Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Изборът на Аджа

Певара правеше всичко по силите си да се престори, че не е ужасена.

Ако тези ашамани я познаваха, щяха да разберат, че да седи спокойно и кротко не е естественото й състояние. Върна се към основното упражнение на Айез Седай: преструваше се на спокойна, макар изобщо да не беше спокойна.

Стана с усилие. Канлер и Имарин се бяха оттеглили да навестят младоците от Две реки и да се уверят, че вървят винаги по двама. Така отново беше останала сама с Андрол, който кротко работеше по ремъка — с две игли едновременно зашиваше и кръстосваше дупките от двете страни. Беше се съсредоточил върху работата си като истински майстор занаятчия.

Тя тръгна към него и той изненадано вдигна глава. Тя едва сдържа усмивката си. Може и да не й личеше, но умееше да се движи безшумно, когато потрябва.

Загледа се навън през прозорците. Дъждът се беше усилил.

— След толкова много седмици привидност, че ще връхлети всеки момент, най-после идва.

— Облаците трябваше да се излеят рано или късно — каза Андрол.

— Дъждът не изглежда естествен — отвърна тя, стиснала ръце зад гърба си. Усещаше студенината през стъклото. — Не отслабва и не се усилва. Един и същ непрекъснат порой. Много мълнии и много малко гръм.

— Мислиш ли, че е от ония? — попита Андрол. Нямаше нужда да уточнява какво иска да каже с „ония“. По-рано през седмицата обикновени хора в Кулата — нито един Аша’ман — бяха започнали да избухват в пламъци. Просто… пламъци, необяснимо. Бяха загубили четирийсет души. Мнозина продължаваха да твърдят, че е работа на някой побеснял Аша’ман, макар мъжете да се бяха заклели, че никой не е преливал наблизо.

Тя поклати глава, загледана в няколкото души, които бавно се тътреха по калната улица. Отначало бе една от онези, които смятаха смъртните случаи за работа на някой обезумял Аша’ман. Сега приемаше тези събития, както и други странности, като нещо много по-лошо.

Светът се разнищваше.

Трябваше да е силна. Самата тя беше измислила плана да се доведат тук жени, които да обвържат тези мъже, въпреки че го беше предложила Тарна. Не можеше да позволи да разберат колко я безпокои, че е заклещена тук срещу врагове, които могат да принудят човек да мине на страната на Сянката. Единствените й съюзници бяха мъже, които само преди няколко месеца щеше да преследва усърдно и да опитомява безмилостно.

Седна на столчето до него и каза:

— Бих искала да обсъдим този „план“, който съставяш.

— Не съм сигурен дали изобщо съм съставил план, Айез Седай.

— Сигурно бих могла да предложа някой.

— Не бих отказал да го чуя — отвърна Андрол, макар да присви очи.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Онези хора навън. Не ги познавам. И…

Тя отново погледна през прозореца. Единствената светлина идваше от сградите, червено-оранжево сияние тук-там в мократа нощ. Минувачите продължаваха да се движат много бавно по улицата, през светло и тъмно.

— Дрехите им не са мокри — прошепна Андрол.

Смразена, Певара осъзна, че е прав. Мъжът отпред бе с шапка с широка периферия, смъкната надолу, но от нея не се стичаше вода. Селяшкото му облекло не беше засегнато от пороя. А роклята на жената до него изобщо не се издуваше от вятъра. А после Певара видя, че един от по-младите мъже държи едната си ръка зад гърба, сякаш тегли товарно животно… но животното изобщо го нямаше.

Двамата гледаха мълчаливо след фигурите, докато те не се отдалечиха в нощта. Видения с мъртъвци ставаха все по-обичайни.

— Каза, че имаш предложение? — Гласът на Андрол трепереше.

— А… Да. — Певара откъсна поглед от прозореца. — Дотук цялото внимание на Таим беше съсредоточено върху Айез Седай. Всички жени бяха пленени. Аз съм последната.

— Предлагаш се като стръв.

— Те ще дойдат за мен. Въпрос само на време.

Андрол опипа с пръсти ремъка и сякаш остана доволен.

— Трябва да те измъкнем оттук.

— Нима? — Тя повдигна вежда. — Издигната съм до положението на девица, която трябва да бъде спасена, така ли? Много храбро от твоя страна.

Той се изчерви.

— Сарказъм, а? От Айез Седай? Нямаше и да помисля, че ще го чуя с ушите си.

Певара се засмя.

— О, Андрол. Ти наистина не знаеш нищо за нас, нали?

— Честно ли? Не. Отбягвал съм ви през повечето си живот.

— Е, предвид… вродените ти склонности, може би е било разумно.

— Преди не можех да преливам.

— Но си подозирал. Дошъл си тук, за да се научиш.

— Любопитен бях. Това е нещо, което не бях опитвал.

„Интересно — помисли Певара. — Това ли те гони, сарачо? Това ли те е хвърлило да се носиш по ветровете от място на място?“

— Предполагам, че никога не си се опитвал да скочиш и от високи скали — каза тя. — Това, че не си правил нещо, не би трябвало винаги да е причина да го опитваш.

— Всъщност скачал съм. Няколко пъти.

Тя го погледна учудено.

— Морският народ го правят — обясни той. — В океана. Колкото по-храбър си, по-високи скали си избираш. А ти отново промени темата, Певара Седай. Много те бива в това.

— Благодаря.

— Причината — рече той и вдигна пръст — да предложа да те измъкна е, че това не е твоя битка. Не би трябвало да паднеш тук.

— А не е ли защото искаш да разкараш една Айез Седай, за да не ти се меси в работата?

— Аз дойдох при теб за помощ — каза Андрол. — Не искам да се отърва от теб. Бих те използвал с радост. Само че ако паднеш тук, правиш го в битка, която не е твоя. Това не е честно.

— Позволи ми да ти обясня нещо, Аша’ман. — Певара се наведе към него. — Това е моя битка. Ако Сянката завземе тази кула, това ще означава ужасни неща за Последната битка. Поела съм отговорност за тебе и хората ти. Няма да се отвърна от нея толкова лесно.

— Поела си „отговорност“ за нас? Какво означава това?

„Ах, може би не трябваше да споделям това.“ Все пак, ако щяха да стават съюзници, може би трябваше да го знае.

— Черната кула се нуждае от напътствие — обясни тя.

— Значи това бил смисълът да ни обвържете? — попита Андрол. — Да ни окаишите като жребчета и да бъдем прекършени?

— Не се прави на глупак. Сигурна съм, че признаваш ценността на опита на Бялата кула.

— Не бих казал — отвърна Андрол. — С опита идва решимостта да налагате вашите порядки, да избягвате нов опит. Всички вие, Айез Седай, приемате, че начинът, по който са се правили нещата, е единственият възможен. Е, Черната кула няма да ви се подчини. Можем сами да се грижим за себе си.

— И дотук се справихте чудесно, нали?

— Това беше нечестно — изсумтя той.

— Вероятно. Извинявай.

— Мотивите ви не ме изненадват — каза той. — Това, което правите тук, беше явно и за най-слабите войници. Въпросът, който съм си задавал, е следният: защо от всички жени Бялата кула праща точно Червени сестри да ни обвържат?

— Кои други? Целият ни живот е бил посветен да се справяме с мъже, които могат да преливат.

— Вашата Аджа е обречена.

— Така ли?

— Вие съществувате, за да залавяте мъже, които могат да преливат. Да ги опитомявате. Да ги… премахвате. Е, Изворът е пречистен…

— Така твърдите вие…

Пречистен е, Певара. Всички неща идват и отминават, и Колелото се върти. Бил е чист някога, тъй че някой ден трябваше пак да стане чист. Това се случи.

„А как гледаш в сенките, Андрол? Това знак за чистота ли е? А как мърмори Налаам на непознати езици? Мислиш ли, че не забелязваме такива неща?“

— Имате две възможности, като Аджа — продължи Андрол. — Можете или да продължите да ни залавяте — като пренебрегвате доказателството, което предлагаме, че Изворът е пречистен, — или да се откажете да бъдете Червена Аджа.

— Глупости. От всички Аджи Червените би трябвало да са най-големият ви съюзник.

— Вие съществувате, за да ни унищожавате!

— Съществуваме, за да се грижим мъже, които могат да преливат, да не наранят неволно себе си или хората около себе си. Не си ли съгласен, че това е предназначението и на Черната кула?

— Сигурно би могло да е, отчасти. Единственото предназначение, за което са ми казвали, е, че трябва да бъдем оръжие за Преродения Дракон, но грижата добри мъже да не се нараняват без подходящо обучение също е нещо важно.

— Тогава можем да се обединим около тази идея, нали?

— Бих искал да го повярвам, Певара. Но съм разбрал как ти и твоите гледате на нас. Гледате на нас като… като на някакво петно, което трябва да се почисти, или отрова, която да се запуши.

Певара поклати глава.

— Ако това, което твърдиш, е истина и Изворът е пречистен, тогава ще дойдат промени, Андрол. Червената Аджа и Аша’ман ще израснат заедно в обща цел, с времето. Готова съм да работя с теб още сега, тук.

— Да ни обуздаваш.

— Да ви напътствам. Моля те. Довери ми се.

Той я гледаше мълчаливо. Лицето му наистина беше искрено. Тя можеше да разбере защо другите го следват, макар да беше най-слабият сред тях. Притежаваше странна смесица от страст и смиреност. Само да не беше един от… ами… каквото там беше.

— Жалко, че не мога да ти повярвам — каза Андрол и извърна очи. — Различна си от другите, признавам. Изобщо не приличаш на Червена.

— Мисля, че ще откриеш, че сме по-разнообразни, отколкото предполагате — каза Певара. — Няма един-единствен мотив, който кара жена да избере Червената.

— Освен омразата към мъжете.

— Ако ви мразехме, щяхме ли да дойдем тук, за да поискаме да ви обвържем? — Беше честна всъщност. Макар самата тя да не мразеше мъжете, много Червени ги мразеха… или най-малкото гледаха на мъжете с подозрение. Надяваше се да промени това.

— Мотивите на Айез Седай са странни понякога — каза Андрол. — Това всеки го знае. Все едно, макар и да не си като повечето от сестрите си, виждал съм онзи поглед в очите ти. — Поклати глава. — Няма да повярвам, че си тук, за да ни помогнеш. Както не можех да повярвам, че Айез Седай, които залавяха преливащи мъже, наистина мислеха, че им помагат. Както не вярвам, че един палач прави услуга на престъпник, като го убива. Това, че нещо трябва да се направи, не означава, че извършителят му е приятел, Певара Седай. Съжалявам.

И се зае отново с кожата.

Раздразнението на Певара се усили. Почти го беше спечелила. Самата тя харесваше мъжете. Често беше мислила, че Стражниците ще са от полза. Не можеше ли този глупак да разпознае протегнатата през бездната приятелска ръка?

„Успокой се, Певара. Доникъде няма да стигнеш, ако те води гневът.“ Този мъж трябваше да застане на нейна страна.

— Това е част от седло, нали? — попита тя. — Подпруга.

— Да.

— Правиш бодовете на зигзаг.

— Това си е мой похват. Помага да не се разширява скъсаното. И освен това е и красиво.

— Добра ленена нишка, нали? С восък ли е намазана? Единична кука ли използваш за тези дупки, или двойна? Не видях добре.

Той я изгледа нащрек.

— Разбираш от кожарство?

— От чичо ми. Научи ме на някои неща. Позволяваше ми да работя в дюкяна, когато бях малка.

— Може би съм го срещал.

Тя замълча. Колкото и да твърдеше Андрол, че е добра в насочването на разговор, този го хвърли в посока, в която не искаше да тръгва.

— Е? — попита Андрол. — Къде живее той?

— В Кандор.

— Ти си кандорка?

— Разбира се. Не ми ли личи?

— Тъкмо си помислих, че май долавям акцента — каза той и дръпна здраво два бода. — Бил съм там. Може наистина да познавам чичо ти.

— Той е мъртъв. Убит от Мраколюбци.

— Съжалявам.

— Беше преди повече от сто години. Липсва ми семейството, но те трябва вече да са измрели, дори и да не са ги убили Мраколюбци. Всички, които познавах у дома, са мъртви.

— Съжалението ми е още по-дълбоко тогава. Честно.

— Отдавна беше — отрони Певара. — Мога да си спомням с обич за тях, без непременно да се намесва болка. А твоето семейство? Братя, сестри? Племеннички, племенници?

— По малко от всичко.

— Виждаш ли ги изобщо?

Андрол я изгледа.

— Опитваш се да ме въвлечеш в приятелски разговор, за да докажеш, че не се чувстваш неловко с мен. Но съм виждал как вие, Айез Седай, гледате на хора като мен.

— Но…

— Кажи, че не ни намираш за отблъскващи.

— Не бих казала, че това, което правите, би трябвало да е…

— Точен отговор, Певара.

— Е, добре. Мъже, които могат да преливат, наистина ме притесняват. Причинявате ми сърбеж навсякъде и става все по-лошо, колкото по-дълго стоя тук, в обкръжението ви.

Андрол кимна, удовлетворен, че е успял да го изтръгне от нея.

— Само че — продължи Певара — го чувствам така, защото е насадено в мен от десетилетия. Това, което правите, е ужасно неестествено, но ти самият не ме отвращаваш. Ти си просто мъж, който се опитва да прави нещата възможно най-добре, и не мисля, че това заслужава отвращение. Все едно, готова съм да надмогна задръжките си в името на общото добро.

— Това е по-добре, отколкото можех да очаквам. — Той погледна към оплисканите от дъжда прозорци. — Покварата е очистена. Това не е неестествено вече. Ще ми се… Ще ми се да можех да ти покажа, жено. — Той я изгледа рязко. — Как се прави един от онези кръгове, за които спомена?

— Ами… Всъщност никога не съм го правила с преливащ мъж, разбира се. Доста изчетох, преди да дойда тук, но повечето от това, с което разполагаме, са слухове. Толкова много неща са били изгубени. Първо трябва да се поставиш на границата на прегръщането на Извора, а след това да се разтвориш към мен. Така установяваме връзката.

— Добре. Ти не държиш Извора обаче.

Беше си направо нечестно — това, че мъж може да разбере кога жена държи Единствената сила и кога не. Певара прегърна Извора и се изпълни със сладкия нектар на сайдар.

Пресегна се, за да свърже с Андрол, както щеше да го направи с жена. Така уж трябваше да започне, според записките. Но не беше същото. Сайдин беше порой и онова, което бе чела, беше вярно. Нищо не можеше да направи с потоците.

— Действа ли? — попита Андрол.

— Да — отвърна Певара. — Но когато свържат мъж и жена, мъжът трябва да води. Ти трябва да го поемеш.

— Как?

— Не знам. Ще се опитам да ти го прехвърля. Ти трябва да контролираш потоците.

Той я изгледа и тя се приготви да му прехвърли властта над кръга. Вместо това той я завладя. Притеглена беше в стихийна, неудържима връзка, дръпната — сякаш за косата — и запокитена в нея.

От силата в това зъбите й едва не затракаха и имаше чувството, че задърпаха кожата й, за да я смъкнат като дреха. Певара затвори очи, пое си дъх и не си позволи да се съпротивлява. Искала беше да опита това. Може би щеше да е от полза. Но за миг я обзе пълна паника.

Беше свързана с преливащ мъж, едно от най-страшните неща, които бе познавала някога земята. Сега той имаше пълна власт над нея. Силата й потече през нея, заля го и Андрол изпъшка.

— Толкова много… — отрони той. — Светлина, колко си силна!

Тя си позволи да се усмихне. Връзката донесе със себе си буря от усещания. Можеше да усети чувствата на Андрол. Беше уплашен като нея. Също така беше твърд. Беше си представяла, че да се свърже с него ще е ужасно, заради лудостта му, но изобщо не долови лудост.

Но сайдин… този втечнен огън, с който той се бореше, като влечуго, което се опитваше да го погълне. Тя се отдръпна.

Беше ли покварен? Не беше сигурна дали може да го разбере. Сайдин беше толкова различен, толкова чужд. Откъслечните сведения от ранни времена говореха за покварата като за масло, хлъзгащо се по повърхността на река. Е, виждаше река… по-скоро поток всъщност. Като че и Андрол беше искрен с нея и не беше много силен. Не можеше да долови никаква поквара… но пък и не знаеше какво да търси.

— Чудя се… — заговори Андрол. — Чудя се дали мога да направя портал с тази сила.

— Порталите не действат вече в Черната кула.

— Знам. Но непрекъснато имам чувството, че мога да ги усетя на върха на пръстите си.

Певара отвори очи и го погледна. Можеше да усети искреността му в кръга, но сътворяването на портал изискваше много от Единствената сила, поне за жена. Андрол щеше да е многократно по-слаб за този сплит. Възможно ли беше за мъж да трябва друго равнище на сила?

Той протегна ръка и по някакъв начин сля Силата й със своята и тя усети как Андрол задърпа Единствената сила през нея. Помъчи се да запази самообладание, но не й хареса, че владее той. Нищо не можеше да направи!

— Андрол — каза тя. — Освободи ме.

— Чудесно е… — прошепна той със замаян поглед, докато се изправяше. — Това ли е усещането да бъдеш един от другите? От тези с мощ в Силата?

Привлече още от силата й и я използва. Из стаята във въздуха започнаха да се вдигат предмети.

— Андрол!

Паника. Същата паника, която бе изпитала, след като чу, че родителите й са загинали. Не беше изпитвала това чувство на ужас от над сто години, откакто бе взела изпитанието си за шала.

Той имаше власт над преливането й. Абсолютна власт. Певара започна да се задъхва, да се опитва да стигне до него. Не можеше да използва сайдар, без той да й го освободи и върне… но той можеше да го използва срещу нея. През ума й пробягаха образи как Андрол използва силата, за да я завърже във Въздух. Не можеше да сложи край на връзката. Само той можеше.

Изведнъж той го забеляза и се ококори. Кръгът изчезна като мигване на окото и силата й отново се беше нейна. Без да мисли, тя замахна. Това нямаше да се случи повече. Тя трябваше да владее. Сплитовете изригнаха от нея, преди да е разбрала какво прави.

Андрол падна на колене, ръката му помете инструментите и парчетата кожа по масата.

— Какво направи? — изпъшка той.

— Таим каза, че можем да си изберем всеки от вас — промълви Певара, щом осъзна, какво наистина бе направила. Беше го обвързала. В известен смисъл обратното на това, което той бе направил с нея. Помъчи се да успокои разтуптяното си сърце. Усещането за него избуя в едно кътче на ума й, като онова, което бяха изпитали в кръга, само че някак по-лично. Интимно.

— Таим е чудовище! — изръмжа Андрол. — Знаеш го. Взимаш думата му за това, което можеш да направиш, и го правиш без мое разрешение?

— Аз…

Андрол стисна зъби и Певара мигновено почувства… нещо. Нещо чуждо, нещо странно. Беше все едно, че се вглежда в себе си. Усещаше как собствените й чувства кръжат и се връщат към нея безкрайно.

Същността й се сля с неговата сякаш завинаги. Знаеше какво е да бъде той, да мисли като него. Видя живота му и бе погълната от спомените му. Ахна и падна на колене пред него.

Усещането заглъхна. Не напълно, но заглъхна. Все едно, че беше плувала сто левги през кипнала вода и едва сега изплуваше на повърхността, забравила какво е да имаш нормални чувства.

— Светлина… — прошепна тя. — Какво беше това?

Той лежеше на гръб. Кога беше паднал? Примигна и се загледа нагоре в тавана.

— Видях как един го правеше. Някои ашамани обвързват жените си.

— Ти ме обвърза? — промълви тя ужасена.

Той простена и се обърна.

— Ти ми го направи първа.

Тя с ужас осъзна, че все още може да усеща чувствата му. Неговата същност. Можеше дори да разбира отчасти какво мисли. Не същинските мисли, но някакви следи от тях.

Беше объркан, притеснен и… любопитен. Любопитен за новия опит. „Глупав мъж!“

Беше се надявала, че двете връзки някак си ще се прекъснат една друга. Не стана така.

— Трябва да спрем това — каза тя. — Аз ще те освободя. Заклевам се. Само… само ме освободи.

— Не знам как — отвърна той, изправи се и вдиша дълбоко. — Съжалявам.

Казваше истината.

— Този кръг беше лоша идея — каза тя. Той й подаде ръка, за да й помогне да стане. Тя стана сама, без да я поеме.

— Мисля, че беше твоя лоша идея, преди да стане моя.

— Така беше — призна тя. — Не е първата ми, но може да се окаже най-лошата ми. — Седна. — Трябва да го обмислим това. Да намерим начин да…

Вратата се отвори рязко.

Андрол се завъртя, а Певара прегърна Извора. Андрол беше сграбчил шилото като оръжие. И също беше сграбчил Единствената сила. Тя усещаше разтопената мощ вътре в него — слаба заради липсата му на талант, като тънка жила магма, но все пак изгаряща и нажежена. Усещаше възхитата му. Значи беше същото за него, каквото бе и за нея. Да държиш Единствената сила бе все едно да отвориш очи за първи път и светът да оживее.

За щастие нито оръжие, нито Единствената сила се оказаха нужни. Младият Евин стоеше на прага и по страните му се стичаха капки дъжд. Затръшна вратата и забърза към пейката на Андрол.

— Андрол… — И замръзна, като видя Певара.

— Евин — каза Андрол. — Защо си сам?

— Оставих Налаам да пази — отвърна задъхано. — Важно е, Андрол.

Никога не трябва да сме сами. Никога. Винаги по двама. Колкото и да е спешно.

— Знам, знам — кимна Евин. — Съжалявам. Но просто… новината, Андрол. — Погледна към Певара.

— Говори — каза Андрол.

— Велин и неговата Айез Седай се върнаха — каза Евин.

Певара усети внезапното напрежение, обзело Андрол.

— Той… още ли е един от нас?

Евин поклати вяло глава.

— От тях е. Може би Дженаре Седай също. Не я познавам добре, за да го твърдя със сигурност. Велин обаче… очите му вече не са неговите и сега служи на Таим.

Андрол изпъшка. Велин доскоро беше с Логаин. Андрол и другите бяха таили надеждата, че макар Мезар да беше пленен, Логаин и Велин все още са свободни.

— А Логаин? — прошепна той.

— Той не е тук — отвърна Евин. — Но, Андрол, Велин казва, че Логаин ще се върне скоро… и че се е срещнал с Таим, и че двамата са се помирили. Велин твърди, че Логаин ще дойде утре, за да го докаже. Андрол… това е. Трябва вече да го признаем. Те го държат.

Певара усети съгласието на Андрол, както и ужаса му. Не отстъпваше на нейния.

 

 

Авиенда вървеше безшумно през помръкналите лагери.

Толкова много. Трябваше да има събрани поне сто хиляди души тук, на Полето на Мерилор. Всички в очакване. Като дъх, поет и задържан преди голям скок.

Айилците я видяха, но тя не тръгна към тях. Влагоземците не я забелязваха, освен един Стражник, който я зърна, докато минаваше покрай лагера на Айез Седай. В лагера цареше оживление. Нещо се беше случило, макар Авиенда да долови само откъслеци. Тролокска атака някъде?

Чу достатъчно, за да разбере, че атаката е в Андор, в столичния град Кемлин. Имаше притеснение, че тролоците ще напуснат града и ще се развилнеят из страната.

Трябваше да научи повече. Щяха ли да танцуват копията тази нощ? Може би Елейн щеше да сподели новината с нея. Авиенда безшумно се отдалечи от лагера на Айез Седай. Тихото стъпване в тези влажни земи, с тучната им растителност, предлагаше предизвикателства, различни от тези в Триделната земя. Там сухата земя често беше прашна и това можеше да приглуши стъпките. Тук някоя суха клонка можеше неочаквано да се окаже заровена под влажната трева.

Мъчеше се да не мисли колко мъртва изглежда тази трева. Някога щеше да смята тези кафяви туфи за тучни. Сега знаеше, че влагоземските растения не бива да изглеждат толкова излинели и… кухи.

Кухи растения. За какво мислеше? Тръсна глава и се запромъква през сенките извън лагера на Айез Седай. За миг й хрумна да се върне и да изненада Стражника — криеше се в обрасла с мъх цепнатина в развалините на стара рухнала сграда и наблюдаваше периметъра на Айез Седай, но се отказа. Искаше да стигне до Елейн и да я разпита за подробности по атаката.

Приближи се към друг оживен лагер, сниши се под голите клони на едно дърво — не знаеше вида, но клоните му се простираха нашироко и нависоко — и се шмугна в периметъра на охраната. Двама влагоземци в бяло и червено стояха „на стража“ до огън. Изобщо не я забелязаха, макар че подскочиха и насочиха алебардите към храсталака на цели трийсет стъпки встрани, когато някакво животно прошумоля в него.

Авиенда поклати глава и ги подмина.

Напред. Трябваше да продължи напред. Какво да направи за Ранд ал-Тор? Какви бяха плановете му за утре? Това бяха други въпроси, които искаше да зададе на Елейн.

Айилците се нуждаеха от цел, след като Ранд ал-Тор приключи с тях. Това беше ясно от виденията. Трябваше да им я даде. Може би трябваше да се върнат в Триделната земя. Но… не. Не. Разкъсваше й сърцето, но трябваше да признае, че ако айилците направеха това, щяха да идат в гробовете си. Смъртта им, като народ, можеше да не дойде мигновено, но щеше да дойде. Променящият се свят, с нови изобретения и нови начини на воюване, щеше да ги надвие, а сеанчанците никога нямаше да ги оставят на мира. Не и с жени, които можеха да преливат. Не и с армиите с толкова много копия, готови да нахлуят по всяко време.

Приближи се патрул. Авиенда придърпа малко суха трева върху себе си за камуфлаж, легна по корем до един сух храст и остана съвършено неподвижна. Стражите минаха на две ръце разстояние от нея.

„Бихме могли да нападнем сеанчанците сега — помисли тя. — Във видението ми айилците чакаха почти цяло поколение, докато нападнат — а това позволи на сеанчанците да укрепят позицията си.“

Айилците вече говореха за сеанчанците и за сблъсъка, който неизбежно щеше да дойде. Сеанчанците щяха да го наложат, шепнеха всички. Само че във видението й бяха минали години, без сеанчанците да нападнат. Защо? Какво можеше да ги е задържало?

Надигна се и се промъкна през пътеката. Извади ножа си и го заби в земята. Остави го там, точно до един фенер на пилон, ясно видим дори за очите на влагоземец. След това се шмугна обратно в тъмното и се скри до задната страна на голямата палатка, която бе целта й.

Присви се и приложи упражнението си за безшумно дишане, за да се успокои. От палатката се чуваха приглушени тревожни гласове. Постара се да не обръща внимание на това, което говореха. Нямаше да е редно да подслушва.

Щом патрулът мина отново, тя се изправи. Когато извикаха, че са намерили камата й, се плъзна покрай палатката към входа. Суматохата отвлече вниманието им, тя вдигна платнището и пристъпи в палатката зад тях.

 

 

Някакви хора седяха на маса в другия край на палатката, на масата имаше лампа. Бяха толкова увлечени в разговора си, че не я видяха, и тя се настани тихо на няколко възглавнички да изчака.

Много трудно беше да не се вслушва, след като вече бе толкова близо.

— … трябва да върнем силите си! — ревна един мъж. — Падането на столицата е символ, ваше величество. Символ! Не можем да изоставим Кемлин, иначе цялата държава ще рухне в хаос.

— Подценявате силата на андорския народ — каза Елейн. Изглеждаше много овладяна, много силна, червено-златистата й коса направо сияеше на светлината на лампата. Няколко от бойните й командири стояха зад нея. Авиенда се зарадва, като видя огъня в очите на своята първосестра.

— Ходих до Кемлин, лорд Лир — продължи Елейн. — И оставих там малка войнишка част, за да наблюдават и да ни предупредят, ако тролоците напуснат града. Шпионите ни ще се промъкват през града с помощта на портали и ще разберат къде останалите тролоци държат пленници, а после може да предприемат спасителни операции, ако тролоците продължат да държат града.

— Но самият град! — възмути се лорд Лир.

— Кемлин е изгубен, Лир — отсече лейди Диелин. — Ще сме глупаци, ако предприемем каквото и да е нападение сега.

Елейн кимна.

— Обсъдих го с другите Върховни тронове и те са съгласни с преценката ми. Засега бежанците, които се измъкнаха, са в безопасност — изпратих ги към Бели мост с охрана. Ако вътре има живи хора, ще се опитаме да ги спасим с портали, но няма да посветя силите си на пълен щурм на стените на Кемлин.

— Но…

— Връщането на града ще е безплодно — заяви твърдо Елейн. — Много добре знам щетите, които може да понесе една армия, щурмуваща тези стени! Андор няма да рухне заради загубата на един град, колкото и важен да е този град. — Лицето й бе като маска, гласът й — студен като стомана.

— Тролоците рано или късно ще напуснат града — продължи Елейн. — Не печелят нищо, като го държат — ще огладнеят, ако не друго. Щом напуснат, можем да се бием с тях — и на много по-изгоден терен. Ако желаете, лорд Лир, можете да посетите сам града и да видите, че това, което казвам, е вярно. Войниците там биха могли да се възползват от вдъхновението на един Върховен трон.

Лир се намръщи.

— Да, ще отида.

— Тогава е добре да знаете моя план. Ще започнем да вкарваме съгледвачи преди да е минала нощта, ще се опитаме да открием заграждения с граждани, които да спасим и… Авиенда, какво в името на левия ташак на проклетия пръч?!

Авиенда — подрязваше ноктите си с втория си нож — вдигна глава. „Левият ташак на проклетия пръч?“ Това беше ново. Елейн винаги знаеше най-интересните ругатни.

Тримата Върховни тронове на масата подскочиха, засуетиха се, започнаха да събарят столове и да посягат за мечовете си. Елейн седеше на мястото си, ококорена и зяпнала.

— Лош навик — призна Авиенда и пъхна ножа в ботуша си. — Ноктите ми бяха пораснали дълги, но не биваше да го правя в палатката ти, Елейн. Съжалявам. Надявам се, че не съм те обидила.

— Не говоря за проклетите ти нокти, Авиенда. Как… кога дойде? Защо стражите не уведомиха за теб?

— Не ме видяха — отвърна Авиенда. — Не исках да вдигам шум, а влагоземците са докачливи понякога. Помислих, че може да ме върнат, след като вече си кралица. — Усмихна се, щом каза последното. Елейн имаше много чест. Начинът да стане човек водач сред влагоземците се различаваше от правилните начини — някои неща тук наистина бяха много изопачени тук, — но Елейн се беше справила добре и бе спечелила трона си. Авиенда нямаше да се гордее повече дори със сестра по копие, взела главатар на клан за гай-шайн.

— Не са… — Елейн замълча. После изведнъж се усмихна. — Промъкнала си се през целия лагер, до палатката ми в центъра и след това си се шмугнала вътре и седиш на няма и пет стъпки от мен! И никой не видя!

— Не исках да вдигам шум.

— Начинът ти да не вдигаш шум е доста странен.

Приближените на Елейн не реагираха с такова спокойствие. Един от тримата, младият лорд Перивал, се заозърта тревожно, сякаш търсеше още натрапници.

— Кралице — каза Лир. — Трябва да накажем това нарушение в сигурността! Ще намеря мъжете, които са проявили немарливост в службата си, и ще се погрижа да…

— Мир — прекъсна го Елейн. — Ще говоря със стражите си и ще ги посъветвам да си отварят очите малко повече. Все пак пазенето пред палатка е глупава мярка — винаги е била, — след като някой може просто да я среже отзад и да нахлуе.

— И да развали хубава палатка? — обади се Авиенда. — Само ако имахме кръвна вражда, Елейн.

— Лорд Лир, можете да огледате града — от подходящо разстояние, — ако желаете — каза Елейн и се изправи. — Ако някой от останалите желае да ви придружи, разрешавам. Диелин, ще се видим сутринта.

Лордовете излязоха от палатката — и двамата изгледаха Авиенда недоверчиво, докато напускаха. Диелин само поклати глава, преди да ги последва, а Елейн прати бойните си командири да организират разузнаването на града. Така двете останаха сами.

— Светлина, Авиенда — каза Елейн и я прегърна. — Ако хората, които желаят смъртта ми, имаха наполовина твоята ловкост…

— Нещо лошо ли направих? — попита Авиенда.

— Освен че се промъкна в палатката като платен убиец?

— Но ти си моята първосестра — каза Авиенда. — Трябваше ли да попитам? Освен това ние не сме под покрив. Или… сред влагоземците, смята ли се една палатка за покрив, като в твърдина? Съжалявам, Елейн. Имам ли тох? Вие сте такива непредсказуеми хора, трудно ми е да знам какво ще те обиди и какво — не.

Елейн се засмя.

— Авиенда, ти си съкровище. Истинско, пълно съкровище. Светлина, колко хубаво е, че виждам лицето ти. Толкова имах нужда от едно приятелско лице тази нощ.

— Вярно ли е, че Кемлин е паднал? — попита Авиенда.

— Почти. — Лицето на Елейн изстина. — Онзи проклет Пътен портал. Мислех, че беше обезопасен — почти го бях зазидала, с петдесет стражи на вратата и листата на Авендесора, поставени отвън.

— Значи някой в Кемлин ги е пуснал.

— Мраколюбци — каза Елейн. — Десетина души от Гвардията — имахме късмет, че един оцеля при измяната им и успя да се измъкне. Светлина, не знам защо трябва да съм изненадана. Щом ги има в Бялата кула, има ги и в Андор. Но това бяха мъже, отхвърлили Гебрил, и изглеждаха верни. Изчаквали са през цялото това време само за да ни предадат сега.

Авиенда се намръщи, но все пак седна на един от столовете на масата с Елейн, вместо да остане на пода. Първосестра й предпочиташе да седи така. Коремът й се беше издул от двете деца, които носеше.

— Пратих Биргит с войниците до града да види какво може да се направи — каза Елейн. — Направихме каквото беше възможно. Градът се наблюдава, за бежанците се погрижихме. Светлина, иска ми се да можех повече. Най-лошото в това да си кралица не са нещата, които трябва да правиш, а нещата, които не можеш да направиш.

— Ще им върнем битката много скоро — заяви Авиенда.

— Да — каза Елейн и очите й пламнаха. — Ще ги залея с огън и гняв, ще им платя добре за пожарите, които донесоха на моя народ.

— Чух, че каза на онези мъже да не нападат града.

— Да. Няма да им доставя удоволствието да държат моите стени срещу мен. Дадох заповед на Биргит — тролоците рано или късно ще оставят Кемлин, в това сме сигурни. Биргит ще намери начин да ускори това, за да можем да им дадем бой извън града.

— Не позволявай на врага да избере вместо теб бойното поле — каза Авиенда. — А… събранието на Ранд?

— Ще присъствам — заяви Елейн. — Длъжна съм, така че ще бъда там. Само да не ни театралничи и да извърта. Мои хора загиват, мои градове горят, светът е на две стъпки от ръба на пропастта. Ще остана само следобеда. След това се връщам в Андор. — За миг се поколеба. — Ще дойдеш ли с мен?

— Елейн… Не мога да оставя своя народ. Вече съм Мъдра.

— Ходи в Руйдийн?

— Да. — Колкото и мъчително да беше да опази тайните, не каза нищо за виденията си там.

— Чудесно. Аз…

— Кралице? — извика стражът пред палатката. — Дойде вестоносец.

— Пусни го.

Стражът отвори платнището и влезе млада гвардейка с лента на вестоносец на палтото. Поклони се, като смъкна кожената си шапка с една ръка, а с другата поднесе писмо.

Елейн взе писмото, но не го отвори. Вестоноската се оттегли.

— Сигурно все пак можем да се бием заедно, Авиенда — каза Елейн. — Ако зависи от мен, ще взема айилците на своя страна и ще си върна Андор. Тролоците в Кемлин са сериозна заплаха за всички ни. Дори да измъкна главната им сила навън, Сянката може да продължи да изсипва тварите си през Пътния портал. Мисля, докато войските ми се бият с главните сили на тролоците извън Кемлин… ще трябва някак да направя града негостоприемен за Тварите на Сянката… ще пратя по-малка сила през портал, за да завладее Пътния портал. Ако можех да получа помощта на айилците за това…

Докато говореше, прегърна Извора — Авиенда видя сиянието — и разсеяно сряза писмото и счупи печата с нишка Въздух.

Авиенда повдигна вежда.

— Извинявай — каза Елейн. — В бременността си съм стигнала до момента, от който мога отново да преливам надеждно, и непрекъснато си намирам поводи…

— Не застрашавай бебетата — предупреди я Авиенда.

— Няма да ги застраша. Лоша си като Биргит. Добре, че поне никой тук няма козе мляко. Мин казва, че… — Замълча и очите й зашариха по писмото. Лицето й помръкна и Авиенда се подготви за неприятна изненада.

— Ох, този човек… — измърмори Елейн.

— Ранд ли?

— Ще го удуша някой ден.

Авиенда стисна зъби.

— Ако те е обидил…

Елейн обърна писмото.

— Той настоява да се върна в Кемлин, за да се погрижа за хората си. Дава ми десет причини да го направя и стига дотам, че ме „освобождава от задължението ми“ да се срещна утре с него.

— Няма право да настоява за каквото и да е от теб.

— Особено толкова твърдо — каза Елейн. — Светлина, колко хитро е това. Той явно се опитва да ме принуди да остана. Има малко от Даес Дай-мар в това.

Авиенда се поколеба.

— Изглеждаш горда. Но доколкото схващам, това писмо е само на стъпка от оскърблението!

— Горда съм — каза Елейн. — И съм му ядосана. Но съм горда, защото е знаел, че ще ме ядоса така. Светлина! Тепърва ще направим крал от теб, Ранд. Защо иска толкова настойчиво да бъда на събранието? Смята ли, че ще подкрепя неговата страна само заради обичта си към него?

— Не знаеш какъв е планът му значи?

— Не. Очевидно включва всички владетели. Но ще присъствам, въпреки че вероятно ще го направя, без да съм мигнала изобщо тази нощ. След час имам заседание с Биргит и другите ми командири, за да обсъдим плановете за привличането навън и след това унищожаването на тролоците. — Пламъкът продължаваше да гори в очите й. Елейн беше воин, един от най-истинските воини, които Авиенда бе познавала изобщо.

— Трябва да отида при него — каза тя.

— Тази нощ ли?

— Тази нощ. Последната битка скоро ще започне.

— Мен ако питаш, започна от мига, в който онези проклети тролоци стъпиха в Кемлин — каза Елейн. — Светлината дано ни закриля. Вече е тук.

— Значи ще дойде денят за умиране — каза Авиенда. — Много от нас скоро ще се събудят от този сън. Може да няма друга нощ за Ранд и мен. Дойдох при теб отчасти за да те попитам за това.

— Имаш благословията ми — промълви Елейн. — Ти си моя първосестра. Постоя ли с Мин?

— Не достатъчно и при други обстоятелства щях да поправя веднага тази липса. Няма време.

Елейн кимна.

— Мисля, че има по-добро чувство към мен — каза Авиенда. — Тя ми направи голяма чест, като ми помогна да разбера последната стъпка до ставането на Мъдра. Може би ще е уместно някои обичаи да се променят. Справихме се добре, предвид обстоятелствата. Бих искала да й поговоря заедно с теб, ако има време.

Елейн кимна.

— Мога да заделя малко време между заседанията. Ще я повикам.