Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (7)

Седма глава

„Нима има на света място, което да е по-заспало, по-скучно, по-лишено от сензации от това малко градче? — мислеше си госпожа Лизандер. — Но как да се случи нещо в такава горещина?“

Тя се движеше бавно между сергиите на пазара и избираше разсеяно от стоките, които бяха изложени там. Беше пазарен ден, по улиците на града и на пазара имаше много хора, и всъщност целият град би трябвало да кипи от живот. Но не беше така. Градът дремеше в просъница както винаги. Водата във водоскока пред кметството ромолеше приспивно от пастта на бронзовите лъвове, пък и самите бронзови лъвове имаха доста заспал вид. Музикалният автомат в градината на сладкарницата под реката свиреше в просъница някаква нощна музика — и то посред бял ден. Врабчетата, които кълвяха между масите трохи, подскачаха от време на време лениво и също изглеждаха сънени.

„Всички спят тук“ — мислеше си госпожа Лизандер.

Хората почти не помръдваха. Стояха на групи на пазарния площад и разговаряха отегчени, и ако случайно трябваше да направят няколко крачки, правеха го бавно и колебливо. За това естествено беше виновна горещината.

Защото в тази последна сряда на юли наистина беше много топло. Госпожа Лизандер щеше да я запомни като най-горещия ден, който е имала в живота си. Целият месец впрочем беше сух и горещ и сякаш беше решил точно днес да счупи собствения си рекорд, преди да е изтекло отреденото му време.

— По всичко личи, че ще има буря — казваха си хората един на друг. А много от селяните, дошли в града с каруци, решиха да отпътуват за дома по-рано от обикновено, за да изпреварят лошото време.

Госпожа Лизандер купи последните череши от един селянин, който бързаше да си върви. Тя сложи кесията в мрежата си, много доволна от изгодната покупка. Но тъкмо когато искаше да продължи, дотича Ева-Лота и препречи пътя й.

„Най-сетне един човек, който няма вид на заспал!“ — каза си госпожа Лизандер. Тя погледна с умиление малката си дъщеря и не пропусна нито една подробност: веселото лице, бодрите сини очи, русата разрошена коса, дългите покафенели от слънцето крака, които стърчаха под светлата, току-що изгладена лятна рокля.

— О, виждам, че госпожа Лизандер е купила череши — зарадва се Ева-Лота. — Дали ще е възможно госпожица Лизандер да получи шепа от тях?

— Но да, разбира се, госпожице Лизандер — отвърна майка й. Тя отвори кесията и Ева-Лота си гребна пълна шепа от жълто-червените уханни череши.

— Накъде си тръгнала впрочем? — полюбопитства госпожа Лизандер.

— Не бива да ти казвам — отвърна Ева-Лота и изплю една костилка. — Тайна задача! Абсолютно тайна задача!

— Аха, разбирам, гледай обаче да се върнеш навреме за обяд.

— Ти за каква ме мислиш? — обиди се Ева-Лота. — Никога още не съм закъснявала за обяд, като се изключи деня на кръщенето ми, когато пропуснах млечната каша.

Госпожа Лизандер й се усмихна.

— Много те обичам — разнежи се тя.

Ева-Лота кимна в потвърждение на този естествен факт и продължи обиколката си из пазара. Черешовите костилки отбелязваха откъде е минала.

Майката остана още миг на пазара и погледа след нея. Внезапно нещо я преряза в областта на сърцето, някакъв страх. Мили боже, колко тънко беше вратлето на момичето! Изглеждаше някак дребна и безпомощна. Наистина не беше чак толкова отдавна времето, когато я хранеха с млечна каша, а ето че вече тичаше по „тайни поръчения“. Дали това беше добре за нея? Не трябваше ли да упражняват по-строг контрол над това дете?

Госпожа Лизандер въздъхна и тръгна бавно за вкъщи. Имаше чувството, че горещината скоро ще помрачи разума й, така че беше по-добре да се скрие у дома.

Ева-Лота изобщо не страдаше от горещината. Тя й се наслаждаваше също тъй, както се радваше и на оживлението по улиците, и на сока на божествените череши, който течеше в гърлото й. Беше пазарен ден, а тя обичаше пазарните дни. Всъщност като се замисли човек, тя обичаше всички дни — освен онези, когато в училище имаха ръчен труд. Но сега беше лятна ваканция!

Тя повървя без да бърза из пазара и по Малката улица надолу към реката, покрай градината на сладкарницата и още по-нататък към моста. Тя всъщност нямаше желание да се отдалечава от центъра на събитията, но нали й бяха възложили тайно поръчение, а то трябваше да бъде изпълнено. Предводителят й нареди да вземе Великия Мумрих и да го пренесе на по-удобно място. При мъчителния разпит Андерс почти бе издал къде е скрит Великия Мумрих. И човек можеше да се обзаложи, че червените ще претърсят всеки квадратен милиметър земя — там долу при малката пътека зад имението. Но тъй като досега не бяха надали триумфален крясък, явно Великия Мумрих все още си беше там, където са го оставили. На съвсем видно място, в една малка вдлъбнатина на големия камък между храстите, точно до пътечката.

Истински позор щеше да бъде червените да го намерят просто ей така. Беше само въпрос на време да докопат скъпоценната вещ. Но тъй като днес беше пазарен ден, можеше да се предположи, че Сикстен, Бенка и Йонте няма да се отделят от въртележката и стрелбището в увеселителния парк зад железопътната станция. Днес Ева-Лота имаше шанса да вземе необезпокоявана Великия Мумрих от хранилището му, което междувременно беше станало съвсем несигурно. Предводителят вече беше определил новото скривалище на светинята: при кладенеца в руините на замъка горе, в Бургхоф. Това означаваше, че в тази непосилна жега Ева-Лота трябваше първо да измине дългия път до прерията и обратно, после отново да пресече целия град и да изкатери стръмния път до развалините, извисяващи се на внушителна височина над града, точно на срещуположната страна на чифлика. Трябваше да си много предан рицар на Бялата роза, за да се подложиш на такова мъчение без да гъкнеш. А Ева-Лота беше предана. Но защо точно нея бяха натоварили с това тежко поръчение. Нима предводителят не би могъл да изпрати Кале? Не, защото в този важен ден бащата на Кале без капчица разбиране бе превърнал великия детектив в момче за всичко и помощник продавач в магазина за хранителни стоки. Днес селяните идваха в града, за да си попълнят запасите от захар, кафе и солена херинга. Тогава не можеше ли самият предводител на Бялата роза да поеме отговорната задача? Не, защото предводителят трябваше да замества баща си в обущарската работилница. На майстора обущар Бенгтсон не му харесваше да работи в пазарни дни и да си разваля удоволствието от празника. В такива дни той си вземаше свободен ден и „празнуваше“. Той не можеше обаче да затвори работилницата. Нали можеше да дойде някой и да донесе обувки за поправка, друг пък да намине, за да си вземе обувките, макар че беше пазарен ден. И затова той беше обещал твърдо на сина си да го напердаши до синьо, ако си позволи да се измъкне от работилницата дори само за пет минути.

И така Ева-Лота, предан рицар на Бялата роза, получи поръчението, тайното и свято поръчение да пренесе свещения Велик Мумрих от едното в другото скривалище. Това не беше просто някаква задача, а ритуално действие, истинска мисия. Какво значение има, че слънцето сипе жар над прерията, а на хоризонта започват да се събират синьо-черни облаци? Какво значение има, че човек не може да участва в пазарното оживление, че трябва да напусне „центъра на събитията“ — защото точно това направи тя, когато свърна при моста и пое пътя към прерията.

Но дали наистина направи това? Не, центърът на събитията всъщност не беше сред пазарната суматоха. В този ден центърът на събитията беше на съвсем друго място. И в този момент Ева-Лота вървеше с голите си кафяви крака право към него.

Тези облаци наистина започваха да я плашат. Синьо-черни, зловещи, чак страшно да ти стане. Ева-Лота върви бавно. Тук навън в прерията е толкова горещо, че въздухът трепти.

Фу, тази прерия няма край, цяла вечност ти е необходима да я прекосиш! Но Ева-Лота не е единствената, която крачи под палещото слънце. Тя почти изпитва облекчение, когато съзира далеч пред себе си стария Грен. Няма съмнение, че е Грен. Никой не накуцва като него. Грен, както изглежда, също се е запътил към имението. Виж ти, ето че завива в малката пътека, която минава между лешниковите храсти, и Ева-Лота го губи от очи. О, велики Небукаднезар, да не би и той да е тръгнал за Великия Мумрих! Ева-Лота се усмихва при тази мисъл. После обаче се взира напрегнато през маранята. От другата страна също се задава някой, някой, който със сигурност не би могъл да бъде от града, понеже идва откъм пътя, който се вие покрай имението в посока към равнината. Ах, но това е човекът със зеления габардинен панталон! Ами да, нали днес е сряда. Днес той трябваше да „плати полите си“ или как беше казал тогава, а да, полици, така се наричаха тези неща.

Ева-Лота размишлява, какво ли е това да се плати полица. Ами да, лихварство или нещо такова, сигурно много сложно. Ама с какви глупости се занимават някои хора! „Ще се срещнем на обичайното място“, беше казал той, габардиненият мъж. Значи тук е това място, извън града. Но трябваше ли да бъде точно при Великия Мумрих? Няма ли други храсти, където да се срещнат двамата, за да лихварстват? Не, явно не. Сега и габардиненият панталон изчезна между храстите.

Ева-Лота съвсем забавя крачка. Тя и без това не бърза особено, пък и по-добре е мъжът да плати на спокойствие своите полици, преди тя да си вземе Великия Мумрих. Докато чака, тя влиза за малко в имението и се разхожда из стаите. Скоро имението отново може да се превърне в бойна площадка и е добре човек да го познава.

Тя поглежда от прозореца на задната стена. Ау, цялото небе е почерняло! Слънцето е изчезнало, а в далечината се чува зловещ тътен. Цялата прерия изглежда толкова пуста и страшна. Тя трябва да побърза, трябва да вземе Великия Мумрих и да изчезва по-бързо оттук.

Ева-Лота тича към вратата, тича с всички сили, завива по малката пътека между лешниковите храсти, и през цялото време чува тътена на идещата буря, тича все по-притеснена, тича… не, сега тя внезапно спира. Налетяла е право в ръцете на някой, който идва от срещуположната страна и бърза също като нея. Отначало тя вижда само тъмнозеления габардинен панталон и бялата риза. После вдига поглед и към лицето. О, какво лице! Толкова бледо, толкова изплашено — нима голям човек може да се страхува толкова много от бурята? Ева-Лота почти го съжалява. Но той сякаш изобщо не ще да знае за нея. Хвърля й бърз поглед, изглежда изплашен и зъл същевременно, а сетне бърза да отмине по тясната пътека.

Ева-Лота не обича да я гледат по този начин — като нещо досадно. Тя е свикнала лицата на хората да светват, когато я поглеждат. И не иска човекът да отмине, преди тя да му е дала да разбере, че е любезен човек и би желала да се отнасят с нея като с такъв.

— Простете, колко е часът? — пита тя любезно, само за да каже нещо и защото — е, защото те всъщност са възпитани хора, макар и сблъскали се случайно сред храстите.

Мъжът се сепва и спира неохотно.

Отначало той сякаш няма намерение да отговори на въпроса й, после все пак поглежда часовника си и измърморва неясно:

— Два без петнадесет.

После продължава пътя си. Ева-Лота гледа след него. Тя забелязва, че от джоба на панталона му виси някаква хартия, от джоба на тъмнозеления му габардинен панталон.

После той изчезва. Но на пътя остава да се белее някаква смачкана хартия. Изпуснал я е в бързината. Ева-Лота я вдига и чете любопитно. „Полица“ пише най-отгоре. Аха, значи така изглеждат полиците, ха-ха-ха! Нима си заслужава да се прави такъв театър заради този къс хартия?

После се чува трясък, такъв ужасяващ трясък, че Ева-Лота се снишава от ужас. Тя всъщност не се страхува от бурята. Но сега, тъкмо сега, тук извън града, съвсем сама в прерията! Внезапно всичко е станало толкова странно. Между храстите е толкова тъмно. И дори във въздуха витае нещо непознато, нещо, което вещае нещастие. Ах, ако можеше сега да си е в къщи! Трябва да бърза, да бърза с всички сили!

Но първо да вземе Великия Мумрих! Един рицар на Бялата роза изпълнява дълга си, пък ако ще и сърцето му да бие чак в гърлото. До камъка остават само няколко крачки. Само да свършат храстите.

Ева-Лота тича…

Отначало от устните й се изтръгва само тих стон. Тя стои съвсем тихо и гледа и скимти едва чуто. Може би, о, може би това е само някакъв лош сън. Може би там, до камъка не лежи никой — сгърчен на две.

После вдига ръце пред лицето си, завърта се и тича, а от гърлото й излизат ужасни странни звуци. Тя тича, макар че краката й треперят и едва я държат. Не чува гръмотевицата и не усеща дъжда, който се излива от небето, не усеща лешниковите клони, които я удрят в лицето. Тича, както се тича насън, за да се избави от незнайната беда, която я преследва. Пресича прерията. През моста. По познатите улици, които внезапно са опустели под пороя.

У дома! У дома! Най-сетне! Тя блъсва градинската врата. Там, в пекарницата е баща й. В бялата престилка на пекарите. Стои край своите тави. Той е едър и спокоен както винаги, и човек цял става в брашно дори само да се приближи до него. Татко си е все същия, дори когато светът се е променил толкова страшно, дори когато става невъзможно да се живее в него. Ева-Лота се мята диво в ръцете му, притиска се в него, обвива ръце около врата му, здраво, много здраво, заравя обляното си в сълзи лице в рамото му и хленчи тихо:

— Татко! Помогни ми! Старият Грен…

— Миличко, миличко, какво му е на стария Грен?

И още по-тихо, почти задавено, тя прошепва:

— Той лежи там, в прерията — мъртъв.