Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (44)

Глава 43
Поле от стъкло

Логаин стоеше сред поле от стъкло, стиснал ръце зад гърба си. Битката по Височините бушуваше. Шараите, изглежда, отстъпваха под атаката на армиите на Каутон, а съгледвачите му току-що бяха донесли, че Сянката е понесла тежко поражение.

— Май няма да им трябваш повече — каза му Габрел, след като съгледвачите му се оттеглиха. — Тъй че беше прав.

По връзката потече недоволство и дори разочарование.

— Трябва да мисля за бъдещето на Черната кула — каза Логаин.

— Не мислиш за бъдещето й — отрони тя тихо, почти заканително. — Мислиш как да станеш сила в тези земи, Логаин. Не можеш да скриеш чувствата си от мен.

Логаин потисна гнева си. Нямаше да се подчини отново на властта им. Нямаше. Първо Бялата кула, после М’хаил и хората му.

Дни на изтезания. Седмици.

„Ще съм по-силен от всички“, помисли си. Това бе единственият изход, нали? „Ще се боят от мен.“

Светлина. Беше устоял на опитите им да го покварят, да го обърнат към Сянката… но неволно се зачуди дали не бяха прекършили нещо вътре в него. Нещо дълбоко. Наведе очи и се загледа над полето от кристали.

Отдолу отекна нов тътен и няколко кристала се натрошиха. Всичко наоколо скоро щеше да рухне. А с това — и скиптърът…

„Сила.“

— Предупреждавам те, сухоземецо — каза кротък глас наблизо. — Трябва да донеса съобщение. Ако се наложи да ти счупя главата, за да го донеса, ще го направя.

„Сеанчански говор“, помисли Логаин и се обърна намръщен. Някаква сеанчанка, придружена от едър иллианец, спореше с един от охраната му. Знаеше как да говори така, че гласът й да стигне далече, без да вика. Самообладанието, което излъчваше тази жена, привлече любопитството му.

Тръгна натам и сеанчанката вдигна очи към него и каза:

— Нещо властно има в теб. Ти ли си този, когото наричат Логаин?

Той кимна.

— Амирлин ти изпраща последните си думи — продължи сеанчанката. — Трябва да предадеш печатите на Бялата кула, за да бъдат счупени. Знакът е идването на светлината! Казва, че ще се разбере, когато дойде.

Логаин повдигна вежда, кимна й, че е разбрал, и тръгна обратно.

— Нямаш намерение да го направиш — каза Габрел. — Глупак. Тези печати са на…

— Мои са — прекъсна я Логаин.

— Логаин — промълви Габрел. — Знам, че са те наранили. Но сега не е време за игри.

— Защо? Отношението на Бялата кула към мен не беше ли една голяма дълга игра?

— Логаин… — Тя го докосна по ръката.

Светлината да я изгори тази връзка! Съжали, че изобщо й я беше наложил. Както беше свързана с него, усещаше искреността й. Колко по-лесен щеше да е животът му, ако можеше да продължи да гледа на всички Айез Седай с подозрение.

Искреност. Това ли щеше да е поражението му?

— Лорд Логаин! — извика широкоплещестият Вречен Десотел. — Лорд Логаин, мисля, че го намерих!

Логаин откъсна погледа си от Габрел и извърна очи към него. Ашаманът стоеше до един от големите кристали.

— Тук е — каза Десотел и избърса кристала, щом Логаин се приближи. — Виждате ли?

Логаин коленичи и запреде кълбо светлина. Да… там, вътре в кристала. Приличаше на ръка, направена от малко по-друг вид кристал, и искреше на светлината. Ръката държеше златен скиптър с връх, смътно оформен като купа.

Логаин се усмихна широко и привлече от Силата. Сайдин потече от него в кристала, та сплитът да го натроши.

Земята изтътна. Кристалът, каквото и да представляваше, не поддаде. Колкото повече натискаше Логаин, толкова по-силен ставаше тътенът.

— Логаин… — каза Габрел зад него.

— Стой назад. Май трябва да опитам с белфир.

Паника потече през връзката. За щастие Габрел не се опита да му обяснява какво е забранено и какво — не. Един Аша’ман не беше длъжен да се подчинява на закона на Бялата кула.

— Логаин!

Друг глас. Нямаше ли да го оставят на мира? Той приготви сплита.

— Логаин! — Андрол се беше задъхал. Падна на колене до него. Лицето му бе обгорено. Изглеждаше по-зле от самата смърт. — Логаин… бежанците от Кемлин… Сянката е пратила тролоци да ги избият при руините!

Логаин задържа белфира, почти довършен, и се взря в кристала със златната плячка в него.

— Логаин… Другите останаха да се бият, но са изчерпани. Не мога да намеря Каутон, а войниците, при които отидох, са въвлечени в тежък бой и не могат да помогнат. Не мисля, че някой от командирите знае какво правят тролоците там. Светлина!

Логаин задържа сплита и Единствената сила запулсира в него. Мощ. Страх.

— Моля те — прошепна Андрол съвсем тихо. — Деца, Логаин! Избиват децата…

Логаин затвори очи.

 

 

Мат препускаше напред с героите на Рога. Това, че беше някогашният Свирач на Рога, явно му отреждаше специално място сред тях. Биеха се редом с него, говореха му все едно го познаваха. Изглеждаха толкова, хм, героично, напети в седлата и обкръжени от мъгла, която блестеше на светлината на изгряващия ден.

В разгара на боя Мат най-после зададе въпроса, който го беше глождил толкова дълго.

— Не съм един от вас, нали? — попита той Хенд Ковача. — В смисъл… щом героите са се родили някога, после умират и… правите каквото там правите.

Големият мъж се засмя. Яздеше червеникавокафяв кон, едър почти колкото сеанчанските коне с глиганските зурли.

— Знаех си, че ще попиташ това, Комарджийо.

— Ами значи би трябвало да имаш подготвен някой скапан отговор тогава, нали? — Мат се напрегна и усети как лицето му се налива с кръв.

— Не, не си от нас — каза Хенд. — Успокой се. Макар да си направил повече от достатъчно, за да си спечелиш място, не си избран. Не знам защо.

— Може би защото не ми харесва идеята да трябва да рипвам всеки път, когато някой надуе оня проклет рог.

— Може би! — Хенд се ухили и препусна в галоп срещу шараите.

Мат вече не насочваше движенията на войските по бойното поле. Слава на Светлината, беше подредил нещата достатъчно добре, за да няма нужда от пряк контрол. Препускаше по платото, биеше се, ревеше и настъпваше с героите.

Елейн беше отзад и беше вдъхнала кураж на бойците си. Мат видя знамето й, блеснало над тях в небето, сътворено от Единствената сила. Зърна за миг фигура, която много приличаше на нея, да препуска между редиците им, косата й блестеше огряна сякаш отзад. Самата тя приличаше на проклета героиня на Рога.

Нададе радостен рев, щом видя как сеанчанската армия настъпи на север да се слее с войската на Елейн, след което продължи напред покрай източния склон на Височините. Но този шум… Мат погледна надолу към реката, върнала се с грохота на връхлитаща кална вода. Беше разбила тролокската орда на две части и бе отнесла много от зверовете, докато изпълваше отново коритото.

Рогош, с побелялата като сняг коса, погледна забързаната вода и кимна почтително на Мат.

— Браво, Комарджийо.

Връщането на реката бе раздвоило силите на Сянката.

Мат отново се включи в боя. Докато препускаше по платото, забеляза, че шараите — каквото бе останало от тях — бягат през портали. Е, нямаше да им пречи.

Щом тролоците на Височините видяха, че шараите бягат, съпротивата им се пропука и те изпаднаха в паника. Затворени натясно и притискани от атаките на обединената армия на Мат, нямаха друг избор, освен да побегнат към дългия склон на югозапад.

А долу беше настъпил пълен хаос. Армията на Сеанчан се беше сляла с тази на Елейн и двете удариха по тролоците с яростна мощ. Оформиха кордон около зверовете и бързо настъпиха, без да им позволят да се измъкнат. Земята ставаше на дълбока червена кал от хилядите падащи чудовища.

Но сражението на шиенарската страна на Мора не беше нищо в сравнение с битката, разиграваща се на другия бряг на реката. Коридорът между блатата и Височините беше задръстен от тролоци, опитващи се да избягат от сеанчанците, които ги нападаха от другия край на коридора на запад.

Авангардът, изпратен пръв срещу тролоците в коридора, не беше съставен от сеанчански войници, а от отделения лопар и морат’лопар. Изправени на задните си крака, лопар не бяха по-високи от тролоците, но бяха много по-тежки. Налитаха срещу зверовете, надигаха се и сечаха с острите си като бръсначи нокти. Щом някой лопар преодолееше съпротивата на жертвата си, я сграбчваше с лапи зад врата и й отхапваше главата. Доставяше им голямо удоволствие, очевидно.

След като избитите тролоци започнаха да се трупат на грамади, лопар бяха изтеглени и в касапницата навлязоха рояци корлм, големи безкрили пернати същества с дълги криви клюнове, удобни за разкъсване на плът. Тези месоядни… хм, птици лесно преодоляха купищата трупове към биещите се все още тролоци и започнаха да дерат месото на зверовете от костите. Сеанчанските войници почти не взимаха участие във всичко това: само държаха здраво пиките си, опрени в земята, за да не могат тролоците да побегнат през коридора или към западната страна на Височините. Нападащите същества толкова разстроиха тролоците, че малцина изобщо помисляха да побегнат към сеанчанските бойци.

На склона изпадналите в ужас тролоци, побягнали от щурма на войските на Мат отгоре, започнаха да се хвърлят върху зверовете, запълнили коридора. Чудовищата падаха едно връз друго и започнаха да се избиват помежду си в отчаян опит да изпълзят над купищата трупове и да продължат да дишат още малко.

Талманес и Алудра бяха поставили драконите си от другата страна на коридора и засипваха ужасената гмеж от тролоци с драконови яйца.

Всичко приключи бързо. Броят на живите тролоци се смали от десетки хиляди до стотици. Оцелелите видяха пълзящата към тях от три страни смърт, побягнаха към блатата и много от тях затънаха в плитките води. Смъртта им не беше толкова кървава, но бе също толкова ужасна. Останалите получиха по-милостива смърт, пронизани от стрели, копия и арбалети, докато газеха през тресавищата към сладкия мирис на свободата.

 

 

Мат наведе окървавения ашандарей и огледа небето. Слънцето се беше скрило някъде — неизвестно къде. Не знаеше колко време е препускал с героите.

Трябваше да благодари на Тюон за връщането й. Не тръгна да я потърси обаче. Имаше чувството, че тя ще очаква от него да изпълни задълженията си на принц, каквито и да бяха в момента.

Само че… усещаше онова странно вътрешно притегляне. Ставаше все по-силно и по-силно.

„Кръв и кървава пепел, Ранд! Аз изпълних своята част. Ти вземи изпълни своята.“

Думите на Амаресу се върнаха в ума му. „Всеки дъх, който вдишваш, е от снизхождението му, Комарджийо…“

Мат винаги се беше показвал като добър приятел на Ранд в нужда, нали? Поне повечето пъти. Кръв и пепел, не можеш да очакваш човек да не се притеснява… може би да стои малко настрана… когато става дума за луд. Нали?

— Ястребово крило! — викна Мат и подкара към краля. — Битката… — Пое си дълбоко дъх. — Свърши, нали?

— Здраво го беше закърпил това, Комарджийо — отвърна Ястребовото крило; седеше царствено на коня си. — Ах… какво ли не бих дал да тръгна с теб по бойно поле. Какъв величествен бой ще е!

— Страхотно. Чудесно. Нямах предвид това бойно поле. Питам за Последната битка. Свърши, нали?

— Питаш това под небе от сянка, над земя, която тръпне от страх? Какво казва душата ти, Комарджийо?

Заровете в главата на Мат продължаваха да тропат.

— Душата ми казва, че съм тъпак — изръмжа Мат. — И че съм проклето тренировъчно чучело, чучнато и чакащо да го нападнат. — Обърна се на север. — Трябва да ида при Ранд. Ястребово крило, би ли ми направил една услуга?

— Казвай, Свирачо на Рога.

— Познаваш ли сеанчанците?

— Ами… познати сме си.

— Мисля, че императрицата им много би искала да се запознае с теб — каза Мат, преди да препусне. — Ако поговориш с нея, ще съм ти много признателен. И ако го направиш, бъди така добър да й кажеш, че съм те пратил аз.

 

 

МИСЛИШ, ЧЕ ЩЕ ОТСТЪПЯ? — попита Тъмния.

Това, което изрече думите, беше нещо, което Ранд така и не можеше да проумее. Дори това, че виждаше вселената в целостта й, не му позволяваше да проумее самото Зло.

ИЗОБЩО НЕ ОЧАКВАМ ДА ОТСТЪПИШ, отвърна Ранд. ВЯРВАМ, ЧЕ СИ НЕСПОСОБЕН НА ТОВА. БИХ ИСКАЛ ДА МОГА ДА РАЗБЕРА, ДА ПРОУМЕЯ ЗАЩО НЕПРЕКЪСНАТО ГУБИШ.

Под тях, на бойното поле, тролоците бяха паднали, надвити от един млад комарджия от Две реки. Сянката не би трябвало да е загубила. Беше нелогично. Тролокската сила бе многократно по-голяма в началото.

Но тролоците се сражаваха само защото ги принуждаваха мърдраалите — ако бяха сами, чудовищата щяха да се бият с нещо по-силно толкова, колкото лисица щеше да се опита да убие лъв.

Основно правило сред хищниците. Яж това, което е по-слабо от теб. Бягай от по-силното от теб.

Тъмния кипеше от гняв и Ранд усещаше гнева му като нещо веществено.

НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА СИ ИЗНЕНАДАН, каза Ранд. КОГА СИ ВДЪХНОВЯВАЛ НАЙ-ДОБРОТО В ХОРАТА? НЕ МОЖЕШ. ТОВА Е ИЗВЪН ВЛАСТТА ТИ, ШАЙ’ТАН. СЛУГИТЕ ТИ НИКОГА НЯМА ДА СЕ БОРЯТ, КОГАТО НАДЕЖДАТА Е ИЗГУБЕНА. НИКОГА НЯМА ДА УСТОЯВАТ, ЗАЩОТО ТАКА ТРЯБВА. НЕ СИЛАТА Е ТОВА, КОЕТО ТЕ НАДВИВА. БЛАГОРОДСТВОТО Е.

ЩЕ УНИЩОЖА! — дойде отговорът. — ЩЕ РАЗДЕРА И ИЗГОРЯ! ЩЕ ДОНЕСА МРАК НА ВСИЧКИ И СМЪРТТА ЩЕ Е ТРЪБАТА, КОЯТО ЩЕ ЗАСВИРИ ПРЕДИ ИДВАНЕТО МИ! А ТИ, ВРАГ… ДРУГИ МОЖЕ ДА СЕ СПАСЯТ, НО ТИ ЩЕ УМРЕШ. ЗНАЙ ТОВА.

О, ЗНАМ ГО, ШАЙ’ТАН, промълви тихо Ранд. ПРИЕМАМ ГО, ЗАЩОТО ЗНАМ, ЧЕ СМЪРТТА Е — И ВИНАГИ Е БИЛА — ПО-ЛЕКА ОТ ПЕРЦЕ. СМЪРТТА ИДВА ЗА МИГ, НЕ ПО-ОСЕЗАЕМА ОТ МИГАЩО ПЛАМЪЧЕ НА СВЕЩ. НЯМА ТЕЖЕСТ, НИТО СЪЩИНА…

Ранд закрачи напред и заговори по-високо. СМЪРТТА НЕ МОЖЕ ДА МЕ ЗАДЪРЖИ И НЕ МОЖЕ ДА ВЛАСТВА НАД МЕН. ДО ТОВА СЕ СВЕЖДА ВСИЧКО, БАЩА НА ЛЪЖИТЕ. КОГА СИ ВДЪХНОВИЛ ХОРА ДА ОТДАДАТ ЖИВОТА СИ ЗА ТЕБ? НЕ ЗАРАДИ ОБЕЩАНИЯТА, КОИТО ДАВАШ, НЕ ЗАРАДИ БОГАТСТВАТА, ЗА КОИТО ЖАДУВАТ, ИЛИ ЗА ПОСТОВЕТЕ, КОИТО ЩЕ ДЪРЖАТ, А ЗАРАДИ ТЕБ. БИЛО ЛИ Е НЯКОГА?

Мракът затихна.

ДОНЕСИ СМЪРТТА МИ, ШАЙ’ТАН, изръмжа Ранд и се хвърли в черната бездна. ЗАЩОТО АЗ ЩЕ ДОНЕСА ТВОЯТА!

 

 

Авиенда скочи на една скална издатина високо над дъното на Такан’дар. Помъчи се да се задържи права, но наранените й крака поддадоха. Тя рухна на издатината и копието от светлина изчезна от пръстите й. Болката запълзя по краката й все едно, че ги хвърлиха в огън.

Грендал се олюля настрани и задиша тежко, държеше се за хълбока. Авиенда мигновено запреде атака от огнени пламъци, но Грендал ги пресече със сплита си.

— Ти! — изсъска Грендал. — Твар такава, отвратително дете! — Макар и ранена, все още бе силна.

Авиенда се нуждаеше от помощ. Амис, Кацуан, другите. Отчаяна, вкопчена в Единствената сила въпреки непоносимата болка, тя започна портал, за да се върне при тях. Беше толкова близо, че нямаше нужда да познава добре околността.

Грендал пропусна този сплит. Между пръстите й бликаше кръв. Докато Авиенда действаше, Отстъпницата запреде тънка струя Въздух и заши раната с него. После посочи Авиенда с окървавените си пръсти.

— Да избягаш ли се опитваш?

И започна да прави щит. Силата на Авиенда угасваше. Тя затегна в паника сплита си и остави портала отворен. „Моля те, Амис, виж го!“ — помисли, докато отбиваше щита на Грендал.

Едва успя да го спре. Беше много отслабнала. Грендал бе използвала сила назаем през цялата нощ, докато Авиенда беше черпила само от своята. Дори с ангреала в това състояние изобщо не можеше да се противопостави на Грендал.

Отстъпницата се надигна и лицето й се разкриви от болка. Авиенда плю в краката й и се задърпа назад, като оставяше диря кръв след себе си.

Никой не премина през портала. Дали не го беше направила не докъдето трябва?

Стигна до ръба на издатината над бойното поле на Такан’дар. Още малко и щеше да пропадне. „По-добре това, отколкото да стана поредното й животинче…“

Нишки Въздух се увиха около краката й и я дръпнаха назад. Тя изкрещя и стисна зъби, а след това се заизвива. Болката я заля и пред очите й потъмня. Авиенда се забори да стигне до Силата.

Грендал я задържа, но бързо отпадна, изръмжа и се отпусна на земята задъхана. Сплитът, зашил раната й, все още си беше на място, но лицето й бе пребледняло. Сякаш всеки миг щеше да припадне.

Отвореният портал зад нея приканваше Авиенда… изход и спасение… но все едно беше на цяла миля. С размътен ум и с пламнали от болка крака, Авиенда измъкна ножа си от канията.

Той падна от разтрепераните й пръсти. Беше твърде изтощена, за да го задържи.