Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (51)

Епилог
Да разбереш отговора

Ранд се хлъзна на зацапания от кръвта му камък.

Не можеше да вижда. Носеше нещо. Нещо тежко. Тяло. Олюля се и продължи нагоре по тунела.

„Затваря се — помисли. — Затваря се.“

Таванът се сниши като затваряща се челюст, камък застърга в камък. Ранд запъшка, измъкна се на открито и вдиша, а скалите зад него се затръшнаха и се вкопчиха една в друга като стиснати зъби.

Препъна се. Тялото в ръцете му беше толкова тежко… Свлече се на земята.

Можеше да… вижда. Съвсем смътно. Някой бе коленичил до него.

— Да — прошепна жена. Не позна гласа й. — Да, така е добре. Това трябваше да направиш.

Примига. Погледът му беше размътен. Айилско ли беше това облекло? Стара жена, със сива коса? Жената се отдръпна и Ранд посегна към нея — не искаше да остане сам. Искаше да обясни.

— Вече разбирам отговора — прошепна той. — Зададох на Аелфините погрешния въпрос. Съдбата ни е да избираме. Ако нямаш избор, изобщо не си човек. А кукла…

Вик.

Ранд падна в несвяст.

 

 

Щом мъглата на Машадар се изпари от него и изчезна, Мат се надигна.

Полето бе осеяно с телата на онези тролоци с надупчените лица. Той погледна нагоре през чезнещите струи мъгла и видя слънцето точно над себе си.

— Е, хубава гледка си — каза му. — Трябва да се показваш по-често. Имаш хубавичко лице.

Усмихна се, а после погледна мъртвия в краката си. Падан Фейн приличаше на наръч съчки и мъх, плътта бе охлузена от костите му. Черното на камата беше плъзнало по загнилата му кожа. Вонеше.

Мат за малко щеше да посегне за камата, но спря и се изплю.

— Един път и аз да не искам да играя комар.

Обърна гръб и закрачи.

След три крачки намери шапката си. Ухили се, взе я и я сложи на главата си, отпусна ашандарея на рамо и си заподсвирква. Заровете бяха спрели да тропат в главата му.

Зад него камата — с рубина и всичко — потъна в кашата, останала от Падан Фейн.

 

 

Перин закрачи уморено през лагера, вдигнат в подножието на Шайол Гул след края на битката. Смъкна наметалото си. Въздухът лъхна прохладен по голата му гръд. Затъкна Мах’алейнир на мястото му на колана. Един добър ковач никога не зарязва сечивата си, макар че покрай носенето им понякога има чувството, че ще го отнесат в самия гроб.

Помисли си, че би могъл да спи сто дни непробудно. Но все още не. Още не.

Файле.

„Не.“ Дълбоко в себе си знаеше, че му предстои да се изправи пред нещо ужасно за нея. Но още не. Така че изтласка от себе си тази тревога… и ужаса. Засега.

Последните духове на вълци заглъхнаха във вълчия сън.

„Сбогом, Млади бико.“

„Намери каквото търсиш, Млади бико.“

„Ловът свършва, но ние пак ще ловуваме, Млади бико.“

Перин вървеше покрай безброй ранени и айилци, празнуващи разгрома на Тварите на Сянката. От някои палатки се чуваха стенания, от други — победоносни ревове. Хора от всякакъв сой тичаха през вече разцъфналата долина на Такан’дар, някои търсеха ранени, други плачеха от радост и викаха, щом срещнеха оцелели приятели.

Десетки айилци му подвикваха:

— Хей, ковачо, ела при нас!

Но той не се включи в празненствата им. Оглеждаше се за охраната. Все трябваше да има някой достатъчно здравомислещ, който да се притесни, че някой побеснял мърдраал или драгхар може да се възползва от удобната възможност за отмъщение. Накрая видя кордон от пазачи около една голяма палатка.

А Ранд?

Никакви цветове не кръжаха пред очите му. Никакъв образ на Ранд. Не усещаше повече притегляне, което да го дърпа нанякъде.

Това май бяха лоши знаци.

Провря се изтръпнал между стражите и влезе в палатката. Къде бяха намерили толкова голяма палатка на това бойно поле? Нали всичко беше стъпкано, издухано или изгорено.

Вътре миришеше на билки, а палатката бе разделена с платнени завеси.

— Опитах всичко — прошепна глас. Гласът на Деймир Флин. — И нищо… Той…

Перин отметна една от платнените стени и видя Нинив и Флин. Стояха до сламеник, а на сламеника лежеше Ранд, почистен и облечен, със затворени очи. Моарейн бе коленичила до него, с ръка на лицето му, и шепнеше толкова тихо, че можеше да я чуе само Перин.

— Добре се справи, Ранд. Добре се справи.

— Жив ли е? — попита Перин и избърса потта от челото си.

— Перин! — извика Нинив. — О, Светлина! Изглеждаш ужасно. Сядай, тъпако! Ще вземеш да паднеш. Ще ми дойдете много и двамата.

Очите й бяха зачервени.

— Той умира, нали? — попита Перин. — Измъкнали сте го жив, но все пак ще умре.

— Седни — заповяда Нинив и му посочи един стол.

— Кучетата се подчиняват на тази команда, Нинив — каза Перин. — Не вълците.

Коленичи и отпусна ръка на рамото на Ранд.

„Не можех да усетя притеглянето ти, нито да видя образите — помисли си. — Вече не си тавирен. Май и аз вече не съм.“

— Повикахте ли трите? — попита прегракнало. — Мин, Елейн, Авиенда. Трябва да го навестят за последен път.

— Само това ли имаш да кажеш? — сопна се Нинив.

Той я погледна. Тя сякаш едва се сдържаше. Стискаше устни, за да не заплаче.

— Кой още умря? — попита той и се стегна. Беше ясно по изражението й. Вече бе загубила някого.

— Егвийн.

Перин стисна очи и изпъшка. Егвийн. Светлина!

„Всеки шедьовър си има цена. Това не значи, че не си струва да се изкове.“ Но все пак… Егвийн?

— Вината не е твоя, Нинив — каза той и отвори очи.

— Разбира се, че не е. Знам, че не е, тъпако. — Нинив извърна лице.

Перин стана, прегърна я и я потупа по гърба с ръцете си на ковач.

— Съжалявам.

— Тръгнах… за да ви спася — прошепна Нинив. — За да ви защитя.

— Да, Нинив. И защити Ранд, та да направи каквото трябваше.

Тя потрепери в ръцете му и заплака. Светлина! Самият той проля няколко сълзи. След миг Нинив се отскубна от прегръдката му и изхвърча от палатката.

— Опитах се — промълви отчаяно Флин, загледан в Ранд. — Нинив също. Опитахме, заедно, с ангреала на Моарейн Седай. Нищо не помогна. Никой не знае как да го спаси.

— Направили сте каквото сте могли — каза Перин и надникна в следващото отделение. На постелята там лежеше друг мъж. — Какво прави той тук?

— Намерихме ги заедно — каза Флин. — Ранд го е изнесъл от Ямата. Не знаем защо лорд Дракона е поискал да спаси един от Отстъпниците, но няма значение. И него не можем да Изцерим. Умират. И двамата.

— Повикайте Мин, Елейн и Авиенда — повтори Перин. И след миг колебание попита: — Те всъщност оцеляха ли?

— Айилското момиче е пострадало лошо — отвърна Флин. — Едва докрета в лагера, с помощта на някаква ужасна на вид Айез Седай, която й беше отворила портал. Ще живее, но не знам колко добре ще може да ходи.

— Уведомете ги. Всички.

Флин кимна, а Перин излезе навън след Нинив. И видя точно каквото се надяваше да види — причината тя да излезе толкова бързо. Лан я държеше в прегръдката си. Беше целият в кръв и изглеждаше точно толкова уморен, колкото се чувстваше Перин. Спогледаха се и си кимнаха.

— Няколко Ветроловки са отворили портал оттук до Мерилор — каза му Лан. — Тъмния е затворен отново. Изпепелените земи се раззеленяват и отново може да се отварят портали.

— Благодаря ти — каза Перин. — Някой… да е чувал нещо за Файле?

— Не, ковачо. Свирачът на Рога я е видял за последно. Тя му казала да се скрие и отклонила тролоците от него. Съжалявам.

Перин кимна. Вече беше говорил с Мат и Олвер. Като че ли… беше избягвал да мисли за това, което трябваше да е станало.

„Не мисли за това — каза си. — Да не си посмял.“

Стегна се и тръгна да потърси портала, за който бе споменал Лан.

 

 

— Извинете — каза Лоиал на насядалите до палатката Деви. — Да сте виждали Матрим Каутон?

— Уускай? — подкани го една от тях със смях и вдигна кожения мях, който държеше.

— Не, не. Трябва да намеря Матрим Каутон и да взема описанието му на битката, разбирате ли. Докато е свежо. Трябва всеки да ми разкаже какво е видял и чул, за да мога да го напиша. Никога няма да има по-добър момент за това.

И искаше да види Мат и Перин освен това, призна си той. Да види, че са добре.

Толкова неща се бяха случили. Искаше да поговори с приятелите си и да се увери, че са добре. С това, което ставаше с Ранд…

Айилката му се усмихна пиянски. Лоиал въздъхна и продължи през лагера. Денят свършваше. Денят на Последната битка! Вече беше Четвъртият век, нали? Можеше ли един Век да започне посред ден? Щеше да е неудобно за календарите, нали? Но всички бяха съгласни. Ранд беше запечатал Въртела по пладне.

Продължи през лагера. Не се бяха преместили от подножието на Шайол Гул. Нинив каза, че не искала да мести Ранд. Лоиал продължи с търсенето, като надничаше от палатка в палатка. В една намери побелелия генерал Итуралд, обкръжен от четири Айез Седай.

— Вижте — говореше Итуралд. — Служил съм на кралете на Арад Доман през целия си живот. Клетви съм дал.

— Алсалам е мъртъв — каза Серин Седай. — Някой трябва да седне на трона.

— В Салдеа цари смут — добави Елсуел Седай. — Наследяването на трона е объркано, особено покрай връзките с Андор. Вие трябва да заемете трона, Родел Итуралд. И трябва да го направите бързо.

— Търговският съвет…

— Всички са мъртви или изчезнали — каза друга Айез Седай.

— Дал съм клетви…

— А какво щеше да направи вашият крал? — запита Юкири Седай. — Да остави кралството да се разпадне? Трябва да сте силен, лорд Итуралд. В такова време Арад Доман не може да остане без водач.

Лоиал се отдръпна и поклати съжалително глава. Четири Айез Седай. Итуралд щеше да бъде коронован още преди да свърши денят.

Спря отново пред главната лечебна палатка, за да провери дали някой е виждал Мат. Бяха го видели на бойното поле и разправяха, че се усмихвал и бил жив и здрав, но… е, Лоиал искаше да го види лично. Искаше да поговори с него.

Наложи се да се наведе, за да не забърше тавана с глава. Голямата за хора палатка беше мъничка според мерките на огиерите.

Ранд изглеждаше още по-зле. Лан стоеше до платнената стена. Носеше корона — съвсем простичка сребърна диадема — на мястото на хадори. Не беше странно, но това, че и Нинив носеше корона, го стъписа.

— Не е честно — прошепна Нинив. — Защо той трябва да умре, след като другият се оправя?

Изглеждаше притеснена. Очите й все още бяха зачервени, но преди беше гълчала всеки, който го споменеше, тъй че Лоиал си замълча. Хората като че ли често искаха от него да си мълчи. Странно за раса, която живееше толкова припряно.

Тя го погледна и той наведе глава.

— Лоиал — каза Нинив. — Как върви търсенето ти?

— Не добре — отвърна й той с гримаса. — Перин ме пренебрегна, а Мат не мога да го намеря.

— Разказите ти може да изчакат няколко дни, Строителю — каза Лан.

Лоиал не възрази. Лан все пак вече беше крал. Но… не, разказите не можеше да изчакат. Трябваше да са свежи, за да е точна историята му.

— Ужасно е — каза Флин, без да откъсва очи от Ранд. — Но, Нинив Седай… Толкова е странно. Никоя от трите като че ли изобщо не се интересува. Не трябваше ли да са по-разтревожени…?

Лоиал ги остави, но се отби в близката палатка да види Авиенда. Няколко жени се грижеха за краката й. Беше загубила няколко пръста. Кимна му за поздрав. Цярът явно беше отнел болката, защото макар да изглеждаше уморена, лицето й бе спокойно.

— Мат? — попита той обнадеждено.

— Не съм го виждала, Лоиал, син на Арент, син на Халан — отвърна Авиенда. — Поне откакто ме попита преди малко.

Лоиал се изчерви и я остави. Навън подмина Елейн и Мин. Щеше да събере разказите им — вече ги беше поразпитал, — но тримата тавирен… те бяха най-важните! Защо хората винаги се суетяха толкова припряно, вместо да седнат кротко? Никога нямаха време да помислят. А този ден беше важен.

Беше странно обаче. Мин и Елейн. Не трябваше ли да са до Ранд? Елейн като че ли приемаше доклади за жертви и за хранителни припаси за бежанци, а Мин седеше и гледаше нагоре към Шайол Гул, с унесен поглед. Защо поне едната не влезеше да подържи ръката на Ранд, докато той умираше?

„Е, Мат сигурно ми се е измъкнал и се е върнал на Мерилор.“ Никога не стояха на едно място тези хора. Винаги толкова припрени…

 

 

Матрим Каутон закрачи небрежно през сеанчанския лагер на южната страна на Мерилор, далече от купищата мъртви.

Наоколо сеанчанци — мъже и жени — ахваха с ръце на устата. Той небрежно докосваше шапката си за поздрав.

— Принцът на Гарваните! — разнасяше се шепот из лагера пред него, от уста на уста, като последна бутилка бренди в студена нощ.

Запъти се право към Тюон, която стоеше до голяма маса с карти в центъра на лагера и говореше със Селусия. Карийд беше до тях, оцелял. Сигурно се чувстваше виновен за това.

Тюон го погледна и се намръщи.

— Къде беше?

Мат вдигна ръка, а Тюон отново се намръщи и погледна нагоре, но там нямаше нищо. Мат се завъртя и вирна ръката си още по-високо.

Високо над лагера започнаха да избухват Нощни цветя.

Мат се ухили. На Алудра й трябваше малко убеждаване, но много малко. Страшно обичаше да кара разни неща да избухват.

Още не се беше стъмнило, но гледката все пак бе великолепна. Алудра беше обучила половината драконири да устройват фойерверки и да се оправят с праховете й. И като че ли вече не беше толкова потайна като някога.

Пукането и пращенето на разцъфващите високо горе цветя бяха великолепни.

— Фойерверки? — попита Тюон.

— Най-доброто проклето представление с фойерверки в историята на моята земя или твоята — отвърна Мат.

Тюон се намръщи. Блясъкът на взривовете се отрази в тъмните й очи.

— Бременна съм — каза тя. — Пророчицата го потвърди.

Нещо го жегна вътре, все едно фойерверк избухна в стомаха му. Наследник. Син, несъмнено! Какъв беше шансът да е момче? Мат се ухили, макар и малко насила.

— Е, значи вече съм се откачил от куката. Имаш си наследник.

— Имам наследник, само че аз се откачих от куката — каза Тюон. — Вече мога да те убия, ако искам.

Усмивката му се разшири.

— Ами ще трябва да видим как да го уредим това. Я ми кажи, играеш ли на зарове?

 

 

Перин седна между мъртвите и най-сетне заплака.

Гай-шайн в бяло и градски жени оглеждаха труповете. Нямаше и следа от Файле. Никаква.

„Не мога да продължа.“ От колко време не беше спал? От онази нощ в Майен. Тялото му стенеше от умора. Беше се пресилил много преди това. Времето, което бе прекарал във вълчия сън, се равняваше на седмици.

Лорд и лейди Башийр бяха мъртви. Файле щеше да е станала кралица, ако беше жива. Перин потръпна. Стотици хиляди мъртви имаше на това бойно поле. Търсачите оставяха всяко тяло, ако в него нямаше живот, отбелязваха го и продължаваха. Беше се опитал да им каже да търсят Файле, но те трябваше да търсят за живи.

В смрачаващото се небе заизбухваха фойерверки. Перин стисна главата си с ръце и се свлече на земята сред труповете.

 

 

Могедиен присви очи към разцъфващите в небето огньове. Всеки взрив й напомняше отново убийствения огън, разкъсващ редиците на шараите. Онзи блясък, онзи миг на паника.

А после… после тъмнина.

Беше се свестила сред труповете на шараи. И сега виждаше всички тези глупаци по бойното поле, които твърдяха, че са спечелили.

„Спечелили?“ Отново примижа нагоре към следващия залп огнени цветя. „Великият властелин е паднал.“

Всичко беше загубено.

Не. Не. Продължи напред с уверени стъпки, незабележима. Беше удушила една от работещите на полето, взела й беше външността, като преля съвсем малко и обърна сплита. Това трябваше да й позволи да избяга оттук. Вървеше, без да обръща внимание на вонята.

Не всичко бе изгубено. Все още бе жива. И беше от Избраните! Това означаваше… означаваше, че е императрица сред по-низшите. Какво пък, Великият властелин отново беше затворен, тъй че не можеше да я накаже. И със сигурност повечето, ако не и всички други Избрани, бяха мъртви или затворени. Ако това се окажеше вярно, никой не можеше да й съперничи в познанията.

Това всъщност можеше да е за добро. Можеше да се окаже победа. Тя спря до една преобърната обозна кола и стисна кур’сувра на шията си — все още беше цяла, за щастие. Усмихна се широко и преля малка светлинка, колкото да освети пътя й.

Да… Погледна откритото небе, не буреносните облаци. Можеше да превърне това в свое предимство. Ами… само след няколко дни можеше да властва над целия свят!

Нещо студено щракна около врата й.

Могедиен вдигна ръка и го опипа с ужас, след това изпищя:

— Не! Не отново!

Маската й се стопи и изчезна, щом Единствената сила я остави.

Сул-дам зад нея я изгледа самодоволно.

— Казаха, че не можем да взимаме от тези, които се наричат Айез Седай. Но ти не носиш пръстена им и се спотайваш като някоя, която е направила нещо грешно. Няма да ми се измъкнеш.

— Пуснете ме! — извика Могедиен и задращи отчаяно с нокти по ай-дама. — Освободете ме, жалки…

Преви се от болка и се свлече на земята.

— Казвам се Шанан — каза сул-дам, когато към тях се приближи друга жена, с дамане по петите й. — Но можеш да ме наричаш „господарко“. Мисля, че трябва бързо да те върнем в Ебу Дар.

Приятелката й кимна и дамане отвори портал.

Наложи се да издърпат Могедиен през него.

 

 

Нинив излезе от лечебната палатка под Шайол Гул. По залез.

— Мъртъв е — прошепна на струпалите се отвън хора.

Все едно пусна тухла върху краката си, когато изрече думите. Не заплака. Вече бе изплакала сълзите си. Не че не я болеше.

Лан също излезе от палатката и я прегърна през рамо. Тя вдигна ръката си до неговата. Мин и Елейн наблизо се спогледаха.

Грегорин зашепна на Дарлин — бяха го намерили полумъртъв под рухналата му палатка. Двамата погледнаха жените намръщено. Нинив чу отчасти думите на Грегорин:

— … очаквах айилската дивачка да е безсърдечна, и може би и кралицата на Андор, но другата? Нито сълза.

— Потресени са — отвърна Дарлин.

„Не — помисли Нинив, загледана в Мин и Елейн. — Тия трите знаят нещо, което аз не знам. Ще трябва с бой да им го изкарам от устата.“

— Стой тук — каза Нинив и се отдръпна от Лан.

Той я последва.

Тя го изгледа учудено.

— Няма да се отървеш от мен през следващите няколко седмици, Нинив — каза той и любовта му запулсира по връзката. — Дори и да го искаш.

— Упорит вол — изръмжа тя. — Доколкото помня, ти настоя да ме оставиш, за да можеш да тръгнеш сам към въображаемата си „съдба“.

— И беше права за това — каза Лан. — Както си права почти винаги. — Каза го толкова спокойно, че й беше трудно да му се ядоса.

Освен това беше ядосана на жените. Първа избра Авиенда и закрачи към нея. Лан вървеше по петите й.

— … след като Руарк е мъртъв — говореше Авиенда на Сорилея и Баир, — мисля, че това, което видях, трябва да може да се промени. Вече се е променило.

— Видях видението ти, Авиенда — каза Баир. — Или нещо подобно, макар и с различни очи. Мисля, че е предупреждение за нещо, което не трябва да допуснем да се случи.

Другите две кимнаха, а после видяха Нинив и лицата им станаха безизразни като на Айез Седай. Авиенда беше досущ като тях, напълно спокойна на стола си, ходилата й бяха увити в превръзки. Сигурно щеше да може да ходи отново някой ден, но никога повече нямаше да се бие.

— Нинив ал-Мийра? — каза Авиенда.

— Чу ли ме, като казах, че Ранд е мъртъв? — попита намръщено Нинив. — Умря тихо.

— Който беше ранен, се е пробудил от съня си — каза Авиенда невъзмутимо. — Както трябва да сторим всички. Смъртта му го споходи величаво и ще бъде почетен с величие.

Нинив се надвеси над нея.

— Добре — каза й заканително, прегърнала Извора. — Хайде, казвай. Избрах тебе, защото не можеш да ми избягаш.

Авиенда изигра за миг нещо, наподобяващо страх, после каза:

— Хайде да подготвим кладата.

 

 

Перин тичаше във вълчия сън. Сам.

Вълците нададоха тъжен вой — заради неговата скръб. След като ги подминеше, щяха да се върнат към празненствата си, но от това съчувствието им не ставаше по-малко искрено.

Той не зави с тях. Не изплака. Превърна се в Младия бик и затича.

Не искаше да е тук. Искаше сън, истински сън. Там нямаше да може да усеща болката. Тук можеше.

„Не трябваше да я оставям.“

Мисъл за хора. Защо се промъкна?

„Но какво можех да направя? Обещах да не гледам на нея като на трошливо стъкло.“

Тичай. Тичай бързо. Тичай, докато дойде умората!

„Трябваше да ида при Ранд. Трябваше. Но с това я предадох!“

До Две реки, за едно мигване. Обратно, покрай реката. Пустошта, после обратно, дълъг бяг към Файле.

„Как можех да опазя и двамата? Наистина не можех.“

Към Тийр. После — към Две реки. Бързо като мълния. Ръмжене. Движеше се толкова бързо, колкото можеше. Тук. Тук се беше венчал за нея.

Тук зави като вълк.

Кемлин, Кайриен, Думайски кладенци.

Тук беше спасил единия си най-близък.

Кайриен, Геалдан, Малден.

Тук беше спасил другия.

Две сили в живота му. Всяка го беше притегляла.

Най-после Младия бик рухна край някакви хълмове, някъде в Андор. Познато място.

„Мястото, където срещнах Илиас.“

Превърна се в Перин отново. Мислите му не бяха вълчи, грижите му не бяха вълчи. Зяпна небето, което сега, след жертвата на Ранд, бе прочистено от облаци. Искал беше да е с приятеля си, докато той умираше.

Този път щеше да е с Файле, където тя беше умряла.

Искаше да изкрещи, но това нямаше да помогне.

— Трябва да се освободя, нали? — прошепна към небето. — Светлина. Не искам. Научих се. Научих се от Малден. Не го направих повече! Този път направих каквото трябваше.

Птица нададе зов в небето. Завиха вълци. За лов.

— Научих се…

Птичи зов.

Зов на сокол.

Перин скочи и се огледа. „Там.“ Изчезна за миг и се появи на открито поле, което не познаваше. Не, познаваше това поле. Знаеше го! Беше Мерилор, само че без кръвта, без тревата да е стъпкана на кал, без земята да е взривена и разбита.

И видя мъничко соколче — побираше се в шепа. Цвърчеше тихо, със счупено краче, затиснато под камък. Сърчицето му едва пърхаше.

Перин изрева, щом се събуди, изпълзял от вълчия сън. Надигна се сред поле от мъртви тела и изкрещя към нощното небе. Търсачите наоколо се разпръснаха уплашени.

Къде? Можеше ли да намери същото място в тъмното? Затича, препъваше се в трупове, през ями, отворени от преливащи и дракони. Спря и погледна в едната посока, после в другата. Къде. Къде!?

Сапун с мирис на цветя. Смътно ухание. Перин се втурна към него, натисна с цялата си тежест трупа на огромен тролок, лежащ върху купчина други тела, купчина висока почти до гърдите му. Под него имаше конски труп. Без изобщо да помисли какво прави и дали ще има сили, Перин хвана мъртвия кон за краката и го издърпа настрани.

И видя Файле.

Извика, падна на колене, прегърна я и вдиша миризмата й.

Отне му само няколко мига, докато измести във вълчия сън. Отнесе Файле до Нинив далече на север и измести навън. След секунди усети, че е Изцерена направо в ръцете му — не можеше да я пусне дори за Цяра.

Файле, соколицата му, потръпна и се размърда в прегръдката му. После отвори очи и му се усмихна.

 

 

Другите герои си бяха отишли. Биргит обаче остана.

Смрачаваше се. Войници приготвяха погребалната клада на Ранд ал-Тор.

Биргит не можеше да се задържи много, но засега… да, можеше да остане. Малко. Шарката щеше да го позволи.

— Елейн? — каза тя. — Знаеш ли нещо? За Дракона?

Елейн сви рамене в гаснещата светлина. Стояха зад тълпата, струпана да гледа как ще запалят кладата на Преродения Дракон.

— Знам какво замисляш — каза й Биргит. — С Рога.

— И какво замислям?

— Да го задържиш — каза Биргит. — И момчето. Да го имаш като андорско съкровище, може би като национално оръжие.

— Може би.

Биргит се усмихна.

— Значи добре, че го отпратих.

Елейн се обърна към нея, забравила за кладата на Ранд.

— Какво?!

— Отпратих Олвер — каза Биргит. — С надеждна охрана. Казах му да намери някое място, където никой няма да потърси, място, което може да забрави и където да хвърли Рога. За предпочитане в океана.

Елейн въздъхна и отново се обърна към кладата.

— Непоносима си. — Замълча. — Благодаря ти, че ми спести необходимостта да взема това решение.

— Реших, че и ти би постъпила така. — Всъщност бе очаквала, че ще мине много време, докато Елейн разбере. Но Елейн бе поумняла през последните няколко седмици. — Знаеш ли обаче, не би трябвало да съм толкова непоносима, след като чудесно ме понасяше през тези няколко месеца.

Елейн я погледна.

— Това ми прилича на сбогуване.

Биргит се усмихна. Можеше да го усети понякога.

— Да. Така е.

Елейн се натъжи.

— Трябва ли?

— Аз се прераждам, Елейн — прошепна Биргит. — Сега. Някъде, незнайно къде, една жена ражда и аз ще отида в онова тяло. След съвсем мъничко.

— Не искам да те загубя.

Биргит се усмихна.

— Е, може би ще се срещнем отново. Засега — радвай се за мен, Елейн. Това означава, че цикълът продължава. Трябва отново да съм с него. Гайдал… Ще съм само с няколко години по-млада от него.

Елейн хвана ръката й, очите й бяха пълни със сълзи.

— Обич и мир, Биргит. Благодаря ти.

Биргит се усмихна, затвори очи и се стопи в сумрака.

 

 

Щом вечерта се спусна, Трам погледна нагоре към най-страховитото доскоро място на света. Шайол Гул. В последните проблясъци светлина се виждаха израстващите там растения, разцъфващите цветя, тревата, избуяваща около падналите оръжия и труповете.

„Това ли е дарът ти за нас, синко? Последният?“

Запали факлата от трепкащите пламъци на малкия огън, запращял в ямата наблизо, и тръгна напред през редиците, застанали смълчани в нощта. Не бяха казали на много хора за погребалния ритуал на Ранд. Всички щяха да искат да дойдат. Може би всички го заслужаваха. Айез Седай замисляха пищна траурна церемония за Егвийн. Трам реши за сина му да е скромна.

Ранд най-после можеше да отдъхне.

Минаваше покрай хора, застанали с наведени глави. Никой не носеше светлина, никой освен Трам. Другите чакаха в тъмното, може би двеста души. Факлата му хвърляше оранжева светлина по строгите им лица.

На трепкащата светлина му беше трудно да различи айилец от Айез Седай, мъж от Две реки от тайренски крал. Всички бяха смътни фигури в нощта, смълчани в почит към тленните останки на Преродения Дракон.

Трам се изкачи до кладата и застана до Том и Моарейн, хванати за ръце и със строги лица. Моарейн стисна нежно ръката му. Трам погледна трупа на сина си и се взря в лицето му. Не избърса сълзите си.

„Ти се справи добре. Момчето ми… ти се справи добре.“

Наведе факлата и запали кладата.

 

 

Мин стоеше в първата редица. Гледаше Трам — изгърбил рамене и навел глава пред пламъците. След малко той се отдръпна и отиде при хората от Две реки. Приятелят му Абел Каутон го прегърна и му зашепна нещо.

Глави в нощта, сенки, се извърнаха към нея, Авиенда и Елейн. Очакваха нещо от тях трите. Нещо показно.

Мин пристъпи напред тържествено с другите две. Наложи се две Деви да помогнат на Авиенда, макар че тя можеше да стои и сама, облегната на Елейн. Девите се отдръпнаха и ги оставиха сами пред кладата, да гледат как огънят се усилва и поглъща трупа на Ранд.

— Виждала съм го това — каза Мин. — Знаех, че ще стане така, още в деня, когато го срещнах за първи път. Ние трите, заедно, тук.

Елейн кимна и попита:

— И сега какво?

— Сега… — каза Авиенда. — Сега ще се погрижим всички наистина да повярват, че си е отишъл.

Мин кимна. Усещаше пулса на възелчето от връзката там, в онова кътче в ума си. Усилваше се с всеки миг.

 

 

Ранд ал-Тор — просто Ранд ал-Тор — се събуди сам в тъмната палатка. Някой бе оставил до постелята му запалена свещ.

Вдиша дълбоко и разкърши рамене. Имаше чувството, че просто е спал дълго и дълбоко. Не трябваше ли да го боли? Да е скован? Изтръпнал? Нищо такова не чувстваше.

Опипа хълбока си и не усети никакви рани. Никакви. За първи път от много време нямаше никаква болка. Почти не знаеше как да си обясни това.

После погледна надолу и видя ръката, опипваща хълбока му, лявата си ръка. Цяла. Засмя се и я вдигна пред очите си. „Огледало — помисли си. — Трябва ми огледало.“

Намери огледало зад следващата преграда на палатката. Явно го бяха оставили съвсем сам. Вдигна свещта и погледна. Отсреща го гледаше лицето на Моридин.

Ранд го огледа. В дясното око бе останала една саа, черна, оформена като драконово крило. Не се движеше.

Върна се там, където се беше събудил. Мечът на Ламан го чакаше, положен върху купчина дрехи. Много дрехи — Аливия явно не беше знаела какво ще поиска да облече. Беше оставила, разбира се, и кесия с монети от най-различни държави. Не се беше замислила много нито за облеклото, нито за монетите, но беше съобразила, че ще му трябват и двете.

„Тя ще ти помогне да умреш.“ Ранд поклати глава, докато се обличаше, после взе кесията и меча и се измъкна от палатката.

Пред нея бе вързан кон, добър кон, пъстър. Щеше да му свърши работа. От Преродения Дракон — конекрадец. Изкиска се тихичко. Щеше да мине и без седло.

Поколеба се за миг. Някъде наблизо в тъмното пееха хора. Това беше Шайол Гул, но не както го помнеше. Беше разцъфтял Шайол Гул, изпълнен с живот.

Пееха погребална песен на Пограничниците. Ранд поведе коня в нощта, за да се приближи още малко. Надникна между палатките, където три жени стояха около погребална клада.

„Моридин — помисли си. — Изгарят го с пълни почести като Преродения Дракон.“

Отдръпна се назад и яхна пъструшкото. В този момент забеляза някаква фигура, която стоеше настрани от огъня. Самотна фигура — и го гледаше, докато всички останали бяха с гръб към него.

Кацуан. Изгледа го от глава до пети и светлината от огъня на кладата се отрази в очите й. Ранд кимна, изчака за миг, а след това обърна коня, смуши го и препусна.

 

 

Кацуан погледа след него.

„Любопитно“, помисли си. Очите бяха потвърдили подозренията й. Тази информация можеше да се окаже полезна. Нямаше нужда да гледа повече това бутафорно погребение.

Тръгна през лагера и след малко се натъкна на засада.

— Серин — каза тя, щом жените я обкръжиха. — Юкири, Лирел, Рубинде? Какво е станало?

— Ще ни трябва насока — каза Рубинде.

— Насока ли? — Кацуан изсумтя. — Питайте новата Амирлин, щом намерите някоя нещастница да я сложите на поста.

Жените продължиха с нея.

Кацуан изведнъж се досети и замръзна на място.

— О, кръв и пепел, не! — Обърна се побесняла. — Не, не и не!

Жените около нея се усмихнаха почти хищнически.

— Винаги говореше толкова мъдро на Преродения Дракон за отговорност — каза Юкири.

— И как на жените в този Век ще им трябва по-добро обучение — добави Серин.

— Нов Век е — каза Лирел. — Чакат ни много предизвикателства… и ще ни трябва силна Амирлин, която да ни води.

Кацуан затвори очи и простена.

 

 

Ранд въздъхна облекчено — Кацуан не вдигна тревога, макар да продължи да го гледа съсредоточено, докато се отдалечаваше. Той хвърли поглед през рамо и видя, че е тръгнала с още няколко Айез Седай.

Притесняваше се. Сигурно беше заподозряла нещо, което не му се искаше. Все пак беше по-добре, отколкото ако бе вдигнала тревога.

Въздъхна, бръкна в джоба си и намери лула. „Благодаря ти, Аливия, за това“, каза си и я натъпка с табак от кесийката, която намери в другия джоб. Посегна инстинктивно към Единствената сила, за да я запали.

Не намери нищо. Никакъв сайдин в празнотата, нищо. Замръзна, а след това се усмихна и изпита огромно облекчение. Не можеше да прелива. Просто за да се увери, посегна плахо към Вярната сила. И там нищо.

Нямаше как да запали табака. Огледа за миг обраслия вече със зеленина склон, а след това помисли, че лулата е разпалена. И беше.

Усмихна се и обърна коня на юг. Погледна през рамо назад. Трите жени при кладата се бяха обърнали и гледаха право към него. Можеше да ги различи, макар и не лесно, на светлината на пламъците.

„Коя ли от тях ще ме последва?“ Ухили се. „Ранд ал-Тор, много самонадеян си станал.“

Може би никоя. Или може би всички, всяка в своето време.

Коя ли щеше да избере? Мин… но не, да остави Авиенда? Елейн. Не. Ранд се засмя. Не можеше да избере. Имаше три жени, влюбени в него, и не знаеше коя от тях иска най-много. Всяка. Всичките. „Светлина, човече. Безнадежден си. Безнадеждно влюбен и в трите, и няма измъкване от това.“

Смуши коня в галоп и продължи на юг. Имаше пълна с монети кесия, добър кон и здрав меч. Мечът на Ламан. По-добър не можеше и да си пожелае. Можеше да привлече внимание. Беше истински, белязан със знака на чаплата меч, с чудесно лезвие.

Беше ли разбрала Аливия колко пари му е дала? Тя нищо не разбираше от пари. Сигурно ги беше откраднала, тъй че Ранд не беше само конекрадец. Е, беше й казал да му намери малко злато и тя го бе направила. Можеше да купи цяла ферма в Две реки с това злато.

На юг. На изток или запад също щеше да е добре, но май му се искаше да иде някъде далече от всичко това и завинаги. Първо на юг, после може би на запад, по крайбрежието. Може би щеше да се качи на някой кораб. Толкова много от света не беше видял. Беше преживял няколко битки, беше се оплел в една огромна Игра на Домове. Много неща, с които не беше искал да има нищо общо. Беше видял бащината си ферма. И дворци. Да, видял беше много дворци.

Просто не беше имал време наистина да види повече от света. „Това ще е ново“, помисли си. Пътуване, без никой да го гони, без да се налага да управлява тук или там. Пътуване, в което да може просто да преспи в някой плевник, а в замяна да нацепи нечии дърва. Мислеше си за всичко това и по едно време усети, че се смее.

А през това време вятър се надигна около него, около мъжа, когото бяха наричали лорд, Преродения Дракон, крал, убиец, любим и приятел.

Вятърът се надигна високо и волно и се зарея в откритото безоблачно небе. Задуха над опустошена земя, осеяна с все още непогребани трупове. Земя, изпълнена в същото време с празненства. Задърпа клоните на дърветата, които най-сетне отново напъпваха.

На юг задуха вятърът, през гъсти лесове, над тръпнещи от мараня равнини и към земи непознати. Този вятър не беше краят. Няма край и никога няма да има край във въртенето на Колелото на Времето.

Но беше някакъв край.

 

И тъй стана в онези дни, както бе ставало преди и щеше да става отново, че Тъмния възлегна над земята и натежа над сърцата човешки, и всичко зелено повехна, и надеждата умря. И въззоваха хората името на Създателя, казвайки: „О, Светлина Небесна, Светлина на Света, нека Предреченият да се роди от планината, според Пророчествата, както се е раждал в минали Векове и има да се роди във Вековете бъдни. Нека Принцът на Утрото запее към земята, та всичко, що е зелено, да израсте и долините да наплодят агнета. Нека Повелителят на Зората ни закриля от Мрака и да ни защити великият меч на правдата. Нека Драконът възседне отново ветровете на Времето.“

Из „Чарал Дрианаан те Каламон, Цикълът на Дракона“

Неизвестен автор

Четвърти век

 

Дойде като вятъра, като вятъра всичко докосна и като вятъра си отиде.

Из „Прероденият Дракон“

Лоиал, син на Арент, син на Халан

Четвърти век

Край

на Последната книга от Колелото на времето