Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (13)

Глава 12
Късче миг

Биргит се втурна през леса, придружена от трийсет айилци. Вдигаха шум — не можеха да го избегнат, — но айилците все пак бяха много по-безшумни от всички други бойци. Прескачаха паднали дънери, заобикаляха ги ловко или намираха камъни, на които да стъпят. Снишаваха се под надвиснали клони, извъртаха се и продължаваха напред.

— Тук — каза тя приглушено, след като заобиколиха скалистия хълм. За щастие пещерата все още си беше тук, обрасла с диви лози, и малкото поточе все още течеше през нея. Айилците се шмугнаха вътре и водата заличи всякаква миризма от преминаването им.

Двама от мъжете продължиха надолу по дивечовата пътека. Вече се движеха по-шумно, всяка клонка изпращяваше под стъпките им. Биргит остана с тези, които се скриха в пещерата. Вътре беше тъмно и миришеше на плесен и пръст.

Беше ли се крила в тази пещера преди столетия, когато бе живяла в тези гори като разбойничка? Не знаеше. Рядко си спомняше нещо от предишните си животи, понякога бяха само мимолетни спомени от промеждутъчните години в Света на сънищата, преди да бъде върната свръхестествено на този свят от Могедиен.

Призля й, щом си помисли за това. Това, че се беше преродила, свежа и нова — това добре. Но да й изтръгнат спомените, самото усещане за себе си? Ако изгубеше спомените си за времето, преживяно в Света на сънищата, щеше ли и Гайдал да забрави всичко? Щеше ли да забрави себе си?

Стисна зъби. „Последната битка е, глупачко. На кого му пука за онова?“

Но й пукаше. Един въпрос бе започнал да я гложди. Ами ако с изхвърлянето й от Света на сънищата се беше откъснала от Рога? Не знаеше дали това е възможно. Вече не помнеше достатъчно, за да каже.

Но ако беше откъсната, щеше да загуби Гайдал завинаги.

Отвън хрущяха листа, пращяха сухи клонки. Шумът беше толкова силен, че бе готова да се закълне, че хиляда войници минават покрай пещерата… макар да знаеше, че юмрукът тролоци е само петдесет звяра. Все пак петдесет надвишаваха хората й. Не се притесняваше. Макар да се оплакваше на Елейн, че не разбира много от военно дело, това криене в гора с добре обучени спътници… беше го правила преди. Десетки пъти. Може би стотици, макар спомените й да бяха толкова смътни, че не можеше да каже със сигурност.

Когато почти всички тролоци подминаха, тя и айилците й изскочиха от укритието си. Чудовищата бяха поели надолу по лъжливата диря, оставена от двамата айилци, и Биргит ги нападна в гръб. Свалиха доста със стрели, преди останалите да реагират.

Тролоците не умираха лесно. Често трябваха по две-три стрели, за да ги повалиш. Е, това ставаше само когато не улучиш очите или гърлото. Тя никога не пропускаше. Чудовище след чудовище рухваха на земята от стрелите й. Тролоците бяха започнали да се спускат надолу от пещерата, което означаваше, че всеки убит от нея или айилците ставаше поредния труп, през който другите трябваше да се изкатерят, за да я достигнат.

Петдесет станаха трийсет само за секунди. Когато тези трийсет се втурнаха нагоре, айилците вдигнаха копията си и влязоха в близък бой с тях, а Биргит и другите слязоха няколко стъпки надолу и удариха тролоците във фланг.

Двайсет станаха десет, които се опитаха да побегнат. Макар околността да беше гъсто обрасла, лесно се различаваха… трябваше да се поразяват в краката или в тила, за да паднат и след това копията да ги довършат.

Десетима айилци се погрижиха за тролоците — забиха копията си в гърлата им, за да са сигурни, че са мъртви. Другите събраха стрелите. Биргит даде знак на Ничил и Лудин и те тръгнаха с нея да обходят района.

Стъпките й бяха познати, тези гори й бяха познати. Не просто заради миналите й животи, които вече не можеше да си спомни. През столетията, преживени в Света на сънищата, двамата с Гайдал бяха прекарали много години в тези гори. Помнеше как я беше галил по лицето. По шията.

„Не мога да изгубя това — помисли Биргит в паника. — Светлина, не мога. Моля те…“ Едва надви паниката си. Не знаеше какво става с нея. Спомни си нещо, някакъв смътен спор за… за какво? Беше го изгубила. Хората не можеше да бъдат откъснати от Рога, нали? Ястребовото крило можеше да знае. Трябваше да го попита. А ако вече го бе направила?

„Да ме изгори дано!“

Някакво движение в леса я накара да замръзне. Присви се до една скала и вдигна лъка. Наблизо изпукаха храсти. Ничил и Лудин бяха изчезнали при първия звук. Светлина, бяха много добри. Отне й миг, докато успее да види къде са.

Вдигна пръст и посочи себе си, а след това напред. Щеше да разузнае, а те — да я прикриват.

Тръгна безшумно. Щеше да покаже на тези айилци, че не само те могат да се движат незабележимо. А и тези гори бяха нейни. Нямаше да се излага пред някаква шайка пустинници.

Движеше се крадешком, като избягваше шубраците и сухите тръни. Земята миришеше на застояло, както не трябваше да мирише никоя гора, а над това се носеше вонята на смърт и на гнило. Подмина няколко паднали тролоци. Кръвта им беше почерняла. Бяха мъртви поне от няколко дни.

Елейн беше заповядала на войските си да прибират загиналите. Хиляди и хиляди тролоци се движеха из тези гори като пълзящи гадини. Елейн искаше да намират само своите мъртви, с надеждата, че това ще им вдъхва страх.

Биргит продължи към звуците и скоро видя тъмни сенки. Тролоци. Душеха въздуха.

Съществата продължаваха да прииждат през горите. Бяха принудени да отбягват пътищата, където ги покосяваха драконите. Планът на Елейн изискваше екипи като този, който водеше Биргит, да откъсват тролоците, да ги примамват навътре в леса и да ги унищожават.

Тази орда, за жалост, беше твърде голяма, за да могат бойците й да се справят с нея. Биргит отстъпи, махна на айилците да я последват и поеха безшумно назад към лагера.

 

 

Тази нощ, след провала си с армията на Лан, Ранд избяга в сънищата си.

Подири своята тиха и самотна долчинка и се озова сред разцъфнали диви череши, въздухът бе наситен с уханието им. Дърветата сякаш пламтяха, обсипани с прелестни розови и бели цветчета.

Носеше прости дрехи от Две реки. След толкова месеци в кралски одежди в ярки цветове се почувства наистина удобно с широките вълнени панталони и меката ленена риза. Носеше си и старите ботуши. Прилягаха му така, както никакви нови ботуши не можеха, колкото и добре да са направени.

Вече не му беше позволено да носи стари ботуши. При най-малката следа от протриване все се намираше някой слуга да ги изхвърли.

Ранд се огледа. В ръката му се появи тояга и той тръгна нагоре към планините.

Това място вече не съществуваше в реалния свят. Беше го сътворил от спомен и желание, смесвайки някак усещането за познато с любопитство пред неизвестното. Миришеше свежо, на шума и мъзга. Животинки шумоляха из храстите. Крясък на ястреб долетя някъде отвисоко.

Луз Терин беше знаел как да сътворява късчета сън като това. Повечето Айез Седай от онази епоха бяха използвали Тел-айеран-риод по един или друг начин. И най-вече — как да си отрежат късче сън за себе си, прибежище в собствения си ум, над което да имат повече власт, отколкото над обикновените сънища. Как да влизат в късче като това, докато медитират, да дават някак отдих на тялото си, истински като при сън.

Луз Терин беше знаел тези неща, но и повече. Как да проникне в нечий ум, ако са влезли в неговото късче сън. Как да разбере дали други са нахлули в сънищата му. Как да разтвори сънищата си за други. Като пътешественик, който си носи всичко полезно в пътната си торба.

Луз Терин рядко беше използвал тези инструменти. Струпал ги беше на една задна лавица в ума си, да събират прах. Щяха ли нещата да са тръгнали различно, ако беше отделял време, всяка нощ, да поскита из някоя мирна долина като тази? Ранд не знаеше. А и честно казано, тази долина вече не беше безопасна.

Мина покрай дълбока пещера отляво. Не я беше слагал там. Пореден опит на Моридин да го привлече? Подмина я, без да надникне вътре.

Гората не изглеждаше толкова жива, както допреди няколко мига. Ранд продължи напред, като се мъчеше да наложи волята си над земята наоколо. Не се беше упражнявал достатъчно в това, за жалост, тъй че гората скоро посивя и посърна.

Пещерата се появи пак. Ранд спря пред нея. Лъхна го студен влажен въздух, миришещ на плесен. Той захвърли тоягата и пристъпи в пещерата. Щом влезе, изпреде кълбо от синкавобяла светлина и го остави да се рее във въздуха до главата му. Сиянието заигра по мокрия камък.

Някъде дълбоко от пещерата отекна запъхтяно дишане. След това — уплашено ахване. И… плясък. Ранд тръгна напред, макар вече да се беше досетил какво е това. Всъщност от доста време се чудеше дали тя ще опита отново.

Озова се пред малка зала, може би десет крачки на ширина, в края на тунела, където камъкът хлътваше в басейн с бистра вода, съвършено кръгъл. Сините дълбини сякаш продължаваха надолу безкрайно.

Жена в бяла рокля се мъчеше да се задържи на повърхността в центъра му. Роклята й се къдреше във водата в кръг. Лицето й косата й бяха мокри. Тя изпъшка, потъна и замаха с ръце в кристалночистата вода.

След миг отново изплува задъхана.

— Здравей, Миерин — каза тихо Ранд. Ръката му се стегна в юмрук. Нямаше да скочи във водата, за да я спаси. Това беше късче сън. Този вир можеше наистина да е вода, по по-вероятно бе да е нещо друго.

Появата му сякаш я насърчи, плясъците й станаха по-енергични и тя успя да се задържи на повърхността.

— Луз Терин — каза тя и избърса лицето си с длан, задъхана.

Светлина! Къде беше покоят му? Отново се чувстваше като дете, като момчето, което си мислеше, че Бейрлон е най-големият град на света. Да, лицето й беше друго, но лицата вече не значеха много за него. Беше същата личност.

От всички Отстъпници само Ланфеар бе избрала новото си име.

Помнеше. Помнеше. Бляскавите празненства, ръката й, отпусната върху неговата. Смеха й, надмогващ музиката. Нощите им. Не беше искал да си спомня как се люби с друга жена, особено една от Отстъпниците, но не можеше да избира от онова, което бе в ума му.

Онези спомени се смесиха с неговите, когато я бе пожелал като лейди Селийн. Глупава младежка страст. Вече не изпитваше тези неща, но спомените бяха останали.

— Можеш да ме освободиш, Луз Терин — каза Ланфеар. — Той ме плени. Трябва ли да те моля? Той ме плени!

— Ти се врече на Сянката, Миерин — каза Ранд. — Това заслужаваш. Жал ли очакваш от мен?

Нещо тъмно се пресегна нагоре, уви се около краката й и я задърпа в бездната. Въпреки думите си Ранд неволно пристъпи напред и насмалко да скочи в бездънния вир.

Спря. Най-после отново се почувства цял, след дълга борба. Това му даде сила, но във вътрешния му покой имаше слабост — слабостта, от която винаги се беше страхувал. Слабостта, която Моарейн с основание бе забелязала в него. Слабостта на състраданието.

Имаше нужда от него. Както шлем има нужда от отвор, през който да виждаш. И с двете можеше да се злоупотреби. Призна си, че е вярно.

Ланфеар изплува отново на повърхността, задъхана и безпомощна.

— Трябва ли да те моля? — повтори.

— Не мисля, че си способна да молиш.

Тя изпърха с клепки и прошепна:

— Моля те…

Стомахът му се стегна на възел. Та нали той се беше борил в мрака в търсене на Светлината. Беше си дал втори шанс. Не трябваше ли да го даде и на друг?

Светлина! Потръпна, като си спомни какво бе изпитал в мига, в който сграбчи Вярната сила. Онази неистова болка и онази възбуда, онази мощ и онзи ужас. Ланфеар се беше отдала на Тъмния. Но в известен смисъл той също го бе направил.

Взря се в очите й, потърси в тях и ги позна. И поклати глава.

— По-добра си станала в този вид заблуда, Миерин. Но не достатъчно добра.

Лицето й помръкна. След миг бездънният вир изчезна и се смени с каменен под. Ланфеар седеше на пода, облечена в сребристобяла рокля. С ново лице, ала все пак същата.

— Е, значи все пак се върна — каза тя. Не изглеждаше особено доволна. — Какво пък, вече няма да съм принудена да се разправям с просто селянче. Малка, но все пак утеха.

Ранд изсумтя и пристъпи в залата. Тя все пак беше затворена — долови затъмняване около нея, като купол от сянка, и се задържа извън него. Езерото обаче, и давенето, бяха чисто театралничене. Беше горделива, но това не й пречеше да си придаде външна слабост, когато ситуацията го изискваше. Ако бе могъл да поеме спомените на Луз Терин по-рано, Ранд изобщо нямаше да бъде изигран толкова лесно от нея в Пустошта.

— Тогава ще се обърна към теб не като девица, нуждаеща се от герой — каза Ланфеар и го проследи с очи, докато обикаляше около затвора й, — а като равна, търсеща убежище.

— Равна? — Ранд се засмя. — Кога изобщо си смятала някого за равен на теб, Миерин?

— Не те ли натъжава моят плен?

— Огорчава ме — отвърна Ранд. — Но не повече, отколкото ме огорчи, когато се закле на Сянката. Бях там. Ти не ме видя, защото не исках да бъда видян, но наблюдавах. Светлина, Миерин, ти се закле да ме убиеш.

— Мислех ли го сериозно? — попита тя и го погледна в очите.

Беше ли?… Не, не го беше мислила сериозно. Не и тогава. Ланфеар не убиваше хора, за които смяташе, че ще са й полезни. А него винаги го беше смятала за полезен.

— Бяхме толкова близки, помниш ли? — каза тя. — Ти беше моят…

— Бях твое украшение! — сряза я Ранд и вдиша дълбоко, за да се успокои. Светлина, колко трудно беше край нея. — Миналото е приключило. Изобщо не ме интересува и с радост бих ти дал втори шанс при Светлината. За съжаление те познавам. Ти просто го правиш пак. Играеш с всички ни, включително и с Тъмния. Изобщо не те интересува Светлината. Интересува те само властта, Миерин. Сериозно ли искаш да повярвам, че си се променила?

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. — Очите й го проследиха, докато обикаляше затвора й. — Никога не си ме познавал.

— Тогава ми го докажи. — Ранд спря. — Покажи ми ума си, Миерин. Разтвори го пред мен напълно. Дай ми власт над теб тук, в това място на овладени сънища. Ако намеренията ти са чисти, ще те освободя.

— Това, което искаш, е забранено.

Ранд се изсмя.

— Кога изобщо те е спирало забраненото?

Тя сякаш се замисли. Май наистина беше притеснена от затвора си. Някога щеше да се е изсмяла на такова предложение. След като това уж беше място, където той имаше пълна власт, ако му позволеше, той щеше да я оголи, да вкопае в ума й.

— Аз… — Ланфеар млъкна.

Той пристъпи напред, до самия ръб на затвора й. Трепетът в гласа й… сякаш бе истински. Първото искрено чувство от нея.

„Светлина — помисли той и се взря в очите й. — Наистина ли ще го направи?“

— Не мога — каза тя. — Не мога — повтори по-тихо.

Ранд въздъхна. Усети, че ръката му трепери. Толкова близо. Толкова близо до Светлината — и нищо! Обзе го гняв, дори повече отпреди. Винаги го правеше! Кокетираше с това, което бе правилно, но винаги избираше своя път.

— Приключих с теб, Миерин — каза Ранд. Обърна се и закрачи към изхода.

— Не ме разбираш! — извика тя след него. — Никога не си ме разбирал! Ти би ли се оголил така пред някого? Не мога да го направя. Твърде много шамари съм получавала от тези, на които е трябвало да вярвам. Предавана съм била от тези, които трябваше да са ме обичали.

— Мен ли виниш за това? — Ранд се обърна рязко.

Тя седеше и го гледаше, властна, сякаш затворът й е трон.

— Наистина го помниш така, нали? — каза Ранд. — Мислиш, че съм ти изменил заради нея?

— Ти каза, че ме обичаш.

— Никога не съм казвал това. Никога. Не бих могъл. Не знаех какво е любов. Столетия живот, а така и не я бях открил, докато не срещнах нея. — Поколеба се, след това продължи, толкова тихо, че гласът му дори не отекваше в малката пещера. — Ти никога не си я чувствала истински, нали? Разбира се. Кого би могла да обичаш? Сърцето вече е спечелено, от властта, която толкова силно желаеш. Не ти е останало никакво място.

И Ранд даде воля на чувствата си.

Отприщи ги, както Луз Терин никога не бе могъл да направи. Дори след като бе открил Илиена, дори след като бе разбрал как Ланфеар го беше използвала, се беше придържал към омразата и презрението. „Очакваш от мен да те съжаля?“ — беше я попитал Ранд.

Сега изпитваше точно това. Жал към една жена, която никога не бе познавала любовта, жена, която никога нямаше да си позволи да го разбере. Жал към жена, която не можеше да избере страна, различна от собствената й.

— Аз… — промълви тя.

Ранд вдигна ръка, а след това се разтвори пред нея. Намеренията му, умът му, същността му — появиха се като въртоп от цветове, чувства и сила около него.

Тя отвори широко очи, щом вихърът заигра пред нея. Ранд не можеше да скрие нищо. Видя мотивите му, страстите му, желанията му за човечеството. Тя видя намеренията му. Да отиде в Шайол Гул, да убие Тъмния. Да остави след себе си по-добър свят, отколкото последния път.

Той не се страхуваше да разкрие тези неща. Беше докоснал Вярната сила, тъй че Тъмния познаваше сърцето му. Никакви изненади нямаше тук, поне нищо, което можеше да е изненада.

Ланфеар все пак беше изумена. Зяпна, като видя истината — истината, че дълбоко вътре не Луз Терин е сърцевината на Ранд. Беше овчарчето, отгледано от Трам. Животите му се превъртяха в няколко мига, спомени и чувства бяха изложени на показ.

Накрая й показа любовта си към Илиена — като бляскав кристал, поставен на рафт, за да буди възхита. След това — любовта си към Мин, Авиенда, Елейн. Като лумнал огън, топлещ, утешаващ, страстен.

Нямаше любов към Ланфеар в това, което разкри. Дори трошица. Потушил беше и ненавистта на Луз Терин към нея. Тъй че за него тя наистина вече не беше нищо.

Тя ахна.

Сиянието около Ранд помръкна.

— Съжалявам — каза той. — Но това е истината. Приключил съм с теб, Миерин. Пази се в предстоящата буря. Ако спечеля тази битка, вече няма да имаш причина да се боиш за душата си. Няма да е останал никой, който да те изтезава.

Обърна й отново гръб и излезе от пещерата.

 

 

Вечерта в Бремския лес дойде с миризмата на тлеещи огньове и с тихото пъшкане на мъже, отпуснати край тях в неспокоен сън. И със студ, непривичен за летния въздух.

Перин вървеше през лагера. Боят беше тежък в тези гори. Хората му избиваха тролоците, но, Светлина, Тварите на Сянката сякаш извираха отвсякъде.

След като се увери, че хората му са нахранени, че часовите са на постовете си и че всички знаят какво да правят, ако бъдат събудени през нощта от атака на Твари на Сянката, той тръгна към айилците. По-точно при Мъдрите. Почти всички държаха да тръгнат с Ранд към Шайол Гул — засега чакаха заповедта му, — но няколко бяха останали с Перин, сред тях и Едара.

Едара и другите Мъдри не се подчиняваха на заповедите му. И все пак, като Гаул, оставаха с него, когато сънародниците им тръгваха другаде. Перин не ги беше питал защо. Всъщност не го интересуваше. Това, че бяха тук, беше полезно и той беше благодарен.

Едара седеше до един огън, грижливо обграден с камъни, за да не се измъкне някоя заблудена искра. Както бяха сухи тези гори, можеха да пламнат по-лесно от плевник, пълен със сено ланска коситба.

Перин седна до Едара и тя го погледна. Изглеждаше млада, но миришеше на търпение, любопитство и сдържаност. На мъдрост. Не попита защо е дошъл при нея. Изчака го да заговори.

— Ти сънебродница ли си? — попита Перин. Знаеше много добре, че това не е въпрос, който може да зададе мъж, да не говорим за чужденец. Изненада се, когато тя отговори:

— Не.

— Разбираш ли от сънебродство?

— Доста.

— Искам да знам има ли начин да вляза в Света на сънищата телом. Не просто в сънищата си, а с истинското си тяло. Чувала ли си за такова нещо?

Тя вдиша рязко.

— Не мисли за това, Перин Айбара. Зло е.

Перин се намръщи. Силата във вълчия сън беше нещо деликатно. Колкото по-навътре влизаше в съня — колкото по-плътно беше в него, — толкова по-лесно му беше да променя нещата там, да преправя онзи свят.

Беше рисковано обаче. Ако влезеше твърде силно в съня, рискуваше да се откъсне от спящото си тяло в реалния свят.

Това явно не притесняваше Убиеца. Убиеца беше силен там, много силен. Беше там телом. Перин все повече се убеждаваше в това.

„Борбата ни няма да свърши, докато ти не станеш плячката, Убиецо — помисли Перин. — Коляч на вълци. Ще те довърша.“

— В много отношения все още си дете — каза Едара и го погледна. — Въпреки всичката чест, която спечели. — Той вече беше привикнал — макар и да не му харесваше — жени, които не изглеждаха по-възрастни от него с повече от година-две, да му говорят така. — Никоя сънебродница няма да те научи на това. То е зло.

— Защо е зло?

— Влизането в Света на сънищата в плът ти струва част от онова, което те прави човек. Нещо повече: ако умреш, докато си там — и си там в плът, — може да умреш завинаги. Никакво прераждане повече, Перин Айбара. Нишката ти в Шарката може да свърши завинаги и да се самоунищожиш.

— Слугите на Сянката го правят, Едара — каза Перин. — Поемат рискове, за да господстват. Ние трябва да поемем същите рискове, за да ги спрем.

Едара поклати глава.

— Не отрязвай крака си от страх, че може да го ухапе змия, Перин Айбара. Не прави ужасна грешка, защото те е страх от нещо, което изглежда по-лошо. Само това ще ти кажа.