Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (29)

Глава 28
Твърде много мъже

— Лорд Агелмар лично ни изпрати — каза арафелецът на Лан. Непрекъснато се озърташе към фронтовата линия, където бойците му се сражаваха на живот и смърт.

Гръмове разтърсваха бойното поле тук, в Шиенар. Острата миризма на изгоряла плът и коса висеше във въздуха. На Властелините на ужаса им беше все едно дали избиват тролоци, стига да поразяваха и хора.

— Сигурен ли си? — попита Лан от гърба на коня.

— Разбира се, Дай Шан — отвърна мъжът. Носеше дълги плитки, със звънчета, боядисани в червено по някаква неясна за Лан причина. Нещо свързано с арафелските Домове и отношението им към Последната битка.

— Ако лъжа, да ми ударят сто камшика и да ме оставят на слънцето. Бях изненадан от заповедта, защото мислех, че хората ми трябва да пазят фланговете. Но пратеникът не само знаеше верните пароли, но и този, когото пратих до командната палатка, се върна да потвърди.

— Благодаря, капитане. — Лан му махна да се връща при хората си. После се обърна към Андийр и принц Кайсел, които гледаха объркано. Бяха чули преди това как Лан разпита кандорския командир на знаме и той беше твърдял същото.

Лорд Агелмар беше пратил и двамата. Две резервни сили, пратени поотделно, без никоя от двете да знае, че другата отива на същото място. Хладен вятър задуха над реката вдясно от Лан, щом той обърна коня и подкара към задните линии. Облаците изглеждаха толкова близо, сякаш човек може да се пресегне и да ги докосне.

— Лан? — попита Андийр, след като двамата с Кайсел спряха конете си до Мандарб. — За какво става дума?

— Твърде много хора поискаха да запушат една и съща дупка в линиите ни — отвърна тихо Лан.

— Лесно може да се допусне такава грешка — каза принц Кайсел. — Тревогата, че тролоците ще пробият, е реална, след като Властелините на ужаса вече се включиха в битката. Генералът праща две знамена вместо едно. За да се подсигури.

Не. Наистина беше грешка. Малка, но грешка. Правилният ход щеше да е изтегляне на войниците и укрепване на бойните линии. Едно конно знаме, което можеше да се вреже и да откъсне пробилите тролоци. Две вълни можеше да са координирани, но без да са предупредени капитаните им, имаше риск да си попречат взаимно — и точно това се беше случило.

Лан поклати глава и огледа бойното поле. Знамето на кралица Етениел не беше далече. Подкара право към него. Кралицата чакаше с почетната си гвардия, с лорд Балдер от едната й страна, вдигнал Меча на Кирукан с дръжката изпъната към кралицата, макар че самата тя бе предпочела да не влиза в битката. Лан се беше чудил дали няма да последва примера на Тенобия в това отношение, но не бе станало така. Етениел беше хладнокръвна жена. И по-важното — беше се обкръжила с хладнокръвни съветници.

Лорд Рамзин — новият й съпруг — говореше с няколко от командирите си. Лукав на вид мъж с облекло на съгледвач препусна да отнесе заповеди. Лорд Агелмар обикновено не отдаваше заповеди на всяка част поотделно — грижата му беше за битката в цялост. Казваше на командирите си какво иска да постигнат, но подробностите как да изпълнят тези цели оставяше на тях.

До кралицата седеше набита жена с кръгловато лице и й говореше тихо. Забеляза Лан и кимна. Лейди Сераила беше първата съветничка на кралицата. Лан беше имал известни… разногласия с нея в миналото. Уважаваше я дотолкова, доколкото можеш да уважаваш човек, когото понякога ти се ще да удушиш и да хвърлиш в някоя пропаст.

— Дай Шан — рече кралицата и му кимна. Рамзин, застанал малко зад нея, му махна с ръка. Изтрещя гръм. Нямаше дъжд, а и Лан не очакваше да завали, въпреки многото влага във въздуха. — Ранен ли сте? Ще пратя за някой от Лечителите.

— Те са нужни другаде — отвърна Лан, докато стражите й му отдаваха чест. Всеки от мъжете носеше зелен табард над гръдната броня, с Червения кон, извезан на него, и на всяка пика се вееше червена и зелена лента. Шлемовете им имаха стоманени решетки пред лицето, за разлика от широкия, открит отпред малкиерски шлем на Лан. — Може ли да ви отнема лорд Балдер за малко, ваше величество? Трябва да го питам нещо.

— Достатъчно е да го поискате, Дай Шан — отвърна кралица Етениел, макар че лейди Сераила го изгледа с присвити очи. Явно се питаше за какво му е потрябвал кандорският мечоносец на кралицата.

Балдер се приближи до него и прехвърли Меча на Кирукан в другата си ръка, за да остане насочен с дръжката към кралицата. Беше формалност, но Балдер държеше на формалностите. Андийр и принц Кайсел се присъединиха към тях и Лан не ги накара да се отдръпнат.

— Лорд Агелмар ангажира цяла четвърт от резервите ни за малък пробив в линиите ни — заговори той тихо, за да чуят само Балдер, Андийр и Кайсел. — Не съм убеден, че всичките бяха нужни.

— Той току-що заповяда леката ни салдейска конница да се оттегли от източния фланг — каза Балдер. — И да удари левия фланг на тролоците зад фронтовите им линии, в изненадващ набег и оттегляне. Казва, че иска да разсее вниманието на Властелините на ужаса, и твърди, че като създадем впечатление, че отбраната ни е отслабнала, ще ги накараме да направят грешка.

— Вашето мнение? — попита Лан.

— Ходът е добър — отвърна Балдер. — В случай, че се каниш да удължиш битката. Сам по себе си нямаше да ме притеснява много, стига салдейците да могат да се изтеглят непокътнати. Не бях чул за резервите. Това много ни оголва на изток.

— Да допуснем — заговори Лан, бавно и предпазливо, — че някой е в положение да саботира цялата ни армия. Да допуснем, че този някой иска да го направи, но да го направи хитро, тъй че да не бъде заподозрян. Какво би направил ти на негово място?

— Оставям реката зад гърба ни — заговори замислено Балдер. — Овладявам позиции на високо, но ни оставям застрашени от обкръжение. Ангажирам ни в смъртоносен бой, след което допускам пробив в защитата ни, за да бъдем разцепени. Всяка стъпка правя така, че да изглежда разумна.

— А следващата ти стъпка? — попита Лан.

Балдер помисли. Изглеждаше притеснен.

— Да изтегля стрелците от хълмовете на изток. Теренът там е пресечен, тъй че Тварите на Сянката биха могли да заобиколят съгледвачите ни — особено след като погледите на всички ни са обърнати към фронтовите линии — и да подходят. Стрелците биха ги видели и биха вдигнали тревога, вероятно дори биха успели да задържат тролоците достатъчно дълго, докато дойдат резервите. Но ако стрелците са преместени и източните ни резерви са ангажирани, и врагът успее да заобиколи източния ни фланг, и да нападне задните ни линии… цялата ни армия ще бъде притисната с гръб към реката. И тогава вече е въпрос само на време.

— Лорд Мандрагоран — каза принц Кайсел и смуши коня си напред. Озърна се наоколо, сякаш засрамен. — Не мога да повярвам, че чувам това. Разбира се, не подозирате лорд Агелмар в измяна, нали?!

— Не можем да си позволим да оставим никого извън подозрение — заяви Лан. — Предупреждение, в което трябваше да се вслушам по-добре. Може би не е нищо. Може би.

— Бездруго ще сме достатъчно затруднени да се измъкнем от това положение — каза намръщено Андийр. — Ако бъдем притиснати към реката…

— Първоначалният план беше да използваме леката конница да прикрива оттеглянето — каза Лан. — Пехотата би могла да се изтегли първа, да прехвърли реката пешком, след това бихме могли да преведем тежката конница през портали. Реката не е бърза и конете на леката конница могат да я пребродят, а тролоците не биха посмели. Не и докато не ги принудят. Планът беше съвсем добър.

Освен ако не бъдеха притиснати твърде силно, при което пехотата нямаше да може да излезе от боя. Тогава всичко щеше да се разпадне. А ако бъдеха обкръжени, Лан нямаше как да измъкне армията си. Нямаха достатъчно преливащи, за да прехвърлят цялата армия. Единственият изход беше да остави пехотата, да изостави половината си армия обречена на избиване. Не, по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи това.

— Всичко, което лорд Агелмар е правил напоследък, наистина, е съвсем добър план — заговори Балдер напрегнато. — Достатъчно добър, за да нямаме подозрение, но не достатъчно, за да спечели. Лан… нещо не е наред. Познавам го от години. Все още вярвам, че просто е уморен, но наистина прави грешки. Прав съм, знам го.

Лан кимна и препусна с охраната си към задните линии и командната палатка.

Страхът бе като камък, заседнал в гърлото му. Облаците изглеждаха още по-ниски. Тътнеха. Барабаните на Тъмния, дошъл да вземе живота на толкова много мъже.

Когато стигна до командната палатка, зад гърба му имаше вече поне стотина души. Лан видя как един млад шиенарски вестоносец — без оръжие и броня, перчемът ме се вееше — хукна към коня си.

Лан махна с ръка и Андийр препусна напред. Хвана юздите на коня на шиенареца и ги стисна здраво. Вестоносецът се намръщи.

— Дай Шан? — каза и отдаде чест, щом Лан стигна до тях и спря Мандарб.

— Носиш заповедите на лорд Агелмар ли? — попита Лан, щом слезе от коня.

— Да, милорд.

— Какви заповеди?

— Източните кандорски стрелци — отвърна вестоносецът. — Хълмът им е твърде далече от главния участък на бойното поле и лорд Агелмар смята, че ще послужат по-добре, ако се изтеглят напред и стрелят по Властелините на ужаса.

Стрелците сигурно мислеха, че салдейската лека конница все още е отзад. Салдейците пък мислеха, че стрелците ще удържат. Резервите мислеха, че и едните, и другите ще останат на място, след като те се разгърнат.

Все още можеше да е съвпадение. Агелмар се беше претоварил твърде много — или пък имаше някакъв по-голям план, останал извън погледа на другите пълководци. Не обвинявай никога човек в убийство, освен ако не си готов сам да го убиеш на място, със собствения си меч.

— Задръж тази заповед — каза хладно Лан. — Вместо това предай на салдейските съгледвачи да обходят източните хълмове. Кажи им да гледат за сила на Твари на Сянката, промъкващи се да ни ударят. Предупреди стрелците да са готови за стрелба, после се върни тук и ми съобщи какво става. Побързай, но не казвай на никого, че го правиш, освен на съгледвачите и стрелците.

Мъжът изглеждаше объркан, но отдаде чест. Агелмар беше командващият пълководец на тази армия, но Лан — като Дай Шан — имаше последна дума по всички заповеди и единствената по-висша власт в тази битка беше на Елейн.

Лан кимна на двама от мъжете си от Висшата гвардия, Вашим и Джерал, малкиери, които бе започнал да цени високо през седмиците, откакто воюваха заедно.

„Светлина, само седмици ли минаха? Сякаш са месеци…“

Изтласка тази мисъл от ума си, щом двамата малкиери поеха след вестоносеца, за да се уверят, че ще изпълни заповедта.

Щеше да обмисли последствията от случилото се само след като научеше всички факти.

Само тогава.

 

 

Лоиал не разбираше много от воюване. Не беше нужно обаче да разбира много, за да осъзнае, че страната на Елейн губи.

Биеше се с другите огиери срещу хиляди и хиляди тролоци — втората армия, която бе дошла да удари от юг, заобикаляйки града. Арбалетите от Легиона на Дракона бяха на фланговете на огиерите и мятаха залпове метални стрели, след като се бяха изтеглили от фронта пред тролокските редици. Врагът беше разпръснал тежката конница, както бяха изтощени. Роти тежка пехота с пики се държаха отчаяно срещу черната вълна, а Вълчата гвардия се беше вкопчила в разпадаща се отбранителна линия по другите хълмове.

Лоиал беше чул откъси за ставащото по други части на бойното поле. Армиите на Елейн бяха съкрушили северната сила на тролоците. Бяха ги довършили и докато огиерите се биеха, бранейки драконите, които стреляха от хълма над тях, още и още войници прииждаха, за да укрепят новия фронт. Идваха окървавени, изнемощели и отслабнали.

Тази нова сила тролоци щеше да ги унищожи.

Огиерите запяха песен на скръб. Беше траурната песен, която пееха за обречени на изсичане гори или за велики дървеса, загинали в буря. Беше песен за загуба, за жал, за неизбежност. Той запя припева:

Всички реки пресъхват,

всички песни секват,

всеки корен ще умре,

всеки клон ще се превие…

Повали един ръмжащ тролок, но друг впи зъби в крака му. Лоиал изрева, прекъсна песента и сграбчи тролока за врата. Никога не се беше смятал за силен според огиерските мерки, но надигна звяра и го запокити в приятелите му отзад.

Хора — крехки хора — лежаха мъртви в краката му. Болеше го от това, че бяха загубили живота си. На тях им бе дадено толкова кратко време за живот. Някои, все още живи, продължаваха да се бият. Знаеше, че се мислят за по-големи, отколкото са, но тук, на бойното поле — с огиерите и тролоците — приличаха на малки дечица, тичащи из краката им.

Не. Нямаше да гледа на тях така. Мъжете и жените се биеха с храброст и страст. Не деца, а герои. Все пак ушите му се изпъваха назад, щом ги видеше да падат. Запя отново, по-силно, и този път не беше песен на скръб. Беше песен, която не беше пял досега, песен за израстване, но не от дървесните песни, които му бяха така познати.

Зарева я силно и с ярост, докато размахваше брадвата. И отвсякъде тревата стана зелена, от пръстта изникнаха жилки и нишки живот. По дръжките на тролокските пики израснаха листа. Много от зверовете заръмжаха и захвърлиха оръжията си стъписани.

Лоиал продължи да се бие. Тази песен не беше за победа. Беше песен за живот.

Лоиал не смяташе да умре тук, на това бойно поле.

В името на Светлината, книга имаше да довърши, преди да си отиде!

 

 

Мат стоеше в командната сграда на сеанчанците, обкръжен от недоверчиви генерали. Мин току-що се беше върнала, след като я бяха отвели и облекли в сеанчански одежди. Тюон също беше изчезнала да свърши там някаква своя императрическа работа.

Той погледна картите и едва се сдържа да не заругае отново. Карти, карти и още карти. Парчета хартия. Повечето бяха нахвърляни от писарите на Тюон в гаснещата светлина на предната вечер. Откъде можеше да знае колко са точни? Веднъж беше видял уличен художник да рисува красива жена нощем в Кемлин и картината след това се продаде за злато като точно изображение на Кен Буйе в рокля.

Все повече се уверяваше, че бойните карти са полезни горе-долу колкото дебело палто в Тийр. Трябваше да може да види битката, а не как някой си е мислил, че изглежда битката. На карта всичко беше твърде опростено.

— Ще ида да погледна бойното поле — заяви Мат.

— Какво? — попита Куртани. Сеанчанският знаменен генерал беше красива горе-долу колкото сноп пръчки със завинтена за него броня. Мат предполагаше, че някога е изяла нещо страшно кисело и че след като е открила, че получилата се гримаса може да плаши свраките, си я е харесала за постоянна.

— Ще ида да погледна бойното поле — повтори Мат.

Смъкна шапката си, след което се пресегна над главата си и сграбчи гърба на широкия си сеанчански халат. Дръпна дрехата с нелепите парчета на раменете презглава с шумолене на коприна и дантела и я хвърли настрана.

И остана само с шалчето на врата си и странните бричове, които му бяха дали сеанчанците, черни и някак си корави. Мин повдигна вежда, като видя голите му гърди, и това го накара да се изчерви. Но какво значение имаше? Тя беше с Ранд, тъй че това я правеше на практика негова сестра. Вярно, че и Куртани беше тук, но Мат не беше много убеден, че е жена. Не беше много убеден и че е човек даже.

Бръкна под масата и измъкна вързопа, който беше пъхнал там. Мин скръсти ръце. Новото облекло й отиваше много добре, рокля почти толкова красива, колкото на Тюон. На Мин беше от лъскава зелена коприна, с черно везмо и широки ръкави, ама толкова широки, че човек да си напъха главата в тях. Бяха й направили и прическа, с метални късчета в косата, сребро с инкрустирани огнекапки. Стотици бяха, и блещукаха. Ако не й потръгнеше с цялата тази титла Пророчица на съдбата, сигурно можеше да си намери работа като полилей.

Беше доста привлекателна в това облекло всъщност. Странно. Мат винаги беше смятал Мин малко откъм момчешкия тип, но сега я намираше за прелестна. Не че я зяпаше де.

Сеанчанците изглеждаха стъписани, че Мат се е съблякъл. Не разбираше защо. Имаха слуги, облечени много по-оскъдно. Ами да де.

— Изкушавам се да направя същото като теб — промърмори Мин и сграбчи предницата на роклята си.

Мат насмалко да се задави. Все едно е глътнал муха или нещо такова.

— Да ме изгори дано — рече той, докато си навличаше ризата. — Ще ти дам сто тарвалонски марки, ако го направиш, само за да мога да го разказвам после.

Това му спечели гневен поглед, макар той да не схвана защо. Че какво толкова, ако тръгне като проклета айилска Дева на път към палатката за потене?

Мин обаче не го направи и той почти се натъжи. Почти. Трябваше да внимава с Мин. Сигурен беше, че една усмивка не на място ще му спечели ръгане с нож не само от нея, а и от Тюон. Е, щеше да е много по-щастлив само с един нож, забит в корема.

Медальонът с лисичата глава лежеше удобно на кожата му — слава на Светлината, Тюон все пак бе разбрала, че му трябва. Докато си обличаше палтото, също измъкнато от вързопа, Галган попита:

— Как ги опазихте? Бях останал с впечатлението, че дрехите ви са изгорени, принце.

Изглеждаше много тъпо с тая ивица бяла коса на главата, но Мат го премълча. Беше по сеанчанския обичай. Хората можеха да са смешни, но той не се съмняваше, че Галган може да се справи добре в битка, както и да изглеждаше.

— Тези ли? — попита Мат и посочи палтото и ризата си. — Представа нямам. Просто ги видях тук долу. Направо съм изумен. — Беше много доволен, като разбра, че сеанчанските стражи — въпреки стоическите си изражения — реагираха на подкупи като нормалните хора.

Всички освен ония гвардейци от Смъртната стража. Мат се беше научил да не го опитва с тях. Гневният поглед, с който му отвърнаха, го накара да си помисли, че ако опита отново, ще му натиснат муцуната в калта. Може би щеше да е по-добре изобщо да не говори с гвардеец от Смъртната стража повече, след като беше ясно, че всички до един са си продали чувството за хумор срещу… не можеше да измисли срещу какво.

Но пък знаеше на кого точно може да разчита за безопасността на Тюон при затруднение.

Закрачи към изхода и награби пътьом ашандарея от стената. Куртани и Мин го последваха. Колко лошо, че Тилий беше толкова добра в работата си. Щеше да предпочете да я задържи за компания и да прати някое бостанско плашило вместо нея. Май така трябваше да направи. Някои тролоци можеше да я вземат за една от тях.

Наложи се да изчака конярят да изтича за Пипс, за жалост, а това даде на някого време да предупреди Тюон. Видя я, че идва. Е, тя бездруго беше казала, че ще се върне скоро, тъй че всъщност не беше очаквал да избегне сблъсъка.

Мин се запрепъва в полите си и изруга.

— Още ли се опитваш да решиш дали да избягаш? — попита я Мат тихо, докато Тюон се приближаваше.

— Да — отвърна кисело Мин.

— Леглата тука са хубави, знаеш ли. И знаят как да се отнасят с човек, стига да не решат да го обезглавят. Още не съм разбрал какво ги спира.

— Страхотно.

Мат се обърна към нея.

— Осъзнаваш ли, че ако Ранд беше тук, сигурно щеше да те помоли да останеш.

Мин го изгледа ядосано.

— Просто това е истината, Мин. Проклетата истина. Бях там, когато Ранд ги привлече на своя страна, и мога да ти кажа, че беше притеснен. Сеанчанците и Айез Седай не се разбират много добре, ако не си забелязала.

— Това е горе-долу толкова очебийно, колкото и фукнята ти, Мат.

— Уф. Пък аз се опитвам да ти помогна. Казвам ти, Мин. Колко облекчение според теб би донесло на Ранд, ако научи, че някой, на когото вярва, говори на ухото на Тюон, някой, който би могъл да я подбутва да играе добре с Айез Седай, като й подава подходящите „поличби“ в подходящия момент? Разбира се, би могла да се върнеш в лагера да мъкнеш вода и да разнасяш съобщения. Сигурен съм, че това ще е точно толкова полезно, колкото да държиш под око чужда императрица и да й внушаваш да вярва и уважава Преродения Дракон, да строиш мост на приятелство между нея и останалите държави.

Мин помълча за миг.

— Мразя те, Мат Каутон!

— И аз тебе — каза Мат и вдигна ръка да поздрави Тюон. — Чакай да видим сега кой крайник ще ми отреже, че захвърлих префърцунените й дрехи. — Колко лошо. Хубаво везмо имаше онзи халат. На човек му трябва малко везмо, за да изглежда по-изящно. И все пак нямаше да носи такава купчина плат в битка. Щеше да има повече късмет, ако се опиташе да се бие, понесъл Пипс на гърба си.

Другите си направиха обичайните поклони и чукане на чела в земята, когато Тюон се приближи, макар да я бе нямало само няколко минути. Мат й кимна. Тя огледа продължително облеклото му, от глава до пети. Защо всички трябваше да се вкисват толкова от една стара риза и свястно палто? Все пак не беше с онова с плъшия цвят, с което бе гостувал на Елейн. Него го беше изгорил.

— Превелика — заговори Куртани. Беше от Висшата кръв, тъй че можеше да се обръща пряко към Тюон. — Дано вечно да дишаш. Принцът на Гарваните е решил, че трябва да посети бойното поле лично, защото е преценил, че на нашите вестоносци и пълководци им липсва умение.

Мат пъхна пръсти в колана си и изгледа Тюон, щом конярчето най-после пристигна с Пипс. Скапано крайно време беше. Момчето да не би да се беше отбило да обядва пътьом и може би да погледа едно-две представления на веселчун?

— Е, защо чакаме? — попита Тюон. — Щом Принцът на Гарваните е решил да види бойното поле, верните слуги на империята би трябвало веднага да се съобразят с желанието му.

Куртани изглеждаше все едно са й ударили шамар. Мат се ухили на Тюон и тя го удостои с усмивка. Светлина, колко обичаше тези усмивки!

— Значи и ти идваш? — попита я той.

— Разбира се. Някаква причина да не дойда?

— Никаква. — Мат изпъшка наум. — Нито една скапана причина.