Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (10)

Глава 9
Добра смърт

Лан разцепи главата на мърдраала на две чак до шията. Мандарб затанцува назад и той остави Сенчестия да се мята в предсмъртна агония. Гнусна черна кръв се изля по скалата, вече окървавена десетина пъти.

— Лорд Мандрагоран!

Лан свърна коня в посока на вика. Един от хората му сочеше назад към лагера им, където във въздуха изригна яркочервена светлина.

„Вече е обед?“ Вдигна меча си в знак към своите малкиери да се оттеглят. Бойците на Кандор и Арафел тръгнаха бързо напред, лека конница и лъкове, и замятаха вълна след вълна стрели в тролокската гмеж.

Вонята беше ужасна. Лан и хората му подкараха назад от първите линии, подминавайки двама Аша’ман и една Айез Седай — Коладара, която бе настояла да остане като съветничка на крал Пайтар. Преливаха и палеха тролокските трупове. Това щеше още повече да затрудни следващата вълна Твари на Сянката.

Войските на Лан бяха продължили мръсната си работа, задържайки тролоците при Клисурата като дзифт, задържащ водната струя в продънена лодка. Армията се сражаваше на кратки смени на час. Огньове, запалени от Аша’ман, огряваха пътя в нощта, без да дават на Тварите на Сянката възможност да настъпят.

След два дни изтощителна битка Лан разбра, че тази тактика рано или късно ще се окаже по-изгодна за тролоците. Хората ги избиваха на купища, но Сянката беше трупала силите си от години. Всяка нощ тролоците се хранеха с мъртвите. Не им се налагаше да се безпокоят за продоволствие.

Лан пазеше бойците си да не капнат от умора, като ги изтегляше от фронтовите линии и отваряше път за следващата група, но му се искаше да се смъкне на земята и да спи дни наред. Въпреки по-големия брой, даден му от Преродения Дракон, се налагаше всеки мъж да поема няколко смени на първите линии всеки ден. Лан винаги се включваше в няколко повече.

Намирането на време за сън не беше лесно за бойците му, след като трябваше също така да се грижат за снаряжението си, да събират дърва за огньовете и да носят продоволствие през порталите. Докато оглеждаше напускащите предната линия с него, Лан се мъчеше да измисли какво да направи, за да ги укрепи. Верният Булен наблизо клюмаше. Трябваше да се погрижи човекът да поспи повече, иначе…

Булен се свлече от седлото.

Лан изруга, спря Мандарб и скочи долу. Втурна се към Булен и го намери зяпнал с празни очи в небето. Имаше голяма рана на хълбока, ризницата там беше раздрана като платно, понесло твърде много вятър. Беше покрил раната с туниката си върху бронята. Лан не беше видял кога го бяха поразили, нито кога я беше покрил.

„Глупак!“ — помисли той и опипа шията на Булен.

Никакъв пулс. Беше си отишъл.

„Глупак — помисли отново Лан и наведе глава. — За да не ме оставиш, нали? Затова си я скрил. Страхувал си се, че ще загина там, докато ти се върнеш за Цяра.“

„Или това, или не си искал да им отнемеш от силата. Знаеше, че са напрегнати до предела.“

Стисна зъби, надигна тялото на Булен и го метна на рамото си. Нагласи го на коня му и го върза за седлото. Андийр и принц Кайсел — младият кандорец и отрядът му от сто конници обикновено яздеха с Лан — бяха спрели наблизо и наблюдаваха с почтително мълчание. Усетил погледите им, Лан опря ръка на рамото на мъртвия.

— Ти се справи добре, приятелю. Поколенията ще те възпяват. Дано намериш подслон в шепата на Създателя и дано сетната прегръдка на Майката те приеме ласкаво у дома. — Обърна се към другите. — Няма да скърбя! Скръбта е за онези, които съжаляват, а аз не съжалявам за това, което вършим тук! Булен не можеше да умре с по-добра смърт. Не плача за него, а ликувам!

Метна се на седлото на Мандарб, задържал в ръка юздите на коня на Булен, и изправи рамене. Нямаше да позволи да видят умората му. Нито тъгата му.

— Видя ли някой как падна Бакх? — попита яздещите до него. — Имаше арбалет, вързан на гърба на коня му. Винаги го носеше. Бях се заклел, че ако случайно го изгуби, ще заповядам на ашаманите да го обесят за пръстите на краката… Умря вчера. Мечът му се заклещи в бронята на един тролок. Той го пусна и посегна за втория, но други двама тролоци го смъкнаха от коня. Помислих, че е мъртъв, и се опитах да стигна до него, но само видях как се надигна с онзи негов проклет от Светлината арбалет и простреля единия тролок право в окото от две стъпки. Стрелата мина през главата му. Вторият тролок го разпра, но не преди Бакх да наръга ножа от ботуша си във врата му. — Лан кимна. — Ще те помня, Бакх. Добра смърт.

Пояздиха мълчаливо, а след това принц Кайсел добави:

— Рагон. Той също умря с добра смърт. Връхлетя с коня си срещу трийсет тролоци, които идваха към нас във фланг. Спаси може би десетина мъже, като ни спечели време с този ход. Изрита един в лицето, когато го смъкнаха долу.

— Да, Рагон беше направо полудял — каза Андийр. — Аз съм един от тия, дето спаси. — Мъжът се усмихна. — Наистина умря добре. Светлина, и още как. Разбира се, най-безумното нещо, което съм виждал през последните няколко дни, беше стореното от Крагил, когато влезе в бой с онзи Сенчест. Някой друг видя ли това…

Докато стигнат лагера, мъжете вече се смееха и възхваляваха падналите. Лан се отдели от тях и отнесе Булен при ашаманите. Наришма поддържаше отворен портал за фургони с продоволствие. Кимна му.

— Лорд Мандрагоран?

— Трябва да го оставя някъде на студено — каза Лан, щом слезе от коня. — Когато това свърши и си върнем Малкиер, ще поискам прилично място за сетен покой на падналите доблестно. Дотогава няма да позволя да бъде изгорен или оставен да изгние. Той беше първият малкиер, върнал се при краля на Малкиер.

Наришма кимна и арафелските звънчета на плитките му звъннаха. Подкани първата кола да премине през портала, после вдигна ръка на другите да спрат. Затвори портала и отвори друг на планински връх.

От другата страна лъхна леден въздух. Лан смъкна Булен от коня му. Наришма понечи да му помогне, но Лан му махна с ръка, изпъшка и надигна трупа на рамото си. Пристъпи и нагази в снеговете, а вятърът захапа остро страните на лицето му, сякаш някой ги режеше с нож.

Лан положи Булен на земята, а след това коленичи и с нежност свали хадорито от главата му. Щеше да го носи в битка, за да може Булен да продължи да се сражава, а след това щеше да го върне на тялото, щом битката свършеше. Стара малкиерска традиция.

— Ти се справи добре, Булен — промълви тихо Лан. — Благодаря ти, че не ме предаде.

Изправи се — ботушите му изскърцаха в снега — и прекрачи през портала с хадорито в ръка. Наришма остави портала да се затвори, а Лан попита за мястото на върха — в случай, че Наришма загине, — за да може отново да намери Булен.

Нямаше да могат да съхранят всички трупове на малкиери по този начин, но по-добре един, отколкото никой. Лан уви коженото хадори около дръжката на меча си, точно под предпазителя, и го стегна здраво. Връчи юздите на Мандарб на един от конярите, вдигна пръст на коня, погледна го във влажните очи и изръмжа:

— Никакво хапане на коняри!

След това отиде да потърси лорд Агелмар. Той говореше с Тенобия оттатък салдейския участък на лагера. Наблизо стояха войници с лъкове, в редици по двеста души, и наблюдаваха небето. Вече беше имало няколко атаки на драгхари. Когато Лан се приближи, земята започна да се тресе с тътен.

Войниците не извикаха. Започваха да свикват с това. Земята застена.

Голият скален терен близо до Лан се разцепи и той отскочи назад и загледа малките цепнатини, появяващи се в скалата — бяха тънки като косъм. Имаше нещо дълбоко погрешно в тези пропуквания. Бяха твърде тъмни, твърде дълбоки. Макар теренът да продължаваше да се тресе, той тръгна отново напред, присвил очи в тъмните резки, за да различи подробностите през грохота на труса.

Пукнатините сякаш водеха към нищото. Привличаха светлината и я засмукваха. Все едно надничаше в пукнатини в естеството на самата реалност.

Трусовете затихнаха. Мракът в цепнатините се задържа още няколко мига и се стопи, тънките като косъм резки се превърнаха в най-обикновени пукнатини в камъка. Обезпокоен, Лан коленичи и ги огледа отблизо. Беше ли видял това, което си мислеше? Какво означаваше то?

Потръпна, изправи се и продължи по пътя си. „Не само хората са уморени — помисли си. — Майката се пробужда.“

Закрачи бързо през лагера на салдейците. От сражаващите се при Клисурата салдейците имаха най-добре поддържания лагер, заради твърдата ръка на жените на офицерите им. Лан беше оставил повечето цивилни малкиери във Фал Дара, а останалите сили бяха дошли с малко други хора освен воини.

Салдейският обичай не беше такъв. Макар обикновено да не навлизаха в Погибелта, жените иначе вървяха с мъжете си. Всяка от тях можеше да се бие с ножове и щяха да бранят лагера си до смърт, ако се наложеше. Тук се бяха оказали изключително полезни в събирането и разпределянето на продоволствие и в грижите за ранените.

Тенобия отново обсъждаше тактика с Агелмар. Лан се заслуша, докато шиенарският Велик капитан кимаше на исканията й. Имаше добър усет за нещата, но беше прекалено дръзка. Искаше да настъпят в Погибелта и да пренесат боевете на самия терен, където се въдеха тролоците.

След малко тя го забеляза.

— Лорд Мандрагоран. — Беше доста хубава жена, с огън в очите и с дълга черна коса. — Успех ли беше последният ви излаз?

— Още мъртви тролоци — отвърна той.

— Водим славна битка — каза тя с гордост.

— Загубих добър приятел.

Тенобия го погледна в очите, може би за да потърси чувство в тях. Лан не издаде нищо. Булен беше умрял добре.

— Мъжете, които се бият, имат слава — каза й той, — но самата битка не е слава. Тя просто е. Лорд Агелмар, няколко думи.

Тенобия се отдръпна, а Лан отведе Агелмар настрани. Старият пълководец го погледна с благодарност. Тя се задържа за миг, след което си тръгна и двамата й гвардейци я последваха припряно по петите.

„Сама ще тръгне на бой, ако не я пазим — помисли Лан. — Главата й е пълна с песни и приказки.“

Не беше ли окуражил току-що хората си да разказват същите тези приказки? Не. Имаше разлика, усещаше, че има разлика. Да учиш хората да приемат, че може да загинат, и да почитат доблестта на падналите… това бе различно от пеенето на песни колко чудесно е да се сражаваш на първата линия.

За жалост разликата се научаваше само в истинския бой. Светлината дано да дадеше Тенобия да не направи нещо твърде прибързано. Лан беше виждал много млади мъже със същия поглед в очите. Решението с тях беше да ги натовариш до пълно изтощение за няколко седмици, да ги упражняваш, докато не могат да мислят за нищо друго освен за леглото си, не за „славата“, която ще намерят някога. Съмняваше се, че това ще е подходящо за кралицата.

— Става все по-припряна, откакто Калян се ожени за Етениел — заговори тихо лорд Агелмар, докато вървеше с Лан към задните бойни линии и кимаха на подминаващите ги войници. — Мисля, че той успяваше да й понамокри малко перушината, но сега… без него или Башийр, който да я държи под око… — Въздъхна. — Е, все едно. Какво искахте от мен, Дай Шан?

— Сражаваме се добре тук — каза Лан. — Но съм притеснен колко са уморени хората ни. Ще можем ли непрекъснато да задържаме тролоците.

— Прав сте. Врагът рано или късно ще пробие — отвърна Агелмар.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се бием тук — каза Агелмар. — А после, когато вече не можем да държим, ще се оттеглим да спечелим време.

Лан се вцепени.

— Ще се оттеглим?

Агелмар кимна.

— Тук сме, за да забавим тролоците. Ще постигнем това, като се задържим тук известно време, после бавно отстъпваме през Шиенар.

— Не дойдох до Тарвинската клисура, за да отстъпвам, Агелмар.

— Дай Шан, струва ми се, че дойдохте тук, за да умрете.

Беше самата истина.

— Няма да оставя Малкиер на Сянката за втори път, Агелмар. Дойдох в Клисурата — малкиерите ме последваха дотук, — за да покажем на Тъмния, че не сме били победени. Да напуснем, след като вече успяхме да спечелим база…

— Дай Шан — каза с още по-тих глас лорд Агелмар, докато вървяха. — Уважавам решението ви да се биете. Всички го ценим. Походът ви дотук вдъхнови хиляди. Може да не е било вашата цел, но е целта, която Колелото е изтъкало за вас. Решимостта на един мъж да въздаде справедливост не е нещо, което лесно може да се пренебрегне. Само че има момент, в който човек трябва да се отдръпне настрани и да види по-важното.

Лан спря и изгледа стария пълководец.

— Внимавайте, лорд Агелмар. Звучи почти все едно, че ме наричате егоист.

— Да, Лан — каза Агелмар. — И си такъв.

Лан не трепна.

— Дойде тук, за да жертваш живота си за Малкиер. Това, само по себе си, е благородно. Само че, след като Последната битка е надвиснала над нас, е също така и глупаво. Имаме нужда от теб. Хора ще загинат заради твоята упоритост.

— Не съм ги молил да ме последват. Светлина! Направих всичко, което можах, за да ги спра.

— Дългът е по-тежък от планина, Дай Шан.

Този път Лан трепна. Колко ли време бе минало, откакто някой бе могъл да му причини това само с думи? Спомни си как бе учил на същото понятие един младеж от Две реки. Невинно за света овчарче, уплашено от съдбата, наложена му от Шарката.

— Някои хора — заговори Агелмар — са предопределени да умрат и се страхуват от това. Други са предопределени да живеят и водят, и това им тежи като бреме. Ако пожелаете да продължите да се биете тук, докато падне последният мъж, можете да го направите и те ще умрат с песен в прослава на битката. Или бихте могли да направите това, което двамата сме длъжни да направим. Оттегляме се, когато сме принудени, приспособяваме се, продължаваме да задържаме и тормозим Сянката толкова дълго, колкото можем. Докато другите армии могат да ни пратят помощ.

— Имаме изключително подвижна сила. Всяка армия ви изпрати най-добрата си конница. Видях девет хиляди салдейска лека конница да изпълняват сложни маневри със съвършена точност. Можем да уязвим Сянката тук, но броят им се оказва твърде голям. По-голям, отколкото мислех, че ще бъде. Ще нараним повече от тях, докато отстъпваме. Ще намерим начини да ги наказваме с всяка наша стъпка назад. — И добави приятелски: — Да, Лан. Ти ме направи командващ полеви командир. Това е съветът ми към теб. Няма да е днес или може би след седмица, но ще трябва да отстъпим.

Лан продължи напред смълчан. Преди да е успял да измисли отговор, видя синя светлина да избухва във въздуха. Тревожният сигнал от Клисурата. Току-що подменените части на бойното поле се нуждаеха от помощ.

„Ще обмисля това“, каза си Лан. Изтласка умората от себе си и затича към коневръзите, където конярят трябваше да е отвел Мандарб.

Не беше длъжен да тръгне на този излаз. Току-що се беше върнал от предишния. Реши все пак да отиде, усети се, че реве на Булен да му приготви кон, и се почувства глупак. Светлина, колко беше свикнал с помощта на този човек.

„Агелмар е прав — помисли Лан, докато конярите се суетяха с оседлаването на Мандарб. Жребецът беше станал плашлив, усетил настроението му. — Ще ме следват. Като Булен. Докато ги водя на смърт в името на едно паднало кралство… докато водя себе си на същата смърт… с какво е по-различно това от поведението на Тенобия?“

Скоро вече препускаше към отбранителните линии и разбра, че тролоците почти пробиват. Включи се в щурма и тази нощ удържаха. Рано или късно нямаше да могат повече. Тогава какво?

Тогава… тогава отново щеше да остави Малкиер, за да направи каквото трябва.

 

 

Силата на Егвийн се бе събрала в южната част на Полето на Мерилор. Бяха назначени да Отпътуват до Кандор, след като силата на Елейн бе изпратена до Кемлин. Армиите на Ранд все още не бяха навлезли в Такан’дар, но се бяха преместили в пунктовете на северната страна на Полето, където по-лесно можеше да се събира продоволствие. Той твърдеше, че времето не било съвсем подходящо за неговата атака. Светлината дано да дадеше да постигне някакъв напредък със сеанчанците.

Прехвърлянето на толкова много хора беше ужасно главоболие. Айез Седай сътвориха портали в огромна линия, като входове по едната страна на гигантска зала за пирове. Войниците се трупаха и чакаха реда си да преминат. Много от най-силните преливащи бяха включени в тази задача. Скоро щяха да преливат в бой, а създаването на портали щеше само изтощи силата им преди да е започнала главната работа.

Войниците отвориха път на Амирлин, разбира се. С авангарда на позиция и установен лагер на другата страна, беше време да се прехвърли и тя. Беше прекарала сутринта в заседание със Съвета, докато прегледат донесенията за обоза и оценките на терена. Радваше се, че бе позволила на Съвета да поеме по-голяма роля във войната. Много мъдрост имаше в Заседателките, след като много от тях бяха живели над столетие.

— Не ми харесва да ме принуждават да чакам толкова дълго — каза Гавин.

Тя го изгледа накриво.

— Вярвам на преценката на пълководец Брин на бойното поле, както и Съветът — отвърна му, докато подминаваха иллианските Етаири, с лъскавата броня на всеки боец, украсена с Деветте пчели на Иллиан отпред. Отдаваха й чест; лицата им бяха скрити зад коничните шлемове с решетки отпред.

Не беше сигурна дали трябва да се радва, че ги има в армията си — щяха да са по-верни на Ранд, отколкото на нея, — но Брин бе настоял на това. Каза, че силата й, колкото и да е огромна, се нуждаела от елитна част като Етаирите.

— Все пак твърдя, че трябваше да напуснем по-рано — каза Гавин, след като минаха през портала и се озоваха на границата на Кандор.

— Беше само няколко дни.

— Няколко дни, докато Кандор гори. — Можеше да долови отчаянието му. Можеше да усети също така, че я обича пламенно. Вече й беше съпруг. Бракосъчетанието бе извършено от Силвиана в простичка церемония предната нощ. Все още й беше странно, че самата тя бе узаконила собствения си брак. Но когато човек е на най-високия пост, какво друго може да направи?

Навлязоха в лагера на кандорската граница. Брин бе наблизо и раздаваше стегнати заповеди на разузнавателните патрули. Дойде при Егвийн, слезе от седлото, поклони се ниско и целуна пръстена й. После се качи отново и продължи. Беше почтителен, предвид това, че по същество го бяха принудили да води тази армия. Разбира се, беше поставил исканията си и те бяха удовлетворени, тъй че може би и той ги беше принудил. Командването на армиите на Бялата кула бе добра възможност за него. Никой мъж не обича да го изхвърлят в пенсия. Да не говорим за Велик капитан.

Егвийн погледна Сюан, която яздеше до Брин, и се усмихна доволно. „Вече е здраво привързан към нас.“

Огледа хълмовете по югоизточната граница на Кандор. Макар да бяха лишени от зеленина — като повечето места по света вече, — кроткото им спокойствие не издаваше с нищо, че страната отвъд тях гори. Столицата, Чачин, вече бе разрушена напълно. Преди да се оттегли, за да се включи в боевете с другите Пограничници, кралица Етениел беше предала спасителните операции в ръцете на Егвийн и Съвета. Бяха направили всичко възможно, като пращаха съгледвачи през портали по главните пътища, за да търсят бежанци и да ги прехвърлят на безопасни места — доколкото все още имаше такива.

Главната тролокска армия бе напуснала горящите градове и сега се придвижваше на югоизток към хълмовете и реката, очертаващи кандорската граница с Арафел.

Силвиана спря коня си до Егвийн, срещу Гавин. Погледна го с неприязън — тези двамата наистина трябваше да престанат да се дърлят, ставаше все по-досадно, — преди да целуне пръстена на Егвийн.

— Майко.

— Силвиана.

— Получихме последни указания от Елейн Седай.

Егвийн неволно се усмихна. Двете, независимо една от друга, бяха започнали да наричат Елейн с титлата й от Бялата кула, вместо с гражданската.

— И?

— Предлага да устроим пункт, където да може да се изпращат ранените за Цяр.

— Говорихме Жълтите да се прехвърлят от едно бойно поле на друго.

— Елейн Седай се притеснява, че така ще изложим Жълтите на атака — каза Силвиана. — Иска стационарна болница.

— Това наистина би било по-ефикасно, Майко — каза Гавин и се потърка по брадичката. — Намирането на ранени след битка е жестока работа. Не знам доколко ще е уместно да се пращат Сестри да ровят из мъртвите. Тази война може да се проточи седмици, дори месеци, ако Великите капитани са прави. Рано или късно Сянката ще започне да различава Айез Седай на полето.

— Елейн Седай беше доста… настойчива — каза Силвиана. Лицето й беше гладко като маска, тонът уравновесен, и в същото време успя да изрази остро недоволство. Силвиана беше много умела в това.

„Аз помогнах Елейн да бъде поставена начело — напомни си Егвийн. — Отказът щеше да създаде лош прецедент.“ Както и ако й се подчинеше. Сигурно можеха да си останат приятелки въпреки това.

— Елейн Седай проявява мъдрост — каза Егвийн. — Кажи на Романда, че трябва да се направи така. Нареди й цялата Жълта Аджа да се събере за Цяра, но не в Бялата кула.

— Майко?

— Сеанчанците — отрони Егвийн. Трябваше да сдържа дълбоко в себе си змията, която се гърчеше всеки път, щом помислеше за тях. — Няма да рискувам Жълтите да бъдат изложени на атака, докато са сами и изтощени от Цяра. Бялата кула е открита мишена за врага — ако не сеанчанците, то Сянката.

— Добър аргумент — отвърна с неохота Силвиана. — Но къде другаде? Кемлин е паднал, а Пограничните земи са твърде изложени. Тийр?

— Едва ли — каза Егвийн. Тийр беше територия на Ранд и изглеждаше твърде очевидно. — Отговори на Елейн с предложение. Може би Първата на Майен ще желае да осигури подходяща сграда, много голяма. — Потупа замислено по седлото. — Изпрати Посветените и новачките с Жълтите. Не ги искам на бойното поле, но може би силата им ще е от полза в Цяра.

Свързани към Жълта, и най-слабите новачки можеха да добавят струйка сила и да спасят живот. Много от тях щяха да са разочаровани. Въобразяваха си, че ще избиват тролоци. Е, поне нямаше да й се пречкат в краката, както бяха необучени в бой.

Егвийн погледна назад. Придвижването през порталите нямаше да приключи скоро.

— Силвиана, предай думите ми на Елейн Седай. Гавин, имам нещо за теб.

Намериха Чубайн, който надзираваше вдигането на команден лагер в една долина западно от реката, очертаваща границата между Кандор и Арафел. Бяха настъпили в тази хълмиста местност, за да пресрещнат идващите тролоци. Разположили бяха щурмови сили в съседните долини, със стрелци с лъкове по хълмовете. Планът беше да ударят здраво тролоците, докато те се опитват да завземат хълмовете, и да им нанесат колкото може повече щети. Щурмовите части можеха да бият по вражеските флангове, докато защитниците държат хълмовете колкото може по-дълго.

Имаше голяма вероятност да бъдат изтласкани от тези хълмове и да отстъпят през границата в Арафел, но по широките равнини на Арафел конниците им можеше да се използват за по-голямо предимство. Силите на Егвийн, както и тези на Лан, трябваше да задържат и забавят тролоците, докато Елейн успееше да съкруши тези на юг. В идеалния случай щяха да издържат, докато пристигнат подкрепления.

Чубайн отдаде чест и ги поведе към една палатка. Егвийн слезе от коня и понечи да влезе, но Гавин сложи ръка на рамото й. Тя въздъхна, кимна и го остави да влезе пръв.

Вътре, скръстила крака, на пода седеше сеанчанката, която Нинив бе нарекла Егеанин, макар самата жена да настояваше да я наричат Лейлвин. Трима от Гвардията на Бялата кула пазеха нея и съпруга й от Иллиан.

Лейлвин вдигна очи, щом Егвийн влезе, след което мигновено се изправи на колене и изпълни изящен поклон, докосвайки с чело пода. Мъжът й направи същото, макар в движенията му да имаше повече неохота. Може би просто беше по-лош актьор от нея.

— Вън — каза Егвийн на тримата стражи.

Не възразиха, макар че се оттеглиха мудно. Сякаш не можеше да се справи сама със Стражника си срещу двама души, които не можеха да преливат. Мъже.

Гавин зае позиция отстрани, оставяйки я да заговори на двамата пленници.

— Нинив казва, че не сте достатъчно благонадеждна — каза Егвийн на Лейлвин. — О, сядайте. Никой не се кланя толкова ниско в Бялата кула, дори и най-низшият слуга.

Лейлвин седна, но задържа очите си наведени.

— Провалих се ужасно в поверената ми служба и с това застраших самата Шарка.

— Да. Гривните. В течение съм. Би ли искала да получиш възможност да изплатиш дълга си?

Жената се прегъна и отново опря чело на земята. Егвийн въздъхна, но преди да успее да й заповяда да стане, Лейлвин заговори:

— В името на Светлината и в надеждата ми за спасение и прерождение — зареди Лейлвин, — заклевам се да ви служа и браня, Амирлин, владетелко на Бялата кула. В името на Кристалния трон и кръвта на Императрицата, обвързвам се към вас, да правя каквото ми повелите във всички неща и да поставям вашия живот пред своя. Под Светлината, нека бъде така. — И целуна пода.

Егвийн я гледаше стъписана. Само Мраколюбка щеше да измени на такава клетва. Разбира се, всеки сеанчанец беше близо до Мраколюбец.

— Мислиш, че не съм добре защитена ли? — попита Егвийн. — Мислиш, че ми трябва още една слугиня?

— Мисля само за изплащането на дълга си — отвърна Лейлвин.

В тона й Егвийн усети скованост и горчивина. Звучеше искрено. Тази жена не обичаше да се унижава така.

Егвийн скръсти ръце, обезпокоена.

— Какво можеш да ми кажеш за военната система на Сеанчан, нейното въоръжение и сила, и за плановете на императрицата?

— Знам някои неща, Амирлин — отвърна Лейлвин. — Но бях корабен капитан. Това, което знам, е за сеанчанския флот, а то ще е от малка полза за вас.

„Разбира се“, помисли Егвийн. Погледна към Гавин, а той само вдигна рамене.

— Моля ви — промълви Лейлвин. — Дайте ми възможност да се докажа някак пред вас. Малко ми е останало. Самото ми име вече не е мое.

— Първо — каза Егвийн, — ще говориш за Сеанчан. Не ме интересува дали смяташ, че е несъществено. Всичко, което ми кажеш, би могло да е от помощ. — Или можеше да разкрие, че Лейлвин е лъжкиня, което щеше да е също толкова от полза. — Гавин, донеси ми стол. Ще изслушам каквото може да ни каже. След това ще видим…

 

 

Ранд ровеше из купчината карти, бележки и доклади. Стоеше с едната ръка сгъната зад гърба, а на писалището гореше самотна лампа. Скрит зад стъклото, пламъкът танцуваше с всеки полъх във въздуха на палатката.

Жив ли беше пламъкът? Ядеше, движеше се сам. Човек можеше да го задуши, тъй че, в известен смисъл, дишаше. Какво означаваше да си жив?

Можеше ли идея да живее?

„Свят без Тъмния. Свят без зло.“

Обърна се отново към картите. Това, което видя, го впечатли. Елейн се подготвяше добре. Не беше присъствал на заседанията, където планираха всяко сражение. Вниманието му бе насочено на север. Към Шайол Гул. Неговата съдба. Неговият гроб.

Мразеше начина, по който тези бойни карти, с бележки за позиции и части, свеждаха живота на хора до драскулки на страница. Числа и статистика. О, признаваше, че яснотата — дистанцията — е съществена за един полеви командир. И все пак го мразеше.

Тук пред него имаше пламък, който живееше, но тук също така имаше хора, които бяха мъртви. След като вече не можеше да води войната лично, надяваше се да стои настрана от карти като тази. Знаеше, че гледането на тези подготовки ще го накара да скърби за войниците, които не можеше да спаси.

Внезапен студ го прониза и космите по ръцете му настръхнаха… ясно доловим трепет, между възбуда и ужас. Преливаше жена.

Вдигна глава и видя Елейн, замръзнала на входа на палатката.

— Светлина! — възкликна тя. — Ранд! Какво правиш тук? Да не се опитваш да ме изплашиш до смърт?

Той я попи с очи. Ето, това беше живот. Зачервените страни, златната коса с нотка на мед и роза, очите, лумнали като пожар. Дрехата й от пурпур очертаваше издутината от децата, които носеше. Светлина, беше красива.

— Ранд ал-Тор — попита Елейн. — Ще ми говориш ли, или ще продължаваш да ме гледаш влюбено?

— Ако не мога теб да гледам влюбено, кого мога?

— Не ми се хили така, селянче. Промъкваш се крадешком в палатката ми? Сериозно. Какво ще кажат хората?

— Ще кажат, че съм искал да те видя. Освен това не се промъкнах крадешком. Стражите ме пуснаха.

Тя скръсти ръце.

— Не ми казаха.

— Помолих ги да не ти казват.

— Значи въпреки всички намерения и цели все пак си се промъкнал. — Елейн профуча покрай него. Миришеше възхитително. — Честно, сякаш Авиенда не стигаше…

— Не исках редовните войници да ме видят — каза Ранд. — Притесних се, че това ще внесе смут в лагера ти. Помолих охраната ти да не споменава, че съм тук. — Пристъпи към нея и отпусна ръка на рамото й. — Трябваше да те видя, преди…

— Видя ме в Мерилор.

— Елейн…

— Съжалявам. — Тя се обърна към него. — Щастлива съм, че те виждам, и се радвам, че дойде. Просто се мъча да проумея как се вместваш във всичко това. Как ние се вместваме във всичко това.

— Не знам — отрони Ранд. — Така и не съм го проумял. Съжалявам.

Тя въздъхна и седна на стола до писалището си.

— Предполагам, че е добре човек да разбере, че има някои неща, които не може да се поправят с едно махване с ръка.

— Много неща не мога да поправя, Елейн. — Кимна към писалището и картите. — Толкова много.

„Не мисли за това.“

Коленичи пред нея и тя повдигна вежда, докато не отпусна ръка на корема й — колебливо.

— Не знаех — каза той. — Чак до скоро, в нощта преди срещата. Близнаци са, казват?

— Да.

— Значи Трам ще бъде дядо — каза Ранд. — А аз ще бъда…

Как се очакваше да реагира мъж на тази вест? Очакваше ли се да го разтърси, да го стъписа? Ранд беше преживял достатъчно изненади през живота си. Като че ли вече не можеше да направи и две стъпки, без светът около него да се промени.

Но това… това не беше изненада. Откри, че някъде дълбоко в себе си се беше надявал един ден да бъде баща. Беше се случило. Даваше му топлина. Едно нещо ставаше както трябва на света, макар толкова много неща да се бяха объркали.

Деца. Негови деца. Затвори очи, вдиша и се наслади на мисълта.

Никога нямаше да ги познава. Щеше да ги остави без баща още преди да са се родили. Но пък Джандуин беше оставил него без баща… и всичко се беше оправило. Само няколко груби ръба тук-там.

— Как ще ги наречеш? — попита Ранд.

— Ако има момче, мисля да го нарека Ранд.

Ранд застина, щом усети трепкане под дланта си. Движение ли беше това? Ритане?

— Не — промълви той. — Моля те, не наричай нито едно от децата на мен, Елейн. Нека живеят своя живот. Сянката ми бездруго ще е достатъчно дълга.

— Добре.

Вдигна глава, за да срещне очите й, и видя, че се усмихва с обич. Елейн отпусна меката си длан на бузата му.

— Ще бъдеш чудесен баща.

— Елейн…

— Нито дума за това — каза тя и вдигна пръст. — Никакви приказки за смърт и за дълг.

— Не можем да пренебрегнем това, което ще стане.

— Но не сме и длъжни да мислим за него — каза тя. — Толкова много те учих какво значи да бъдеш монарх, Ранд. Изглежда, си забравил един урок. Добре е да предвиждаш и най-лошите възможности, но не трябва да се потапяш в тях. Не трябва да вперваш погледа си в тях. Една кралица трябва да има надежда преди всичко друго.

— Аз се надявам — каза Ранд. — Надявам се за света, за теб, за всеки, който трябва да се бори. Това не променя факта, че съм приел смъртта си.

— Стига. Никакви приказки повече за това. Тази нощ ще имам спокойна вечеря с мъжа, когото обичам.

Ранд въздъхна, но стана и се настани на стола до нейния, а тя извика на стражите да им донесат вечерята.

— Може ли поне да обсъдим тактиката? — попита Ранд. — Искрено съм впечатлен от това, което си направила тук. Не мисля, че щях да мога да се справя по-добре.

— Великите капитани свършиха повечето.

— Видях бележките ти — каза Ранд. — Башийр и другите са чудесни пълководци, гении дори, но те мислят само за конкретните си битки. Някой трябва да ги координира и ти го правиш чудесно. Имаш глава за това.

— Не — отвърна Елейн. — Това, което имам, е живот, прекаран като Щерка-наследница на Андор, обучавана за възможни бъдещи войни. Благодари на генерал Брин и на майка ми за това, което виждаш в мен. Намери ли в бележките ми нещо, което би оспорил?

— Между Кемлин и Бремския лес, където замисляш засада на Сянката, има над сто и петдесет мили — отбеляза Ранд. — Това е рисковано. А ако силите ти бъдат прегазени преди да стигнат до Леса?

— Всичко зависи от това дали ще изпреварят тролоците до Леса. Щурмовите ни сили ще използват най-силните и най-бързи коне. Ще е изтощителна надпревара, няма спор, и конете ще са изтощени почти до смърт, докато стигнат до Леса. Но се надяваме, че дотогава тролоците ще са още по-зле, което би трябвало да ни улесни.

Заговориха за тактика. Вечерта премина в нощ. Дойдоха слуги с вечерята — супа и диво прасе. Ранд беше искал да запази присъствието си в лагера дискретно, но след като слугите вече знаеха, не можеше да се направи нищо.

Настани се удобно за вечерята и се увлече в разговора с Елейн. Кое бойно поле беше най-застрашено? Кой от Великите капитани трябваше да подкрепи тя, ако започнеха да спорят, което правеха често? Как щеше да се съчетае всичко това с армията на Ранд, която все още очакваше подходящия момент за атака на Шайол Гул?

Разговорът му напомни за времето им в Тийр, когато се целуваха скришом между уроците по политика. Ранд се беше влюбил в нея в онези дни. Истинска любов. Не възхищението на момче, паднало от стена и видяло пред себе си принцеса… по онова време бе разбирал от любов толкова, колкото селянче, размахало меч, разбира от война.

Любовта им се бе породила от нещата, които споделяха. С Елейн можеше да си говори за политика и за бремето на властта. Тя разбираше. Наистина разбираше, по-добре от всеки друг, когото той познаваше. Знаеше какво е да взимаш решения, които променят живота на хиляди. Разбираше какво е да си притежаван от народа на една държава. За Ранд беше удивително това, че макар често да бяха разделени, връзката им се задържаше. Всъщност сякаш бе станала още по-силна. Сега, след като тя беше кралица. Сега, с децата им, които растяха в утробата й.

— Трепериш — каза Елейн.

Ранд вдигна очи от супата си. Вечерята на Елейн беше довършена само наполовина — беше я карал да говори много. Все едно, тя като че ли беше приключила и държеше чаша топъл чай.

— Какво?

— Потръпваш. Когато споменах за частите, воюващи в Андор, трепна, съвсем леко.

Не беше изненадващо, че е забелязала — тъкмо тя го беше учила как да наблюдава за дребни податки в израженията на хората, с които говори.

— Всички тези хора воюват под моето име — каза той. — Толкова много хора, които дори не познавам, ще загинат за мен.

— Това винаги е било бремето на един владетел във война.

— Би трябвало да мога да ги защитя.

— Ако мислиш, че можеш да защитиш всеки, Ранд ал-Тор, съвсем не си толкова мъдър, колкото претендираш.

Той я погледна в очите.

— Не вярвам, че мога, но смъртта, която ги очаква, ми тежи. Чувствам, че би трябвало да мога да направя повече, след като вече помня. Той се опита да ме прекърши и се провали.

— Това ли се случи в онзи ден, на Драконовата планина?

Не беше говорил за това на никого. Придърпа стола си към нейния.

— Там, горе, осъзнах, че съм надценявал силата. Исках да съм твърд, много твърд. В този свой стремеж рискувах да изгубя способността си да ме е грижа. Това беше погрешно. За да спечеля, трябва да ме е грижа. Това, за жалост, означава, че трябва да си позволя да ме боли от смъртта им.

— И вече помниш Луз Терин? — прошепна тя. — Всичко, което е знаел той? Не си ли го въобразяваш просто?

— Аз съм той. Винаги съм бил. Вече го помня.

Елейн ахна изумена.

— Какво предимство.

От всички хора, на които го беше казвал, само тя бе реагирала така. Каква чудесна жена.

— Имам цялото това знание, и все пак то не ми казва какво да правя. — Ранд стана и закрачи нервно. — Трябва да мога да го поправя, Елейн. Никой не би трябвало да умира за мен. Това е моя битка. Защо трябва всеки друг да понесе такова страдание?

— Отричаш ли правото ни да се бием? — каза тя, изправила рамене.

— Не, разбира се — отвърна Ранд. — Не бих могъл да ви отрека нищо. Просто ми се иска някак… някак да можех да спра всичко това. Не трябва ли моята жертва да е достатъчна?

Тя стана и хвана ръката му. Той се обърна към нея.

Тогава тя го целуна.

— Обичам те — каза му. — Наистина си крал. Но ако искаш да отречеш на добрите хора на Андор правото да се защитят, правото да се опълчат в Последната битка… — Очите й грееха, страните й се бяха зачервили. Светлина! Думите му истински я бяха ядосали.

Никога не знаеше със сигурност какво ще каже или направи тя, и това го възбуждаше. Като възбудата при гледане на нощните цветя на Илюминаторите — знаеш, че това, което предстои, ще е красиво, но никога не знаеш каква форма ще добие тази красота.

— Казах, че не отричам правото ти да се бориш.

— Не е само до мен, Ранд. Става дума за всички. Можеш ли да разбереш това?

— Мисля, че да.

— Добре. — Елейн се отпусна отново на стола, отпи глътка чай и направи гримаса.

— Лош ли е станал? — попита Ранд.

— Да, но свикнах вече. Все пак не е чак толкова лош.

Ранд отиде при нея и взе чашата от пръстите й. Задържа я за миг, но без да прелее.

— Донесох ти нещо. Забравих да го спомена.

— Чай ли?

— Не, това е просто странично. — Върна й чашата и тя отпи глътка.

Очите й се разшириха.

— Чудесен е. Как го правиш?

— Не го правя аз — отвърна Ранд и седна. — Шарката го прави.

— Но…

— Аз съм тавирен. Разни неща стават около мен, непредсказуеми неща. В началото за дълго имаше равновесие. В един град някой неочаквано ще открие голямо съкровище под стълбите. В следващия, който посетя, хората ще открият, че монетите им са фалшиви, подхвърлени от хитър измамник. Някои хора умираха по ужасни начини. Други се спасяваха по чудо. Смърт и раждания, женитби и раздели. Веднъж видях как птиче перо се понесе от небето, падна с върха надолу в калта и остана така. Следващите десет паднаха по същия начин. Всичко беше случайност. Две страни на хвърлена монета.

— Този чай не е случайност.

— Случайност е — каза Ранд. — Но виждаш ли, в последно време улучвам само едната страна на монетата. На някой друг се пада лошата. Тъмния вкарва ужаси в света, причинява смърт, злини, лудост. Но Шарката… Шарката е равновесие. Тъй че действа, чрез мен, за да осигури другата страна. Колкото по-упорито се труди Тъмния, толкова по-мощен става ефектът около мен.

— Израстващата трева — каза Елейн. — Разкъсващите се облаци. Неразвалената храна…

— Да. — Е, и някои други хитрини помагаха понякога, но за тях премълча. Бръкна в джоба си и извади малка кесия.

— Ако това, което казваш, е истина, тогава на света никога не може да има добро.

— Разбира се, че може — отвърна той.

— Шарката няма ли да го уравновеси?

Ранд се поколеба. Тази линия на разсъждение бе твърде близка до начина, по който бе започнал да мисли преди Драконовата планина — че няма никакъв избор, че животът му е предопределен.

— Докато не сме безразлични, може да има добро — каза Ранд. — Шарката не е свързана с чувствата — нито дори с добро или зло. Тъмния е сила извън нея, влияе й със сила.

А Ранд щеше да сложи край на това. Ако можеше.

— Ето. Подаръка, за който споменах. — Избута кесийката към нея.

Тя го погледна с любопитство. Развърза каишките и извади малка статуетка на жена. Стоеше изправена, с шал около раменете, макар да не приличаше на Айез Седай. Имаше зряло лице, старо, усмихнато и излъчващо мъдрост.

— Ангреал? — удиви се Елейн.

— Не. Семе.

— Семе?

— Имаш Таланта да сътворяваш тер-ангреали — каза Ранд. — За сътворяване на ангреал е нужен друг процес. Започва с едно от тези, предмет, сътворен да извлече Силата си и да я вложи в нещо друго. Отнема време и ще те изтощи за няколко месеца, тъй че не бива да го опитваш, докато сме на война. Но когато го намерих, забравено, помислих за теб. Бях се чудил какво бих могъл да ти подаря.

— О, Ранд, и аз имам нещо за теб. — Елейн отиде припряно до лагерната масичка, на която лежеше костено сандъче за бижута, и извади от нея малък предмет. Беше кама с късо тъпо острие и дръжка, направена от сърнешки рог и увита със златна жичка.

Ранд погледна камата озадачено.

— Да не се обидиш, но това прилича на лошо оръжие, Елейн.

— Това е тер-ангреал, нещо, което би могло да е от полза, когато отидеш в Шайол Гул. С него Сянката не може да те види.

Пресегна се и го погали по бузата.

Той постави ръката си върху нейната.

Останаха дълго заедно в нощта.