Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (16)

Шестнадесета глава

Криминалният комисар се наведе напред на стола си и впери поглед в бледия млад мъж, заради когото се наложи да се върне спешно в градчето.

— Няма ли да е по-добре да признаете? — попита той меко. — Ние знаем, че сте застреляли Грен. Знаем, че сте изпратили оня шоколад на Ева-Лота Лизандер. Няма ли да е по-добре да прекратим тези дълги разпити и да ми разкажете всичко?

Ала младият мъж отговори отново с много арогантен тон, че няма нищо общо с убийството на Грен, когото изобщо не познава, нито пък е изпращал шоколад на някаква Ева-Лота Лизандер.

И комисарят отново попита защо тогава, за бога, след като има толкова чиста съвест, е тръгнал да бяга, когато полицията се е появила край имението.

Младият мъж започна да обяснява всичко отново, без да крие раздразнението си. Той побягнал, защото децата крещели с пълно гърло, сякаш им е направил нещо. Те очевидно нищо не са разбрали от играта, която е играл на шега с тях. Да, разбира се, че е било глупаво от негова страна да побегне, но господин комисарят сам знае колко е неприятно да бъдеш обвинен, че си причинил нещо на деца. Освен това нали скоро след това е спрял и е изчакал полицията. Може би при играта с децата се е държал малко глупаво, той не отрича това. Малкото момиче му разказало за някакъв лист хартия, карта, която били намерили и той си направил шега, искал да ги изплаши малко. Престорил се, че е враг, който иска тази карта, за да открие заровените съкровища. Да, господин комисарят сам е видял картата и би трябвало да знае, че това е самата истина. Вярно е, както казваха децата, че е насочил револвера срещу тях, но той все пак не беше зареден, любезни господин комисар!

„А къде е все пак револверът“, поиска да узнае комисарят.

Ами да, той също би искал да знае това, понеже револверът бил добър, наследство от баща му. Но едно от децата го изхвърлило от прозореца — наистина човек можеше да си умре от смях, че бяха приели играта толкова сериозно — след това не е виждал оръжието. Някое от другите проклети деца вероятно го е взело, същото дете, което е проболо гумите му.

Криминалният комисар поклати глава.

— Млади човече — рече той, — добре лъжете, но не забравяйте едно нещо. Ева-Лота Лизандер твърди със сигурност, че вие сте мъжът, когото е срещнала край имението няколко минути след като е бил застрелян Грен.

Младият мъж се засмя снизходително.

— Изключително странно — рече той, — изключително странно, че при това обстоятелство тя разговаряше с мен сякаш сме стари приятели и ми разказа за тази карта и тези приятели и какво ли не още. На нея явно й е приятно в компанията на убийци.

Комисарят помълча известно време, после рече:

— Вашата хазяйка ни съобщи, че до неотдавна сте носили мустаци и сте ги обръснали точно един ден след убийството, за да бъдем съвсем точни. Как се получава така?

Младият мъж се втренчи в гладко обръснатото лице на комисаря.

— Нима господин комисарят никога не е правил опит да си пусне мустаци. Човек опитва, а като не му хареса, ги обръсва. Аз обръснах моите, когато ми дотегна. И нямам нищо общо с това, че един беден старец е бил застрелян предния ден.

— Ах, може би трябва да ви кажа — продължи комисарят, — че вчера направихме обиск у дома ви. Най-отзад в гардероба ви висеше зелен габардинен панталон, а вие вероятно знаете, че полицията от четиринадесет дни издирва „мъжа със зеления габардинен панталон“?

Бледият млад човек срещу него стана малко по-блед, но отвърна все тъй арогантно:

— Готов съм да ви посоча най-малко пет човека от моите познати, които имат зелен габардинен панталон. Освен това не съм чувал да има забрана за притежаване на зелени габардинени панталони.

Комисарят поклати глава още веднъж.

— Млади човече — въздъхна той, — как издържате това!

Но младият човек издържа. Той издържа да лъже толкова дълго, че комисарят почти загуби търпението, с което беше известен в националната полиция. Големият Клас беше издялан от здраво дърво. Да, забележително съвпадение беше, че той наистина се казваше Клас. Ева-Лота го беше кръстила съвсем вярно.

Драматичните събития в имението отново предизвикаха срив във Войната на розите. Страхът отново обзе майките. Децата отново получиха строги указания да си стоят вкъщи. Пък и самите те бяха толкова изплашени от случилото се, че не изпитваха особено желание за приключения.

Седнали в градината на пекаря, Червените и Белите рози си припомняха отново и отново ужасните минути в прерията. А Кале отново и отново получаваше хвалби за хладнокръвието си, защото в миг на изключително присъствие на духа той беше измислил историята с „естествените потребности“! Той знаеше, че червените са наоколо, беше ги видял да се крият из храстите. Затова изтича при тях колкото се може по-бързо и им даде кратката недвусмислена заповед:

— Убиецът е в имението! Бързо в града да викате полиция! А един от вас да тича при колата на завоя и да й спука гумите!

Разпитите на големия Клас продължиха с кратки паузи още един ден и търпението на комисаря се изчерпа с още няколко степени.

В един дъждовен следобед Бенка си седеше мирно и тихо у дома, зает с колекцията си от пощенски марки. Бенка всъщност беше едно спокойно и не особено войнствено момче, но си имаше много войнствен идол, когото беше готов да следва в огън и вода, и този идол беше Сикстен. Примерът на Сикстен превърна Бенка в един много полезен рицар на Червената роза.

И така, в този дъждовен следобед човек можеше без угризения на съвестта да се отдаде на мирни занимания в дома си и Бенка се посвети на своите пощенски марки. Той ги разглеждаше захласнат с късогледите си очи. Имаше почти пълна серия шведски марки и тъкмо искаше да прибави към нея още няколко нови придобивки, когато погледът му падна на един смачкан плик. Ах, да, беше го намерил преди известно време пред градината на Лизандер. На плика бе залепена новоизлязла пощенска марка. Бенка прибра плика, защото не беше виждал досега тази марка. Беше го хвърлил в кутията, в която съхраняваше марките си. Сега той най-сетне имаше време да го разгледа.

„Госпожица Ева-Лота Лизандер“ беше написано на плика с пишеща машина. Да, тя наистина получи много поща напоследък, тази Ева-Лота. Той надникна в плика. Празен естествено! Но марката си струваше. Тя наистина беше много хубава. Не можеше да се види откъде е изпратено писмото. На печата пишеше „О. П.“ Това означаваше обикновена поща. Датата обаче се виждаше съвсем ясно.

И тогава внезапно в съзнанието му проблесна като светкавица една мисъл. Ами ако това беше пликът, заради който се вдигна толкова шум? Който полицията търси толкова много и напълно безуспешно? Я да видим… Денят, в който белите седяха на верандата и Сикстен го изпрати да ги подразни — не беше ли това денят, в който пристигна шоколадът? Ами да, точно този ден беше! И в същия този ден той намери плика. Какъв идиот беше, че не беше го разгледал по-рано!

След две минути той вече беше при Сикстен, който си седеше у дома. Играеше шах с Йонте. След още две минути те бяха при Ева-Лота, която седеше на тавана на пекарната с Андерс и Кале. Четяха вицове и слушаха как дъждът барабани по покрива. Още две минути им бяха необходими на шестимата, за да отидат в полицейския участък. След това обаче бяха необходими поне десет минути преди разтрепераната от вълнение групичка да обясни на чичо Бьорк и криминалния комисар защо са дошли.

Комисарят разгледа плика с лупата си. Пишещата машина, с която беше написано името на получателя, имаше повредена буква „т“. Всяко „т“ имаше по едно малко камшиче.

— Децата са като кучета — поклати глава комисарят, когато шестимата си тръгнаха. — Душат навсякъде, ровят навсякъде, но както виждаш, в края на краищата все пак се връщат с нещо за ядене!

Пликът се оказа във висша степен годен за ядене. Големият Клас действително имаше пишеща машина и когато бе установено, че буквата „т“ на неговата машина има същия дефект както съответните букви върху плика, комисарят реши, че е назряло време да се предяви обвинение в убийство. Както и преди, арестуваният отказваше да признае вината си. Очевидно бяха принудени да го обвинят само по улики.

Междувременно Сикстен беше приготвил друга карта с ново „Копайте тук!“. И една хубава вечер той я предаде на рицарите на Бялата роза, събрани в градината на пекаря в пълен състав.

— Копайте тук — каза Андерс, когато Сикстен му пъхна картата в ръката. — Хубаво си го написал. Но какво ще каже баща ти, когато започнем да прекопаваме поляната му?

— Кой е казал, че е на поляната? Придържайте се към картата и аз ви гарантирам, че баща ми няма да създаде проблеми. Ние с Бенка и Йонте отиваме да се къпем на реката.

Белите потеглиха към градината на пощенския директор. Те измериха разстоянията и ги сравниха с картата и в края на краищата стигнаха до заключението, че касетата би трябвало да е заровена в една стара, почти напълно обрасла ягодова леха. Те се хвърлиха да копаят с ентусиазма на търсачи на съкровища, като надаваха викове при всеки камък, на който се натъкваха, зарадвани, че това е самата касета. Но всеки път оставаха разочаровани и продължаваха да копаят и пот течеше от тях. Когато накрая бяха прекопали почти цялата ягодова леха, Кале внезапно се обади:

— Ето я най-сетне.

Той зарови пръсти в пръстта и извади прашната касета, заровена по най-коварен начин съвсем отзад в ъгъла на двора.

Андерс и Ева-Лота хвърлиха лопатите си встрани и дотичаха при него. Ева-Лота внимателно почисти с носната си кърпа безценната реликва, а Андерс подаде ключа, който носеше на шията си. Но касетата беше толкова обезпокоително лека. Беше ли възможно червените да са използвали шперц и просто да са откраднали някои от скъпоценностите? Те отвориха бързо касетата.

Действително, вътре нямаше никакви тайни документи и скъпоценности. Само една бележка, надписана с достойния за отвращение почерк на Сикстен. Бележката съдържаше следния призив:

Продължавайте да копаете на същото място! Копайте здраво, тъй както започнахте. Достатъчно е да копаете само още няколко хиляди мили и ще излезете в Нова Зеландия. Там вече можете да спрете!

Белите нададоха вик на огорчение. А зад ъгъла се чу доволният смях на Сикстен, Бенка и Йонте.

— Вие, дрипи такива, къде сте прибрали документите ни? — изкрещя Андерс.

Сикстен се удари по коленете и се насмя хубавичко, преди да им отговори.

— Ах, вие, къртици такива! Да не мислите, че са ни притрябвали мърлявите ви документи? Те се въргалят сред останалите вехтории в чекмеджето на вашия скрин. Но вие не само не чувате, а и не виждате.

— Не, те само копаят и копаят, и копаят — присъедини се към него Йонте.

— О, страшни копачи сте — похвали ги Сикстен. — Баща ми ще е много доволен и няма вече да ми мърмори заради ягодовата леха. В тази горещина нямах настроение да копая.

— Е, да, сигурно са ти останали мехури по ръцете откак копа заради Великия Мумрих — измърмори Кале.

— Това ще ви излезе скъпо, господа — заяви Андерс.

— Можете да разчитате на обещанието ни — добави Ева-Лота.

Тя изтърси носната си кърпа, по която беше полепнала пръст, и отново я натъпка в джоба си. Тогава усети, че в джоба й, съвсем на дъното, има още нещо. Беше някакъв лист хартия. Тя го извади, разгърна го. „Полица“ пишеше най-отгоре. Ева-Лота прихна.

— Не, това не е възможно! — ахна тя. — Ето я проклетата полица! През цялото време тя е била в гардероба ми, докато полицията лазеше из прерията и между храстите да я търси. Не съм ли казвала винаги, че полиците са нещо много глупаво.

Тя се взря по-внимателно в листа хартия.

— Клас — прочете тя. — Точно така. Впрочем той има много хубав подпис.

После тя отново смачка листа на топка и го хвърли в тревата, откъдето го пое летният вятър.

— Нали вече го арестуваха — рече тя нехайно. — Все едно е вече що за подпис има.

Кале изрева и се хвърли като лъв след скъпоценния къс хартия. След като я улови и се успокои, той погледна Ева-Лота с упрек:

— Искам да ти кажа нещо, Ева-Лота. Някой ден ще свършиш зле, ако продължаваш да изхвърляш по същия начин ценните си книжа.