Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (20)

Глава 19
Превръзка за око

Елейн излезе и видя Башийр да крачи покрай брега.

Речните брегове бяха от малкото места, които все още чувстваше като живи. Толкова много безжизненост имаше напоследък — дървета без листа, трева, която не растеше, животни, които лежаха свити в бърлогите си и не се помръдваха.

Реките обаче продължаваха да текат. Имаше усещане за живот в това, макар растенията да бяха посърнали.

Алгуеня беше една от онези измамно величествени реки, които изглеждаха кротки отдалече, но можеха да те дръпнат под повърхността и да те удавят. Помнеше как Брин бе поучавал Гавин за това веднъж, по време на ловна разходка. Беше говорил и на нея. Може би най-вече на нея, макар че винаги беше внимавал да не превишава правата си с Щерката-наследница.

„Внимавай с теченията — беше казал. — Речните течения са едно от най-опасните неща под Светлината, защото хората ги подценяват. Повърхността изглежда спокойна, защото нищо не се бори с нея. Нищо не иска да се бори. Рибата върви с нея и хората стоят извън нея, всички освен глупците, които държат да се докажат.“

Елейн заслиза по каменистия бряг към Башийр. Охраната й се задържа назад. Биргит не беше с тях — беше на няколко мили надолу по течението и ръководеше стрелците, чиято задача бе да попречат на тролоците да прехвърлят реката със салове. Стрелците на Биргит и драконите на Талманес вършеха отлична работа там, но беше само въпрос на време, преди безчетната армия на чудовищата да се изсипе през Алгуеня.

Елейн беше изтеглила силите си от Андор преди седмица и двамата с Башийр бяха доволни от напредването им. Докато не откриха капана.

— Удивително е, нали? — попита тя, щом спря до Башийр.

Той я погледна и кимна.

— Нищо такова нямаме у нас.

— А Аринел?

— Не става толкова голяма, преди да стигне до Салдеа. Това е почти като океан, заседнал точно тук и разделил двата бряга. Усмихвам се, като си представя как ли са я гледали айилците след първото си прехвърляне на Гръбнака.

Помълчаха. После Елейн попита:

— Колко е зле?

— Много. Трябваше да съм го осъзнал, да ме изгори дано. Трябваше да го предвидя.

— Не можеш да предвидиш всичко, Башийр.

— Извинете, но точно това би трябвало да правя.

Походът им на изток от Бремския лес беше минал според плана. Бяха изгорили мостовете през Еринин и Алгуеня и бяха избили безчет тролоци. Сега бяха на пътя, водещ нагоре по реката до град Кайриен. Башийр беше планирал да дадат решително сражение на тролоците в хълмовете на двайсет левги южно от Кайриен.

Сянката ги бе надхитрила. Съгледвачи бяха засекли втора армия тролоци на север от сегашната им позиция, която се придвижваше на изток, към самия Кайриен. Елейн бе лишила града от защитници, за да попълни армията си. Сега той беше пълен само с бежанци — в Кайриен никога не бе имало толкова много хора.

— Как са го направили? — попита тя. — Не са могли да слязат от Тарвинската клисура, нали?

— Нямаше толкова време за това — съгласи се Башийр.

— Друг Пътен портал?

— Може би. А може би не.

— Тогава как? Откъде е дошла тази армия?

Ордата чудовища бе толкова близо, че още малко и щеше да потропа на градските порти. Светлина!

— Допуснах грешката да разсъждавам като човек — каза Башийр. — Отчетох скоростта на придвижване на тролоците, но не и как мърдраалите могат да ги подкарат. Глупава грешка. Армията в горите може да се е разделила на две и половината да са тръгнали на североизток през горите към Кайриен. Това е единственото, за което мога да се сетя.

— Ние се придвижвахме възможно най-бързо — каза Елейн. — Как са могли да ни изпреварят?

Армията й разполагаше с портали. Не можеха да прехвърлят всички през тях, тъй като нямаше достатъчно преливащи, за да държат порталите отворени задълго. Само че можеха да придвижват обозните коли, ранените и обслужващите лагера цивилни. Това им позволяваше да правят преходите с бързината на тренирани войници.

— Придвижвахме се толкова бързо, колкото можехме безопасно — каза Башийр. — Човешки командир никога не би насилил войските си в такъв ужасен марш. Теренът, през който са минали, трябва да е бил ужасяващ — реките, които е трябвало да прехвърлят, блатата… Светлина! Сигурно са загубили хиляди от изтощение. Но Чезнещите са рискували и ето, че ни държат в клещи. Градът може да падне.

— Няма да го позволя! — заяви Елейн. — Повече не. Не и след като можем да го предотвратим.

— Имаме ли избор?

— Да. Башийр, ти си един от най-великите военни умове. Разполагаш с ресурси, каквито досега не е имал никой. Драконите, Родственичките, огиерите, готови да се бият… Можеш да го направиш. Знам, че можеш.

— Показвате изненадваща вяра в мен като за човек, когото познавате отскоро.

— Ранд ти вярва. Дори когато беше почти полудял — вярваше ти.

Башийр я изгледа притеснено, после каза:

— Има начин.

— Какъв?

— Тръгваме и удряме тролоците край Кайриен колкото може по-бързо. Те са уморени. Няма начин да не са. Ако успеем да ги съкрушим бързо, преди ордата от юг да е стигнала до нас, може би имаме шанс. Ще е трудно. Северната сила вероятно иска да завземе града и да го използва срещу нас, щом дойдат тролоците от юг.

— Можем ли да отворим портали в града и да го задържим?

— Съмнявам се — отвърна Башийр. — Не и с толкова изтощени преливащи. Освен това трябва да унищожим северните тролоци, а не просто да ги спрем. Ако им оставим време да отдъхнат, ще се съвземат от марша, ще се обединят с тролоците от юг и след това Властелините на ужаса ще схрускат града като ябълка. Не, Елейн. Трябва да атакуваме и да съкрушим северната армия, докато е слаба. Само тогава бихме могли да удържим срещу южната. Ако не успеем, двете заедно ще ни размажат.

— Трябва да поемем този риск — каза Елейн. — Състави плановете си, Башийр. Ще ги осъществим.

 

 

Егвийн пристъпи в Тел-айеран-риод.

Светът на сънищата винаги беше опасен, непредсказуем. Напоследък — още повече. Величественият град Тийр изглеждаше странно — сградите му бяха порутени като след сто години бури. Градските стени не бяха по-високи от десет стъпки, със заоблени и загладени върхове, обрулени от вятъра. Зданията зад тях бяха само оголени основи и купчини нападали камъни.

Смразена от гледката, Егвийн се обърна към Камъка. Той поне си стоеше непокътнат. Висок, силен, непроменен от брулещите ветрове. Това я утеши.

Изпрати се в сърцевината му. Мъдрите я чакаха там. Това също бе утешително. Дори в това време на промяна и буря те бяха стабилни като самия Камък.

Чакаха я Амис, Баир и Мелайне. Тя подслуша част от разговора им, преди да я забележат.

— Видях го също като нея — говореше Баир. — Макар че моите потомци ми заеха очите си. Мисля, че всички ще го видим, ако се върнем трети път. Сигурно ще се наложи.

— Три посещения? — каза Мелайне. — Това налага сериозна промяна. Все още не знаем дали второто посещение ще покаже истината, или първото видение.

Гузна от подслушването, Егвийн се покашля. Те се обърнаха към нея и мигновено се смълчаха.

— Не исках да се натрапвам — каза Егвийн и тръгна между колоните към тях.

— Няма нищо — отвърна Баир. — Трябваше да си държим езиците зад зъбите. Ние те поканихме тук на среща в края на краищата.

— Радвам се да те видя, Егвийн ал-Вийр — каза Мелайне и се усмихна. Изглеждаше така, сякаш ще роди всеки момент. — Според донесенията армията ти печели много джи.

— Добре се справяме — отвърна Егвийн и се настани на пода при тях. — И вие ще имате своя шанс, Мелайне.

— Кар-а-карн се бави — каза намръщено Амис. — Копията стават нетърпеливи. Трябва да тръгваме срещу Заслепителя на зрака.

— Той обича да се подготвя и да планира — отвърна Егвийн. — Не мога да остана с вас дълго. Имам среща с него след малко.

— За какво? — попита Баир.

— Не знам. Намерих писмо от него на пода на палатката си. Казва, че иска да се видим, но не като Дракона и Амирлин. Като стари приятели.

— Кажи му, че не трябва да протака. Но виж, има нещо, за което трябва да поговорим с теб.

— Какво?

— Виждала ли си нещо такова? — каза Мелайне и се съсредоточи. На пода между тях по камъка плъзнаха пукнатини. Мелайне налагаше волята си над Света на сънищата, за да сътвори нещо, което Егвийн трябваше да види.

В първия момент тя се обърка. Пукнатини в камъка? Разбира се, че беше виждала пукнатини в камък. А и при трусовете, които поразяваха земята толкова често напоследък, те ставаха още по-обичайни.

И все пак в тези имаше нещо различно. Егвийн се наведе и видя, че пукнатините сякаш свършват в нищото. Непроницаема чернота. Неестествена.

— Какво е това?

— Наши хора съобщават за тях — каза Амис. — Тези, които се бият в Андор и в Изпепелените земи с Ранд ал-Тор. Приличат на пукнатини в самата Шарка. Остават тъмни за няколко мига, след което избледняват и си стават обикновени пукнатини.

— Много опасен знак — каза Баир. — Пратихме един от нашите да пита Пограничниците, където се сражава Лан Мандрагоран. Изглежда, пукнатините са най-чести там.

— Появяват се по-често, когато се бият Властелини на ужаса — рече Амис. — Когато използват сплита, наречен белфир.

Егвийн потръпна.

— Белфир отслабва Шарката. По време на Войната на Силата дори Отстъпниците започнали да се боят да го използват, за да не разнищят самия свят.

— Трябва да го съобщим на всички наши съюзници — каза Амис. — Не бива да използваме този сплит.

— Вече е забранен за Айез Седай — каза Егвийн. — Но ще оповестя никоя да не помисля да нарушава това правило.

— Разумно — каза Мелайне. — От друга страна, открила съм, че Айез Седай са много изкусни в пренебрегването на заповеди, ако това им изнася.

— Не е така — отвърна Егвийн. — Трите клетви ни сдържат. И собственото ни благоразумие. Обикновено. Защото ако Моарейн не бе нарушила това правило, Перин щеше да е мъртъв… както и Мат, ако Ранд не го беше пренебрегнал. Но все пак ще се разпоредя.

Белфир я притесняваше. Беше изключително опасен. И все пак какво й беше казал Перин в съня? „Това е само поредният сплит…“

Изглеждаше нечестно, че Сянката има достъп до такова оръжие, което разнищваше Шарката. Как щяха да се борят с това, как щяха да му се противопоставят?

— Не само за това те повикахме, Егвийн ал-Вийр — каза Мелайне. — Видя ли промените в Света на сънищата?

Егвийн кимна и каза:

— Да. Бурята тук се усилва.

— Няма често да гостуваме тук в бъдеще — каза Амис. — Така решихме. И въпреки че се оплакваме от Кар-а-карн, той наистина подготвя армиите си за настъпление. Скоро ще тръгнем с него към крепостта на Сянката.

Егвийн кимна замислено.

— Така е.

— Гордея се с теб, момиче — каза Амис. Амис, коравата като скала Амис, май се беше просълзила. Станаха и Егвийн ги прегърна поред.

— Светлината да ви заслони, Амис, Мелайне, Баир. Предайте обичта ми на другите.

— Ще бъде, Егвийн ал-Вийр — рече Баир. — Дано намериш вода и заслон, сега и винаги.

Една по една се стопиха. Егвийн си пое дъх и погледна нагоре. Зданието стенеше като кораб, подмятан от буря. Самият камък около нея сякаш се люшкаше.

Обичала беше това място. Не Камъка, а Тел-айеран-риод. Беше я научило на толкова много. Но докато се готвеше да напусне, осъзна, че е като опасно придошла река. Можеше да е познато и обичано, но не можеше да се излага на риск тук. Не и докато Бялата кула се нуждаеше от нея.

— Сбогом и на теб, стари приятелю — каза Егвийн на въздуха. — Докато сънувам отново.

И се събуди.

Гавин чакаше до леглото й, както обикновено. Бяха в Кулата, Егвийн — напълно облечена, в стаята до кабинета й. Дори не беше вечер, но поканата от Мъдрите не беше нещо, което можеше да пренебрегне.

— Той е тук — каза тихо Гавин и кимна към вратата на кабинета й.

— Ами да се срещнем с него тогава.

Стана и приглади полата си.

 

 

Щом я видя, Ранд се усмихна. Беше с две Деви, които Егвийн не познаваше.

— Защо идваш? — попита тя уморено. — Да ме убедиш да счупя печатите?

— Станала си цинична — отбеляза Ранд.

— Последните два пъти, когато се срещнахме, преднамерено се опитваше да ме ядосаш. Не трябва ли да го очаквам отново?

— Не се опитвам да те ядосам. Ето, виж. — Ранд извади нещо от джоба си. Лентичка за коса. Подаде й я. — Винаги все не намираше с какво да си вържеш косата.

— Сега пък намекваш, че съм дете ли? — попита Егвийн раздразнено и Гавин отпусна ръка на рамото й да я успокои.

— Какво? Не. — Ранд въздъхна. — Светлина, Егвийн. Просто… Ти си ми като сестра. Така и нямах брат или сестра. Или поне този, когото имам, не ме познава. Само теб имам. Не искам да те дразня.

За миг й се стори точно такъв, какъвто беше някога. Невинно искрено момче. Отчаянието й се стопи.

— Ранд, заета съм. Всички сме заети. Няма време за такива неща. Твоите армии чакат.

— Времето им скоро ще дойде. — Гласът му стана по-твърд. — Преди да свърши това, ще се чудят защо са били толкова нетърпеливи и ще съжаляват за тези мирни дни на чакане. — Все още държеше лентичката, вече стисната в юмрука му. — Просто… Не исках да тръгна на битката си, след като последната ни среща беше спор, макар и важен.

— О, Ранд. — Тя пристъпи към него и взе лентичката. Прегърна го. Светлина, колко трудно й беше да се оправи с него напоследък… но същото беше мислила и за родителите си понякога. — Аз те подкрепям. Това не значи, че ще направя каквото казваш с печатите, но наистина те подкрепям.

Пусна го. Нямаше да се разплаче. Та дори това да приличаше на сетна раздяла.

— Чакай — каза Гавин. — Брат? Ти имаш брат?

— Аз съм синът на Тигрейн. — Ранд сви рамене. — Роден след като тя е отишла в Пустошта и е станала Дева.

Гавин изглеждаше стъписан. Егвийн обаче се беше досетила за това много отдавна.

— Ти си брат на Галад? — възкликна Гавин.

— Да — отвърна Ранд. — Не че това би означавало кой знае какво за един Бял плащ. Родени сме от една и съща майка. Баща му, като твоя, е Тарингейл, но моят е бил айилец.

— Мисля, че Галад ще го приеме — промълви Гавин. — Но Елейн…

— Няма да ти разказвам фамилната ви история, но с Елейн не сме кръвни роднини. — Ранд се обърна към Егвийн. — Може ли да ги видя? Печатите. Преди да отида на Шайол Гул, бих искал да ги погледна за последен път. Обещавам ти да не правя нищо с тях.

Тя неохотно ги извади от кесийката на кръста си, където ги пазеше. Гавин, все още стъписан, отиде до прозореца и го отвори, та в стаята да влезе светлина. Бялата кула бе някак… стихнала. Армиите й бяха заминали. На война.

Егвийн разви първия печат и го подаде на Ранд. Нямаше да му даде всички наведнъж. Просто за всеки случай. Вярваше на думата му, но… просто за всеки случай.

Ранд вдигна печата и се взря в него, сякаш търсеше нещо в извитата линия.

— Аз ги сътворих — прошепна. — Направих ги да не се счупят никога. Но знаех, че рано или късно ще поддадат. Всичко рано или късно се разваля, щом го докосне той…

Егвийн разви следващия печат и го вдигна предпазливо. Нямаше да е добре да го счупи неволно. Пазеше ги увити и кесийката беше запълнена с плат. Притесняваше се да не ги счупи, докато ги носи, но Моарейн бе изтъкнала, че ще ги счупи тъкмо тя.

Чувстваше, че е глупаво, но думите, които беше чела, нещата, които Моарейн бе казала… Е, ако дойдеше моментът да ги счупи, трябваше да са й подръка. Тъй че ги носеше… носеше със себе си възможната гибел на самия свят.

Ранд изведнъж пребледня.

— Егвийн! Това няма да ме заблуди.

— Какво?

Той я погледна.

— Това е фалшификат. Моля те, кажи ми истината. Това е копие, така ли? Ти ли си го направила?

— Какви са тия глупости?

— О… О, Светлина! — Ранд вдигна печата към светлината. — Това е фалшификат?

— Какво! — Егвийн го дръпна от ръката му и го опипа. Не усети нищо нередно. — Как можеш да си сигурен?

— Аз ги направих — каза Ранд. — Познавам изделието си. Това не е един от печатите. Това е… Светлина, някой ги е взел!

— Пазя ги, откакто ми ги даде!

— Значи е станало преди — прошепна Ранд. — Не ги огледах внимателно, след като ги взех. Разбрал е някак къде ги бях оставил. — Взе другия от нея и поклати глава. — И този не е истински. — Взе третия. — Този също.

Погледна я.

— Той ги притежава, Егвийн. Откраднал ги е някак. Тъмния държи ключовете на собствения си затвор.

 

 

През повечето му живот на Мат му се беше искало хората да не го гледат чак толкова. Мръщеха му се заради белята, която уж е направил — беля, която всъщност не беше по негова вина, — и му хвърляха неодобрителни погледи, когато минеше покрай тях съвсем невинно, като при това се стараеше да е учтив. Всяко момче свива парче баница от време на време, нали? Нищо лошо няма в това. Даже се очаква.

Нормалният живот беше по-труден за него, отколкото за другите момчета. Без никаква причина всички го наблюдаваха прекалено внимателно. Перин можеше да си свива баница цял ден, а хората щяха просто да му се усмихнат, и може би да му разрошат косата. На Мат налитаха с метлата.

Когато влезеше в някоя кръчма, където играеха на зарове, привличаше погледи. Хората го гледаха все едно е измамник — въпреки че никога не мамеше — или със завист в очите. Да, винаги беше смятал, че да не го гледат ще е страхотно. Повод за истинско празненство.

Сега бе получил каквото бе искал и му призляваше от това.

— Можеш да ме погледнеш — каза Мат. — Наистина. Да ме изгори дано, няма проблем!

— Очите ми са наведени — отвърна слугинята, докато трупаше тъкани на ниската масичка до стената.

— Виждам, че са наведени! Зяпнали са в проклетия под, нали? Искам да ги вдигнеш.

Сеанчанката продължи работата си. Имаше светла кожа и хубави скули. Не беше никак зле на вид, макар напоследък Мат да предпочиташе по-смугли. Нямаше да има нищо против, ако това момиче го дареше с усмивка. Как да говори с жена, като не може да я накара да се усмихне?

Влязоха още няколко слугини — и те с наведени очи. Носеха още чаршафи и завивки. Мат явно се намираше в „личните“ си покои в двореца. Стаите бяха повече, отколкото можеше да обиколи. Дали пък да не повика Талманес и част от Бандата да се преместят при него, за да не е толкова празно?

Отиде до прозореца. Долу, в Мол Хара, се организираше армия. Щеше да отнеме повече време, отколкото му се искаше. Галган — Мат се беше срещнал с него съвсем за малко и не му вярваше, колкото и да го уверяваше Тюон, че пратените от него убийци не е трябвало да успеят — събираше сеанчанските сили от границите, но прекалено бавно. Притесняваше се да не загуби Равнината на Алмот покрай оттеглянето.

Е, нямаше да е зле да се вслуша в разума. Мат вече нямаше причина да му вярва, но ако се забавеше…

— Почитаеми? — попита слугинчето.

Мат се обърна и повдигна вежда. Няколко да’ковале бяха влезли с последните чаршафи и той неволно се изчерви. Не носеха почти нищо, а и малкото, което носеха, беше прозрачно. Можеше да гледа обаче, нали? Нямаше да носят такова облекло, ако не се очакваше човек да гледа. Какво ли щеше да си помисли Тюон?

„Тя не ме притежава — каза си Мат решително. — Няма да бъда мъж под чехъл.“

Слугинята със скулите — беше со’джин, половината й глава беше обръсната — махна на влязлата след да’ковале, жена на средна възраст, с косата, прибрана на кок, без нищо обръснато по главата. Беше ниска и дундеста като камбана, с бабешка физиономия.

Новодошлата го огледа мълчаливо. Най-после някой да го погледне! Само да го нямаше това изражение като на някой, дето оглежда коне на пазара.

— Черно, за новия му пост — каза жената и плесна с ръце. — Зелено за потеклото му. Тъмно, горско зелено, сдържано. Някой да ми донесе превръзки за око, а друг да изгори тази шапка.

— Какво? — възкликна Мат. Около него се засуетиха слуги и задърпаха дрехите му. — Чакай малко. Какво значи това?

— Новите ви одежди, почитаеми — каза жената. — Аз съм Ната и ще бъда личната ви шивачка.

— Няма да ми гориш шапката. Само да опиташ и ще видиш как се хвърчи от четири проклети етажа. Разбра ли ме?

Жената се поколеба.

— Да, почитаеми. Добре, не изгаряйте дрехите му. Запазете ги в случай, че потрябват. — Май се съмняваше, че изобщо ще потрябват.

Мат отвори уста да възрази отново и в този момент един да’ковале отвори кутия. Вътре блеснаха скъпоценни камъни. Рубини, смарагди, огнекапки. Дъхът му заседна в гърлото. Та това беше цяло съкровище!

Беше толкова стъписан, че почти не забеляза, че слугите го разсъбличат. Задърпаха ризата му и Мат ги остави. Задържа шалчето обаче — изобщо не беше свенлив. Червенината на бузите му нямаше нищо общо с това, че му смъкнаха панталоните. Просто беше изненадан от накитите.

После един от да’ковале посегна към долните му гащи.

— Не пипай, че режа пръсти! — изръмжа Мат.

Да’ковале вдигна глава… очите му бяха ококорени, лицето пребледняло. Моментално наведе отново глава, поклони се и се отдръпна заднешком. Мат не беше свенлив, но чак пък долните гащи… беше прекалено.

Ната цъкна с език. Слугите й започнаха да го загръщат във финия плат, черен и тъмнозелен — толкова тъмно, че и той беше почти черен.

— Ще ти ушием одежди за военно представяне, дворцово присъствие, лични функции и граждански прояви. Ще…

— Не — прекъсна я Мат. — Само военни.

— Но…

— Ние сме в проклетата Последна битка, жено — изръмжа Мат. — Ако я преживеем, можеш да ми ушиеш скапана празнична шапка. Дотогава сме във война и не ми трябва нищо друго.

Тя кимна.

Мат с неохота вдигна ръцете си настрани, за да могат да му вземат мерки. Щом трябваше да се примири с тая работа да му викат „почитаеми“ и „височество“, можеше поне да се погрижи да е облечен прилично.

Всъщност наистина беше започнало да му омръзва да ходи с едни и същи дрехи. Сеанчанската шивачка май не използваше много дантела, което беше срамота, но Мат не искаше да я учи на работата й. Не можеше да се оплаква за всяка дреболия. Никой не обича недоволниците. Мат пък направо ги мразеше.

Докато се оправяха с мерките, дойде един слуга с малко обшито с кадифе сандъче с цял куп превръзки за око. Мат се поколеба, докато прецени. Някои бяха украсени със скъпоценни камъни, други — изрисувани с фигури.

— Тази — рече той и посочи превръзката с най-малко украса. Семпло черно, само с два малки рубина, пришити в десния и левия край на превръзката, един срещу друг. Нагласиха му я, докато другите слуги привършваха с мерките.

След това шивачката накара слугите да го облекат в дрехата, която бе донесла. Явно нямаше да му разрешат старото облекло, докато чака да му ушият новите дрехи.

Облеклото започваше съвсем просто. Копринен халат от фина тъкан. Мат би предпочел панталони, но халатът беше удобен. Само че отгоре му облякоха по-дебел халат. Също от коприна, тъмнозелена, твърда и извезана навсякъде на спирални фигури. Ръкавите бяха толкова широки, че кон можеше да мине на галоп през тях.

— Мисля, че казах да ми дадеш воинско облекло!

— Това е церемониална воинска униформа за член на Имперската фамилия, ваше височество — каза Ната. — Мнозина ще гледат на вас като на външен и макар никой да не се съмнява във верността ви, би било добре за войниците ни да ви виждат първо като Принца на Гарваните и чак след това като чужденец. Не сте ли съгласен?

— Ами… — измърмори Мат. — Добре де, съгласен съм.

Продължиха да го опаковат. Стегнаха кръста му с широк пояс и му сложиха налакътници от същия десен на ръкавите. Това беше добре според Мат, тъй като поясът придърпваше дрехата в кръста и тя не изглеждаше толкова обемиста.

За жалост следващата част от костюма се оказа най-нелепата от всичко. Коравото светло парче плат на раменете му. Спускаше се отпред и на гърба като табард, с отворени страни, обаче стърчаха цяла стъпка встрани и го правеха нечовешки широк. Бяха като плочи на тежка броня, макар и направени от плат.

— Хайде сега — каза Мат. — Това не е някакъв номер, който въртиш на човек просто защото е нов, нали?

— Номер ли, почитаеми? — попита Ната.

— Не можеш наистина да… — Млъкна, когато някой мина отвън покрай вратата. Друг командир. Носеше костюм почти като неговия, макар и не толкова пищен и с не чак толкова широки рамене. Не униформа на Имперската фамилия, но церемониална броня за някой от Кръвта. Все пак беше почти толкова натруфена.

Мъжът спря и се поклони на Мат, след което продължи по пътя си.

— Да ме изгори дано — измърмори Мат.

Ната плесна с ръце и слугите започнаха да го кичат със скъпоценни камъни. Избираха най-вече рубини, от което Мат се почувства неловко. Трябваше да е съвпадение, нали? Не знаеше какво да мисли за това, че е покрит с всичките тия скъпоценни камъни. Сигурно можеше да ги продаде. Всъщност, ако можеше да ги сложи на маса за комар, сигурно накрая щеше да притежава цял Ебу Дар.

„Тюон вече го притежава — сети се той. — А аз съм женен за нея.“ Излизаше, че е богат. Наистина богат.

Седна и ги остави да лакират ноктите му, докато премисляше какво означава всичко това. О, не му се беше налагало да се притеснява за пари от доста време, след като винаги можеше да си спечели на комар. Обаче щом вече притежаваше всичко, какъв смисъл имаше да играе комар? Не изглеждаше много забавно. Нещата не бива да се дават на човек ей така. Човек трябва да намери начин сам да стигне до тях — с ум, с късмет или с умение.

— Да ме изгори дано. — Мат отпусна ръце, след като лакирането свърши. — Аз съм проклет благородник. — Въздъхна, дръпна шапката си от ръцете на слисания слуга и я нахлупи на главата си.

— Почитаеми — каза Ната. — Моля да ми простите дързостта, но мой дълг е да ви съветвам за облеклото, ако благоволите. Тази шапка изглежда… съвсем не на място с тази униформа.

— На кой му пука? — отвърна Мат и тръгна към вратата. Трябваше да се промуши през нея едва ли не странично, моля ви се! — Като ще изглеждам нелепо, мога поне да го направя със стил. Някой да ме заведе там, където се събират проклетите ни генерали. Трябва да разбера колко войска имаме.