Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (43)

Глава 42
Невъзможности

Авиенда имаше чувството, че самият свят се пропуква, разпада се, че нещо го поглъща.

Мълниите, които падаха над долината на Шайол Гул, вече не бяха под контрол. Нито от Ветроловките, нито от никого. Избиваха Твари на Сянката, както и бранители. Непредсказуемо. Въздухът миришеше на огън, на изгоряла плът и още нещо — чиста, ясно доловима миризма, която тя бе започнала да разпознава като миризмата на удар от мълния.

Авиенда се движеше като самия вятър и се мъчеше да остане пред Грендал, която мяташе към нея лъч след лъч нажежен до бяло белфир. С всеки изстрел земята тръпнеше. Черни резки плъзваха по скалите.

Почти всички защитници на долината бяха паднали. Хората, които все още не се бяха изтеглили към пътеката нагоре към планината, ги унищожаваха Мракохрътите.

Земята се разтресе и Авиенда се олюля. Група тролоци изригна от ветровитите сенки с ръмжене. Съществата не я видяха, а се обърнаха и нападнаха нещо друго… Други тролоци? Биеха се едни други.

Не се изненада. Не беше необичайно тролоци да се бият помежду си, ако не бяха под здравата власт на Безоките. Но каква бе тази странна мъгла?

Авиенда се надигна и затича към близкия склон. Може би отгоре щеше да засече местоположението на Грендал.

Стигна върха и се озова пред нещо невъзможно — огромен скален къс, който се рееше във въздуха, без нищо, което да го крепи. Беше се изтръгнал от земята и се бе издигнал тук.

Из цялата долина имаше подобни невъзможни неща. Няколко бягащи домански конници препуснаха в галоп през скалист участък и скалата се закъдри на вълнички като вода и четиримата мъже потънаха в нея и изчезнаха заедно с конете. Гъста мъгла бе започнала да навлиза в долината от едната страна. И хора, и тролоци бягаха от нея с писъци.

Лъч белфир изригна през потеклия скален къс и мина само на педя от главата й. Авиенда ахна и се хвърли по корем на земята. Чу дращене наблизо, превъртя се и приготви сплит.

Амис — облеклото й на Мъдра бе почерняло и опърлено, а едната й страна бе почервеняла — притича и се присви до нея.

— Виждала ли си Кацуан или другите?

— Не.

Амис изруга, после каза:

— Трябва да нападнем Сенкодушната. Едновременно. Ти заобиколи отдясно. Аз ще тръгна наляво. Като усетиш преливането ми, включи се. Заедно сигурно ще можем да я свалим.

Авиенда кимна. Станаха и се разделиха. Някъде тук се биеше подбраният екип на Кацуан. Талаан, Ветроловка, успяла някак да се добере до Заклетите в Дракона. Аливия, бившата дамане. Те, заедно с Амис и Авиенда, бяха едни от най-могъщите преливащи на страната на Светлината.

Посоката на белфира поне издаваше донякъде къде трябва да е Грендал. Авиенда заобиколи течащата скала — белфирът я беше пронизал, без да я унищожи напълно. Все повече я безпокояха каменните късове, издигнали се безразборно из долината. Беше мехур на злото, само че в много по-голям мащаб. Докато се промъкваше, чу глух звук, наподобяващ барабанен тътен, идващ откъм планината. Огледа се и видя нещо невероятно: долината бе започнала да се разлиства с нова зеленина. Голата доскоро земя ставаше яркозелена, растенията сякаш се гърчеха нагоре и избуяваха.

Буйната зеленина изригваше на петна по цялата долина. Белите и черни облаци горе се завихриха, бяло на черно, черно на бяло. Изтрещя мълния и замръзна, щом удари земята. Невероятно, мълнията като че ли се беше превърнала във висок стъклен стълб с назъбена форма — и вече не блестеше.

Облаците горе образуваха фигура, която й се стори позната. Черно на бяло, бяло на черно…

„Това е символът — осъзна тя смаяна. — Древният символ на Айез Седай.“

Под този знак… той ще властва.

Авиенда се вкопчи здраво в Единствената сила. Онзи барабанен звук беше самият той, някак. Избуялият наоколо живот беше той. Тъмния раздираше земята, а Ранд я съшиваше отново.

Трябваше да продължи да се движи. Затича приведена, като използваше новоизрасналите растения за прикритие. Бяха се появили точно където й трябваха, за да я скрият. Случайност ли беше? Реши да повярва в обратното. Усещаше го — в онова кътче в ума си. Сражаваше се като истински воин. Битката му й даде сила и тя се опита да му върне същото.

Решителност. Доблест. Слава. „Бий се, заслон на сърцето ми. Бий се.“

Най-после видя Грендал. Отстъпницата все още бе заобиколена от слугите си под Принуда и си разменяше убийствени потоци от Единствената сила с Кацуан и Аливия. Авиенда спря и загледа как трите се засипват с огнени взривове, секат с Дух сплитовете си, разкъсват въздуха с горещина и хвърлят още сплитове толкова бързо, че тя почти не можеше да различи какво става.

Глождеше я да се притече на помощ, но Амис беше права: ако двете атакуваха заедно, особено докато Грендал бе заета, имаха по-добър шанс да я убият. Стига Кацуан и Аливия да можеха да удържат, изчакването беше по-добрият избор.

Можеха ли да удържат обаче? Кацуан беше могъща, по-силна, отколкото Авиенда си беше мислила. Украшенията в косата й със сигурност включваха ангреали и тер-ангреали.

Пленничките на Грендал лежаха изтощени на земята. Сарийн беше паднала на колене и зяпнала напред с празни очи.

Кацуан и Аливия като че ли не се притесняваха, че може да наранят пленничките. Бяха прави. И все пак дали Авиенда не можеше някак…

Високият храст до нея се раздвижи.

Авиенда се обърна мълниеносно, без да мисли, и запреде Огън. Изгори нападателя с черното було миг преди копието му да се забие във врата й. Оръжието поряза рамото й, когато мъжът се олюля и рухна напред. Ударът й бе прогорил в гърдите му дупка, голяма колкото юмрук.

Още една преливаща се включи в схватката и започна да мята неистово сплитове. Амис. Беше дошла. За щастие, Грендал се съсредоточи върху нея вместо върху току-що разкрилата се Авиенда.

И толкова по-добре, защото Авиенда беше зяпнала мъжа, когото бе убила, мъж, когото Грендал бе превърнала в свой роб с Принудата. Мъж, който й се стори познат.

Ужасена, разтреперана, тя се пресегна и дръпна булото му.

Беше Руарк.

 

 

— Напускам — каза намръщено Мишраил, загледан в гърбовете на атакуващата конница на Шара. Стояха на западната страна на Височините, встрани от левия фланг на армията на шараите. — Никой не ни каза, че ще се бием с проклетите герои на Рога.

— Това е Последната битка, дете. — Алвиарин го каза със злоба. Беше започнала да ги нарича всички „деца“ напоследък. Мишраил беше готов да я удуши. Защо М’хаил й бе позволил да обвърже Ненсен? Защо изобщо трябваше да постави жена да ги командва?

Групата им беше малка: Алвиарин, Мишраил, Ненсен, Каш, Риана, Донало и Аяко, Обърнат като него. Мишраил не разбираше много от бой на бойно поле. Когато убиваше хора, предпочиташе да изчака да се натъкнат на него някъде на тъмно, където никой не гледа. Цялата тази битка на открито, целият този хаос го караше да се чувства все едно са опрели нож в гърба му.

— Там — каза Алвиарин на Ненсен и посочи блесналата светлина, когато през порталите над бойното поле прокънтя нов взрив от драконите. — Мисля, че дойде от средата на платото. Направи портал и отиваме там.

— Изобщо няма да можем да… — почна Мишраил.

— Хайде! — кресна Алвиарин. Лицето й беше почервеняло от гняв.

Ненсен бързо изпълни заповедта й. Обичаше да се подчинява, да знае, че някой командва.

„Може би ще трябва да я убия — помисли Мишраил. — И Ненсен също.“ И без много боен опит можеше да разбере, че този бой няма да е лесен. Връщането на сеанчанците, падането на Демандред и развилнелите се без никакво командване тролоци… Да, Сянката все още имаше огромно числено превъзходство, но боят изобщо не вървеше толкова еднопосочно, колкото би му харесало. Едно от първите правила, които бе научил в живота, бе никога да не напада човек, когато шансът да загуби е равен.

Шестимата се изсипаха през портала насред платото. От изгорената от дракони и преливащи земя се вдигаше дим и се смесваше със странната мъгла. Трудно беше да разбере човек какво става и къде. Дупки в земята, зейнали от взривовете на драконите. Трупове… късове тела, разпилени навсякъде. Необичайна миризма. Беше вече след изгрев-слънце, но през облаците почти не идваше светлина.

Над тях отекнаха крясъците на странните летящи създания, които бяха довели сеанчанците. Мишраил потръпна. Светлина. Все едно да стоиш в къща без покрив и да знаеш, че врагът ти има стрелци на позиция над теб. Простреля едно от тях със сплит на Огън и загледа доволен как крилата се прекършиха и звярът се заобръща във въздуха, докато падаше.

Такава атака обаче го оголваше. Наистина трябваше да избие другите Властелини на ужаса и да избяга. Нали винаги избираше печелещата страна!

— На работа — подкани ги Алвиарин. — Правете каквото казах. Тези, които правят портали, та оръжията да стрелят през тях, са мъже, тъй че трябва да видим къде беше порталът и ще накараме Донало да разчете утайката.

Мъжете се раздвижиха и заоглеждаха земята, за да открият къде се беше отворил порталът. Хората, които се биеха на платото, бяха неудобно близо — шараи и някакви мъже, веещи знаме с вълк на него. Ако тръгнеха насам…

Донало тръгна с него и затърсиха бързо, и двамата вкопчени в Силата. Донало беше тайренец с квадратно лице и заострена посивяла брада.

— Когато Демандред падна — прошепна Донало, — разбрах, че е било клопка. В капан сме.

Мишраил кимна. Може би Донало щеше да се окаже съюзник. Можеха да избягат заедно. Разбира се, след това трябваше да го убие. Нямаше да е добре да останат свидетели, които можеше да донесат на Великия властелин какво е направил.

Все едно, не можеше да разчита на Донало. Мъжът се беше присъединил към тях само заради онзи насилствен номер с мърдраалите. Щом човек можеше толкова бързо да смени страната, какво му пречеше да я смени отново? А и на Мишраил никак не му харесваше… чувството, което изпитваше, щом погледнеше Донало или другите Обърнати. Все едно имаше нещо неестествено дълбоко вътре в тях, нещо, което надничаше към света и търсеше плячка.

— Ще трябва да се махнем оттук — отвърна му Мишраил шепнешком. — Да се бием тук сега е глу… — И млъкна, защото някой крачеше през дима към тях.

Висок мъж с червено-златиста коса. Познат мъж, целият в рани, дрехите му — обгорени и почернели. Мишраил зяпна, а Донало изруга, когато самият Прероден Дракон ги видя, сепна се и побягна обратно. Докато Мишраил се сети да нападне, ал-Тор отвори портал и изчезна през него.

Земята изтътна, разпука се и част от източния склон се срина и рухна към тролоците долу. Това място ставаше все по-нестабилно. Още една причина да се маха.

— Това беше проклетият Прероден Дракон! — ревна Донало. — Алвиарин! Проклетият Прероден Дракон е на бойното поле!

— Що за глупости дрънкаш? — попита Алвиарин, щом се приближи с другите.

— Ранд ал-Тор беше тук — каза Мишраил, все още стъписан. — Кръв и кървава пепел, Донало. Ти беше прав! Само така може да е паднал Демандред.

— Той непрекъснато повтаряше, че Дракона е някъде на това бойно поле — намеси се Каш.

Донало пристъпи напред и кривна глава, сякаш оглеждаше нещо във въздуха.

— Видях къде точно направи портала, за да избяга. Беше точно тук. Точно тук… Да! Усещам резонанса. Знам къде замина.

— Той надви Демандред — рече Алвиарин и скръсти ръце. — Можем ли да се надяваме, че ще го победим?

— Изглеждаше изтощен — увери я Мишраил. — Повече от изтощен. Изпадна в паника, като ни видя. Ако наистина се е бил с Демандред, това му е отнело много сила.

Алвиарин огледа въздуха, където бе изчезнал ал-Тор. Мишраил можеше буквално да види мислите й. Ако убиеха Преродения Дракон, М’хаил можеше да не се окаже единственият Властелин на ужаса, издигнат до Избраните. Великият властелин щеше да е благодарен на онзи, който е премахнал ал-Тор. Много благодарен.

— Хванах го! — извика Донало и отвори портал.

— Трябва ми кръг, за да се бия с него — каза Алвиарин, но след миг се разколеба. — Но ще използвам само Риана и Ненсен. Няма да сме достатъчно гъвкави всички в един кръг.

Мишраил изсумтя, сбра силата си и скочи през отворения портал. Алвиарин просто не искаше някой от мъжете да води кръга и да й открадне заслугата с убийството. Е, той щеше да се погрижи за това.

Озова се на някаква поляна в непозната гора. Дърветата тук не изглеждаха толкова силно пострадали от допира на Тъмния, колкото на други места. Защо беше така? Тътнещото небе беше също толкова тъмно, колкото и на бойното поле, и се наложи да направи кълбо светлина, за да вижда.

Ал-Тор седеше отпуснат на един пън. Вдигна глава и щом видя Мишраил, извика и заситни назад в паника. Мишраил изпреде огнено кълбо, което набъбна във въздуха и полетя след него, но ал-Тор успя да го посече със свой сплит.

„Ха! Наистина е слаб“, помисли Мишраил и затича напред. Другите го последваха през портала, жените свързани с Ненсен, който подтичваше като пале след Алвиарин. Донало премина последен и им викна да го почакат.

След миг всички спряха.

Удари го като вълна студена вода — все едно бе налетял с главата напред във водопад. Единствената сила изчезна. Изостави го, просто ей така.

Мишраил се олюля в паника и се помъчи да проумее какво е станало. Заслонили ли го бяха? Не. Не усещаше никакъв щит. Не усещаше… нищо.

Дърветата наоколо се раздвижиха и от сенките им на поляната пристъпиха фигури. Гигантски същества с провиснали вежди и дебели пръсти. Изглеждаха древни като самите дървета, със сбръчкана кожа и бели коси.

Беше попаднал в стеддинг.

Понечи да побегне, но го сграбчиха две яки ръце. Древните огиери обкръжиха и него, и останалите. А ал-Тор също излезе на поляната… само че не беше той. Вече не беше той. Беше уловка. Андрол си беше сложил лицето на Преродения Дракон.

Другите закрещяха и заудряха огиерите с юмруци, но Мишраил падна на колене, зяпнал в празното, където бе доскоро Единствената сила.

Певара застана до Андрол, докато огиерите — най-старите, които не можеха да се включат в битката — хванаха Властелините на ужаса в яките си ръце и ги повлякоха навътре в стеддинг Шолоон. Линдзар, най-древната сред тях, се приближи до Андрол. Подпираше се на тояга, дебела колкото мъжко бедро.

— Ще се погрижим за пленниците, майстор Андрол.

— Екзекуция ли? — попита Певара.

— В името на древните дървеса, не! — Линдзар изглеждаше, оскърбена. — Не и тук, никакви убийства тук. Ще ги задържим и няма да им позволим да избягат.

— Те са много опасни — каза Андрол. — Не ги подценявайте, могат да са много коварни.

Огиерката се изкиска и закуцука към все още красивите дървета на стеддинга.

— Хората си мислят, че понеже сме кротки, не можем и ние да бъдем коварни. Ще видят колко хитър може да стане един ум след столетия стареене. Не се безпокой, майстор Андрол. Ще внимаваме. Добре ще е за тези нещастни души да поживеят в мира на стеддинг. Може би няколко десетилетия мир ще променят представите им за света.

И старата огиерка изчезна сред дървесата.

Андрол погледна Певара. Усещаше задоволството й по връзката, макар лицето й да остана спокойно.

— Добре се справи — каза тя. — Планът беше чудесен.

Кимна доволна и двамата напуснаха стеддинга през невидимата преграда, отделяща ги от Силата. Андрол беше толкова уморен, че едва можеше да мигне, но без никакво усилие сграбчи сайдин, както прегладнял човек посяга за комат хляб, макар да бе останал без него само за няколко минути.

Почти съжали за това, което бе причинил на Донало и другите. „Отдъхни си добре тук, приятелю — помисли и погледна през рамо назад. — Може би някой ден ще намерим начин да те освободим от затвора, в който са оковали ума ти.“

— Е? — попита задъхано притичалият към тях Джонет.

— Стана — отвърна Андрол.

Излязоха от дърветата над Мора и руините извън стеддинга, в района, където бежанците от Кемлин събираха ранени и оръжия.

Беше пълен с тролоци.

И чудовищата избиваха наред.

 

 

Авиенда коленичи над тялото на Руарк.

Мъртъв. Беше убила Руарк.

„Вече не беше той — каза си. — Грендал го е убила. Сплитът й все едно го е изгорил отвътре. Това е просто черупка.“

Беше просто…

Беше просто…

Беше просто…

„Сила, Авиенда.“ Решимостта на Ранд я изпълни, излъчена по връзката в онова кътче в ума й. Тя вдигна глава и усети как умората я напусна, всички разсейващи неща изчезнаха.

Грендал се сражаваше срещу Амис, Талаан, Аливия и Кацуан… и печелеше. Сплитове свистяха и огряваха прашния въздух, но идващите от Кацуан и другите бяха все по-слаби. По-защитни. Буря от мълнии запада около Амис и я събори. До Грендал Сашале Ендърли потрепери и се свлече на земята. Сиянието на Единствената сила вече не я обкръжаваше. Грендал я беше изтощила, извличайки толкова много.

Авиенда се надигна. Грендал беше могъща и лукава. Беше изключително добра в пресичането на сплитовете във въздуха, още докато ги оформяха.

Тя вдигна ръка настрани и запреде Огън, Въздух и Дух. Бляскаво нажежено копие от светлина и огън се появи в ръката й. Авиенда приготви още пет сплита на Дух и връхлетя.

Барабанният тътен на тресящата се земя придружи стъпките й. От небесата се спусна кристална мълния и замръзна във въздуха. Хора и зверове нададоха вой, щом Мракохрътите стигнаха до последните редици, бранещи пътеката нагоре към Ранд.

Грендал видя Авиенда и започна да сплита белфир. Авиенда посече сплита от въздуха с поток на Дух. Грендал изруга и запреде отново. Авиенда удари отново и посече сплита на две.

Кацуан и Талаан хвърлиха огнени взривове. Един от пленените айилци се хвърли пред Грендал и умря с крясък, щом пламъците го погълнаха.

Авиенда затича бързо, стиснала копието от светлина. Спомни си първия си бяг, изпитанието преди да я вземат при Девите. В онзи ден бе усещала вятъра зад себе си, как я тласкаше напред.

Сега нямаше вятър. Но чуваше виковете на воините. Айилците, които се биеха там, сякаш я тласкаха напред. Самият звук сякаш я носеше към Грендал.

Отстъпницата направи сплит преди Авиенда да успее да се спре, мощен сплит на Земя под краката й.

И Авиенда скочи.

Земята изригна, камъни полетяха нагоре и взривът я изхвърли напред във въздуха. Камъни раздраха краката й и във въздуха около нея плисна кръв. Стъпалата й бяха раздрани, кости се кършеха, краката й горяха.

Тя стисна копието от огън и светлина с две ръце. Бурята от камъни фучеше. Полата й се разкъса на дрипи.

Грендал погледна нагоре и зяпна. Щеше да Отпътува с Вярната сила. Авиенда го знаеше. Отбягвала беше този начин да Отпътува досега само защото трябваше да докосне спътниците си, за да ги вземе със себе си, а не искаше да ги остави.

В краткия миг, в който увисна във въздуха, Авиенда срещна погледа на Сенкодушната и видя ужаса в очите й.

Въздухът започна да се изкривява.

Копието й се заби в ребрата на Грендал.

И двете изчезнаха.