Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (36)

Глава 35
Заучена усмивка

Липсваше му Вятър. Бела — здравата рунтава кобила, която яздеше сега — всъщност не беше лоша. Знаеше го, защото непрекъснато я ръгаше с пети да върви по-бързо, но тя продължаваше да се тътри зад другите коне. Нищо не можеше да я накара да тръгне по-бързо. Олвер искаше да препуска като буря. Вместо това се мъкнеше като дебел дънер в мудна река.

Избърса чело. Погибелта беше доста страшна и другите — повечето от тях дори нямаха коне — вървяха все едно всяка стъпка можеше да привлече хиляди тролоци. И всички говореха с приглушени гласове и поглеждаха с подозрение към склоновете на хълмовете.

Подминаха няколко изсъхнали дървета с мъзга, стичаща се от зейналите рани по кората. Дървесният сок изглеждаше прекалено червен. Почти като кръв. Един от коларите в кервана се наведе да огледа.

От клоните горе изплющяха лози — лози, които изглеждаха кафяви и мъртви, но се движеха като змии. Преди Олвер да успее да изкрещи, коларят вече висеше мъртъв на клоните.

Цялата колона замръзна от ужас. Дървото буквално издърпа мъртвия в себе си през цепнатина в кората. Смля го. Може би мъзгата наистина беше кръв.

Олвер гледаше с ужас.

— Спокойно — заговори лейди Файле, но гласът й все пак леко трепереше. — Казах ви: не се приближавайте до растения! Не пипайте нищо.

Продължиха смълчани напред. Сандип, който яздеше до Олвер, замърмори:

— Това е петнайсетият. Петнайсет мъже мъртви за няколко дни. Светлина! Изобщо няма да преживеем това!

Да бяха поне тролоци! Олвер не можеше да се бие с дървета и насекоми. Кой можеше? Но виж, с тролоци щеше да може. Имаше си нож и се беше понаучил как да го използва от Харнан и Силвик. Още не беше порасъл висок, но предполагаше, че тролоците ще го подценяват тъкмо заради това. Можеше да се хвърля ниско и да ги посича в чатала преди да са разбрали какво става.

Каза си това, за да спре ръцете си да треперят, докато подритваше Бела, за да догони лейди Файле. Чу в далечината пронизителен звук, като писък на човек, издъхващ от ужасна смърт, и потръпна. Беше чул същия звук и по-рано. Не прозвуча ли сега по-близо?

Щом се приближи към челото на колоната, Сетале го погледна загрижено. Другите се опитваха да правят каквото могат, за да го държат по-далече от опасността. Олвер се стегна, без да обръща повече внимание на ужасния писък. Всички го смятаха за малък и безпомощен, но той не беше. Те не знаеха какво е преживял, докато растеше. Всъщност не обичаше да мисли за онези времена. Сякаш беше живял три живота. Един преди да умрат баща му и майка му, един докато беше сам — и сега този.

Все едно, свикнал беше да се бие с по-големи от него. А сега беше Последната битка. Непрекъснато повтаряха, че всеки щял да е нужен. Е, защо не и той тогава? Когато дойдеха тролоците, първото, което щеше да направи, щеше да е да слезе от този тромав кон. Можеше да крачи по-бързо, отколкото това животно можеше да бяга в галоп! На айилците не им трябваха коне, нали? Той още не беше ходил да се обучава при тях, но щеше да иде. Замислил го беше. Мразеше всички айилци, но най-много Шайдо, и трябваше да научи тайните им, ако искаше да ги убива.

Щеше да иде при тях и да ги накара да го учат. Щяха да го вземат и щяха да се държат лошо с него, но след време щяха да започнат да го уважават и да му разрешат да се учи с воините им. Имаше истории за това. Точно така ставаха работите.

След като научеше тайните им, щеше да иде при Змиите и Лисиците и да получи отговори как да намери Шайдо, които бяха убили баща му. След което проследяването и избиването им щеше да се превърне в подвиг, достоен за живота му.

„Ще взема Ноал — помисли Олвер. — Той е бил навсякъде. Може да ми е водач. Той…“

Ноал беше мъртъв.

Пот потече на вадички по страните му, щом зяпна каменистата пътека напред. Подминаха още от онези ужасни дървета и вече всеки се държеше на разстояние от тях. Но един от мъжете посочи голямо петно от убийствената кал до пътеката. Изглеждаше кафява и гъста и Олвер зърна няколко кокала, щръкнали от нея.

Това място беше ужасно!

Жалко, че Ноал го нямаше. Ноал беше ходил навсякъде, видял беше всичко. Щеше да знае как да се измъкнат оттук. Но Ноал беше загинал. Олвер бе научил новината едва наскоро, промъкнала се между многото неща, които лейди Моарейн бе споделила за случилото се в кулата Генджей.

„Всички умират — помисли Олвер, без да откъсва очи от пътеката напред. — Всички…“

Мат беше избягал при сеанчанците, Талманес — да се бие до кралица Елейн. Един по един, всеки в тази група го изяждаха дървета, кал или чудовища.

Защо всички го оставяха сам?

Потърка гривната си. Ноал му я беше дал — малко преди да замине. Беше изтъкана от груби нишки. Такива гривни носели воините в някаква далечна земя, така му беше казал Ноал. Знак, че си мъж, влизал в битка и оцелял.

Ноал… мъртъв. Дали и Мат щеше да умре?

Беше му горещо и беше уморен и много уплашен. Смуши Бела и за щастие този път тя се подчини и тръгна по-бързо нагоре по склона, тъй че Олвер се придвижи напред по колоната. Бяха изоставили фургоните и бяха тръгнали за някакво място, наречено Изпепелените земи, заради което трябваше да изкачат няколко хълма. В момента бяха навлезли в проход между височините. Макар да му беше топло, въздухът ставаше по-студен, докато се изкачваха. Той нямаше нищо против. Само че въздухът продължаваше да мирише ужасно. Като гниещи трупове.

Групата им бе започнала с петдесет войници и около двайсет и пет колари и ратаи. Имаше и още няколко други като Олвер, Сетале, и още неколцина от личната охрана на лейди Файле.

Досега бяха загубили петнайсет души, между които петима, убити от някакви ужасни триоки същества, които нападнаха лагера предната заран. Беше подслушал лейди Файле да казва, че според нея са извадили късмет, че са загубили само петнайсет дотук, можело да е много по-лошо.

Според Олвер това не беше никакъв късмет. Това място беше ужасно и той искаше да се махне оттук. В Пустошта нямаше да е чак толкова лошо, нали? Мъжете и жените от Ча Файле се държаха като айилци. Е, малко като айилци. Може би бяха направили същото, каквото искаше той, и се бяха учили в Пустошта. Трябваше да ги попита.

Продължи да язди така още около половин час. Най-сетне изведе Бела до челото на колоната. Лъскавата черна кобила на лейди Файле изглеждаше бърза. Защо не бяха дали и на него такъв кон?

Файле беше вързала сандъка на Мат зад седлото. Отначало Олвер се беше зарадвал на това: помисли си, че Мат ужасно ще го иска този табак. Мат винаги се оплакваше, когато нямаше хубав табак. След това чу Файле да обяснява на някого, че сандъкът просто се оказал удобно място, в което да събере някои от нещата си. Дали не беше хвърлила табака? На Мат това нямаше да му хареса. Изобщо.

Файле го погледна и Олвер й отвърна с широка усмивка, като вложи в нея възможно повече увереност. Нямаше да е добре Файле да разбере колко е уплашен.

Повечето жени харесваха широката усмивка. Беше я упражнявал, макар да не беше използвал хиленето на Мат за модел. Мат винаги го караше да се чувства гузен. Човек научава усмивките, когато е принуден да се грижи сам за себе си, а на Олвер усмивката му трябваше, за да изглежда невинен. И беше невинен. Общо взето.

Файле не му се усмихна. Олвер смяташе, че е доста хубава, въпреки този нос. Не беше много мека обаче. Кръв и пепел, от този сърдит поглед желязо можеше да ръждяса.

Файле яздеше между Аравайн и Ванин. Въпреки че си говореха тихо, Олвер чуваше какво си казват. Постара се да гледа настрани, за да не си помислят, че подслушва. И не подслушваше. Просто искаше да е извън дирята прах от другите коне.

— Да — шепнеше Ванин. — Може и да не изглежда така, но сме близо до Изпепелените земи. Майка ми да изгори дано, не мога да повярвам, че отиваме там. Но усещате ли въздуха? Става по-хладен. Не сме виждали нищо наистина гадно след ония триоки гадини вчера заранта.

— Близо сме — съгласи се Аравайн. — Скоро ще сме близо до Тъмния, в земя, където не расте нищо, покварено или не, където няма никакъв живот, дори от по-гадните неща от Погибелта.

— И това би трябвало да ни успокои, така ли?

— Не съвсем — отвърна Ванин и избърса чело. — Защото Тварите на Сянката тук горе са по-опасни. Ако оцелеем, ще е заради проклетата война. Всички Твари на Сянката са впрегнати в битката. Ако имаме късмет, Пограничните земи, освен около самата Шайол Гул, ще са празни като кесията на човек след сделка с проклетия Морски народ. Ще ме прощавате за езика, милейди.

Олвер присви очи към планинския връх.

„Ето къде живее проклетият Тъмен — помисли си. — И Мат сигурно е там, а не в Мерилор.“ Мат все говореше как човек трябвало да стои настрана от опасностите, но вечно се забъркваше в опасни неща. Олвер смяташе, че Мат просто се опитва да е скромен, но не му се получава. Иначе защо щеше да твърди, че не е хубаво да си герой, а накрая винаги налиташе към проклетите опасности?

— А тази пътека? — попита Файле. — Каза, че май някой е минал по нея наскоро. Не значи ли това, че тук изобщо не е такава пустош, както твърдиш?

— Наистина е минавано — изсумтя Ванин.

— Фургони — каза Аравайн. — Не знам дали това е добър знак, или лош.

— Не мисля, че изобщо има добри знаци тук — отвърна Ванин. — Може би трябва просто да си харесаме някое местенце, да се спотаим и да изчакаме.

Въздъхна и отново избърса челото си, макар Олвер да не разбра защо. Ставаше доста студено — усещаше се, още през деня. А и като че ли растенията вече бяха по-малко. Виж, точно за това нямаше нищо против.

Погледна назад към дърветата, които бяха отнели живота на горкия човек. Наоколо като че ли нямаше други като тях, особено напред по пътеката.

— Не можем да си позволим да чакаме, Ванин — каза Файле. — Смятам да се върна в Мерилор, по един или друг начин. Прероденият Дракон ще се бие при Такан’дар. Там трябва да отидем, за да се измъкнем от това прокълнато място.

Ванин изпъшка, но Олвер се усмихна, щом чу това. Щеше да стигне до Мат и да му покаже колко опасен може да е в битка. А после…

Ами, после Мат може би нямаше да го изостави, както бяха направили другите. Това щеше да е добре, защото на Олвер щеше да му трябва помощ, за да издири онези Шайдо. След всичко, което бе научил в Бандата, беше сигурен, че никой повече няма да го разиграва. И никой повече нямаше да му отнема хората, които обичаше.

 

 

— Има описания в архивите, обясняващи това, което видяхме. — Кацуан взе чашата си с чай, за да си стопли ръцете.

Айилското момиче, Авиенда, седеше на пода на палатката. „Какво ли не бих дала, за да я имам тази в Кулата“, помисли Кацуан. Тези Мъдри… имаше бойна стръв у тях. Здрава захапка, като у най-добрите жени в Бялата кула.

Кацуан все повече се убеждаваше, че Сянката от години е разработвала план да подрони Бялата кула. Продължаваше много по-надълбоко от нещастното детрониране на Сюан Санче и господството на Елайда. Сигурно бяха минали десетилетия, столетия. Но броят на Сестрите от Черната Аджа — стотици, не десетки, както беше предполагала Кацуан — крещеше за това, което се бе случило.

Засега Кацуан трябваше да действа с това, с което разполагаше. Това включваше тези Мъдри, лошо обучени в използването на сплитовете, но упорити и твърди. Полезни. Като Сорилея, въпреки слабостта й в Единствената сила, която седеше по-назад в палатката и наблюдаваше.

— Направих някои проучвания, дете — заговори Кацуан на Авиенда. — Онова, което направи жената, наистина беше Пътуване. Само че единствените фрагменти, споменаващи за това, датират чак от Войната на Силата.

Авиенда се намръщи.

— Не видях никакви сплитове, Кацуан Седай.

Кацуан отвърна на почтителния тон със заучена усмивка. Момчето ал-Тор беше поставило това момиче да командва… и всъщност по-добре беше тя, отколкото някои други. Само че трябваше да избере Кацуан и Авиенда, изглежда, го знаеше.

— Това е защото жената не е сплитала от Единствената сила — отвърна Кацуан.

— Какво друго може да е?

— Знаеш ли защо Тъмния е бил освободен първоначално?

Авиенда като че ли си спомни нещо.

— Ъъ… да. Значи преливат силата на Тъмния?

— Нарича се Вярната сила — каза Кацуан. — Според описанията Пътуването с помощта на Вярната сила действа така, както си видяла да се движи тази жена. Малцина са го виждали. Тъмния е бил скъперник с естеството си през Войната на Силата и само най-облагодетелстваните са имали достъп. От този факт заключавам, че това определено е една от Отстъпниците. От това, което е направила на горката Сарийн, подозирам, че е Грендал.

— В легендите не се споменава, че Грендал е толкова грозна — обади се Сорилея.

— Ако ти беше една от Отстъпниците, лесно разпознаваема по описание, нямаше ли да поискаш да промениш външността си, за да не те познаят?

— Може би — отвърна Сорилея. — Но тогава не бих използвала тази… Вярна сила, както я наричаш. Това би обезсмислило прикриването ми.

— Според това, което ни разказа Авиенда, жената не е имала много голям избор — изтъкна Кацуан. — Трябвало е да избяга бързо.

Кацуан погледна Сорилея и двете си кимнаха. Щяха да унищожат тази Отстъпница, двете.

„Няма да позволя да ми умреш сега, момче“, помисли Кацуан и погледна през рамо нагоре, където ал-Тор, Нинив и Моарейн продължаваха работата си. Всеки преливащ в лагера можеше да усети пулсирането. „Не и преди да си свършил това, което трябва да свършиш.“ Кацуан бе очаквала Отстъпниците да са тук. Точно затова бе дошла на този фронт.

Вятърът разтърси палатката и я смрази до костите. Това място беше ужасно. Ужасът, надвиснал във въздуха, беше като при погребение на дете. Потискаше смеха, убиваше усмивките. Тъмния гледаше. Светлина, добре щеше да е да се махне оттук.

Авиенда отпи глътка чай. Все още изглеждаше измъчена, макар явно да беше губила съюзници в бой и преди.

— Оставих ги да умрат — прошепна тя.

— Не си виновна за това, което е направила Отстъпницата, дете — каза Кацуан.

— Не разбираш — отвърна Авиенда. — Бяхме в кръг и те се опитаха да се откъснат — усетих ги, — но не знаех какво става. Държах Силата им, тъй че не можеха да й се противопоставят. Оставих ги безпомощни.

— Ами отсега нататък не го прави. Но пък не си могла да знаеш какво може да се случи.

— Ако заподозреш, че тази дебне някъде наблизо, Авиенда — каза Сорилея, — ще известиш Кацуан, мен или Амис. Нищо срамно няма да признаеш, че някой е твърде силен, за да му се противопоставиш сама. Ще надвием тази жена заедно и ще защитим Кар-а-карн.

— Добре — отвърна Авиенда. — Но и вие ще направите същото за мен. Всички.

Зачака. Кацуан се съгласи неохотно, а също и Сорилея.

 

 

Файле се беше присвила в тъмната палатка. Въздухът беше станал още по-студен, след като вече бяха близо до Такан’дар. Потърка с палец дръжката на ножа си, вдиша бавно и спокойно и издиша по същия начин.

Сандъкът с Рога беше в дъното и единият ъгъл стърчеше навън в нощта. Чувстваше се по-самотна тук, на границата на Изпепелените земи — обкръжена уж от съюзници, — отколкото беше в лагера на Шайдо.

Преди две нощи я бяха извикали, за да огледа някакви странни следи, които бяха обезпокоили мъжете. Не бяха загубили никого, откакто се приближиха толкова до Изпепелените земи — тази част от плана действаше, — но напрежението все още беше високо. Беше отишла само за няколко минути, но когато се върна, сандъкът с Рога в палатката й беше изместен. Съвсем леко.

Някой се беше опитал да го отвори. Светлина! За щастие не бяха успели да счупят ключалката и Рогът все още си беше там.

Предателят можеше да е всеки. Някой от Червените ръце, някой колар, някой от Ча Файле. Файле беше прекарала последните две нощи будна — макар да се набиваше на очи — до сандъка, за да откаже крадеца от намерението му. След това, тази вечер, се беше оплакала от главоболие и помоли Сетале да й направи чай, за да й помогне да заспи. Беше взела чая в палатката си, не беше отпила нито глътка и сега стоеше присвита и чакаше.

Ъгълът на сандъка щеше да се набива на очи. Щеше ли някой отново да се опита? Беше извадила Рога от сандъка, взе го, когато отиде по нужда, и го скри в едно кътче в скалите, а когато се върна, прати Ча Файле на патрул далече от палатката й. Не им хареса, че ще я оставят без охрана, но Файле беше непреклонна.

Това трябваше да е достатъчно. Светлина, дано да беше достатъчно.

Часовете течаха. Файле седеше присвита, готова да скочи и да извика за тревога в мига, в който някой се опита да влезе в палатката. Със сигурност щяха да опитат тази нощ, докато уж беше изтощена и заспала.

Нищо. Мускулите й се схванаха, но тя не помръдна. Крадецът можеше да е съвсем наблизо в тъмното и да изчаква. Да се чуди кой е подходящият момент да грабне Рога и да побегне към господарите си…

Крясък разкъса нощта.

Файле се поколеба. Какво беше това?

Крясъкът бе проехтял от запад.

Откъм мястото, където беше скрила Рога. Файле изруга наум, докато взимаше решение. Сандъкът беше празен. Ако захапеше стръвта и наистина се окажеше просто отвличане на вниманието, нямаше да загуби нищо. Ако, от друга страна, крадецът се беше досетил… Излетя от палатката, докато другите се измъкваха от завивките си. Ча Файле се втурнаха през лагера. Крясъкът проехтя пак.

Придружи го призрачният писък, който ги беше преследвал в далечината.

Файле нагази през някакви лепкави от мана бурени. Бягането през тях беше глупаво тук, където една клонка можеше да убие човек, но в момента тя не мислеше ясно.

Пристигна първа на мястото, където беше скрила Рога. И видя Ванин и Харнан. Ванин стискаше Рога на Валийр в дебелите си ръце, а Харнан се бе изправил срещу някакъв звяр с тъмна козина, крещеше и размахваше меча си.

Ванин погледна Файле и пребледня като риза на Бял плащ.

— Крадец! — извика Файле. — Спрете го! Откраднал е Рога на Валийр!

Ванин изрева, хвърли Рога все едно, че го беше ухапал, и побягна. Светлина, колко бързо се движеше въпреки тлъстините си! Сграбчи Харнан за рамото и го дръпна настрани, а звярът отново нададе натрапчивия си призрачен вой.

В далечината отекнаха още ревове. Файле сграбчи Рога и го притисна към гърдите си.

Тези мъже не бяха обикновени крадци. Не само бяха отгатнали плана й, но се бяха досетили точно къде е скрила Рога. Чувстваше се като селско момиче, излъгано от градски хаймана.

Дотичалите след нея стояха стъписани, било от Рога, било от чудовището. Съществото… приличаше на нещо като мечка, обаче с много лапи, и беше по-голямо от всички мечки, които Файле бе виждала. И вече връхлиташе към охраната й. Замахна, изрева и откъсна главата на един от Ча Файле.

Файле извика и хвърли нож по звяра, а Арела го посече в едното рамо с меча си.

И точно тогава втори звяр заслиза тежко от скалите до Файле.

Тя изруга, отскочи и хвърли другия си нож по него. Улучи го — и съществото изрева от болка и ярост. Мандевин спря коня си до нея. Държеше факла и на светлината й се видя, че ужасните същества имат лица като на насекоми и многобройни остри зъби. Ножът на Файле стърчеше от едното изпъкнало око на съществото.

— Пазете милейди! — изрева Мандевин и Червените ръце до тях насочиха копията си към първия звяр и го избутаха от Арела, а тя се измъкна назад, плувнала в кръв. Не беше изпуснала меча си обаче.

Щом Ча Файле стегнаха плътен кръг около Файле, тя погледна това, което държеше. Самия Рог на Валийр, изваден от торбата, в която го беше скрила. Можеше да го надуе…

„Не. Той е свързан с Каутон.“ За нея щеше да е най-обикновен рог.

— Стойте! — каза Мандевин и дръпна коня си назад, когато единият звяр налетя срещу него. — Вердин, Лаандон, трябват ни още копия! Бегом! Тези същества се бият като глигани. Предизвикаш ги да нападнат и ги пронизваш!

Тактиката подейства срещу единия звяр, но другият връхлетя към Мандевин, сграбчи коня му за врата, разблъска войниците и Мандевин рухна на земята и изпъшка.

Притиснала Рога до гърдите си, Файле се втурна покрай Червените ръце, докато те пронизваха другото чудовище с копията си. Сграбчи една факла, хвърли я по звяра и подпали козината на гърба му. Съществото изрева, щом козината му пламна като суха прахан, пусна мъртвия кон на Мандевин — с почти откъсната глава — и се замята по земята с рев и вой.

— Приберете ранените! — заповяда Файле и хвана за рамото един от мъжете от Бандата. — Погрижи се за Мандевин!

Мъжът зяпна Рога в ръцете й, после извика на двама от другарите си да му помогнат.

— Милейди? — попита Аравайн. — Какво става?

— Двама от Червената ръка се опитаха да откраднат това, което нося. Яхваме конете и бягаме оттук.

— Но…

— Чуй! — Файле вдигна пръст.

От поне десет посоки ехтяха ревове и писъци в отговор на рева на издъхващия звяр.

— Виковете им ще привлекат още чудовища, миризмата на пролятата кръв също. Тръгваме. Ако успеем да навлезем достатъчно дълбоко в Изпепелените земи тази нощ, може и да се спасим. Вдигайте лагера и качете ранените на коне. Всички да се приготвят за усилен марш. Бързо!

Аравайн кимна и тръгна. Файле погледна натам, накъдето бяха избягали Харнан и Ванин. Отчаяно й се искаше да ги залови, но проследяването им в нощта налагаше да се движат бавно, а това означаваше смърт. А и кой знае до какви ресурси имаха достъп двама Мраколюбци?

Щяха да й избягат. И, Светлина, дано само да не се окажеше измамена повече, отколкото изглеждаше. Ако Ванин беше успял по някакъв начин да направи фалшив Рог, копие, което да остави, та Файле да го „спаси“…

Нямаше начин да разбере. Може би щеше да стигне до Последната битка с фалшив Рог и да обрече всички.