Астрид Линдгрен
Кале Бломквист живее опасно (2)

Втора глава

— В този град има само една улица, а тя има само една пресечка — не пропускаше да обясни пекарят Лизандер на пътниците, които идваха тук от някой друг край.

И той имаше право. Главната улица и Малката улица, това бяха всички улици, които имаше в града — и естествено Големият пазар. Останалото бяха мънички калдъръмени, неравни улици и слепи улички, които водеха надолу към реката или пък свършваха внезапно пред някоя стара порутена къща, застанала на пътя с правото на по-стария, за да се противопоставя своенравно на опитите за модерно планиране на града. Е, в покрайнините на града имаше и някоя друга модерна вила с добре поддържана градина, но това бяха изключения. Повечето градини бяха като тази на пекаря: диво обрасли с бурени, запуснати поляни, които никой никога не косеше, из които кривяха клони стари ябълкови и крушови дървета. И къщите приличаха на дома на пекаря: големи дървени сандъци, които един майстор строител от отдавна отминали времена бе украсил в пристъп на лудешко вдъхновение със съвсем неочаквани корнизи, кулички и зъбци.

Не беше хубав град, строго погледнато, но излъчваше старомоден уют и спокойствие. И всъщност си имаше собствена хубост, поне в този топъл юлски ден, когато във всички градини цъфтяха розите, шибоите и божурите, а липите по Малката улица се оглеждаха в рекичката, която течеше тъй замислено в коритото си. Кале, Андерс и Ева-Лота, които в този миг крачеха по брега на реката към главната квартира на Червената роза, изобщо не си задаваха въпроса дали градчето им е хубаво, или не. Те знаеха само, че то беше отлично бойно поле за войната на Розите. В тесните, криви улички човек можеше с лекота да се избави от преследвачите си, имаше огради за прескачане и покриви, по които да се катериш, бараки за дърва, в които да се барикадираш при необходимост и освен това хиляда и една възможности да се скриеш. На град с такива изключителни удобства не му трябваше хубост. Беше напълно достатъчно, че слънцето пече и паветата под босите им нозе са толкова топли и приятни при допир. Сякаш в цялото тяло беше лято. Лекият мирис на тиня от реката, който от време на време се смесваше с уханието на розите от някоя градина, също беше приятен и летен. Будката за сладолед долу на завоя също разхубавяваше града, така мислеха Кале и Андерс и Ева-Лота. Повече хубост тук изобщо не беше нужна.

Те си купиха по един сладолед и продължиха по улицата.

Откъм моста над реката се зададе с бавна крачка старши полицаят Бьорк. Копчетата на униформата му проблясваха на слънчевата светлина.

— Привет, чичо Бьорк! — провикна се Ева-Лота.

— Здравейте, деца — отвърна полицаят. — О, господин детектив! — прибави той и потупа приятелски Кале по тила. — Някакви произшествия днес?

Кале съвсем се вкисна. Нали миналото лято и чичо Бьорк беше се убедил в майсторските умения на Кале в преследването на убийци, на всичкото отгоре се възползва от тях. Точно той не биваше да си прави глупави шеги.

— Не, никакви произшествия — отвърна Андерс вместо Кале. — Всички крадци и убийци получиха заповед да отложат пъклените си дела до утре. Днес Кале няма време за тях.

— Ами да, днес смятаме да отрежем ушите на Червените рози — заяви Ева-Лота и се усмихна приветливо на полицая Бьорк. Тя всъщност си го харесваше.

— Знаеш ли, Ева-Лота, понякога ми се струва, че би трябвало да заприличаш малко повече на момиче — рече полицаят Бьорк и се взря загрижено в тънката, загоряла от слънцето амазонка, която, стъпила на бордюра на тротоара, се опитваше да вдигне от земята една цигарена угарка със сгънатия палец на крака си. Тя успя и със силен замах запрати фаса в реката.

— На момиче ли? Добре, от понеделник — обеща Ева-Лота и на лицето й изгря лъчиста усмивка. — Е, чичо Бьорк, сега обаче трябва да потегляме!

Полицаят Бьорк поклати глава и продължи по пътя си.

Всеки, който искаше да премине по моста, се озоваваше пред неустоимо изкушение. Естествено, той можеше да премине по общоприетия начин. Но мостът имаше парапети, съвсем тесни парапети. А когато преминаваш над реката, балансирайки по тези парапети, в стомаха се появява такъв приятел гъдел. Ами ако паднеш долу! Наистина, въпреки всевъзможните опити, това още не беше се удало на никого, но знае ли човек какво му е приготвила съдбата точно този път. И макар че отрязването на ушите на Червените рози беше належаща задача, Кале, Андерс, и Ева-Лота решиха единодушно, че все пак има малко време за едно акробатическо упражнение. Наистина, това беше забранено, но полицаят Бьорк вече беше изчезнал, пък и наоколо нямаше жива душа.

Но не беше така. Тъкмо когато те, без да се отклоняват от главната си цел, се изкатериха върху парапетите и в стомасите им се появи онова приятно гъделичкащо чувство, от другата страна на моста се появи накуцвайки старият Грен. Но кой го беше грижа за него! Старият Грен спря край децата, въздъхна както обикновено и рече с обичайния си отнесен вид:

— Ех, ех, щастливите игри на детството. Щастливите, невинни игри на детството. Ех, ех!

Така казваше старият Грен всеки път. Понякога децата му подражаваха. Но разбира се, никога така, че да може да ги чуе. Обаче, когато по погрешка Кале запратеше футболната топка право във витрината на татко Бломквист или пък Андерс паднеше от колелото си и забиеше лице в крайпътната коприва, се случваше Ева-Лота да въздъхне и да рече:

— Ех, ех, щастливите игри на детството. Ех, ех!

Те стигнаха другия край на моста без произшествия. И този път никой не падна във водата. Андерс се огледа дали някой не ги е видял. Малката улица беше празна, както преди. Само старият Грен се отдалечаваше в самия й край. Накуцващата му походка не можеше да бъде сбъркана с друга.

— Не познавам някой друг, който да върви толкова смешно — рече Андерс.

— Грен целият си е смешен — обади се Кале замислено. — Сигурно човек става толкова смешен, когато е толкова сам.

— Бедничкият — прибави Ева-Лота. — Представете си, да трябва да живеете в толкова стара, порутена къща и да няма никой, който да ви почисти или да ви сготви нещо…

— Хм, чистенето не е толкова важно — рече Андерс след кратък размисъл. — Лично аз не бих имал нищо против да поживея известно време сам. Тогава поне никой няма да пипа самолетите, които конструирам.

За момче като Андерс, което трябваше да съжителства с няколко по-малки братя и сестри в съвсем малка къща, мисълта да има на разположение само за себе си двуетажен дом, макар и порутен, никак не беше отблъскваща.

— О, и ти ще започнеш да се държиш странно след няколко седмици — заяви Кале, — още по-странно от сега, така мисля. Също като Грен.

— Татко не може да търпи този Грен — обади се Ева-Лота. — Той казва, че Грен е лихвар!

Нито Андерс, нито Кале знаеха какво е това лихвар, но Ева-Лота им обясни:

— Татко казва, че лихварят е човек, който дава на заем пари на хората, които имат нужда от това.

— Много мило от негова страна, всъщност — рече в пълно недоумение Андерс.

— Не, ти не разбра — прекъсна го Ева-Лота. — Това е все едно… разбираш ли… Представи си, че искаш да ти заемат 25 йоре, че непременно ти трябват 25 йоре за нещо.

— За сладолед — предложи Кале.

— Вземаш ми думата от устата. Вече усещам, че непременно ми е необходим един сладолед! — потвърди Андерс.

— Е, тогава върви при Грен — посъветва го Ева-Лота, — или при някой друг лихвар. Той ще ти даде 25 йоре…

— Наистина ли ще го направи? — почуди се Андерс, съвсем слисан от това откритие.

— Да. Но ще те задължи да му ги върнеш до един месец — обясни Ева-Лота. — И няма да е достатъчно да му върнеш двадесет и пет йоре. Ще трябва да му занесеш цели петдесет йоре.

— В никакъв случай! — възмути се Андерс. — Защо пък да се задължавам?

— Ех, дете, дете — изпъшка Ева-Лота, — не си ли учил в училище какво е лихва? Грен иска да получи лихва за своите пари. Още ли не си проумял!

— Но би могъл да бъде по-умерен, все пак — настоя Кале.

— Да, обаче лихварите не са такива хора — обясни Ева-Лота. — Те са ненаситни и винаги вземат много висок процент. А в законите пише, че това не е разрешено. И тъкмо за това баща ми не може да търпи Грен.

— Но нима хората са толкова глупави, че да вземат пари от лихварите? — попита удивен Кале. — Не могат ли да си вземат пари за сладолед от някое друго място?

— Глупавичкото ми — разнежи се Ева-Лота. — Ами ако не става дума само за двадесет и пет йоре за един сладолед, а за хиляди крони? Представи си, че някой непременно трябва да намери незабавно отнякъде пет хиляди крони и няма кой да му ги заеме. Никой друг, освен лихвар като Грен.

— Забравете Грен — прекъсна ги Андерс, предводителят на Бялата роза. — Напред, да се бием и да победим!

Ето че стигнаха дома на директора на пощата. Отзад в градината имаше един навес, който служеше за гараж. За гараж и главна квартира на Червената роза. Синът на пощенския директор, Сикстен, беше предводител на тази банда побойници.

На пръв поглед гаражът изглеждаше запуснат и празен. Още от далеч можеше да се види, че на вратата е закован бял плакат. Нямаше проблем човек да мине през градинската врата, да стигне до гаража и да прочете написаното на плаката. Но във Войната на розите не се постъпваше така. Ами ако имаше капан? Нищо чудно Червените рози да дебнеха в тази съборетина, която наричаха главна квартира, готови да се нахвърлят върху наивниците, приближили се до тях.

Предводителят на Белите рози даде указания на войските си:

— Ти, Кале, ще се промъкнеш покрай живия плет, докато заобиколиш главната квартира и излезеш от полезрението на врага. После се качваш право на покрива! Трябва да донесеш съобщението, жив или мъртъв.

— Какво искаш да кажеш с това жив или мъртъв? — не разбра Кале.

— Затваряй си устата — отсече Андерс. — Ти си този, който трябва да бъде жив или мъртъв, загряваш ли? Ева-Лота, ти ще лежиш тук зад плета и ще наблюдаваш. Ако забележиш някаква опасност за Кале, свириш нашия сигнал.

— А ти? Ти какво смяташ да правиш? — попита Ева-Лота.

— Смятам да вляза вътре и да питам майката на Сикстен дали знае къде е синът й — отговори Андерс.

Те се разпръснаха. Кале бързо достигна главната квартира. Не бяха нужни кой знае какви умения, за да се озове на покрива й. Често беше го правил. Достатъчно беше да се промъкне през живия плет и да се качи върху кофата за смет, която стоеше зад гаража. Той се покатери по покрива съвсем безшумно, за да не го чуе врагът. Дълбоко в себе си Кале беше абсолютно сигурен, че гаражът е празен. Знаеше го и Ева-Лота, но най-вече Андерс, който отиде да попита за Сикстен в дома на пощенския директор. Но Войната на розите си имаше своите специални правила. И затова Кале се изкатери по покрива така, сякаш участва в опасна за живота операция. И затова Ева-Лота дебнеше зад плета и следеше всяко негово движение, напрегната като тигър, готова всеки миг да нададе предупредителен сигнал, ако противно на очакванията това станеше необходимо.

Андерс се върна. Майката на Сикстен не знаеше къде е многообичното й чедо.

Кале се надвеси предпазливо над ръба на покрива, и като се протегна здраво успя да откъсне плаката от вратата. После се върна по същия път все тъй тихо. Ева-Лота остана на пост до последно.

— Добре се справи, храбрецо мой — похвали го Андерс, когато Кале му предаде плаката. — Но нека погледнем.

Забележителното съобщение беше написано от Сикстен, благородник и предводител на Червената роза. Трябва да признаем, че езикът беше твърде пиперлив за един благородник. От благородник човек с право би очаквал нещо по-изискано.

Вие, противни въшльовци, да, ето това сте вие, Бели рози, които усмърдявате този град с вонящото си присъствие! С настоящото ви известяваме да знаете, че ние, благородните аристократи от Червената роза се отправихме към бойното поле в прерията. Елате веднага там, за да изтребим вонящия бурен, наречен Бяла роза, и да разпръснем пепелта му над торището на Йохансон, където открай време му е мястото. Само елате, въшльовци такива!

Никой, прочел тези сърдечни думи, не би повярвал, че Червените и Белите рози в действителност бяха прекрасни приятели. Като се изключат Кале и Ева-Лота, Андерс нямаше друг толкова добър приятел като Сикстен, а също Бенка и Йонте, другите две великолепни Червени рози. А ако имаше някой в този град, когото Сикстен, Бенка и Йонте да признават и уважават, то това бяха противните въшльовци Андерс, Кале и Ева-Лота.

— Значи така — процеди Андерс, след като прочете известието. — Тогава напред към прерията! Да се бием и победим!