Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (14)

Четиринадесета глава

— Това убийство трябва да бъде разкрито — процеди криминалният комисар и отпусна тежко ръката си на масата.

Вече цели четиринадесет дни той се занимаваше с този изключително заплетен случай. Сега се налагаше да напусне града. Националната полиция работеше из цялата страна, на други места го чакаха други, също толкова заплетени престъпления. Той все пак оставяше трима от своите хора тук и в момента тъкмо правеше утринна оперативка в полицейския участък, заедно с тях и местната полиция.

— Но доколкото виждам — продължи той, — единственият конкретен резултат от тези четиринадесет работни дни е само, че никой вече не смее да обуе тъмнозелени габардинени панталони.

Той поклати недоволно глава. Бяха работили и то здравата. Бяха следвали всяка възможна следа. Решението на загадката обаче оставаше все тъй неясно както през първия ден. Убиецът беше се появил от нищото и после отново беше изчезнал там. Никой не го беше видял, само едно дете — Ева-Лота Лизандер.

Бяха направили всичко, което им беше по силите, за да успеят. Бяха проверили множество сигнали за хора, които имаха обичай да носят тъмнозелени габардинени панталони. Някои посочваха за всеки случай и всички мъже със сини, сиви и кафяви габардинени панталони, които познаваха. А предния ден комисарят беше получил анонимно писмо, в което пишеше:

Шивачът Андерсон има един пропаднал син, и този тип има черни панталони, спокойно можете да го затворите.

— Щом някой твърди, че трябва да затворим този тип само защото има черни панталони, то нищо чудно, че всички зелени габардинени панталони изчезнаха от града като с магическа пръчка — рече комисарят и се засмя.

Много пъти направиха очна ставка на Ева-Лота с разни хора, за които комисарят имаше някакви подозрения. Нареждаха мъжете в редица, заедно с неколцина други с приблизително същото облекло, а след това питаха Ева-Лота дали някой от тях е мъжът, когото е срещнала в прерията.

— Не, нито един — гласеше всеки път отговорът.

Показаха й и огромно количество снимки, но и сред тях тя не разпозна никого.

— Те всички изглеждат толкова добре — каза замислено тя, разглеждайки изпитателно снимките на всякакви крадци и криминални злодеи.

Всеки човек горе в Роудиберг беше разпитан за наблюденията си за частния живот на Грен. Полицията прояви специален интерес към извънредни събития в онази понеделнишка вечер преди убийството, когато мъжът с габардинения панталон несъмнено беше посетил Грен. Те всички бяха забелязали нещо изключително необичайно точно в онази вечер. Бяха чули невъобразим шум, сякаш поне десетина убийци са се изклали взаимно. Това, естествено, звучеше много интересно. Но комисарят скоро установи, че шумът е бил от Войната на розите. Мнозина, сред тях и Кале Бломквист заявиха обаче, че са чули шум от кола в един определен час. Беше установено, че колата на доктор Фросберг, с която той беше посетил същата вечер болния Фредрик с крака, няма нищо общо с тази кола.

Полицаят Бьорк укори Кале на шега, че е можел да се позаинтересува малко повече от тази кола.

— Ти като велик детектив — рече той, — можеше поне да си запишеш номера на колата! Ти всъщност какво правеше в този момент?

— По петите ме преследваха три подивели Червени рози — отвърна засрамено Кале в своя защита.

Беше хвърлен огромен труд да се установи връзка с клиентите на Грен. Издирени бяха повечето лица, чиито имена фигурираха в полиците, открити в дома му. Стана ясно, че се касае за хора от различни краища на страната.

— Значи човек с автомобил — обобщи криминалният комисар и се отърси като разгневен териер. — Че той спокойно може да живее поне на сто мили оттук. Може да е паркирал колата близо до имението, да е отишъл пеша до мястото на срещата, а после да е бил на километри оттук, още преди ние да научим, че нещо се е случило.

— Да, не би могъл да избере по-добро място за среща от това край имението — кимна полицаят Бьорк. — Пътищата там са съвсем пусти. Наоколо не живее никой, който би могъл да види него и колата му.

— Което несъмнено означава, че е познавал околността, нали така? — обади се комисарят.

— Може би — отвърна полицаят Бьорк. — Може, естествено, да е чиста случайност, че се е случило така.

Непосредствено след убийството бяха огледали всички пътища около имението за следи от автомобилни гуми. Нямаше обаче нищо. Проливният дъжд беше направил безценна услуга на престъпника.

А как само търсиха загубената полица! Всеки храст, всеки камък, всяка дупка в земята беше претърсена. Съдбовната хартийка обаче беше изчезнала безследно.

В този момент се чуха развълнувани детски гласове. Децата очевидно искаха да говорят с криминалния комисар, защото се чу как младият полицай отвън ги убеждава, че комисарят в момента има оперативка и не бива да бъде безпокоен. Но момчешките гласове ставаха все по-настойчиви.

— Абсолютно наложително и спешно е да говорим с него!

Полицаят Бьорк разпозна гласа на Андерс и излезе да види какво става.

— Чичо Бьорк — викна Андерс, веднага щом го съзря, — става дума за убийството… Кале най-сетне взе нещата в ръцете си…

— Това изобщо не е така — възпротиви се Кале ядосано, — но…

Бьорк ги погледа снизходително.

— Струва ми се, че ви се каза достатъчно ясно — това не е случай за малки момчета и бъдещи велики детективи — натърти той. — Оставете тази история на националната полиция. Това е нейна работа. И марш вкъщи!

Сега обаче Андерс се разгневи.

— Вкъщи ли! — извика той възмутен. — Да си вървим вкъщи и да позволим на убиеца да изтрови целия град с арсеник, така ли?

Кале също не стоеше бездеен. Той измъкна от джоба си парче здраво опакован шоколад и каза много сериозно:

— Чичо Бьорк, някой е изпратил на Ева-Лота отровен шоколад.

Той погледна безпомощно високия едър полицай, който стоеше пред него и се готвеше да го побутне към вратата. Но Бьорк вече беше променил намерението си.

— Влизайте вътре — изпъшка той и побутна децата пред себе си.

Когато Кале и Андерс приключиха разказа си, в стаята настъпи пълна тишина. Цели няколко минути никой не проговаряше. Най-сетне комисарят рече замислено:

— Нали аз бях този, който искаше някакъв признак за живот от убиеца? — Той взе в ръката си парчето шоколад. Не бе очаквал всъщност точно такъв признак за живот.

Сетне той погледна изпитателно Андерс и Кале. Естествено, възможно беше тези момчета просто да си фантазират. Той, разбира се, не знаеше доколко може да се осланя на химическите познания на Кале и дали изобщо може да се вярва на твърденията му за арсениковото огледало. Може би въображението му си бе направило шега с него. Отговор щеше да даде съдебномедицинската експертиза. Случката с кучето несъмнено беше странна. Важно щеше да бъде да получат проба и от другата половина шоколад, тази, която беше изяло кучето. Но момчетата обясниха, че миналата вечер са помогнали да се почисти всичко, което кучето бе повърнало. С други думи, сторено бе всичко необходимо, за да се изтрият следите от отровата. И за да бъде нещастието пълно, момчетата си спомниха, че Ева-Лота бе изхвърлила плика, в който получи шоколада. Да, това малко момиче май има навика да пилее след себе си ценни документи, помисли си комисарят. Но откъде би могла всъщност да знае, че пликът е толкова важен? Няма как, налагаше се да го потърсят. Но беше малко вероятно да го намерят.

Той се обърна към Андерс.

— А ти случайно не запази ли дори съвсем малко парченце от твоята половина?

Андерс поклати глава.

— Не, дадох всичко на Бепо! Аз облизах само това, което беше залепнало по пръстите ми.

— Да, а джобът на панталона ти? Дали там не е останало нещо?

— Мама вчера изпра този панталон! — обясни унило Андерс.

— Жалко — кимна комисарят. Той помълча известно време. После погледна настоятелно Андерс. — Има още нещо, което бих искал да знам. Казваш, че си имал работа в кухнята на пощенския директор поминалата нощ. Покатерил си се през прозореца, докато всички са спели. Бих ли могъл да науча малко по-подробно каква работа имаше там?

— Ами… всъщност… — проточи Андерс, измъчван от видими колебания.

— Е, какво всъщност — подкани го комисарят.

— Значи, това беше заради Великия Мумрих…

— Не, не, само не ми казвай, че той отново има нещо общо с тази история — помоли жално комисарят. — На този Велик Мумрих наистина му се събра много. Всеки път, когато се случи нещо, той също се появява на местопроизшествието.

— Исках само да го скрия в глобуса на Сикстен — оправда се Андерс.

Кале го прекъсна с изсвирване.

— Великия Мумрих! — извика той, осенен от поредната си гениална идея. — Сигурно по него има шоколад! Нали Андерс го е измъкнал от залепналия по панталона му шоколад!

По лицето на комисаря се разля широка усмивка.

— Мисля, че е крайно време господин Великия Мумрих да се постави в служба на полицията — заяви той.

И така Великия Мумрих отново получи полицейски ескорт. Полицаят Бьорк тръгна спешно към вилата на пощенския директор, а по петите го следваха Кале и Андерс.

— Великия Мумрих ще се разглези, ако продължаваме така — рече замислено Кале. — Следващия път, когато решим да го преместваме, ще иска да го съпровожда конна полиция.

Въпреки зловещия повод за преместването на Великия Мумрих и въпреки дълбокия смут, който предизвика този факт в младите духове, те не можеха да не видят малкото предимство за Бялата роза в това начинание.

С разкритието, че Андерс е бил този, който без да знае, е отровил Бепо, трябваше да бъде разрита и тайната за Великия Мумрих в глобуса на червените. Сега белите трябваше да разкажат всичко на Сикстен, а това означаваше, че той веднага ще сложи ръка на светинята. Но ето че на тяхна страна беше полицейската власт и вземаше под закрилата си Великия Мумрих. Колкото и потискащ да изглеждаше допреди малко случаят с Бепо, Андерс и Кале все пак не можеха да не признаят, че отново се бе намесило едно великолепно стечение на обстоятелствата.

— Впрочем Великия Мумрих спаси живота на Ева-Лота — каза дълбокомислено Кале. — Ако ти, Андерс, не го беше сложил в глобуса, Бепо никога нямаше да изяде шоколада. А ако Бепо не беше изял шоколада, щеше да се случи най-вероятно нещо още по-лошо. А не е сигурно, че всички понасят толкова добре арсеника, както Бепо.

Бьорк и Андерс бяха напълно съгласни с него.

— Великия Мумрих е твърде забележителна личност — изпъшка Бьорк и отвори градинската врата на пощенския директор.

Бепо лежеше в една кошница на верандата, все така слаб, но несъмнено жив. Сикстен седеше до него и го гледаше, изпълнен с любов и обожание. Нали беше получил кучето, когато то беше съвсем малко и искаше да си го има още много години.

Когато чу някой да идва, той вдигна поглед и очите му станаха кръгли от изумление.

— Добър ден, Сикстен — рече бодро полицаят Бьорк. — Идвам да взема Великия Мумрих.