Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (11)

Единадесета глава

— Тази нощ ще го направим! — заяви Андерс няколко дни по-късно.

Различни непредвидени обстоятелства наложиха отлагането на операцията по прехвърлянето на Великия Мумрих в глобуса на Сикстен. Първо, трябваше да изчакат пълнолунието. Нали трябваше да има пълнолуние. То притежаваше магическа сила и им помагаше, а и освен това даваше известни предимства — например, човек можеше да се ориентира в чужда стая, без да използва осветление. Второ, през последните дни у пощенския директор гостуваха двете млади лели на Сикстен.

— Как да се промъкне човек в къща, където от всяко ъгълче наднича по някоя малка леля — възмути се Андерс, когато Кале го попита какво ще правят сега. — Колкото повече хора има в една къща, толкова по-голяма е възможността някой да се събуди и да провали всичко.

— Да, лелите сигурно спят съвсем леко — съгласи се Кале.

И така, за негово най-голямо учудване, на Сикстен му се наложи често-често да отговаря на загрижени въпроси за своите лели — дали са добре и колко още ще останат. Накрая той се ядоса.

— Какво толкова разпитвате за моите лели? — тросна се той, когато Андерс поднови разпита за пореден път. — Да не са ви направили нещо?

— Естествено, че не — отвърна кротко Андерс.

— Тогава какъв ти е проблемът — не се успокояваше Сикстен. — Предполагам, че ще си тръгнат в понеделник. За съжаление. Защото аз ги харесвам, особено леля Ада. И не мога да си представя, че могат да пречат на някого, особено докато са си вкъщи, а не препускат побеснели из града.

След тази подробна информация Андерс вече не посмя да пита за лелите, защото Сикстен щеше да заподозре нещо.

— Тази нощ ще го направим! — заяви решително Андерс един ден.

Те бяха седнали на верандата на пекаря и похапваха прясно изпечени бисквити, които Ева-Лота тъкмо беше измолила от баща си. Преди известно време покрай тях минаха червените. Вървяха към новата си главна квартира в имението. Там вече нямаше полицаи. Прерията отново се беше ширнала приветлива и мирна, сякаш дълбокото й спокойствие никога не е било нарушавано от нещо по-сериозно от Войната на розите. Имението беше твърде добро убежище, за да бъде изоставено и червените вече не мислеха за онова, което се беше случило в съседство.

— Ако ви се яде и бой, заповядайте в имението — провикна се Сикстен, като ги видя да хрупат бисквити.

Ева-Лота потръпна. При никакви обстоятелства тя не би искала да се озове в имението!

— О, натъпках се! — изпъшка Кале, когато червените изчезнаха, а той беше изял седмата бисквита.

— А аз имам още място! — заяви Андерс и се потупа по корема. — Обаче няма проблем, защото днес ще обядваме варена треска.

— Казват, че от рибата човек ставал по-умен — напомни му Ева-Лота. — Така че можеш спокойно да ядеш повече варена треска, Андерс.

— Така ли? — почуди се Андерс. — По-добре кажи колко интелигентен ще стана и колко риба трябва да изям.

— Сигурно има значение колко интелигентен си, преди да започнеш да ядеш риба — намеси се Кале. — За теб, Андерс, сигурно ще е достатъчен по един нормално голям кит на седмица.

След като Андерс и Кале обиколиха три пъти верандата в луда гонитба и мирът беше възстановен, Ева-Лота каза:

— Питам се дали днес в пощенската кутия ще има подаръци. Не разбирам какво си мислят тези хора. Само тази седмица получих три кила шоколад. Ще се обадя в пощата и ще се оплача.

— Само не ми говори за шоколад! — прекъсна я Андерс с отвращение, а Кале също направи преситена физиономия. Те се бореха смело с потопа от сладки неща, който се изсипа върху Ева-Лота, но вече не издържаха.

Ева-Лота се върна от пощенската кутия долу при оградата с дебел плик в ръка. Тя го разкъса и наистина, вътре имаше голям блок шоколад, огромен, внушителен блок млечен шоколад. Кале и Андерс погледнаха шоколада тъй, сякаш е рициново масло.

— О, не! — изстенаха те.

— Тъй значи — ядоса се Ева-Лота. — А мислите ли за това, че може да дойде време, когато ще трябва да смесвате шоколада с трици.

Тя разчупи шоколада и безмилостно връчи на всеки от тях по една половина. Момчетата взеха шоколада без следа от въодушевление, само за да й угодят, и го пъхнаха равнодушно в препълнените джобове на панталоните си.

— Браво — похвали ги Ева-Лота. — Спестявай докато е време, за да имаш в беда! — Тя изхвърли смачкания плик през оградата.

— Вижте какво, я да отидем да се изкъпем — предложи Кале. — И без това днес едва ли ще свършим някаква работа.

— Напълно си прав — съгласи се Андерс. — Наистина можем да обявим примирие до вечерта. Но после…

Две минути по-късно пристигна Бенка, изпратен от Сикстен, за да ядоса белите с подходящи подигравки и да ги предизвика на бой. Но верандата беше празна. Само една малка сипка беше кацнала на люлката и кълвеше трохи от бисквити.

 

 

В полунощ, когато кръглата луна изгря на небето, Кале и Ева-Лота спяха спокойно в леглата си. Само Андерс беше буден. Той си легна както обичайно. Дори наподоби изключително майсторски леко похъркване, за да повярват родителите му, че спи. Резултатът беше, че майка му седна загрижено на леглото му и попита:

— Какво ти е, момчето ми, болен ли си?

— Ами… — проточи Андерс, но реши все пак да не хърка толкова силно.

Когато най-сетне чу лекото дишане на по-малките си братя и сестри и дълбокото, равномерно дишане на своите родители, той се успокои, че най-сетне всички са заспали. Промъкна се внимателно в кухнята. Дрехите му бяха метнати на един стол. Той бързо съблече пижамата си, застанал в осветената от един лунен лъч част на кухнята, вслушвайки се в шумовете откъм спалнята. Всичко беше спокойно и без да се бави повече той навлече панталона и ризата си. После се спусна тихо и предпазливо по стълбата. Не му беше нужно много време, за да изтича до тавана на пекарната и да вземе Великия Мумрих.

— О, свещени Велик Мумрих — прошепна той, след като затвори чекмеджето на скрина, — протегни могъщата си ръка над мен и ме закриляй, защото, знаеш ли, струва ми се, че ще ми е необходимо.

Нощният въздух беше хладен и той потрепери под тънките си дрехи. Но не беше само от студа, а и от вълнение. Беше забележително чувство да вървиш нанякъде в нощта, докато другите спят. Ръката му стисна здраво Великия Мумрих, когато прескочи оградата на Ева-Лота. Колко тъмни бяха елшите край брега, реката обаче блестеше под лунната светлина.

— Скоро ще сме при нашата цел, о, Велики Мумрих — прошепна той за всеки случай, за да успокои Великия Мумрих. Да, съвсем скоро щяха да достигнат целта си. Вилата на пощенския директор беше толкова тъмна и тиха, сякаш и тя е заспала. Всичко беше спокойно. Само щурците не спираха да пеят.

Андерс разчиташе поне един прозорец в къщата да е оставен отворен и надеждите му се сбъднаха. Кухненският прозорец го очакваше. За тренирано момче като него не беше трудно да се вдигне на ръце и да се вмъкне в кухнята. Великия Мумрих реши да прибере в джоба на панталона си. Мястото не беше особено достойно за Велик Мумрих, но нямаше друга възможност.

— Прости ми, о, Велик Мумрих! — прошепна Андерс.

Пръстите му затърсиха в джоба и напипаха нещо лепкаво, което преди беше парче шоколад. Андерс не беше вече така преял както сутринта и вече предчувстваше, че това лепкаво парче ще му се отрази доста добре. Вместо да го изяде веднага, той реши да си го остави като награда за приключването на операцията. Той пъхна Великия Мумрих в другия си джоб и избърса пръстите си. После се вдигна внимателно до равнището на кухненския прозорец и поиска да влезе.

Глухо ръмжене го изплаши до смърт. Бепо! Нито за миг не беше помислил за Бепо! А трябваше да знае, че този прозорец стои отворен, за да може Бепо да излиза през нощта, ако му се иска или е необходимо.

— Бепо — прошепна Андерс успокоително. — Бепо, аз съм де.

Когато Бепо забеляза, че нашественикът е един от веселяците, които неговият господар често водеше със себе си, ръмженето му премина във възхитен лай.

— Ах, миличък, мъничък, сладичък, добричък Бепо, не би ли могъл да бъдеш малко по-тихичък? — примоли се Андерс.

Но според Бепо, когато някой е радостен, той трябваше да го покаже, да лае гръмко и да размахва опашка. И той направи всичко това много енергично.

Притиснат от крайна нужда, Андерс измъкна парчето шоколад и го пъхна под носа му.

— Ще го получиш, само ако млъкнеш — прошепна той.

Бепо подуши шоколада. Тъй като считаше, че тържественото посрещане бе траяло достатъчно дълго, но не повече отколкото изискваше достойнството и благоприличието на дома, той престана да лае и се намести доволно на пода, за да се наслади на прекрасното лепкаво нещо, което неговият гост му бе дал — вероятно в знак на благодарност за любезното и шумно посрещане.

Андерс въздъхна с облекчение и колкото се може по-предпазливо отвори вратата, която водеше към преддверието. Тук беше стълбата към горния етаж, трябваше само… В този миг горе се появи някой! Някой заслиза с тежки стъпки надолу по стъпалата. Беше лично пощенският директор, бос и по нощница. Лаят на Бепо го беше събудил и той слизаше да провери какво става.

Няколко секунди Андерс стоя като вкаменен. Сетне обаче събра последните си сили и бързо се промъкна зад няколкото палта, които висяха на закачалката в ъгъла на преддверието.

„Ако след тази история не се превърна в развалина, значи имам нерви на Тарзан“, мислеше си той. Едва сега му хрумна, че семейството на пощенския директор сигурно не е съгласно разни хора да влизат нощем през отворения прозорец на къщата. За Сикстен това щеше да бъде по-естествено, но той все пак участваше във Войната на розите, а пощенският директор не. Андерс потрепери при мисълта, какво ли ще стане с него, ако пощенският директор го открие. Той стисна очи и се замоли тихо на ум, когато пощенския директор, мърморейки ядно нещо, мина покрай палтата, зад които се беше скрил. Пощенският директор отвори вратата към кухнята. Там, в локва от лунна светлина лежеше Бепо и го гледаше с невинно изражение.

— Е, мойто момче — каза строго пощенският директор, — какво си се разлаял посред нощ?

Бепо не отговори. Той предпазливо сложи лапа върху прекрасното лепкаво нещо. Бащата на господаря му понякога имаше странни хрумвания. Та нали вчера той му взе тлъстия стар кокал, който Бепо се канеше да излапа върху килима в дневната. Кой би могъл да знае как щеше да се отнесе с лепкавото нещо. За да се подсигури още повече, Бепо се прозина и направи отегчена физиономия. Пощенският директор се успокои. За всеки случай той все пак погледна през прозореца.

— Има ли някой там? — повика тихо той.

Отвърна му само нощният вятър.

Той, разбира се, не можеше да чуе шепота на Андерс зад палтата:

— Не, не, няма никой. Уверявам ви, тук няма дори въшки.

Андерс остана дълго в скривалището си. Не смееше да помръдне дори, преди да е съвсем сигурен, че пощенският директор отново е заспал. Беше му много скучно. Не след дълго вече имаше чувството, че най-хубавите години от младостта му ще преминат тук зад палтата — с гъделичкащия вълнен мъх под носа. Той беше дейна натура и чакането беше същинско мъчение за него. Накрая не издържа. Излезе от затвора си и започна да се изкачва предпазливо по стълбата. Спираше на всяка крачка, безшумен като привидение.

— Дотук добре — рече си той, оптимистичен както винаги.

Скърцащата врата към стаята на Сикстен го безпокоеше малко. Той натисна много бавно дръжката, за да я провери. И — възможно ли беше това? — вратата не издаде нито звук! Тя се отвори с лекота и толкова безшумно, че несъмнено беше прясно смазана. Андерс се засмя в себе си. Сикстен беше смазал вратата за своя беда! Какви любезни врагове имаха белите! Достатъчно беше да обърнат вниманието им върху някоя малка неприятност и те веднага се втурваха да я отстранят, така че не беше проблем да се вмъкнеш нощем в стаите им.

„Хиляди благодарности, скъпи ми Сикстен“, помисли си Андерс и хвърли поглед към леглото на Сикстен. Спеше си там бедното момче и не подозираше, че тази нощ Великия Мумрих се нанася в дома му.

Глобусът стоеше върху скрина, облян от леещата се през прозореца лунна светлина. Пъргавите пръсти на Андерс бързо го разглобиха. О, какво великолепно място за един Велик Мумрих! Той бързо измъкна светинята от джоба на панталона си и я положи в новия й тайник.

— Не за дълго, о, Велик Мумрих! — рече той, когато бе готов. — Не за дълго ще живееш сред езичниците, които не признават законите. Скоро Белите рози отново ще ти дадат убежище сред християни и почтени хора.

До глобуса лежеше ножица. Гениална идея озари момчето, когато я съзря. Когато един мъж се озовеше в близост до спящия си враг, обичайно беше да отреже къс от дрехата му в знак на това колко близо до него е бил. Така бяха правили рицарите през древните времена. Поне така пишеше в книгите. Беше забележителен начин да се покаже на врага, че е бил в ръцете ти, но ти най-благородно си се въздържал да му сториш нещо. На следващия ден можеш да се появиш, да размахаш парчето плат под носа на врага и да кажеш:

— Благодари ми коленопреклонно, че още си жив, ти, жалък негодник!

Точно това трябваше да направи Андерс. Обаче Сикстен беше под завивките и нямаше как да се отреже парче от дрехата му. Затова пък червеният предводител имаше коса, великолепна буйна червена коса. Андерс реши да отреже една къдрица от тази коса. О, щом дойдеше денят, в който Великия Мумрих ще е в по-сигурно убежище, червените трябваше добре да разберат какво е да си жив! Тогава щяха да научат горчивата истина за скривалището на Великия Мумрих в глобуса! И тогава щяха да видят къдрицата, която предводителят на Белите рози бе отрязал от челото на вожда на червените в полунощ при пълнолуние. Какъв гигантски двоен триумф!

Кръглата луна обаче не огряваше леглото на Сикстен. То бе опряно до най-вътрешната страна на стаята, където беше съвсем тъмно. Андерс се приближи като опипваше пътя си с ръка. В другата носеше ножицата. И ето го, предводителят на червените, съвсем безпомощен, с глава върху възглавницата. Предпазливо, но решително Андерс вдигна една от къдриците му и я отряза.

Висок писък разцепи тишината на нощта. Но това не беше крясъкът на мутиращ пубертет, а пронизителният писък на жена!

Андерс усети как кръвта се смразява в жилите му. Обзе го непознат ужас и той се втурна слепешката към вратата. Метна се на парапета на стълбите и се спусна долу. Отвори със замах кухненската врата и с две огромни крачки се озова при прозореца. Излетя навън, сякаш по петите го преследваше цяла банда зли призраци. Не спря, докато не стигна моста. Там се наложи да си поеме дъх за миг. Още стискаше къдрицата в юмрука си. Не беше посмял да я изхвърли.

Той стоеше запъхтян под лунната светлина и гледаше гневно противното нещо в шепата си. Тези руси къдри несъмнено бяха принадлежали на някоя леля, която и да е от двете. Вероятно само една от тях бе отпътувала със сутрешния влак. Кой би могъл да предположи това! Нали самият той беше казал: опасно за живота е да се влиза в къща, където от всеки ъгъл наднича по някоя леля.

Какъв позор, какъв ужасен позор! Да тръгнеш за скалпа на червения вожд и да се върнеш с къдриците на една нищо и никаква руса леля! Андерс се гърчеше от адски болки. Това беше най-лошото, което му се бе случвало през живота. И той реши да мълчи за случката докато е жив. До края на дните си това щеше да остане най-ужасната му тайна и той щеше да я отнесе в гроба си.

Трябваше обаче да се освободи от къдрицата колкото се може по-скоро. Той протегна ръка над парапета на моста и пусна кичура в реката. И черната вода прие безмълвно неговия дар. Сетне избълбука нещо под дъгата на моста, както правеше винаги.

 

 

Във вилата на пощенския директор настана дива паника. Пощенският директор и жена му дотичаха изплашени до смърт при леля Ада. Сикстен също долетя като изстрелян от тавана, който му ставаше убежище по време на посещението на лелите.

Защо за бога, леля Ада бе изкрещяла така силно посред нощ, поиска да узнае пощенският директор. Защото в стаята й имало крадец, твърдеше леля Ада. Директорът на пощата запали осветлението в цялата къща, претърсиха навсякъде, но не намериха и следа от крадец. Сребърните прибори си стояха на мястото. Не липсваше нито един дори. Ами Бепо! Той беше се измъкнал навън, както правеше често. Ако в къщата наистина бе влязъл някой, Бепо непременно би вдигнал страхотен шум, леля Ада можеше да разчита на това. Сигурно е имала само неприятен сън и това е всичко. Те я погалиха успокоително по главата и я посъветваха да се наспи хубаво. Когато леля Ада отново остана сама, тя, разбира се не можа да заспи от вълнение. Как можеха да твърдят, че в стаята й не е влизал никой! За да се успокои, тя си запали цигара. После взе огледалото си, за да провери дали преживеният ужас е оставил следи по хубавото й лице.

И тогава го видя! Тайнственият нашественик все пак беше оставил следи! Тя имаше нова прическа! Цял кичур липсваше от косата й. Ето че сега внезапно тя си имаше много сладък бретон. Леля Ада гледаше втренчено и объркано образа си в огледалото. Постепенно обаче лицето й се изясни. Някой, все едно кой, беше се оказал достатъчно побъркан да се промъкне посред нощ в къщата, само за да си отреже къдрица от косата й. И по-рано мъжете бяха вършили глупости заради леля Ада, тя беше свикнала с това. Но това тук беше върхът на глупостта. Известно време тя размишляваше кой ли би могъл да бъде непознатият обожател, но така и не измисли нищо. Той щеше да си остане загадка за нея. Леля Ада реши великодушно да му прости, „който и да беше“. Нямаше и да го издаде. Нека другите си мислят, че е било сън.

Леля Ада въздъхна и отново се вмъкна в леглото. Реши на другия ден да отиде на фризьор и да дооформи новата си прическа.