старецът надникна от прозореца. Това се случи толкова неочаквано и така стресна децата, че Кале внезапно загуби равновесие. Той се приземи с трясък и едва не повлече след себе си Ева-Лота.

— Е, ти май наистина много бързаш — не се сдържа Ева-Лота. Тя се вкопчи мъчително за стълбата, за да не падне след приятеля си и погледна умолително Грен.

Грен обаче беше втренчил печалните си старчески очи в Кале, който лежеше на земята и се опитваше да си поеме въздух и каза с печален старчески глас:

— Ех, ех, щастливите игри на детството. Щастливите, невинни игри на детството. Ех, ех!