Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (40)

Глава 39
Онези, които се борят

НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПРОУМЕЕШ, НАЛИ? — запита Ранд тъмнината. — НЕПОСИЛНО Е ЗА ТЕБ. ПРЕКЪРШВАШ НИ И ВСЕ ПАК СЕ БОРИМ! ЗАЩО? НЕ СИ ЛИ НИ УБИЛ? НЕ СИ ЛИ НИ СЪСИПАЛ?

ТИ — отвърна Тъмния. — НАДВИХ ТЕ.

Ранд пристъпи напред. В това място на нищото Шарката сякаш закръжи около него като тъкан. ТУК Е СЛАБОСТТА ТИ, ШАЙ’ТАН — ВЛАСТЕЛИН НА МРАКА, ГОСПОДАР НА ЗАВИСТТА! ВЛАДЕТЕЛ НА НИЩОТО! ЕТО ЗАЩО СЕ ПРОВАЛИ! НЕ Е ЗА МЕН. НИКОГА НЕ Е БИЛО ЗА МЕН!

Беше за една жена, разкъсана и пребита, прокудена от трона си — жена, която бе пълзяла, когато трябваше. Тази жена продължаваше да се бори.

Беше за един мъж, когото любовта непрестанно бе изоставяла, мъж, който бе намерил мястото си в свят, който други щяха да оставят да ги подмине. Мъж, който помнеше истории и който взимаше глупави момчета под крилото си, след като по-разумното беше да ги подмине. Този мъж продължаваше да се бори.

Беше за една жена с тайна, с надежда за бъдещето. Жена, която бе намерила истината преди други да могат. Жена, която бе дала живота си и след това й беше върнат. Тази жена продължаваше да се бори.

Беше за един мъж, комуто бяха отнели семейството, но който стоеше високо изправен в скръбта си и защитаваше когото можеше.

Беше за една жена, която отказваше да повярва, че не може да помогне, не може да Изцери наранените.

Беше за един герой, който с всеки свой дъх настояваше, че е всичко друго, но не и герой.

Беше за една жена, която нямаше да превие гръб, докато я пребиваха, и която блестеше със Светлината пред очите на всички, включително Ранд.

Беше за всички тях.

Виждаше това, отново и отново, в Шарката около себе си. Вървеше през еони и векове и ръката му преминаваше през ивиците светлина на Шарката.

ЕТО Я ИСТИНАТА, ШАЙ’ТАН — каза Ранд и направи нова стъпка напред, разперил ръце, а изтъканата Шарка се просна около тях. НЕ МОЖЕШ ДА ПОБЕДИШ, АКО НИЕ НЕ СЕ ПРЕДАДЕМ. ТОВА Е, НАЛИ? ТАЗИ БОРБА НЕ Е ЗА ПОБЕДА В БИТКА. ДА МЕ УНИЩОЖИШ… НИКОГА НЕ БЕШЕ, ЗА ДА МЕ НАДВИЕШ. БЕШЕ ЗА ДА МЕ ПРЕКЪРШИШ.

ТОЧНО ТОВА СЕ ОПИТВАШЕ ДА НАПРАВИШ С ВСИЧКИ НАС. ТОЧНО ЗАТОВА ПОНЯКОГА СЕ ОПИТВАШЕ ДА НАКАРАШ ДРУГИ ДА НИ УБИЯТ, А ПОНЯКОГА ТИ БЕШЕ ВСЕ ЕДНО. ПЕЧЕЛИШ, КОГАТО НИ ПРЕКЪРШИШ. НО НЕ СИ. НЕ МОЖЕШ.

Мракът потръпна. Нищото се разтърси, сякаш сводовете на самите небеса се пропукаха. Викът на Тъмния прокънтя, гневен и непокорен.

В празнотата Ранд продължи напред и мракът потръпна.

ВСЕ ОЩЕ МОГА ДА УБИВАМ, изрева Тъмния. ВСЕ ОЩЕ МОГА ДА ГИ ВЗЕМА ВСИЧКИ! АЗ СЪМ ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ГРОБА. ГОСПОДАРЯТ НА БИТКАТА Е МОЙ. ВСИЧКИ СА МОИ!

Ранд пристъпи напред и протегна ръка. В дланта му седеше светът и на този свят — континент, и на този континент — бойно поле, и на това бойно поле — две тела на земята.

 

 

Мат се биеше, Трам бе до него. Карийд и гвардейците от Смъртната стража се присъединиха към тях, след това Лоиал и огиерите. Войските на десетки държави и народи се сражаваха, прииждаха след него, докато препускаше по платото.

Врагът ги превъзхождаше трикратно.

Мат се биеше и ревеше на Древната реч.

— За Светлината! За чест! За слава! За самия живот!

Посече един тролок, после още един. Половин дузина за няколко мига, но имаше чувството че се бие със самия прибой. Удареше ли звяр, на мястото му изникваше ново черно петно. Тролоците се движеха в сенките, огрени само от някой случаен фенер или забита в земята горяща стрела.

Тролоците не се биеха вкупом. „Можем да ги прекършим — помисли Мат. — Трябва да ги прекършим!“ Това беше шансът му. Да натисне сега, докато шараите бяха зашеметени от падането на Демандред.

 

 

СИНЪТ НА БИТКИТЕ. ЩЕ ГО СЪКРУША. ЩЕ ГИ ВЗЕМА ВСИЧКИ, ВРАГ. КАКТО ВЗЕХ КРАЛЯ НА НИЩОТО.

 

 

Кръв и кървава пепел! Какво беше онова нищо в главата му? Мат обезглави един тролок и избърса челото си, докато Карийд и Смъртната стража го прикриха за малко.

Усещаше бойното поле в нощта. Много бяха тролоците и шараите. Толкова много.

— Твърде много са! — извика Арганда някъде наблизо. — Светлина, ще ни прегазят! Трябва да отстъпим! Каутон, чуваш ли ме?

„Мога да го направя — помисли Мат. — Мога да спечеля тази битка.“ Една армия можеше да надвие числено превъзхождащ я враг, но му трябваше инерция, предимство. Благоприятно хвърляне на зара.

 

 

Ранд стоеше над Шарката и гледаше падналите мъже на земя, където надеждата сякаш бе умряла.

— Не си наблюдавал внимателно. За едно нещо грешиш. Толкова много грешиш…

 

 

Притиснато и само, едно момче се беше присвило в цепнатина в скалата. Страхотии с ножове и зъби — самата въплътена Сянка — дращеха в скривалището му, бъркаха с дълги като ножове пръсти и деряха кожата му.

Изпаднало в ужас, разплакано, плувнало в кръв, момчето вдигна златен рог към устните си.

 

 

Мат примижа. Шумът на битката сякаш заглъхна.

„Толкова много грешиш, Шай’тан“, прошепна в ума му гласът на Ранд.

А след това гласът вече не беше в ума му. Можеше да се чуе ясно от всеки на бойното поле.

„Онзи, когото се опита да убиеш многократно — каза Ранд. — Онзи, който изгуби кралството си, онзи, комуто отне всичко…“

Плувнал в кръв от удара на меча в хълбока му, последният крал на Малкиер се олюля и се вдигна на крака. И вдигна и ръка, стисна за косата главата на Демандред, пълководеца на армиите на Сянката.

„Този мъж — извика Ранд. — Този мъж все още се бори!“

Мат усети как бойното поле затихна. Всички замръзнаха.

И в този миг отекна тих, но мощен звук. Чиста, златна нота. Протяжен тон, който обгърна всичко. Звукът на рог, чист и красив.

Мат беше чул този звук веднъж.

 

 

Мелар стоеше на колене до Елейн, притиснал медальона до главата й, за да не може да прелее.

— Това можеше да тръгне съвсем иначе, моя кралице — рече той. — Трябваше да си по-сговорчива.

Светлина! Тази похотлива усмивка беше ужасна. Беше запушил устата й, разбира се, но тя не му достави удоволствието да я види, че плаче.

Щеше да намери начин да се измъкне от това. Трябваше да се отърси от медальона. Разбира се, щеше да остане преливащият. Но ако можеше да се отърве от медальона и след това да удари бързо…

— Жалко, че твоята малка капитан-генералка не е жива да види — каза Мелар. — Каквато беше глупачка, май наистина вярваше, че е Биргит от легендите.

Елейн чу някакъв тих и далечен звук. Земята се разтърси.

Опита се да се съсредоточи, но успя само да помисли, че Биргит беше права през цялото време. Беше напълно невъзможно да се спасят бебетата, както бе предсказала Мин, ако самата Елейн загинеше.

Бяла мъгла заизвира от земята около тях като душите на мъртвите и се закъдри.

Мелар изведнъж се вцепени.

Елейн примига и го погледна отдолу. Нещо сребристо стърчеше от гърдите му. Приличаше на… връх на стрела.

Мелар се обърна, ножът се изплъзна от пръстите му. Зад него Биргит Сребролъката стоеше над своя труп, с обезглавеното тяло между краката й. Вдигна лък, блестящ като току-що излъскано сребро, и пусна нова стрела, която сякаш остави диря светлина във въздуха, преди да прониже Мелар в главата и да го прикове към земята. Следващата й стрела порази преливащия на Мелар — уби Властелина на ужаса преди да е успял да реагира.

Около тях мъжете на Мелар стояха като замръзнали, зяпнали Биргит. Облеклото, което носеше сега, сякаш сияеше. Късо бяло палто, торбести жълти панталони и тъмно наметало. Дългата златиста коса висеше на плитка до кръста й.

— Аз съм Биргит Сребролъката — заяви Биргит, за да разсее всяко съмнение. — Рогът на Валийр прозвуча, за да призове всички на Последната битка. Героите се завърнаха!

 

 

Лан Мандрагоран държеше вдигната високо главата на един от Отстъпниците — техния боен командир, уж непобедимия.

Никой от армията на Сянката не можеше да пренебрегне случилото се, където и да беше на бойното поле. Гласът, дошъл отникъде, го беше прогласил. Това, че нападателят стоеше прав, докато Избраният лежеше мъртъв… ги стъписа. Изплаши ги.

И тогава Рогът изсвири в далечината.

— Натисни напред! — изрева Мат. — Натискай! — Войските му се хвърлиха с жар срещу тролоци и шараи.

— Каутон, какъв беше онзи звук? — извика залитащият до Пипс Арганда. Едната му ръка все още беше стегната в превръзка и той държеше окървавения си боздуган в другата. Около Мат гвардейците на Смъртната стража бъхтеха, пъхтяха и сечаха тролоци.

Мат се хвърли отново в боя и изрева:

— Беше проклетият Рог на Валийр! Все още можем да спечелим тази нощ!

Рогът. Как беше изсвирил проклетият Рог? Е, Мат явно не беше свързан повече с него. Смъртта му в Руйдийн би трябвало да го е откъснала от него.

Друг някой нещастен глупак можеше да носи вече бремето. Мат нададе боен вик, отсече ръката на един тролок и го прониза в гърдите.

Цялата армия на Сянката беше разстроена от звука на Рога. Тролоците най-близо до Лан запълзяха назад един през друг в паника. С това линията на сражаващите се по склона зверове оредя. И като че ли никой не командваше.

Мърдраали вдигнаха мечове срещу собствените си тролоци и се опитаха да ги спрат и да ги върнат в боя, но пламтящи стрели, изстреляни от мъжете на Две реки, западаха от небето и надупчиха на решето телата на Сенчестите.

„Трам ал-Тор — помисли Мат, — ще ти пратя проклетия си най-хубав чифт ботуши. Светлината да ме изгори, заклевам се.“

— Към мен! — викна той. — Всички конници, които могат да държат скапано оръжие, при мен!

Пришпори Пипс в галоп и засече пътя си през тролоците, които все още се биеха. Атаката на Мат позволи на Фурик Карийд и малкото останали с него мъже да разширят дупката в тролокската орда. След това цялата сила на останалите Пограничници се изсипа след Мат и към Лан.

Войските на Шара обаче не се отказваха. Дисциплината ги тласкаше да правят това, което сърцата им зовяха да спрат. Победата на Лан нямаше да спечели битката мигновено — враговете бяха твърде много, — но без Демандред Сянката изгуби посока. Дори Сенчестите показваха колебливост заради това, че бяха останали без водач. Тролоците започнаха да отстъпват и да се прегрупират.

Мат и Пограничниците препуснаха устремно на югоизток по Височините и най-сетне се добраха до Лан. Мат скочи от коня си и сграбчи за рамото залитащия крал на Малкиер. Лан го погледна с благодарност, а после очите му помръкнаха и той изпусна главата на Демандред.

Мъж с черно наметало спря коня си до тях. Мат не беше разбрал, че Наришма все още е с тях и се сражава с Пограничниците. Кандорецът Аша’ман скочи от коня, хвана Лан за другата ръка и се съсредоточи.

Бързият Цяр върна Лан в съзнание.

— Качи го на кон, Наришма — каза Мат. — Можеш да продължиш с него, щом се върнем при армията ни. Не искам да ни заклещят, ако проклетите тролоци решат да се върнат на Височините.

Препуснаха обратно на североизток и се врязаха в тила на десния фланг на тролоците. Пробиха си път с мечове и пики и внесоха още по-голям смут сред зверовете. Щом преминаха, Пограничниците обърнаха конете и отново връхлетяха срещу тролокските орди, които се озъртаха във всички посоки, без да знаят откъде ще дойде следващата атака.

Мат и Наришма продължиха към своя тил и щом стигнаха, Наришма смъкна малкиереца от коня и го положи на земята, за да продължи Цяра, а Мат се спря, за да обмисли положението.

Зад тях се трупаше мъгла. Изведнъж го порази ужасна мисъл. Пренебрегнал беше една ужасна възможност. Рогът на Валийр все още зовеше в далечината — звук, който не можеше да се сбърка с никой друг. Но… „О, Светлина. О, проклети пънове на бойно поле. Кой го наду? Коя страна?“

Мъглата се сгъсти, пипалата й бяха като червеи, изпълзели от земята след дъждовна буря. Сбра се на гъст облак над земята и през нея препуснаха конници. Конници от легендите. Буад от Албхаин, царствена като кралица. Амаресу, вдигнала високо бляскавия си меч. Хенд Ковача, с чук в едната ръка и кинжал в другата.

А пред героите, висок и внушителен, с нос като клюн, препускаше Артур Ястребовото крило. Носеше меча си, Правосъд, на рамото, докато яздеше.

Един от героите се отдели като струйка мъгла и препусна нанякъде. Мат не можа да го види добре. Кой беше и накъде бързаше толкова?

Придърпа шапката си над челото и смуши Пипс напред да посрещне древния крал. „Ако се опита да ме убие, поне ще разбера коя страна го е призовала“, помисли си и вдигна ашандарея на седлото си. Можеше ли да се опълчи на Артур Ястребовото крило? Светлина, можеше ли който и да е да се опълчи на някой от героите на Рога?

— Здрасти, Ястребово крило — подвикна Мат отдалече.

— Здрасти, Комарджийо — отвърна Ястребовото крило. — Внимавай все пак с това, което ти е поверено. Почти се бях притеснил, че няма да бъдем призовани за този бой.

Мат въздъхна с облекчение.

— Кървава пепел, Ястребово крило! Нямаше нужда да го увърташ толкова, пръч проклет. Е, значи се биете за нас?

— Разбира се, че се бием за Светлината — отвърна Ястребовото крило. — Никога няма да се бием за Сянката.

— Но на мен ми казаха…

— Освен това, ако другата страна можеше да ни призове, вече щеше да си умрял — каза със смях Хенд.

— Умрях аз. — Мат потърка белега на шията си. — На онова дърво.

— Не на дървото, Комарджийо — каза Ястребовото крило. — В друг момент, който не помниш. Съвпада, след като Луз Терин спаси живота ти два пъти.

— Помни го — скастри го Амаресу. — Виждала съм те да мърмориш, че те е страх от лудостта му, но непрекъснато забравяш, че всеки дъх, който дишаш — всяка стъпка, която правиш — идва от снизхождението му. Животът ти е дар от Преродения Дракон, Комарджийо. На два пъти.

Кръв и кървава пепел. Дори мъртвите жени се държаха с него като Нинив. Къде го бяха научили това? Някакви тайни уроци ли имаше?

Ястребовото крило кимна към нещо наблизо. Знамето на Ранд. Данил все още го държеше високо.

— Дойдохме тук да се съберем при знамето. Можем да се бием за вас заради него, Комарджийо, и защото Дракона ви води — макар и отдалече.

— Е… — Мат погледна към знамето. — Щом сте тук, предполагам, че можете да я довършите тази битка. Аз ще си изтегля хората.

Ястребовото крило се изсмя.

— Мислиш, че ние, само сто, можем да водим цялата битка?

— Вие сте проклетите герои на Рога — сопна се Мат. — Това правите, нали?

— Може да бъдем победени — каза хубавата Блес от Матучин и конят й затанцува до коня на Ястребовото крило. Тюон не можеше да се ядоса, ако я позяпаше малко, нали? Все пак всички зяпат хубавиците. — Ако ни ранят тежко, ще трябва да се оттеглим, за да се изцелим в Света на сънищата.

— Сянката знае как да ни обезсили — добави Хенд. — Върже ли ни ръцете и краката, с нищо не можем да помогнем в битката. Няма значение дали си безсмъртен, като не можеш да се движиш.

— Можем да се бием добре — каза Ястребовото крило. — И ще ви заемем силата си. Тази война не е само наша. Ние сме просто част от нея.

— Да бе — промърмори Мат. Рогът продължаваше да ехти. — Я ми кажи нещо. Щом аз не надух онова чудо и не го направи Сянката… кой тогава го направи?

 

 

Остри нокти се впиха в ръката на Олвер, но той продължи да надува Рога през сълзи, стиснал очи в малката цепнатина в скалите.

„Съжалявам, Мат.“ Космата тролокска длан задращи към Рога. Друга го сграбчи за рамото, ноктите й се впиха дълбоко и кръв потече по ръката му.

Изтръгнаха Рога от ръцете му.

„Съжалявам!“

Тролокът издърпа Олвер нагоре.

А после го пусна.

Олвер се претърколи замаян, а след това подскочи, щом Рогът тупна в скута му. Сграбчи го разтреперан и примига да махне сълзите.

Над него се завихриха сенки. Пъшкане. Какво ставаше? Олвер вдигна плахо глава и видя, че някой е застанал зад него, стъпил здраво на скалата. Мъж. Биеше се като в мъгла срещу десетина тролоци наведнъж, кривакът му се въртеше като вихрушка, докато бранеше момчето.

Олвер зърна лицето му и дъхът му секна.

— Ноал?!

Ноал изпердаши ръката на един звяр и го принуди да отстъпи, после погледна Олвер и се усмихна. Макар все още да изглеждаше стар, умората се беше махнала от очите му, сякаш от раменете му бе паднал огромен товар. Наблизо стоеше бял кон със златно седло и юзди — най-великолепният кон, който Олвер бе виждал.

— Ноал, казаха, че си умрял! — извика момчето.

— Да — отвърна Ноал и се изсмя. — Шарката не е свършила още с мен, синко. Засвири с Рога! Засвири гордо, Свирачо на Рога!

И Олвер наду Рога, докато Ноал отбиваше чудовищата. Ноал. Ноал беше един от героите на Рога! Копитата на препускащи коне издадоха още, дошли да спасят Олвер от Тварите на Сянката.

Изведнъж момчето изпита дълбока топлина. Беше изгубил толкова много хора, но един от тях… един… се беше върнал за него.