Зората се сипна в онова утро над височините Полов, но слънцето не грейна над Бранителите на Светлината. От запад и от север заприиждаха силите на Мрака, за да спечелят тази последна битка и да хвърлят Сянка над земята. Да я вкарат във Век, в който риданията на страдалците ще ехтят нечути.

Из бележника на Лоиал, син на Арент, син на Халан

Четвърти век

Вдигнал високо меча, Лан препусна в галоп през лагера.

Утринните облаци кървяха в червено, отразили огнените кълба, които се вдигаха от огромната армия на Шара, настъпваща от запад. Конниците препускаха след Лан. Силата му бе набъбнала като приливна вълна. Андийр яздеше до него, с флага на Малкиер, Златния жерав, превърнал се в знаме за всички Пограничници.

Бяха понесли загуби, но не бяха победени. Събори някого на земята и ще видиш от какво е направен. Може да побегне. Не побегне ли — вдигне ли се отново с разкървавена уста и решимост в очите — тогава знаеш. Този мъж ще се окаже наистина опасен.

Огнените кълба западаха към лагера с яростен съсък. Взривове разтърсиха земята. Крясъци се смесиха с тропота на копитата. Още мъже се присъединяваха към него. Мат бе оповестил из всички лагери, че конницата трябва да се включи в атаката на Лан, за да замени падналите войници.

Също така бе разкрил цената на това. Конницата щеше да е в челото на битката, за да разбие линиите на тролоците и шараите, и нямаше да има време за отдих. Щяха да понесат най-големите поражения.

И все пак хората тръгваха с него. Мъже от Пограничните земи, вече твърде стари, за да яздят. Търговци, оставили кесията с пари и вдигнали меча. Изненадващо много южняци, сред тях и много жени, облечени в броня и със стоманени или кожени шлемове, с копия в ръце. Нямаше достатъчно пики обаче.

— Половината от тези, които се стичат към нас, приличат повече на селяци, отколкото на войници! — извика Андийр, за да надмогне тропота на копитата.

— Виждал ли си някога мъж или жена от Две реки да яздят, Андийр? — ревна му Лан.

— Не бих казал.

— Гледай и ще се изненадаш.

Стигнаха до река Мора. На брега й мъж с дълга къдрава коса, облечен в черно палто, стоеше, стиснал ръце зад гърба си. Логаин. С четирийсет Айез Седай и Аша’ман. Изгледа силата на Лан, а после вдигна ръка към небето и смачка едно огромно падащо огнено кълбо все едно беше топче от хартия. Небето изтрещя като посечено от мълния и огненото кълбо изхвърли искри във всички посоки, дим кипна във въздуха. Пепелта се посипа и запада на черни и бели петна по забързалата река.

Щом приближи брода Хавал, южно от Височините, Лан забави Мандарб. Логаин вдигна другата си ръка към реката. Водите закипяха, след това се заиздигаха във въздуха. Разбиха се на другата страна в мощен водопад, а част от водата се плисна по двата бряга.

Лан кимна на Логаин и продължи напред — подкара Мандарб под водопада, по още мокрите камъни на брода. Слънчевата светлина се процеди през водите горе и заискри над него, докато препускаше през тунела, с Андийр и малкиерите зад него. Водопадът ревеше вляво от него и пръскаше водна мъгла.

Лан потръпна, щом излезе отново на светлото и връхлетя през коридора към шараите. Вдясно от него се издигаха Височините, вляво бяха блатата, но тук имаше проход със здраво утъпкана земя. Горе на Височините стрелци с лъкове и арбалети и драконири стояха в готовност да хвърлят залпове по настъпващия враг.

Шараи в челото, огромна орда тролоци, трупаща се отзад, всички право на запад от Височините. Грохотът на драконите разтресе въздуха.

Лан наведе пиката си, прицели я в един войник на Шара и пришпори Мандарб.

Каква ужасна песен, монотонна и тъжна, красива и в същото време ужасяваща. Елейн смуши Лунна сянка, привлечена от тихия звук. Откъде идваше?

Извираше някъде от вътрешността на сеанчанския лагер в подножието на хълма Дашар. Хокането на Мат, че не й бе казал бойния си план, можеше да почака. Трябваше да открие източника на този звук, този чудесен звук, който…

— Елейн! — извика Биргит.

Елейн продължи напред.

— Елейн! Драгхари!

Драгхари? Елейн се стресна. Погледна нагоре и видя съществата — падаха като капки вода в лагера. Гвардейките бяха отпуснали мечовете си и слушаха унесено монотонната песен.

Елейн сътвори мълния. Тя изригна от нея, разцепи въздуха и грохотът й разтърси гвардейките и ги накара да извикат и да запушат уши. Болката прониза главата й и Елейн изруга и стисна очи. А след това… вече не чуваше нищо.

Точно това беше целта.

Отвори очи и видя драгхарите наоколо, източените им тела и нечовешките им очи. Отваряха уста, за да подхванат отново монотонната си песен. Тя се усмихна, запреде огнени камшици и ги удари с тях. Не можа да чуе писъците им на болка, за жалост.

Гвардейките се оживиха, заизправяха се и смъкнаха ръце от ушите си. Биргит веднага ги накара да ударят по драгхарите. Три от съществата се опитаха да скочат и да отлетят, но Биргит ги порази със стрелите си с бели пера.

Елейн махна с ръка, за да привлече вниманието й. Първите звуци от драгхар бяха дошли не отгоре, а някъде от вътрешността на лагера. Елейн посочи напред, пришпори Лунна сянка и поведе отряда си между сеанчанците. По земята лежаха мъже, вперили очи в небето, със зяпнали усти. Много от тях като че ли дишаха, но в очите им нямаше живот. Драгхарите бяха погълнали душите им, но бяха оставили телата им живи — като къшей хляб, хвърлен от богаташка трапеза.

Тези драгхари… Светлина, бяха над сто… можеха да нападнат всеки по един мъж, да ги убият и да се оттеглят, преди появата им да бъде разкрита. Шумът от далечната битка — бучащите рогове, бумтящите дракони, съскащите огнени кълба, които Елейн в момента усещаше, но едва можеше да чуе със заглъхналите си уши — беше прикрил атаката на драгхарите. Съществата можеше да ударят и да избягат… но бяха алчни.

Охраната й засече с мечовете си изненаданите същества, повечето от които държаха пленени войници. Драгхарите не бяха силни бойци в ръкопашен бой. Елейн зачака, готова със сплитовете. Опиталите се да избягат изгори в небето.

След като убиха и последните — поне тези, които успяха да видят, — Елейн махна на Биргит да се приближи. Въздухът миришеше остро на изгоряла плът. Елейн сбърчи нос, наведе се от седлото, хвана главата на Биргит и Изцери ушите й. Бебенцата в корема й изритаха, докато го правеше. Дали реагираха всеки път, когато Изцеряваше някого, или просто си го въобразяваше? Хвана се за корема с едната си ръка, щом Биргит се отдръпна и се огледа.

Стражничката изпъна лъка си и Елейн усети тревогата й. Биргит пусна тетивата и един драгхар, изскочил от укритието си в палатката наблизо, рухна на земята. След него се показа сеанчанец, замаян и с оцъклени очи. Изяждането бе прекъснато по средата. Горкият човек щеше да си остане с увреден ум завинаги.

Към тях тичаха сеанчански войници. Биргит им заговори, после се обърна към Елейн. Елейн само поклати глава и Биргит каза още нещо на сеанчанците.

Охраната й отново я обкръжи. Гледаха сеанчанците с недоверие и Елейн напълно ги разбираше.

Биргит й махна и продължиха натам, накъдето бяха тръгнали. Към тях се приближиха дамане и сул-дам и — изненадващо — удостоиха я с реверанси. Може би Фортюона се бе разпоредила да се отнасят с почит към чуждите монарси.

Елейн се поколеба, но какво трябваше да направи? Можеше да се върне в лагера си за Цяр, но това щеше да отнеме време, а беше спешно да поговори с Мат. Какъв смисъл имаше дни наред да чертаят военни планове, щом той щеше да ги промени? Вярваше му — Светлина, трябваше да му вярва, — но все пак искаше да разбере какво се кани да прави.

Въздъхна и протегна крака си към една дамане. Жената се намръщи и се озърна към своята сул-дам. Двете май го взеха за обида. Елейн определено искаше да е така.

Сул-дам кимна и дамане се пресегна и докосна крака й малко над стъпалото в ботуша. Грубите ботуши на Елейн отиваха повече на войник, отколкото на кралица, но нямаше да язди в битка с чехли на краката, нали?

Леката ледена тръпка на Цяра я прониза и слухът й бавно се върна. Първо ниските тонове. Взривове. Далечното бумтене на драконовия огън, шуртенето на реката. Гласовете на сеанчанците. После дойде средният обхват, а накрая — порой от звуци. Плющящи платнища, войнишки крясъци, зов на рогове.

— Кажи им да Изцерят другите — каза тя на Биргит.

Биргит повдигна вежда, сигурно зачудена защо Елейн просто не заповяда сама. Е, тези сеанчанци обръщаха твърде много внимание на това кои хора на кого говорят. Елейн нямаше да им окаже честта да им говори пряко.

Биргит предаде заповедта и сул-дам присви устни. Косата й беше обръсната от двете страни. Беше благородничка. По волята на Светлината, Елейн отново бе успяла да я обиди.

— Ще го направя — каза жената. — Макар да ми е непонятно защо някой от вас ще иска да бъде Изцерен от животно.

Сеанчанците не гледаха с добро око на възможността да ги Церят дамане. Поне така твърдяха непрекъснато — това обаче не ги беше спряло да учат, макар и с неохота, пленените си жени на сплитовете, след като вече бяха видели какво предимство дава това в боя. Но доколкото беше чувала Елейн, благородниците рядко приемаха този Цяр.

— Да вървим — каза Елейн и махна на войниците си да останат, за да ги Изцерят.

Биргит я изгледа накриво, но не възрази и двете забързаха към командния пункт на сеанчанците.

Беше голям колкото къща и беше закътан в един овраг с високи стени при южното подножие на хълма Дашар — бяха го преместили от върха, защото Мат се безпокоеше, че ще е твърде оголен горе.

Елейн се остави на Биргит да й помогне да слезе от Лунна сянка — Светлина, колко тромава започваше да се чувства. Като кораб в пресъхнало пристанище. Стегна се, за да се овладее и да си придаде приличен вид. Спокойно лице, чувствата — под контрол. Оправи косата си, приглади роклята, закрачи към командния пункт и ревна:

— Какво в името на всички проклети двупръсти тлъсти тролокски изчадия правиш, Матрим Каутон?

Думите й, естествено, го накараха да се ухили и той вдигна глава от масата с картите. Носеше шапката и палтото си върху някакво много хубаво копринено облекло, което сякаш бе ушито, за да отива на цвета на шапката, включително с кожичките на маншетите и яката. Това май намирисваше на някакъв компромис. Защо си беше вързал розова панделка на шапката обаче?

— Здрасти, Елейн — каза Мат. — Сетих се, че мога да очаквам да те видя скоро. — Махна към един стол с червеното и златното на Андор. Беше омекотен с възглавнички и на масичката до него вдигаше пара чаша чай.

„Да те изгори дано, Матрим Каутон — помисли тя. — Кога пък стана толкова умен?“

Сеанчанската императрица седеше на трона си. Мин бе до нея, увита в толкова коприна, че щеше да стигне за шивашки дюкян в Кемлин за две седмици. На Елейн не й убягна, че тронът на Фортюона е с два пръста по-висок от нейния. Проклета, непоносима жена.

— Мат. В лагера ви има драгхари.

— Проклятие! Къде?

— Трябваше да кажа: „имаше драгхари“. Справихме се с тях. Трябва да кажеш на стрелците си да пазят по-добре.

— Казах им — оплака се Мат. — Кръв и пепел! Някой да провери стрелците, че ще ги…

— Велики принце! — каза един сеанчански вестоносец от входа, падна на колене, след което се просна на земята и продължи: — Стрелковият вал е разбит! Нападнат е от конници шараи — прикрили са атаката си с дим от огнени кълба.

— Кръв и кървава пепел! — изрева Мат. — Пратете веднага долу шестнайсет дамане и сул-дам! Известете северните стрелкови части и да свалят долу четирийсет и второ и петдесето отделения. И кажи на съгледвачите, че ще заповядам да им спукат задниците от бой, ако нещо такова се случи отново.

— Да, велики! — Съгледвачът се измъкна навън заднешком, без да се осмели да погледне Мат в очите.

Елейн се впечатли от това колко лесно вестоносецът съчета просването на пода с доклада си. Също така й призля. Никой владетел не биваше да иска това от поданиците си. Силата на една държава идваше от силата на народа й. Прекършиш ли хората си, прекършваш собствения си гръбнак.

— Знаеше, че ще дойда — заговори Елейн, след като Мат даде още няколко заповеди на адютантите си. — И предвиди гнева, който щеше да причини промяната на плановете от твоя страна. Да те изгори дано, Матрим Каутон, защо реши да правиш това? Мислех, че бойният ни план беше добър.

— Беше — отвърна Мат.

— Тогава защо го промени?

— Елейн. — Мат я погледна. — Всички ме сложихте да командвам, въпреки волята ми, защото умът ми не може да е променен от Отстъпниците, нали?

— Общо взето, това беше идеята — отвърна Елейн. — Макар че според мен не е толкова свързано с онзи твой медальон, колкото с това, че главата ти е прекалено дебела, та Принудата да проникне в нея.

— Скапано вярно — промърмори Мат. — Все едно, щом Отстъпниците използват Принудата върху хора в лагерите ни, вероятно имат и шпиони на заседанията ни.

— Предполагам.

— Така че знаят плана ни. Великия ни план, за чиято подготовка хвърлихме толкова време.

Елейн замълча.

— Светлина! — каза Мат и поклати глава. — Първото и най-важното правило за спечелването на една война е да знаеш какво ще направи противникът ти.

— Мислех, че първото правило е да познаваш терена — отвърна Елейн и скръсти ръце.

— Това също. Все едно, осъзнавам, че щом врагът знае какво ще направим, трябва да го променим. Веднага. Лошите бойни планове са по-добри от това, което ще предвиди врагът ти.

— Защо не ни подсказа, че това може да стане? — настоя Елейн.

Той я погледна безизразно. Ъгълчето на устата му потрепна, после Мат дръпна шапката си над превръзката на окото.

— Светлина — промълви Елейн. — Знаел си го! През цялата тази седмица планираше с нас и през цялото време си знаел, че ще промениш всичко.

— Надценяваш ме — отвърна Мат и отново погледна картите. — Мисля, че някаква част от мен може и да го знаела през цялото време, но го разбрах едва когато дойдоха шараите.

— И какъв е новият план?

Мат не отговори.

— Ще го пазиш в главата си — каза Елейн. Краката й бяха отмалели. — Ще ни водиш в битката и никой от нас няма да знае какво в името на Светлината замисляш, нали? Иначе някой може да подслуша и чутото да стигне до Сянката.

Той кимна.

— Създателят да ни опази дано — прошепна Елейн.

Мат се намръщи, после изсумтя:

— Същото го каза и Тюон, знаеш ли.

Горе на Височините Юно запуши ушите си, щом близките дракони забълваха огън по тролоците и шараите западно от тях. Във въздуха се разнесе лютива миризма, а изстрелите бяха толкова оглушителни, че не можеше да чуе собствените си ругатни.

Далече долу конниците на Лан Мандрагоран връхлитаха по фланговете на настъпващите сили и ги задържаха, та драконите да могат да нанесат повече поражения. Шараите водеха тролоците. И сигурно имаше и преливащи, много при това. По-нататък, нагоре по реката, друга голяма орда тролоци, онези, които бяха нанесли толкова много щети на силите на Дай Шан, бяха слезли от североизток и скоро щяха да стигнат до Полето на Мерилор.

Драконите спряха да стрелят и драконирите започнаха отново да ги тъпчат с каквото там ги караше да гърмят. Юно нямаше да се доближи и на една проклета стъпка към тях. Лош късмет носеха. Сигурен беше в това.

Водачът на драконирите беше някакъв жилав кайриенец, а Юно не си падаше много по тях. Мръщеха му се всеки път, когато ги заговореше. Тоя седеше наперено на коня си и дори не трепна, когато драконите загърмяха отново.

Амирлинският трон беше заложила съдбата си на тези мъже, както и на сеанчанците. Юно не възразяваше. Имаха нужда от всеки меч, който можеха да получат, включително мечове на кайриенци и проклети сеанчанци.

— Харесват ли ти драконите ни, капитане? — подвикна му водачът им, Талманес. Юно беше получил проклето повишение. Сега командваше сила от новосъбрани от Кулата копиеносци и лека конница.

Не искаше да командва нищо. Добре си беше като обикновен войник. Но имаше и тренировка, и боен опит, неща, които бяха в недостиг напоследък, или поне така твърдеше кралица Елейн. Тъй че вече беше проклет офицер и водеше и конници, и пехота, моля ви се! Е, можеше да върти и копие, ако му се наложеше, макар да предпочиташе да се бие от гърба на коня.

Хората му бяха готови да бранят Височините, ако врагът се опиташе да щурмува нагоре по склона. Засега разположените пред драконирите стрелци с лъкове бяха предотвратили това, но скоро щеше да им се наложи да се изтеглят назад и тогава проклетите редови войници щяха да се захванат с проклетия бой. Долу шараите се отдръпнаха настрани, за да пуснат главните тролокски сили да атакуват склона.

Копиеносците щяха да настъпят, за да спрат тролокската атака, и дългите копия щяха да свършат добра работа тук, след като тролоците щяха да натискат нагоре. Ако хвърлеха отгоре и малко проклета конница на фланговете им, и малко скапани стрелци с лъкове да стрелят през ония портали, отворени високо във въздуха, сигурно щяха да могат да се заседят тука няколко дни. Може би седмици. Ако ги натиснеха с по-многобройна сила, щяха да отстъпват педя по педя, да се вкопчват във всяко парче земя.

Според Юно нямаше как да оцелее в тази проклета битка. Проклетият Масема трябваше да му е резнал главата, или сеанчанците при Фалме, или някой тролок някъде. Беше се старал да остане мършав, за да им е скапано гаден на вкус, когато го натикат в някой от проклетите им казани за готвене.

Драконите загърмяха отново и отвориха огромни дупки в ордите настъпващи тролоци. Юно запуши ушите си с ръце.

— Поне предупреждавайте, като ще го правите това, проклети мъде увиснали…

Следващият гръм удави вика му.

Тролоците долу бяха издухани във въздуха, драконите направиха на прах земята под тях. Тези проклети яйца избухваха. Какво друго освен Единствената сила можеше да накара метал да избухне? Юно беше сигурен, че не иска да знае.

Талманес се доближи до ръба и огледа нанесените щети. До него застана и тарабонката, жената, която бе измислила тези оръжия. Погледна назад, видя Юно и му хвърли нещо. Парче восък. Потупа се с пръст по ухото и след това заговори с Талманес. Той командваше бойците, но тя отговаряше за оръжията. Тя им казваше къде да разположат драконите за бой.

Юно изсумтя, но прибра восъка в джоба си. Юмрук тролоци, стотина на брой, бе пробил през зейналата дупка и той нямаше време да се занимава с ушите си. Сграбчи копието си, наведе го и даде знак на мъжете си да направят същото. Всички носеха бялото на Кулата, той също.

Зарева заповеди, след което изнесе копието в готовност, застанал леко извит на една страна до върха на склона и вдигнал задния край на копието. Едната му ръка стисна пръта отпред, за да насочва и да подсилва забиването. Другата стисна пръта отгоре, на лакът от края, готова да забие, щом тролоците влязат в обхвата му. Няколко реда копиеносци зад него стояха в готовност.

— Дръжте здраво, проклети овчари! — ревна Юно. — Здраво!

Тролоците се изкатериха по склона и налетяха срещу редицата копия.

Чудовищата в авангарда се опитаха да избият тежките копия настрани с оръжията си, но мъжете на Юно настъпиха и набучиха тролоци на остриетата си, често по две копия на звяр. Юно изпъшка и издърпа копието си назад, за да прониже в гърлото следващия тролок.

— Първи ред, назад! — изрева той и изтръгна острието от убития тролок. Бойците му също изтръгнаха оръжията си и оставиха труповете да се свлекат надолу по склона.

Копиеносците в първия ред се изтеглиха назад, а вторият ред настъпи между тях и заби копията си в ръмжащите чудовища. Всяка редица се въртеше в челото една след друга и след няколко минути целият юмрук тролоци беше избит.

— Браво — викна Юно и изправи нагоре дългото копие. Вадичка мръсна тролокска кръв потече по пръта от острието. — Добра работа.

Озърна се към драконирите, които тъпчеха още яйца в тръбите, и припряно измъкна восъка от джоба си. Да, можеха да удържат проклетата позиция.

Посегна да запуши ушите си с восъка, но вик отгоре го спря. Нещо изтупа на земята до него. Оловна топка с ивица плат, хвърлена от високо.

— Проклет сеанчански пръч! — ревна Юно, щом погледна нагоре и размаха юмрук. — Темето щеше да ми пръснеш с това, гнили червеи да те налазят дано!

Ракенът отлетя, без ездачът му сигурно да е чул и дума. Проклет сеанчанец. Юно се наведе и взе писмото от топката.

„Отстъпете по югозападния склон на Височините.“

— Каква е тая тъпотия? — промърмори Юно. — Алин, глупако, я прочети това!

Алин, тъмнокос андорец с брада само около устата — Юно винаги ги беше смятал адски тъпи тия бради — взе съобщението, погледна и попита:

— Отстъпление? Сега?!

— Изгубили са си ума, пусти да останат!

Талманес и тарабонката наблизо изслушваха вестоноска, която им казваше същото, ако се съдеше по намръщеното лице на жената. Отстъпление.

— Проклетият Каутон дано да знае какво прави — изръмжа Юно и поклати глава. Още не можеше да проумее защо някой ще слага Каутон да командва каквото и да било. Помнеше го онова момче с хлътналите очи, дето винаги се сопваше на хората. Жив-умрял, че и побъркан. Поклати глава.

Но щеше да го направи. Беше се заклел на проклетата Бяла кула. Тъй че щеше да го направи.

— Предай по редиците — каза на Алин и напъха восъка в ушите си, докато Алудра при драконите подготвяше последния залп, преди да тръгнат.

— Изтегляме се от проклетите Височини и…

Внезапен оглушителен трясък го блъсна в гърдите, разтърси го целия и едва не спря проклетото му сърце. Главата му удари земята още преди да е разбрал, че пада.

Примига да махне прахта от очите си, изпъшка и се превъртя, когато нов блясък, после още един, удариха Височините, където бяха драконите. Мълнии! Войниците му бяха нападали на колене, стиснали очи и запушили ушите си с ръце. Талманес обаче вече се беше изправил, ревеше заповеди, които Юно едва можеше да чуе, и махаше на мъжете си да се изтеглят.

Десетина огнени кълба, огромни и невероятно бързи, се извисиха от армията на шараите зад тролоците. Юно изруга и се просна миг преди целият хълм да се разтърси. Буци пръст западаха отгоре му и едва не го погребаха.

Всичко се изсипваше върху тях. Всичко. Всички проклети преливащи шараи като че ли се бяха съсредоточили върху Височините наведнъж. Хората му имаха Айез Седай, поставени да пазят драконите, но както изглеждаше, им беше доста трудно да отбият това!

Атаката продължи сякаш цяла вечност. Когато затихна, Юно надигна глава. Няколко от проклетите дракони бяха на парчета, а Алудра и драконирите се мъчеха да съберат останките им и да опазят другите. Талманес викаше, хванал главата си с окървавена ръка. Юно извади восъка от ушите си — а бе май му беше опазил слуха — и се затътри към него.

— Къде са проклетите ви Айез Седай? — извика му. — Нали уж трябваше да спрат това!

Имаха петдесетина, със заповед да пресичат сплитовете във въздуха или да ги отбиват настрани, за да опазят драконите. Бяха заявили, че ще могат да опазят Височините от всичко освен от самия Тъмен. Сега сигурно бяха станали на каша — мълниите бяха паднали точно сред тях.

Тролоците отново настъпваха нагоре. Юно заповяда на Алин да стегне стена от копия, за да ги задържат, и затича към Айез Седай с няколко стражи. Към тях се стекоха Стражници, помогнаха на жените да се вдигнат и затърсиха старшата им.

— Квамеса Седай? — попита Юно, щом я намери. Слабичката тъмнокожа арафелка изтупваше прахта от дрехата си и мърмореше тихо.

— Какво беше това? — изръмжа ядосано.

— Ъъ…

— Въпросът не беше към теб. — Айез Седай огледа небето. — Ейнар! Защо не засече онези сплитове?

Към нея притича един Аша’ман.

— Дойдоха прекалено бързо. Удариха ни, преди да успея да предупредя. И… Светлина! Който ги изпрати, беше силен. По-силен от всичко, което съм виждал, по-силен от…

Светла резка разцепи въздуха зад тях. Беше огромна, дълга колкото крепостта на Фал Дара. Завъртя се около себе си и отвори широк портал, който прониза земята в центъра на Височините. От другата страна стоеше мъж с блестяща броня, направена от сребърни, подобни на монети кръгове, без шлем, с тъмна коса и орлов нос. Държеше пред себе си скиптър от злато, с връх, оформен като пясъчен часовник или изящен бокал.

Квамеса реагира мигновено — вдигна ръка и изхвърли поток от огън. Мъжът махна с ръка и огнената струя се отклони. После посочи — почти равнодушно — и нещо тънко, нажежено и бяло го свърза с Квамеса. Тялото й засия и се изпари, бели прашинки се посипаха по земята.

Юно скочи назад, Ейнар скочи след него, и се претърколиха зад останките от разбит дракон.

— Идвам за Преродения Дракон! — обяви гръмко мъжът в сребърната броня. — Ще го повикате тук. Иначе ще го доведат писъците ви.

Земята под драконите се надигна във въздуха само на няколко стъпки от Юно и той вдигна ръка да заслони очите си. Засипаха го парчета дърво и пръст.

— Светлината да ни е на помощ — каза Ейнар. — Опитвам се да го спра, но той е в кръг. Пълен кръг. Седемдесет и двама. Не бях виждал такова нещо! Не…

Лъч нажежена до бяло светлина се вряза през разбития дракон, изпари го и удари Ейнар. Мъжът изчезна, а Юно отскочи назад и изруга. Присви се и залегна, щом отломките от дракона западаха по земята около него.

Изрева на хората си да отстъпят и те се разбързаха. Юно се задържа само колкото да сграбчи под мишница един ранен и да му помогне. Вече не оспорваше заповедта за изтегляне от Височините. Беше най-хубавата проклета заповед, която му бяха давали!

Логаин Аблар освободи Единствената сила. Стоеше до Мора под Височините и усещаше атаките горе.

Освобождаването на Единствената сила днес бе едно от най-трудните неща, които беше правил. По-трудно от решението да се самоназове Дракона, по-трудно от това да се сдържи да не удуши Таим в ранните им дни заедно в Черната кула.

Силата се изцеди от него все едно вените му бяха прерязани и кръвта му изтичаше на земята. Пое си дълбоко дъх. Владеенето на толкова много Сила — трийсет и девет души в кръг — беше опияняващо. Освобождаването й му напомни за времето, когато бе опитомен, когато Единствената сила му беше отнета. Когато всеки поет дъх го тласкаше да вземе нож и да си пререже гърлото.

Подозираше, че това бе лудостта му: ужасът, че ако пусне Единствената сила, ще я загуби завинаги.

— Логаин? — попита плахо Андрол.

Логаин се извърна към ниския мъж и приятелите му. Бяха верни. Не знаеше защо, но бяха верни. Всички те. Глупаци. Верни глупаци.

— Усещаш ли това? — попита Андрол. Другите — Канлер, Имарин, Джонет — бяха вперили погледи към Височините. Силата, която изригваше там, беше… беше невъобразима.

— Демандред — каза Имарин. — Трябва да е той.

Логаин кимна замислено. „Такава мощ…“ Дори Отстъпник не можеше да е толкова могъщ. Сигурно носеше ша-ангреал с неимоверна мощ.

„С такъв инструмент — зашепна умът му — никой мъж или жена не би могъл да ти отнеме Силата отново.“

Таим го беше направил, докато го държаха окован. Държеше го в плен, заслонен, неспособен да докосне Единствената сила. Усилията на Таим да го Обърне бяха болезнени, съкрушителни. Но да останеш без сайдин…

„Сила“, помисли той, докато гледаше могъщото преливане. Страстта да е толкова могъщ почти удави омразата му към Таим.

— Засега няма да влизаме в бой с него — каза Логаин. — Разделете се в уговорените екипи. — Щяха да са по една жена и петима-шестима мъже във всеки екип. Жената и двама мъже можеха да оформят кръг, докато другите оказват подкрепа. — Ще заловим предателите от Черната кула.

Певара повдигна вежда.

— Смяташ вече да тръгнем на лов за Таим? Каутон не поиска ли да помогнеш да местим хората?

— Казах го ясно на Каутон. Няма да прекарам тази битка в пренасяне на войници по бойното поле. Колкото до заповедите, имаме указание от самия Прероден Дракон.

Ранд ал-Тор ги беше нарекъл „последните“ му заповеди за тях, бележка, донесена с малък ангреал на мъж с меч в ръката. „Сянката е откраднала печатите от затвора на Тъмния. Намерете ги. Ако можете, моля, намерете ги.“

По време на плена им Андрол уж беше чул Таим да се хвали с някакви печати. Това беше единствената им нишка. Логаин впери поглед в далечината. Силите им се изтегляха от Височините. Не можеше да види оттук позицията на драконите, но гъстите валма дим не говореха добре за безопасността им.

„Все още се разпорежда — помисли Логаин. — Склонен ли съм да му се подчинявам още?“

Заради шанса да си отмъсти на Таим? Да, щеше да изпълни заповедите на Ранд ал-Тор. Някога изобщо нямаше да се поколебае. Но това беше преди плена и изтезанията му.

— Тръгвайте — каза Логаин на ашаманите си. — Прочетохте написаното от лорд Дракона. Трябва да върнем печатите на всяка цена. Нищо не е по-важно от това. Трябва да се надяваме, че наистина са в ръцете на Таим. Гледайте за признаци за преливащи мъже, гонете ги, убийте ги.

Все едно дали тези преливащи мъже щяха да са шараи. Аша’ман бездруго щяха да помогнат в тази битка, като премахнат вражеските преливащи. Бяха обсъдили тактиката предварително. Щом усетеха преливащи мъже, щяха да засичат къде са с портални скокове и да се опитат да ги нападнат изненадващо.

— Ако видите някой от хората на Таим — каза Логаин, — опитайте се да го плените, за да можем да изтръгнем от него къде Таим е устроил базата си. — Замълча. — Ако имаме късмет, самият М’хаил ще е тук. Внимавайте. Може да носи печатите със себе си. Няма да е добре да ги унищожим в атаката ни. Ако го видите, върнете се и ми съобщете за местоположението му.

Екипите се разпръснаха. С него останаха Габрел, Арел Малевин и Карлдин Манфор. Беше добре, че поне някои от по-опитните мъже бяха отсъствали от Кулата по време на измяната на Таим.

Габрел го изгледа мрачно и попита:

— А Товейн?

— Ще я убием, ако я намерим.

— Толкова ли е просто за теб?

— Да.

— Но тя…

— Би ли предпочела да живееш, Габрел, ако беше на нейно място? И да служиш на него?

Тя стисна устни. Все още се страхуваше от него. Можеше да го усети. Добре.

„Това ли искаше — зашепна умът му, — когато вдигна знамето на Дракона? Когато се стремеше да спасиш човечеството? За да се боят от теб ли го направи? За да те мразят?“

Потисна този глас. Единствените пъти, когато бе постигал нещо в живота си, беше когато вдъхваше страх. Това беше единственото предимство, което имаше срещу Сюан и Леане. Първичният Логаин, онова нещо дълбоко вътре, което го тласкаше да продължава да живее, имаше нужда хората да се страхуват от него.

— Можеш ли да я усетиш? — попита Габрел.

— Освободих връзката.

Завистта й беше остра и мигновена. Това го изненада. Беше си мислил, че Габрел започва да харесва или поне да търпи това, че са заедно.

Но, разбира се, всичко беше преструвка, за да може да се опита да го манипулира. Така правеха Айез Седай. Да, беше усещал страст у нея преди, може би привързаност дори. Не беше сигурен дали може да повярва на това, което мислеше, че долавя у нея. Колкото и да се опитваше да е силен и свободен, сякаш бяха дърпали нишките му още от много млад.

Преливането на Демандред излъчваше сила. Такава мощ.

От Височините отекна силен гръм. Логаин се засмя, отметнал глава. Тела се разхвърчаха горе във въздуха като листа.

— Свържете се към мен! — заповяда той. — Съединете се в кръг и да унищожим М’хаил и хората му. Светлината дано да даде да го намеря — трапезата ми заслужава най-доброто месо, самия водач елен!

А след това… Кой знае? Винаги беше искал да се изпита срещу някой от Отстъпниците. Сграбчи отново Извора и сайдин се загърчи в хватката му като змия, посягаща да го ухапе. Извлече още през своя ангреал, а след това Силата от другите се вля в него.

Засмя се още по-гръмко.

Гавин се чувстваше страшно уморен. След тази седмица на подготовка би трябвало да е отпочинал, но се чувстваше все едно е вървял десет левги без отдих.

Нищо не можеше да се направи. С усилие се съсредоточи отново върху портала на масата пред него и попита Юкири:

— Сигурна ли си, че не могат да го видят?

— Да — отвърна тя. — Проверено е.

Започваше да става все по-веща с тези зрителни портали. Беше го отворила над маса, донесена в лагера им от Тар Валон. Гавин виждаше бойното поле пред себе си като на карта.

— Ако наистина си направила другата страна невидима — разсъди Егвийн, — това може да се окаже доста полезно…

— Би могло да се засече отблизо — призна Юкири. — Но този е толкова високо в небето, че никой няма да може да го различи.

Не му харесваше, че Егвийн се бе навела над бойното поле. Премълча го обаче. Порталът беше възможно най-безопасен. А и той не можеше да я защити от всичко.

— Светлина — промълви Брин. — Кълцат ни на парчета.

Гавин го погледна. Брин отхвърляше и най-настойчивите съвети да се върне в имението си. Настояваше, че все още е годен да държи меч. Просто не можеше да води. Освен това твърдеше, че всеки от тях може да е под Принуда. В известен смисъл това, че го знаеше за себе си, му даваше предимство. Него поне можеха да държат под око.

И Сюан го правеше, хванала го покровителствено за ръката. Освен тях в палатката бяха само Силвиана и Лелейн.

Битката не вървеше добре. Каутон вече бе изгубил Височините — първоначалният план беше да ги удържат колкото може по-дълго — и драконите бяха на парчета. Атаката на Демандред с Единствената сила бе дошла много по-мощна, отколкото бяха очаквали. А другата голяма тролокска армия бе пристигнала от североизток и притискаше защитниците на Каутон горе при реката.

— Какво замисля той? — Егвийн почука нервно с пръсти по масата. През отвора отекнаха далечни викове. — Ако това продължи, армиите ни ще бъдат обкръжени.

— Опитва се да ги примами в капана — каза Брин.

— Какъв капан?

— Предположение — отвърна Брин. — И Светлината знае, не може да се разчита на преценката ми като някога. Каутон, изглежда, замисля да струпа всичко в едно сражение, без забавяне, без да се опитва да изтощи тролоците. Както върви, всичко ще се реши за дни. Може би часове.

— Силата на онези сплитове — каза Лелейн. — Такава мощ.

— Демандред е в кръг — каза Егвийн. — Свидетели говорят за пълен кръг. Нещо, което не е виждано от Приказния век. И има ша-ангреал. Някои от войниците го видяха — скиптър.

Гавин наблюдаваше битката долу с ръка на меча. Чуваше крясъците на мъжете, докато Демандред хвърляше вълна след огнена вълна срещу тях.

Гласът на Отстъпника изведнъж прокънтя, извисил се във въздуха:

— Къде си, Луз Терин! Видели са те на всяко друго бойно поле, предрешен. Тук ли си? Излез да се сразиш с мен!

Ръката на Гавин се стегна на дръжката на меча. Надолу по южния склон на Височините се изсипаха войници, за да прехвърлят брода. Няколко малки групи се задържаха горе, а драконирите там — дребни като насекоми за Гавин — докараха останалите дракони на безопасно в теглените от мулета талиги.

Демандред ръсеше унищожение по бягащите войски. Самичък беше колкото цяла армия — хвърляше тела във въздуха, взривяваше коне, изгаряше и избиваше. Тролоците около него завладяха високия терен и зверските им викове отекнаха през портала.

— Ще трябва да се справим с него, Майко — каза Силвиана. — Скоро.

— Опитва се да ни привлече навън — отвърна Егвийн. — Има онзи ша-ангреал. Бихме могли да изградим свой кръг от седемдесет и двама, но после какво? Да паднем в капана му? Да ни унищожи?

— Какъв избор имаме, Майко? — попита Лелейн. — Светлина! Той избива хиляди.

Да, избиваше хиляди. А те стояха тук.

Гавин се отдръпна назад.

Никой сякаш не забеляза оттеглянето му освен Юкири, която нетърпеливо се приближи и зае мястото му до Егвийн. Гавин се измъкна безшумно от палатката и когато стражите отвън го погледнаха, им каза, че има нужда от чист въздух. Егвийн щеше да одобри. На клепачите му все едно имаше железни тежести, които ги дърпаха надолу. Вдигна очи нагоре към почернялото небе. Чуваше далечните гръмове. Колко още щеше да стои настрана, без да прави нищо, докато долу загиваха мъже?

„Ти обеща — помисли Гавин. — Каза, че си готов да стоиш в сянката й.“

Това не означаваше, че трябва да спре да върши важна работа, нали? Бръкна в кесията си и извади един от пръстените на Кръвните ножове. Сложи си го и силата му мигновено се върна, умората избяга.

Поколеба се, а после извади и другите пръстени и си сложи и тях.

На южния бряг на река Мора, пред руините североизточно от хълма Дашар, Трам ал-Тор призова празнотата, както Кимтин го беше научил преди толкова много години. Представи си самотния пламък и вля чувствата си в него. Обзе го спокойствие, а после и то го напусна — и не остана нищо. Като новобоядисана стена, красива и бяла, току-що измита. Всичко се стопи.

Трам беше празнотата. Изпъна лъка си, доброто черно тисово дърво се огъна, стрелата опря в бузата му. Прицели се, но това бе само формалност. Когато беше толкова силно в празнотата, стрелата щеше да направи точно каквото й заповяда. Не знаеше това, както слънцето не знае, че ще изгрее, или клоните не знаят, че листата им ще окапят. Тези неща не се знаят. Просто са.

Пусна тетивата, тя иззвъня и стрелата полетя. Последва я друга, после още една. Пет във въздуха наведнъж, всяка нацелена според промяната на ветровете.

Първите пет тролока паднаха, докато се опитваха да преминат по един от няколкото понтонни моста, които бяха успели да направят през реката. Тролоците мразеха вода. Дори плитка вода ги плашеше. Каквото и да беше направил Мат, за да защити реката нагоре, вършеше работа засега и реката все още течеше. Сянката щеше да се опита да я спре. Опитваше се да я спре. От време на време водата донасяше отгоре по някой труп на тролок или муле.

Трам продължаваше да стреля, Абел и другите мъже от Две реки също. Понякога стреляха в множеството, без да се целят в определен звяр, но това беше рядкост. Редовен войник можеше да стреля без прицел и да очаква, че стрелата му ще намери плът, но не и добър стрелец от Две реки. Стрелите бяха без голяма стойност за войниците, но не и за хората от горите.

Тролоците падаха на вълни. До Трам и мъжете от Две реки стрелци с арбалети зареждаха оръжията си и мятаха залп след залп срещу Тварите на Сянката. Сенчести отзад пердашеха по тролоците и се мъчеха насила да ги прекарат през реката, но с нищожен успех.

Стрелата на Трам порази един Сенчест точно там, където трябваше да са очите. Наблизо едрият Бейрд подсвирна одобрително. Беше от групата войници, поставени зад стрелците, за да се намесят и да ги защитят, след като тролоците минат реката.

Бейрд беше един от главатарите на наемнически банди, които се бяха стекли в армията, и макар да беше андорец, нито той, нито стотината мъже, които водеше, не бяха склонни да говорят откъде идват.

— Трябва да си намеря такъв лък — каза Бейрд на приятелите си. — Да ме изгори дано, виждате ли ги как стрелят?

Абел и Ази се усмихнаха, без да спират стрелбата. Трам не се усмихна. Нямаше веселост в празнотата, макар че извън нея изпърха мисъл. Знаеше защо се усмихнаха Абел и Ази. Да имаш лък от Две реки не те правеше стрелец от Две реки.

— Мисля, че ще навредиш по-скоро на себе си, отколкото на врага, ако пробваш с такъв лък — каза Галад Дамодред от гърба на коня си. — Ал-Тор, колко още?

Трам пусна поредната стрела.

— Още пет. — Извади следващата от колчана. Опъна лъка, стреля и продължи. Втората. Третата. Четвъртата. Петата.

Още петима тролоци мъртви. Беше пуснал над трийсет стрели. Пропуснал беше веднъж, но само защото Абел беше убил тролока, в който се целеше Трам.

— Стрелци, спри! — извика Трам.

Мъжете от Две реки се отдръпнаха назад и Трам освободи празнотата, когато рехава група тролоци изгази на речния бряг.

Трам все още водеше бойците на Перин, поне на думи. Белите плащове, геалданците и Вълчата гвардия очакваха решенията му, но всички те си имаха и свои водачи. Лично той командваше стрелците.

„Перин, гледай само да се изцериш добре.“ Когато предния ден Харал бе намерил момчето в тревата в окрайнините на лагера, плувнало в кръв и на ръба на смъртта… Светлина, колко ги беше уплашило всички това.

Перин беше в безопасност в Майен, където сигурно щеше да прекара остатъка от Последната битка. Човек не се възстановяваше лесно от рана като неговата, дори и с Цяра на Айез Седай. Това, че щеше да пропусне боя, сигурно щеше да го докара почти до лудост, но понякога се случваше. Беше част от това да си войник.

Трам и стрелците му се оттеглиха до развалините, където щяха да имат по-добра гледка към битката, и той стегна бойците си в случай, че потрябват, докато бегачите им донесат още стрели. Мат беше поставил всички бойци на Перин на позиция редом със Заклетите в Дракона, предвождани от Тина, изящна като статуетка жена. Трам нямаше представа откъде е дошла, нито защо командва — имаше излъчването на благородна дама, фигурата на айилка и цвета на салдейка. Другите като че ли я слушаха. Заклетите в Дракона не бяха много ясни за Трам и той стоеше настрана от тях.

Войската му бе получила заповед да удържи позицията. Мат очакваше атаката на шараите и тролоците от запад да е най-силна. Затова Трам се изненада, като видя, че Мат праща още подкрепления горе на реката над брода. Белите плащове бяха дошли наскоро и плащовете им заплющяха на вятъра, когато връхлетяха към брега и се врязаха в тролоците, които тъкмо слизаха от клатещите се мостове.

От тролоците на другия бряг полетяха стрели към Галад и мъжете му. Дрънченето на върховете на стрелите по бронята и щитовете на Белите плащове звучеше като градушка по покрив. Трам заповяда на Арганда да вкара в бой пехотата, включително наемниците на Бейрд.

Нямаха достатъчно пики, тъй че бойците на Арганда държаха алебарди и копия. Мъжете закрещяха и започнаха да падат, тролоците нададоха вой. Алиандре спря коня си до позицията на Трам в тила, обкръжена от добре снаряжени пехотинци. Трам вдигна лъка си към нея за поздрав, а тя кимна и остана да гледа. Беше поискала да е тук за битката. Трам не можеше да я укори, нито можеше да я укори, че се оттегли с войниците си при първия признак, че боят се обръща против тях.

— Трам! Трам! — Данил дръпна юздите на коня си зад тях и Трам махна на Абел да поеме командването на стрелците и тръгна назад да види каква вест носи момчето.

Скрити зад порутените стени, резервите му наблюдаваха нервно битката. Повечето бяха стрелци, изтеглени от редовете на наемниците и Заклетите в Дракона, и мнозина никога не бяха виждали истинска битка. Е, повечето мъже от Две реки също не бяха виждали допреди няколко месеца. Учеха се бързо обаче. Поразяването на тролок със стрела не беше по-различно от убиването на сърна.

Макар че ако не улучиш сърната, тя не те изкормя само след секунди.

— Какво има, Данил? — попита Трам. — Вест от Мат ли носиш?

— Праща ти пехотни знамена от Легиона на Дракона — каза Данил. — Казва да държите реката тук с цената на всичко.

— Какви ги крои това момче? — Трам погледна към Височините. Легионът на Дракона имаше добра пехота, добре обучени стрелци с арбалети, които щяха да са полезни тук. Но какво ставаше на Височините?

Блясъците светлина откроиха стълбове гъст черен дим, издигащ се от Височините. Битката там горе се вихреше не на шега.

— Не знам, Трам — отвърна Данил. — Мат… променил се е. Все едно никога не съм го познавал… Светлина, Трам. Той е като някой, излязъл от приказките.

— Всички сме се променили — изсумтя Трам. — Мат сигурно би казал същото за теб.

Данил се засмя.

— О, съмнявам се. Макар че понякога се чудя какво щеше да стане, ако бях заминал с тях тримата. В смисъл, Моарейн Седай търсеше момчета на подходящата възраст, а аз просто бях малко по-голям…

Изглеждаше натъжен. Данил можеше да говори и да мисли каквото си иска, но едва ли щеше да му хареса да понесе нещата, принудили Мат, Перин и Ранд да станат хората, които бяха сега.

— Поеми командата на тази тълпа. — Трам кимна към резервните стрелци. — Ще съобщя на Арганда и Галад, че имаме подкрепления.

Дебели тролокски стрели се изсипаха около Певара, докато тя запридаше трескаво Въздух. Вятърът, който изригна от нея, ги издуха като камъчета, пометени от таблото от разгневен играч. Плувнала в пот, тя се вкопчи в сайдар, запреде по-здрав щит от Въздух, вдигна го в небето срещу новия залп и извика:

— Безопасно е! Тръгвай!

Войниците се понесоха надолу по стръмния склон. Още дебели черни стрели западаха отгоре. Удариха по щита, но той ги забави толкова, че щом минаха през него, западаха леко като перца.

Войниците, на които бе помогнала, се втурнаха към сборния пункт при брода Хавал. Други останаха да се бият с бандите тролоци, които се изсипаха надолу по склоновете. Повечето Твари на Сянката останаха горе на Височините, за да укрепят позицията и да изтласкат и последните хора.

„Къде?“ — стигна до нея трескавата мисъл на Андрол, тих шепот в ума й.

„Тук“ — изпрати му тя. Не съвсем мисъл, по-скоро образ, усещане за място.

Портал разцепи въздуха до нея и той връхлетя през него, Имарин беше по петите му. И двамата държаха мечове, но Имарин се завъртя, изпъна ръка назад и изстреля огнена струя през отворения портал. От другата страна отекна писък. Човешки писък.

— Ходихте чак до армията на шараите? — попита Певара намръщено. — Логаин искаше да стоим заедно!

— Значи вече те интересува какво иска той? — Андрол се ухили.

„Нетърпим си“, помисли Певара. Около тях по земята западаха стрели.

Тролоците горе зареваха от гняв.

— Хубав сплит — каза Андрол.

— Благодаря. — Тя погледна меча му.

— Вече съм Стражник. — Той сви рамене. — Защо и да не приличам на Стражник, а?

Можеше да среже тролок на две с портал от триста крачки и да извлече огън от недрата на самата Драконова планина, и все пак искаше да носи меч. Мъжки работи, реши тя.

„Чух това“, изпрати й Андрол, после каза:

— Имарин, при мен. Певара Седай, ще благоволите ли да ни придружите?

Тя изсумтя, но тръгна с тях покрай южното подножие на Височините. Подминаха няколко ранени, които залитаха към сборния пункт. Андрол ги погледна и след миг изпреде портал до лагера им. Грохналите от умора мъже извикаха от изненада и благодарност и се измъкнаха през него на безопасно.

Андрол беше станал… по-уверен, откакто бяха напуснали Черната кула. При първата им среща бе показал колебание във всичко, което правеше. Някакво нервно примирение. Нищо повече.

— Андрол… — Имарин посочи нагоре по склона с меча си.

— Виждам ги — отвърна Андрол.

Горе, от върха на Височините, се изсипваха тролоци, като врящ катран от обърнат казан. Зад тях порталът на Андрол се затвори след като групата ранени се бяха спасили. Други извикаха, щом видяха да се затваря.

„Не можеш да спасиш всички — изпрати му строго Певара, усетила жегналото го терзание. — Съсредоточи се върху текущата задача.“

Тримата тръгнаха между войниците и възвиха към няколкото преливащи, които усетиха напред — Джонет, Канлер и Теодрин също бяха там. Хвърляха огън по тролоците, но губеха позицията.

— Джонет, Канлер, с мен — извика Андрол, затича покрай тях и отвори портал. Певара и Имарин се присвиха, скочиха след него и се озоваха на върха на Височините, на няколкостотин крачки встрани.

Джонет и другите ги последваха и всички затичаха покрай смаяните тролоци.

— Преливане! — изрева Певара. Светлина, колко трудно беше да тича с тези поли. Андрол не знаеше това, нали?

Към тях се понесоха огнени взривове откъм шараите на върха на Височините и Андрол отвори нов портал. Певара затича през него задъхана. Появиха се от другата страна на шараите, стрелящи натам, където Певара беше допреди няколко мига.

Тя разтвори сетивата си и се помъчи да засече — да почувства — плячката им. Шараите се обърнаха срещу тях и започнаха да сочат, но след това завикаха, щом Андрол изсипа отгоре им снежна лавина от портал до тях. Опитал се бе да направи от онези Порти на смъртта, които използваха другите Аша’ман, но сплитът явно беше толкова различен, че го затрудни. Спрял се беше на това, в което бе добър.

Гвардейците на Кулата все още се биеха на върха и не отстъпваха въпреки заповедите. Парчета от разбитите дракони тлееха сред изгорели трупове. Хиляди и хиляди тролоци виеха по краищата на Височините и стреляха по хората долу. Ликуващият им рев изнерви Певара и тя запреде Земя и запрати потоците под нозете им. Огромен земен къс се разтърси, откъсна се и повлече двайсетината тролоци през ръба.

— Отново привличаме внимание! — извика Имарин и хвърли Огън по един мърдраал, който се промъкваше крадешком към тях. Съществото се замята в пламъци и заврещя с нечовешки глас. Плувнала в пот, Певара добави още Огън и след миг от чудовището останаха само овъглени кости.

— Какво пък, никак не е зле! — каза Андрол. — Ако привлечем достатъчно внимание, рано или късно някоя от Черната Аджа или някой от мъжете на Таим ще реши да се изправи срещу нас.

— Това е малко като да скочиш в мравуняк и да чакаш да те нахапят! — изсумтя Джонет.

— Всъщност не малко, много е — каза Андрол. — Вие пазете. Аз ще се справя с тролоците!

„Доста силно твърдение“, изпрати му Певара.

Отговорът му беше топъл: „Но пък прозвуча героично.“

„Допускам, че малко добавена сила няма да ти е излишна?“

„Да, ако обичаш“ — изпрати и той.

Тя отвори връзката и той зачерпи от силата й, наложил власт над кръга. Както винаги, свързването с него беше съкрушително преживяване. Тя усети как собствените й чувства се понесоха срещу него и обратно към нея и това я накара да се изчерви. Дали усети как започва да гледа на него?

„Глупава като момиче с поли до коленете — помисли си, прикривайки грижливо мислите си от него — пораснало едва колкото да знае разликата между момчета и момичета.“ И в разгара на война при това.

Бе трудно да овладее чувствата си — както бе длъжна една Айез Седай, — докато беше свързана с Андрол. Съществата им се смесваха като бои, излети и разбъркани в една и съща купа. Тя се бореше с това, решена да съхрани самоличността си. Беше жизненоважно, докато свързваше, както я бяха учили многократно.

Андрол вдигна ръка към няколкото тролоци, започнали да стрелят срещу него, и порталът се извиси и погълна стрелите. Певара се огледа и видя, че свистят към друга тълпа тролоци.

В земята се отвориха портали и десетки тролоци западаха през тях и бяха изхвърлени на сто крачки във въздуха. Малък портал отряза главата на един мърдраал и той се загърчи на земята, черната му кръв бликаше по пръстта.

Екипът на Андрол стоеше близо до западния край на Височините, където преди бяха поставени драконите. Тварите на Сянката и шараите бяха навсякъде.

„Андрол, преливане!“ Усети как се извиси над тях на Височините. Нещо мощно.

„Таим!“ Внезапно лумналият му гняв щеше да я изгори. Беше сбрал в себе си скръбта от загубата на приятели и яростта от измяната на онзи, който трябваше да ги закриля.

„Внимавай! Не знаем дали е той.“

Този, който ги нападаше, беше в кръг с мъже и жени, иначе изобщо не би могла да го усети. Разбира се, можеше да види само сплитовете на сайдар. Дебел огнен стълб удари към тях, цял разтег широк и толкова горещ, че нажежи до червено скалната твърд под тях.

Андрол едва успя да вдигне портала, улови стълба от огън и го насочи обратно натам, откъдето бе дошъл. Огненият поток запали тролоците и бурените и тревите около тях.

Певара не видя какво стана след това. Порталът на Андрол изчезна, сякаш го изтръгнаха от него, а до тях изригна мълния. Тя рухна на земята и Андрол се блъсна в нея, пометен от ударната вълна.

В този момент се освободи.

Направи го неволно, заради сблъсъка. В повечето случаи връзката щеше да се разпадне, но Андрол държеше здраво. Бентът, който задържаше същността й отделена от неговата, се скъса и двамата се смесиха. Певара все едно прекрачи през огледало и след това погледна назад към себе си.

С усилие се издърпа отново навън, но усещането беше неописуемо. „Трябва да се измъкнем оттук“, помисли тя, все още свързана с Андрол. Всички останали като че ли бяха живи, но това нямаше да продължи дълго, ако врагът им хвърлеше още мълнии. Певара започна сложния сплит за портал по инстинкт, въпреки че нямаше да постигне нищо. Андрол водеше кръга, тъй че само той…

Порталът рязко се отвори. Певара зяпна. Тя беше направила това, не той. Беше един от най-сложните, най-трудните и най-наситените със сила сплитове, които знаеше, но го беше направила толкова лесно — все едно просто бе махнала с ръка. В кръг, воден от друг.

Теодрин премина първа и издърпа залитащия Джонет след себе си. Имарин ги последва с куцане, едната му ръка висеше безпомощно.

Андрол изгледа портала стъписано.

— Мислех, че човек не може да прелива, докато е в кръг, воден от друг.

— Не може — отвърна тя. — Направих го случайно.

— Случайно? Но…

— През портала, тъпако — каза Певара и го забута напред. Мина след него и рухна от другата страна.

— Дамодред, трябваше ми там, където си — каза Мат. Не вдигна глава, но чу как конят на Галад изпръхтя през отворения портал.

— Човек е склонен да се усъмни в здравия ти разум, Каутон — каза Галад.

Мат най-сетне вдигна очи от картите. Не беше сигурен дали изобщо ще свикне някога с тези портали. Стоеше в командната сграда, вдигната от Тюон в оврага в подножието на хълма Дашар, и в стената имаше портал. Отвъд него Галад седеше на коня си, облечен в златното и бялото на Чедата на Светлината. Все още беше на позиция близо до руините, където орда тролоци се опитваше да пробие през Мора.

Галад Дамодред беше човек, на когото няколко силни питиета нямаше да му дойдат зле. Можеше да мине за статуя с това красиво лице и неизменно гладко изражение. Не, дори в статуите имаше повече живот.

— Ще правиш каквото ти се каже. — Мат отново погледна картите. — Трябва да държиш реката горе и да правиш каквото ти каже Трам. Не ме интересува, ако си мислиш, че мястото ти не е достатъчно важно.

— Ясно — каза Галад с глас, студен като труп в сняг. Обърна коня си и дамане Мика затвори портала.

— Там е кървава баня, Мат — каза Елейн. Светлина, гласът й беше по-студен дори от гласа на Галад.

— Нали ми дадохте властта. Оставете ме да си върша работата.

— Направихме те командир на армиите — каза Елейн. — Не сме ти дали властта.

Типично за Айез Седай — да ти оспорват всяка думичка… Мат вдигна глава и се намръщи. Мин току-що беше казала нещо на Тюон.

— Какво има? — попита Мат.

— Матрим — каза Тюон. — Аз съм… притеснена.

— Веднъж да сме съгласни — каза Елейн от трона си от другата страна на помещението. — Мат, техният пълководец те превъзхожда.

— Не е толкова просто — отвърна Мат, загледан в картите. — Никога не е толкова скапано просто.

Мъжът, който водеше силите на Сянката, наистина беше добър. Много добър. „Това е Демандред — помисли Мат. — Воювам с един от проклетите Отстъпници.“

Двамата заедно, Мат и Демандред, рисуваха величествено платно. Всеки реагираше на ходовете на другия с внимание и проницателност. Мат просто се опитваше да вложи малко повече червено в едно от платната си. Искаше да нарисува погрешна картина, но все пак да изглежда логична.

Беше трудно. Трябваше да е достатъчно способен да задържи настъплението на Демандред, но в същото време достатъчно слаб, за да го примами към агресивност. Много тънка маневра. Беше опасно и вероятно пагубно. Трябваше да върви по острието на бръснача. Нямаше как да не си пореже стъпалата. Въпросът беше не дали ще му потече кръв, а дали ще стигне до другата страна, или не.

— Вкарайте в бой огиерите — каза тихо Мат, все така вгледан в картата. — Да подсилят мъжете на брода. — Там се сражаваха айилците и пазеха пътя, докато бойците на Бялата кула и Бандата на Червената ръка се изтегляха от Височините по негова заповед.

Заповедта беше предадена на огиерите. „Пази се, Лоиал“, помисли Мат и отметна на картата къде праща огиерите.

— Предупредете Лан. Трябва все още да е на западната страна на Височините. Искам да възвие отзад покрай Височините, след като повечето сили на Сянката вече са горе, и да обърне към Мора, зад другата тролокска армия, която се опитва да я прехвърли близо до руините. Да не влиза в бой с тях. Просто да остане скрит и да задържи позицията.

Вестоносците се разтичаха да предадат заповедта му, а той направи нова отметка на картата. Една со’джин му донесе каф — хубавичката, с луничките. Беше твърде погълнат от битката, за да й се усмихне.

Накара дамане да му направи портал над масата, за да може да види самата битка. Надвеси се над него, но задържа едната си ръка на ръба на масата. Само някой проклет глупак щеше да се остави да го бутнат през дупка на двеста стъпки над земята.

Остави чашката каф на страничната маса и взе далекогледа. Тролоците слизаха от Височините към блатата. Да, Демандред беше добър. Изгърбените зверове, които беше пратил към блатата, бяха бавни, но се придвижваха нагъсто и мощно, като каменен сипей. Конна част шараи пък се канеше да подкара надолу от Височините. Лека конница. Щяха да ударят бойците на Мат, които държаха брода Хавал, и да предотвратят атаката им срещу левия фланг на тролоците.

Една битка беше като двубой с мечове в голям мащаб. За всеки ход си имаше контраход — често пъти три или четири. Човек реагираше, като местеше отделение тук, отделение — там, в опит да контрира ходовете на врага и в същото време да упражни натиск над него там, където е уязвим. Напред-назад, напред-назад. Врагът го превъзхождаше числено, но Мат можеше да се възползва от това.

— Предайте на Талманес следното — каза той, без да откъсва очи от далекогледа. — Помниш ли когато се хвана на бас с мен, че не мога да хвърля монета в чаша от другия край на гостилницата?

— Да, велики — отвърна сеанчанският вестоносец.

Мат беше реагирал на баса с думите, че ще се опита, когато е по-пиян — иначе нямало да е забавно. След това Мат се престори на пиян и предизвика Талманес да вдигне залога от сребро на злато.

Талманес го хвана, че хитрува, и настоя да се напие истински. „Още му дължа няколко марки за това, нали?“ — помисли Мат разсеяно.

Насочи далекогледа към северната част на Височините. Там се беше събрала тежка конница на шараите и се готвеше да тръгне надолу по склона. Успя да различи дългите им пики със стоманени върхове.

Подготвяха се за щурм надолу, за да пресрещнат хората на Лан, след като завиеха покрай северната страна на Височините. Но заповедта все още не беше стигнала до Лан.

Това потвърди подозренията му: Демандред не само имаше шпиони в лагера, имаше един във или близо до командната палатка. Някой, който можеше да праща съобщения веднага щом Мат дадеше заповеди. Това вероятно означаваше преливащ тук, в самата командна палатка.

„Кървава пепел! Сякаш не ми стигат другите трудности.“

Вестоносецът се върна от Талманес и се просна на пода.

— Велики! Вашият човек казва, че са напълно разбити. Иска да изпълни заповедта ви, но казва, че драконите няма да са на разположение до края на деня. Ще отнеме седмици, докато ги поправят. Те са… Съжалявам, велики, но това бяха точните му думи. Те са по-лоши от кръчмарска слугиня в Сабинел. Не знам какво означава това.

— Слугините в кръчмите там работят за бакшиш — изсумтя Мат. — Но хората в Сабинел не дават бакшиш.

Това беше лъжа, разбира се. Сабинел беше едно градче, където Мат се беше опитал да накара Талманес да му помогне да свалят две слугинчета в кръчмата. Талманес пък му беше предложил да се престори на ранен в бой, за да спечели съчувствието им.

Умен човек. Драконите все още можеха да се бият, макар сигурно да изглеждаха доста разнебитени. Тук имаха предимство. Никой не знаеше как действат драконите — никой освен Мат и Алудра. Кървава пепел, дори и той се безпокоеше, че всеки път, когато някой излезе от строя, ще гръмне в грешната посока.

Пет или шест дракона бяха напълно изрядни. Мат ги беше изтеглил на безопасно място през портал. Алудра ги беше поставила южно от брода, насочени за стрелба към Височините. Мат щеше да ги използва, но да остави шпионина с впечатлението, че повечето от тях са унищожени. Талманес можеше да ги закърпи и Мат можеше да ги използва отново.

„Но в мига, в който го направя, Демандред ще хвърли всичко, което има, срещу тях“, помисли той. Трябваше да е просто подходящият миг. Кървава пепел, напоследък целият му живот се свеждаше до това — да намира подходящите моменти. А точно такива моменти все повече не му достигаха. Засега заповяда на Алудра да използва няколкото изрядни дракона и да удари с тях по тролоците отвъд реката, които прииждаха надолу по южния склон на Височините.

Не беше достатъчно далече от Височините и щеше да се движи непрекъснато, тъй че Демандред трудно щеше да я засече и да унищожи драконите. Пушекът, който вдигаха, щеше бързо да скрива позицията им.

— Мат — каза Елейн от трона си. Стана му смешно, щом забеляза, че докато се беше намествала на стола за „по-удобно“, Биргит по някакъв начин го беше повдигнала с около педя, тъй че сега беше на едно ниво с трона на Тюон. Може би дори малко по-високо. — Моля те. Можеш ли поне да обясниш донякъде какво точно правиш?

„Не и без да позволя проклетият шпионин да чуе“, помисли Мат и се огледа. Кой ли беше? Някоя от трите двойки дамане и сул-дам? Възможно ли беше някоя дамане да е Мраколюбка, без нейната сул-дам да го разбере? А обратното? Онази благородничка с белия кичур в косата изглеждаше подозрителна.

Или пък беше някой от пълководците? Галган? Тилий? Знаменен генерал Гериш? Стоеше все едно е глътнала бастун и го гледаше намръщено. А бе жени. Наистина имаше хубав задник, но Мат го беше споменал съвсем дружески. Беше женен мъж все пак, нали?

Наоколо се движеха толкова много хора, че Мат можеше да поръси просо на пода и да събере брашно до вечерта. Всички уж трябваше да са абсолютно верни и неспособни да изменят на императрицата, дано да живее вечно. Надали, ако продължаваха да се промъкват шпиони.

— Мат? — каза Елейн. — Все някой трябва да знае какво замисляш. Ако паднеш, трябва да продължим замисъла ти.

Е, този аргумент беше съвсем основателен. Беше си го помислил. След като се увери, че сегашните му заповеди се изпълняват, той се приближи до Елейн. Огледа се и се усмихна невинно на другите. Не трябваше да разберат, че ги подозира.

— Защо се хилиш така на всички? — попита тихо Елейн.

— Не се хиля, по дяволите! Ела да излезем. Искам да походя и да подишам чист въздух.

— Кнотаи? — попита Тюон и стана.

Той не погледна към нея — тези нейни очи можеха да пронижат и стомана. Закрачи небрежно към изхода. Елейн и Биргит го последваха.

— Какво има? — попита тихо Елейн, щом излязоха.

— Много уши има вътре — отвърна Мат.

— Подозираш, че има шпионин в командната…

— Чакай — прекъсна я Мат, хвана я за ръката и я дръпна настрани. Кимна приятелски на неколцина от гвардията на Смъртната стража и те изсумтяха в отговор. За Смъртната стража това си беше направо словоохотливост.

— Можеш да говориш свободно — каза Елейн. — Изпредох преграда против подслушване.

— Благодаря. Искам да стоиш настрана от командния пост. Ще ти кажа какво правя. Ако нещо се обърка, ще трябва да избереш друг пълководец, ясно?

— Мат… Ако мислиш, че има шпионин…

— Знам, че има шпионин — прекъсна я той. — И ще го използвам. Това ще свърши работа. Повярвай ми.

— И си толкова убеден, че вече си съставил резервен план в случай, че се провалиш, така ли?

Мат пренебрегна думите й и кимна на Биргит. Тя се оглеждаше уж небрежно наоколо и следеше всеки, който се опиташе да се приближи до тях.

— Колко си добра на карти, Елейн? — попита Мат.

— На карти?… Мат, не е време за хазарт.

— Точно за хазарт му е времето. Елейн, разбираш ли колко много ни превъзхождат по численост? Усещаш ли терена, когато Демандред атакува? Имаме късмет, че не е решил да Отпътува право до командния пост тук и да ни нападне — подозирам, че го е страх Ранд да не се крие някъде тук и да не го дебне в засада. Но, кръв и кървава пепел, той е силен. Без хазарт сме загинали. Свършено е с нас. Погребани сме.

Тя мълчеше.

— Виж сега как е с картите — каза Мат и вдигна пръст. — Картите не са като заровете. В играта със зарове искаш да спечелиш колкото може повече хвърляния. Много хвърляния, много печалби. Случайност е, схващаш ли? Но не и с картите. При играта с карти трябва да накараш другите да почнат да залагат. Да залагат яко. Правиш го, като им позволиш да спечелят малко. Или много.

— Тук това не е трудно, тъй като ни надвишават числено и сме притиснати — продължи той. — Единственият начин да спечелим е като заложим всичко на правилната ръка. При картите можеш да загубиш деветдесет и девет пъти, но да излезеш отгоре, ако спечелиш тази правилна ръка. Стига врагът да започне да залага безразсъдно. Стига да можеш да яхнеш загубите.

— И това ли правиш? — попита Елейн. — Преструваш се, че губим?

— Кръв и пепел, не. Това не мога да го преинача. Той ще го разбере. Аз наистина губя, но и наблюдавам. Задържам за последния залог, този, който би могъл да спечели всичко.

— Кога действаме тогава?

— Когато дойдат подходящите карти — отвърна Мат и вдигна ръка да прекъсне възражението й. — Ще го разбера, Елейн. Просто ще го разбера. Само това мога да кажа.

Тя скръсти ръце над издутия си корем. Светлина, с всеки ден ставаше по-едра.

— Чудесно. Какви са ти плановете за силите на Андор?

— Вече съм ангажирал Трам и хората му край реката при руините — каза Мат. — Колкото до другите ви войски, бих искал да помогнете при брода. Демандред вероятно разчита на тролоците на север оттук да прехвърлят реката и да подгонят защитниците ни надолу по течението на шиенарската страна, докато останалите тролоци и шараите слязат от Височините и ни изтласкат през брода и нагоре по реката. Ще се опитат да ни заклещят, да ни напъхат в чувала, и толкова. Само че Демандред изпрати една част нагоре по Мора, за да спрат реката, и много скоро ще успеят. Ще видим дали има как да се възползваме от това. Но щом реката спре, ще ни трябва здрава отбрана на място, за да спрем тролоците, когато тръгнат да прехвърлят коритото. Точно това трябва да направят вашите сили.

— Ще го направим — каза Елейн. — Тръгвам.

— Лично? — сопна се Биргит.

— Тръгвам с войниците си — заяви Елейн и тръгна към коневръзите. — Все по-ясно става, че тук няма да мога да направя нищо, а Мат иска да съм далече от командния пост. Тъй че отивам, проклета да съм.

— В битката? — възмути се Биргит.

— Ние вече сме в битка, Биргит — каза Елейн. — Преливащите шараи могат да хвърлят десет хиляди души на щурм срещу хълма Дашар и този овраг след минути. Хайде. Обещавам да те оставя да сложиш около мен толкова много гвардейци, че да не мога да кихна, без да опръскам поне десетина.

Биргит въздъхна, а Мат я погледна съчувствено. Тя му кимна за довиждане и тръгна след Елейн.

„Добре“, помисли Мат и тръгна обратно към командния пост. Елейн правеше каквото трябва, а Талманес беше уловил сигнала му. Сега идваше истинското предизвикателство.

Можеше ли да склони Тюон да направи каквото искаше?

Галад поведе конницата на Чедата на Светлината в помитаща атака покрай Мора, близо до руините. Тролоците бяха построили тук още понтонни мостове и във водата плуваха трупове, гъсто като есенни листа във вир. Стрелците си бяха свършили работата добре.

Тролоците, най-сетне прехвърлили реката, трябваше да се сразят с Чедата. Галад се наведе, стиснал здраво пиката, и прониза врата на един изгърбен звяр с меча муцуна. Продължи напред и от върха на пиката плисна кръв, докато тролокът падаше на колене.

Галад пришпори коня си Сидама през гъмжилото от тролоци, като ги събаряше или ги принуждаваше да отскачат от пътя му. Силата на една конна атака беше в това — отхвърлените от него настрани щяха да бъдат стъпкани от следващите конници.

След щурма на конниците последва залп от мъжете на Трам, които стреляха в пъплещите по двата бряга на реката тролоци.

Голевер и още няколко Чеда догониха Галад, след като щурмът им, помел по дължината на първия ред тролоци, приключи и пред тях нямаше повече врагове. Спряха рязко конете, обърнаха и препуснаха обратно към малките разкъсани групи войници, които се сражаваха сами.

Бойното поле беше огромно. На Галад му отне близо час, докато измъкне всички от боя и ги прати да се оттеглят към руините, за да може Трам или някой от капитаните му да ги прегрупира. Първоначалните части се бяха смесили. Вече не само наемници яздеха с Чедата. Галад имаше геалданци, бойци от Крилатата гвардия и двама Стражници под своя команда. Клайн и Аликс. И двамата бяха загубили своите Айез Седай. Галад не очакваше точно тези двамата да оцелеят дълго, още повече че се биеха с ужасяваща ярост.

След като прати поредната група оцелели към руините, Галад подкара Сидама ходом, заслушан в учестения му дъх. Низината до реката се беше превърнала в каша от трупове и кал. Каутон се беше оказал прав, като бе оставил Чедата на позиция тук. Галад май го беше подценявал.

— От колко време се бием според теб? — попита Голевер. Табардът му беше отпран и се виждаше ризницата отдолу. Няколко брънки от дясната страна бяха скъсани от тролокски меч. Ризницата бе издържала на удара, но петното кръв издаваше, че много от брънките са се набили през подплатата и в хълбока на Голевер. Кървенето не изглеждаше опасно, тъй че Галад си замълча.

— Минава пладне — каза Галад, макар да не можеше да види слънцето от облаците. Беше почти сигурен, че са минали вече поне четири-пет часа.

— Мислиш ли, че ще спрат за нощта? — попита Голевер.

— Съмнително. Ако тази битка изобщо продължи толкова дълго.

Голевер го погледна угрижено.

— Смяташ, че…

— Не мога да следя какво става. Каутон прати толкова много части тук и изтегли всички от Височините, доколкото мога да разбера. Не знам защо. А водата в реката… Не ти ли се струва, че намалява? Боят нагоре по течението да върви лошо… — Поклати глава. — Ако можех да видя повече от бойното поле, щях да разбера плана на Каутон.

Беше войник. Един войник няма нужда да разбира цялото сражение, за да изпълнява дадените му заповеди. Само че Галад обикновено успяваше да сглоби в ума стратегията на своята страна от дадените му заповеди.

— Представял ли си си изобщо някога толкова голямо сражение? — каза Голевер и се огледа. Пехотата на Арганда отблъскваше тролоците при реката. Все повече и повече Твари на Сянката се прехвърляха. Галад едва сега осъзна, че реката съвсем е спряла да тече.

А през последния час Тварите на Сянката се бяха укрепили на брода. Боят щеше да е тежък, но поне числено бяха почти изравнени след всичките тролоци, които бяха избили. Каутон беше знаел, че реката ще спре да тече. Точно затова беше пратил толкова много войски тук, за да запуши нахлуването от другата страна.

„Светлина — помисли Галад. — Наблюдавам Играта на Домове на самото бойно поле.“ Да, наистина беше подценил Каутон.

Оловна топка с червена лента падна от небето на двайсетина крачки пред него и разби черепа на един мъртъв тролок. Далече горе ракенът изпищя и продължи по пътя си. Галад смуши Сидама напред, а Голевер слезе да вземе пуснатото писмо. Порталите бяха полезни, но ракените можеха да виждат бойното поле като на длан, да различат определени хора по знамената и да доставят заповеди.

Голевер подаде писмото на Галад и той извади списъка с кодове от кожения калъф, който носеше в ботуша си. Шифърът беше прост — списък с числа, с думи срещу тях. Ако в заповедта не се използваше подходящата дума със съответстващото й число, значи беше подозрителна.

„Дамодред — гласеше заповедта, — изнеси се с десетина от най-добрите си бойци от вашата двайсет и втора дружина и се придвижете покрай реката към брода Хавал. Спрете, щом видите знамето на Елейн, и изчакайте там за нови заповеди. ПП: Ако видиш тролоци с криваци, съветвам те да оставиш Голевер да се бие с тях, защото знам, че ти е трудно с такива. Мат.“

Галад въздъхна и показа писмото на Голевер. Шифърът удостоверяваше автентичността му — числото двайсет и две и думата „кривак“ се съчетаваха.

— Какво иска от нас? — попита Голевер.

— Де да знаех — отвърна Галад.

— Ще ида да събера хора — каза Голевер. — Предполагам, че ще искаш Харнеш, Малоун, Брокел… — Изреди целия списък.

Галад кимна.

— Да, точно тях искам. Е, не мога да кажа, че тази заповед ме натъжава. Сестра ми, изглежда, е излязла на полето. Ще е добре да я държа под око.

Освен това му се искаше да хвърли око на друг участък от бойното поле. Може би това щеше да му помогне да разбере какво прави Каутон.

Тъмния атакува.

Беше опит да разкъса Ранд, да го унищожи късче по късче. Тъмния се домогваше към самите частици, които изграждаха същността на Ранд, за да ги заличи.

Ранд не можеше да изохка, не можеше да извика. Тази атака не беше по тялото му. Тук той нямаше истинско тяло, а само спомен за него.

Държеше се цял. С огромно усилие. Срещу тази страховита атака всяка мисъл да надвие Тъмния — да го убие — изчезна. Ранд не можеше да надвие нищо. Едва можеше да устои.

Не можеше да опише усещането, по никакъв начин. Все едно Тъмния го разкъсваше и в същото време се опитваше да го повали, връхлиташе към него от неизброими посоки и същевременно като огромна вълна.

Ранд падна на колене. Не той, а споменът му за самия него го направи — но го усети реално.

Измина вечност.

Ранд издържа — съкрушителния натиск, грохота на унищожението. Издържа ги на колене, с пръсти, извити като нокти на хищна птица, с потта, закапала от челото му. Издържа всичко това, вдигна глава и изръмжа:

— Това ли е всичко, което можеш?

ЩЕ СПЕЧЕЛЯ.

— Правиш ме силен — изхриптя Ранд. — Всеки път, когато ти или слугите ти се опитвахте да ме унищожите, провалът ви беше като ковашки чук, биещ по метал. Този опит… — Вдиша дълбоко. — Този твой опит не е нищо. Няма да се прекърша.

ГРЕШИШ. ТОВА НЕ Е ОПИТ ДА ТЕ УНИЩОЖА. ТОВА Е ПОДГОТОВКА.

— За какво?

ДА ТИ ПОКАЖА ИСТИНАТА.

Късчета от Шарката — нишки — изведнъж закръжиха пред Ранд, откъснати от ядрото светлина като стотици тънки потоци. Той знаеше, че това всъщност не е Шарката, както и образът за него самия не беше истинското му тяло. В усилието да обхване нещо толкова необятно като тъканта на творението умът му се нуждаеше от някакъв образ. И съзнанието му бе избрало този.

Нишките закръжиха досущ като в сплит на Единствената сила, само че бяха хиляди и хиляди и цветовете им бяха по-пъстри, по-ярки и живи. Всяка беше права, като изпънат конец. Или лъч светлина.

Събраха се като в изтъкан на стана килим и сътвориха гледка. Земя с лепкава пръст, растения, опръскани с тъмни петна, дървета с клони, провиснали като ръце, лишени от сила.

Превърна се в място. В реалност. Ранд се надигна с усилие и усети пръстта под ходилата си. Усети миризмата на дим във въздуха. Чу… стонове. Огледа се и видя, че стои на гол склон над мрачен град с черни каменни стени. Зад стените — ниски тумбести сиви сгради.

— Какво е това? — прошепна Ранд. Нещо в това място сякаш му беше познато. Вдигна очи нагоре, но не можа да види затуленото от сиви облаци слънце.

ТОВА Е, КОЕТО ЩЕ БЪДЕ.

Ранд посегна за Единствената сила, но се отдръпна с погнуса. Покварата се беше върнала, но беше по-лоша — много по-лоша. Докато някога беше като тъмна кора над разтопената светлина на сайдин, сега беше като тиня, толкова гъста, че не можеше да пробие през нея. Трябваше да попие тъмнилката, да затъне в нея, да подири Единствената сила под нея… ако изобщо все още я имаше. Горчивината се надигна в гърлото му от самата мисъл за това и той едва се овладя да не повърне.

Защо имаше чувството, че това място му е познато?

Намираше се в Погибелта. Растенията го показваха ясно. На всичко отгоре усещаше вонята на гнило във въздуха. Жегата беше като от блато през лятото — душна и потискаща въпреки облаците.

Заслиза по полегатия склон и видя наблизо работещи хора. Десетина. Докато се приближаваше към тях, се огледа и видя в далечината нищото, което беше Тъмния, погълнало част от пейзажа като зейнала паст на хоризонта. Напомняне, че това, което вижда, не е реално?

Подмина пънове на отсечени дървета. Дърва за огрев ли събираха мъжете? Във вялото клъц, клъц на брадвите — и в стойките на мъжете — нямаше и помен от онази здравина и сила, които Ранд свързваше с представата си за дървари. Ударите бяха вяли, мъжете работеха изгърбени, отпуснали рамене.

Онзи отляво… Ранд го позна, когато се доближи, въпреки изгърбената стойка и сбръчканата му кожа. Светлина. Трам трябваше да е поне на седемдесет, може би на осемдесет. Защо работеше тук на толкова години?

„Това е видение — помисли Ранд. — Кошмар. Творение на Тъмния. Нереално е.“

И все пак му беше трудно да не реагира все едно, че е реалност. И в известен смисъл беше реалност. Тъмния използваше скрити нишки от Шарката — възможностите, които се диплеха от Творението като вълни от хвърлено във вир камъче, — за да създаде това.

— Татко? — каза Ранд.

Трам се обърна, но не го видя.

Ранд го хвана за рамото.

— Татко!

Трам постоя унило за миг, после вдигна брадвата и отново се захвана с работата си. Недалече от него Данил и Джори изкореняваха един пън. Те също се бяха състарили. Данил като че ли бе поразен от някаква ужасна болест — лицето му беше прежълтяло и покрито със струпеи.

Брадвата на Джори не улучи корена и се заби в пръстта и от земята блъвна черен порой — насекоми, които се бяха крили в основата на пъна. Острието беше разбило гнездото им.

Насекомите плъзнаха по дръжката и полазиха Джори. Той изпищя, започна да ги изтупва с ръце, но те пропълзяха дори в зяпналата му уста. Ранд беше чувал за такова нещо — смъртния рой, една от многото опасности, дебнещи в Погибелта. Вдигна ръка към Джори, но той се свлече на земята, мъртъв за един дъх.

Трам изрева от ужас и побягна. Ранд се обърна рязко и видя как баща му се втурва в гъстите храсталаци, за да избяга от смъртния рой. Нещо изплющя от един клон, бързо като камшик, уви се около врата на Трам и го задържа.

— Не! — извика Ранд. Това не беше реално. И все пак не можеше да гледа как баща му умира. Посегна към Извора и заблъска в мръсната чернилка на Покварата. Задушаваше се. Отне му мъчително много време, докато напипа сайдин. Но когато го сграбчи, потече само тънка струя.

Все пак Ранд запреде, изкрещя и запрати ивица пламък, за да убие лозата, сграбчила баща му. Трам се измъкна от хватката й и падна на земята, а лозата се загърчи и повехна.

Трам обаче не помръдна. Очите му бяха изцъклени, мъртви.

— Не! — викна Ранд и обърна гнева си към смъртния рой. Унищожи го с Огън. Огледа се. Едва секунди бяха изтекли, но от тялото на Джори бяха останали само кости.

Насекомите пукаха, докато изгаряха.

— Преливащ — изпъшка присвитият наблизо Данил, облещил очи към Ранд. Другите секачи бяха побягнали с писъци.

Ранд се наведе и повърна. Покварата… беше толкова отвратителна, толкова гнила. Не можеше да държи Извора повече.

— Ела — каза Данил и го сграбчи за ръката. — Ела, трябваш ми!

— Данил — изграчи Ранд и се изправи. — Не ме ли познаваш?

— Ела — повтори Данил и го задърпа към гората.

— Аз съм Ранд. Ранд, Данил. Прероденият Дракон.

Никакво разбиране не озари очите на Данил.

— Какво ти е направил? — прошепна Ранд.

НЕ ТЕ ПОЗНАВАТ, ВРАГ. АЗ ГИ ПРЕСЪТВОРИХ. ВСИЧКИ НЕЩА СА МОИ. НЕ ЗНАЯТ КАКВО СА ЗАГУБИЛИ. НЕ ПОЗНАВАТ НИЩО ОСВЕН МЕН.

— Отричам те — прошепна Ранд. — Отричам те!

СЛЪНЦЕТО НЕ ЗАЛЯЗВА, АКО ГО ОТРЕЧЕШ. ОТРИЧАНЕТО НЕ ОТМЕНЯ ПОБЕДАТА МИ.

— Ела — каза пак Данил и задърпа Ранд. — Моля те. Трябва да ме спасиш!

— Спри това — каза Ранд.

ДА ГО СПРА? НЯМА КРАЙ, ВРАГ. ТО Е. АЗ ГО СЪТВОРИХ.

— Въобразяваш си го.

— Моля те — повтори Данил.

Ранд се остави да го поведат към тъмната гора.

— Какво правехте, Данил? Защо събирате дърва в самата Погибел? Опасно е.

— Наказание — прошепна Данил. — Които се провалят пред господаря, ги пращат навън и им казват да донесат дърво, като го отсекат със собствените си ръце. Ако смъртният рой или клоните не те хванат, ударите на брадвите привличат други неща…

Излязоха на път. Познат път. Ранд се намръщи. „Каменния път — помисли си изненадано. — А онова отпред…“ Крепостта се издигаше над някогашната Морава в центъра на Емондово поле.

Погибелта бе погълнала Две реки.

Облаците горе сякаш го притискаха и той чу писъците на Джори в ума си. Видя отново предсмъртната борба на Трам, докато лозата го душеше.

„Това не е реално.“

Но точно това щеше да се случи, ако се провалеше. Толкова много хора зависеха от него… толкова много. Някои вече беше провалил. Едва се овладя да не изреди отново в ума си списъка на онези, които бяха загинали, докато му служеха. Дори да успееше да спаси другите, тях не бе успял да опази.

Предишната атака целеше да унищожи същността му, но тази беше друга. Ранд го усещаше — усещаше проникващите в него пипала на Тъмния, които искаха да заразят ума му с тревога, съмнение и страх.

Данил го поведе към стените на селото. Двама мърдраали стояха на стража пред портите. Плъзнаха се към тях.

— Беше пратен да събереш дърва — прошепна единият с белите си устни.

— Аз… доведох ви този! — запелтечи Данил. — Дар за господаря ни! Може да прелива. Аз ви го намерих!

Ранд изръмжа и отново посегна към Единствената сила. Заплува в покварата. Добра се до жилата сайдин и я сграбчи.

Мигновено беше отблъснат. Щит се хлъзна между него и Извора.

— Не е реално — прошепна той, докато се обръщаше да види кой е прелял.

Нинив излезе през портите. Беше облечена в черно.

— Дивак ли? — попита. — Неоткрит? Как е оцелял толкова дълго? Добре си направил, Данил. Връщам ти живота. Не се проваляй отново.

— Не е реално — каза Ранд, докато Нинив го стягаше в сплитове Въздух, а после го повлече навътре в Емондово поле, както бе пресътворено от Тъмния, а двамата мърдраали затичаха пред нея. Сега селото беше голям град. Къщите му напомняха за мишки, струпани пред котка — всички еднакви и униформено сиви. По улиците ситнеха хора, забили очи в земята.

Разпръсваха се пред Нинив, някои я наричаха „господарке“. Други — Избрана. Двамата мърдраали бързаха пред тях като сенки.

Когато Ранд и Нинив стигнаха до крепостта, на двора се беше събрала малка група. Дванайсет души… Ранд усети, че четирима мъже в групата държат сайдин, макар да позна сред тях само Деймир Флин. Две от жените бяха момичета, които бе познавал в Две реки.

Тринайсет всичко. И тринайсет мърдраали, събрани под облачното небе. За първи път, откакто бе започнало видението, Ранд изпита страх. Не това. Всичко друго, но не това.

А ако го Обърнеха? Това тук не беше реално, но беше вариант на реалността. Огледален свят, сътворен от Тъмния. Какво щеше да стане, ако го Обърнеха тук? Толкова лесно ли беше влязъл в капана?

Започна да се бори в паника със стягащите го въжета Въздух. Беше напразно, разбира се.

— Ти наистина си интересен — каза Нинив и се обърна към него. Не изглеждаше нито ден по-стара, отколкото когато я остави в пещерата, но имаше други разлики. Пак носеше косата си на плитка, но лицето й беше по-слабо, по-… сурово. И тези очи…

Очите бяха сбъркани.

— Как оцеля отвън? — попита тя. — Как остана неоткрит толкова дълго?

— Идвам от място, където Тъмния не властва.

Нинив се изсмя.

— Глупости. Приказки за деца. Великият властелин е властвал винаги.

Ранд го видя. Връзката му към Шарката, мъждукащите полуистини и скритите в сенките пътища. Тази възможност… можеше да се сбъдне. Беше една от пътеките, по които светът можеше да тръгне. Тук Тъмния бе спечелил Последната битка и бе счупил Колелото на Времето.

Това му бе позволило да го пресътвори, да заплете Шарката по нов начин. Всички живи бяха забравили миналото и знаеха само това, което Тъмния беше вложил в умовете им. Ранд можеше да разчете истината, историята на това място, в нишките на Шарката, които бе докосвал.

Нинив, Егвийн, Логаин и Кацуан бяха сред Отстъпниците, Обърнати към Сянката въпреки волята им. Моарейн бе екзекутирана затова, че беше твърде слаба.

Елейн, Мин, Авиенда… те бяха подложени на вечни изтезания в Шайол Гул.

Светът беше жив кошмар. Всеки от Отстъпниците властваше като деспот на своята малка част от света. Течеше нескончаема есен, в която хвърляха един срещу друг армии, Властелини на ужаса и фракции. Вечна битка.

Погибелта се беше разпростряла до всички океани. Сеанчан вече не съществуваше, рухнала и овъглена така, че дори плъхове и врани не можеха да оцелеят там. Всеки, който можеше да прелива, биваше откриван още съвсем млад и Обръщан. Тъмния не рискуваше някой да върне надеждата на света.

И никой никога нямаше да го стори.

Тринайсетимата започнаха да преливат.

Натиснаха с волята си срещу неговата. Усещаше ги като гвоздеи, забиващи се в черепа му.

АЗ ПЕЧЕЛЯ.

Поражението го уязви жестоко — съзнанието, че това, което е станало, е по негова вина. Нинив и Егвийн Обърнати към Сянката заради него. Хората, които обичаше — превърнати в играчки за Сянката.

А той трябваше да ги защити.

БОЯТ СВЪРШИ.

— Още не е започнал! — изкрещя Ранд.

Реалността отново се разби на ивици светлина. Лицето на Нинив се разпадна като дантела с раздърпана нишка. Земята се разсипа и крепостта изчезна.

Ранд се спусна надолу от връзките Въздух, които така и ги нямаше напълно. Крехката реалност, сътворена от Тъмния, се разплете на съставните си части. Нишките светлина затрептяха като струни на лютня.

Чакаха да бъдат втъкани.

Ранд вдиша дълбоко през зъби и вдигна очи към мрака отвъд нишките.

— Този път няма да седя безучастно, Шай’тан. Няма да съм пленник на кошмарите ти. Сега съм по-силен от преди.

Сграбчи вихрещите се около него нишки и ги задържа — стотици и стотици. Нямаше Огън, Въздух, Земя, Вода или Дух тук… тези бяха някак по-първични, някак по-разнолики. Всяка беше сама за себе си, неповторима. Вместо пет сили бяха хиляди.

Ранд ги хвана, сбра ги. Държеше в ръката си тъканта на самото Сътворение.

А след това преля и го втъка в друга възможност.

— Сега. — Ранд си пое дъх и прогони ужаса от онова, което бе видял. — Сега аз ще ти покажа какво ще се случи.

Брин се поклони.

— Мъжете са на позиция, Майко.

Егвийн си пое дълбоко дъх. Мат беше пратил силите на Бялата кула през речното корито под брода и покрай западната страна на блатата. Време беше да тръгне с тях. Поколеба се за миг, загледана през портала към командния пост на Мат. Срещна погледа на сеанчанската императрица, седнала царствено на трона си.

„Още не съм приключила с теб“, помисли Егвийн.

— Да тръгваме. — Обърна се и махна на Юкири да затвори портала към щаба на Мат. Опипа с пръсти ша-ангреала на Вора в ръката си и излезе от палатката.

Поколеба се, щом видя нещо. Нещо едва доловимо, на земята. Тънки като паяжина пукнатини в камъните. Наведе се.

— Стават все повече и повече, Майко — каза Юкири. — Смятаме, че се увеличават, когато преливат Властелини на ужаса. Особено ако е използван белфир…

Егвийн ги опипа. Макар да изглеждаха съвсем обикновени, продължаваха надолу до пълното нищо. Чернота, твърде тъмна, за да е причинена просто от сенки в пукнатините на камъка.

Запреде. Всичките пет сили наведнъж. И опита. Да…

Не беше сигурна какво точно направи, но новоизлюпеният сплит загърна пукнатините като превръзка над рана. Тъмнината заглъхна и остави след себе си най-обикновени пукнатини… и тънък слой кристали.

— Интересно — каза Юкири. — Какъв беше този сплит?

— Не знам. Стори ми се правилно. Гавин, ти… — Замълча.

Гавин.

Огледа се стъписано. Смътно си спомни, че беше излязъл от командната палатка за малко въздух. Колко време беше минало? Бавно се обърна, щом усети къде е.

„О, Светлина…“

— Какво? — попита Силвиана.

— Гавин е отишъл да се бие. — Егвийн с усилие запази гласа си спокоен. Празноглав идиот! Не можеше ли да изчака час-два, докато войските й излязат на позиция? Знаеше, че гори от нетърпение да се бие, но трябваше поне да помоли!

Брин тихо простена.

— Пратете някой да го доведе. — Гласът й вече беше студен и гневен. Явно се е включил с войските на Андор.

— Аз ще ида — каза Брин. — Не може да се разчита на мен да водя армии. Но това поне мога да направя.

Звучеше разумно.

— Вземи Юкири — каза Егвийн. — Щом намерите глупавия ми Стражник, Отпътувайте при нас западно от блатата.

Брин се поклони и се оттегли. Сюан се загледа след него разколебана.

— Можеш да отидеш с него — каза Егвийн.

— Там ли ти трябвам?

— Всъщност… — Егвийн сниши глас. — Искам някой да е с Мат и сеанчанската императрица и да слуша с уши, научени да чуват неизказаното.

Сюан кимна и на лицето й се изписа одобрение — и дори гордост. Егвийн беше Амирлин. Нямаше нужда да вижда тези чувства у Сюан, но все пак те малко облекчиха потискащата я умора.

— Изглеждаш развеселена.

— Когато двете с Моарейн тръгнахме да намерим момчето — каза Сюан, — нямах представа, че Шарката ще прати и теб при нас.

— За да те заместя?

— Когато една кралица застарее — отвърна Сюан, — започва да мисли кой ще я наследи. Светлина, всяка стопанка сигурно мисли същото. Дали ще има някой, който да съхрани създаденото от нея? Когато една жена помъдрее, разбира, че постигнатото от самата нея бледнее пред онова, което може да постигне някоя от дъщерите й.

— Е, не мога да претендирам, че си изцяло моя — продължи Сюан. — И не че бях много доволна, когато бях наследена. Но е… утешително да знам, че имам дял в оформянето на това, което предстои. А ако една жена наистина иска да остави добро наследство, не би могла и да мечтае за нещо по-голямо от тебе. Благодаря ти. Ще следя внимателно онази сеанчанка и може би ще помогна на горката Мин да се измъкне от мрежата, в която се озова.

Обърна се към Юкири и й извика да й направи портал. Егвийн се усмихна, като видя как целуна генерала. Сюан? Да целува мъж така открито?!

Силвиана преля, Егвийн яхна Дайшар и щом порталът се отвори, прегърна Извора, изпънала пред себе си ша-ангреала на Вора, и премина след групата гвардейци на Кулата. Веднага я лъхна острата миризма на дим.

Висшият капитан Чубайн я чакаше от другата страна. Винаги й се беше струвал твърде млад за поста си, но сигурно не всеки командир трябваше да е с посребряла коса като Брин. В края на краищата поверяваха тази битка на човек малко по-голям от нея, а тя самата бе най-младата Амирлин, съществувала някога.

Извърна се към Височините. Едва можеше да ги види през огньовете, които горяха покрай склона и източната страна на блатата.

— Какво стана?

— Стрели — отвърна Чубайн. — Хвърлени от нашите сили при реката. Отначало помислих, че Каутон е полудял, но вече разбирам съображенията му. Стреля по тролоците, но иска и да запали растителността там, за да ни осигури прикритие. Храстите са сухи като прахан. Пожарите изтласкаха тролоците и конницата на шараите нагоре по склона, поне засега. Мисля, че Каутон разчита пушекът да прикрие придвижването ни покрай блатата.

Сянката щеше да знае, че някой се придвижва тук, но колко бойци и в каква формация… щеше да им се наложи да разчитат на съгледвачи, вместо на добрата гледка от Височините.

— Какви са заповедите за нас?

— Той не ти ли каза? — попита Егвийн.

Чубайн поклати глава.

— Просто ни постави на позиция тук.

— Продължаваме нагоре към западната страна на блатото и излизаме зад шараите.

— Това много разкъсва силите ни — изсумтя Чубайн. — И защо сега ги атакува на Височините, след като им ги отстъпи?

Егвийн нямаше отговор на това. Нали самата тя — по същество — беше възложила върховното командване на Мат. Погледна отново към блатата, където бе усетила Гавин. Той щеше да се бие при…

Поколеба се. Предишната й позиция бе позволила да го усети в посока към реката, но сега, след преминаването през портала, можеше да долови мястото му по-добре. Гавин не беше при реката с войските на Елейн.

Беше на самите Височини, където Сянката държеше най-здраво.

„О, Светлина! Гавин… Какво правиш?“

Гавин вървеше през дима. Черни пипала се къдреха около него и той усещаше топлината на тлеещата трева през подметките на ботушите си, но огънят бе почти догорял тук, на върха на Височините, и земята бе потъмняла от пепелта.

Трупове и няколкото разбити дракона лежаха по земята. Гавин знаеше, че понякога, за да обновят нивите, селяните ги палят. Самият свят гореше сега.

Докато се промъкваше през извиващия се черен дим — с мокра кърпа, вързана на лицето, — Гавин се молеше за обновление.

По цялата земя се виждаха тънки като паяжини пукнатини. Сянката я унищожаваше.

Повечето тролоци се събираха на Височините с изглед към брода Хавал, макар че няколко ровеха из труповете на склона. Сигурно бяха привлечени от миризмата на горяща плът. Сред дима се появи мърдраал и започна да ги гълчи на непонятен за Гавин език, после ги запердаши с камшик.

Гавин замръзна, но Получовекът не го забеляза, а подкара изостаналите тролоци към другите. Гавин чакаше и дишаше тихо през кърпата. Усещаше загърналите го сенки от Кръвните ножове. Трите пръстена му бяха причинили някои неща. Чувстваше се замаян и краката му се движеха прекалено бързо, когато стъпваше. Беше му отнело време, докато свикне да пази равновесие при всяко движение.

Тролок с вълча муцуна се надигна иззад купчина отломки наблизо и подуши във въздуха, загледан след Сенчестия. След това се измъкна от укритието си, метнал на рамото си труп. Мина покрай Гавин — няма и на пет стъпки от него, — спря и отново подуши. После продължи. От тялото, което носеше на рамото си, се провлече наметалото на Стражник. Горкият Сюмон. Никога повече нямаше да изиграе ръка на карти. Гавин изръмжа тихо и скочи напред, преди да е успял да се спре. Задвижи се в Целувка на пепелянката, завъртя се вихрено и отсече главата на тролока.

Главата се търкулна, а трупът се свлече. Гавин се изруга наум, присви се и се промъкна обратно в пушеците. Димът щеше да скрие миризмата му, а къдрещите се черни валма — замъглената му фигура. Глупак! Да се излага на риск заради убийството на един тролок. Трупът на Сюмон все едно щеше да свърши в казана. Гавин не можеше да избие цялата тази паплач. Беше тук заради един мъж.

Присви се и зачака да види дали атаката му е забелязана. Навярно нямаше да могат да го видят — не беше сигурен колко са го скрили пръстените, — но всеки погледнал насам щеше да е видял падането на тролока.

Никакъв предупредителен вик. Гавин се изправи и продължи. Едва сега забеляза, че между черното на пепелта на пръстите му е избила червенина. Беше ги изгорил. Болката едва се усещаше. Пръстените. Не можеше да мисли ясно, но за щастие това не намаляваше способността му да се бие. Поне инстинктите му сега бяха по-силни.

Демандред. Къде беше Демандред? Гавин закрачи бързо. Каутон беше поставил войски при реката близо до брода, но от дима беше невъзможно да види кои са. От другата страна Пограничниците се сражаваха с конна част на шараите. Но тук, на самия връх, беше спокойно, въпреки Тварите на Сянката и шараите наоколо. Гавин се промъкна към задните линии на чудовищата, като се придържаше към по-обраслите участъци. Никой като че ли не го забеляза. Тук имаше сенки, а сенките бяха укритие. Долу, в коридора между Височините и блатото, огньовете угасваха. Като че ли догоряха много бързо. Преливане ли беше?

Смятал беше да намери Демандред, като проследи посоката на атаките му, но ако просто преливаше, за да угаси огньовете, тогава…

Армията на Сянката се понесе надолу по склона към брода Хавал. Шараите се задържаха назад, но тролоците атакуваха. Явно се канеха да натиснат през сухото вече речно корито и да влязат в бой с войската на Каутон.

Ако Каутон бе искал да привлече всички сили на Демандред долу от Височините, не бе успял. Много шараи останаха назад, пехотни и конни, части, и гледаха безучастно отгоре връхлитащите с грохот към битката тролоци.

По склона затътнаха взривове и захвърляха тролоци във въздуха като прах от изтупван килим. Гавин се присви. Дракони, малкото, които все още действаха. Мат ги беше поставил някъде отвъд реката. Трудно беше да се види точната им позиция заради пушека. Ако се съдеше по звука, бяха не повече от пет или шест, но загубите, които нанасяха, бяха огромни, особено предвид разстоянието.

Червена светлина лумна наблизо и се понесе към дима от драконите. Гавин се усмихна. „Благодаря ти най-сърдечно.“ Стисна дръжката на меча. Време беше да опита колко добре действат тези пръстени.

Повечето тролоци тичаха към пресъхналото речно корито. Засипаха ги стрели от арбалети и лъкове, от малко по-различна посока последва нов залп на драконите. Каутон им беше наредил да се местят и Демандред ги засичаше по-трудно.

Гавин затича между виещите Твари на Сянката. Земята затуптя като биещо сърце от взривовете зад него. Димът го задавяше. Ръцете му бяха почернели, сигурно и лицето му беше същото. Дано това да продължаваше да го крие.

Тролоците около него крещяха и пъшкаха, но никой не спираше очите си на него. Усещаха, че нещо минава, но за тях Гавин беше само смътно мъгливо петно.

Гневът на Егвийн се изля през връзката. Гавин се усмихна. Не беше очаквал да се зарадва. Докато тичаше и стрелите се врязваха в пръстта около него, отпадна всякакво колебание в избора му. Някога сигурно щеше да го направи от гордост и заради възможността да се изправи срещу Демандред.

Не това го водеше сега. Водеше го необходимостта. Някой трябваше да се опълчи на това същество. Някой трябваше да го убие, иначе щяха да загубят тази битка. Залогът щеше да е твърде голям, ако изложеха Егвийн или Логаин на риск.

Гавин обаче можеше да бъде пожертван. Рискът бе необходим. Имаше шанс да промени нещата, да направи нещо наистина важно. Правеше го за Андор. За Егвийн. За самия свят.

Демандред зарева познатата си вече подкана:

— Пратете ми ал-Тор, не тези тъй наречени дракони!

И запрати нова огнена струя.

Гавин подмина връхлитащите тролоци и се озова зад голяма група шараи със странни лъкове, големи почти колкото дългите лъкове на Две реки. Обкръжаваха конник в ризница от застъпващи се подобни на монети дискове, свързани през дупки в средата, с метални предпазители на шията и ръцете. Забралото на страховития му шлем беше вдигнато. Гордото му лице бе някак призрачно познато на Гавин, красиво и властно.

„Трябва да е бързо — помисли той. — И Светлина, не трябва да му дам шанс да прибегне до Силата.“

Стрелците шараи стояха в готовност, но само двама от тях се обърнаха, когато Гавин се шмугна между тях и издърпа ножа си от канията. Трябваше да смъкне Демандред от коня и след това да удари с ножа в лицето. Щеше да е атака на страхливец, но така беше най-добре. Събореше ли го, можеше да…

Демандред внезапно се обърна и го погледна. След секунда изпъна ръка и лъч нажежена до бяло светлина — тънък като клонка — се изстреля към Гавин.

Не улучи, удари на косъм от него, щом той отскочи настрани. По земята до него плъзнаха пукнатини. Тъмни, черни пукнатини, които стигаха сякаш до самата вечност.

Гавин се хвърли напред и посече към седлото на Демандред. Толкова бързо. Пръстените му позволиха да реагира, докато Демандред все още го беше зяпнал объркано.

Конят се дръпна и ножът се заби в хълбока му. Животното изцвили, вдигна се на задните си крака и изхвърли Демандред от седлото.

Конят побягна, а Гавин скочи отново напред с окървавения нож в ръка. Надвисна над Демандред, стиснал ножа с две ръце.

Тялото на Отстъпника изведнъж се разтърси и силата го изхвърли настрани. Въздухът се завихри над обгорялата земя и надигна пепел, докато сплитовете Въздух подхващаха Демандред, завъртяха го и го вдигнаха на крака с дрънчене на броня и с изваден от ножницата меч. Отстъпникът се присви срещу Гавин и запрати нов сплит…

Гавин усети как въздухът около него закръжи, сякаш искаше да го сграбчи. Но беше много бърз и на Демандред явно му беше трудно да го порази, заради пръстените. Гавин отстъпи назад, премести ножа в лявата си ръка и извади меча с другата.

— Коварен убиец значи — каза Демандред. — А Луз Терин винаги говореше за „доблестта“ да се изправиш срещу врага си очи в очи.

— Не ме праща Прероденият Дракон.

— С Нощна сянка около теб, сплит, който никой от този Век не помни? Знаеш ли, че това, което ти е направил Луз Терин, ще изсмуче живота ти? Ти си мъртъв, нищожно човече.

— Можеш да дойдеш с мен в гроба — отвърна Гавин.

Демандред се надигна, стиснал меча в двете си ръце в непозната бойна поза. Изглежда, можеше донякъде да проследи Гавин въпреки пръстените, но реакциите му бяха на косъм по-бавни, отколкото трябваше да са.

Ябълкови цветчета във вятъра принудиха Демандред да отскочи назад. Няколко шараи тръгнаха напред с извадени мечове, но Демандред вдигна облечената си в метална ръкавица ръка да ги спре. Не се усмихна на Гавин — този мъж, изглежда, никога не се усмихваше, — но изпълни нещо, наподобяващо Тризъбата мълния. Гавин отвърна с Глиганът връхлита от планината.

Демандред беше добър. Дори с предимството, дадено му от пръстените, Гавин едва се измъкна от контраудара му. Двамата затанцуваха в малкия кръг, отворен от шараите. Далечни изстрели изхвърлиха метални кълба по склона и земята се разтърси. Само няколко дракона все още стреляха, но май бяха съсредоточени върху тази позиция.

Гавин изпъшка и се хвърли в Буря разтърсва клона в опит да влезе в гарда на Демандред. Трябваше да посече с меча в подмишницата или между шевовете на бронята от монети.

Демандред отвръщаше с ловкост и изящество и Гавин скоро започна да се поти под ризницата си. Чувстваше се по-бърз от всякога, но реакциите му бяха като плашливото пърхане на птиче. Да, колкото и да се мъчеше, не можеше да нанесе точен удар.

— Кой си ти, малко човече? — изръмжа Демандред и отстъпи с вдигнат настрани меч. — Биеш се добре.

— Гавин Траканд.

— Братът на малката кралица. Осъзнаваш кой съм аз.

— Ти си убиец.

— А твоят Дракон не е ли убивал? — каза Демандред. — Сестра ти никога ли не е убивала, за да опази, бих казал да заграби трона си?

— Това е друго.

— Така казват всички. — Демандред пристъпи напред. Движенията му бяха плавни като на танцьор. Владееше меча до съвършенство. Гавин не беше чувал Демандред да е известен с майсторство в меча, но този мъж пред него не отстъпваше на никой от онези, срещу които се беше изправял. Беше по-добър от всички всъщност.

Гавин изпълни Котка скача на стената — красива мълниеносна форма, след това се сниши в Змийският език танцува: надяваше се предишният удар да е заблудил Демандред и че ще може да го прободе в корема.

Нещо го блъсна в гърдите и го събори на земята. Гавин се превъртя и отново скочи на крака, ниско присвит. Дъхът му се затрудни. Не изпитваше болка заради пръстените, но сигурно имаше счупено ребро.

„Камък — помисли Гавин. — Прелял е и е вдигнал камък, за да го хвърли по мен.“ Трудно му беше да го порази със сплитове заради сенките, но нещо голямо можеше да се хвърли в тях и пак да го удари.

— Мамиш — изръмжа Гавин с презрение.

— Мамя ли? Има ли правила тук, малко дуелистче? Доколкото помня, ти се опита да ме намушкаш в гръб, докато се криеше загърнат в мрак.

Гавин вдиша дълбоко, хванал се с ръка за хълбока. Желязно драконово кълбо тупна на земята близо до тях и избухна. Взривът разкъса няколко шараи и телата им опазиха Гавин и Демандред от силата му. Изригналата пръст се изсипа отгоре им като пръските на морска вълна по палубата на кораб. Поне един от драконите все още действаше.

— Нарече ме убиец — каза Демандред. — И наистина съм убиец. Също тъй съм твоят спасител, искаш или не.

— Ти си луд.

— Едва ли. — Демандред закръжи около него и посече във въздуха с няколко замаха на меча си. — Онзи мъж, комуто се подчиняваш, Луз Терин Теламон, той е луд. Въобразява се, че може да надвие Великия властелин. Не може. Това е простата истина.

— След Сянката ли искаш да тръгнем?

— Да. — Очите на Демандред бяха студени. — Ако убия Луз Терин, в награда за победата ще ми бъде дадено правото да пресътворя света както пожелая. Великият властелин не се интересува от власт. Единственият начин да защити този свят е като го унищожи и след това да се погрижи за хората си. Нима твоят Дракон не твърди, че може да направи точно това?

— Защо непрекъснато го наричаш моя Дракон? — Гавин изплю кръвта от устата си. Пръстените… теглеха го напред. Краката му тръпнеха, изпълнени със сила и енергия. „Бий се! Убий!“

— Подчиняваш му се — каза Демандред.

— Не!

— Лъжа. Или може би просто си излъган. Знам, че Луз Терин предвожда тази армия. В началото не бях сигурен, но вече съм. Този сплит около теб е достатъчно доказателство, но имам още по-голямо. Никой смъртен пълководец няма такова умение, каквото се видя този ден. Изправен съм срещу истински майстор на бойното поле. Може би Луз Терин носи Маската на огледалата или предвожда, като праща съобщения на този Каутон с Единствената сила. Все едно, виждам истината. Днес играя на зарове с Луз Терин.

— Винаги съм бил по-добрият пълководец. Ще го докажа тук. Бих те накарал да кажеш това на Луз Терин, но няма да живееш достатъчно дълго, малко дуелистче. Приготви се. — Демандред вдигна меча си.

Гавин пусна ножа и хвана меча си с две ръце. Демандред тръгна към него дебнешком, влизайки в непознати за Гавин форми. Не чак толкова неразгадаеми, че да не може да ги парира, но въпреки по-голямата му бързина Демандред отново и отново прихващаше меча му и го отбиваше безопасно настрани.

Не нанасяше удари. Едва се движеше, разтворил широко крака, с меча в двете ръце, и отбиваше всяка атака на Гавин. Гълъбът излита, Падащият лист, Ласката на леопарда. Гавин стисна зъби и изръмжа. Пръстените уж трябваше да са достатъчни. Защо не бяха?

Отстъпи назад, след това рязко се наведе, когато нов камък полетя и профуча на педя покрай главата му. „Слава на Светлината за тези пръстени“, помисли си.

— Биеш се с вещина, като за човек от този Век — каза Демандред. — Но все още боравиш само с меча си.

— Какво друго да правя?

— Стани самият меч — каза Демандред изумен, че Гавин не разбира.

Гавин изръмжа и налетя отново. Все още беше по-бързият. Демандред не атакуваше. Беше в отбрана, макар и да не отстъпваше. Просто стоеше на място и отбиваше всеки удар.

Демандред затвори очи. Гавин се усмихна и заби в Последен удар на черната пика.

Мечът на Отстъпника се завихри.

Нещо удари Гавин и той изохка и спря. Олюля се, рухна на колене и погледна дупката в корема си. Демандред го беше пронизал през ризницата. Издърпа меча си с плавно движение.

„Защо не мога… защо не мога да усетя нищо?“

— Ако преживееш това и видиш Луз Терин — каза Демандред, — кажи му, че чакам с нетърпение двубой помежду ни, меч срещу меч. Кажи му, че съм станал по-добър от последната ни среща.

Изтръска меча във въздуха, после избърса острието с палец и показалец, изтръска и тях и пъхна меча в ножницата.

Поклати глава и запокити огнено кълбо към все още стрелящия дракон.

Възцари се тишина. Демандред закрачи към ръба на стръмния склон и охраната му шараи се стегна около него. Гавин рухна на земята замаян. Животът му изтичаше върху изгорялата трева. Опита се да задържи кръвта с треперещите си пръсти.

После успя някак да се надигне на колене. Сърцето му проплака. Трябваше да се върне при Егвийн. Запълзя и кръвта от раната се смеси с пръстта под него.

С размътени от студена пот очи видя няколко коня на двайсетина крачки напред. Ровеха с копита в туфите изгоряла трева на коневръза. След дълги минути изтощителна борба успя да се покатери на гърба на един кон, отпусна се замаян и стисна гривата с едната си ръка. Събра последни сили и смуши животното с пети.

— Милейди — каза Мандевин. — Познавам тези двама мъже от години! Не са с неопетнено минало. Никой не идва в Бандата без някое и друго петно в миналото си. Но Светлината ми е свидетел, не са Мраколюбци!

Файле дояждаше обедната си дажба в мълчание и слушаше възможно най-търпеливо възраженията на Мандевин. Жалко, че Перин не беше тук, за да се скара с него не на шега. Имаше чувството, че ще се пръсне от напрежение.

Бяха толкова близо, толкова ужасно близо до Такан’дар. В черното небе се носеше грохот на мълнии и не бяха виждали нито едно живо същество — опасно или не — от няколко дни. Нито бяха видели Ванин или Харнан повече, макар Файле да поставяше двойна стража всяка нощ. Слугите на Тъмния не се предаваха.

Вече носеше Рога в голяма торба, вързана на кръста й. Другите го знаеха и настроенията им се люшкаха между гордост от дълга им и ужас от важността му. Поне вече го споделяше с тях.

— Милейди — продължи Мандевин. — Ванин е някъде наблизо. Той е много надарен съгледвач, най-добрият в Бандата. Няма да го видим, освен ако той не поиска, но съм готов да се закълна, че върви след нас. Къде ще ходи? Може би да го извикам, да го поканим да си каже обясненията, че да можем да го изясним това?

— Ще го обмисля, Мандевин — каза Файле.

Той кимна. Едноокият мъж беше добър командир, но имаше въображение колкото на тухла. Простоватите хора приемат, че и мотивите на другите са прости, и Мандевин не можеше да си представи, че хора като Ванин или Харнан ще помагат толкова дълго на Бандата — под заповед да избягват подозрения, разбира се, — за да направят чак сега нещо толкова ужасно.

Сега поне Файле знаеше, че не се беше притеснявала без основание. Онзи чист ужас в очите на Ванин, когато го хвана, беше достатъчно потвърждение, дори това, че го хвана с Рога в ръцете, да не беше. Не беше очаквала двама Мраколюбци и я бяха надхитрили в кражбата си. Само че също така бяха подценили опасностите в Погибелта. Не искаше и да мисли какво щеше да стане, ако не бяха привлекли вниманието на мечото същество. Щеше да е останала в палатката си и да чака да дойдат крадци, които вече са изчезнали с един от най-мощните артефакти на света.

Небето изтътна. Тъмният Шайол Гул се извисяваше напред, издигнал се от долината на Такан’дар сред верига от по-малки планински върхове. Въздухът беше станал леден, почти като зиме. Щеше да е трудно да се стигне до онзи връх, но по един или друг начин тя щеше да занесе този Рог на силите на Светлината за Последната битка. Отпусна ръка върху торбата и опипа метала вътре.

Олвер си играеше наблизо по безжизнената сива скала на Изпепелените земи, ножът му бе окачен на колана му като меч. Може би не трябваше да го взима. Но пък момчетата на неговата възраст в Пограничните земи се учеха да носят съобщения и да доставят припаси в обсадени укрепления. Не ги пускаха да излязат с боен отряд, нито ги поставяха на пост, докато не навършат поне дванайсет, но обучението им започваше много по-рано.

— Милейди?

Файле се обърна към приближилите се Селанде и Арела. Беше поставила Селанде начело на съгледвачите, след като Ванин се беше разкрил. Дребничката светлокожа жена приличаше по-малко на айилка от повечето останали от Ча Файле. Но имаше нюх.

— Да?

— Движение, милейди — каза тихо Селанде.

— Какво? — Файле се изправи.

— Някакъв керван.

— В Изпепелените земи? Покажи ми.

Не беше само керван. Имаше и цяло село — Файле успя да го различи през далекогледа, макар сградите да се виждаха само като тъмни петна. Беше вдигнато в подножието на хълмовете до Такан’дар. Село? Светлина!

Насочи далекогледа към пълзящия по голата земя керван, поел към снабдителна станция на прилично разстояние от селото.

— Правят същото като нас — прошепна тя.

— Какво е това, милейди? — Арела лежеше по корем до нея. Мандевин беше от другата й страна и също гледаше през далекогледа си.

— Централна снабдителна станция — обясни Файле, загледана в струпаните сандъци и вързопи стрели. — Тварите на Сянката не могат да се движат през портали, но припасите им могат. Не е трябвало да носят стрели и резервни оръжия със себе си при нахлуването. Припасите се събират тук и след това ги разпращат по бойните полета, където потрябват.

И наистина, ивица светлина долу издаде отварянето на портал. През него се изниза голяма колона мръсни на вид мъже с чували на гърбовете, последвани от десетки други, теглещи малки талиги.

— Там, където отиват тези припаси — заговори замислено Файле, — наблизо ще има боеве. Колите пренасят стрели, но не храна, защото тролоците прибират трупове от бойното поле, за да пируват всяка нощ.

— Ако можем да се промъкнем през един от тези портали… — каза Мандевин.

Арела изсумтя все едно това бе някаква шега. Погледна Файле и усмивката й угасна.

— Сериозни сте. И двамата.

— Все още сме много далече от Такан’дар — каза Файле. — А това село ни прегражда пътя. Може да е по-лесно да се промъкнем през някой от порталите, отколкото да се опитаме да стигнем в долината.

— Ще се озовем зад вражеските линии!

— Ние вече сме зад линиите им — отвърна навъсено Файле. — Тъй че нищо няма да се промени.

Арела замълча.

— Това ще е проблем — каза Мандевин и обърна далекогледа си. — Вижте ония, дето идват към лагера от селото.

Файле вдигна далекогледа.

— Айилци? Светлина! Шайдо са минали на страната на Тъмния?

— Дори псетата Шайдо не биха направили това — каза Арела и плю настрани.

Новодошлите наистина изглеждаха различно. Носеха булата като за бой, но булата бяха червени. Все едно, промъкването покрай айилци щеше да е почти невъзможно. Сигурно не бяха разкрити само защото групата им беше толкова далече. Както и поради това, че никой не очакваше такава група тук.

— Назад — каза Файле и запълзя надолу по склона. — Трябва да го обмислим.

Перин се събуди с чувството, че са го хвърлили в езеро посред зима. Изпъшка.

— Лягай долу, глупако — каза Джанина и сложи ръка на рамото му. Жълтокосата Мъдра изглеждаше изтощена като него.

Лежеше на меко. Твърде меко. Хубаво легло, чисти чаршафи. Зад прозорците в някакъв бряг леко се плискаха вълни и пищяха чайки. Чуваше също и стонове някъде наблизо.

— Къде съм? — попита Перин.

— В двореца ми — отвърна Берелайн от прага.

Първата на Майен носеше диадемата си, ястреба в полет, и беше с пурпурна рокля с жълто по ръбовете. Стаята беше разкошна, със злато и бронз по огледала, прозорци и пилоните на леглото.

— Бих добавила — продължи Берелайн, — че ситуацията ми е позната донякъде, лорд Айбара. Този път взех предпазни мерки, в случай че се чудите.

Предпазни мерки? Перин подуши във въздуха. Юно? Усети миризмата му. Всъщност Берелайн кимна настрани, а Перин се извърна и го видя: седеше на един стол и едната му ръка бе стегната в шина.

— Юно! Какво стана? Какво те е сполетяло? — попита Перин.

— Проклети тролоци ме сполетяха, това стана — изръмжа Юно. — Чакам ред за Цяра.

— Първи се изцеряват тези с опасни за живота рани — каза Джанина. Беше най-вещата в Цяра сред Мъдрите и явно бе решила да остане с Айез Седай и Берелайн. — Ти, Перин Айбара, беше Изцерен до степен на оцеляване. Само до степен на оцеляване. Все още не сме се погрижили за раните, които не застрашават живота ти.

— Чакай! — Перин се помъчи да се надигне. Светлина, колко беше изтощен. — Откога съм тук?

— От десет часа — отвърна Берелайн.

— Десет часа! Трябва да тръгвам. Боят…

— Боят ще продължи без теб — каза Берелайн. — Съжалявам.

Перин изръмжа тихо. Толкова уморен беше.

— Моарейн знаеше някакъв начин да избие умората от човек. Ти знаеш ли го, Джанина?

— Не бих го направила за теб и да го знаех — отвърна Джанина. — Имаш нужда от сън, Перин Айбара. Участието ти в Последната битка приключи.

Перин стисна зъби и понечи да стане.

— Ако не слушаш — каза Джанина, — ще те овържа във Въздух и ще те оставя да висиш с часове.

Първият подтик на Перин беше да измести. Заоформя мисълта в главата си и се почувства глупаво. Беше се върнал някак в реалния свят. Тук не можеше да измести. Беше безпомощен като бебе.

Отпусна се в леглото обезсърчен.

— Радвай се, Перин — каза тихо Берелайн и се приближи до леглото. — Трябваше да си мъртъв. Как стигна до онова бойно поле? Ако Харал Люхан и хората му не те бяха забелязали…

Перин поклати глава. Това, което бе направил, не можеше да се обясни на човек, който не познаваше вълчия сън.

— Какво става, Берелайн? Войната? Армиите ни?

Тя присви устни.

— Надушвам истината от теб — каза Перин. — Тревога, безпокойство. — Въздъхна. — Видях, че бойните фронтове са се преместили. Щом и хората на Две реки са на Полето на Мерилор, значи и трите ни армии са били изтласкани на същото място. Всички освен на Такан’дар.

— Не знаем как се справя лорд Дракона — отвърна тя тихо и седна на столчето до леглото.

Джанина хвана Юно за ръката и той потръпна, щом Цярът потече в него.

— Ранд все още се бие — каза Перин.

— Твърде много време мина — каза тя. Имаше нещо, което не му казваше, нещо, което заобикаляше. Надушваше го.

— Ранд все още се бие — повтори Перин. — Ако беше загубил, нямаше да ни има. — Отпусна се отново. Светлина! Не можеше просто да лежи тук, докато навън умираха хора, нали? — Времето във Въртела е различно. Посетих го и видях с очите си. Тук са изтекли много дни, но се обзалагам, че за Ранд е било само ден. Може би по-малко.

— Това е добре. Ще го предам на другите.

— Берелайн. Трябва да направиш нещо за мен. Пратих Илиас със съобщение до войските ни, но не знам дали го е отнесъл. Грендал бърка в умовете на Великите капитани. Ще провериш ли дали съобщението е пристигнало?

— Пристигна — отвърна тя. — Почти непоправимо късно, но пристигна. Добре си направил, Перин. Сега спи. — И стана да си тръгне.

— Берелайн?

Тя се обърна към него.

— Файле. Какво става с Файле?

Тревогата й се усили. „Не!“

— Продоволственият й керван беше унищожен в мехур на злото, Перин — промълви Берелайн. — Съжалявам.

— Тялото й намерено ли е? — попита той с усилие.

— Не.

— Значи е жива.

— Това…

— Жива е! — настоя Перин. Трябваше да го вярва. Иначе…

— Има надежда, разбира се. — Берелайн се приближи до Юно, който сгъваше Изцерената си ръка, и му кимна да я придружи извън стаята. Джанина се суетеше при умивалника. Перин все още чуваше стоновете от коридорите навън. Миришеше на целебни билки и на болка.

„Светлина“. Керванът на Файле носеше Рога. Беше ли вече в ръцете на Сянката?

И Гаул. Трябваше да се върне при Гаул. Беше го оставил във вълчия сън, за да пази гърба на Ранд. Щом той беше толкова уморен, какво ли му беше на Гаул? Нямаше да издържи дълго.

Имаше чувството, че може да спи седмици наред. Джанина се върна до леглото и поклати глава.

— Няма защо да се мъчиш да задържиш очите си отворени, Перин Айбара.

— Много неща трябва да свърша, Джанина. Моля те. Трябва да се върна на бойното поле и да…

— Ще стоиш тук, Перин Айбара. Няма да си от полза за никого в това състояние и опитите да докажеш обратното няма да ти спечелят джи. Ако ковачът, който те донесе тук, разбере, че може да ти позволя да се измъкнеш и да умреш на бойното поле, сигурно ще дойде и ще ме обеси с главата надолу. — Замълча за миг. — Почти съм сигурна, че би могъл да успее.

— Майстор Люхан. — Перин смътно си спомни онези няколко мига преди да му причернее. — Той беше там. Той ли ме намери?

— Той е спасил живота ти. Метнал те на гръб и те отнесъл на бегом до една Айез Седай за портал. Беше на секунди от смъртта, когато те донесоха тук. Какъвто си едър, само вдигането ти си е подвиг.

— Наистина нямам нужда от сън. — Клепачите му натежаваха. — Трябва… Трябва да…

— Сигурна съм, че имаш — каза Джанина.

Перин остави очите му да се затворят. Това щеше да я убеди, че ще направи каквото иска от него. А след като си отидеше, щеше да стане.

— Сигурна съм, че имаш — повтори Джанина и гласът й стана по-тих, незнайно защо.

„Спя — помисли той. — Заспивам.“ Отново видя пред себе си трите пътеки. Този път едната водеше към обикновен сън, втора — към вълчия сън насън, пътеката, която хващаше обикновено.

А между тях — трета пътека. Вълчият сън телом.

За миг се изкуши, но не избра нея. Избра обикновения сън, осъзнал, че без него тялото му ще умре.

Андрол лежеше задъхан и зяпнал в небето. Бяха някъде далече от бойното поле след полета от върха на Височините.

Онази атака… беше толкова мощна.

„Какво стана?“ — изпрати той към Певара.

„Не беше Таим — отвърна тя, стана и изтупа прахта от полите си. — Мисля, че беше Демандред.“

„Нарочно ни пренесох далече от мястото, където се биеше.“

„Да. Как смее той да пречи на групата преливащи, които нападат силите му?“

Андрол се надигна с пъшкане. „Знаеш ли, Певара, необичайно остроумна си за Айез Седай.“

Насмешката й го изненада. „Изобщо не познаваш Айез Седай толкова добре, колкото си мислиш.“ После отиде при Имарин да прегледа раните му.

Андрол вдиша дълбоко. Миришеше на есен. Нападали листа. Застояла вода. Есен, която бе дошла много рано. Хълмът им беше с изглед към долина, в която напук на пътя, по който бе тръгнал светът, селяни бяха разорали земята на големи карета.

Нищо не беше поникнало.

Теодрин също се надигна и викна:

— Там е лудост!

Андрол долови неодобрението на Певара. Момичето не биваше да издава чувствата си така открито. Все още не се беше научила на подобаващата айезседайска сдържаност.

„Тя не е истинска Айез Седай — изпрати му Певара, отгатнала мислите му. — Каквото и да твърди Амирлин. Не е минала през изпитанието все още.“

Теодрин сякаш знаеше какво мисли за нея Певара и двете се държаха хладно една с друга. Певара изцери Имарин и той го понесе търпеливо. Теодрин на свой ред изцери порязаното на ръката на Джонет. Той сякаш се изненада от майчинската й грижа.

„Скоро ще го обвърже — изпрати му Певара. — Забеляза ли как остави една от другите да си вземе своя от петдесетте, а после тръгна по него? Едва се отървахме от нея след Черната кула.“

„А ако и той я обвърже?“ — попита по връзката Андрол.

„Тогава ще видим дали това, което имаме двамата, е уникално, или не. — Певара се поколеба. — Лутаме се в неща, които никога не са били познавани.“

Той я погледна в очите. Мислеше за случилото се по време на свързването им последния път. Беше отворила портал, но го бе направила така, както би го направил той.

„Ще трябва да го опитаме отново.“

„Скоро“ — отвърна тя и Вкопа в Имарин, за да се увери, че Цярът й е прихванал.

— Благодаря, добре съм, Певара Седай — каза той, учтив както винаги. — И ако позволите да отбележа, струва ми се, че вие също се нуждаете от малко Цяр.

Тя погледна изгорения си ръкав. Кожата й бе зачервена и болеше. Певара обаче все още се боеше да позволи мъж да я Изцери — и същевременно се дразнеше от боязънта си.

Андрол откачи калаената чашка от колана си и небрежно вдигна ръка, с пръстите надолу. Стисна ги все едно щипна нещо между тях, а когато ги разтвори, между тях се отвори малък портал. Потече вода и напълни чашката.

Певара седна до него и прие предложената й чаша. Отпи и въздъхна.

— Прохладна като планинска изворна вода.

— Точно това е — каза Андрол.

— Напомня ми, че се канех да те попитам нещо. Как го правиш това?

— Как го правя ли? Просто един малък портал.

— Нямам предвид това. Андрол, ти едва-що се озова тук. Не е възможно да си имал време да запаметиш този район достатъчно добре, за да отвориш портал до някой планински извор на стотици мили.

Андрол я погледна стъписано.

— Не знам. Може би има нещо общо с Таланта ми.

— Разбирам. — Певара помълча. — Между другото, какво стана с меча ти?

Андрол посегна инстинктивно към кръста си. Ножницата си беше там, но празна. Беше изтървал меча си, когато мълнията бе ударила близо до тях, и не бе намерил присъствие на духа, за да го грабне, когато побягнаха. Изпъшка.

— Гарфин щеше да ме прати при интенданта да меля ечемик седмици наред, ако чуеше за това.

— Не е толкова важно — каза Певара. — Имаш по-добри оръжия.

— Въпросът е в принципа — отвърна Андрол. — Носенето на меч ми напомня. Като… ами, като видя мрежа, тя ми напомня за риболов край Майен, а изворна вода ми напомня за Джайн. Малки неща, но малките неща са важни. Трябва отново да съм войник. Трябва да намерим Таим, Певара. Печатите…

— Не можем да го намерим така, както се опитвахме досега. Съгласен ли си?

Андрол въздъхна, но кимна.

— Чудесно. Мразя да бъда мишена.

— Какво правим тогава?

— Подхождаме обмислено и грижливо, без размахване на мечове.

Вероятно беше права.

— А… това, което направихме? Певара, ти използва моя Талант.

— Ще видим. — Тя отпи от чашката. — Е, да беше и чай.

Андрол повдигна вежди. Взе чашата, отвори малък портал между двата си пръста и пусна във водата няколко сухи листенца чай. Свари го за миг с нишка Огън и пусна малко мед през друг портал.

— Имах малко в работилницата ми в Черната кула — каза и й подаде чашата. — Явно никой не го е местил.

Тя отпи и се усмихна топло.

— Андрол, ти си чудесен!

Той се усмихна. Светлина! От колко време не беше изпитвал такова чувство към жена? Любовта уж трябваше да е нещо за младите глупаци, нали?

Разбира се, младите глупаци изобщо нямаше да го проумеят. Те търсеха хубаво лице, и толкова. Андрол беше преживял достатъчно и знаеше, че едно хубаво лице не е нищо в сравнение, със стабилността, показвана от жена като Певара. Сдържаност, твърдост, решимост. Тези неща можеше да ги донесе само доброто отлежаване.

Беше същото като с кожата. Новата кожа беше нещо чудесно, но истински добрата кожа бе дълго използваната и протрита, като каишка, за която са се грижили през годините. Никога не знаеш със сигурност дали може да разчиташ на нова каишка. Знаеш го едва след като ти е била спътничка няколко сезона.

— Опитвам се да разгадая тази мисъл — каза Певара. — Ти… не ме ли сравни току-що със стара кожена каишка?

Андрол се изчерви.

— Ще приема, че е свързано с кожарството. — Тя пак отпи от чая.

— Ами, ти непрекъснато ме сравняваш с… какво? Малки глинени фигурки?

Тя се усмихна.

— Семейството ми.

Убитите от Мраколюбци.

— Съжалявам.

— Случи се много, много отдавна, Андрол. — Все пак той усещаше, че тя все още изпитва гняв.

— Светлина. Непрекъснато забравям, че си по-стара от повечето дървета, Певара.

— Хмм… Първо съм кожена каишка, сега съм по-стара от дърветата. Предполагам, че въпреки няколкото десетки занаята, които си изучил, обучението ти никога не е включвало как да говориш с дама?

Той сви рамене. Докато беше по-млад, сигурно щеше да се притесни, че езикът му е толкова вързан, но беше научил, че просто няма как да го избегне. Опитите само влошаваха нещата. Странно, реакцията му я зарадва. Жените обичаха да видят един мъж смутен.

Но веселието й замря, когато погледна към небето. Погледът й внезапно му напомни за пустите поля долу. За изсъхналите дървета. За глухия тътен. Не беше време за веселие, нито време за любов. Усети, че се е вкопчил в двете точно заради това.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Какъв е планът ти?

— Таим винаги ще бъде обкръжен от слуги. Ако продължим да го нападаме както досега, ще ни накълцат, преди да сме стигнали до него. Трябва да се промъкнем до него крадешком.

— А как ще направим това?

— Зависи. Колко луд можеш да бъдеш, ако ситуацията го оправдава?

Долината на Такан’дар се бе превърнала в място на пушеци, хаос и смърт.

Руарк крачеше през нея, с Траск и Белдер от двете му страни. Бяха негови братя от Червените щитове. Изобщо не ги познаваше доскоро, но все пак бяха братя и връзката им бе скрепена от пролятата кръв на Твари на Сянката и предатели.

Мълния разцепи въздуха и удари наблизо. Стъпалата им стържеха в пясък, станал на бучки стъкло от мълниите.

Стигнаха до укритие — няколко трупа на тролоци накуп — и се присвиха зад него. Бурята най-сетне бе дошла — яростни ветрове връхлитаха долината, толкова силни, че дърпаха булото от лицето му.

Трудно беше да различи каквото и да било. Мъглата беше издухана, но небето бе потъмняло и вятърът вдигаше прах и дим. Много хора се биеха на дебнещи глутници.

Вече нямаше бойни линии. По-рано този ден атака на мърдраали и пълен щурм на тролокската орда най-сетне бяха разбили отбраната. Тайренците и Заклетите в Дракона се бяха изтеглили към Шайол Гул и сега повечето се биеха в подножието на планината.

За щастие изсипалите се през прохода тролоци не бяха със смазващо превъзходство — дългата обсада бе намалила броя им в Такан’дар. Силите им бяха почти изравнени с тези на защитниците.

Това все пак щеше да е проблем… но според Руарк Безчестните, които носеха червени була, бяха много по-голяма заплаха. Обикаляха из долината и дебнеха като айилците. Руарк бе излязъл на лов в това забулено от мъгла и дим мъртво поле. Понякога се натъкваше на групи тролоци, но повечето бяха подкарани от Сенчестите да се бият с редовните сили, тайренците и доманците.

Руарк махна на братята си и тримата пак тръгнаха в бурята. Светлината дано да дадеше редовните сили и преливащите да удържат пътеката нагоре, където Кар-а-карн се сражаваше със Заслепителя на зрака.

Ранд ал-Тор трябваше скоро да приключи битката си. Руарк подозираше, че Сянката скоро ще завземе тази долина.

Минаха покрай неколцина айилци, които танцуваха копията с предатели с червени була. Много от червените була можеха да преливат, но в тази група като че ли нямаше ни един. Руарк и двамата с него скочиха в танца.

Червените була се биеха добре. Траск се събуди от унеса си и уби един от червените була, преди да падне. Схватката свърши, когато останалите червени була побягнаха. Руарк уби един от тях с лъка си, а Белдер свали друг. Никога нямаше да стрелят по мъже в гръб, в бой с истински айилци. Тези обаче бяха по-лоши и от Тварите на Сянката.

Тримата оцелели айилци, на които бяха помогнали, кимнаха благодарно. Присъединиха се към него и Белдер и тръгнаха обратно към Ямата на Ориста, за да проверят защитниците там.

За щастие войската на тази позиция все още се държеше. Мнозина бяха от Заклетите в Дракона, дошли последни на битката и съставени първоначално от обикновени мъже и жени. Да, имаше и няколко Айез Седай сред тях, дори няколко айилци и двама Аша’ман. Само че повечето държаха стари мечове, неизползвани от години, или тояги, по-точно дръжки от земеделски сечива.

Биеха се срещу тролоците като хванати натясно вълци. Руарк поклати глава. Ако Дървоубийците се бяха сражавали така свирепо, Ламан сигурно все още щеше да седи на трона си.

Мълния изтрещя и уби няколко от защитниците. Руарк примига да махне блясъка от очите си, обърна се и огледа околността през вихрещия се вятър. Там!

Махна на братята си да останат и се запромъква приведен напред. Гребна шепа от сивата, подобна на пепел прах, покрила земята, и я затърка по дрехите и лицето си. Вятърът я издуха от пръстите му.

После залегна, стиснал кама между зъбите си.

Жертвата му стоеше на върха на малък хълм и наблюдаваше боя. Един от червените була, смъкнал булото си и ухилен. Зъбите му не бяха изострени като игли. Всички с изпилени зъби можеха да преливат. Някои без изпилени зъби също можеха. Руарк не знаеше какво означава това.

Този беше преливащ — издаде го, като сътвори Огън като копие и го запокити към сражаващите се наблизо тайренци. Руарк запълзя бавно напред, педя по педя, слят със скалите.

Беше принуден да гледа как червеното було убива един защитник след друг, но не забърза. Продължи мъчително бавното пълзене, вслушан в съсъка на огъня, докато червеното було стоеше с ръце зад гърба и биеше наоколо със сплитовете на Единствената сила.

Червеното було не го видя. Някои от тези мъже се биеха като айилци, но повечето — не. Не бяха толкова тихи, когато се промъкваха, и като че ли не познаваха лъка и копието толкова добре, колкото трябваше. Мъжът пред него… Руарк се съмняваше, че изобщо се е движил някога тихо, за да издебне враг или да убие сърна в пущинаците. Защо да го правят, щом можеха да преливат?

Руарк се плъзна безшумно покрай трупа на тролок до краката на червеното було и перна с камата си сухожилията му. Мъжът падна с вик и преди да е успял да прелее отново, Руарк му преряза гърлото и се скри между двете тела.

Двама тролоци дойдоха да видят какво е вдигнало врявата. Руарк уби първия, свали и втория, докато той се обръщаше, преди да са успели да го забележат. После отново се сля с околността.

Повече твари не дойдоха и Руарк тръгна обратно към хората си. Докато се движеше, приведен и бежешком, подмина малка глутница вълци, които довършваха двама тролоци. Вълците се извърнаха към него с окървавени муцуни и присвити назад уши. Оставиха го да мине и тръгнаха безшумно в бурния вятър да търсят нова плячка.

Вълци. Бяха дошли със сухата буря и сега се биеха редом с хората. Руарк не беше много наясно как се развива битката в цялост. Виждаше, че част от бойците на крал Дарлин в далечината все още удържат строя. Стрелците с арбалети бяха поставени до Заклетите в Дракона. Последния път, когато ги беше видял, почти бяха изчерпали стрелите си, а странните бълващи пара фургони лежаха разбити по земята. Айез Седай и ашаманите продължаваха да отбиват яростния щурм, но не с мощта, която беше видял от тях преди.

Айилците правеха това, което можеха да правят най-добре: убиваха. Докато тези войски държаха подстъпа към Ранд ал-Тор, може би щеше да е достатъчно. Може би…

Нещо го удари в гърдите и Руарк изпъшка и падна на колене. Вдигна глава и пред очите му от бурята пристъпи, за да го огледа, приказно красиво същество. Имаше възхитителни очи, макар да бяха различни по големина и едното да беше много по-надолу от другото. Никога досега не беше осъзнавал колко отвратително симетрични са очите на всички други. Призля му от мисълта за това. И всички други жени имаха толкова много коса на главите си. Това същество с почти окапалата си коса беше много по-прелестно.

Тя се приближи — удивителна, неописуема. Докосна го по брадичката, както бе коленичил. Връхчетата на пръстите й бяха меки като облачета.

— Да, ставаш — промълви тя. — Ела, любимецо мой. Иди с другите.

Махна към групата, която бе с нея. Няколко Мъдри, две Айез Седай, мъж с копие. Руарк изръмжа. Щеше ли този мъж да се опита да спечели обичта на любимата му? Щеше да го убие за това. Щеше да…

Господарката му се изсмя тихо.

— А Моридин мисли, че това лице е наказание. Е, теб не те притеснява какво лице нося, нали, любимецо мой? — Гласът й стана по-тих и в същото време — по-суров. — Когато приключа, няма да притеснява никого. Самият Моридин ще възхвалява красотата ми, защото ще вижда с очи, които ще му дам аз. Също като теб, любимецо. Също като теб.

Потупа Руарк по главата. И той тръгна с нея и другите през долината, забравил мъжете, които наричаше братя.

От нишките светлина пред Ранд се оформи път и той пристъпи напред. Кракът му стъпи върху лъскава чиста каменна настилка и той излезе от нищото и се озова сред великолепие.

Пътят бе толкова широк, че шест фургона можеха да минат по него едновременно, но не беше задръстен от возила. Имаше само хора. Бликащи от енергия хора в пъстри облекла — бърбореха, викаха оживено. Звуци изпълваха празното пространство — звуците на живота.

Ранд се обърна, за да погледне сградите, които изникваха наоколо. Високи къщи обрамчваха широката улица, укрепени с колони отпред. Зад тях се извисяваха куполи и всевъзможни други чудеса, издигащи се високо в небето здания. Град, какъвто не беше виждал никога. Творба на огиерите.

Отчасти на огиерите всъщност. Работници наблизо поправяха каменна фасада, рухнала при буря. С тях работеха дебелопръсти огиери и гръмкият им смях огласяше въздуха. Когато огиерите бяха дошли в Две реки да се отплатят на Ранд за саможертвата му и с намерение да построят тук паметник, градоначалниците мъдро ги бяха помолили вместо това да помогнат да се благоустрои градът.

През годините огиерите и хората на Две реки бяха работили заедно дотолкова, че майсторите на Две реки вече се търсеха по целия свят. Ранд вървеше по широката улица сред хора от всякакви народности. Доманци с дълги пъстри и лъскави облекла. Тайренци — разделението между простолюдие и благородници все повече се заличаваше от ден на ден — с торбестите им дрехи и ризи, изпъкващи с раираните ръкави. Сеанчанци в екзотични коприни. Пограничници с благородна осанка. Дори шараи.

Всички бяха дошли в Емондово поле. Градът сега много малко отговаряше на името си, но все пак бе съхранил следи. Имаше повече дървета и зелени площи, отколкото в други големи градове като Кемлин или Тийр. В Две реки майсторите занаятчии се радваха на висока почит. А стрелците им бяха най-добрите, които светът познаваше. Елитна група мъже от Две реки, въоръжени с новите стрелящи пръчки, които наричаха „пушки“, служеха с айилците в мироопазващите им кампании в Шара. Шара беше единственото място на света, познаващо войната. О, имаше все още спорове тук-там. Конфликтът между Муранди и Тийр преди пет години за малко да доведе до първата истинска война в столетието след Последната битка.

Ранд се усмихна, докато се движеше през оживената тълпа, без да се бута, заслушан с гордост в радостната човешка глъч. „Конфликтът“ в Муранди беше динамичен според мерките на Четвъртия век, но всъщност не представляваше нищо. Недоволен благородник, открил огън по айилски патрул. Трима ранени, нито един мъртъв, и това беше най-лошият „конфликт“ от години, ако не се брояха кампаниите в Шара.

Слънчеви лъчи пробиха тънката облачна покривка и огряха улицата. Ранд най-сетне стигна до градския площад, някогашната Морава в Емондово поле. Какво да мисли човек за Каменния път, който сега беше толкова широк, че цяла армия можеше да мине в марш по него? Заобиколи внушителния фонтан в центъра на площада, паметник на падналите в Последната битка, сътворен от огиерите.

Видя познати лица сред статуите в центъра на фонтана и извърна очи.

„Все още не е окончателно — помисли си. — Това все още не е реално.“ Беше съградил тази реалност от нишките на онова, което можеше да бъде, отражения на света, както се разиграваше сега. Не беше наместено.

За първи път, откакто бе влязъл в това сътворено от самия него видение, увереността му се разколеба. Знаеше, че Последната битка не е изгубена. Но умираха хора. Мислеше ли да спре всичката тази смърт и болка?

Питаше се за това непрекъснато.

Гледката наоколо затрептя, чудесната каменна настилка под краката му зажужа, зданията се разтърсиха. Хората спряха неподвижни, звуците заглъхнаха. От една малка странична уличка се появи тъмнина, като пробождаща игла, разшири се и запоглъща всичко — засмукваше нещата в себе си. Порасна колкото къщите и бавно се разпростря.

ТВОЯТ СЪН Е СЛАБ, ВРАГ.

Ранд укрепи волята си и треперенето спря. Замръзналите на местата си хора тръгнаха пак и галещата ушите му весела глъч закънтя отново. Лек ветрец задуха по широката улица и развя празничните знамена на пилоните.

— Ще наложа да стане така — каза Ранд на тъмнината. — Това е твоят провал. Щастие, растеж, любов…

ТЕЗИ ХОРА ВЕЧЕ СА МОИ. АЗ ЩЕ ГИ ВЗЕМА.

— Ти си мрак — заяви Ранд високо. — Мракът не може да изтласка Светлината. Мракът съществува само когато Светлината се провали, когато избяга. Няма да се проваля. Няма да избягам. Не можеш да спечелиш, докато аз преграждам пътя ти, Шай’тан.

ЩЕ ВИДИМ.

Ранд извърна очи от тъмното и продължи упорито покрай фонтана. От другата страна на площада величествено бяло каменно стълбище водеше към четириетажно здание, построено с невероятно майсторство. С изваяни на фасадата релефи и увенчана с бляскав бронзов покрив, сградата бе украсена със знамена. Сто години. Сто години живот, сто години мир.

Жената, която стоеше горе на стълбището, имаше познати черти. Малко салдейско наследство, но също така къдрава черна коса, която определено напомняше за Две реки. Лейди Адора, внучката на Перин и кмет на Емондово поле. Ранд тръгна нагоре по стъпалата, докато тя държеше възпоменателно слово. Никой не го забеляза. Самият той го направи така. Промъкна се като Сив зад нея, докато тя обявяваше деня на празненството, и влезе в сградата.

Не беше сграда на градската управа, макар че може би изглеждаше така отпред. Беше нещо много по-важно.

Училище.

Просторните коридори бяха украсени с картини и орнаменти, които можеха да съперничат на всеки дворец — но тези тук изобразяваха великите учители и разказвачи от миналото, от Анла до Том Мерилин. Ранд закрачи по един от тях: надничаше в стаите, където всеки можеше да дойде и да придобие знание, от най-бедния селяк до децата на кмета. Сградата трябваше да е голяма, за да побере всички, поискали да се учат.

ТВОЯТ РАЙ Е НЕСЪВЪРШЕН, ВРАГ.

В едно огледало вдясно от Ранд беше надвиснал мрак. Отразяваше не коридора, а НЕГОВОТО присъствие.

МИСЛИШ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ПРЕМАХНЕШ СТРАДАНИЕТО? ДОРИ ДА СПЕЧЕЛИШ, НЯМА ДА МОЖЕШ. ПО СЪВЪРШЕНИТЕ ТИ УЛИЦИ ВСЕ ОЩЕ УБИВАТ ХОРА НОЩЕМ. ДЕЦА ХОДЯТ ГЛАДНИ ВЪПРЕКИ УСИЛИЯТА НА ТВОИТЕ СЛУГИ. БОГАТИТЕ ГРАБЯТ И ПОКВАРЯВАТ. ПРОСТО ГО ПРАВЯТ СКРИШОМ.

— По-добре е — прошепна Ранд. — Хубаво е.

НЕ Е ДОСТАТЪЧНО И НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕ. ТВОЯТ СЪН Е НЕСЪВЪРШЕН. ТВОЯТ СЪН Е ЛЪЖА. АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА ЧЕСТНОСТ, КОЯТО ТВОЯТ СВЯТ Е ПОЗНАВАЛ.

Тъмния го нападна.

Дойде като буря. Вятър, изригнал толкова ужасно, че заплашваше да обели кожата от костите му. Ранд спря, изправил рамене и взрян в нищото. Вихърът разкъса гледката пред очите му — красивия град, смеещия се град, сградата-монумент на познание и мир. Тъмния я погълна и тя отново се превърна само във възможност.

Силвиана държеше Единствената сила и усещаше как тече в нея и огрява света. Когато държеше сайдар, имаше чувството, че може да види всичко. Възхитително усещане, стига да съзнаваш, че е просто усещане. Че не е истина. Съблазънта на сайдар беше тласкала много жени към безразсъдни постъпки. Много Сини със сигурност го бяха правили в един или друг момент.

Силвиана извая Огън и сравни със земята редицата войници на Шара пред нея. Беше обучила коня си, Жилото, да не се плаши при преливане.

— Стрелците да отстъпят назад! — изрева Чубайн зад нея. — Бързо! Ротите тежка пехота, напред! — Тежко бронираните пехотинци настъпиха покрай Силвиана с брадви и боздугани, за да ударят объркания строй на шараите. С пики щеше да е по-добре, но нямаха достатъчно за всички.

Силвиана запреде нов огнен взрив по врага, за да им отвори пътя, и насочи вниманието си към стрелците на Шара високо на склона.

След като бяха заобиколили блатата, силите на Егвийн се бяха разделили на две щурмови групи. Айез Седай се бяха врязали с пехотата на Бялата кула и атакуваха шараите на Височините от запад. Огньовете вече бяха потушени и повечето тролоци се бяха смъкнали от Височините, за да нападнат долу.

Другата половина от армията на Егвийн, главно конница, бе изпратена към коридора, заобикалящ блатата и водещ към брода. Атакуваха уязвимия тил на тролоците, слезли от склоновете, за да ударят войските на Елейн, защитаващи района около брода.

Главната задача на първата група беше да си пробие път нагоре по западния склон. Силвиана започна да мята грижливо нацелени мълнии по шараите, които настъпваха да отблъснат пехотата.

— Щом пехотата си пробие път нагоре — заговори Чубайн до Егвийн, — ще трябва да накараме Айез Седай да започнат… Майко?! — извика той изведнъж.

Силвиана се извърна рязко на седлото и погледна Егвийн. Амирлин не преливаше. Лицето й беше пребледняло и тя трепереше. От сплит ли беше поразена? Не, доколкото Силвиана можеше да види.

Горе на склона се струпаха фигури и избутаха настрани пехотата на Шара. Започнаха да преливат и по войските на Бялата кула западаха мълнии, разбиваха въздуха с грохот и ослепителен блясък.

— Майко! — Силвиана се приближи до Егвийн. Сигурно Демандред я беше атакувал. Докосна ша-ангреала в ръцете на Егвийн за повече сила и запреде портал. Сеанчанката зад Амирлин грабна юздите на коня й и го задърпа към портала. Силвиана я последва с вик: — Задръжте шараите! Предупредете преливащите мъже за атака на Демандред по Амирлинския трон!

— Не — промълви немощно Егвийн, отпусната в седлото, щом се озоваха пред голямата палатка: Силвиана щеше да ги пренесе и по-надалече, но не бе опознала района достатъчно добре за дълъг скок. — Не, това не е…

— Какво стана? — попита Силвиана, след като затвори портала. — Майко?

— Гавин — отвърна тя пребледняла и разтреперана. — Ранен е. Тежко. Той умира, Силвиана!

„О, Светлина“, помисли Силвиана. Стражници! Страхувала се беше от нещо такова от мига, в който бе видяла онова глупаво момче.

— Къде?

— На Височините. Ще го намеря. Ще използвам портали, ще Отпътувам при него.

— Светлина, Майко! Имате ли представа колко опасно е това? Стойте тук и водете Бялата кула. Аз ще се опитам да го намеря.

— Не можеш да го усетиш къде е.

— Прехвърлете ми връзката му.

Егвийн замръзна.

— Знаете, че така трябва — каза Силвиана. — Ако той умре, смъртта му може да ви унищожи. Дайте ми връзката му. Това ще ми позволи да го намеря и ще ви опази, ако той умре.

Егвийн се стъписа. Как смееше Силвиана изобщо да предлага това? Но пък тя беше Червена — а те малко се интересуваха от Стражници. Силвиана не знаеше какво иска.

— Не. Не, не бих го помислила дори. Освен това, ако той умре, ще ме опази и само като прехвърля болката на теб.

— Аз не съм Амирлин.

— Не! Ако умре, ще оцелея и ще продължа да се бия. Скокът до него ще е глупост, права си, и няма да позволя и ти да го направиш. Той е на Височините. Ще пробием със сила нагоре, както бе заповядано, и можем да стигнем до него. Това е най-добрият избор.

Силвиана помисли и кимна. Да, така щеше да е най-добре.

Върнаха се на западната страна на Височините, но Силвиана кипеше отвътре. Глупав мъж! Ако загинеше, за Егвийн щеше да е много трудно да продължи боя.

Сянката нямаше нужда да порази самата Амирлин, за да я спре. Трябваше само да убие онова видиотено момче.

— Какво правят онези шараи? — попита тихо Елейн.

Биргит усмири коня си и взе далекогледа от ръцете й. Вдигна го и погледна над пресъхналата река към склона на Височините, където се беше струпало множество воини на Шара.

— Може би чакат тролоците да бъдат засипани със стрели.

— Не си много убедена.

Елейн взе далекогледа. Държеше Единствената сила, но засега не прибягваше към нея. Войската й се сражаваше при реката вече два часа. Тролоците бяха връхлетели към речното корито нагоре и надолу по Мора, но бойците ги спираха да стъпят на шиенарска земя. Блатата пречеха на врага да заобиколи левия й фланг. Десният беше по-уязвим и трябваше да се пази. Щеше да е много по-лошо, ако всички тролоци натиснеха да прехвърлят реката, но конницата на Егвийн ги биеше отзад. Това донякъде облекчаваше натиска срещу армията й.

Мъжете задържаха тролоците с пики и малкото вода, която все още течеше едва-едва в коритото, беше почервеняла от кръв. Най-добрите воини на Андор умираха, задържайки с огромно усилие зверовете. Армията на Шара, изглежда, се подготвяше за щурм от Височините, но Елейн не беше убедена, че ще атакуват скоро. Щурмът на Бялата кула на западната страна им беше създал грижи. Изпращането на армията на Егвийн да атакува Височините отзад беше гениален ход на Мат.

— Не съм много сигурна в това, което казах — отрони Биргит. — Изобщо. Вече не съм сигурна за много неща.

Елейн се намръщи. Беше помислила, че разговорът е приключил. За какво говореше Биргит?

— А спомените ти?

— Първото, което помня, е как се събудих при теб и Нинив — промълви Биргит. — Мога да си спомня разговорите ни затова, че съм била в Света на сънищата, но не мога да си спомня самото място. Всичко ми се изплъзва, като вода между пръстите.

— О, Биргит…

Биргит сви рамене.

— Не може да ми липсва това, което не помня. — Болката в гласа й опровергаваше думите й.

— Гайдал?

Биргит поклати глава.

— Нищо. Чувствам, че като че ли трябва да познавам някого с това име, но не. — Засмя се тихо. — Казах ти вече. Не знам какво съм изгубила, тъй че всичко е наред.

— Лъжеш ли?

— Кръв и пепел, разбира се, че лъжа. Все едно имам дупка в себе си, Елейн. Дълбока, зейнала дупка. Животът и спомените ми капят от нея. — Извърна очи.

— Биргит… Съжалявам.

Биргит обърна коня си и се отдалечи. Явно не искаше да го обсъждат повече. Болката й пронизваше ума на Елейн като копия.

Какво ли щеше да е да изгуби толкова много? Биргит нямаше детство, нито родители. Целият й живот, всичко, което помнеше, обикновено обхващаше по-малко от година. Елейн понечи да тръгне след нея, но стражите се отместиха, за да пропуснат Галад, с броня, табард и наметало на лорд Капитан-командир на Чедата на Светлината.

Елейн стисна устни.

— Галад.

— Сестро — каза Галад. — Допускам, че ще е напълно безполезно да те уведомя колко неуместно е за жена в твоето състояние да бъде на бойното поле.

— Ако загубим тази война, Галад, децата ми ще се родят в плен на Тъмния, ако изобщо се родят. Смятам, че боят си заслужава риска.

— Стига поне да се въздържаш да размахваш меча лично. — Галад засенчи с длан очите си и огледа бойното поле. Думите му намекваха, че й дава разрешение — разрешение — да води войските си.

Ивици светлина се изстреляха от Височините и удариха последните дракони, които поддържаха огън от полето точно зад бойците й. Такава мощ! Демандред имаше сила, засенчваща тази на Ранд. „Ако насочи тази сила срещу войските ми…“

— Защо Каутон трябваше да ме прати тук? — каза тихо Галад. — Поиска десетина от най-добрите ми мъже…

— Не искаш от мен да гадая какво се върти в ума на Матрим Каутон, нали? Убедена съм, че Мат само се прави на глупав, за да може да спечели повече.

Галад поклати глава. Хората му, струпани наблизо, сочеха тролоците, които бавно се придвижваха нагоре покрай реката на арафелския бряг. Осъзна, че десният й фланг е застрашен.

— Прати шест отряда арбалети — каза Елейн на Биргит. — Гайбон трябва да подкрепи бойците ни нагоре по реката.

„Светлина. Това започва да изглежда зле.“ Бялата кула беше там, на западния склон на Височините, където преливането беше най-яростно. Не можеше да види много, но го усещаше.

От върха на Височините бълваше дим, осветен от блясъка на взривовете на мълнии. Като буен прегладнял звяр, раздвижил се в мрака, очите му бляскат събудени.

Елейн изведнъж го осъзна. Всепроникващата миризма на пушек във въздуха, болезнените викове на войниците. Тътена от небето, трусовете в земята. Студения въздух, полегнал над земя, която нямаше да роди, кършещите се оръжия, стърженето на пики в щитове. Това бе краят. Наистина бе дошъл и тя стоеше на самия му ръб.

Вестоносец дойде в галоп, с плик в ръка. Даде правилната парола на охраната на Елейн, слезе и го пуснаха да се приближи до нея и Галад. Обърна се към Галад и му връчи писмото.

— От лорд Каутон, сър. Каза, че ще сте тук.

Галад го взе, намръщи се и го отвори.

Елейн изчака търпеливо — търпеливо, — преброи до три, след това премести коня си до неговия и се наведе да види.

Писмото бе наистина от Мат. И, както забеляза с насмешка Елейн, почеркът беше много по-хубав и правописът доста по-добър от онзи в писмото, което й беше пратил преди седмици. Дали пък напрежението от боя не го бе направило по-грамотен?

Галад,

Няма много време за красноречие. Ти си единственият, на когото доверявам тази мисия. Ще направиш каквото е правилно дори когато никой скапано не иска да го направиш. На Пограничниците може да не им стиска за това, но ще се обзаложа, че мога да го доверя на един Бял плащ. Вземи това. Елейн да ти отвори портал. Направи каквото трябва да се направи.

Мат

Галад се намръщи, после обърна плика и изтръска от него нещо сребристо. Медальон на верижка. До него се плъзна и марка на Тар Валон.

Елейн ахна, докосна медальона и преля от Силата. Не можеше. Беше едно от копията, които бе направила, онова, което бе дала на Мат. Мелар беше откраднал друго.

— Пази носещия го от преливане — каза тя. — Но защо ти го праща?

Галад обърна листа. На гърба с по-припрян почерк бе написано:

ПП. В случай че не знаеш какво означава „Каквото трябва да се направи“, означава скапано да избиеш колкото може повече от ония преливащи шараи. Ще се хвана с тебе на бас за цяла тарвалонска марка — съвсем малко е остъргана отстрани, — че можеш да убиеш двайсет.

МК

— Това е адски нечестно — изпъшка Елейн. — Кръв и кървава пепел!

— Доста неподходящ език за кралица. — Галад сгъна писмото и го прибра в джоба на наметалото си. Поколеба се, след което окачи медальона на врата си. — Чудя се дали знае какво прави, като дава на едно от Чедата артефакт, който те прави неуязвим за домогванията на Айез Седай. Заповедта е добра обаче. Ще се постарая да я изпълня.

— Можеш да го направиш значи? — попита Елейн. — Да убиеш жени?

— Някога може би щях да се поколебая — отвърна Галад. — Но нямаше да съм прав. Жените са също толкова способни да бъдат зли, колкото и мъжете. Защо трябва човек да се колебае да убие едните, а не другите? Светлината не съди човек според пола, а по сърцето.

— Интересно.

— Какво е интересно?

— Всъщност каза нещо, което не ме кара да искам да те удуша. Може би все пак има надежда за теб, Галад Дамодред.

Той се намръщи.

— Нито му е мястото, нито времето за вятърничавост, Елейн. Трябва да се погрижиш за Гарет Брин. Изглежда възбуден.

Тя се обърна и се изненада, като видя говорещия с охраната й стар пълководец.

— Генерале? — извика му.

Брин й се поклони официално от гърба на коня.

— Охраната ми ли ви спря? — попита тя, щом той се приближи. Дали се беше разчуло за Принудата на Брин?

— Не, ваше величество. — Конят му беше плувнал в пяна. Беше препускал усилено. — Не исках да ви досаждам лично.

— Нещо ви безпокои. Казвайте.

— Брат ви. Идвал ли е насам?

— Гавин ли? — Елейн погледна Галад. — Не съм го виждала.

— И аз — каза Галад.

— Амирлин беше сигурна, че е бил с войските ви… — Брин поклати глава. — Тръгнал е да се бие на предните линии. Може би е дошъл предрешен.

„Защо ще…“ Е, Гавин си беше Гавин. Щеше да иска да се бие. Но да се промъкне до предните линии предрешен някак си не изглеждаше присъщо за него. Можеше да събере няколко верни мъже и да поведе няколко атаки. Но крадешком? Гавин? Трудно й беше да си го представи.

— Ще го оповестя — каза Елейн, след като Галад се поклони и се оттегли, за да тръгне на мисията си. — Може би някой от командирите ми го е видял.

„Аха…“, помисли Мат, наведен толкова близо до картите, че лицето му беше почти наравно с тях. После махна настрани, за да накара дамане Мика да отвори портал. Можеше да Отпътува до върха на хълма Дашар за по-добра гледка. Само че последния път, когато го направи, вражески преливащи го бяха засекли и забърсаха част от билото. А и макар да беше висок, хълмът Дашар не му позволяваше да види всичко, което се разиграваше от западната страна на височините Полов.

Той се наведе над портала в масата и огледа полето долу.

Врагът изтласкваше отбранителната линия на Елейн при реката. Бяха изнесли стрелци на десния си фланг. Добре. Кръв и кървава пепел… натискът на тролоците беше почти като на конница. Трябваше да съобщи на Елейн да изкара конницата си зад пиките.

„Както когато се биех със Сана Ашраф при водопадите на Пена“, помисли той. Тежка конница, конни стрелци, тежка конница, конни стрелци. Едно след друго. „Таер’айн дай хочин диеб сене.“

Не помнеше да е бил толкова увлечен в битка. Боят срещу Шайдо изобщо не беше толкова завладяващ, макар че той изобщо не беше водил онова сражение изцяло. Битката срещу Елбар също не беше толкова удовлетворяваща. Разбира се, тя беше в много по-малък мащаб.

Демандред знаеше как да рискува. Мат го долавяше в движенията на войските. Играеше хазарт срещу един от най-добрите, живели някога, и залогът този път не беше в пари. Хвърляха заровете за живота на хора и крайната награда беше самият свят. Кръв и кървава пепел, това наистина го възбуждаше. Чувстваше се гузен, но беше възбуждащо.

— Лан е на позиция. — Мат се изправи, върна се при картите и направи няколко отметки. — Кажете му да удари.

Тролокската войска, прехвърляща речното корито при руините, трябваше да бъде съкрушена. Беше придвижил Пограничниците покрай Височините, за да атакуват уязвимите им флангове, докато Трам и обединените му сили продължаваха да ги пердашат във фронт. Трам беше избил много от тях преди и след като реката спря да тече. Онази тролокска орда беше близо до разгрома и съчетаните действия от двете страни можеха да го постигнат.

Хората на Трам бяха уморени. Можеха ли да издържат достатъчно, докато дойде Лан и удари тролоците отзад? Дано. Иначе…

Някой затули входа на командния пост, висок мъж с тъмна къдрава коса, облечен в куртката на Аша’ман. Имаше изражението на човек, току-що изтеглил губеща ръка. Светлина. Дори тролок щеше да се изнерви от този поглед.

Мин, която говореше с Тюон, се задави и млъкна. Логаин явно си имаше кръвнишки поглед специално за нея. Мат се изправи и изтупа ръцете си.

— Надявам се, че не си направил нещо много гадно на стражите, Логаин.

— Сплитовете Въздух ще се развържат сами след минута-две — отвърна грубо мъжът. — Мислех, че няма да ме пуснат да вляза.

Мат се обърна към Тюон. Беше се вцепенила като добре колосана престилка. Сеанчанците бяха подозрителни дори към жени, които можеха да преливат, да не говорим за мъже — и за някой като Логаин.

— Логаин — каза Мат. — Трябваш ми да се биеш редом с войската на Бялата кула. Онези шараи ги пердашат.

Логаин беше впил поглед в Тюон.

— Логаин! — викна Мат. — Ако не си забелязал, водим проклета война.

— Не моята война.

— Това е нашата война. На всички нас!

— Тръгнах да се бия — каза Логаин. — И каква беше наградата ми? Питай Червената Аджа. Те ще ти кажат каква е наградата за човек, оскърбен от Шарката. — Изсмя се горчиво. — Шарката искаше Дракон! И аз дойдох! Преждевременно. Просто малко преждевременно.

— Виж сега — заговори Мат и се приближи към него. — Сърдит си, защото не се оказа Дракона ли?

— Не съм толкова дребнав — отвърна Логаин. — Аз следвам лорд Дракона. Нека той да умре. Нямам място на този пир. Аз и моите трябва да сме с него, а не да се бием тук. Тази битка за живота на дребни хорица не е нищо в сравнение с битката на Шайол Гул.

— И все пак знаеш, че си ни нужен тук. Иначе щеше вече да си отишъл там.

Логаин замълча.

— Иди при Егвийн — каза Мат. — Вземи всички свои и ангажирайте онези преливащи шараи.

— А Демандред? — попита тихо Логаин. — Реве за Дракона. Има силата на десет мъже. Никой от нас не може да му се опълчи.

— Но ти искаш да опиташ, нали? — отвърна Мат. — Точно затова всъщност си тук точно сега. Искаш да те пратя срещу Демандред.

Логаин помълча, после кимна.

— Той не може да има Преродения Дракон. Ще трябва да получи мен. Драконовия… заместник, ако искаш.

„Кръв и кървава пепел… всички са побъркани.“ За жалост какво друго можеше да направи Мат срещу един от Отстъпниците? Точно сега бойният му план се въртеше около това да държи Демандред зает, да го принуждава да реагира. Докато Демандред трябваше да действа като пълководец, не можеше да нанесе кой знае колко щети като преливащ.

Трябваше да измисли как да се справи с Отстъпника. Работеше по въпроса. Работеше по него през цялата проклета битка — и не беше измислил нищо.

Надникна отново през портала. Елейн я притискаха много лошо. Трябваше да направи нещо. Да вкара сеанчанците? Беше ги поставил на южния край на полето, на бреговете на Еринин. Щяха да са коз срещу Демандред, за да не ангажира всичките си войски в боевете, които се водеха под Височините. Освен това имаше планове за тях. Важни.

Според Мат Логаин нямаше шанс срещу Демандред. Но трябваше някак да се оправи с него. Щом Логаин искаше да се опита, хубаво.

— Можеш да се биеш с него — каза Мат. — Направи го веднага или изчакай малко да отслабне. Светлина, надявам се да го изтощим. Все едно, оставям решението на теб. Избери сам момента си и атакувай.

Логаин се усмихна. Отвори портал и прекрачи през него, с ръка на меча. Имаше достатъчно гордост, за да е Преродения Дракон, това беше сигурно. Мат поклати глава. Какво ли не би дал, за да приключи с всички тези самонадеяни глупаци. Той самият сигурно беше един от тях в момента, но това можеше да се поправи. Трябваше само да убеди Тюон да зареже трона си и да избяга с него. Нямаше да е лесно, но кървава пепел, Мат водеше Последната битка. В сравнение с предизвикателството, пред което се беше изправил сега, Тюон като че ли беше лесен възел за развързване.

— Слава за мъже… — прошепна Мин. — Тепърва предстои.

— Някой да иде да провери стражите — каза Мат и се върна към картите си. — Тюон, може би ще е добре да те преместим. Това място никога не е било безопасно и Логаин току-що го доказа.

— Мога да се опазя сама — отвърна тя високомерно.

Прекалено високомерно. Мат я изгледа учудено и тя му кимна.

„Сериозно? За това ли искаш да се скараме?“ Не беше убеден, че ще мине пред шпионина. Поводът беше твърде неубедителен.

Планът му с Тюон беше да повтори онова, което Ранд беше направил някога с Перин. Ако успееше да изиграе разделение между себе си и сеанчанците и да накара с това Тюон да изтегли войските си, Сянката може би щеше да я пренебрегне. На Мат му трябваше някакво предимство.

Влязоха двама стражи. Не, трима. Третият тип лесно можеше да избегне вниманието на всеки. Мат поклати глава на Тюон — трябваше да измислят нещо по-реалистично, за което да се скарат — и отново погледна картите.

Нещо около дребния страж го зачовърка. „Прилича повече на слуга, отколкото на войник“, помисли Мат. Вдигна с усилие глава, макар че не биваше да си позволява да се разсейва от прости слуги. Да, ето го там, застанал до масата му. Изобщо не заслужаваше да му се обръща внимание, дори когато вадеше нож.

Нож.

Мат едва успя да се отдръпне, когато Сивият атакува. Изрева и посегна за един от ножовете си точно когато Мика изкрещя:

— Преливащи! Наблизо!

Докато Мин се хвърляше към Фортюона, стената на командния пост лумна в пламъци. Шараи със странни брони от метални ивици, боядисани в златно, раздраха с огън отвора. Придружаваха ги преливащи с татуирани лица: жените с дълги плътни черни рокли, мъжете без ризи, с опърпани панталони. Очите й обхванаха всичко това миг преди да събори трона на Фортюона.

Огънят блъвна във въздуха над нея, опърли пищните й коприни и погълна стената зад тях. Фортюона се освободи от хватката й и Мин примига от изненада. Беше се измъкнала от обемистото си облекло — явно беше направено да се разпада бързо, — а отдолу носеше лъскави копринени панталони и плътно прилепнала риза, и двете черни.

Тюон се надигна с нож в ръка и изсъска като подивяла котка. Мат наблизо падна по гръб на пода с някакъв мъж с нож в ръка над него. Откъде бе дошъл този мъж? Мин не помнеше да го е видяла да влиза.

Тюон се втурна към Мат, а преливащите шараи запердашиха с огън командния пост. Мин едва успя да се надигне в ужасно неудобните си дрехи. Измъкна кама и се присви до трона, с гръб към него. Земята под нея се надигаше.

Не можеше да стигне до Фортюона, тъй че се хвърли навън през задната стена, направена от онази подобна на хартия тъкан, която сеанчанците наричаха тенми.

Закашля се от пушека, но след като вече бе навън, въздухът стана по-чист. Тук нямаше шараи — всички нападаха от другите страни. Тя затича покрай стената. Преливащите бяха опасни, но ако можеше да наръга някого от тях, всичката Единствена сила на света щеше да е без значение.

Надникна зад ъгъла и един присвит там мъж със зверски поглед я изненада. Мъж с изпито лице. Кървавочервените татуировки по шията му приличаха на нокти на хищник, загърнали светлокожата му глава.

Мъжът изръмжа и Мин се просна на земята под ивицата огън и хвърли ножа си.

Мъжът го улови във въздуха. Закрачи към нея изгърбен и се усмихна свирепо.

А след това изведнъж се сгърчи, рухна на земята, изрита два пъти и издъхна. Вадичка кръв потече от устните му.

— Това — каза с отвращение женски глас — е нещо, което не би трябвало да знам как се прави. Но спирането на нечие сърце с Единствената сила е тихо. Иска изненадващо малко Сила, което ме устройва.

— Сюан! — възкликна Мин. — Не трябваше да си тук.

— Имаш късмет, че съм — изсумтя Сюан и се наведе да огледа тялото. — Ба. Гадна работа е това, но ако ще ядеш риба, трябва да си готова да я кормиш сама. Какво има, момиче? Вече си в безопасност. Няма защо да си толкова бледа.

— Ти не трябваше да си тук! — каза Мин. — Казах ти. Стой близо до Гарет Брин!

— Стоях близо до него. Почти толкова близо, колкото до кюлотите си, да ти кажа. Спасихме си взаимно живота заради това, тъй че видението ти май беше вярно. Били ли са някога погрешни?

— Не, казвала съм ти го — прошепна Мин. — Никога. Сюан… Видях аура около Брин, която означаваше, че трябва да стоите заедно или и двамата ще умрете. Точно сега виси над тебе. Каквото и да си мислиш, че си направила, видението все още не се е сбъднало. Все още го има!

— Каутон е в опасност.

— Но…

— Не ме интересува, момиче! — Земята потрепери от мощта на Единствената сила. Дамане отвръщаха на атаката. — Ако Каутон падне, тази битка е изгубена! Не ме интересува дали и двете с теб ще умрем. Трябва да помогнем. Хайде!

Мин кимна и тръгна с нея покрай раздраната платнена сграда. Огнената битка отвън беше смесица от взривове, пушек и пламъци. Гвардейци от Смъртната стража връхлетяха срещу шараите с извадени мечове.

Командният пост гореше и излъчваше такава горещина, че Мин трябваше да спре.

— Задръж — каза Сюан, притегли с Единствената сила тънка водна струя от една близка каца и ги обля. — Ще се опитам да изгася пламъците. — Насочи малък воден стълб към командния пост. — Добре. Хайде.

Мин кимна и скочи през пламъците, Сюан скочи след нея. Всички стени вътре бяха пламнали и изгаряха бързо. От тавана капеше огън.

— Там — каза Мин и примига да махне сълзите от горещината и пушека. Посочи тъмните фигури, които се бореха в средата на помещението до пламналата маса с картите на Мат. С него като че ли се биеха трима-четирима души. Светлина, всички бяха Сиви — не само един! Тюон лежеше на пода.

Мин притича покрай тялото на една мъртва сул-дам до няколко стражи. Сюан издърпа с Единствената сила един от Сивите настрани от Мат. Труповете на мъртвите стражи бяха като тъмни петна на пода. Една дамане все още бе жива, свита в ъгъла, и гледаше с ужас, каишката й бе отпусната на пода. Нейната сул-дам лежеше неподвижно до нея. Явно бяха изтръгнали каишката от ръката й и след това я бяха убили, докато се бе опитвала да си върне дамане.

— Направи нещо! — извика Мин на дамане и я сграбчи за ръката.

Но дамане само поклати глава и заплака.

— Да те изгори дано…

Таванът на сградата запращя. Мин се втурна към Мат. Един Сив беше мъртъв, но имаше още двама, в униформите на сеанчанската стража. Мин едва можеше да ги види — бяха нечовешки невзрачни. Напълно неразличими от всичко наоколо.

Мат изрева, промуши с нож един от мъжете, но копието му го нямаше. Мин не знаеше къде е. Мат се хвърли безразсъдно напред. Защо?

„Тюон“, осъзна Мин и се закова на място. Един от Сивите тъкмо коленичеше над неподвижното й тяло, вдигна кама и…

Мин хвърли ножа си.

Мат рухна на пода на крачка от Тюон — последният Сив го беше посякъл в краката. Ножът на Мин се завъртя във въздуха, блесна на пламъците и се заби в гърдите на Сивия над Тюон.

Мин си пое дъх. Не помнеше да е била толкова щастлива в живота си от това, че ножът й е излетял точно. Мат изруга и изрита с ботуш нападателя си в лицето. Довърши го с ножа, а след това грабна Тюон и я вдигна на рамо.

— Сюан също е тук — викна Мин. — Тя…

Мат само посочи. Сюан лежеше на пода. Очите й се бяха втренчили нагоре невиждащи и всички образи над нея бяха изчезнали.

Мъртва. Сърцето на Мин се сви. Сюан! Все пак тръгна към нея. Не можеше да повярва, че е мъртва, макар че дрехата й бе изгоряла от огъня, поразил и нея, и половината стена до нея.

— Навън! Бързо! — каза Мат и се закашля, бе притиснал Тюон до гърдите си. Бутна с рамо обгорялата стена и я проби.

Мин простена и се отдръпна от мъртвото тяло на Сюан. Примига, за да махне сълзите, бликнали и от пушека, и от скръбта. Закашля се и тръгна след Мат. Въздухът навън миришеше толкова сладко, беше толкова хладен.

Сградата зад тях изпращя и рухна.

След няколко мига гвардейците на Смъртната стража ги обкръжиха. Никой не се опита да вземе Тюон — която все още дишаше, макар и едва-едва — от прегръдката на Мат. Ако се съдеше по очите му, едва ли щяха и да могат.

„Сбогом, Сюан — помисли Мин и погледна назад, докато гвардейците ги изтеглиха от боя под хълма Дашар. — Дано Създателят подслони душата ти.“

Щеше да извести другите да опазят Брин, но знаеше — дълбоко в себе си, — че ще е напразно. Щеше да е изпаднал в отмъстителен гняв в мига, в който Сюан бе издъхнала — а и без това съществуваше видението.

Никога не грешеше. Понякога се мразеше за тази безукорна точност. Но никога не грешеше.

— Ударете по сплитовете им — изрева Егвийн. — Аз ще атакувам!

Не изчака да види дали й се подчиниха. Удари с толкова сила, колкото можеше да удържи, извлечена от ша-ангреала на Вора, и хвърли три огнени вълни нагоре по склона към окопаните шараи.

Около нея добре обучените бойци на Брин се мъчеха да поддържат бойните линии, докато се биеха с войниците на Шара и си пробиваха път нагоре по западния склон на Височините. Склонът беше осеян със стотици бразди и дупки, отворени от сплитовете и от едната, и от другата страна.

Егвийн настъпваше отчаяно. Усещаше Гавин там горе, но като че ли бе изпаднал в несвяст. Искрата му живот бе толкова смътна, че едва можеше да я долови. Единствената й надежда беше да си пробие с бой път през шараите и да стигне до него.

Земята изтътна, когато Егвийн изпари със сплита си една преливаща от Шара горе. Серин и другите Сестри се бяха съсредоточили върху отклоняването на вражеските сплитове, докато Егвийн поддържаше атаките. И пристъпваше напред. Стъпка след стъпка.

„Идвам, Гавин — помисли тя трескаво. — Идвам.“

— Идваме да докладваме, Вайлд.

Демандред пренебрегна вестоносците. Летеше на крилете на сокол и оглеждаше битката през птичите очи. Гарваните бяха по-добри, но всеки път, когато се опиташе да използва някой от тях, един или друг Пограничник го прострелваше. От всички обичаи, които помнеше през Вековете, защо трябваше да е точно този?

Все едно. Сокол щеше да свърши работа, въпреки че птицата се съпротивляваше на властта му. Насочваше я из бойното поле и оглеждаше отбранителни линии, позиции и движения на войски. Не му се налагаше да разчита на донесения.

Трябваше да е почти непреодолимо предимство. Луз Терин не можеше да използва такава птица. Само Вярната сила можеше да поднесе този дар. Демандред можеше да прелее само тънка струя от Вярната сила — не достатъчно за унищожителни сплитове, но можеше да е опасно по други начини. За жалост Луз Терин разполагаше със свое предимство. Портали, които гледаха над бойно поле! Притеснителни бяха нещата, които бяха открили хората от това време — неща непознати през Приказния век.

Демандред отвори очи и прекъсна връзката си със сокола. Силите му настъпваха, но всяка спечелена стъпка беше мъчителна. Десетки хиляди тролоци бяха избити. Трябваше да внимава. Броят им не беше безграничен.

В момента се намираше на източната страна на Височините, с изглед към реката долу и на североизток от мястото, където човекът на Луз Терин се бе опитал да го убие.

Беше почти срещу хълма, който според Могедиен наричаха хълма Дашар. Скалното образувание се издигаше високо. Подножието му беше чудесна позиция за команден пост, защитен от атаките с Единствената сила.

Беше толкова изкусително лично да удари там, да Отпътува и да го опустоши. Но дали Луз Терин не искаше точно това? Демандред щеше да се срази с него. Щеше. Само че да Отпътува в укреплението на врага и най-вероятно в капан, както бе обкръжено от онези високи скални стени… По-добре да привлече Луз Терин при себе си. Демандред властваше над това бойно поле. Можеше да избере къде да е сблъсъкът им.

Реката долу се беше смалила до кална вада и тролоците на Демандред се биеха да завземат южния бряг. Защитниците се държаха засега, но скоро щеше да ги надвие. Далече нагоре по реката М’хаил си беше свършил работата добре — бе отклонил водата, макар да беше съобщил за необичайна съпротива. Цивилни и малка войнишка част? Странност, която Демандред все още не беше разгадал.

Почти съжаляваше за успеха на М’хаил. Лично го беше вербувал, но не бе очаквал да се издигне толкова бързо до ранга Отстъпник.

Извърна се настрани. Три жени бяха свели глави в поклон пред него, в черно и с бели ленти. А до тях — Шендла.

Шендла. Беше мислил, че отдавна е престанал да се интересува от жени — как можеше да вирее обич редом с изгарящата страст на омразата му към Луз Терин? И все пак, Шендла… Коварна, ловка, могъща. Почти достатъчно, за да плени сърцето му.

— Какво ми носите? — попита той трите кланящи се жени в черно.

— Ловът се провали — каза Галбрайт, навела ниско глава.

— Избяга ли ви?

— Да, Вайлд. Провалихме ви. — Чу болката в гласа й. Беше водачка на женския Айад.

— Не бяхте пратени да го убиете — каза Демандред. — Този враг надвишава уменията ви. Унищожихте ли командния му пост?

— Да — отвърна Галбрайт. — Убихме шест от преливащите му, подпалихме командната сграда и унищожихме картите му.

— Той преля ли? Разкри ли се?

Тя помълча и накрая поклати глава.

Значи не можеше да знае със сигурност дали този Каутон е Луз Терин под прикритие. Подозираше, че е той, но имаше донесения от Шайол Гул, че Луз Терин е видян там, на склоновете на планината. Беше показал коварство в Последната битка преди, като скачаше от едно бойно поле на друго.

Колкото повече маневрираше Демандред срещу вражеския пълководец, толкова повече се убеждаваше, че Луз Терин е там. Щеше да е напълно в неговия стил да изпрати на север примамка, а самият той да дойде на тази битка. Луз Терин трудно отстъпваше на други да се бият вместо него. Винаги искаше сам да прави всичко, да води всяко сражение — всяка атака, ако може.

Да… Как иначе можеше Демандред да обясни умението на вражеския пълководец? Само човек с древен боен опит можеше да е толкова вещ в танца на бойните полета. В сърцевината си повечето бойни тактики бяха прости. Избягваш обкръжение по фланговете, посрещаш тежка сила с пиките, пехота — с добре стегната линия, преливащи — с други преливащи. И все пак тази изтънченост… дребните подробности… да се усъвършенства това трябваха столетия. Никой от този Век не бе живял достатъчно дълго, за да научи детайлите толкова грижливо.

През Войната на Силата единственото, в което Демандред се беше справял по-добре от приятеля си, беше като боен пълководец. Болеше го да си признае, но нямаше повече да се крие от тази истина. Луз Терин беше по-добрият в спечелването на хорските сърца. Луз Терин беше взел Илиена.

Но Демандред… Демандред беше по-добрият на война. Луз Терин така и не можеше да балансира добре между предпазливост и дързост. Обикновено задържаше и размишляваше, притесняваше се от решенията си, а накрая кипваше и се хвърляше в безразсъдна бойна акция.

Ако този Каутон наистина беше Луз Терин, явно беше станал по-добър. Вражеският пълководец знаеше кога да хвърли монетата и да остави съдбата да реши, но и не позволяваше всеки резултат да зависи от слепия шанс. От него щеше да се получи чудесен картоиграч.

Демандред все пак щеше да го надвие, разбира се. Битката просто щеше да е… по-интересна.

Отпусна ръка на меча си и се замисли за бойното поле, което бе огледал преди няколко мига. Тролоците му продължаваха атаката си при речното корито, а Луз Терин беше строил срещу тях бойците си с пики в стегнати карета — защитен ход. Зад Демандред разтърсващите земята взривове на преливащите издаваха по-големия сблъсък, между неговите Айад от Шара и Айез Седай.

Тук предимството бе на негова страна. Айад бяха много по-добри във война от Айез Седай. Кога щеше Каутон да включи в боя онези дамане? Могедиен беше докладвала за някакво разногласие между тях и Айез Седай. Дали можеше някак да разшири тази пукнатина?

Даде заповеди и трите Айад се оттеглиха. Шендла остана в очакване да й разреши да напусне. Беше й наредил да разузнава и да внимава за нови убийци.

— Притеснена ли си? — попита я той. — Вече знаеш за коя страна воюваме. Доколкото знам, не си се отдала на Сянката.

— Отдала съм се на теб, Вайлд.

— И заради мен се сражаваш редом с тролоци? Получовеци? Същества от кошмар?

— Ти каза, че биха нарекли действията ти зли. Но за мен не са. Пътят ни е ясен. След като победиш, ти ще пресъградиш света и нашият народ ще бъде съхранен. — Шендла поклати глава и нещо в него трепна. Омразата му бързо го потуши.

— Бих захвърлил всичко — каза той и я погледна в очите. — Всичко, заради шанс срещу Луз Терин.

— Обеща да опиташ — отвърна тя. — Това стига. А ако го унищожиш, ще унищожиш един свят и ще съхраниш друг. Ще те следвам. Ние ще те следваме.

Гласът й сякаш намекваше, че след смъртта на Луз Терин Демандред може би отново ще стане господар на самия себе си.

Той не беше сигурен. Властта го интересуваше само доколкото можеше да я използва срещу древния си враг. Шараите, предани и верни, бяха просто инструмент. Но вътре в него се таеше някакво желание да не е така. Това беше ново. Да, ново.

Въздухът наблизо се закриви и се огъна в себе си. Нямаше видими сплитове — беше огъване в самата тъкан на Шарката, Пътуване с Вярната сила. М’хаил бе дошъл.

Демандред се обърна и Шендла пусна ръката му, но остана до него. М’хаил бе получил достъп до естеството на Великия властелин. Това не будеше ревност у Демандред. М’хаил беше поредният инструмент. Но все пак се зачуди: имаше ли някой, на когото да откажат Вярната сила напоследък?

— Ще загубиш битката при руините, Демандред — каза М’хаил с нагла усмивка. — Тролоците ти ще бъдат съкрушени. Превъзхождаше многократно врага по численост, а те въпреки това ще те надвият! Мислех, че трябваше уж да си най-великият ни пълководец… но да загубиш от тази сган? Разочарован съм.

Демандред вдигна небрежно ръка, с два пръста нагоре.

М’хаил потръпна, щом две дузини преливащи шараи забиха щитове между него и Единствената сила. Увиха го с Въздух и го изтласкаха назад. Той се опита да се бори и огъващият въздуха ореол на Вярната сила го обкръжи, но Демандред беше по-бърз. Сътвори щит на Вярната сила и го съгради от нажежените нишки на Дух.

Нишките потръпваха във въздуха, всяка увенчана с извиващи се власинки енергия, толкова малки, че краищата им чезнеха в нищото. Вярната сила бе толкова летлива, толкова опасна. Щитът, сътворен от нея, имаше странно въздействие, изпиваше силата на друг, опитал се да я прелее.

Щитът на Демандред отнемаше силата на М’хаил и той й служеше като проводник. Демандред сбра Вярната сила и я втъка в пращящо кълбо мощ над ръката си. Само М’хаил можеше да го вижда — и очите му се ококориха, докато Демандред го изпиваше.

Беше като кръг. Извличането на енергия накара М’хаил да затрепери и да се изпоти. Този поток можеше да го изгори, ако бъдеше оставен необуздан — можеше да отскубне душата му с бушуващия порой на Вярната сила, като преляла от бреговете си река. Извиващото се кълбо от нишки в ръцете на Демандред пулсираше и пращеше, огъваше въздуха и започна да разбрида Шарката.

Тънки като паяжина пукнатини плъзнаха по земята от него. Пукнатини към нищото.

Той се приближи към М’хаил. Мъжът изпадаше в пристъп, от устните му капеше пяна.

— Ще ме слушаш, М’хаил — заговори тихо Демандред. — Не съм като другите Избрани. Пет пари не давам за политическите ти игри. Не ме интересува към кого от вас е благосклонен Великият властелин, кого от вас потупва по главата Моридин. Интересува ме само Луз Терин. Това е моята битка. Ти си мой. Аз те поднесох на Сянката и аз мога да те унищожа. Намесиш ли се в това, което правя тук, ще те угася като свещ. Разбирам, че се мислиш за силен с твоите откраднати Властелини на ужаса и необучени преливащи. Ти си дете, бебе. Вземи си хората, създай какъвто искаш хаос, но стой настрана от пътя ми. И настрана от плячката ми. Този вражески пълководец е мой.

Тялото на М’хаил трепереше издайнически, но очите му бяха пълни с омраза, не със страх. Да, винаги беше имало хляб у този.

Демандред завъртя ръката си и изхвърли струя гибелен плам със сбраната Вярна сила. Нажеженият до бяло унищожителен лъч се вряза през армиите долу при реката и изпари всеки мъж и всяка жена, които докосна. Телата им се превърнаха в точици светлина, а след това в прах — стотици изчезнаха в небитието. Лъчът остави дълга линия прогорена земя, като жлеб, изсечен от огромна секира.

— Освободете го — каза Демандред и остави щита на Вярната сила да се разпадне.

М’хаил се олюля, но не падна. Лицето му бе плувнало в пот. Той изпъшка и вдигна ръка към гърдите си.

— Гледай да оцелееш в тази битка — каза му Демандред. Обърна се и запреде сплит, за да призове сокола отново. — Ако оживееш, може би ще ти покажа как се прави това. Сигурно си въобразяваш, че искаш да ме убиеш сега, но знай, че Великият властелин гледа. А и прецени следното. Може да имаш сто кутрета Аша’ман. Аз имам над четиристотин от моите Айад. Аз съм спасителят на този свят.

След миг М’хаил Отпътува с Вярната сила. Как бе успял да я извлече след това, което Демандред току-що му бе направил? Дано не му се наложеше да го убие. М’хаил можеше да се окаже полезен.

АЗ ЩЕ СПЕЧЕЛЯ НАКРАЯ.

Ранд стоеше изправен пред бушуващите ветрове. Стоеше непоклатим, макар очите му да се бяха насълзили от взирането в непроницаемия мрак. От колко време стоеше тук? Хиляда години? Десет хиляди?

Но стоеше, напук на всичко. Нямаше да се огъне пред този вятър. Нямаше да отстъпи дори за миг.

ВРЕМЕТО ДОЙДЕ, НАЙ-СЕТНЕ.

— Времето не е нищо за теб — отвърна Ранд.

Беше вярно — и не беше. Ранд виждаше вихрещите се нишки, които оформяха Шарката. Виждаше в оформящата се тъкан бойните полета пред себе си. Онези, които обичаше, се бореха за живота си. Това не бяха възможности. Беше истината, нещата, които се случваха реално.

Тъмния обгръщаше Шарката, безсилен да я плени и унищожи, но можеше да я докосва. Пипала от мрак докосваха света. Тъмния се беше проснал над Шарката като сянка.

Там, където я докоснеше, времето за Тъмния съществуваше. Затова, макар времето да не беше нищо за Тъмния, той — или то, след като Тъмния нямаше пол — можеше да действа само в своите граници. Като… като скулптор с великолепни виждания и мечти, но ограничен от реалността на материалите, с които твори.

Ранд се взря в Шарката, неподатлив за атаката на Тъмния. Не се движеше, нито дишаше. Дъхът не беше нужен тук.

Долу умираха хора. Ранд чуваше писъците им. Толкова много.

АЗ ЩЕ СПЕЧЕЛЯ НАКРАЯ, ВРАГ. ЧУЙ КАК ПИЩЯТ. ГЛЕДАЙ КАК УМИРАТ.

МЪРТВИТЕ СА МОИ.

— Лъжи — отвърна Ранд.

НЕ. ЩЕ ТИ ПОКАЖА.

Тъмния отново завихри вероятността, сбра в едно всичко, което можеше да бъде, и тласна Ранд в ново видение.

Джюйлин Сандар не беше командир. Беше ловец на крадци, а не някакъв си благородник. В никакъв случай благородник. Работеше сам и само за себе си.

Освен сега, когато се бе озовал на бойно поле начело на отряд мъже явно защото успешно бе заловил опасни хора като ловец на крадци. Шараите натискаха срещу хората му, за да стигнат до Айез Седай. Биеха се на западната страна на Височините и работата на отряда му беше да опази Айез Седай от пехотата на Шара.

Айез Седай. Как изобщо се беше забъркал с Айез Седай? Той, добрият тайренец.

— Дръж се! — изрева Джюйлин на мъжете си. — Дръж се! — изрева отново, и на самия себе си този път. Мъжете в отряда му отблъскваха с копия и пики шарайската пехота, напираща нагоре по склона.

Не беше сигурен защо е тук, нито защо се бият в този участък. Просто искаше да остане жив!

Шараите крещяха и ръсеха проклятия на непозната реч. Имаха много преливащи, но частта срещу него бе съставена от редовни войници, снаряжени с всевъзможни оръжия, най-вече мечове и щитове. Трупове бяха осеяли земята и това затрудняваше и двете страни. Хората на Джюйлин изпълняваха заповедите и натискаха срещу шарайските бойци, докато Айез Седай и вражеските преливащи си разменяха унищожителни сплитове.

Джюйлин боравеше с копие — оръжие, което му беше донякъде познато. Отделение шараи проби между пиките на Мик и Чарн. Офицерите носеха гръдни брони, странно увити в пъстроцветни платове, докато редовите войници носеха щавена кожа, подсилена с метални плочи. Гърбовете на всички бяха изрисувани на странни шарки.

Водачът на вражеската част на шараите размаха боздуган и го натресе в главата на един пиконосец, след това събори друг. Обърна се към Джюйлин и изрева някакво проклятие.

Джюйлин замахна лъжливо с копието и когато мъжът срещу него вдигна щита си, заби в празнината между гръдната броня и ръката. Светлина, якият мъж дори не трепна! Блъсна щита си в Джюйлин и го принуди да отстъпи назад.

Копието се изплъзна от потните му пръсти. Той изруга и посегна за мечотрошача си, оръжие, което познаваше добре. Мик и другите до него се бяха вкопчили в бой с останалите от отделението на шараите. Чарн се опита да му се притече на помощ, но побеснелият шарай стовари боздугана си в главата му и я пръсна на две като орех.

— Мри, проклето чудовище! — изрева Джюйлин, скочи напред и заби мечотрошача си във врата му. Други шараи бързо настъпваха към позицията му. Джюйлин се отдръпна назад, щом мъжът срещу него се свлече и издъхна. Тъкмо навреме, понеже вражеският воин вляво от него се опита да отнесе главата му с широк замах на меча си. Върхът на меча профуча покрай ухото му и Джюйлин инстинктивно вдигна оръжието си. Мечът се прекърши на две и той бързо довърши противника си с посичане в гърлото.

Заопипва трескаво по земята да вдигне копието си. Някъде наблизо западаха огнени кълба, от Айез Седай отзад и от шараите на Височините отпред. Пръст се посипа по косата му и полепна по кръвта по ръцете му.

— Дръж се! — изрева Джюйлин на мъжете си. — Да ви изгори дано, дръжте се!

Не трябваше да е тук. Трябваше да е някъде на топло, с Аматера, и да мисли за следващия престъпник, когото да залови.

Сигурно всеки мъж на бойното поле чувстваше същото. Всички искаха да са някъде другаде.

Единственото, което можеха да направят, бе да продължат да се бият.

„Черното ти приляга“, изпрати Андрол към Певара, докато двамата се движеха през вражеската армия на върха на Височините.

„Това е нещо, което човек никога, никога не бива да казва на Айез Седай. Никога“ — отвърна тя.

Единствената му реакция бе усещане за нервност през връзката. Певара разбра. Облечени в извърнати сплитове на Маската на огледалата, те вървяха сред Мраколюбци, Твари на Сянката и шараи. И действаше. Певара носеше бяла рокля и черно наметало над нея — облеклото й не беше част от сплита, — но всеки, който надникнеше под качулката на наметалото й, щеше да види лицето на Алвиарин, от Черната Аджа. Теодрин беше с лицето на Риана.

Сплитовете на Андрол и Имарин им придаваха лицата на Ненсен и Каш, двама от слугите на Таим. Джонет изобщо не приличаше на себе си с това невзрачно лице на Мраколюбец, а и ролята си играеше добре, както ситнеше крадливо зад тях, понесъл снаряжението им. Човек никога нямаше да види добродушния мъж от Две реки в това негово ястребово лице, мазна коса и изнервено поведение.

Вървяха бързо покрай тиловите линии на армията на Сянката на Височините. Тролоци мъкнеха напред вързопи стрели. Други изоставяха редиците, за да пируват над купищата трупове. Там вряха казани за готвене. Гледката стъписа Певара. Спираха се, за да ядат? Сега?

„Само някои — изпрати по връзката Андрол. — Обичайно е и за човешките армии, макар че тези моменти се пропускат в баладите. Боят е продължил цял ден и на войниците им трябва сила, за да се бият. Обикновено се въртим на три смени. Предните линии, резервите и тези извън дежурство — бойците се изтеглят от боя, хапват колкото може по-бързо и дремват малко. После — отново на предната линия.“

Някога си беше представяла войната другояче. Беше си представяла всички ангажирани неотлъчно през всеки миг от деня. Една истинска битка обаче не беше бързо бягане. Беше бавно, мъчително, смазващо душата тътрене.

Вече беше късен следобед, малко преди смрачаване. На изток, под Височините, бойните линии се простираха надалече в двете посоки покрай сухото речно корито. Хиляди и хиляди хора и тролоци се биеха там. Много тролоци поддържаха боя, но други се качваха на Височините, за да ядат или да легнат да отдъхнат.

Тя се стараеше да не поглежда към врящите казани, макар че Джонет падна на колене и повърна до пътеката. Беше видял парчета тела, плуващи в яхнията. Докато опразваше стомаха си на земята, няколко тролоци, които ги подминаха, изсумтяха и задюдюкаха подигравателно.

„Защо натискат от Височините, за да завземат реката? — попита тя Андрол. — Тук горе позицията изглежда по-добра.“

„Може — отвърна Андрол. — Но Сянката е агресорът. Ако останат на тази позиция, това е в полза на армията на Каутон. Демандред трябва да го натиска непрекъснато. Това означава прехвърляне на реката.“

Значи Андрол и от тактика разбираше. Интересно.

„Просто съм схванал някои неща — изпрати той. — Няма да предвождам битка скоро.“

„Просто съм любопитна колко живота си живял, Андрол.“

„Странно изказване от жена, достатъчно стара, за да е баба на баба ми.“

Продължиха покрай източната страна на Височините. В далечината, на западната страна, Айез Седай си пробиваха с бой път към върха… но засега Височините се удържаха от силите на Демандред. Районът, през който вървяха, беше пълен с тролоци. Някои се покланяха тромаво, докато Певара и останалите ги подминаваха, други се присвиваха върху камъните да спят, без възглавници и завивки. Всички държаха оръжията си подръка.

— Не изглежда обещаващо — каза тихо Имарин иззад маската си. — Не си представям Таим да общува с тролоци, освен когато му се наложи.

— Напред — отвърна Андрол. — Погледнете натам.

Тролоците напред бяха отделени от група шараи, облечени в непознати униформи. Носеха броня, покрита отгоре с плат, тъй че не се виждаше метал освен на самия гръб, макар че формата на гръдните брони изпъкваше.

— Мога да си представя Таим в онази група — каза Имарин. — Първо, едва ли ще мирише толкова отвратително, колкото тук сред тролоците.

Досега Певара беше пренебрегвала вонята — беше се научила да го прави преди много години, също както пренебрегваше горещина и студ. Но сега, когато Имарин го каза, нотка от това, което надушваха другите, се промъкна през защитата й. Бързо се овладя. Но беше наистина ужасно.

— Шараите ще ни пуснат ли да минем? — попита Джонет.

— Ще видим — отвърна Певара и закрачи към тях. Останалите тръгнаха след нея.

Охраната на шараите гледаше тролоците с неприязън, като врагове. Този съюз, или каквото там беше, май никак не се харесваше на войниците на Шара: те не се и опитваха да прикрият отвращението си и много от тях бяха вързали на лицата си кърпи, за да се опазят от вонята.

Някакъв благородник — ако се съдеше по бронзовите халки на бронята му — се опита да се изпречи на пътя й. Добре заученият айезседайски поглед го задържа. „Твърде важна особа съм за теб“, казваше погледът й. Подейства идеално.

Резервният лагер на шараите се поддържаше изрядно. Войниците се въртяха на смени от запад, където се сражаваха със силите на Бялата кула. Ожесточеното преливане оттам непрекъснато притегляше вниманието й като ярка светлина.

„Какво мислиш?“, попита я Андрол по връзката.

„Ще трябва да говорим с някого. Бойното поле просто е твърде голямо, за да намерим Таим сами.“

Той й изпрати съгласието си. Не за първи път връзката им й се стори смущаваща. Налагаше й се да се справя не само със собствената си нервност, но и с тази на Андрол.

Певара спря в центъра на лагера и се огледа, за да реши към кого да се обърне. Можеше да различи слугите от благородниците. Да се обърне към някого от първите щеше да е по-безопасно, но и по-безрезултатно навярно. Може би…

— Вие!

Певара се сепна и се обърна рязко.

— Мястото ви не е тук.

Беше стар воин шарай, напълно плешив, с къса сива брада. Две дръжки на мечове с формата на змийски глави стърчаха над раменете му. Носеше оръжията кръстосани на гърба си и държеше в ръката си нещо като жезъл, но със странни дупки. Да не би да беше някаква флейта?

— Хайде с мен — заповяда мъжът. — Вайлдът трябва да ви види.

„Кой е Вайлдът?“, изпрати Певара към Андрол.

Той само поклати глава, озадачен като нея.

„Това може да тръгне много зле.“

Старият мъж ги изгледа ядосано. Какво щеше да направи, ако откажеха? Певара за миг помисли дали да не отвори портал и да избягат.

„Отиваме. — Андрол пристъпи напред. — Изобщо няма да намерим Таим, ако не говорим с някого.“

Певара се намръщи, щом Андрол тръгна след мъжа и другите Аша’ман го последваха. Побърза да ги догони. „Нали бяхме решили аз да водя.“

„Не — отвърна той. — Решихме да се правиш, че водиш.“

Тя му отвърна със смес от хладен гняв и намек, че този разговор тепърва ще продължи.

„Да не би да… ми се намръщи мисловно току-що? — отвърна й Андрол развеселен. — Впечатляващо.“

„Поемаме риск. Този мъж може да ни въвлече в какво ли не.“

„Да.“

Нещо тлееше в него. Нещо едва намекнато досега.

„Толкова ли ужасно искаш да се разправиш с Таим?“

„Да.“

Тя премълча.

„Не разбираш ли?“, попита Андрол.

„Аз също загубих приятели от него, Андрол — отвърна тя. — С очите си видях как ги отне. Но трябва да внимаваме. Не можем да поемем твърде много рискове. Все още не.“

„Това е краят на света, Певара. Ако сега не поемаме рискове, кога?“

Тя го последва, без да спори повече, удивена от съсредоточената му решимост. Таим бе пробудил нещо дълбоко в него с това, че беше взел приятелите му и ги бе Обърнал към Сянката.

Докато крачеха след стария шарай, Певара осъзна, че не разбира напълно това, което изпитва Андрол. Нейни приятелки Айез Седай също бяха взети, но не беше като загубата на Евин за Андрол. Евин се беше уповавал на Андрол, очаквал беше Андрол да го защити. Нейните Айез Седай бяха познати, приятелки — но това беше друго.

Старият воин ги отведе при голяма група хора, много от които носеха изящни облекла. Най-висшите благородници и благороднички на Шара, изглежда, не участваха в боевете, защото никой от тях не носеше оръжие. Направиха път на стария мъж, макар че няколко от тях погледнаха оръжията му и се подсмихнаха презрително.

Джонет и Имарин крачеха до Певара и Теодрин като лична охрана. Поглеждаха накриво шараите, с ръце на оръжията, и тя подозираше, че и двамата държат Единствената сила. Е, това сигурно щеше да се очаква от Властелини на ужаса, озовали се сред съюзници, към които не изпитват пълно доверие. Не беше нужно да я пазят точно по този начин, но беше мил жест. Всъщност винаги си беше мислила, че ще е от полза да си има Стражник. Беше отишла в Черната кула с намерението да вземе много Аша’ман за Стражници. Може би…

Андрол мигновено изпита ревност.

„Ти какво, да не си някоя Зелена с рояк мъже, пърхащи около нея?“

„Защо не?“, отвърна му тя развеселено.

„Твърде млади са за теб. Джонет поне. А и Теодрин е готова да се бие с теб за него.“

„Обмислям дали да ги обвържа — отвърна тя. — Не да спя с тях, Андрол. Честно. Освен това Имарин предпочита мъже.“

„Сериозно?“

„Разбира се. Не си ли го разбрал?“

Андрол като че ли се обърка. Мъжете можеха да са удивително несхватливи понякога, дори и наблюдателните като него.

Щом се озоваха в центъра на групата, Певара прегърна Единствената сила. Щеше ли да има време да направи портал, ако нещо се объркаше? Не познаваше околността, но стига да Отпътуваше някъде наблизо, това щеше да е без значение. Имаше чувството, че отива на бесилото и оглежда клупа, за да прецени дали ще прилегне добре на врата й.

Висок мъж с броня от сребърни дискове с дупки в средата стоеше в центъра и раздаваше заповеди. Пред очите им към него във въздуха полетя чаша. Андрол се вцепени. „Той прелива, Певара.“

Демандред значи? Той трябваше да е. Певара остави сайдар да потече в нея с топлото си сияние и да отмие чувствата. Старият мъж спря пред тях и прошепна нещо на Демандред. Въпреки усилените от сайдар сетива Певара не можа да чуе думите му.

Демандред се извърна към тях.

— Какво е това? Толкова бързо ли забрави М’хаил заповедите си?

Андрол падна на колене, другите — също. Колкото и да беше унизително, Певара ги последва.

— Велики — заговори Андрол, — ние просто…

— Никакви извинения! — изрева Демандред. — Никакви игри! М’хаил трябва да вземе всичките си Властелини на ужаса и да унищожи силите на Бялата кула. Само да видя някой от вас да стои настрана от боя, ще ви накарам да съжалите, че не съм ви дал на тролоците!

Андрол кимна припряно и заотстъпва назад. Камшик от Въздух, който Певара не успя да види — макар да усети болката му през връзката — изплющя през лицето му. Останалите тръгнаха след него заднешком, с наведени глави.

„Беше глупаво и опасно“, изпрати Певара.

„И ефикасно — отвърна той с ръка на бузата. Кръв закапа между пръстите му. — Знаем със сигурност, че Таим е на бойното поле, и знаем къде да го намерим. Да тръгваме.“

Галад се катереше нагоре през кошмар. Знаел беше, че Последната битка може да е краят на света, но сега… сега го усещаше.

Преливащите от двете страни се пердашеха с опустошителни удари и Височините се тресяха. Мълниите падаха толкова често, че Галад вече едва чуваше, а очите го смъдяха.

Сниши се да се прикрие, когато поредица взривове раздра земята пред него. Екипът му — дванайсет мъже с изпокъсани бели плащове — залегна зад него.

Силите на Бялата кула бяха напрегнати до предела под атаките, но така беше и със силите на Шара. Мощта на толкова много преливащи беше невероятна.

Главното ядро на пехотата на Бялата кула и голям брой войници на Шара се сражаваха тук, на западните Височини. Галад се задържаше в границите на бойното поле и търсеше преливащи шараи — сами или на малки групи. На много места бойните линии бяха разкъсани. И нищо чудно — беше почти невъзможно да се поддържат плътни линии при толкова много удари и от двете страни.

Навсякъде пъплеха малки групи войници и търсеха укритие. Други пазеха преливащите, които хвърляха огън и мълнии.

Точно тях дебнеше Галад.

Вдигна меча си и посочи три жени от Шара, застанали на върха на Височините.

Три. Три щеше да е трудно. Жените насочиха вниманието си към група мъже с пламъка на Тар Валон и мълниите им ги поразиха.

Галад вдигна четири пръста. „План четири.“ Скочи и се втурна нагоре към трите жени. Хората му преброиха до пет и го последваха.

Жените го видяха. Ако бяха останали обърнати с гръб, Галад щеше да е спечелил предимство. Едната вдигна ръка, сбра Огън и хвърли сплита към него. Пламъкът го порази и макар да усети зноя му, сплитът се разплете и се разсипа — опърли го, но той остана невредим.

Очите й се разшириха от изумление. Този поглед… вече му беше познат. Беше погледът на войник, чийто меч се е прекършил в боя, погледът на човек, видял нещо, което не може да бъде. Какво правиш, когато те провали Единствената сила, онова, на което си разчитал, че те издига над обикновените хора?

Умираш. Мечът на Галад й отнесе главата, докато една от приятелките й се опитваше да го плени с Въздух. Той усети как медальонът изстина на гърдите му и въздухът профуча около него.

„Лош избор“, помисли Галад, докато забиваше меча си в гърдите на втората жена. Третата се оказа по-умна и го замери с голям камък. Той едва успя да вдигне щита си и камъкът го разтресе. Жената вдигна втори камък, но мъжете му връхлетяха и тя падна под мечовете им.

Закълцаха я яростно с мечовете си. Нямаше нужда да са толкова усърдни, но някои Чеда имаха странни представи за способностите на Айез Седай. Веднъж Лейрд бе отрязал главата на една жена от Шара, за да я зарови отделно от тялото. Иначе щяла да се съживи на следващото пълнолуние.

Докато мъжете кълцаха другите два трупа, Голевер се приближи и каза ухилено:

— Светлината да ме изгори, ако това не е най-чудесната работа, която сме вършили някога, милорд Капитан-командир!

— Просто трябва да я свършим, Чедо Голевер — отвърна Галад.

— Ще ми се да я вършехме по-често! Ей за това са чакали Чедата столетия. Вие пръв ни я дадохте. Светлината да ви освети, Галад Дамодред. Светлината да ви освети!

— Светлината дано освети ден, когато хората да не трябва да убиват изобщо — каза уморено Галад. — Не е хубаво да се радваш на смъртта.

— Разбира се, милорд Капитан-командир — отвърна все така ухилен Голевер.

Галад огледа кървавата касапница по западния склон на Височините. Светлина, дано поне Каутон да проумяваше тази битка. За него самия бе непосилно.

— Лорд Капитан-командир! — извика уплашен глас.

Галад се обърна рязко, с ръка на меча. Беше Алханра, един от съгледвачите му.

— Какво има, Чедо Алханра? — попита Галад, щом жилестият мъж дотича до него. Тук нямаше коне. Бяха на стръмнина, а животните нямаше да реагират добре на мълниите. По-добре беше човек да разчита на краката си.

— Елате, милорд — каза задъхано Алханра. — Брат ви…

— Гавин?

„Не. Невъзможно. Той трябва да е с Егвийн, да я пази.“

Галад затича след Алханра, Голевер и другите около него го последваха.

Гавин лежеше безжизнен. Близо до него един кон бе навел глава над опърлената трева и по хълбока му се стичаше кръв. Май не беше негова обаче. Галад клекна до трупа на брат си. Гавин беше издъхнал в мъки. Но какво беше станало с Егвийн?

— Мир, братко — отрони Галад и отпусна ръка на рамото му. — Дано Светлината да…

— Галад… — прошепна Гавин и отвори очи.

— Гавин? — попита Галад изумено. Брат му имаше ужасна рана в корема. И някакви странни пръстени на ръката. Целият беше в кръв. Ръката му, гърдите… цялото тяло…

Как беше възможно все още да е жив?

„Връзката на Стражник“, осъзна той.

— Трябва да те отнесем за Цяр! При някоя Айез Седай. — Прегърна го и го вдигна.

— Галад… провалих се — тъжно каза Гавин.

— Не си.

— Не. Провалих се. Трябваше да… Трябваше да остана с нея. Аз убих Хамар. Знаеше ли това? Аз го убих. Светлина. Трябваше да избера страна…

Галад го хвана по-удобно и затича по склона към Айез Седай. Дано да не ги забележеха преливащите. Само след няколко мига обаче пръстта изригна, отхвърли ги настрани и го събори. Той изпусна Гавин и рухна до него.

Гавин потрепери и очите му зяпнаха в небето.

Галад пропълзя до него и понечи да го вдигне отново, но Гавин го стисна за ръката. Погледна го в очите.

— Аз я обичам, Галад. Кажи й го.

— Ако сте истински свързани, тя го знае.

— Това ще я нарани — отрони Гавин с пребледнели устни. — А накрая се провалих. За да го убия.

— Кого?

— Демандред — прошепна Гавин. — Опитах се да го убия, но не бях достатъчно добър. Никога… не съм бил… достатъчно… добър…

Сърцето на Галад изстина. Виждал беше да умират мъже, губил беше приятели. Това болеше повече. Светлина, колко болеше. Обичаше брат си, обичаше го безкрай… и Гавин, за разлика от Елейн, бе отвърнал на чувствата му.

— Ще те спася, Гавин — каза Галад, надигна го и се стъписа, щом усети сълзите в очите си. — Няма да остана без брат.

Гавин се закашля.

— Няма. Ти имаш друг брат, Галад. За когото не знаеш. Син на… Тигрейн… която е отишла в Пустошта… Син на Дева. Роден на Драконова планина…

„О, Светлина.“

— Недей да го мразиш, Галад — едва успя да прошепне Гавин. — Аз го мразех, но спрях. Аз… спрях…

Очите на Гавин също спряха.

Галад опипа за пулс, после седна и загледа мъртвия си брат. От превръзката на хълбока на Гавин се процеждаше кръв и земята жадно я гълташе.

Голевер се приближи, крепеше Алханра, чието почерняло лице и опърлени дрехи миришеха на пушек от удара на мълнията.

— Отведи ранените на безопасно, Голевер — каза Галад и стана. Опипа медальона на шията си. — Вземи всички и тръгвайте.

— А вие, лорд Капитан-командир? — попита Голевер.

— Аз ще направя каквото трябва — отвърна студено Галад. Студено като стомана посред зима. — Ще отнеса Светлина на Сянката. Ще въздам правосъдие на Отстъпника.

Нишката живот на Гавин угасна.

Егвийн се олюля и застина насред бойното поле. Нещо вътре в нея се откъсна. Все едно нож я прониза и изряза късчето от Гавин вътре в нея — и остави празнота.

Тя изпищя и падна на колене. Не. Не, не можеше да бъде. Та тя го усещаше, ето там, напред! Тичаше към него. Можеше да… Можеше…

Нямаше го.

Нададе вопъл, разтвори се за Единствената сила и пое в себе си толкова много, колкото можеше да удържи. Изхвърли я като огнен вал към шараите, които бяха навсякъде около нея. Бяха държали Височините доскоро, а Айез Седай бяха долу, но вече бе пълен хаос.

Помете ги със Силата, стиснала ша-ангреала на Вора. Щеше да ги унищожи! Светлина! Болеше. Болеше ужасно.

— Майко! — извика Силвиана и сграбчи ръката й. — Не се владеете, Майко! Ще избиете нашите хора! Моля ви!

Егвийн вдиша задъхана. Няколко Бели плаща залитаха към тях, понесли ранени надолу по склона.

Толкова близо! О, Светлина. Нямаше го вече.

— Майко?

Егвийн едва я чу. Опипа лицето си и напипа сълзите си.

Колко храбра беше преди. Беше твърдяла, че ще може да продължи да се бие въпреки загубата. Колко наивно! Остави огъня на сайдар да угасне в нея. С него угасна и животът. Тя се свлече на земята и усети как я вдигат и я отнасят. През портал, далече от бойното поле.

С последната си стрела Трам спаси един Бял плащ. Никога не си беше представял, че би го направил, но и това се случи. Тролокът с вълча муцуна се олюля, когато стрелата се заби в окото му, но упорито се задържа на крака, докато младият Бял плащ не се измъкна от калта и го посече в коленете.

Хората му вече бяха на палисадата и стреляха по чудовищата, които връхлитаха през речното корито. Броят им се беше смалил, но все още бяха ужасно много.

До този момент битката вървеше добре. Обединените сили на Трам се бяха развърнали по речния бряг на шиенарската страна. Надолу по течението Легионът на Дракона и знамена арбалети и тежка конница възпираха тролокския настъп. Същите събития се бяха разиграли и тук, по-нагоре по реката, където стрелци, пехотинци и конница спряха тролокското нахлуване през коритото, но припасите започнаха да се изчерпват и Трам се принуди да изтегли хората си на сравнително по-безопасното укрепление от земен насип и дървена стена.

Трам се огледа. Абел до него вдигна лъка си и сви рамене. Неговите стрели също бяха свършили. Нагоре и надолу по тясната пътека мъжете на Две реки вдигаха лъковете си. Нямаше повече стрели.

— Повече няма да дойдат — каза тихо Абел. — Момчето каза, че тази сган е последната.

Войската на Белите плащове се биеше отчаяно редом с бойците от Вълчата гвардия на Перин, но ги изтласкваха от речния бряг. Биеха се на три страни, а друга сила тролоци беше заобиколила, за да ги обкръжат напълно. Знамето на Геалдан се вееше близо до руините. Арганда държеше онази позиция с Нурел и останки от Крилатата гвардия.

Във всяка друга битка Трам щеше да е накарал хората си да пестят стрелите, за да прикриват отстъплението. Този ден отстъпление нямаше да има и заповедта да стрелят беше правилната. Момчетата бяха стреляли внимателно. Сигурно бяха избили хиляди тролоци през последните часове на боя.

Но какво е един стрелец без лъка си? „Все още мъж от Две реки — помисли Трам. — И все още решен да не допусне битката да бъде загубена.“

— Слизай долу и се строй с оръжия — извика Трам. — Оставете лъковете тук. Ще си ги вземем, когато докарат още стрели.

Повече стрели нямаше да дойдат, но за мъжете на Две реки щеше да е по-добре да вярват, че може да се върнат при лъковете си. Строиха се в редици, както ги бе обучил Трам, въоръжени с копия, брадви, мечове и дори няколко коси. Всичко, което имаха подръка, наред с щитове за бойците с брадви и мечове и добра кожена броня за всеки. Нямаше пики, за жалост. Всичките бяха у тежката пехота.

— Стойте плътно — каза Трам. — Оформете два клина. Ще натиснем в тролоците около Белите плащове.

Беше най-добрият ход, който можеше да измисли. Щяха да ударят тролоците, заобиколили току-що Белите плащове откъм тила, да ги раздробят и да помогнат на Белите плащове да се измъкнат.

Мъжете закимаха, макар и да не разбираха много от тактика. Все едно, стига да поддържаха дисциплинирано редиците, както ги беше учил.

Затичаха напред и Трам си спомни за друго бойно поле. Спомни си снега и как режеше лицето му, понесен от ужасни ветрове. В известен смисъл от онова бойно поле бе започнало всичко.

А сега свършваше тук.

Самият той застана в челото на първия клин и постави Деоан — мъж от Девенов просек, който беше служил в андорската армия — на върха на втория. Поведе хората си енергично напред, за да не остави време и на тях, и на себе си, да се замислят много за това, което предстоеше.

Когато се приближиха зад изгърбените тролоци с техните мечове, алебарди и бойни брадви, Трам потърси в себе си пламъка и празнотата. Безпокойството изчезна. Всякакви чувства се изпариха. Извади меча, който му бе подарил Ранд, с драконите, нарисувани по ножницата. Беше най-чудесното оръжие, което бе виждал. И очевидно с древен произход. Струваше му се прекалено добро оръжие за него. Същото бе изпитвал с всеки меч, който бе държал.

— Дръж плътен строй! — изрева Трам на бойците си. — Не позволявайте да ни разбият. Ако някой падне, следващият заема мястото му, а третият изтегля падналия в средата на клина.

Кимнаха му и удариха в гръб тролоците, обкръжили Чедата на Светлината при реката.

Клинът му се вряза и заора напред. Огромните тролоци се заобръщаха, за да ги спрат.

Фортюона махна с ръка на притеклите се да подменят одеждите й со’джин да я оставят. Миришеше на пушек от огъня и ръцете й бяха опърлени на няколко места. Нямаше да приеме Цяра на дамане. Смяташе Цяра за полезна придобивка, а и не малко хора от обкръжението й променяха отношението си към него. Но все още не беше сигурна дали е редно императрицата да се подложи на него, а и раните й не бяха чак толкова страшни.

Коленичилите пред нея гвардейци от Смъртната стража очакваха наказание. За втори път бяха допуснали убиец да стигне до нея и макар Фортюона да не ги обвиняваше за провала, да им откаже наказание означаваше да им отнеме честта. Сърцето й се свиваше от болка, но тя знаеше какво е длъжна да направи.

Издаде заповедта лично. Трябваше да го направи Селусия, нейният Глас, но в момента лекуваха раните й. А Карийд заслужаваше тази малка чест — да получи заповедта за екзекуцията си от самата Фортюона.

— Ще влезете в пряк бой с вражеските марат-дамане — заповяда тя на Карийд. — Всеки от вас, който беше дежурен. Бийте се доблестно за Империята и се опитайте да унищожите вражеските марат-дамане.

Видя облекчението на лицето на Карийд. Това беше начин да продължи да служи. Сигурно щеше да се прониже сам с меча си, ако му беше даден избор. Това бе проява на милост.

Обърна гръб на мъжа, който се беше грижил за нея през младостта й, мъжа, който се бе отказал от всичко, което се очакваше от него. Само заради нея. По-късно щеше да се самонакаже за това, което трябваше да направи сега. Сега бе длъжна да го почете колкото може.

— Дарбинда — каза тя и се обърна към жената, която упорито настояваше да я наричат Мин въпреки честта на новото име, което Фортюона й беше дала. Означаваше „Момиче от картини“ на Древната реч. — Ти спаси живота ми и може би живота на Принца на Гарваните. Издигам те в Кръвта, Пророчице на съдбата.

Дарбинда скръсти ръце. Колко много приличаше на Кнотаи. Упорити в своята непретенциозност бяха тези хора от континента. Всъщност бяха горди — горди — с неблагородния си произход. Изумително.

Самият Кнотаи седеше на един пън наблизо, изслушваше бойни донесения и ревеше заповеди. Битката на Айез Седай за западните Височини беше в хаос. Погледна я в очите и кимна.

Ако сред тях имаше шпиони — а Фортюона щеше да се изненада, ако нямаше, — сега беше моментът да ги подведат. Всички оцелели от нападението се бяха събрали наоколо. Фортюона беше настояла за това под предлог, че ще възнагради онези, които са й служили добре, и ще накаже провалилите се. Всеки страж, слуга и благородник щеше да я чуе.

— Кнотаи — заговори тя. — Все още не сме обсъдили какво да правя с теб. Гвардията на Смъртната стража отговаря за моята безопасност, но ти отговаряш за защитата на този лагер. Щом си подозирал, че командният ни пост не е обезопасен, защо не го каза по-рано?

— Да не би да намекваш, че това е по моя вина? — Кнотаи се изправи и махна на докладващите съгледвачи да замълчат.

— Дадох ти командването тук — заяви Фортюона. — Следователно основната отговорност за провала е твоя, нали?

Генерал Галган се намръщи. Не го приемаше така. Други наоколо хвърляха обвинителни погледи към Кнотаи. Благородни подмазвачи. Щяха да го обвинят само заради това, че не беше роден сеанчанец. Впечатляващо, колко бързо Кнотаи бе спечелил Галган на своя страна. Или Галган изразяваше чувства преднамерено? Той ли беше шпионинът? Можеше да е манипулирал Сурот или просто да беше внедрен в резерв, ако Сурот се провали.

— Не поемам отговорност за това, Тюон — каза Кнотаи. — Ти си тази, която най-тъпо настоя да наблюдаваш от лагера, след като можеше да си някъде на безопасно.

— Може би трябваше да направя точно това — каза тя хладно. — Цялата тази битка е катастрофа. Губиш терен непрекъснато. Говориш лекомислено и се шегуваш, не спазваш полагащия се протокол. Не смятам, че подхождаш към това със сериозността, подобаваща на ранга ти.

Кнотаи се изсмя. Силен, искрен смях. Добър беше в това. Май само тя видя двата стълба дим, вдигнали се точно зад него от Височините. Подходяща поличба за Кнотаи: големият риск може да донесе големи печалби. Или огромна загуба.

— Писна ми от тебе — каза Кнотаи и махна ядосано с ръка. — Ти и проклетите ви сеанчански правила само ми се пречкате.

— И на мен ми писна от теб — отвърна тя и вдигна ръка. — Изобщо не трябваше да влизаме в тази битка. По-добре да се подготвим да защитим земите си на югозапад. Няма да ти позволя да жертваш напразно живота на войниците ми.

— Вървете си тогава — изръмжа Кнотаи. — Какво ме интересува?

Фортюона се обърна рязко и се отдалечи.

— Хайде — каза на другите. — Съберете нашите дамане. Всички освен Гвардията на Смъртната стража ще Отпътуваме в лагера ни при Еринин, а оттам ще се върнем в Ебу Дар. Ще поведем истинската Последна битка там, след като тези глупаци изтощят Тварите на Сянката за нас.

Хората й я последваха. Беше ли убедителна хитрината, която разиграха? Шпионинът бе видял как бе осъдила на смърт мъжете, които я обичаха. Щеше ли да покаже това, че е безразсъдна? Безразсъдна и достатъчно самомнителна, за да изтегли войските си от Кнотаи? Беше съвсем правдоподобно. Донякъде й се искаше да направи точно това, което каза, и да се бие на юг.

Да го направи, разбира се, означаваше да пренебрегне раздраното небе, тресящата се земя и битката на Преродения Дракон. Тези поличби не можеше да подмине.

Шпионинът не знаеше това. Не можеше да я познава. Шпионинът щеше да види в нея една млада жена, толкова глупава, че да иска да се сражава сама. Така поне се надяваше.

Тъмния запреде около Ранд паяжина на възможна реалност.

Ранд знаеше, че тази борба помежду им — тази битка за онова, което можеше да бъде — е съдбоносна за Последната битка. Самият той не можеше да изтъче бъдещето. Не беше Колелото, нито нещо близко до него. Въпреки всичко, което бе станало с него, той все пак беше просто човек.

И все пак в него беше надеждата на човечеството. Човечеството имаше предопределение, избор за бъдещето си. Пътят, по който хората щяха да поемат… тази битка щеше да го реши, неговата воля в сблъсък с волята на Тъмния. Засега онова, което можеше да бъде, можеше да се окаже онова, което щеше да бъде. Да се прекърши сега означаваше да позволи на Тъмния той да избере това бъдеще.

ГЛЕДАЙ — каза Тъмния, щом нишките светлина се сплетоха, и Ранд навлезе в друг свят. Свят, който все още не се беше сбъднал, но свят, който можеше да бъде.

Ранд се намръщи, щом погледна към небето. Не беше червено и наоколо не цареше разруха. Беше се озовал в Кемлин, почти същия, какъвто го познаваше. О, имаше разлики. Парни фургони трополяха по улиците и се смесваха с движещите се конни впрягове и крачещи човешки тълпи.

Градът се беше разпрострял извън новата крепостна стена — виждаше го от високия централен хълм, на който стоеше. Можеше дори да види мястото, където Талманес беше пробил дупка в стената. Все още не беше поправена. Но градът се беше изсипал навън през нея. Здания покриваха някогашните поля.

Намръщен, Ранд се обърна и тръгна по улицата. Що за игра играеше Тъмния? Този нормален, все повече процъфтяващ град, разбира се, не можеше да е част от плановете му за света. Хората бяха чисти и не изглеждаха потиснати. Не виждаше никакви знаци на развала, които бележеха предишния сътворен за него свят от Тъмния.

Обзет от любопитство, той спря до една продавачка на плодове. Стройната жена се усмихна подканящо и махна към стоката си.

— Добре сте дошъл, добри сър. Аз съм Ренел, а дюкянът ми е втори дом за всички, които търсят най-хубавите плодове от цял свят. Имам пресни праскови от Тийр!

— Праскови!? — каза Ранд втрещено. И децата знаеха, че прасковите са отровни.

— Ха! Не бойте се, добри сър! На тези отровата им е махната. Безопасни са колкото аз съм честна.

Жената се усмихна и отхапа от една, за да го докаже. В това време изпод щанда се появи една мръсна ръка — скрито долу улично хлапе, което Ранд не бе забелязал.

Момченцето грабна един червен плод от непознат за Ранд вид и хукна. Беше толкова мършаво, че се виждаха ребрата под кожата на дребничкото му телце, а и краката му бяха толкова кльощави, че беше чудо как изобщо може да върви с тях.

Без да спира да се усмихва на Ранд, жената посегна към кръста си и извади малка пръчка с лостче отстрани. Дръпна го и пръчката изтрещя.

Хлапето се просна на земята плувнало в кръв и издъхна. Тълпата се раздвои и го подмина равнодушно, макар че един мъж, с голяма охрана около него, се наведе и взе плода от ръката на мъртвото дете. Избърса кръвта, отхапа и продължи по пътя си. След малко парен фургон се изтъркаля над трупа и го смаза в калта на улицата.

Стъписан, Ранд погледна отново жената. Тя прибра оръжието си, все още с усмивка на лицето, и го попита:

— Търсите ли някакъв определен вид плод?

— Ти току-що уби онова дете!

Жената се намръщи объркана.

— Да. Ваше ли беше, добри сър?

— Не, но… — Светлина! Жената не показа нито нотка разкаяние или загриженост. Ранд се огледа, но като че ли никой не се интересуваше от случилото се.

— Сър? — попита го жената. — Струва ми се, че би трябвало да ви познавам. Хубаво облекло, макар и малко старомодно. От коя фракция сте?

— Фракция ли?

— А къде ви е охраната? Толкова богат човек като вас трябва да е с охрана, разбира се.

Ранд я погледна в очите и побягна, щом жената отново посегна за оръжието си. Скри се зад ъгъла. Погледът в очите й… пълна липса на човешко съчувствие, пълно равнодушие. Щеше да го убие на мига, без изобщо да помисли. Знаеше го.

Други хора на улицата го видяха. Сбутаха се и започнаха да го сочат. Един, покрай когото мина, извика:

— Кажи си фракцията!

Други го подгониха.

Ранд свърна зад следващия ъгъл и се присви. Единствената сила. Смееше ли да я използва? Не знаеше какво ставаше на този свят. Както и преди, беше му трудно да се отдели от видението. Знаеше, че светът около него не е съвсем реален, но не можеше да се отърве от чувството, че е част от него.

Не рискува със Силата и засега се довери на краката си. Не познаваше Кемлин много добре, но този район помнеше. Само да стигнеше до края на тази улица и да завиеше… да, там! Видя познатото здание с табела пред портата. Мъж, коленичил пред жена със златисточервена коса. „Кралски благослов“.

Стигна до портата и тези, които го гонеха, се струпаха на ъгъла зад него. Спряха, щом се добра до входната врата с грубоватия мъж, застанал до нея. Нов пазач? Не го познаваше. Дали Бейзъл Джил все още беше ханджията, или го беше продал?

Ранд нахлу в гостилницата с разтуптяно сърце. Няколко мъже с халби следобеден ейл на масите пред тях извърнаха глави и го изгледаха. Имаше късмет — самият Бейзъл Джил стоеше зад тезгяха и търкаше чаша с кърпа.

— Господин Джил!

Дебелият мъж се обърна и се намръщи.

— Познавам ли ви? — Изгледа го от глава до пети. — Милорд?

— Аз съм Ранд!

Джил се ухили.

— О, ти ли си! Забравил те бях. Приятелят ти не е с тебе, нали? Онзи с мрачния поглед?

Хората тук не го познаваха като Преродения Дракон. Какво им беше направил Тъмния?

— Трябва да поговоря с вас, господин Джил — каза Ранд и тръгна към една от стаичките за гости на хана.

— Какво има, момче? — попита Джил, докато вървеше след него. — Някаква неприятност ли? Пак?

Ранд затвори вратата след ханджията.

— В кой Век сме?

— Четвъртия, разбира се.

— Значи Последната битка се случи?

— Да, и спечелихме! — Джил присви очи и го изгледа. — Добре ли си, синко? Как може да не знаеш…

— Бях из горите последните няколко години — каза Ранд. — Уплаших се от ставащото.

— Аа, ясно. Не знаеш ли за фракциите?

— Не.

— Светлина, синко! Доста си я загазил. Чакай, ще ти донеса знак на някоя фракция. Трябва ти, и то бързо! — Джил отвори вратата и излетя навън.

Ранд скръсти ръце, забелязал с неприязън мрака на небитието зад тлеещата камина в стаята.

— Какво си направил с тях?

ОСТАВИХ ГИ ДА МИСЛЯТ, ЧЕ СПЕЧЕЛИХА.

— Защо?

МНОГО ОТ ТЕЗИ, КОИТО МЕ СЛЕДВАТ, НЕ РАЗБИРАТ ТИРАНИЯТА.

— Какво общо има това с… — Джил се върна и Ранд замълча. Не носеше никакъв „знак на фракция“, каквото и да означаваше това. Водеше обаче трима дебеловрати пазачи. И им посочи Ранд.

— Джил… — Ранд отстъпи назад и сграбчи Извора. — Какво правиш?

— Ами, това палто, както го гледам, ще донесе добри пари. — В тона на Джил нямаше и капка колебание.

— Ще ме ограбиш?

— Ами да. — Въпросът сякаш го учуди. — Защо не?

Биячите влязоха в стаята, с тояги в ръце. Изгледаха го предпазливо.

— Заради закона — каза Ранд.

— Защо законът ще забранява кражбата? — Джил поклати глава. — Що за човек си ти, да мислиш такива неща? Ако човек не може да защити каквото има, защо трябва да го има? Ако човек не може да защити живота си, каква полза от него?

Джил махна на тримата и те тръгнаха към Ранд. Той бързо ги стегна с въжета Въздух и попита тихо:

— Взел си им съвестта, нали?

Джил се облещи и се опита да побегне, но Ранд сграбчи и него с въжета Въздух.

АКО ХОРАТА МИСЛЯТ, ЧЕ СА ПОТИСНАТИ, ЩЕ СЕ БОРЯТ. ЩЕ ИМ ОТНЕМА НЕ САМО ВОЛЯТА ЗА СЪПРОТИВА, НО САМОТО ПОДОЗРЕНИЕ, ЧЕ НЕЩО Е ГРЕШНО.

— Значи ги оставяш без състрадание? — попита Ранд, без да откъсва очи от Джил. Мъжът изглеждаше ужасѐн, че ще го убие с Единствената сила, и тримата му биячи също. Никакво разкаяние обаче. Нито трошица.

СЪСТРАДАНИЕТО Е НЕНУЖНО.

Ранд се смрази.

— Това е различно от света, който ми показа преди.

ПРЕДИ ПОКАЗАХ КАКВОТО ХОРАТА ОЧАКВАТ. ЗЛОТО, СРЕЩУ КОЕТО МИСЛЯТ, ЧЕ СЕ БОРЯТ. НО ЩЕ НАПРАВЯ СВЯТ, КЪДЕТО НЯМА ДОБРО ИЛИ ЗЛО.

САМО МЕН.

— Слугите ти знаят ли го? — прошепна Ранд. — Онези, които наричаш Избрани? Мислят, че се бият, за да станат господари и владетели на свят, сътворен от самите тях. А ти ще им дадеш това. Същия свят… само че без Светлина.

САМО МЕН.

Без Светлина. Без обич сред хората. Ужасът от това се просмука дълбоко в душата му и го потресе. Беше една от възможностите, която Тъмния можеше да избере, ако спечелеше. Не значеше, че ще спечели или че това трябва да се случи, но… О, Светлина, беше ужасно! Много по-ужасно от свят на затворници, много по-ужасно от мрачна земя и разруха.

Това си беше чист ужас. Беше пълна развала на света, отнемане на всичко красиво от него, за да остане само празна черупка. Хубава черупка, но черупка.

Предпочиташе да живее хиляда години в изтезание и да съхрани в себе си онова, което го правеше способен да прави добро, отколкото да преживее и миг в този свят без Светлина.

Обърна се с гняв срещу мрака, който поглъщаше отсрещната стена и се разрастваше.

— Грешиш, Шай’тан! — изрева той на небитието. — Искаш да ме отчаеш? Искаш да съкрушиш волята ми? Няма да стане, заклевам се. Това ме прави още по-уверен в боя!

Глух тътен отекна в непрогледния мрак. Ранд изрева, натисна с волята си и разби мрачния свят на лъжи и на хора, готови да убиват без съпричастие. Той се разпръсна на нишки и Ранд отново се озова извън времето, а Шарката се заогъва около него.

— Показваш ми истинското си сърце? — извика Ранд на небитието, щом сграбчи нишките. — Аз ще ти покажа своето, Шай’тан. Има противоположен на този свят без Светлина, който би сътворил. Свят без Сянка!

Мат закрачи бързо, за да се успокои. Тюон като че ли наистина му беше ядосана! Светлина. Щеше да се върне при него, когато му потрябваше, нали?

— Мат? — каза забързаната до него Мин.

— Иди с нея. Дръж ми я под око, Мин.

— Но…

— Тя няма нужда от много пазене. Силна е. Кръв и пепел, много е силна. Трябва да се държи под око обаче. Притеснява ме, Мин. Все едно, трябва да спечеля тази проклета война. Не мога да го направя и да ида с нея. Тъй че ще идеш с нея и ще я държиш под око, нали? Моля те.

Мин забави крачка, а после най-неочаквано го прегърна.

— Късмет, Матрим Каутон.

— Късмет, Мин Фаршоу.

Мат я пусна и нарами ашандарея. Сеанчанците вече оставяха хълма Дашар и се изтегляха към Еринин, преди да напуснат съвсем Полето на Мерилор. Демандред нямаше да им попречи. Щеше да е глупак, ако се опиташе да ги спре. Кръв и кървава пепел, в какво се въвличаше Мат? Току-що бе отпратил от бойното поле една четвърт от войските си.

„Ще се върнат“, каза си той. Стига този блъф да подействаше. Стига заровете да паднеха така, както му трябваше.

Само че тази битка не беше игра на зарове. Твърде много хитрина имаше, за да е това. Беше игра на карти по-скоро. Мат обикновено печелеше на карти. Обикновено.

Вдясно от него група мъже в тъмна сеанчанска броня напредваха към бойното поле.

— Ей, Карийд! — изрева той.

Едрият мъж го изгледа мрачно и изведнъж Мат разбра какво изпитва нажеженото парче метал, когато Перин го изгледа с чука в ръцете. Карийд закрачи към него и макар явно да се мъчеше да запази лицето си спокойно, Мат усети буреносния гръм, излъчван от него.

— Благодаря — каза вдървено Карийд, — че помогна да се опази императрицата, дано да живее вечно.

— Смяташ, че трябваше да я задържа на по-безопасно място — каза Мат. — Не на командния пост.

— Нямам право да се съмнявам в някого от Кръвта, велики — отвърна Карийд.

— Ти не се съмняваш в мен. Искаш да забиеш в мен нещо остро. Различно е.

Карийд въздъхна дълбоко.

— Извинете, велики — рече и се обърна да си тръгне. — Трябва да заведа хората си и да умрем.

— Не мисля — каза Мат. — Идвате с мен.

Карийд се обърна.

— Императрицата, дано да живее вечно, заповяда…

— Да сте на първата линия. — Мат заслони очи и огледа гъмжащото от тролоци русло на пресъхналата река. — Страхотно. Къде по дяволите мислиш, че отивам?

— Ще влезете в бой?

— Не, мисля по-скоро да се поразходя. — Мат поклати глава. — Трябва да добия представа какво точно прави Демандред… Отивам там, Карийд, и ако застанеш с хората си между мен и тролоците, ще ми е приятно. Идваш ли?

Карийд не отвърна, но спря.

— Виж, какъв избор имате? — попита Мат. — Отивате там и загивате без никаква цел? Или се опитвате да ме опазите жив за императрицата ви? Почти съм сигурен, че ме обича. Може би. Трудно е да я разбере човек тая Тюон.

— Няма да я наричате с това име — каза Карийд. — И това „тая“ е още по-обидно.

— Ще я наричам както си искам.

— Не и ако дойдем с вас — заяви Карийд. — Ако ще тръгна с вас, Принце на Гарваните, няма да търпя хората ми да слушат такива думи от вашата уста. Лоша поличба ще е.

— Е, лоши поличби не ни трябват. Добре, Карийд. Хайде да се набутаме в тия лайна и да видим какво можем да направим. В името на Фортюона.

Трам вдигна меча си като в началото на дуел, но не намери доблестен враг наоколо. Само ръмжащи, виещи, освирепели тролоци в тази битка край руините.

Тролоците се обърнаха срещу мъжете на Две реки и нападнаха. Трам, на върха на бойния клин, влезе в Тръстика на вятъра. Не отстъпваше нито крачка. Огъваше се насам и натам, но се държеше твърдо, докато разбиваха тролокската линия, и сечеше с меча си с бързи движения.

Мъжете на Две реки натиснаха напред — трън в петата на Тъмния, шип в дланта му. Викаха и ругаеха в последвалия хаос, докато се мъчеха да разцепят тролоците.

Но скоро се наложи да спрат. Тролоците връхлитаха от всички страни. Клиновидният строй, обикновено нападателна тактика, вършеше работа и тук. Тролоците се движеха покрай страните на клина и получаваха удари от мъжете на Две реки с брадви, мечове и копия.

Трам остави момчетата да се водят от наученото в упражненията. Щеше да е по-добре, ако беше в центъра и да ги окуражава, както правеше Данил сега — но беше от малцината с истински боен опит, а клиновидният строй зависеше от връх, който да държи здраво.

И той държеше здраво. Спокоен в празнотата, оставяше тролоците да връхлитат срещу него. Сменяше формите от Роса се сипе от клона в Ябълкови цветчета във вятъра и Камъни падат във вира — всички форми, които го задържаха на място, докато се биеше с многобройни противници.

Въпреки практиката през последните няколко месеца не беше толкова силен като в младостта си. За щастие тръстиката не се нуждае от сила. Липсваше му практиката от младините, но и тръстиката няма нужда от практика, за да се огъва на вятъра.

Просто го правеше.

Годините му бяха донесли разбиране за празнотата. Вече я разбираше по-добре от всякога. Годините, през които бе учил Ранд на отговорност, годините живот без Кари, годините, през които се беше вслушвал в диханието на вятъра и в шумоленето на листата…

Трам ал-Тор се превърна в самата празнота. Носеше я на тролоците, показваше им я и ги отпращаше в дълбините й.

Заобиколи ловко един тролок с козя глава, замахна с меча отстрани и го посече под прасеца. Съществото се олюля, а Трам се обърна и остави на хората си да го довършат. Вдигна рязко плувналото си в кръв оръжие и плисна тъмните капки в очите на връхлитащ тролок с кошмарно лице. Заслепеното същество нададе вой и Трам се понесе напред и разпра корема му под гръдната броня. Звярът залитна пред трети тролок, който тъкмо посичаше с брадвата си към Трам, но вместо него порази събрата си.

Всяка стъпка беше като в танц и Трам подканяше тролоците да затанцуват с него. Само веднъж се беше сражавал така, много отдавна, но празнотата не допускаше спомени. Той не мислеше за други времена. Не мислеше за нищо. Ако знаеше, че го е правил преди, беше заради инстинктивните движения — разбиране, което сякаш се беше просмукало в самите му мускули.

Трам промуши врата на един тролок с почти човешко лице, само с малко повече косми по страните. Съществото залитна назад и се свлече на земята и той изведнъж се оказа без повече врагове срещу себе си. Спря, вдигнал меча, и усети как го лъхна лек вятър. Черните зверове бягаха надолу по реката, подгонени от конници, развели знамената на Пограничните земи. Скоро щяха да налетят на стена от войници от Легиона на Дракона и да бъдат разбити, заклещени между тях и Пограничниците.

Трам почисти оръжието и пусна празнотата. Сериозността на положението го порази. Светлина! Хората му трябваше да са мъртви. Ако тези Пограничници не бяха дошли…

Прибра меча в лъскавата ножница. Червено-златният дракон улови слънчева светлина и заискри, макар че с тази облачна пелена горе едва ли бе възможно да се улови и един слънчев лъч. Трам потърси слънцето с очи и го намери зад облаците, почти на хоризонта. Беше почти залязло!

За щастие тролоците в битката тук при руините като че ли най-сетне бяха разбити. Бяха отслабени от дълго проточилото се прехвърляне на реката и падаха под ударите на хората на Лан отзад.

Скоро всичко приключи. Трам беше удържал.

Черен кон препусна насам и спря наблизо. Лан Мандрагоран — със знаменосеца и охраната му зад него. Изгледаха мъжете на Две реки от гърбовете на конете си.

— Отдавна си мисля — каза Лан на Трам. — За мъжа, който беше дал на Ранд онзи меч със знака на чаплата. Чудех се дали наистина си го е спечелил. Вече знам.

И вдигна меча си за поздрав.

Трам се обърна към хората си — грохнала от умора и плувнала в кръв тълпа още почти момчета, стиснали оръжията си. Пътят на клина им се виждаше ясно по отъпканата равнина. Десетки трупове на тролоци лежаха на полосата, през която се бяха врязали в тях. На север мъжете от втория клин вдигнаха оръжия. Бяха изтласкани назад почти до гората, но бяха удържали там и над половината бяха оцелели. Десетки добри мъже обаче бяха загинали.

Изтощените му бойци насядаха на самото бойно поле, обкръжени от трупове. Някои започнаха немощно да превързват раните си или да помагат на ранените, които бяха издърпали вътре в клина. Трам зърна отчайваща гледка на юг. Нима сеанчанците се изтегляха от лагера си при хълма Дашар?

— Е, спечелихме ли? — попита той уморено.

— Ни най-малко — отвърна Лан. — Овладяхме тази част на реката, но това е по-малката битка. Демандред натисна здраво тролоците си тук, за да ни попречи да изтеглим ресурси към по-голямата битка при брода надолу по реката. — Обърна коня си. — Събери хората си, майсторе на меча. Тази битка няма да свърши по залез-слънце. Ще сте нужни отново в следващите часове. Тай’шар Манедерен.

Конят на Лан препусна с грохот назад към Пограничниците.

— Тай’шар Малкиер — извика Трам след него.

— Значи… не сме приключили още? — попита Данил.

— Не, момче. Не сме. Но ще отдъхнем, ще Изцерим хората и ще намерим храна. — Видя край полето да се отварят портали. Каутон беше съобразил да му помогне навреме да пренесе ранените до Майен. Щеше да…

През отворите се заизсипваха хора. Стотици, хиляди. Трам се намръщи. Белите плащове наблизо се вдигаха — бяха пострадали тежко от атаките на тролоците, но идването му ги бе опазило от пълно унищожение. Силата на Арганда се строяваше при руините, а Вълчата гвардия вдигна знамето си високо.

Трам се затътри уморено през полето. Ръцете и краката му тежаха като олово. Чувстваше се по-изтощен, отколкото ако беше вадил пънове месеци наред.

При първия портал намери самата Берелайн, с няколко Айез Седай с нея. Красивата жена изглеждаше ужасно не на място сред тази кал и смърт. Роклята й беше черна и сребриста, диадемата в косата й… Светлина, не й беше мястото тук.

— Трам ал-Тор — каза тя. — Ти ли командваш тази сила?

— Почти — отвърна Трам. — Извинете, милейди Първа, но кои са всичките тези хора?

— Бежанците от Кемлин — каза Берелайн. — Пратих няколко души да видят трябва ли им Цяр. Отказаха го и настояха да ги пренесем на битката.

Трам се почеса по главата. На битката? Всички мъже — и много жени, — които можеха да държат меч, вече бяха привлечени във войската. Хората, които виждаше да идват през порталите, бяха най-вече деца и старци, и майки, останали да се грижат за малките.

— Извинете, но това е поле на смърт.

— Опитах се да им го обясня — отвърна Берелайн с нотка на раздразнение. — Твърдят, че могат да са от полза. По-добре така, отколкото да изчакат Последната битка скупчени на пътя към Бели мост, така казват.

Трам загледа намръщено как децата се пръснаха из полето. Стомахът му се обърна, когато започнаха да оглеждат ужасно осакатените мъртви. Много от тях се дърпаха уплашено назад в началото. Други започнаха да ровят из мъртъвците и да търсят сред тях хора, които може все още да са живи и да бъдат Изцерени. Няколко стари войници, оставени да охраняват бежанците, тръгнаха сред тях да търсят недоубити тролоци.

Жени и деца започнаха да събират стрели сред падналите. Това щеше да е от полза. Много. Трам с изненада видя и стотици Калайджии да се изсипват през един от порталите. Тръгнаха да търсят ранени, поведени от няколко Жълти сестри.

Трам неволно кимна. Все още го притесняваше, че позволяват на децата да гледат такива неща. „Какво пък, много по-лоши гледки ги чакат, ако се провалим тук“, каза си наум. Щом искаха да помогнат, трябваше да им се позволи.

— Кажи ми, Трам ал-Тор — попита Берелайн, — дали… Галад Дамодред е добре? Виждам хората му тук, но не и знамето му.

— Призован беше на други задачи, милейди Първа — отвърна Трам. — Надолу по реката. Нямам вест за него от няколко часа.

— Аха. Е, да Изцерим и нахраним хората ти. Може би ще дойде вест и за лорд Дамодред.

Елейн леко погали Гарет Брин по лицето. Затвори очите му, едното, после другото, и кимна на войниците, които бяха намерили тялото му. Те вдигнаха Брин на щита — краката му се полюшваха от едната му страна, главата му бе увиснала от другата — и го понесоха.

— Просто изкрещя и препусна — каза Биргит. — Право във вражеските линии. Нищо не можеше да го спре.

— Сюан е мъртва. — Чувството за загуба беше смазващо. Елейн с усилие се овладя. Трябваше да се съсредоточи върху битката. — Има ли вест от командния пост?

— Лагерът при хълма Дашар е напуснат — отвърна Биргит. — Не знам къде е Каутон. Сеанчанците са ни изоставили.

— Вдигни високо знамето ми. Докато не получа вест от Мат, аз поемам командването. Доведи съветниците ми.

Биргит тръгна да се разпореди. Гвардейките на Елейн се размърдаха неспокойно, загледани към тролоците, като напираха срещу войските на Андор при реката. Бяха запълнили изцяло коридора между Височините и блатата и заплашваха да се изсипят на шиенарска земя. Част от армията на Егвийн беше ударила тролоците от другата страна на коридора, което бе облекчило за известно време натиска срещу собствените й бойци. Но отгоре щурмуваха още тролоци и положението на хората на Егвийн изглеждаше критично.

Елейн бе учила бойна тактика, макар и да нямаше голям полеви опит, и виждаше колко зле вървят нещата. Да, бяха я известили, че позицията на тролоците по-нагоре по реката е унищожена след идването на Лан и Пограничниците. Но това много малко облекчаваше положението тук при брода.

Слънцето вече се спускаше към хоризонта. Тролоците не показваха с нищо, че ще дадат отбой, и войниците й с неохота започнаха да палят огньове и факли. Строят на войниците й в карета щеше да осигури по-добра отбрана, но това означаваше да се откажат от всякаква надежда за натиск напред. Айилците също се сражаваха, както и кайриенците. Но каретата с пики бяха сърцевината на бойния план.

„Бавно ни обкръжават“, помисли тя. Ако тролоците успееха, можеха да притискат, докато строят на андорците се пропука. „Светлина, това е лошо.“

Слънцето блесна в огнено зарево зад облаците на хоризонта. С падането на нощта тролоците печелеха ново предимство. Въздухът изстиваше с настъпването на мрака. Предишните й предположения, че тази битка ще продължи дни, вече изглеждаха глупави. Сянката натискаше с цялата си мощ. На човечеството му оставаха не дни, а часове.

— Ваше величество. — Капитан Гайбон спря до нея с командирите. Очуканата им броня и зацапаните с кръв табарди доказваха, че никой, дори тези старши офицери, не може да бъде пощаден от прекия бой.

— Съвет. — Елейн се обърна и ги изгледа поред: него, Теодор — командира на конницата — и Биргит, капитан-генерала.

— Отстъпление? — предложи Гайбон.

— Наистина ли смяташ, че можем да се оттеглим? — отвърна Биргит.

Гайбон замълча и поклати глава.

— Добре — каза Елейн. — Как печелим тогава?

— Държим на място — каза Теодор. — Надяваме се Бялата кула да спечели битката срещу преливащите шараи и да ни се притекат на помощ.

— Не ми харесва просто да седим тук — рече Биргит. — Това…

Лъч нажежен до бяло огън посече през охраната на Елейн и изпари десетки. Конят на Гайбон изчезна под него, но той самият се спаси на косъм. Конят на Елейн се вдигна на задните си крака.

Тя изруга и го овладя с усилие. Това беше белфир!

— Луз Терин! — прокънтя над полето подсилен от Извора глас. — Ще убия жена, която обичаш! Ела ми, страхливецо! Бий се!

Земята близо до Елейн се взриви, надигна знаменосеца й във въздуха и знамето лумна в пламъци. Този път Елейн бе изхвърлена от седлото, падна тежко на земята и изпъшка.

„Бебетата ми!“ Тя проплака и се превъртя. Две ръце я сграбчиха. Биргит я издърпа на седлото зад себе си и попита:

— Можеш ли да прелееш? Не. Все едно. Те ще гледат за това. Селебрейн, вдигни друго знаме! Препуснете надолу по реката с ескадрон от гвардията. Аз ще откарам кралицата в обратната посока.

Жената до коня на Биргит отдаде чест. Това беше смъртна присъда!

— Биргит, не — каза Елейн.

— Демандред иска да му привлечеш Преродения Дракон — отвърна Биргит, докато обръщаше коня. — Няма да го позволя. Дий! — Подкара коня си в галоп и нова мълния порази охраната на Елейн и издуха във въздуха няколко тела.

Елейн стисна зъби. Войските й бяха застрашени да бъдат премазани, обкръжени… а Демандред хвърляше взрив след взрив от гибелния плам, мълнии и сплитове Земя. Този мъж беше опасен колкото цяла армия.

— Не мога да се махна — каза Елейн.

— Можеш, и ще се махнеш — отвърна Биргит грубо, докато препускаше в бесен галоп. — Ако Мат е паднал — Светлината да не дава, — ще трябва да устроим нов команден пост. Неслучайно Демандред удари хълма Дашар и след това право по теб. Опитва се да унищожи командната ни структура. Длъжна си да поемеш командването от някое безопасно и тайно място. Щом се отдалечим достатъчно, за да не могат съгледвачите на Демандред да засекат преливането ти, ще направим портал и ти ще си върнеш командването. Но точно сега, Елейн, трябва да си затвориш устата и да ме оставиш да те опазя.

Беше права. Да я изгори дано. Елейн се вкопчи в гърба й, докато Биргит препускаше през бойното поле и конят й мяташе буци пръст зад тях в бесен галоп към спасението.

„Поне ме улеснява да го намеря“, помисли Галад, докато препускаше и гледаше ивиците огън, изригващи от вражеската позиция към войските на Елейн.

Заби пети в хълбоците на откраднатия кон и се вряза през Височините към източния край. Отново и отново виждаше в ума си издъхващия в прегръдката му Гавин.

— Излез срещу мен, Луз Терин! — Гласът на Демандред разтърси земята пред Галад. Беше взел живота на брат му. А сега искаше да убие сестра му.

Правилното винаги беше ясно за Галад, през целия му живот. Но никога не го беше усещал толкова ясно като сега. Нишките светлина бяха като стрелки на карта с върхове, насочени към него. Самата Светлина го водеше. Беше го подготвила, поставила го беше тук точно в този момент.

Вряза се през задните линии на силите на Шара натам, където стоеше Демандред, точно над речния бряг с изглед към войските на Елейн. Стрели западаха в пръстта около него, стрелците откриха огън без колебание пред риска да поразят свои. С изваден меч, Галад издърпа крака си от стремето и се приготви да скочи.

Стрела удари коня му и Галад скочи от гърба му. Падна тежко, но се задържа на крака и посече ръката на стрелеца с арбалета наблизо. Преливащ мъж изръмжа и се хвърли към него и медальонът с лисичата глава на гърдите му изстина.

Галад заби меча във врата на връхлитащия. Мъжът побесня, докато кръвта швиртеше от пронизания му врат с всеки удар на сърцето. Не изглеждаше изненадан, докато издъхваше, просто разгневен. Воят му привлече още внимание.

— Демандред! — изрева Галад. — Демандред, зовеш Преродения Дракон! Искаш да се сразиш с него! Той не е тук, но неговият брат е пред теб! Ще застанеш ли срещу мен?

Десетки арбалети наоколо бяха вдигнати. Конят зад Галад рухна и от ноздрите му блъвна кървава пяна.

Ранд ал-Тор. Негов брат. Потресът от смъртта на Гавин бе притъпил ума му за това разкритие. Щеше да се справи с него рано или късно, стига да оцелееше. Все още не знаеше гордост ли трябва да изпитва, или срам.

Фигура в странна, съшита от монети броня пристъпи през редовете шараи. Демандред беше горд мъж. Човек трябваше само да види лицето му, за да го разбере. Приличаше на ал-Тор всъщност. Имаше някакво сходство между двамата.

Демандред огледа Галад и кървавия меч в ръката му. Издъхващият преливащ дращеше с нокти в пръстта пред него.

— Твоят брат ли? — попита Демандред.

— Син на Тигрейн — отвърна Галад. — Която е станала Дева на копието. И е родила моя брат на Драконова планина, гробницата на Луз Терин. Имах двама братя. Ти уби другия на това бойно поле.

— Имаш интересен талисман, виждам — каза Демандред, щом медальонът изстина отново. — Разбира се, не си въобразяваш, че ще те опази от същата съдба като на брат ти? Мъртвия, искам да кажа.

— Бием ли се, сине на сенките? Или си говорим?

Демандред извади меча си, с чапли на острието и дръжката.

— Дано ми предложиш по-достойна съпротива от брат си, малко човече. Започвам да се ядосвам. Луз Терин може да ме мрази или да негодува срещу мен, но не може да ме пренебрегва.

Галад пристъпи в кръга от стрелци с арбалети и преливащи. И да спечелеше, пак щеше да загине. Но, Светлина, дано да отнесеше със себе си един от Отстъпниците. Щеше да е подобаващ край.

Демандред тръгна към него и двубоят започна.

Притиснала гръб в един сталагмит, на светлината на Каландор, потрепваща по стените на пещерата, Нинив се мъчеше да спаси живота на Аланна.

Някои жени в Бялата кула й се бяха подигравали, че разчита на обикновени техники на изцеляване. Какво можеха да направят две ръце и един конец, а Единствената сила да не го може?

Ако някоя от онези жени беше сега тук вместо нея, светът щеше да е свършил.

Условията бяха ужасни. Малко светлина, никакви инструменти освен малкото най-нужни неща, които пазеше в кесията си. Все пак Нинив започна да шие с иглата и конеца, които си носеше винаги. Беше смесила лек от билки и го натика в устата на Аланна. Нямаше да свърши много работа, но и най-малкото можеше да се окаже в помощ. Щеше да укрепи силата й, да й помогне с болката, да задържи сърцето й да не се предаде, докато Нинив се труди.

Раната беше кървава, но тя беше зашивала кървави рани и преди. Макар вътрешно да трепереше, ръцете й бяха спокойни, докато шиеше раната и измъкваше жената от самия ръб на смъртта.

Ранд и Моридин не се движеха. Но усещаше някакъв глух тътен да отеква от тях. Ранд се сражаваше. Водеше битка, незрима за нея.

— Матрим Каутон, проклет глупако. Още ли си жив?

Мат се обърна. Даврам Башийр бе спрял коня си до него в ранния вечерен сумрак.

Мат се беше придвижил с Гвардията на Смъртната стража към тила на андорските линии, сражаващи се при реката.

С Башийр освен охраната бе и жена му. Кръвта по дрехите й издаваше, че и тя е дала своята дан в боевете.

— Жив съм, да — отвърна Мат. — Обикновено съм много добър в оставането жив. Само веднъж не успях, доколкото помня, но онова не се брои. Ти какво правиш тук? Не си ли…

— Ровиха в проклетия ми ум — отвърна навъсено Башийр. — Това направиха, човече. С Дейра го обсъдихме. Няма да командвам, но защо това да ме спира да убия няколко тролока?

Мат кимна. След падането на Тенобия този мъж беше станал крал на Салдеа… но бе отказвал короната засега. Покваряването на ума му го беше потресло. Беше заявил само, че Салдеа се бие редом с Малкиер, и каза на бойците си да следват Лан. Въпросът с трона щеше да се реши, ако оцелееха.

— Какво стана с теб? — попита Башийр. — Чух, че командният пост е паднал.

Мат кимна.

— Сеанчанците ни изоставиха.

— Кръв и пепел! — извика Башийр. — Сякаш всичко друго не ни стига. Проклети сеанчански кучета!

Гвардейците от Смъртната стража около Мат не реагираха на обидата.

Силите на Елейн едва се държаха по речния бряг, но тролоците бавно ги заобикаляха нагоре по течението. Отбраната на Елейн се държеше само благодарение на упоритостта им и добрата подготовка. Огромните карета войници държаха пиките насочени навън като настръхнал трънлив плет.

Този строй можеше да бъде разкъсан, ако Демандред вкараше клинове между тях. Самият Мат водеше конни набези с андорската конница и Бандата в усилие да попречи на тролоците да се врежат в каретата пики около Елейн.

Ритъмът на битката пулсираше под пръстите му. Той усещаше какво прави Демандред. За всеки друг краят на битката изглеждаше навярно съвсем прост. Пълна атака, разбиване на каретата пики, пропукване на отбраната на Мат. Но беше много по-сложно.

Пограничниците на Лан нагоре по реката бяха съкрушили окончателно тролоците и чакаха заповеди. Добре. Щяха да му потрябват за следващата стъпка в плана.

Три от огромните карета пики се огъваха, но ако можеше да постави по един-двама преливащи във всеки център, щеше да ги укрепи. Светлината дано да закриляше онзи, който бе отвлякъл вниманието на Демандред. Атаките на Отстъпника бяха унищожили цели части пиконосци. Не беше нужно Демандред да убива всеки войник поотделно. Трябваше само да разбие карето с атаки с Единствената сила. След това тролоците щяха да ги прегазят.

— Башийр — каза Мат. — Кажи ми, моля те, че някой е чул нещо за дъщеря ви.

— Никой — отвърна Дейра. — Съжалявам.

„Кръв и пепел — помисли Мат. — Горкият Перин.“

„Горкият аз.“ Как щеше да го направи без Рога на Валийр? Светлина! Не беше сигурен, че може да го направи дори с проклетия Рог.

— Тръгвай — каза Мат. — Иди при Лан. Той е нагоре по реката. Кажи му да удари тролоците, опитващи се да заобиколят десния фланг на Андор! И му кажи, че скоро ще имам нови заповеди за него.

— Но аз…

— Не ме интересува, че си скапано докоснат от Сянката! — прекъсна го Мат. — Сърцето на всеки човек е докосвано от пръстите на Тъмния и това е проклетата истина. Можеш да го надвиеш. Тръгвай към Лан и му кажи какво трябва да се направи!

За миг Башийр се вцепени. След това — странно — се усмихна широко изпод провисналите си мустаци. Проклети салдейци! Обичаха да им се крещи. Думите на Мат сякаш го въодушевиха и той препусна в галоп, жена му препусна до него. Но не и преди да хвърли обичлив поглед на Мат, което го накара да се почувства неловко.

Тъй. А сега… трябваше му войска. И портал. Трябваше му един проклет портал. Беше отпратил дамане. Защо не бе задържал поне една? Макар че от тях кожата му настръхваше все едно са я полазили паяци.

Дръпна юздите на Пипс и Смъртната стража спря с него. Неколцина запалиха факли. Определено си бяха получили бъхтенето, което искаха, щом бяха тръгнали с него на бой с шараите. Но като че ли ги сърбеше за още.

„Там“, помисли Мат и подкара Пипс към воинската част южно от каретата пики на Елейн. Заклетите в Дракона. Преди сеанчанците да напуснат хълма Дашар, Мат беше изпратил тази войска в подкрепление на частите на Елейн.

Все още не знаеше какво да мисли за тях. Не беше на Полето на Мерилор, когато се бяха събрали, но беше чул донесения. Хора от всякакъв ранг и съсловие, от всички народности, обединили се, за да се бият в Последната битка без оглед на васална вярност или държавни граници. Ранд бе отменил всички клетви и бе прекъснал всякакви други връзки.

Мат подкара в бърз тръс — гвардейците на Смъртната стража затичаха, за да не изостанат — покрай тила на андорската отбрана. Светлина, редиците им се огъваха. Това беше лошо. Е, беше направил залога си. Вече можеше само да яхне проклетата битка и да се надява да не се огъне прекалено.

Докато препускаше към Заклетите в Дракона, до ушите му стигна нещо нелепо. Пеене? Мат дръпна рязко юздите. Огиерите бяха влезли в бой с тролоците и бяха натиснали през сухото речно корито, за да помогнат на левия фланг на Елейн срещу блатата и да попречат на чудовищата да заобиколят оттам.

Сега стояха на място, непоклатими като дъбове пред порой, сечаха с брадвите си и пееха. Тролоци лежаха на грамади около тях.

— Лоиал! — изрева Мат, изправен на стремената. — Лоиал!!!

Един от огиерите се отдръпна от боя и се обърна. Мат се стъписа. Ушите на кроткия му обикновено приятел се бяха изпънали назад, зъбите — стиснати от гняв, пръстите му — стегнати около плувналата в кръв брадва. Светлина, това изражение вся ужас в Мат. По-скоро щеше да гледа десет души, помислили, че ги е измамил, отколкото да се бие с един разгневен огиер!

Лоиал извика нещо на другите и отново се включи в боя. Безмилостното избиване на тролоци продължи. Чудовищата и огиерите бяха почти еднакви на ръст, но огиерите някак сякаш се извисяваха над Тварите на Сянката. Не се биеха като войници, а като секачи, събарящи дървета. Просто сечаха и зверовете падаха. Мат знаеше, че огиерите мразят да убиват дървета, но сечта на тролоци сякаш ги опияняваше.

Разбиха тролокския юмрук, с който се сражаваха, и го принудиха да се разбяга. Войниците на Елейн настъпиха и спряха останалата тролокска орда, а няколкотостотин огиери се изтеглиха назад към Мат. Той забеляза, че сред тях има и немалко сеанчански огиери — Градинарите. Не беше заповядвал това. Двете групи се сражаваха заедно, но сякаш почти не се поглеждаха едни други.

Всички, и мъже, и жени, имаха многобройни рани по ръцете и краката. Не носеха броня, но повечето рани изглеждаха нищожни, сякаш кожата им беше здрава като кора на дъб.

Лоиал закрачи към Мат и Смъртната стража, вдигнал брадвата си на рамо. Панталоните му бяха потъмнели до бедрата все едно беше газил във вино.

— Мат — рече той и вдиша дълбоко. — Направихме каквото ни помоли. Ни един тролок не се промъкна покрай нас.

— Свършихте чудесна работа, Лоиал — каза Мат. — Благодаря ви.

Зачака за отговор. Нещо витиевато и изпълнено със страст, несъмнено. Лоиал вдишваше и издишваше с дробове, които можеха да поберат въздух за цяла стая. Никакви думи. Другите с него, макар много от тях да бяха по-стари от Лоиал, също мълчаха. Някои вдигнаха факли. Блясъкът на слънцето се беше скрил зад хоризонта. Нощта бе над тях.

Тихи огиери. Виж, това беше странно. Но огиери на война… такова нещо Мат не беше виждал никога. Нямаше дори спомен за това сред спомените, които не бяха негови.

— Трябвате ми — каза Мат. — Трябва да обърнем тази битка или с нас е свършено. Хайде.

— Свирачът на Рога заповядва! — изрева Лоиал. — Брадви горе!

Мат потръпна. Ако някой ден му потрябваше някой да му изреве съобщение от Кемлин до Кайриен, вече знаеше кого да помоли. Само че сигурно щяха да го чуят чак до Погибелта също така.

Сръга Пипс напред и огиерите тръгнаха около него и Гвардията на Смъртната стража.

— Почитаеми — заговори Карийд, — на мен и хората ми е заповядано да…

— Да идете да измрете на първата линия, знам. Скапано работя по това, Карийд. Просто дръж меча по-настрана от корема си засега, моля.

Лицето на Карийд помръкна, но той си замълча.

— Тя всъщност не иска да умрете, знаеш ли — каза Мат. Трябваше да спре дотук, за да не издаде плана си да я върне.

— Ако смъртта ми служи на императрицата, дано да живее вечно, ще умра на драго сърце.

— Ти си побъркан бе, Карийд! За жалост, аз също. В добра компания си. Ей, вие там! Кой командва тази войска?

Бяха стигнали до задните редици, където бяха разположени резервите на Заклетите в Дракона, ранените и отдъхващите от боя в първите редове.

— Милорд? — попита един от съгледвачите. — Лейди Тина ще да е.

— Иди и я доведи — нареди Мат. Заровете непрекъснато трополяха в главата му. Също така нещо го теглеше на север, все едно около гърдите му бяха вързани конци и го дърпаха натам.

„Не сега, Ранд — помисли той. — Точно сега съм зает.“

Нямаше вихър от цветове този път, само мрак. Тъмно като сърце на мърдраал. Дърпането се усили.

Мат разкара видението. „Не сега!“

Работа имаше да свърши тук. Имаше план. Светлина, дано само да се получеше.

Тина се оказа хубавичко момиче, по-младо, отколкото бе очаквал, високо и със здрави ръце и крака. Носеше дългата си кафява коса на опашка, макар че няколко къдрици като че ли напираха да се отскубнат на свобода. Беше с бричове и беше видяла много бой, ако се съдеше по меча й и кръвта по ръкавите.

Спря коня си пред него и го изгледа преценяващо.

— Сетихте се най-после за нас, а, лорд Каутон?

Да, определено му напомняше за Нинив.

Мат погледна към Височините. Огнената битка между Айез Седай и шараите там се беше заплела ужасно.

„Гледай само да я спечелиш, Егвийн. Разчитам на теб.“

— Войската ви — каза Мат. — Казаха ми, че няколко Айез Седай са се присъединили към вас.

— Няколко, да — отвърна тя предпазливо.

— Ти от тях ли си?

— Не. Не точно.

— Не точно? Какво искаш да кажеш? Виж, трябва ми портал. Ако не получим, тази битка може да се загуби. Моля те, кажи ми, че имаш преливащи, които могат да ни прехвърлят където ми трябва.

Тина присви устни.

— Не се опитвам да ви дразня, лорд Каутон. Научила съм се обаче да не казвам някои неща, а старите навици държат. Самата аз бях прогонена от Бялата кула поради… сложни причини. Съжалявам, но не знам сплита за Пътуването. Знам със сигурност, че повечето при нас са твърде слаби за този сплит. Много Сила е нужна за него, над възможностите на повечето…

— Аз мога да го направя.

Жена с червена рокля излезе от редиците с ранените, където явно беше Церила. Беше тънка и кокалеста, с кисела физиономия, но Мат толкова се зарадва, като я видя, че бе готов да я разцелува. Щеше да е все едно да разцелува счупено стъкло. И все пак щеше да го направи.

— Теслин! — викна той. — Какво правиш тук?

— Бия се в Последната битка, мисля — отвърна тя и изтупа ръцете си. — Не го ли правим всички?

— Но при Заклетите в Дракона?

— Когато се върнах, Бялата кула не ми се стори много удобно място. Променила се е. Възползвах се от възможността тук, след като имаха нужда от мен. Е, портал ли искаш? Колко голям?

— Достатъчно голям, за да прехвърлим колкото може повече от тези войски тук, Заклетите в Дракона, огиерите и това конно знаме от Бандата на Червената ръка.

— Ще ми трябва кръг, Тина — каза Теслин. — Никакви възражения, че не можеш да преливаш. Усещам го в теб, а всички предишни обещания и клетви тук са отменени за нас. Събери другите жени. Къде отиваме, Каутон?

Мат се ухили.

— На върха на Височините.

— Височините! — изуми се Карийд. — Но вие ги изоставихте в началото на битката. Отстъпихте ги на Тварите на Сянката!

— Точно така.

А сега… Сега имаше шанс да довърши това. Силите на Елейн се държаха край реката, Егвийн се сражаваше на западната страна… Мат трябваше да завземе източната страна на Височините. Знаеше, че след като сеанчанците си бяха заминали и повечето негови войски бяха заети около подножията на Височините, Демандред ще прати голяма сила шараи и тролоци по платото на североизток, за да заобиколят долу през речното корито и зад войските на Елейн. Армиите на Светлината щяха да бъдат обкръжени и подложени на милостта на Демандред. Единственият му шанс бе в това да попречи на войските на Демандред да слязат от Височините въпреки превъзхождащия им брой. Светлина. Беше нищожен шанс, но понякога човек трябва да заложи на единствения шанс, който му е подръка, нали така?

— Разтегляте опасно силите ни — каза Карийд. — С местенето горе на войските, които са нужни тук, рискувате всичко.

— Вие поискахте да отидете на предните линии — отвърна Мат. — Лоиал, с нас ли сте?

— Удар в сърцето на врага ли, Мат? — попита Лоиал и надигна брадвата си. — Няма да е най-лошото място, където съм попадал с някого от вас тримата. Все пак се надявам, че Ранд е добре. Така смяташ, нали?

— Ако беше мъртъв, щяхме да сме го разбрали — каза Мат. — Ще трябва да се оправи сам, без Матрим Каутон да го спасява този път. Теслин, дайте ни го този портал! Тина, организирай силите си. Кажи им да са готови за щурм през отвора. Трябва да завземем бързо северния склон на Височините и да го задържим, каквото и да хвърли Сянката срещу нас!

Егвийн отвори очи. Намираше се в някаква стая, въпреки че изобщо не трябваше да е в стая. Хубава стая при това. Прохладният въздух миришеше на сол и тя лежеше в мека постеля.

„Сънувам“, помисли си. Или може би беше умряла. Щеше ли това да обясни болката? Такава ужасна болка. Нищото щеше да е по-добре, много по-добре от тази агония.

Гавин го нямаше. Откъсната частица от самата нея.

— Забравям колко е млада. — Из стаята се носеше шепот. Гласът бе познат. Силвиана? — Грижи се за нея. Трябва да се върна на бойното поле.

— Как върви? — Егвийн познаваше и този глас. Росил, от Жълтите. Беше отишла в Майен с новачките и Посветените, за да помагат в Цяра.

— Битката ли? Зле върви. — Силвиана нямаше навик да подслажда думите си. — Пази я, Росил. Тя е силна. Не се съмнявам, че ще се измъкне от това, но винаги е грижа.

— Помагала съм и преди на жени, загубили Стражниците си, Силвиана — каза Росил. — Уверявам те, доста способна съм. През следващите няколко дни няма да е годна за нищо, но след това ще започне да се оправя.

Силвиана изсумтя.

— Онова момче… Трябваше да съобразя, че ще я съсипе. Още в деня, когато го видях за първи път, трябваше да го хвана за ушите, да го хвърля в някоя далечна ферма и да го оставя да работи като ратайче там следващите десет години.

— Не можеш толкова лесно да обуздаеш едно сърце, Силвиана.

— Стражниците са слабост — отвърна тя. — Това са били всички те винаги и това ще бъдат. Онова момче… онова глупаво момче…

— Онова глупаво момче — отрони Егвийн — спаси живота ми от сеанчански убийци. Нямаше сега да съм тук и да скърбя, ако не го беше направил. Бих те посъветвала да помниш това, Силвиана, когато говориш за мъртвите.

Двете се смълчаха. Егвийн се помъчи да надвие болката от загубата. Беше в Майен, разбира се. Силвиана я бе пратила при Жълтите.

— Ще го запомня, Майко — промълви Силвиана. Успя дори да прозвучи разкаяно. — Починете си добре. Аз ще…

— Мъртвите ще почиват, Силвиана. — Егвийн се надигна в постелята.

Силвиана и Росил стояха на прага на красивата стая с диплещите се от тавана сини завеси, обшити с бисери. И двете скръстиха ръце и я изгледаха строго.

— Преживяла сте нещо изключително болезнено, Майко — каза Росил. Лейлвин стоеше на пост пред прага. — Загубата на Стражник може да спре всяка жена. Нищо срамно няма в това да си позволите време, за да се справите със скръбта.

— Егвийн ал-Вийр може да скърби. — Егвийн се изправи. — Егвийн ал-Вийр загуби мъж, когото обичаше, и усети смъртта му през връзката. Амирлин съчувства на Егвийн ал-Вийр, както би съчувствала на всяка Айез Седай, справяща се с такава загуба. А след това, пред лицето на Последната битка, Амирлин би очаквала жената да се овладее и да се върне в боя.

Тръгна през стаята, всяка стъпка — по-твърда от предишната. Протегна ръка към Силвиана и кимна към ша-ангреала на Вора в ръката й.

— Това ще ми трябва.

Силвиана се поколеба.

— Освен ако двете не държите да разберете колко точно съм способна в момента — каза Егвийн, — не бих ви посъветвала да проявявате неподчинение.

Силвиана погледна Росил, а тя въздъхна и кимна с неохота. Силвиана подаде пръчката на Егвийн.

— Не съм съгласна с това, Майко — каза Росил. — Но ако настоявате…

— Настоявам.

— … тогава ще ви дам един съвет. Чувството ще заплашва да ви съкруши. При загубата на Стражник привличането на сайдар ще е трудно. Ако все пак го постигнете, айезседайското спокойствие ще е невъзможно. Това може да е опасно. Много опасно.

Егвийн се отвори към сайдар. Както бе казала Росил, оказа се трудно да прегърне Извора. Твърде много чувства се бореха да задържат вниманието й, обсебваха я и отнемаха спокойствието й. Изчерви се, след като отново не успя.

Силвиана отвори уста, явно за да я посъветва да се върне и седне на леглото си. В този момент Егвийн намери сайдар, цветната пъпка в ума й разцъфна и Единствената сила нахлу в нея. Изгледа Силвиана предизвикателно и започна да сплита портал.

— Не чухте съвета ми до края, Майко — каза Росял. — Няма да можете да прогоните напълно чувствата, които ви безпокоят. Единственият ви избор е труден — да надмогнете скръбта и болката с по-силни чувства.

— Това изобщо не би трябвало да е трудно. — Егвийн вдиша дълбоко и притегли още от Единствената сила. Покори се на гнева. Гняв към Тварите на Сянката, които застрашаваха света, ярост към тях, че й бяха отнели Гавин.

— Ще ми трябват очи, които да ме следят — заяви Егвийн, отхвърляйки предишните думи на Силвиана. Гавин не беше слабост за нея. — Ще ми трябва друг Стражник.

— Но…

Егвийн спря Росил с поглед. Да, повечето жени чакаха. Да, Егвийн ал-Вийр бе наранена от загубата си и никой нямаше да може да замени Гавин. Но тя вярваше в Стражниците. Амирлинският трон се нуждаеше от някой, който да й пази гърба. Освен това всеки, с връзка на Стражник беше по-добър боец от човек без нея. Да продължи без Стражник означаваше да откаже на Светлината един добър войник.

Тук имаше една личност, която бе спасила живота й. „Не — възрази частица от нея, когато погледът й се спря на Лейлвин. — Не сеанчанка.“

Друга частица от нея, Амирлин, се изсмя на това. „Престани да си такова дете.“ Щеше да има Стражник.

— Лейлвин Безморска — каза високо Егвийн. — Ще приемеш ли този дълг?

Жената коленичи и наведе глава.

— Аз… Да.

Егвийн оформи сплита за връзката. Лейлвин се изправи, вече не толкова уморена на вид, и си пое дъх. Егвийн отвори портал до другата страна на стаята, а оттам — друг, до полето, където се сражаваха хората й. Взривове, крясъци и грохот на оръжия в щитове нахлуха през него.

Тя прекрачи и се върна на полето на смъртта, понесла със себе си яростта на Амирлин.

Демандред беше майстор с меча. Галад го беше предполагал, но предпочиташе сам да провери предположенията си.

Двамата се дуелираха в кръга от гледащи шараи. Бронята на Галад беше по-лека, само ризница под табарда, и стъпката му бе по-бърза. Сплетените дискове на Демандред бяха по-тежки от простата ризница, но добри срещу меч.

— По-добър си от брат си — каза Демандред. — Той умря лесно.

Опитваше се да го разгневи. Не успя. Хладнокръвно, предпазливо Галад атакува с Придворният потупва ветрилото си. Демандред отвърна с нещо много подобно на Соколът връхлита и отби атаката. Отстъпи назад и тръгна по края на кръга, с меча изнесен настрани. Отначало беше приказвал много. Сега само хвърляше по някоя подигравка от време на време.

Кръжаха един срещу друг, огрени от факлите в ръцете на шараите. Едно завъртане. Две.

— Хайде — подкани го Демандред. — Чакам.

Галад замълча. Всеки миг, който спечелеше, беше миг, в който Демандред нямаше да хвърли унищожителен огън по Елейн и войските й. Отстъпникът, изглежда, го осъзна, защото нападна. Три удара: долу, странично, косо. Галад отби и трите с мълниеносна бързина.

Движение отстрани. Камък, който Демандред беше хвърлил по него с преливане. Галад го избегна на косъм и вдигна меча срещу последвалите удари. Свирепите посичания отгоре — Глиганът връхлита по склона — изтрещяха в меча му. Той издържа и това, но не можа да спре последвалото извиване на меча, което поряза ръката му под лакътя.

Демандред отстъпи назад и кръвта на Галад закапа от лезвието на меча му. Закръжиха отново, без да откъсват очи един от друг. Галад усети топлината в ръкавицата си — кръвта течеше по ръката му. Загубата на кръв можеше да забави човек, да го отслаби.

Галад вдиша и издиша. Изостави всякаква мисъл, всякаква тревога. При следващия замах на Демандред предвиди удара, отстъпи встрани, замахна надолу с две ръце и острието захапа дълбоко в кожената броня зад наколенника на Демандред. Мечът се хлъзна по бронята, но се впи в плътта отдолу.

Лицето на Отстъпника се изкриви в гримаса.

— Ти ми пусна кръв. Отдавна никой не го беше правил.

Земята под Галад започна да се надига и разтваря. Той скочи отчаяно напред, колкото може по-близо до Демандред… принуди го да спре преливането, за да не рухне. Отстъпникът изпъшка и замахна, но Галад беше в гарда му.

Беше твърде близо за пълен замах, така че вдигна меча си и натресе ефеса в лицето на Демандред. Той улови ръката му, но Галад сграбчи с другата шлема му и дръпна здраво, за да го смъкне над очите на Отстъпника. Изпъшка. Двамата се вкопчиха един в друг, без да могат да помръднат.

След това, с болезнен звук, който Галад чу много отчетливо, мускулът на посечената му ръка се скъса и изтръпналите му пръсти изпуснаха меча, а Демандред го отхвърли назад и замахна…

Галад рухна на колене. Дясната му ръка — отсечена при лакътя — тупна на земята пред него.

Демандред отстъпи назад задъхан. Беше се притеснил. Добре. Галад притисна до себе си кървящия чукан и плю в краката на Отстъпника.

А той изръмжа и замахна отново.

Всичко почерня.

Андрол сякаш бе забравил какво е да вдиша човек свеж въздух. Земята около него тлееше и се тресеше, пушек кипеше на валма във вятъра, понесъл със себе си вонята на горящи тела.

Бяха се придвижили по върха на Височините към западната страна. Много от войските на шараите тук се биеха срещу армията на Бялата кула.

Групи преливащи привличаха Огън от едната или от другата страна, тъй че Андрол прекоси сам ужасния терен. Газеше през димящата земя ниско наведен като самотен ранен войник, опитващ се да се измъкне на безопасно място. Все още носеше лицето на Ненсен, но както бе с наведена глава и изгърбен, това не значеше почти нищо.

Жегна го тревога от връзката с Певара, която се придвижваше наблизо сама.

„Какво има? Добре ли си?“

След миг напрежение мислите й стигнаха до него. „Всичко е наред. Уплаших няколко шараи. Убедих ги, че съм на тяхна страна, преди да ме нападнат.“

„Цяло чудо е, че изобщо някой може да различи приятел от враг тук“, отвърна й Андрол. Дано Имарин и Джонет да не бяха пострадали. Двамата бяха тръгнали заедно, но ако…

Замръзна. Точно напред през валмата дим видя тролоци, които пазеха нещо. Стояха на скална издатина, която стърчеше от склона като седалка на стол.

Промъкна се предпазливо напред. Какво пазеха?

„Андрол!“

Гласът на Певара в ума му едва не го накара да подскочи.

„Какво?“

„Разтревожен си. Какво стана?“

Той вдиша няколко пъти, за да се успокои.

„Открих нещо. Момент.“

Приближи се още — достатъчно, за да усети преливането в кръга. Не знаеше дали…

Тролоците се обърнаха към него, после някой им изрева да спрат. Мишраил.

— Това е Ненсен!

Сърцето на Андрол се разтупка.

Мъжът в черно, който наблюдаваше битката долу, се обърна. Таим. Държеше тънък диск в бяло и черно. Потърка го с палец, загледан към бойното поле, и се усмихна с презрение към по-слабите преливащи, които се сражаваха там.

— Е? — изръмжа той на Андрол, след като се извърна към него и пусна диска в кесията на кръста си.

— Видях Андрол — каза Андрол. Мислеше трескаво. Светлина, те очакваха да се приближи към тях. Направи го и се озова в самата паст на звяра. Ако можеше да се доближи достатъчно… — Проследих го за малко. — Ненсен винаги говореше с груб стържещ глас и Андрол се постара да го уподоби. Певара можеше да е преправила гласа, но не го знаеше много добре.

— Не ме интересува онзи! Глупак. Какво прави Демандред?

— Видя ме — отвърна Андрол. — Не му хареса, че бях там. Върна ме при теб и каза, че ако види някого от нас не на позицията му, ще ни убие.

„Андрол…“ — изпрати Певара разтревожено. Не можеше да й отвърне. Трябваше да вложи цялото си внимание, за да не се разтрепери, докато се приближаваше към Таим.

Таим потърка с два пръста челото си и затвори очи.

— Мислех, че можеш да направиш нещо толкова просто. — Сложният сплит от Дух и Въздух, сътворен от Таим, изсвистя към Андрол като нападаща пепелянка.

Болката плъзна по тялото му, започна от стъпалата и стегна краката и ръцете му. Андрол изкрещя и се свлече на земята.

— Харесва ли ти? — попита Таим. Научих го от Моридин. Мисля, че се опитва да ме обърне срещу Демандред.

Андрол изкрещя отново, този път със собствения си глас. Това го ужаси, но другите сякаш не го забелязаха. Таим най-сетне освободи сплита и болката заглъхна. Андрол се беше свил на кълбо в мръсната пръст. Ръцете и краката му потръпваха от спомена за ужасната болка.

— Ставай — изръмжа Таим.

Андрол понечи да се надигне.

„Идвам“, изпрати Певара.

„Стой назад“, отвърна й той. Светлина, чувстваше се безсилен. Изправи се и залитна към Таим, краката отказваха да го държат.

— Глупак — изръмжа Таим и го избута назад. Мишраил го прихвана. — Стой мирно.

Подхвана нов сплит. Андрол се опита да го проследи, но беше твърде изнервен, за да улови тънкостите. Сплитът надвисна над него и го загърна.

— Какво правиш? — попита той. Трепетът в гласа му бе съвсем искрен. Онази болка.

— Каза, че си видял Андрол. Поставям ти Маска на огледалата и извъртам сплита навътре, за да приличаш на него. Искам да се престориш на тоя глупак, да намериш Логаин и да го убиеш. С нож или сплит, все ми е едно.

— Ти… правиш ме да приличам на Андрол? — попита Андрол.

— Андрол е един от любимците на Логаин — каза Таим. — Не би трябвало да те подозира. Това, което искам от теб, е изключително лесно, Ненсен. Смяташ ли, че поне веднъж би могъл да не оплескаш нещата напълно?

— Да, М’хаил.

— Добре. Защото ако се провалиш, ще те убия. — Сплитът полепна по Андрол и после изчезна.

Мишраил го пусна, отдръпна се и го огледа.

— Мисля, че Андрол е по-грозен, М’хаил.

Таим изсумтя и махна на Андрол.

— Добре си е. Хайде, махай се от очите ми. Върни се с главата на Логаин или не се връщай изобщо.

Андрол се изниза от кръга и забърза задъхан. Усещаше очите им в гърба си. Щом се отдалечи достатъчно, се шмугна зад някакъв полуизгорял храст и едва не се блъсна в скрилите се зад него Певара, Имарин и Джонет.

— Андрол! — прошепна Имарин. — Маската ти! Какво стана? Таим ли беше?

Андрол се смъкна на земята и се помъчи да укроти сърцето си. После вдигна кесията, която беше дръпнал от колана на Таим, докато залиташе.

— Той беше. Няма да повярвате, но…

Арганда разгъна листа и измъкна от джоба си списъка с шифри. Тролоците продължаваха да ги засипват със стрели. Дотук ги беше избегнал. Както и кралица Алиандре, която все още яздеше с него. Тя поне беше склонила да остане малко по-назад с резервите му, където имаше повече прикритие.

— Ужасен почерк — изръмжа той, докато прехвърляше малкия списък с шифри на светлината на факлата. Заповедите обаче бяха автентични. Освен ако някой не беше разбил шифъра.

— Е? — попита Търни.

— Каутон е жив — отвърна Арганда.

— Къде е?

— Не знам. — Арганда сгъна листа и прибра шифрите. — Вестоносецът каза, че Каутон отворил портал пред него, хвърлил писмото в лицето му и му казал да ме намери.

Обърна се на изток и присви очи в тъмното. Видя идващите към него мъже от Две реки, точно според заповедите.

— Хей, Трам ал-Тор! — извика Арганда и вдигна ръка. Не беше виждал командира си, откакто се бяха разделили след битката при руините преди няколко часа.

Бойците от Две реки изглеждаха изтощени, както се чувстваше и самият Арганда. Бяха преживели дълъг ден, а боят съвсем не беше приключил. „Жалко, че Гален не е тук — помисли той, докато оглеждаше тролоците при реката. — Да можех да поспоря с някого.“

Откъм реката кънтяха викове и трясъци. Каретата пики на андорците едва удържаха тролокските вълни. Тази битка засега се беше изпънала по дължината на Мора, почти до хълма Дашар. Хората му бяха предотвратили заобикалянето им по фланга.

— Какво ново, Арганда? — попита Трам.

— Каутон е жив. Което си е направо чудо, след като някой е гръмнал командния му пост, подпалил е палатката му, избил е куп дамане и насмалко да убие жена му. Каутон се е измъкнал някак.

— Ха! — възкликна Абел Каутон. — Добро ми е момчето!

— Съобщи ми, че идвате — каза Арганда. — Каза, че имате стрели. Вярно ли е?

Трам кимна.

— Последните заповеди ни пратиха през портал до Майен за Цяр и попълване на запасите. Не знам как Мат е разбрал, че ще дойдат стрели, но товарът от жените на Две реки пристигна точно докато се готвехме да се върнем тук. Имаме и лъкове, ако ти трябват.

— Ще ми трябват. Каутон иска всичките ни войски да се върнат нагоре по реката до руините, да прехвърлим коритото и да настъпим към Височините от североизточната страна.

— Не ми е ясно защо го иска, но дано да знае какво прави — каза Трам.

Войските им тръгнаха нагоре в нощта, като оставиха зад себе си сражаващите се андорци, кайриенци и айилци. „Създателят дано ви защити, приятели“, помисли Арганда.

Прехвърлиха сухото речно корито и продължиха нагоре по североизточните склонове. На върха в този край на платото беше тихо, но блясъкът на горящите факли се виждаше ясно.

— Трудно ще е, ако онези горе са шараи — промълви Трам, загледан нагоре по тъмния склон.

— Каутон каза, че ще имаме помощ — отвърна Арганда.

— Каква помощ?

— Не знам. Той не…

Наблизо отекна тътен и Арганда потръпна. Повечето преливащи трябваше уж да се сражават на другата страна на Височините, но това не означаваше, че няма преливащи и тук. Мразеше това усещане — че някой преливащ може да го наблюдава и да размишлява дали да го убие с огън, с мълния или земя.

Преливащи. Светът определено щеше да е по-добър без тях. Но тътенът не се оказа гръм. Група препускащи в галоп конници с факли се появи от тъмното, прехвърлиха коритото и спряха при Арганда и хората му. Вееха Златния жерав и знамена на Пограничници.

— Проклет тролок да стана! — извика изумено Арганда. — Вие, Пограничниците, сте решили да се биете с нас?!

Лан Мандрагоран отдаде чест и сребристият меч блесна на светлината на факлите. Погледна нагоре по склона.

— Да. Ще се бием тук.

Арганда кимна.

— Добре — каза Лан. — Току-що получих сведения от съгледвачите за голяма войска шараи, придвижваща се на североизток по Височините. Ясно е, че искат да заобиколят зад хората ни, които се бият с тролоците при реката. След което ще сме обкръжени. Явно работата ни тук е да предотвратим това.

Обърна се към Трам.

— Готови ли сте да смекчите жилото им за нас, стрелецо?

— Мисля, че можем да се справим — отвърна Трам.

Лан кимна и вдигна меча си. Един мъж от Малкиер до него развя високо Златния жерав. А след това препуснаха право нагоре по склона. Срещу тях прииждаше огромна войска, развърната в широки редици, и небето се огря от хилядите факли, които носеха.

Трам ал-Тор изрева на бойците си да се строят и да стрелят.

Залпове стрели полетяха към шараите, вълна от смърт. Стрелите летяха с бързината на връхлитащи соколи.

— Задръж! — изрева Трам на мъжете си и те спряха огъня тъкмо когато конницата на Лан се вряза в разбъркания строй на шараите.

„Къде все пак е натрупал Трам бойния си опит?“ Арганда си спомни няколкото пъти, когато бе видял Трам да се бие. Познавал беше пълководци ветерани с много по-малък усет за бойното поле от този овчар.

Пограничниците се изтеглиха назад, та хората на Трам да хвърлят още стрели.

Трам махна на Арганда и той извика на пехотинците си:

— Хайде! Всички отряди — напред!

Редуващата се атака на стрелци и тежка конница беше мощна, но предимството й бе ограничено, след като врагът се престрои в защита. Скоро шараите щяха да вдигнат плътна стена от щитове и копия, за да отбиват конниците, или стрелците им щяха да ги пронизват един по един. Точно тук в бой влизаше пехотата.

Арганда откачи боздугана си — шараите носеха ризница и броня, — вдигна го високо и поведе мъжете си по Височините, за да пресрещнат настъпващите за бой шараи. Бойците на Трам бяха Бели плащове, геалданци, Вълчата гвардия на Перин и майенската Крилата гвардия, но се възприемаха като една армия. Само преди половин година Арганда щеше да се закълне в бащиния си гроб, че мъже като тях никога няма да се бият рамо до рамо — още по-малко да се притекат на помощ едни на други, както бе направила Вълчата гвардия, когато Белите плащове бяха притиснати.

Започна да се чува и вой на тролоци, тръгнали с шараите. Светлина, и тролоци ли?

Арганда размахваше боздугана, докато рамото му не пламна, след това го прехвърли в другата ръка и продължи напред. Трошеше глави и чупеше ръце.

Мълнии засвяткаха от другата страна на Височините към отбраняващите се долу андорци. Арганда изтръпна. Демандред беше подновил атаките си.

— Надвих твоя брат, Луз Терин! — Гласът прокънтя над бойното поле като гръмотевица. — Той издъхва, последните му капки тленна кръв изтичат!

Арганда дръпна юздите на Могъщ и го обърна тъкмо когато изгърбен тролок с почти човешко лице избута настрани един ранен шарай, изрева свирепо и надигна покрито с шипове млатило.

Млатилото се натресе в земята до Могъщ и конят се подплаши. Докато Арганда се мъчеше да го задържи, огромният тролок пристъпи напред и замахна с другата си ръка, заби големия си колкото бут юмрук в главата на коня и го събори на земята.

— Не те ли е грижа за тази родна плът? — прогърмя в далечината гласът на Демандред. — Няма ли в тебе капка любов към онзи, който те нарече свой брат, този мъж в бяло?

Главата на Могъщ се беше разпукала като яйце. Краката му потръпваха и ритаха в агония. Арганда се надигна. Не помнеше кога е скочил от седлото, но инстинктите го бяха съхранили.

Мъжете му настъпваха и бавно изтласкваха шараите назад. Нямаше време да гледа обаче. Тролокът връхлиташе към него. Арганда вдигна боздугана си и погледна извисилия се пред него звяр, който размахваше млатилото над главата си, докато прекрачваше издъхващия кон.

Никога досега Арганда не се беше чувствал толкова малък.

— Страхливец! — изрева Демандред. — Наричаш се спасител на тази земя? Аз заслужавам тази титла! Изправи се срещу мен! Трябва ли да убия този твой родственик, за да те измъкна от дупката ти?

Арганда вдиша дълбоко и скочи напред. Помисли, че това ще е последното нещо, което тролокът може да предвиди. И наистина, замахът на звяра профуча много настрани. Арганда шибна настрани, боздуганът му се стовари в задника на тролока и изпращя кост.

А след това съществото го перна с опакото на ръката си. Светът пред очите му побеля и звуците на битката заглъхнаха. Крясъци, тупане на крака, ревове. Крясъци и ревове. Ревове и крясъци… Нищо.

Някъде по-късно — не знаеше колко по-късно — усети, че го вдигат. Тролокът ли? Арганда примига, решен поне да се изплюе в лицето на убиеца си, но видя, че Лан Мандрагоран го вдига и го нагласява на седлото зад себе си.

— Жив ли съм? — изпъшка Арганда. Вълната от болка, която се плъзна нагоре от хълбока му, му отвърна, че да — жив беше.

— Голям беше тоя, дето го свали, геалданецо — каза Лан и пришпори коня си. Другите Пограничници препускаха с него. — Тролокът те удари в предсмъртните си гърчове. Помислих, че умираш, но не можех да дойда, докато не ги изтласкахме. Щяха да ни притиснат много лошо, ако другата войска не беше изненадала шараите.

— Друга войска ли?

— Каутон имаше друга войска на северната страна на Височините. Както изглежда, Заклети в Дракона и конно знаме, сигурно от Бандата. Докато се млатехте с онзи тролок, удариха шараите откъм левия фланг и ги разбиха. Ще им отнеме доста време, докато се прегрупират.

— Светлина — отрони Арганда и простена. Лявата му ръка беше счупена. Е, все пак беше жив. И съвсем добре засега. Погледна към първите линии, където войниците му все още държаха бойния строй. Кралица Алиандре яздеше през редиците им и ги окуражаваше. Светлина. Жалко, че не се беше съгласила да служи в болницата в Майен.

Тук засега беше спокойно — шараите бяха ударени толкова здраво, че се бяха изтеглили и бяха оставили терена между двете войски свободен. Явно не бяха очаквали такава внезапна и силна атака.

Но… Отдясно прииждаха сенки, огромни излизащи от тъмното сенки. Още тролоци? Арганда стисна зъби, за да надмогне болката. Беше изтървал боздугана, но си имаше ножа в ботуша. Нямаше да падне без… Без да…

„Огиери“, осъзна Арганда и примига. „Не са тролоци. Огиери са.“ Тролоците не носеха факли.

— Слава на Строителите! — извика им Лан за поздрав. — Значи и вие бяхте в силите, които Каутон прати да атакуват левия фланг на шараите? Той къде е? Щеше ми се да поговоря с него!

Един от огиерите се изсмя гръмко.

— Не си единственият, Дай Шан! Каутон скача от едно място на друго като катерица, събираща орехи из храстите. В един момент е тук, в следващия го няма. Предаде ми да ви кажа, че трябва да задържим настъплението на шараите на всяка цена.

Още мълнии засвяткаха от далечната страна на Височините. Айез Седай и шараите се сражаваха там. Каутон наистина се опитваше да обкръжи силите на Сянката. Арганда потисна болката и се помъчи да помисли.

Къде беше Демандред?

В този момент нова унищожителна мълния изригна от позицията на Отстъпника и проряза през защитниците отвъд реката. Каретата пики бяха започнали да се разпадат, всеки огнен взрив избиваше стотици мъже.

— Преливащи шараи от едната страна — промърмори Арганда. — И един от Отстъпниците от другата! Светлина! Не бях осъзнал колко много тролоци са тук. Те са безчет. — Вече можеше да ги види, срещу войските на Елейн. Взривовете на Единствената сила откроиха хиляди от тях долу в далечината. — Свършено е с нас, нали?

Лан го погледна. Очи, сиви като скала, лице от гранит. Не възрази на Арганда.

— Какво ще правим? За да спечелим… Светлина, за да спечелим, ще трябва да разбием тези шараи, да спасим пиконосците — скоро ще бъдат обкръжени от тролоците — и всеки от нас ще трябва да убие поне петима от онези зверове! Всичко това без дори да броим Демандред.

Никакъв отговор от Лан.

— Обречени сме — отрони Арганда.

— Ако е така — каза Лан, — стоим на върха и се бием, докато умрем, геалданецо. Предаваш се, когато умреш. На много мъже не е дадено и толкова.

Нишките възможност упорстваха, докато Ранд ги втъкаваше в своя въображаем свят. Не знаеше какво означава това. Може би това, на което държеше, беше силно невероятно. Това, което правеше с нишките, за да покаже едно възможно бъдеще, бе нещо повече от проста илюзия. Включваше поглед към светове, които бяха съществували преди, светове, които можеше да съществуват отново. Огледала на реалността, в която живееше.

Не сътворяваше тези светове. Просто ги… проявяваше.

Принуди нишките да разкрият реалността, която искаше, и те най-сетне се подчиниха. За пореден път тъмнината стана светлина и нищото се превърна в нещо.

И той пристъпи в свят, който не познаваше Тъмния.

Избра Кемлин за вход към този свят. Може би защото Тъмния го бе използвал в последното си творение, а Ранд искаше да докаже на себе си, че онова ужасно видение не е неизбежно. Трябваше отново да види града, но не покварен.

Стъпи на широката улица пред двореца и си пое дълбоко дъх. Липите бяха разцъфтели и под тях лудуваха деца.

Нито облак не помрачаваше синьото небе. На пътя към двореца не стояха стражи, само един вежлив слуга, който отговаряше на въпросите на няколко посетители.

Ранд закрачи натам през зелената трева. Едно момиченце се приближи към него и той спря и му се усмихна.

Детето се пресегна и пипна меча на кръста му. Изглеждаше объркано.

— Какво е това? — попита го ококорено.

— Реликва — отрони Ранд тихо.

Смехът на другите деца накара момиченцето да извърне глава към тях. Разсмя се и хукна натам да си продължат играта.

ТОВА ЛИ Е СЪВЪРШЕНСТВОТО ЗА ТЕБ?

Гласът на Тъмния отекна далечен. Можеше да прониже тази реалност, за да му проговори, но не можеше да се появи тук като в другите видения. Този свят беше неговата противоположност.

Беше светът, който щеше да съществува, ако Ранд го убиеше в Последната битка.

— Ела и виж — отвърна му той с усмивка.

Отговор не последва. Ако Тъмния се оставеше да бъде въвлечен в тази реалност, щеше да престане да съществува. Тук той беше мъртъв.

Всичко се превъртя и се появи отново. Това беше смисълът на Колелото на Времето. Защо трябваше да се печели една битка срещу Тъмния и той отново да се върне? Ранд можеше да направи повече. Можеше да направи това.

— Бих искал да се видя с кралицата — помоли Ранд слугата при дворцовите порти. — Вътре ли е?

— Ще я намерите в градините, младежо — отвърна любезно разводачът. Погледна меча на Ранд, но по-скоро с любопитство, отколкото с тревога. В този свят хората не можеха да си представят, че някой ще иска да нарани друг. Не се случваше.

— Благодаря ви — отвърна Ранд и влезе в двореца. Коридорите изглеждаха познати, но и някак различни. Кемлин беше почти сринат до основи по време на Последната битка и дворецът бе изгорял. Пресъграденото наподобяваше това, което беше преди, но не напълно.

Ранд тръгна по просторните коридори. Нещо го тревожеше, смътно безпокойство някакво, дълбоко в ума му.

„Не затъвай тук — осъзна той. — Внимавай.“ Този свят не беше реален, не напълно. Все още не.

Можеше ли това да е било план на Тъмния? Да подлъже Ранд да сътвори за себе си този рай само за да влезе и да затъне в него, докато бушуваше Последната битка? Хора се сражаваха и загиваха.

Трябваше да помни това. Не можеше да си позволи тази фантазия да го погълне. Трудно беше да помни това, когато навлезе в галерията — дълъг коридор с нещо като прозорци от двете страни. Само че тези прозорци не гледаха към Кемлин. Тези нови стъклени двери позволяваха на човек да види други места, като вградени в стената портали.

Ранд мина покрай един, който предлагаше гледка към дъното на залив, с пробягващи насам-натам пъстроцветни риби. Друг гледаше към тиха планинска морава някъде високо в Мъгливите планини. Червени цветя надничаха през стръковете зелена трева като петънца боя, пръснати по пода след дневния труд на художник.

На другата стена прозорците отваряха изглед към големите градове на света. Ранд подмина Тийр, чийто Камък сега бе превърнат в музей на времената от Третия век, а Бранителите му бяха уредници. Никой от това поколение не беше носил оръжие и хората бяха изумени от разказите за борбите на предците си. Друг прозорец показваше Седемте кули на Малкиер, отново здраво съградени — но като паметник, а не като укрепление. След смъртта на Тъмния Погибелта бе изчезнала и Тварите на Сянката бяха паднали мигновено. Все едно Тъмния бе свързан с всички тях, като Чезнещ, повел в битка юмрук от тролоци.

Вратите нямаха ключалки. Парите тук бяха почти забравена чудатост. Преливащи сътворяваха храна за всекиго. Ранд мина покрай прозорец към Тар Валон, където Айез Седай Церяха всеки дошъл при тях и отваряха портали, за да се съберат любимите през тях. Всички имаха всичко, което им бе нужно.

Поколеба се до следващия прозорец. Предлагаше гледка към Руйдийн. Нима този град изобщо беше някога сред пустиня? Пустошта беше избуяла със зеленина, от Шара до Кайриен. И тук, през прозореца, Ранд видя дървета чора — цяла гора, обкръжила приказния град. И макар да не можеше да чуе думите, видя айилците да пеят.

Никакви оръжия вече. Никакви танцуващи копия. Айилците отново бяха станали мирен народ.

Продължи напред. Бандар Еваан, Ебу Дар, земите на Сеанчан, Шара. Всяка държава беше представена, макар че в днешно време хората не се съобразяваха много с граници. Още една реликва. Кого го интересуваше кой в коя държава живее и защо да се опитва човек да „притежава“ земя? Имаше достатъчно за всички. Раззеленяването на Пустошта беше отворило място за нови градове, за нови чудеса. Много от прозорците, покрай които минаваше, гледаха към непознати за него места. Зарадва го величественият вид на Две реки — все едно, че Манедерен се беше върнал.

Последният прозорец го стъписа. Гледаше към долина в някогашните Изпепелени земи. Каменна плоча, бележеща мястото, където някога много, много отдавна бе изгорен един труп. Обрасло с живот място: диви лози, трева, цветя. Космат паяк, голям колкото детска ръчичка, пълзеше забързан по камъните.

Гробът му. Мястото, където тялото му бе изгорено след Последната битка. Дълго се задържа при този прозорец, но най-сетне се откъсна с усилие и продължи напред. Напусна галерията и се запъти към дворцовите градини. Слугите бяха отзивчиви, когато ги заговореше. Никой не го попита защо иска да види кралицата.

Предполагаше, че когато я намери, ще е обкръжена от хора. Щом всеки можеше да се види с кралицата, нямаше ли това да й отнема цялото време? Но когато се приближи и я видя седнала в дворцовите градини под клоните на дървото чора, беше сама.

Това беше свят без проблеми. Свят, в който хората лесно решаваха жалбите си. Свят на отстъпки, а не на спорове. Защо щеше да трябва кралицата на някого?

Елейн бе толкова красива, колкото я помнеше от последната им раздяла. Вече не беше бременна, разбира се. Сто години бяха минали от Последната битка. Не изглеждаше състарена с нито ден.

Ранд пристъпи към нея и погледна към градинския зид, от който някога беше тупнал долу и я срещна за първи път. Тези градини бяха много по-различни сега, но стената си беше същата. Преживяла беше опожаряването на Кемлин и идването на нов Век.

Елейн го погледна и ахна.

— Ранд?

Той впи очи в нея и ръката му се отпусна на ефеса на меча на Ламан. Официална поза. Защо беше прибягнал към нея?

Елейн се усмихна.

— Шега ли е това? Дъще, къде си? Пак ли си използвала Маската на огледалата, за да ме изиграеш?

— Не е шега, Елейн. — Ранд се смъкна на коляно пред нея, за да са на едно ниво, и я погледна в очите.

Нещо не беше наред.

— О! Но как е възможно? — попита тя.

Това не беше Елейн… нали? Тонът беше сбъркан, нещо в поведението… Възможно ли беше да се е променила толкова? Но пък бяха минали сто години все пак…

— Елейн? — попита я той. — Какво е станало с теб?

— С мен ли? Ами, нищо! Денят е прекрасен, чудесен. Красив и спокоен. Колко обичам да седя в градините си, да се радвам на слънчевата светлина.

Ранд се намръщи. Този превзет тон, този бездушен отклик… Не помнеше Елейн да е била някога такава.

— Ще трябва да се приготвим за пиршество! — възкликна Елейн и плесна с ръце. — Ще поканя Авиенда! Тя е в седмична почивка от пеенето, макар че сигурно е дежурна бавачка. Обикновено ходи там доброволно.

— Дежурна бавачка?

— В Руйдийн — обясни Елейн. — Всички много обичат да си играят с децата, тук, както и там. Има голямо съперничество кой да се грижи за децата! Но ние разбираме необходимостта да се редуват.

Авиенда. Авиенда гледа деца и пее на дървета чора? Нищо грешно нямаше в това всъщност. Защо да не й харесват тези занимания?

Но все пак беше сбъркано. Авиенда щеше да е чудесна майка, но да си я представи, че гори от желание да си играе по цял ден с децата на други… Ранд се взря в очите на Елейн. Взря се дълбоко в тях. Там, зад тях, дебнеше сянка. О, беше най-невинна сянка, но сянка все пак. Беше като… като…

Като сянката зад очите на някой Обърнат към Тъмния.

Ранд скочи на крака и залитна назад.

— Какво си направил тук? — извика към небето. — Шай’тан! Отговори ми!

Елейн кривна глава. Не беше уплашена. Страхът не съществуваше тук.

— Шай’тан? Заклевам се, че помня това име. Беше толкова отдавна. Забравям понякога.

— ШАЙ’ТАН! — изрева Ранд.

НИЩО НЕ СЪМ НАПРАВИЛ, ВРАГ. Гласът беше далечен. ТОВА Е ТВОЕ ТВОРЕНИЕ.

— Глупости! — извика Ранд. — Ти си я променил! Променил си ги всички!

МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ПРЕМАХВАНЕТО МИ ОТ ЖИВОТА ИМ БИ ГИ ОСТАВИЛО НЕПРОМЕНЕНИ?

Думите отекнаха в него като гръм. Стъписан, той се отдръпна от Елейн, която се надигна от скамейката, явно притеснена за него. Да, вече го видя, онова зад очите й. Не беше самата тя… защото Ранд й беше отнел способността да бъде себе си.

ОБРЪЩАМ ХОРА КЪМ МЕН — каза Шай’тан — ВЯРНО Е. НЕ МОГАТ ДА ИЗБЕРАТ ДОБРОТО, ЩОМ ГИ НАПРАВЯ СВОИ ПО ТОЗИ НАЧИН. С КАКВО ТОВА Е ПО-РАЗЛИЧНО, ВРАГ?

АКО НАПРАВИШ ТОВА, НИЕ СМЕ ЕДНО.

— Не! — изкрещя Ранд. Хвана се за главата и падна на колене. — Не! Светът ще бъде съвършен без теб!

СЪВЪРШЕН. НЕПРОМЕНИМ. СЪСИПАН. НАПРАВИ ТОВА, АКО ПОИСКАШ, ВРАГ. УБИЕШ ЛИ МЕ, ЩЕ СПЕЧЕЛЯ АЗ.

КАКВОТО И ДА СТОРИШ, АЗ ПЕЧЕЛЯ.

Ранд изкрещя и се сви на кълбо, щом следващата атака на Тъмния го заля. Кошмарът, който сам бе сътворил, изригна навън, ивиците светлина се разпръснаха като вейки дим.

Мракът около него се разтърси и потръпна.

НЕ МОЖЕШ ДА ГИ СПАСИШ.

Шарката — блестяща, жива — отново се загърна около Ранд. Истинската Шарка. Истината за това, което ставаше. Въплътил представата си за свят без Тъмния, той беше създал нещо ужасно. Нещо отвратително. Нещо по-лошо, отколкото щеше да е преди.

Тъмния връхлетя отново.

Мат се изтегли от боя и отпусна ашандарея на рамото си. Карийд бе настоял за шанс да се бие — колкото по-безнадеждно бе положението, толкова по-добре. Е, трябваше да е адски доволен от това. Трябваше да подскача от радост и да се смее! Желанието му се беше сбъднало. Светлина, сбъднало се беше, и още как.

Седна върху трупа на един тролок, единственото удобно място за сядане наоколо, и отпи глътка вода от меха. Беше напипал пулса на битката, ритъма й. Ритъмът й беше вял. Демандред беше умен. Не беше захапал стръвта на Мат при брода, където бе оставил по-малка войска. Демандред беше хвърлил тролоци там, но беше задържал шараите. Ако бе изоставил Височините, за да атакува войската на Елейн, Мат щеше да развърне своите войски по върха на Височините от запад и североизток и да размаже Сянката в гръб. Сега Демандред се опитваше да прехвърли войските си зад силите на Елейн и Мат временно го беше спрял. Но колко дълго можеше да удържи?

Айез Седай не се справяха добре. Преливащите шараи печелеха боя с тях. „Късмет — помисли Мат. — Много късмет ще ни трябва днес. Дано не ме изостави точно сега.“

Щеше да е подходящ край за Матрим Каутон. Шарката наистина обичаше да му се смее. Изведнъж видя грандиозната й шега — предлагаше му късмет, когато беше без значение, и след това му го свиваше всичкия, когато наистина беше важно.

„Кръв и кървава пепел.“ В момента изобщо не можеше да почувства късмета си. Случваше се понякога. Не знаеше дали е с него, или не е.

Е, щом нямаше да имат късмета на Матрим Каутон, поне щяха да имат ината на Матрим Каутон. Нямаше намерение да умира днес. Още имаше танци да се изтанцуват. Още имаше песни да се изпеят и жени да се целуват. Една жена поне.

Мат стана и се върна при Гвардията на Смъртната стража, огиерите, войската на Трам, Бандата, Пограничниците — всички, които беше събрал тук. Битката бе започнала отново и се биеха здраво, дори изтласкаха шараите назад около двеста крачки. Но Демандред беше разбрал какво прави и бе започнал да праща тролоци нагоре по склона, за да се включат. Беше стръмен и най-трудният за изкачване — но Демандред щеше да знае как да го притисне.

Онези тролоци бяха реална опасност. При реката имаше толкова много, че можеха обкръжат Елейн и да се изкачат с бой нагоре към Височините. Ако някоя от войските на Мат се прекършеше, свършено беше с него.

Добре. Беше хвърлил заровете си и беше изпратил заповедите си. Нищо повече не можеше да направи, освен да се бие и да се надява.

Светлина като втечнен огън лумна от западната страна на Височините. Горящи капки разтопен камък западаха в тъмното. В първия миг Мат помисли, че Демандред е решил да атакува оттам, но Отстъпникът все още бе съсредоточен в унищожаването на андорците.

Нов блясък. Точно там се биеха Айез Седай. През мрака и пушека Мат беше сигурен, че видя шараите да бягат по височините от запад на изток. Усети, че се усмихва.

— Виж — рече той и плесна Карийд по рамото, за да привлече вниманието му.

— Какво е това?

— Не знам. Но подпалва шараите, тъй че съм общо взето сигурен, че ми харесва. Напред!

И поведе Карийд и другите с него в поредна атака срещу бойците на Шара.

Олвер крачеше изгърбен под вързопа стрели. Беше настоял наистина да тежат. Какво щеше да стане, ако някой от хората на Сянката погледнеше стоките и видеше, че вързопът му е натъпкан с лек плат в средата?

Нямаше нужда Сетале и Файле да поглеждат към него все едно всеки момент ще падне. Вързопът не беше чак толкова тежък. Разбира се, това нямаше да го спре да открадне малко съчувствие от Сетале, щом се върнеха. Трябваше да се упражнява да прави такива неща, иначе щеше да я закъса с жените като Мат.

Колоната им продължи напред към снабдителната станция в Изпепелените земи и по едно време той си призна, че няма да има нищо против, ако товарът е малко по-лек. Не защото се уморяваше. Как щеше да се бие, ако се наложеше? Трябваше бързо да смъкне товара, а май не беше от товарите, които позволяват на човек да направи каквото и да е бързо.

Сива прах беше полепнала по ходилата му. Нямаше обувки, а и от дрехите му нямаше да се получат хубави дрипи. По-рано Файле и Бандата бяха нападнали някакъв жалък керван, който се тътреше към снабдителната станция на Сянката. Не беше кой знае какъв бой — само трима Мраколюбци и една мазна търговка, които водеха синджир капнали от умора прегладнели пленници.

Много от стоките им бяха със знака на Кандор, червения кон. Всъщност и много от пленниците се оказаха кандорци. Файле им беше предложила свобода и ги отпрати на юг, но само половината бяха заминали. Останалите настояха да се присъединят към тях и да продължат към Последната битка, въпреки че Олвер беше виждал улични просяци с повече плът по тях, отколкото тези нещастници. Все пак бяха помогнали колоната на Файле да изглежда правдоподобно.

Това беше важно. Олвер вдигна глава и погледна напред. Наближаваха базата. Пътеката бе осветена от запалени факли. Няколко от ония айилци с червените була стояха отстрани и проследиха с очи преминаващата колона. Олвер отново наведе глава, за да не видят омразата му. Не беше знаел досега, че не може да се вярва на айилците.

Двама пазачи — не айилци, а пак от ония Мраколюбци — извикаха на колоната да спре. Аравайн тръгна напред, облечена в дрехите на търговката, която бяха убили. Файле очевидно беше салдейка и бяха решили, че твърде много ще изпъква, ако играе ролята на търговката Мраколюбка.

— Къде ви е охраната? — попита войникът. — Това е курсът на Лифа, нали?

— Ония глупаци — рече Аравайн и плю настрани. Олвер прикри усмивката си. Лицето й напълно се промени. Знаеше как да изиграе ролята. — Мъртви са! Казах им да не се шляят в тъмното. Не знам какво ги уби, но ги намерихме в края на лагера, подпухнали, кожата им почерняла. — Изглеждаше готова да повърне. — Мисля, че нещо беше снесло яйца в стомасите им. Не искахме да разберем какво се мъти.

Войникът изсумтя.

— Коя си ти?

— Пансай — отвърна Аравайн. — Съдружничка на Лифа.

— Откога Лифа има съдружничка?

— Откакто я наръгах и й взех поръчката.

Каквото знаеха за Лифа, го бяха научили от спасените пленници. Беше рехаво. Олвер усети, че се изпотява. Пазачът изгледа Аравайн продължително, след което тръгна покрай колоната.

Войниците на Файле се бяха смесили с кандорските пленници. Стараеха се да поддържат подходящата стойка.

— Ей, ти! — Пазачът спря и посочи Файле. — Салдейка, а? — Изсмя се. — Мислех, че една салдейка ще убие човек, но няма да се остави да я пленят. — Бутна Файле по рамото.

Олвер затаи дъх. Кръв и кървава пепел! Лейди Файле нямаше да може да понесе това. Пазачът искаше да види дали пленниците наистина са пребити, или не! Стойката на Файле, държането й щяха да я издадат. Беше благородничка и…

Файле се присви, стана мъничка и в отговор изхленчи нещо, което Олвер не можа да чуе.

Усети се, че е зяпнал, затвори с усилие устата си и наведе глава. Как? Как благородна дама като Файле се беше научила да се държи като слугиня?

— Минавайте — изсумтя пазачът и махна на Аравайн. — Изчакайте ей там, докато ви повикат.

Групата им се изниза до едно парче земя наблизо и Аравайн заповяда всички да седнат. Тя самата застана отстрани, скръсти ръце и затупа нетърпеливо с крак, докато чакаше. Небето прогърмя и Олвер усети странен мраз. Вдигна глава и зяпна в безокото лице на мърдраал.

Цял потръпна, все едно го бяха хвърлили в ледено езеро. Не можеше да си поеме дъх. Мърдраалът сякаш се плъзгаше по земята, наметалото му бе съвсем неподвижно, докато той обикаляше групата. След един ужасен, смразяващ миг съществото се отдалечи обратно към снабдителния лагер.

— Търсеше преливащи — прошепна Файле на Мандевин.

— Светлината да ни е на помощ — промълви в отговор той.

Чакането беше непоносимо. Най-после една пълна жена в бяло облекло се приближи и отвори портал. Аравайн им ревна да стават и ги подкани да тръгват. Олвер се вля в колоната до Файле и прекрачиха от земята с червена пръст и мразовит въздух в някакво място, където миришеше на изгоряло.

Озоваха се в разхвърлян лагер, пълен с тролоци. Над огнища наблизо вряха няколко големи казана. Точно зад лагера стръмен склон водеше нагоре към някакво широко плато. От върха му се вдигаха стълбове дим и оттам, някъде отляво, се носеше далечният шум от битка. Когато извърна очи от склона, момчето видя в далечината тъмните очертания на висок и тесен планински връх, издигащ се от плоската равнина като свещ на средата на маса.

Отново погледна нагоре по склона и сърцето му подскочи. От върха на склона надолу се затъркаля тяло, все още стиснало в ръка знаме — знаме с голяма червена ръка. Бандата на Червената ръка! Мъжът и знамето паднаха сред група тролоци, които ръфаха цвърчащи късове месо около лагерния огън. Искри се разлетяха във всички посоки и разгневените зверове издърпаха натрапника от пламъците, но на него вече отдавна му беше все едно какво ще правят с плътта му.

— Файле! — прошепна Олвер.

— Виждам. — Вързопът й криеше торбата с Рога на Валийр. Файле добави, повече на себе си: — Светлина. Как ще стигнем до Мат?

Отдръпнаха се настрани, докато останалите от групата им минаваха през портала. Имаха мечове, но ги носеха увити във вързопи като стрели, в торби, на гърбовете на няколко от мъжете като резервни припаси за бойното поле.

— Кръв и пепел — прошепна Мандевин. От една кошара наблизо се чуваха тихите вопли на пленници. — Сигурно ще ни сложат там вътре. Можем да се измъкнем през нощта.

Файле поклати глава.

— Ще ни вземат вързопите. Оставаме без оръжие.

— Какво правим тогава? — Мандевин погледна към няколкото минаващи покрай тях тролоци, помъкнали трупове, събрани от фронтовите линии. — Започваме бой? Надяваме се лорд Мат да ни види и да прати помощ?

Не беше кой знае какъв план според Олвер. Да, той искаше да се бие, но тия тролоци бяха големи. Един мина покрай тях и главата му с вълчата муцуна се извърна към него. Очите, които можеше да са на човек, го изгледаха от глава до пети все едно, че беше гладен. Олвер се дръпна назад и посегна към вързопа си, където беше скрил ножа.

— Ще побегнем — прошепна Файле, след като тролокът ги подмина. — Пръскаме се в десет различни посоки и ги объркваме. Може би неколцина от нас ще се спасят… Защо се бави Аравайн? — попита намръщено.

Още докато го казваше, Аравайн прекрачи през портала. Жената в бялото, която беше преляла, излезе след нея — и тогава Аравайн посочи Файле.

Нещо дръпна Файле рязко нагоре във въздуха. Олвер зяпна, а Мандевин изруга, хвърли се към вързопа си и зарови в него за меча, докато Арела и Селанде викаха. И трите след миг увиснаха във въздуха, а през портала притичаха айилци с червени була и с извадени оръжия.

Последва суматоха. Няколко от войниците на Файле паднаха в отчаян опит да ги отблъснат с голи юмруци. Олвер се хвърли на земята и затършува за ножа си, но докато го намери, схватката беше приключила. Всички бяха надвити и вързани с въздух.

„Толкова бързо!“, помисли момчето отчаяно. Защо никой не го беше предупредил, че боят става толкова бързо?

Като че ли го бяха забравили, но не знаеше какво да направи.

Аравайн се приближи до Файле, която все така бе увиснала във въздуха. Какво ставаше тук? Аравайн… тя ли ги беше предала?

— Съжалявам, милейди — каза Аравайн на Файле. Олвер едва я чу. Никой не му обръщаше внимание. Айилците държаха под око войниците и ги струпаха на едно място под охрана. Неколцина от тях лежаха плувнали в кръв на земята.

Файле се бореше във въздуха с почервеняло от напрежение лице. Устата й явно беше запушена. Иначе изобщо нямаше да мълчи в такъв момент.

Аравайн отвърза торбата с Рога от гърба на Файле и надникна вътре. Очите й се ококориха, след това я затегна и я притисна до гърдите си.

— Бях се надявала да зарежа стария си живот — прошепна на Файле. — Да започна всичко наново. Мислех, че мога да се скрия или че ще бъда забравена, че ще мога да се върна към Светлината. Но Великият властелин не забравя и не мога да се скрия от него. Намериха ме в същата нощ, когато стигнахме до Андор. Нямах намерение да направя това, но трябва да го направя.

Аравайн се обърна и извика:

— Кон! Ще занеса това лично на Демандред, както ми бе заповядано.

Жената в бяло се приближи до нея и двете започнаха да спорят приглушено. Олвер се огледа. Никой не гледаше към него.

Пръстите му се разтрепериха. Знаел беше, че тролоците са големи и грозни. Но… тези същества бяха кошмари. Пълно с кошмари наоколо. О, Светлина!

Какво щеше да направи Мат?

— Довье анди се товя сагаин — прошепна Олвер и извади ножа от канията. Хвърли се с вик към жената в бяло и го заби в гърба й.

Тя изпищя. Файле се смъкна на земята, освободена от връзките Въздух. И изведнъж кошарите се пръснаха и пленените хора изригнаха с рев на свобода.

— Вдигни по-високо! — извика Дезине. — Побързай, по дяволите!

Леане се подчини и запреде Земя с другите Сестри. Земната твърд пред тях се разтърси, изду се и се смъкна като изтупана черга. Всички се прикриха зад могилата, понеже огънят потече надолу по склона.

Дезине водеше пъстрата тълпа от десетина Айез Седай, Стражници и войници. Мъжете стискаха оръжията си, макар че те напоследък бяха ефикасни горе-долу колкото самуни хляб. Силата пращеше и цвърчеше във въздуха. Импровизираният насип затуптя от ударите огън на шараите.

Леане надникна над укреплението, вкопчена в Единствената сила. Беше се съвзела от срещата си с Отстъпника Демандред. Беше изнервящо преживяване — беше се оказала изцяло в неговата власт и животът й можеше да бъде духнат като свещ за един миг. Също така се беше изнервила от яростните му ревове. В живота си не беше виждала такава омраза, каквато той изпитваше към Преродения Дракон.

Няколко шараи заслизаха по склона и отпратиха сплитове към импровизираното укритие. Леане преряза един във въздуха като хирург, отрязващ с ножа съсухрена плът. Беше много по-немощна в Силата, отколкото преди.

Трябваше да е по-ефикасна в преливането. Забележително беше какво можеше да постигне една жена с по-малко.

Насипът се взриви.

Тя се хвърли настрани, щом отгоре заваляха буци пръст. Превъртя се през валмата дим и закашля, вкопчена в сайдар. Бяха онези мъже от Шара! Не можеше да види сплитовете им. Надигна се, роклята й беше разкъсана от взрива, ръцете — покрити с драскотини. Зърна за миг синьо петно в една от браздите в земята. Дезине. Затътри се към нея.

Намери тялото й в рова. Не и главата обаче.

Обзе я непоносима, смазваща скръб. Двете с Дезине не бяха близки, но тук се бяха сражавали заедно. Загубата, разрухата наоколо я съсипваха. Колко още можеха да понесат? Колко още трябваше да види как умират?

Овладя се с огромно усилие. Светлина, това беше разгром. Бяха очаквали вражески Властелини на ужаса, но тези шараи бяха стотици и стотици. Преливащите на цяла държава, събрани наедно, всички обучени за война. Бойното поле беше осеяно с ярки цветове — паднали Сестри. Стражниците им щурмуваха нагоре по склона, изпаднали в ярост от загубата на своите Айез Седай, и бяха посичани от взривове на Силата.

Леане закрета към няколкото Червени и Зелени, които се биеха от изровения изкоп в земята на западния склон. Теренът ги защитаваше засега, но колко още можеха да издържат?

Все пак се чувстваше горда. Макар да ги превъзхождаха многократно на брой и в сила, Айез Седай продължаваха да се сражават. Нищо общо нямаше с нощта, когато ги нападнаха сеанчанците, когато раздробената Кула сама бе рухнала отвътре. Тези жени държаха здраво. Всеки път, щом група от тях се разкъсаше и пръснеше, се събираха отново и продължаваха боя. Огънят се сипеше върху тях, но също толкова летеше обратно и мълниите поразяваха и двете страни.

Леане се промъкна предпазливо към групата и се добра до Речин Конорал, присвита до една канара, докато мяташе сплитове Огън по настъпващите шараи. Погледна за ответна атака и отклони една със сплит Вода, от който огненото кълбо се пръсна на малки искри.

— А аз мислех, че вече не си годна за нищо освен да намигваш на мъжете — подметна Речин.

— Доманското изкуство е в това да постигаш каквото искаш, Речин — отвърна хладно Леане. — С колкото може по-малко усилие.

Речин изсумтя и метна няколко огнени кълба по шараите.

— Трябва да те помоля за съвет по този въпрос някой път. Ако наистина има начин да накараш мъжете да правят каквото ти харесва, много бих искала да го знам.

Идеята беше толкова нелепа, че въпреки ужасните обстоятелства Леане едва не се изсмя. Червена? Да си слага пудри и червила и да учи доманските изкуства на манипулиране? „Какво пък, защо не?“ — каза си наум, докато поразяваше поредното огнено кълбо. Светът се променяше и Аджите — много дискретно — се променяха с него.

Съпротивата на Сестрите привличаше вниманието на още преливащи шараи.

— Скоро ще трябва да оставим тази позиция — каза Речин.

Леане кимна.

— Проклетите шараи… — изръмжа Червената. — Виж!

Леане ахна. Бойците на Шара в този участък се бяха изтеглили преди малко от боя — нещо като че ли ги беше издърпало, — но сега бяха изкарали пред линията си голяма тълпа уплашени хора, за да поемат атаките. Много от тях носеха пръти и някакви сечива за бой, но се бяха скупчили и държаха оръжията си плахо.

— Кръв и кървава пепел — изтърси Речин и Леане я изгледа учудено. Продължи със сплита, като се опита да изпрати мълнията зад редиците на уплашените хора. Все пак порази много от тях. На Леане й призля, но се включи в атаките.

До тях пропълзя Манда Ван. Оцапана със сажди, почерняла, изглеждаше ужасно. „Сигурно досущ като мен“, помисли Леане и погледна надрасканите си и осаждени ръце.

— Изтегляме се — каза Манда. — Може би ще трябва да прибегнем до портали.

— И къде? — попита Леане. — Изоставяме битката?

Трите се смълчаха. Не. Нямаше място за отстъпление в този бой. Беше победа или нищо.

— Много сме раздробени — каза Манда. — Трябва поне да се оттеглим, за да се прегрупираме. Трябва да съберем жените и това е единственото, за което мога да се сетя. Освен ако нямаш по-добра идея.

Манда гледаше Речин. Леане вече беше твърде слаба, та мнението й да има някаква тежест. Започна да сече сплитове, докато двете продължиха да си говорят приглушено. Айез Седай наоколо започнаха да се изтеглят от падините и да се връщат надолу по склона. Щяха да се прегрупират, да направят портал към хълма Дашар и да решат какво да правят по-натам.

Чакай. Какво беше онова? Леане усети мощно преливане. Кръг ли бяха направили шараите? Примижа натам. Бяха вече в най-тъмните часове на нощта, но по земята горяха достатъчно огньове, за да се вижда, макар че вдигаха и много дим. Леане запреде Въздух, за да издуха дима настрани, но той се вдигна сам, раздвоен сякаш от мощен вятър.

Егвийн ал-Вийр закрачи покрай тях нагоре по склона, грейнала с мощта на сто празнични огъня. Беше много повече, отколкото можеше да побере в себе си която и да е жена. Амирлин вървеше, изпънала ръката си напред и стиснала в нея бяла пръчка. Очите й блестяха.

С взрив от светлина и сила Егвийн изхвърли дузина потоци огън. Дузина. Заудряха нагоре по склона и изхвърлиха тела на преливащи шараи във въздуха.

— Манда — каза Леане. — Мисля, че намерихме по-добро място за сбор.

Талманес запали клечка от фенера и разпали с нея лулата си. Дръпна веднъж, но се закашля и изчука лулата в каменния под. Табакът неясно как се беше развалил. Ужасно. Изкашля се и го размаза ядосано с пета в пода.

— Добре ли сте, милорд? — подхвърли минаващият край него Мелтен, докато си подмяташе два чука с дясната ръка.

— Още съм скапано жив — отвърна Талманес. — Което си е доста повече, отколкото сигурно имам право да очаквам.

Мелтен кимна равнодушно и продължи към работещите по драконите.

Пещерата кънтеше от ударите на чукове по дърво, докато мъжете на Бандата се потяха да сглобят отново оръжията. Талманес почука с пръст фенера да прецени колко масло остава. Миришеше ужасно, докато гореше, но вече бе свикнал с това. Имаха за още няколко часа.

Това беше добре, тъй като — доколкото знаеше — тази пещера нямаше изходи към бойното поле горе. Беше достъпна само през портал. Някакъв Аша’ман го беше знаел. Странен тип. Що за човек може да знае за пещери, до които не може да се стигне освен с Единствената сила?

Все едно, сега бойците от Бандата бяха заклещени в това безопасно, но напълно изолирано място. Много редки късчета сведения стигаха вътре със съобщенията на Мат.

Талманес се напрегна, след като му се стори, че чува далечен грохот от боя на преливащи горе, но беше само въображението му. Тези древни камъни не бяха виждали светлина от самото Разрушение, а може би и отпреди това.

Талманес поклати глава и тръгна към един от работните екипи.

— Как върви?

Денел махна към няколкото листа, които му беше дала Алудра — указания как да се поправи точно този дракон. Самата тя обясняваше подробно на друг екип и гласът й отекваше в пещерата.

— Повечето тръби са здрави — каза Денел. — Все пак са направени да издържат на огън и взрив, нали така… — Изкиска се, после замълча и го погледна.

— Не позволявай физиономията ми да ти развали доброто настроение — рече Талманес и прибра лулата. — И хич да не се притесняваш, че се бием на края на света, че врагът превъзхожда многократно войските ни на брой и че ако загубим, самите ни души ще бъдат унищожени не от кое да е зло, а от самия Тъмен.

— Съжалявам, милорд.

— Това беше шега.

Денел примига.

— Това?

— Да.

— Шега?

— Да.

— Имате интересно чувство за хумор, милорд — каза Денел.

— Казвали са ми го. — Талманес се наведе и огледа талигата на дракона. Обгореното дърво бе скрепено с винтове и още дъски. — Не ми изглежда много благонадеждно.

— Ще свърши работа, милорд. Няма да може да се движи бързо обаче. Както казах, самите тръби си държат, но талигите… Е, направихме каквото можахме с ремонта и с припасите от Бейрлон, но за толкова малко време повече не можем.

— Което е нищо — каза Талманес. — Лорд Мат може да ни призове всеки момент.

— Стига все още да са живи там — отвърна Денел и погледна нагоре.

Смущаваща мисъл. Бандата можеше да остане до края на дните си заклещена тук. Но поне тези дни нямаше да са много. Или светът щеше да свърши, или храната на Бандата щеше да свърши. Нямаше да издържат седмица. Погребани тук. В мрак.

„Кървава пепел, Мат. Гледай само да не загубиш там горе. Хубаво гледай!“ Все още имаха сили за бой. Нямаше да свършат мърцина, умирайки от глад под земята.

Талманес вдигна фенера си и се обърна да тръгне, но забеляза нещо. Войниците, които работеха над драконите, хвърляха на стената треперлива сянка, наподобяваща мъж с издуто наметало и шапка, която скриваше лицето му.

Денел също погледна натам.

— Светлина. Все едно ни гледа Стария Джак, нали?

— Гледа ни, да — каза Талманес и извика високо: — Много е тихо тук! Я да попеем малко, хора.

Няколко от мъжете спряха работата. Алудра се изправи, с ръце на кръста, и го изгледа недоволно, тъй че Талманес започна сам:

Пий виното, докле е пълна чашата,

момичета целувай — да не плачат,

и зар хвърли, докле не полетим

за танца ни със Джак на Сенките.

Мълчание.

А после всички подхванаха:

Проклятието кърваво ще изревем,

девойчета ще гушнем в сетен ден

и пак ще яхнем със кесията на Тъмния

за танца ни със Джак на Сенките.

Гръмките им гласове закънтяха и всички се захванаха за работа с подновен жар, за да се подготвят за ролята, която щяха да изиграят.

И щяха да я изиграят. Талманес щеше да се погрижи за това.

Дори да се наложеше да си пробият изхода от тази гробница с буря от драконов огън.

Щом Олвер прониза жената в бяло, връзките на Файле изчезнаха и тя тупна на земята и залитна, но се задържа на крака. Мандевин тупна тежко до нея и изруга.

Аравайн. Светлина, хрисимата, опитна и грижлива Аравайн.

Аравайн беше Мраколюбка.

Рогът беше в ръцете й.

Пленниците изригваха с рев от кошарите, хвърляха се върху тролоците и се мъчеха да изтръгнат оръжията им.

Аравайн погледна в паника падналата Айез Седай, грабна юздите на коня, доведен от един слуга, и се метна на седлото.

Файле се втурна към нея, но Аравайн препусна в галоп, отнасяйки Рога. Пое към по-полегатите склонове, откъдето можеше да се изкачи до върха на Височините.

— Не! — изкрещя Файле. — Аравайн! Не прави това! — Затича след нея, но бързо видя, че е безполезно.

Кон. Трябваше й кон. Огледа се трескаво и видя няколкото товарни животни, които бяха докарали през портала. Добра се до Бела и с няколко замаха с ножа преряза каишките на седлото и го смъкна с целия му товар. Скочи на голия гръб на кобилата, хвана юздите и я срита с пети.

Рунтавата кобила препусна след Аравайн и Файле се присви на гърба й.

— Тичай, Бела — заговори в ухото й. — Ако ти е останала някаква сила, сега й е времето. Моля те. Тичай, момичето ми. Тичай.

Бела се понесе в галоп по утъпканата земя и тропотът на копитата се сля с тътена отгоре. Лагерът на тролоците тънеше в мрак, огрян само от огньовете за готвене и някоя запалена факла тук-там. Файле сякаш препускаше през кошмар.

Няколко тролоци изскочиха на пътя й и Файле се наведе още по-ниско и се помоли на Светлината дано да не успеят в тъмното. Бела забави, а след това двама конници връхлетяха с пики от двете страни на Файле. Единият прониза врата на тролок, а конникът от другата страна не улучи, но конят му отблъсна друг тролок настрани и отвори път. Бела продължи в галоп между двама объркани тролоци и догони вече препускащите напред мъже, единия едър и дебел, другия — мършав. Харнан и Ванин.

— Вие!? — изрева им Файле.

— Здравейте, милейди! — отвърна й със смях Харнан.

— Как? — извика им тя над тропота на конските копита.

— Изчакахме керван на пътя! — ревна в отговор Харнан. — И се оставихме да ни пленят. Прехвърлиха ни през портала преди няколко часа и тъкмо подготвяхме пленниците да разбием оградите! Вашето идване ни даде сгодния момент, който чакахме!

— Рогът! Опитахте се да откраднете Рога!

— Не! — викна в отговор Харнан. — Опитахме се да откраднем от табака на Мат!

— Помислих, че го заровихте там, за да го оставите! — ревна Ванин от другата страна. — Рекох си, че Мат няма да се сърди. Бездруго ми дължи няколко марки! Когато отворих оная торба и намерих проклетия Рог на Валийр… кървава пепел! На бас, че са чули рева ми чак в Тар Валон!

Файле изпъшка, щом си представи сцената. Викът, който бе чула, наистина беше вик на изненада и тъкмо той бе привлякъл нападналото ги мечо същество.

Все едно, нямаше връщане назад. Тя се вкопчи в Бела с колене и я подкара по-бързо. Аравайн препускаше пред тях между тролоците, натам, където склоновете ставаха по-полегати, и викаше отчаяно на зверовете да й се притекат на помощ. Само че тичащите коне бяха много по-бързи от чудовищата.

Демандред. Аравайн беше казала, че ще отнесе Рога на един от Отстъпниците. Файле изръмжа, наведе се още по-ниско и удивително, Бела изпревари конете на Ванин и Харнан. Файле не попита къде са ги намерили. Насочи цялото си внимание към Аравайн.

Викове прокънтяха зад тях и Ванин и Харнан обърнаха, за да пресрещнат преследвачите. Файле свърна настрани, смуши Бела да прескочи някаква купчина припаси и връхлетя право върху някакви хора в странно облекло, които се хранеха край малък огън. Те ревнаха след нея на груба непозната реч, щом профуча между тях.

Педя след педя догонваше Аравайн. Бела пръхтеше и пухтеше, цялата плувнала в пот. Салдейската конница беше една от най-добрите на света и Файле разбираше от коне. Беше яздила всякакви породи. Но в тези мигове на бойното поле щеше да предпочете Бела пред най-добрия тайренски кон. Рунтавата кобила, без да беше от някоя прочута порода, препускаше като расов състезателен кон, и то шампион.

Слята с ритъма на конските копита, Файле измъкна нож от ръкава си. Смуши Бела да прескочи една малка падина и когато увиснаха за миг във въздуха, прецени посоката на вятъра, ъгъла и момента и метна ножа във въздуха точно преди копитата на Бела да докоснат земята.

Ножът прелетя вярно и се заби в гърба на Аравайн. Тя се смъкна от седлото, рухна на земята и изпусна торбата.

Файле скочи от Бела, грабна торбата, развърза я и Рогът блесна пред очите й.

— Съжалявам… — прошепна Аравайн и се помъчи да се надигне. Краката й не се движеха. — Не казвай на Алдин какво направих. Той има… такъв ужасен вкус… за жени…

Файле се изправи и я погледна със съжаление.

— Моли се Създателя да подслони душата ти, Аравайн. — Метна се отново на гърба на Бела. — Защото иначе Тъмния ще те вземе. Оставям те на него.

Напред имаше още тролоци и те се извърнаха към нея. Завикаха и няколко мърдраала се плъзнаха напред и засочиха към Файле. Разместиха се да преградят пътя й.

Тя стисна зъби и обърна Бела назад, с надеждата да срещне Харнан, Ванин или когото и да е за помощ.

Лагерът се беше разбунил и Файле зърна няколко ездачи, които препускаха към нея и викаха:

— Дръжте я! В нея е Рогът на Валийр!

Някъде високо горе на хълма силите на Мат Каутон се сражаваха със Сянката. Толкова близо!

Стрела се заби в земята до нея, последваха я още. Файле стигна до кошарите за пленници с разбитата ограда и пръснати наоколо тела. Бела пръхтеше задъхана, може би на края на силите си. Файле зърна наблизо друг кон, оседлан дорест скопец, който душеше краката на паднал войник.

Какво да прави? Да смени конете, но после какво? Погледна през рамо и бързо се сниши, щом нова стрела профуча над главата й. Успя да различи десетина войници шараи на коне — препускаха право към нея. След тях тичаха стотици тролоци.

„Дори с отпочинал кон не мога да им избягам.“ Отведе Бела зад няколко снабдителни фургона за укритие и скочи, решена да притича до другия кон.

— Лейди Файле? — чу тънък гласец и погледна надолу.

Олвер се беше присвил под фургона, с нож в ръка.

Ездачите почти я бяха настигнали. Нямаше време за мислене. Файле дръпна Рога от торбата и го натика в ръцете на Олвер.

— Пази това. Крий го. Занеси го на Мат през нощта.

— Оставяш ли ме? — попита Олвер. — Самичък?

— Трябва. — Натика в торбата няколко стрели. Сърцето й закънтя в гърдите. — Щом онези ездачи подминат, си намери друго скривалище! Ще се върнат да търсят където бях, след…

„След като ме хванат.“

Щеше да се прониже сама с ножа, за да не изтръгнат с мъчения от устата й какво е направила с Рога. Стисна Олвер за ръката.

— Съжалявам, че го оставям на теб, мъничък. Няма никой друг. Ти се справи чудесно преди, можеш да направиш и това. Занеси Рога на Мат, или всичко е изгубено.

Притича на откритото, понесла торбата така, че да се набива на очи. Някои от странно облечените другоземци я видяха и я засочиха. Тя яхна дорестия кон и препусна в галоп.

Тролоците и Мраколюбците я последваха.

Логаин превъртя тънкия диск между пръстите си. Черен и бял, раздвоен от извита линия. Куендияр трябваше да е. Люспите, които се отрониха под пръстите му, сякаш се подиграха с уж вечното му естество.

— Защо Таим не ги е счупил? Можел е да го направи. Трошливи са като стара кожа.

— Не знам — отвърна Андрол. — Може би моментът все още не е подходящ.

— Счупиш ли ги в подходящия момент, ще помогне на Дракона — каза Имарин. — Счупиш ли ги в неподходящия… и какво?

— Нищо добро, предполагам — каза Певара. Червена.

Никога ли нямаше да си отмъсти на ония, които го бяха опитомили? Някога тази омраза — и само тя — му беше давала сили да оцелее. Сега беше открил нов глад вътре в себе си. Беше надвил Айез Седай, беше ги съкрушил и ги беше направил свои. Отмъщението вече изглеждаше… празно. Дълго трупалата се жажда да убие М’хаил запълваше малко тази празнота, но не достатъчно. Какво още?

Някога се беше самообявил за Преродения Дракон. Някога се беше готвил да властва над света. Да го постави на колене. Сега опипваше печата на затвора на Тъмния, застанал в края на полесражението. Беше далече на югозапад, под блатата, където неговите Аша’ман държаха малък базов лагер. Откъм Височините ехтеше далечен грохот — взривове на сплитове, хвърчащи между Айез Седай и шараите.

Много от неговите Аша’ман се бяха сражавали там, но преливащите шараи надвишаваха на брой Айез Седай и ашаманите заедно. Други обикаляха по бойните полета, за да търсят Властелини на ужаса и да ги избиват.

Беше губил мъже по-бързо от Сянката. Твърде много бяха враговете.

Вдигна печата пред очите си. В него имаше мощ. Мощ да защити някак Черната кула? „Ако не се страхуват от нас, от мен, какво ще стане с нас тогава, щом Дракона умре?“

През връзката премина недоволство. Извърна се и погледна Габрел в очите. Беше оглеждала битката, но сега погледът й се беше спрял на него. Питащ. Заканителен?

Наистина ли си беше въобразил, че е обуздал Айез Седай? Идеята щеше да го разсмее. Никоя Айез Седай не можеше да бъде обуздана, никога.

Логаин с показен жест прибра печата и ешовете му в кесията на колана си. Стегна каишките и погледна Габрел в очите. Загрижеността й бодеше през връзката. За миг му се беше сторило, че тази нейна загриженост е за него, не заради него.

Може би се учеше да манипулира връзката, да му изпраща чувства, които смяташе, че ще го подведат. Не, Айез Седай не можеше да бъдат обуздани. Обвързването им не ги беше овладяло. Беше създало повече усложнения.

Посегна към яката си, откопча иглата с дракона, която носеше там, и я подаде на Андрол.

— Андрол Генхалд, ти влезе в самата яма на смъртта и се върна. Вече два пъти съм ти длъжник. Повишавам те в пълен Аша’ман. Носи иглата с гордост. — Вече му беше върнал иглата с меча, възстановявайки ранга му на Вречен.

Андрол се поколеба, а после протегна ръка и прие иглата с благоговение.

— А печатите? — попита Певара и скръсти ръце. — Те са на Бялата кула, Амирлин е тяхна Пазителка.

— Амирлин е все едно мъртва, според това, което чух — отвърна Логаин. — В нейно отсъствие аз съм подобаващият им пазител. — Сграбчи Извора и го покори. Отвори портал към върха на Височините.

Войната се върна в пълната си сила — хаосът, димът и крясъците. Логаин прекрачи и другите го последваха. Мощното преливане от Демандред грееше в нощта като маяк и гласът му продължаваше да кънти предизвикателно към Преродения Дракон.

Ранд ал-Тор го нямаше тук. Е, най-близкото до него бе самият Логаин. Поредният заместител.

— Аз ще се сразя с него — каза на другите. — Габрел, ти ще останеш тук и ще чакаш завръщането ми, може да ми потрябва Цяр. Останалите, заемете се с хората на Таим и преливащите шараи. Жив да не остане нито един, минал към Сянката, все едно дали по свой избор или насила. Дайте правосъдие на едните и милост на другите.

Кимнаха. Габрел изглеждаше впечатлена от него, навярно заради решението му да удари в сърцето на врага. Не разбираше. Дори един от Отстъпниците не можеше да е толкова силен, колкото, изглежда, беше Демандред.

Демандред имаше ша-ангреал, и то могъщ. Сравним по мощ с Каландор, а може би и по-мощен. Попаднеше ли в ръцете на Логаин, много неща на този свят щяха да се променят. Светът щеше да узнае за него и Черната кула. Щяха да треперят пред него така, както никога не бяха треперили пред Амирлинския трон.

Егвийн водеше щурм, какъвто не беше виждан от хилядолетия. Айез Седай напуснаха защитните си укрепления и тръгнаха с нея непоколебимо нагоре по склона. Сплитове полетяха във въздуха като взрив от ивици светлина, понесени от вятъра.

Небето се раздра от блясъка на хиляди мълнии, а земята застена и се разтресе от ударите. Демандред продължаваше да хвърля огън по андорците от другата страна на платото и всеки изстрел на белфир отпращаше вълни във въздуха. Земята се пропука на черни паяжини, но този път от пукнатините изникнаха пипала от нещо противно и то запълзя като болест по натрошените камъни на склона.

Въздухът оживя от Силата, толкова наситена енергия, че едва ли не видима за всички. Егвийн притегли в себе си толкова мощ, колкото можеше да удържи през ша-ангреала на Вора. Чувстваше се както в боя си срещу сеанчанците, само че някак по-овладяна. Тогава гневът й беше обагрен от отчаяние и ужас.

Този път бе нещо нажежено до бяло, като метал, нагрят над точката, в която става ковък.

Тя, Егвийн ал-Вийр, беше пазителката на тази земя.

Тя, Амирлинският трон, нямаше да търпи повече насилието на Сянката.

Нямаше да отстъпи. Нямаше да се преклони.

Щеше да се бие.

Преля Въздух и завихри буря от прах, дим и сухи тръни. Вдигна вихрушката пред себе си да затули гледката на онези горе, докато се мъчеха да я засекат. Мълнии затрещяха около нея, но тя запреде Пръст, зарови дълбоко в земята и извлече нагоре струя стопено желязо, което изстина на стълб до нея. Мълнията порази стълба и я пощади, докато тя отпращаше вихрушката с вой нагоре по склона.

Долови движение отстрани и усети приближаването на Лейлвин. Тази жена… беше доказала верността си. Каква изненада. Това, че имаше нов Стражник, не притъпяваше остротата на отчаянието от смъртта на Гавин, но й помагаше другояче. Онова възелче в ума на Егвийн се бе сменило с ново, много различно и в същото време — изумително вярно.

Егвийн вдигна ша-ангреала на Вора и продължи атаките си нагоре по хълма. Лейлвин бе до нея. Шараите пред тях се присвиха, брулени от бурните ветрове. Егвийн ги порази с ивици огън. Преливащи се опитаха да я атакуват през вихрушката, но сплитовете им се отвяха настрани — очите им бяха пълни с прах. Трима обикновени войници ги нападнаха отстрани, но Лейлвин бързо се справи с тях.

Егвийн раздвои стихията, изви я като ръце от двете страни, загреба преливащите и ги запокити във въздуха. Мълниите отгоре ги поеха в огнената си прегръдка и димящите трупове западаха по склона. Амирлин натисна напред с настъпващата си войска Айез Седай и замятаха сплитове като стрели от светлина.

Към тях се притекоха ашамани. Бяха се сражавали с Бялата кула поединично, но сега се вляха вкупом в редиците им. Десетки мъже тръгнаха след нея. Въздухът се насити с Единствената сила.

Ветровете замряха.

Прашната буря изведнъж секна. Никоя природна сила не можеше да направи това. Егвийн се изкачи на скалната издатина и видя горе мъж в черно и червено, застанал на върха и изпънал ръце напред. Най-после беше измъкнала навън предводителя на тази вражеска сила. Неговите Властелини на ужаса се сражаваха редом с шараите, но тя бе разкрила водача им. Таим. М’хаил.

— Подготвя мълния! — извика мъж зад нея.

Егвийн мигновено извлече нагоре стълб разтопено желязо и го охлади, за да привлече падналата миг след това мълния. Обърна се. Мъжът се оказа Джаар Наришма, Стражникът Аша’ман на Мерайз.

Егвийн се усмихна, загледана към Таим.

— Задръжте другите настрана от мен — заповяда тя. — Всички освен вас, Наришма и Мерайз. Предупрежденията на Наришма ще се окажат полезни.

Сбра силата си и завихри буря срещу предателя М’хаил.

Айла се провираше между мъртвите при руините. Макар боят да се беше изместил надолу по реката, чуваше далечни викове и взривове в нощта.

Търсеше ранени сред падналите и не обръщаше внимание на стрелите и мечовете. Други щяха да ги събират, макар да й се искаше да не го правят. Мечовете и стрелите бяха причинили толкова много смърт.

Раен, мъжът й, работеше наблизо. Побутваше всяко тяло и после се вслушваше за пулс. Ръкавиците му бяха почервенели и кръв бе зацапала пъстрото му облекло, защото притискаше ухо до гърдите на мъртвите. Когато се уверяха, че някой е мъртъв, оставяха X, драснат на едната буза, често с кръвта на самия човек. Така нямаше да се налага другите да повтарят работата.

Раен сякаш се бе състарил с десетилетие през последната година и Айла имаше чувството, че и с нея е така. Пътят на листото беше благ господар понякога, носеше живот на радост и мир. Но едно листо пада в спокойни ветрове също както и в бурята. Предаността изискваше човек да приема второто, както и първото. Да скитат от страна на страна, да гладуват, докато земята наоколо умираше, а накрая да спрат в земите на сеанчанците… така беше протекъл животът им.

Нищо от това не можеше да се сравни със загубата на Ейрам. Това го бе наранило по-дълбоко от загубата на майка му от тролоците.

Подминаха Мургейз, бившата кралица, която бе събрала тези работници и се разпореждаше. Айла продължи напред. Кралици не я интересуваха много. Нищо не бяха направили за нея или за хората й.

Раен спря, вдигна фенера си и огледа пълния със стрели колчан, който един войник беше носил преди да загине. Айла изсъска, надигнала поли да заобиколи труповете, и стигна до него.

— Раен!

— Мир, Айла. Няма да го взема. Но все пак се чудя.

Загледа се към далечните блясъци светлина надолу по реката и на Височините, където вражеските армии продължаваха да се засипват със смърт. Толкова много блясъци в нощта, като стотици мълнии. Отдавна беше минало полунощ. Вече от няколко часа бяха на това поле и търсеха живи.

— Чудиш ли се? — попита Айла. — Раен…

— Какво искаме да направят, Айла? Тролоците няма да тръгнат по Пътя на листото.

— Има много място за бягане — каза Айла. — Виж ги. Дойдоха да пресрещнат тролоците, когато Тварите на Сянката едва бяха излезли от Погибелта. Ако бяха хвърлили тези усилия, за да съберат хората и да ги отведат на юг…

— Тролоците щяха да ги последват. И тогава какво, Айла?

— Приемали сме много господари — отвърна тя. — Сянката може да се отнесе лошо с нас, но наистина ли смяташ, че ще е по-лошо от това, което са ни причинявали други?

— Да — промълви Раен. — Да, Айла. По-лошо ще е. Много, много по-лошо.

Айла го изгледа.

Раен поклати глава и въздъхна.

— Няма да изоставя Пътя, Айла. Това е моят път и ми приляга. Може би… може би няма да мисля толкова лошо за тези, които следват друг път. Ако преживеем тези времена, ще е наследството от тези, които умряха на това бойно поле, все едно дали искаме да приемем саможертвата им, или не.

Замълча. „Само заради нощния мрак е — помисли тя. — Ще го превъзмогне, щом слънцето грейне отново. Така трябва да е. Нали?“

Вдигна очи към нощното небе. Слънцето… щяха ли да разберат, когато изгрееше? Облаците, огрени от огньовете долу, сякаш ставаха все по-гъсти. Изведнъж й стана студено и тя придърпа по-плътно яркожълтия си шал.

„Може би няма да мисля толкова лошо за тези, които следват друг път…“

Примига да махне сълзите в очите си.

— Светлина — прошепна Айла със свито сърце. — Не трябваше да му обръщам гръб. Трябваше да се опитам да му помогна да се върне при нас, не да го отхвърля. Светлина, о, Светлина. Подслони го…

Няколко наемници наблизо намериха стрелите и ги вдигнаха.

— Ей, Ханлон! — извика един. — Я виж!

Когато грубоватите мъже бяха започнали да помагат на Туатан, беше изпитала гордост от тях. Да оставят битката, за да помогнат в грижите за ранените? Бяха надмогнали жестокия си предишен живот.

Но сега примига и видя в тях нещо друго. Страхливци, предпочели да ровят сред труповете и да бъркат в джобовете им, вместо да се бият. Кое беше по-лошото? Мъжете, които — колкото и подведени да бяха — се изправяха срещу тролоците и се опитваха да ги отблъснат назад? Или тези наемници, които отказваха да се бият, защото този път им се беше сторил по-лесен?

Айла поклати глава. Винаги беше живяла с чувството, че знае отговорите в живота. Днес повечето й се изплъзваха. Но да спасиш нечий живот… в това можеше да се вкопчи.

Тръгна отново между телата, за да търси живи сред мъртвите.

Щом лейди Файле препусна, Олвер отново се шмугна под фургона и притисна Рога до гърдите си. Подгониха я десетки конници и стотици тролоци.

Сам. Отново го бяха оставили сам.

Стисна очи, ала това не помогна много. Все още чуваше крясъци и викове. Въздухът все така миришеше на кръв. Освен на кръв миришеше и на пушек, гъст и лютив. Сякаш целият свят гореше.

Земята потрепери все едно нещо много тежко я удари някъде наблизо. Гръм отекна в небето, придружен от силния трясък на мълниите, падащи една след друга от Височините. Олвер проплака.

А се беше смятал за толкова храбър. И ето го сега, най-сетне на бойно поле. Трепереше целият. Искаше да се скрие, да се зарови дълбоко в земята.

Файле му беше казала да си намери друго скривалище, защото може да се върнат да потърсят Рога.

Смееше ли да излезе навън? Смееше ли да остане тук? Отвори очи и едва не изпищя, защото видя два крака, завършващи с копита. След миг едно зурлесто лице се наведе и погледна към него, черните като мъниста очи се присвиха, ноздрите задушиха.

Олвер изрева и запълзя назад, стиснал Рога. Тролокът също ревна, надигна фургона и едва не го стовари върху Олвер. Товарът със стрели се пръсна по земята, а Олвер хукна навън и се заозърта къде да се скрие.

Спасение нямаше. Десетки тролоци се извърнаха към него и започнаха да си викат на непонятна за него реч. Той се заоглежда в паника, с Рога в едната ръка и ножа в другата. Никакъв изход.

Наблизо изпръхтя кон. Бела. Ядеше зърно, изсипано от една обозна кола. Вдигна глава и погледна към Олвер. Нямаше седло, само юзда.

„Кръв и пепел — помисли Олвер и затича към нея. — Защо не беше Вятър.“ Тази тромава кобила със сигурност щеше да го вкара в казана. Прибра ножа и скочи на гърба й. Сграбчи юздите в едната ръка, стиснал Рога в другата.

Препусна в галоп между тролоците. Те затичаха след него с вой и ревове.

Олвер препускаше, както го бяха учили, ниско наведен, и насочваше животното с пети. И Бела тичаше. Светлина, как само тичаше. Мат беше казвал, че много коне се плашат от тролоците и хвърлят ездача си, но Бела не направи нищо такова. Профуча с тропот през самия център на лагера.

Олвер погледна през рамо. Стотици бяха зад него и го гонеха.

— О, Светлина!

Беше видял знамето на Мат горе на Височините, сигурен беше. Но толкова много тролоци имаше на пътя му. Обърна Бела и препусна натам, накъдето бе тръгнала Аравайн. Сигурно можеше да заобиколи лагера на тролоците оттам, а после да се върне и да продължи нагоре от другата страна на Височините.

„Занеси Рога на Мат, или всичко е загубено.“

Пришпорваше Бела напред.

„Няма никой друг.“

Тролоци напред отрязаха пътя му. Олвер обърна в другата посока, но оттам се появиха още. Извика, отново обърна Бела, но дебела черна тролокска стрела я прониза в хълбока. Кобилата изцвили, залитна и рухна.

Падането изби въздуха от дробовете му и пред очите му засвяткаха искри.

„Рогът трябва да стигне до Матрим Каутон…“

Сграбчи Рога и усети, че плаче.

— Съжалявам — каза на Бела. — Беше добър кон. Бяга, както и Вятър нямаше да може. Съжалявам.

Кобилата изцвили тихо, вдиша за сетен път и издъхна.

Той я остави и затича, промуши се под краката на първия дошъл тролок. Не можеше да се бие с тях. Знаеше, че не може. Не извади повече ножа си. Просто затича нагоре по стръмния склон, към мястото, откъдето бе видял да пада знамето на Мат.

Все едно беше на цял континент разстояние. Един от зверовете го сграбчи за дрехата и го дръпна, но Олвер се изтръгна и дрипата остана в дебелите ноктести пръсти на съществото. Задращи нагоре по склона и зърна малка цепнатина в подножието на склона. Сякаш беше зяпнала нагоре към тъмното небе.

Хвърли се към нея и се провря вътре, притиснал Рога до гърдите си. Едва се побра. Около него се струпаха тролоци, започнаха да се пресягат и да дерат дрехите му.

Олвер изплака и стисна очи.

Логаин се хвърли през портала. Сплитовете за удара по Демандред вече бяха оформени.

Отстъпникът стоеше на димящия склон над пресъхналата река и гледаше огъващите се карета пики на андорците. Айилците, кайриенците и Легионът на Дракона също се сражаваха там и всички бяха заплашени от обкръжение.

Пиките вече бяха почти разбити. Скоро щеше да дойде разгромът.

Логаин хвърли два огнени стълба към Демандред, но на пътя им се хвърлиха шараи и осуетиха атаката му. Плътта им изгоря за миг и костите им се овъглиха. Смъртта им обаче даде време на Демандред да се обърне и да хвърли сплит Вода и Въздух. Огненият взрив на Логаин го порази и го превърна на пара.

Логаин се беше надявал, че след толкова много преливане Демандред ще е отслабнал. Но не би. Сложен сплит се заоформя пред него, сплит, какъвто Логаин не беше виждал никога. Отстъпникът създаде поле, което затрептя във въздуха, и при следващата атака сплитът на Логаин се блъсна в него и отхвърча назад като пръчка, хвърлена по стена.

Мълния удари от небето и Логаин скочи настрани и се претърколи. Засипаха го каменни парчета, докато сплиташе Дух, Огън и Земя. Посече в странната стена. Разби я и вдигна камъни и пръст, за да спре огъня от Демандред.

„Разсейване“, помисли си, осъзнал, че Демандред е сътворил още нещо, нещо много по-сложно зад огнената атака. Разтвори се портал и по земята плъзна зейнала червена паст. Логаин се хвърли настрани и Смъртният портал го подмина, но остави след себе си диря от горяща лава.

Следващата атака на Демандред беше струя въздух, която отхвърли Логаин назад към лавата. Той отчаяно запреде Вода, за да я охлади. Падна на педя от изригналата пара, която опърли кожата му, но беше охладил парата достатъчно, за да покрие с кора течащия отдолу поток разтопена скала. Затаи дъх и се хвърли настрани, щом още няколко мълнии разбиха на прах скалната твърд, на която беше допреди миг.

Мълниите разбиха кората и капки нажежена лава плиснаха към него и обгориха ръцете и лицето му. Той изкрещя и в гнева си запреде мълния, за да порази врага си.

Дух, Земя и Огън прерязаха сплитовете му във въздуха. Демандред просто беше силен. Ша-ангреалът в ръката му беше невероятен.

Следващият блясък на мълния заслепи Логаин и го отхвърли назад. Той падна върху някакви скали и острите ръбове се врязаха в кожата му.

— Силен си — каза Демандред. Логаин едва чу думите му. Ушите му… този тътен… — Но не си Луз Терин.

Логаин изръмжа, запреде през сълзите на болка и запокити мълния към Демандред. Двоен сплит. Първата мълния бе посечена във въздуха, но втората удари в целта.

Но… какво беше това? Нов сплит, непознат за Логаин. Мълнията порази Демандред, но изчезна засмукана в земята под него. Толкова прост сплит от Въздух и Земя, но я обезсили напълно.

Щит се заби между него и Извора. Логаин видя оформящия се в ръцете на Демандред белфир, изръмжа, грабна някакъв камък и го запокити по Демандред.

За негова изненада камъкът улучи, раздра кожата и принуди врага му да залитне. Отстъпникът беше могъщ, но все пак можеше да греши като простосмъртните хора. Никога не съсредоточавай цялото си внимание върху Единствената сила, каквото и да твърдеше Таим. И в този миг на разсейване щитът между Логаин и Извора изчезна.

Той се превъртя настрани и започна два сплита. Единият беше щит, който нямаше да използва. Другият бе портал. Изборът на страхливеца.

Демандред изръмжа, вдигна ръка към лицето си и изпердаши със Силата. Реши да унищожи първо щита, видял в него по-големия риск. Порталът се отвори, Логаин се претърколи през него и го затвори. Рухна от другата страна, с опърлена плът, с кънтящи уши и почти заслепен.

Надигна се с усилие, озовал се отново в лагера, където го чакаха Габрел и другите. Воят, излязъл от гърлото му, беше изпълнен с гняв.

Тревогата на Габрел го достигна през връзката. Истинска тревога. За него. Не можеше да повярва! Светлина!

— Тихо — каза му тя, коленичила до него. — Глупак такъв! Какво си направил?

— Провалих се — изпъшка той. Атаките на Демандред със Силата закънтяха отново в далечината, Отстъпникът ревеше проклятията си към Луз Терин. — Изцери ме.

— Няма да опитваш повече, нали? Не искам да те Изцеря само да те пусна отново да…

— Няма — изхриптя Логаин. Болката беше ужасна, но бледнееше пред унижението. — Няма, Габрел. Престани да се съмняваш в думата ми. Той е твърде силен.

— Някои от тези изгаряния са много лоши, Логаин. Тези дупки в кожата ти… не знам дали ще мога да ги Изцеря напълно. Ще ти останат белези.

— Голяма работа! — изръмжа той. Сигурно бяха от капките лава, плиснали по ръцете и едната страна на лицето му.

„Светлина. Как ще се справим с онова чудовище?“

Габрел отпусна ръце на гърдите му и сплитовете на Цяра се вляха в тялото му.

Грохотът на битката на Егвийн с М’хаил съперничеше на гръмовете в небето. М’хаил. Нов Отстъпник. Властелините на ужаса прогласяха името му по бойното поле.

Егвийн запридаше, без да мисли, и хвърляше вълна след вълна срещу изменника Аша’ман. Не беше призовала вятъра, но той все така фучеше и ревеше около нея, развяваше косата и роклята й, поде дългия шал и той заплющя като знаме във въздуха. Наришма и Мерайз се бяха присвили на земята до нея, Лейлвин също. Гласът на Наришма — Егвийн едва го чуваше през грохота на битката — редеше сплитовете, подготвяни от М’хаил.

Отначало Егвийн бе застанала на върха на Височините, на равна нога с М’хаил. Знаеше, някъде дълбоко в себе си, че тялото й скоро ще се изтощи и ще се нуждае от отдих.

Сега обаче това беше недопустим лукс. Сега бе важен само боят.

Огън лумна към нея и тя го отплесна настрани с Въздух. Вятърът подхвана искрите и ги завихри около нея в дъжд от светлина, докато запридаше Земя. Отпрати вълна през разбитата вече земя, за да събори М’хаил, но той я разцепи със свой сплит.

„Забавя“, помисли тя.

Пристъпи напред, изпълнена от Силата. Започна два сплита, по един над всяка ръка, и хвърли към него огън.

Той й отвърна с лъч чисто бяла светлина, тънък като конец, и лъчът прониза въздуха само на педя от нея. Блясъкът на белфира я заслепи, а земята простена и въздухът се изкриви. Паяжините плъзнаха по земята — процепи към небитието.

— Глупак! — изрева тя. — Ще унищожиш самата Шарка! — Сблъсъкът им наистина заплашваше да доведе до това. Този вятър, това свистене във въздуха не беше естествено. Пукнатините по земята пълзяха от М’хаил и се разширяваха.

— Отново го заприда! — извика Наришма и бурята поде гласа му.

М’хаил хвърли втори гибелен плам и раздра земната твърд, но Егвийн беше готова. Отстъпи встрани, обзета от гняв. Белфир. Трябваше да го спре някак!

„Все едно им е какво разбиват. Те са тук, за да унищожат. Това е призивът на господаря им. Руши. Изгаряй. Убивай.“

„Гавин…“

Изкрещя от ярост и запреде стълб след стълб Огън, един след друг. Наришма викаше предупредително какво прави М’хаил, но Егвийн не можеше да го чуе от грохота в ушите й. Все пак видя, че е вдигнал преграда от Въздух и Огън, за да отклони атаките й.

Закрачи напред и го засипа с удари — това не му оставяше време да се съвземе и да атакува. Забави ритъма само за да оформи щит, който задържа в готовност. Огненият дъжд от преградата накара М’хаил да залитне назад, сплитът му се пропука и той вдигна ръка, навярно за да опита отново с белфир.

Егвийн заби щита между него и Извора. Не го откъсна съвсем, защото той го задържа със силата на волята си. Вече бяха толкова близо един до друг, че можеше да види неверието и гнева, избили на лицето му. Бореше се, но беше по-слаб от нея. Егвийн натисна щита още и още, все по-близо до невидимата нишка, която го свързваше с Единствената сила. Натисна с цялата си мощ…

М’хаил се напрегна и изхвърли тънка струя белфир нагоре, през зева, където щитът все още не беше наместен. Гибелният плам го унищожи… както и въздуха, и самата Шарка.

Егвийн се олюля, щом М’хаил насочи сплита си към нея, но нажеженият до бяло лъч беше твърде слаб, за да я достигне. Угасна, преди да я порази. М’хаил изръмжа и изчезна.

„Изчезна, без да сътвори портал! Вярната сила“, помисли тя. Единственото обяснение. Почти нищо не знаеше за нея… беше самото естество на Тъмния, изкушението, примамило преливащи в Приказния век да изровят самия Въртел.

„Белфир. Светлина. Бях почти мъртва. По-лошо от мъртва.“

Нямаше как да се противопостави на гибелния плам.

„Това е само сплит… Само сплит.“ Думите на Перин.

Мигът вече бе отминал и М’хаил беше избягал. Трябваше да държи Наришма до себе си, за да я предупреди, ако някой започне да прелива наблизо.

„Освен ако М’хаил не прибегне отново до Вярната сила. Дали друг мъж би могъл да усети нейното преливане?“

— Майко!

Егвийн се обърна и Мерайз посочи множеството Айез Седай и Аша’ман, вкопчени в битка със силите на Шара. Много Сестри лежаха мъртви: цветни петна по склона.

Смъртта на Гавин терзаеше мислите й като убиец в черно. Егвийн стисна зъби, обузда гнева си и извлече от Силата, за да атакува шараите.

Хюрин си беше увил носа с кърпа.

Надушваше войната обаче дори и през нея. Толкова много насилие, вонята на кръв и гниеща плът. Полепнали бяха по земята, по меча му, по дрехите му. Вече му беше призляло ужасно на няколко пъти по време на битката.

Все пак се биеше. Хвърли се настрани, когато тролок с глиганска муцуна се покатери на труповете и замахна отгоре към него. Мечът му разтресе земята и Хюрин изкрещя.

Звярът се изсмя с нечовешки смях, взел крясъка му за проява на страх. Скочи отгоре и Хюрин се промъкна напред под обхвата му, разпра му корема и побягна. Тролокът се олюля, спря и зяпна изсипалите се навън вонящи черва.

„Трябва да спечеля време за лорд Ранд“, помисли Хюрин, след като отстъпи назад и зачака следващия. Прииждаха от източната страна на Височините, откъм реката. Този стръмен склон беше труден за изкачване, но Светлина, бяха толкова много.

„Продължавай да са биеш. Продължавай!“

Лорд Ранд бе дошъл при него, за да му поднесе извиненията си. При него! Е, Хюрин щеше да го накара да се гордее с него. Прероденият Дракон не се нуждаеше от прошката на един дребен ловец на крадци, но Хюрин все още имаше чувството, че светът се е поправил. Лорд Ранд отново беше лорд Ранд. Лорд Ранд щеше да ги опази, стига да можеха да му дадат достатъчно време.

Настъпи затишие. Хюрин се намръщи. Беше му се сторило, че нямат свършване. Не можеше всички да са избити. Пристъпи предпазливо напред и погледна над труповете надолу по склона.

Не, не бяха победени. Морето от зверове долу все още изглеждаше почти безкрайно. Тролоците бяха спрели изкачването си, защото трябваше да издърпат труповете от пътя си по склона; много от чудовищата бяха поразени от стрелците на Трам. Под тях, край реката, още по-голяма орда тролоци се сражаваше с войските на Елейн.

— Трябва да имаме няколко минути за отдих — каза лорд Мандрагоран на войниците си. Кралица Алиандре също обикаляше на кон наблизо и разговаряше спокойно с мъжете. Двама монарси пред очите му. Със сигурност знаеха как да командват. Това го окуражи още повече.

— Подготвят се за решителен щурм — каза Лан. — Натиск, за да ни изтласкат от склона и да могат да се сразят нас тук, на равен терен. Отдъхнете, докато разчистват телата. Мир да благослови мечовете ви, приятели. Следващата атака ще е най-лошата. — Следващата атака щяла да е най-лошата? Светлина!

Зад тях, насред платото, останалата част от войската на Мат продължаваше да напира срещу шараите в усилие да ги изтласка на югозапад. Успееше ли да направи това и да ги смъкне по склона към тролоците срещу силите на Елейн, можеше да се получи бъркотия, от която Мат да се възползва. Но засега шараите не отстъпваха нито педя земя. Всъщност те изтласкваха назад хората на Мат и те започваха да се огъват.

Хюрин се отпусна на гръб, заслушан в стоновете наоколо, в далечните викове и грохота на мечове. Душеше миризмата на смърт, надвиснала наоколо сред океан от воня.

Най-лошото предстоеше.

Светлината да им е на помощ.

Докато влизаше в залата за пирове в двореца си, Берелайн избърса с парцал кръвта от ръцете си. Масите бяха насечени за огън в огромните камини в двата края на дългото помещение. На тяхно място лежаха редици и редици ранени.

Вратите от кухните се разтвориха и няколко Калайджии нахлуха вътре, понесли носилки, а други крепяха ранени, които докретаха с куцане в залата. „Светлина! — помисли Берелайн. — Още ли?“ Дворецът беше натъпкан до пръсване с ранени.

— Не, не! — викна им тя и закрачи напред. — Не тук. В задния коридор. Ще започнем да ги настаняваме там. Росил! Имаме нови ранени.

Калайджиите завиха към коридора и заговориха утешително на ранените. Връщаха само тези, които можеха да бъдат спасени. Беше се принудила да обясни на водачките сред жените на Туатан кои рани отнемат най-голямо усилие да бъдат Изцерени. По-добре беше да се спасят десет души с тежки рани, отколкото да се похаби същата сила за спасяването на един, вкопчен в последната сламка надежда.

Това обяснение бе едно от най-ужасните неща, шито бе правила през живота си.

Калайджиите продължаваха да прииждат и Берелайн оглеждаше ранените, за да зърне бяло облекло между тях. Имаше Бели плащове, но не и този, когото търсеше.

„Толкова много…“, помисли отново. Нямаше кой да помогне на Калайджиите в местенето на ранените. Всеки годен да се движи мъж в двореца и повечето жени бяха заминали на бойното поле, за да се бият или да помагат на бежанците от Кемлин в събирането на стрели.

Росил се разшета из залата, без да обръща внимание на кръвта, оцапала дрехите й. Зае се веднага с новодошлите, като отделяше тези, които имаха нужда от спешна грижа. За жалост в този момент вратите откъм кухните отново се разтвориха и група окървавени андорци и айилци закретаха през тях, изпратени от Родственичките от друг участък на бойното поле.

Последва пълна суматоха и Берелайн подгони всички, които й бяха подръка — коняри, старци и невръстни деца, — да помогнат в настаняването на новодошлите. Минаха само айилците с най-тежки рани — айилците обикновено оставаха на бойното поле докато можеха да държат оръжие. Това означаваше, че много от дошлите са в безнадеждно състояние. Трябваше да ги настани някъде и да гледа безпомощно предсмъртните им хрипове.

— Това е глупаво! — заяви тя и стана. Ръцете й отново се бяха оцапали с кръв, а не й беше останал чист парцал. Светлина! — Трябва да пратим още помощ. Ти. — Посочи един айилец, ослепял в боя. Седеше с гръб към стената, с превръзка на очите. — Ти, слепият айилец.

— Казвам се Ронджа.

— Добре, Ронджа. Имам няколко гай-шайн, които ми помагат тук. Струва ми се, че би трябвало да има много повече от тях. Къде са?

— Чакат битката да свърши, за да могат да служат на победителите.

— Ще ги вземем. Трябва ни всеки човек, когото можем да пратим на помощ в боя.

— Могат да дойдат тук, Берелайн Пейендраг, и да помагат в грижите за болните — отвърна мъжът. — Но няма да се бият. Там няма място за тях.

— Ще се вразумят — заяви тя твърдо. — Това е Последната битка!

— Може да си главатар на клан тук — отвърна айилецът с усмивка, — но не си Кар-а-карн. Дори и той не би могъл да заповяда на гай-шайн да изоставят джи-е-тох.

— Кой може тогава?

Въпросът като че ли го изненада.

— Никой. Невъзможно е.

— А Мъдрите?

— Не биха го направили. Никога.

— Ще видим — закани се Берелайн.

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Не мисля, че някой би поискал да понесе гнева ти, Берелайн Пейендраг. Но ако очите ми можеха да се възстановят, по-скоро бих ги извадил отново, отколкото да гледам как гай-шайн се сражават.

— Няма нужда да се сражават — каза Берелайн. — Но сигурно могат да помогнат в пренасянето на ранените. Росил, ще се оправиш ли с тази група?

Уморената жена кимна. Нямаше и една Айез Седай в двореца, която да не изглежда все едно, че ще рухне преди да е направила още една стъпка. Берелайн се държеше на крака благодарение на няколко билки, които Росил едва ли щеше да одобри.

Е, не можеше нищо повече да направи тук. По-добре да нагледа ранените в складовете. Те щяха да…

— Милейди Първа? — Беше слабичката Кайтан, една от дворцовите слугини, останала да помага с ранените. — Елате. Трябва да видите нещо.

Берелайн въздъхна, но кимна. Що за бедствие я очакваше пък сега? Поредният мехур на злото, затворил тълпи ранени зад стени, които досега ги е нямало? Пак ли им бяха свършили превръзките? Едва ли имаше в града останал чаршаф, перде или долна дреха, която вече да не е използвана за превръзка.

Момичето я поведе нагоре по стълбището към личните й покои, където се грижеха за няколко пострадали. Тя влезе в първата стая и се изненада, като видя познато лице.

Анура седеше до едно от леглата, в червената си рокля на сиви ивици, с грубо стегнатите й на тила обичайни плитки.

Стана и й се поклони, макар да изглеждаше готова да рухне от умора.

А в леглото лежеше Галад Дамодред.

Берелайн ахна и притича до него. Наистина беше той, макар да имаше ужасна рана на лицето. Дишаше, но беше в несвяст. Тя посегна да хване ръката му… но тя бе отсечена. Някой от хирурзите вече я бе обгорил, за да спре кръвта.

— Как? — промълви тя, стисна другата му ръка и затвори очи. Дланта му бе топла. Когато бе чула рева на Демандред, че е надвил мъжа в бяло…

— Чувствах, че ви го дължа — каза Анура. — Намерих го на бойното поле след като Демандред обяви какво е направил. Изтеглих го, докато Отстъпникът се биеше срещу мъжете на Черната кула. — Седна отново на столчето до леглото и се отпусна уморено. — Не можах да го изцеря, Берелайн. Единственото, което можах, бе да отворя портала и да го донеса тук. Съжалявам.

— Успокой се — каза Берелайн. — Кайтан, доведи някоя от другите Сестри. Анура, ще се почувстваш по-добре, след като си отдъхнеш. Благодаря ти.

Анура кимна. Затвори очи и Берелайн се стъписа, като видя сълзите в ъгълчетата им.

— Какво има? — попита тя. — Анура, какво е станало?

— Не би трябвало да те занимава, Берелайн — отвърна тя и стана. — Всички го учим. Не преливай, когато си твърде уморена. Но ми трябваше портал до двореца. Да го спася, да го изцерим…

И се свлече от столчето. Берелайн клекна до нея и вдигна главата й. Чак сега осъзна, че не заради вързаните отзад плитки й се беше сторила толкова различна. Лицето й също не беше наред. Беше променено. Не изглеждаше вече лишено от възраст. Само младо.

— О, Светлина, Анура! — ахна Берелайн. — Обгорила си се, нали?

Жената бе изпаднала в несвяст. Сърцето на Берелайн се сви. Имали бяха разногласия напоследък, но Анура й беше доверена приятелка от години. Горката. Според Айез Седай това се смяташе за по-лошо и от смърт.

Берелайн я вдигна на диванчето в стаята и я загърна с одеяло. Чувстваше се толкова безсилна… „Може би… може би ще може да се Изцери някак…“

Върна се при Галад, за да подържи ръката му още малко, и седна. Само малко да отдъхне. Затвори очи. Той беше жив. Цената бе ужасна, но беше жив.

Стресна се, когато той проговори.

— Как?

Берелайн отвори очи и видя, че я гледа.

— Как се озовах тук? — продължи той тихо.

— Анура те е донесла. Намерила те на бойното поле.

— Раните ми?

— Други ще дойдат за Цяра, когато могат да се отделят. Ръката ти… — Берелайн се стегна. — Загубил си ръката си, но тази рана на лицето ти можем да я оправим.

— Не — прошепна Галад. — Тя е… малка. Спестете Цяра за тези, които може да умрат без него. — Изглеждаше ужасно уморен.

Берелайн прехапа устна, но кимна.

— Добре. — Помълча. — Битката върви зле, нали?

— Да.

— Тъй че сега… просто се надяваме?

Той издърпа ръката си от нейната и посегна към ризата си. Когато дойдеше Айез Седай, щеше да се наложи да го съблекат и да се погрижат за раните му. Само отрязаната ръка беше изцелена засега, защото беше най-тежката.

Галад въздъхна, а след това потрепери и пусна ризата. Искал беше сам да я съблече?

— Да, надяваме се… — прошепна и склопи очи.

Ранд плачеше.

Присвил се беше в непрогледния мрак и Шарката кръжеше около него, изтъкана от нишките на живота на хора. Толкова много прекъснати нишки.

Толкова много.

Трябваше да ги е защитил! Защо не можеше? Против волята му имената започнаха да се превъртат в ума му. Имената на онези, които бяха загинали за него. Започваха само с жени, но дългият списък вече обхващаше всеки, когото трябваше да е спасил… но не беше.

Докато хората се сражаваха на Мерилор и Шайол Гул, Ранд бе принуден да гледа смъртта им. Не можеше да извърне очи.

Точно тогава Тъмния избра да го атакува с цялата си мощ. Натискът трябваше да го съкруши, да го изпепели. Ранд не можеше да помръдне. Всяко късче от съществото му, решимостта му и силата му бяха съсредоточени върху това да попречи на Тъмния да го разкъса.

Можеше само да гледа, докато умираха.

Видя как Даврам Башийр падна в щурм, жена му веднага след него. Извика, после заплака за Даврам Башийр.

Скъпият верен Хюрин падна под атаката на тролок на върха на Височините, където Мат бе вдигнал последния си отпор. Ранд заплака за Хюрин. За мъжа с толкова много вяра в него, мъжа, който щеше да го последва навсякъде.

Джори Конгар лежеше затиснат под тялото на тролок и хлипаше, докато кръвта му изтичаше. Ранд заплака за Джори, щом нишката му най-сетне угасна.

Енайла, която бе решила да остави Фар Дарейз Май и бе положила брачен венец в нозете на сисвай’айман Лейран, пронизана в корема от копията на четирима тролоци. Заплака за нея.

Карлдин Манфор, който го беше следвал толкова дълго и беше с него при Думайски кладенци, умря, щом силата му да прелива се изчерпа и той рухна на земята от умора. Шараите го намушкаха с черните си ками. Неговата Айез Седай, Белдеин, се олюля и рухна няколко мига след него. Ранд заплака за двамата.

Плака за Гарет Брин и Сюан. И плака за Гавин.

Толкова много. Толкова много.

ГУБИШ.

Ранд се присви. Какво можеше да направи? Мечтата му да спре Тъмния… щеше да сътвори кошмарен свят, ако направеше онова. Собствените му намерения го предаваха.

ПРЕДАЙ СЕ, ВРАГ. ЗАЩО ПРОДЪЛЖАВАШ ДА СЕ БОРИШ? СПРИ ДА СЕ БОРИШ И ОТДЪХНИ.

Беше изкушен. О, колко беше изкушен. Светлина! Какво щеше да помисли Нинив? Виждаше я как се бори да спаси Аланна. Колко ли срам щеше да изпита тя, и Моарейн също, ако знаеха, че в този момент Ранд иска просто да се откаже.

Болката го заля и той изкрещя отново.

— Моля те, нека свърши!

МОЖЕ.

Ранд се присви, сгърчен и разтреперан. Но писъците им продължиха да го връхлитат. Смърт след смърт. Едва се държеше.

— Не — прошепна той.

МНОГО ДОБРЕ. ИМАМ ДА ТИ ПОКАЖА ОЩЕ ЕДНО НЕЩО. ОЩЕ ЕДНО ОБЕЩАНИЕ ЗА ТОВА, КОЕТО МОЖЕ ДА БЪДЕ…

И Тъмния за пореден път втъка нишките на възможното.

Всичко стана на мрак.

Таим замахна с Единствената сила и изпердаши Мишраил със сплитове Въздух.

— Хайде, върни се, глупако! Бий се! Няма да загубим тази позиция!

Властелинът на ужаса се присви, подбра двамата си спътници и се изниза да изпълни заповедта. Кипнал, Таим разтроши едър камък наблизо с прилив на Силата. Онази проклета Айез Седай! Как смееше да го надвие?

— М’хаил — каза невъзмутим глас.

Таим… М’хаил. Трябваше да мисли за себе си като за М’хаил. Тръгна по склона към гласа, който го бе призовал. В паниката си беше взел портал през Височините и сега беше в края на югоизточния склон. Оттук Демандред следеше битката долу и хвърляше унищожителни вълни към строя на андорците, кайриенците и айилците.

Тролоците на Демандред владееха целия коридор между Височините и блатата и изтощаваха защитниците до пресъхналата река. Беше само въпрос на време. Армията на Шара се сражаваше на североизток оттук, на Височините. Каутон бе пристигнал бързо и беше спрял настъплението им. Все едно. Това беше ход на отчаяние. Нямаше да може да устои срещу войските на Шара. Но най-важното точно сега бе да се унищожат Айез Седай от другата страна на Височините. Това бе ключът към спечелването на тази битка.

М’хаил мина между подозрителните шараи със странното им облекло и татуировки. Демандред седеше, скръстил крака, в центъра на кръга. Бе затворил очи и вдишваше и издишваше бавно. Ша-ангреалът, който използваше… отнемаше нещо от него, нещо повече от обичайната сила, нужна за преливането.

Щеше ли това да предложи удобна възможност за М’хаил? Колко дразнещо беше да го командват. Да, беше научил много от този мъж, но Демандред вече явно беше негоден да води. Глезеше тези шараи и хабеше енергия в сляпата жажда да си отмъсти на ал-Тор. Слабостта му бе друга удобна възможност за М’хаил.

— Проваляш се, М’хаил — каза Демандред.

Пред тях, отвъд сухото речно корито, андорците най-после бяха започнали да се огъват. Тролоците търсеха слаби места в линиите им и пробиваха през строя на пиките в различни участъци нагоре и надолу по реката. Тежката конница на Легиона и леката на Кайриен вече бяха в непрекъснато движение и връхлитаха отчаяно срещу пробилите андорската защита тролоци. Айилците все още ги задържаха долу край блатата, а стрелците с арбалети на Легиона, заедно с пиките на Андор, все още задържаха зверовете да не заобиколят по десния фланг. Но натискът на тролокския щурм беше неумолим и фронтовата линия на Елейн постепенно се извиваше дълбоко назад в територията на Шиенар.

— М’хаил? — каза Демандред и отвори очи. Древни очи. Не, М’хаил нямаше да потръпне от страх, щом погледнеше в тях. Нямаше да се уплаши! — Кажи ми как се провали?

— Вещицата Айез Седай — изсъска М’хаил. — Има ша-ангреал с огромна мощ. Почти беше в ръцете ми, но Вярната сила ме провали.

— Неслучайно ти е дадена само тънка струя — каза Демандред и отново притвори очи. — Непредсказуема е за непривикнал като теб.

М’хаил замълча. Щеше да упражни Вярната сила. Щеше да изучи тайните й. Другите Отстъпници бяха стари и мудни. Нова кръв щеше скоро да властва.

Отпуснато — и с някакво чувство за неизбежност — Демандред бавно се надигна. Все едно се размести огромна канара.

— Ще се върнеш и ще я убиеш, М’хаил. Аз убих Стражника й. Би трябвало да е лесна плячка.

— Ша-ангреалът…

Демандред протегна скиптъра си, със златния бокал, закрепен на върха.

Изпитание ли беше това? Такава мощ. М’хаил беше усетил силата, излъчвана от Демандред, докато го използваше.

— Казваш, че има ша-ангреал. С това ти също ще имаш. Дарявам ти Сакарнен, за да ти отнема всякакво извинение за провал. Успей или умри, М’хаил. Докажи се достоен да стоиш сред Избраните.

М’хаил облиза устни.

— А ако Прероденият Дракон най-сетне дойде за теб?

Демандред се изсмя.

— Мислиш, че бих използвал Сакарнен, за да се бия с него? Какво би доказало това? Силите ни трябва да са равностойни, ако искам да докажа, че съм по-добрият. Според всички описания той не може да използва Каландор безопасно, а глупаво унищожи Чедан Кал. Той ще дойде и когато дойде, ще се изправя срещу него без друга помощ и ще се докажа като истинския господар на този свят.

„Мракът в него… — помисли Таим. — Напълно е полудял, нали?“ Странно беше човек да гледа в тези очи, които изглеждаха толкова бистри, и да чува пълното безумие от устните. Когато за първи път бе дошъл при М’хаил, за да му предложи шанса да служи на Великия властелин, Демандред не беше такъв. Високомерен, да. Всички Избрани бяха високомерни. Решимостта на Демандред лично да убие ал-Тор гореше вътре в него като огън.

Но това… това бе нещо различно. Животът в Шара го бе променил. Отслабил го беше, със сигурност. А сега и това. Кой би отстъпил драговолно такъв могъщ артефакт на съперник?

„Само глупак“, помисли М’хаил и посегна за ша-ангреала. „Да те убия ще е все едно да съборя на земята кон с три счупени крака, Демандред. Жалко. Бях се надявал да те надвия като съперник.“

Демандред се обърна, а М’хаил притегли Единствената сила през Сакарнен и отпи лакомо. Сладостта на сайдин го засити — бушуващ порой от Мощ. Беше необятен, докато държеше това! Можеше да направи всичко. Да срути планини, да унищожи армии, всичко — сам!

Засърбя го да изтегли потоци, да ги сплете и да унищожи този мъж на място.

— Внимавай — каза Демандред. Гласът му беше жалък и слаб. Цвърчене на мишка. — Не преливай през това към мен. Обвързал съм Сакарнен към себе си. Опиташ ли се да го използваш срещу мен, ще те изгори от Шарката.

Лъжеше ли Демандред? Възможно ли беше един ша-ангреал да бъде настроен към определено лице? Не знаеше. Помисли, а след това наведе Сакарнен, вгорчен въпреки бушуващата през тялото му сила.

— Не съм глупак, М’хаил — каза сухо Демандред. — Няма да ти връча сам въжето, на което да ме обесиш. Върви и направи каквото ти се каза. Ти си мой слуга в това, ръката, която държи моята брадва, за да отсече дървото. Унищожи Амирлин. Използвай белфир. Заповядано ни е и ще се подчиним. Светът трябва да бъде разнищен, преди отново да го изтъчем какъвто го искаме.

М’хаил изръмжа, но се подчини и запреде портал. Щеше да унищожи онази вещица Айез Седай. А после… после щеше да реши как да се справи с Демандред.

Елейн гледаше безсилно как каретата й пики отстъпват. Това, че Биргит я бе убедила да се изтегли от зоната на боя — всеки момент щеше да последва тролокски пробив, — изобщо не й харесваше, ама никак.

Беше се изтеглила почти до руините, извън пряка опасност засега. Двоен кръг охрана я бе обкръжил, повечето седяха на земята и се хранеха — събираха колкото могат сили между сраженията.

Елейн не развя знамето си, но изпрати вестоносци, та командирите й да разберат, че е жива. Беше се опитала да поведе бойците си срещу тролоците, но усилията й се оказаха недостатъчно. Силите й бяха на изчерпване.

— Трябва да се върнем — каза тя на Биргит. — Трябва да ме видят.

— Не знам дали това ще промени нещо — отвърна Биргит. — Каретата просто не могат да издържат и срещу тролоците, и срещу проклетото преливане. Аз…

— Какво има? — попита Елейн.

Биргит извърна очи.

— Готова съм да се закълна, че доскоро помнех една подобна ситуация.

Елейн стисна зъби. Това, че Биргит губеше паметта си, късаше сърцето й, но беше проблем само на една жена. А тук загиваха хиляди нейни хора.

Бежанците от Кемлин продължаваха да търсят стрели и ранени наоколо. Няколко от тях се приближиха до охраната й и ги заразпитваха тихо за битката и за кралицата си. Изпълни я гордост от тези хора и упоритостта им. Градът беше рухнал, но един град можеше да бъде вдигнат отново. Хората, истинското сърце на Кемлин, нямаше да паднат толкова лесно.

Нова мълния изтрещя над бойното поле и разкъса строя на пиките. На Височините жените преливаха в разгара на яростна битка. Елейн виждаше блясъка на светлините в нощта, но нищо повече. Трябваше ли да се присъедини към тях? Командването й тук не се беше оказало достатъчно добро, за да спаси войниците, но все пак бе осигурило опора и надежда.

— Боя се за армията ни, Елейн — отрони Биргит. — Боя се, че денят е изгубен.

— Денят не може да бъде изгубен — отвърна тя. — Иначе е свършено с всички ни. Отказвам да приема поражение. Двете с теб ще се върнем. Нека Демандред се опита да ни порази. Може би, като ме видят, войниците ще се ободрят и ще…

Няколко от кемлинските бежанци нападнаха гвардейците и гвардейките й.

Елейн изруга и прегърна Единствената сила. Хората, които бе взела за бежанци заради мръсното им, оцапано със сажди облекло, носеха отдолу ризници. Връхлетяха върху охраната й с мечове и брадви. Изобщо не бяха бежанци — бяха наемници.

— Измяна! — извика Биргит, вдигна лъка си и прониза един наемник в гърлото.

— Не е измяна. — Елейн запреде Огън и порази трима наведнъж. — Тези не са от нашите!

Обърна се, щом нова група „бежанци“ връхлетя срещу отслабения строй на охраната. Бяха навсякъде! Бяха се промъкнали, докато вниманието им бе насочено към далечното бойно поле.

Елейн запреде сайдар, за да им покаже безумието да се напада Айез Седай, и изхвърли мощен сплит на Въздух.

Но щом порази един от връхлитащите към нея мъже, сплитът се разплете и се разпадна. Елейн изруга, обърна кобилата, за да побегне, но един от нападателите скочи към нея и заби меча си в шията на Лунна сянка. Тя се вдигна на задните си крака, изцвили от болка и Елейн зърна за миг биещите се наоколо гвардейци, докато падаше на земята, изпаднала в паника за бебетата в корема си. Груби ръце я сграбчиха за раменете и я притиснаха към земята.

Нещо сребърно блесна над нея в нощта. Медальон с лисича глава. Две ръце го опряха в кожата й точно над гърдите. Металът беше леденостуден.

— Здрасти, кралице — каза Мелар, бившият гвардеец — онзи, за когото мнозина все още мислеха, че е баща на децата й — и се ухили. — Доста трудно е да те намери човек.

Елейн плю в лицето му, но той вдигна ръка и спря слюнката. Усмихна се, след това се изправи и я остави в ръцете на двама наемници. Няколко от охраната й все още се съпротивляваха, но повечето бяха изтласкани назад или избити.

Мелар се обърна, когато двама мъже довлякоха Биргит. Тя се мяташе бясно в ръцете им и още един притича да им помогне да я задържат. Мелар извади меча си, погледна за миг острието, сякаш гледаше отражението си в блясъка му, след това го заби в корема на Биргит.

Тя изохка и падна на колене. Мелар й отсече главата със свиреп замах.

Елейн седеше замръзнала. Не можеше да мисли, нито да реагира, когато тялото на Биргит се смъкна напред и кръвта й рукна от отсечения врат. Връзката угасна като свещ и след това дойде… болка. Ужасна болка.

— От много време чаках да направя това — каза Мелар. — Кръв и кървава пепел, каква наслада!

„Биргит…“ Стражничката й беше мъртва. Стражничката й беше убита. Това кораво и нежно сърце, тази неизмерима вярност — унищожени. От загубата не можеше… не можеше да мисли.

Мелар подритна трупа на Биргит и в същия миг един мъж спря коня си пред него. Зад седлото бе метнато някакво тяло. Мъжът беше с андорска униформа, а пред лицето на отпуснатата зад него жена се полюшваше златиста коса. Която и да беше горката жена, носеше рокля точно като на Елейн.

„О, не…“

— Тръгвайте — каза Мелар.

Мъжете подкараха конете, бяха предрешени като гвардейци. Носеха знамето на Елейн и един завика:

— Кралицата е мъртва! Кралицата падна!

Мелар се обърна към Елейн.

— Хората ти все още се бият. Е, това би трябвало да ги разколебае. Колкото до тебе… Тези твои дечица ги иска Великият властелин. Явно му трябват за нещо. Заповядано ни е да ги занесем на Шайол Гул. Май не трябваше да ги зачеваш. — Погледна един от съратниците си. — Можеш ли да го направиш?

Онзи коленичи до Елейн и притисна длани на корема й. Внезапен ужас прониза изтръпналия й ум. Бебетата й!

— Напреднала е достатъчно — каза мъжът. — Сигурно ще мога да ги опазя живи със сплит, ако ги извадиш. Трудно ще е да се направи както трябва обаче. Още са много малки. Шест месеца. Но със сплитовете, които ми показаха Избраните… да, мисля, че ще мога да ги задържа живи за час. Но ще трябва да ги отнесеш на М’хаил, за да ги пренесе на Шайол Гул. Пътуването с обикновен портал няма да свърши работа.

Мелар прибра меча си в ножницата и извади от колана си ловен нож.

— Устройва ме. Ще пратим децата, както иска Великият властелин. Но ти, моя кралице… ти си моя.

Елейн започна да се бори, но хватката на мъжете беше здрава. Тя драскаше и драскаше към сайдар, но притиснатият над гърдите й медальон действаше като вилняк. Все едно да се опитва да прегърне сайдин вместо сайдар.

— Не! — изкрещя тя, щом Мелар коленичи до нея. — Не!!!

— Чудесно — изръмжа той. — Надявах се, че ще крещиш.

Нищо.

Ранд се обърна. Опита се да се обърне. Нямаше тяло, нямаше форма.

Нищо.

Опита се да проговори, но нямаше уста. Най-сетне успя да помисли думите и да ги изрази.

ШАЙ’ТАН — излъчи Ран. — КАКВО Е ТОВА?

НАШИЯТ ДОГОВОР — отвърна Тъмния. — НАШЕТО ПОМИРЕНИЕ.

НАШЕТО ПОМИРЕНИЕ Е НИЩО?

ДА — каза Тъмния.

И Ранд разбра. Тъмния предлагаше сделка. Ранд можеше да приеме това… Можеше да приеме нищото. Двамата бяха в двубой за съдбата на света. Ранд настояваше за мир, за блясък и за любов. Тъмния се стремеше към противоположното. Болка. Страдание.

В известен смисъл това беше баланс между двете. Тъмния бе готов да се съгласи да не пресътворява Колелото според мрачните си желания. Нямаше да има робство за човечеството, нямаше да има свят без любов. Нямаше да има никакъв свят.

ТОВА ОБЕЩА НА ЕЛАН — каза Ранд. — ОБЕЩА МУ КРАЙ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО.

ПРЕДЛАГАМ ГО И НА ТЕБ — отвърна Тъмния. — НА ВСИЧКИ ХОРА. ИСКАШЕ МИР. ДАВАМ ТИ ГО. МИРА НА ПРАЗНОТАТА, КОЙТО ТОЛКОВА ЧЕСТО ТЪРСИШ. ДАВАМ ТИ НИЩО И ВСИЧКО.

Ранд не отхвърли предложението мигновено. Сграбчи го и го затаи в ума си. Никаква болка повече. Никакво страдание повече. Никакво бреме повече.

Край. Не беше ли копнял точно за това? Начин циклите да свършат окончателно?

НЕ — каза той. — КРАЯТ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НЕ Е МИР. НАПРАВИХ ТОЗИ ИЗБОР ПРЕДИ. ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ.

Натискът на Тъмния започна да го обкръжава отново, заплашваше да го разкъса.

НЯМА ДА ПРЕДЛАГАМ ПОВЕЧЕ — каза Тъмния.

— Не го и очаквам — отвърна Ранд, щом тялото му се върна и нишките на възможното угаснаха.

И тогава започна истинската болка.

Мин чакаше със събраните сили на Сеанчан, докато офицерите обикаляха с фенери по редиците и подготвяха мъжете. Вместо да се върнат в Ебу Дар, бяха дошли през портали на някаква равнина. Тук растяха дървета със странна кора и огромни разтворени листа. Не можеше да разбере дали са наистина дървета, или просто огромни папрати. Особено трудно бе да се разбере поради това, че бяха повехнали — листата им бяха клюмнали, сякаш не бяха виждали вода от много седмици. Тя се мъчеше да си представи как ли биха изглеждали здрави.

Въздухът също миришеше различно — на непознати растения и на морска вода. Сеанчанските сили чакаха в изряден и стегнат строй, готови за марш, всеки четвърти с фенер в ръката, въпреки че само един на десет беше запален в момента. Дори с порталите придвижването на цяла армия не можеше да е бързо, но пък Фортюона разполагаше със стотици дамане. Изтеглянето им бе извършено ефикасно и Мин подозираше, че връщането на бойното поле също може да стане бързо.

Стига Фортюона да решеше да се върне, разбира се.

Императрицата седеше на върха на един стълб, вдигната на него на своя паланкин, осветен от сини фенери. Не беше трон, а чисто бял стълб, висок шест стъпки и изправен на върха на малък хълм. Мин имаше стол до този стълб и можеше да чува пристигащите донесения.

— Тази битка не върви добре за Принца на Гарваните — каза генерал Галган. Беше се обърнал към пълководците си пред Фортюона и им говореше пряко, за да могат да му отговарят, без да се обръщат официално към императрицата. — Молбата му да се върнем дойде току-що. Чака твърде дълго, преди да потърси помощта ни.

— Колебая се дали да кажа това — заговори Юлан. — Но макар мъдростта на императрицата да е безгранична, не споделям увереността на принца. Може да е избраният консорт на императрицата и очевидно беше мъдър избор за тази роля. Но се оказа безразсъден в боя. Може би е пренапрегнат от ставащото.

— Сигурен съм, че има план — заяви искрено Беслан. — Трябва да вярвате на Мат. Той знае какво прави.

— Той ме впечатли — каза Галган. — Поличбите, изглежда, са благо за него.

— Той губи, капитан-генерале — възрази Юлан. — Губи лошо. Поличбите за човек може да се променят бързо, както и съдбата на една държава.

Мин присви очи към ниския капитан на Въздушните. Последните два нокътя на ръцете му вече бяха лакирани. Беше предвождал удара над Тар Валон и успехът на тази атака му бе спечелил голяма благосклонност в очите на Фортюона. Символи и поличби кръжаха около главата му, както и около тази на Галган… и на Беслан, разбира се.

„Светлина — помисли Мин. — Наистина ли започвам да мисля за «поличби» като Фортюона? Трябва да се махна от тези хора. Те са луди.“

— Имам чувството, че принцът твърде много гледа на тази битка като на игра — настоя Юлан. — Въпреки че първоначалните му рискове бяха проницателни, той прекалява. Колко мъже са стояли около масата на датколк и са изглеждали гениални заради залозите си, докато всъщност печалбата им се дължи на чистия сляп шанс? Принцът спечели отначало, но виждаме колко опасно е да се играе хазартно като него.

Юлан сведе глава към императрицата. Твърденията му ставаха все по-дръзки, след като тя не му даваше знак да замълчи. Което всъщност си бе знак, че трябва да продължи.

— Чувал съм… слухове за него — каза Галган.

— Мат е комарджия, да — отвърна Беслан. — Но е свръхестествено добър в хазарта. Той печели, генерале. Мисля, че трябва да се върнем и да помогнем.

Юлан поклати глава.

— Императрицата — дано да живее вечно — ни извади от бойното поле съвсем основателно. Щом принцът не може да защити собствения си команден пост, значи не владее битката.

Все по-дръзко. Галган потърка брадичка и се обърна към друг от командирите, Тилий. Мин не знаеше много за нея. На заседанията Тилий си мълчеше и с посивялата си коса и широките си рамене излъчваше някаква неопределима сила. Беше генерал, водила хората си пряко в битката, много пъти. Белезите й го доказваха.

— Тези хора от континента се сражават по-добре, отколкото изобщо бях допускала — каза Тилий сега. — Бих се редом с войници на Каутон. Мисля, че ще ви изненадат, генерале. Аз също смирено предлагам да се върнем на помощ.

— Но дали е в интерес на империята да го направим? — попита Юлан. — Силите на Каутон ще отслабят Сянката и Сянката ще тръгне към Ебу Дар от Мерилор. Можем да съкрушим тролоците с въздушни атаки по пътя. Дългата победа трябва да е нашата цел. Сигурно бихме могли да пратим дамане да вземат принца и да го измъкнат на безопасно. Той се би добре, но явно в това сражение го надвиват. Не можем да спасим войските му, разбира се. Те са обречени.

Мин се намръщи и се наведе напред. Един от образите над главата на Юлан… беше странен. Верига. Защо трябваше да има верига над главата си?

„Той е пленник — помисли тя внезапно. — Светлина! Някой го използва като инструмент.“

Мат се опасяваше за шпионин. Мин се смрази.

— Императрицата, дано да живее вечно, е взела решението си — заяви Галган. — Връщаме се. Освен ако намерението й, в нейната мъдрост, не се е променило…? — Обърна се към Тюон и я погледна питащо.

„Нашият шпионин може да прелива — осъзна Мин, докато оглеждаше Юлан. — Този мъж е под Принуда.“

Преливащ. Черната Аджа? Дамане Мраколюбка? Мъж, Властелин на ужаса? Можеше да е кой ли не. И шпионинът щеше да носи сплит за прикритие при това, най-вероятно.

Как изобщо щеше да разкрие този шпионин тогава?

Виденията. Айез Седай и другите преливащи винаги имаха видения, закрепени устойчиво към тях. Винаги. Можеше ли да намери податка в някое от тях? Знаеше инстинктивно, че веригата на Юлан означава, че е пленник на друг. Не беше истинският шпионин, а кукла.

Започна с другите благородници и пълководци. Разбира се, много от тях имаха поличби над главите си, но това бе обичайно за тези съсловия. Как щеше да различи необичайното? Огледа бавно наблюдаващото множество и затаи дъх, когато забеляза, че една от со’джин, младолика жена с лунички по лицето, има над главата си цял низ от образи.

Не я познаваше. Беше ли обслужвала тук през цялото време? Мин беше сигурна, че щеше да го е забелязала по-рано, ако жената се беше приближила до нея. Хора, които не бяха преливащи, Стражници или тавирен, рядко имаха толкова много образи, свързани с тях. По недоглеждане или случайност обаче не бе помислила да гледа сред слугите.

Но прикритието вече бе очевидно за нея. Мин извърна очи, за да не събуди подозренията на слугинята, и обмисли следващия си ход. Инстинктите й нашепваха просто да удари — да извади нож и да го хвърли. Ако онази слугиня беше Властелин на ужаса — или дори някоя от Отстъпниците, о, Светлина — може би единственият начин да я надвие бе като удари първа.

Но имаше вероятност жената да е невинна. Мин помисли малко, след което се изправи. Няколко от Кръвта замърмориха при това нарушение на протокола, но тя ги пренебрегна. Стъпи на облегалката на стола, за да се изравни с Тюон, се наведе към нея.

— Мат ни помоли да се върнем — каза й. — Колко още ще обсъждате дали да изпълните молбата му?

Тюон я изгледа.

— Докато се убедя, че това е най-доброто за империята ми.

— Той е твоят съпруг.

— Животът на един мъж не струва колкото живота на хиляди — отвърна Тюон, но гласът й прозвуча притеснено. — Ако битката наистина върви толкова зле, колкото казват съгледвачите на Юлан…

— Ти ме обяви за Истинореча — каза Мин. — Какво точно означава това?

— Твоето задължение е да ме порицаеш публично, ако направя нещо погрешно. Само че не си обучена за този пост. Най-добре ще е да се сдържаш, докато успея да ти намеря подходящ…

Мин се обърна към пълководците и гледащата тълпа. Сърцето й заби бясно.

— Като Истинореча на императрица Фортюона, сега изричам истината. Тя изостави армиите на човечеството и пази силата си във време на нужда. Гордостта й ще причини унищожението на всички хора, навсякъде.

Всички от Кръвта я гледаха стъписани.

— Не е толкова просто, момиче — каза генерал Галган. Ако се съдеше по погледите на другите, от него не се очакваше да оспорва думите на Истинореча. Въпреки това продължи: — Положението е сложно.

— Щях да проявя повече съчувствие — каза Мин, — ако не знаех, че сред нас има шпионин на Сянката.

Со’джин с луничките по лицето вдигна рязко глава.

„Пипнах те“, помисли Мин и вдигна пръст към генерал Юлан.

— Абалдар Юлан, изобличавам ви! Видях поличби, които ми доказват, че не действате в интерес на империята!

Истинската шпионка се успокои и Мин улови леката усмивка на устните й. Беше предостатъчно. Докато Юлан протестираше шумно срещу обвинението, тя пусна нож в дланта си и го метна към жената.

Ножът се завъртя във въздуха… но точно преди да я удари, спря и увисна във въздуха.

Дамане и сул-дам наоколо ахнаха. Шпионката погледна Мин с ненавист, отвори портал и се хвърли през него. Сплитове изсвистяха след нея, но тя изчезна преди повечето хора на събранието да разберат какво става.

— Съжалявам, генерал Юлан — заяви Мин, — но вие сте поразен от Принуда. Фортюона, очевидно е, че Сянката прави каквото може, за да ни задържи настрана от тази битка. Предвид това, ще продължите ли все още да следвате този курс на нерешителност?

И я погледна в очите.

— Много добре играеш тези игри — промълви хладно Тюон. — И като си помисля, че те взех в двора си от опасения за безопасността ти. Изглежда, е трябвало да се притеснявам за себе си. — Въздъхна тихо. — Май ми даваш възможността… не, задължаваш ме… да последвам избора на сърцето си, все едно дали е мъдър, или не. — Изправи се и обяви: — Генерал Галган, съберете бойците си. Ще се върнем на Полето на Мерилор.

Егвийн запреде Земя и срина канарите, зад които се криеха шараите. Другите Айез Седай реагираха мигновено и отпратиха сплитове в пращящия въздух. Шараите измряха сред огън, мълнии и взривове.

Тази страна на Височините беше толкова затрупана с отломки и набраздена от окопи, че приличаше на развалини на град след ужасно земетресение. Все още беше нощ и се бяха сражавали… Светлина, колко време бе минало, откак бе загинал Гавин? Часове и часове.

Егвийн удвои усилията си. Нямаше да позволи мисълта за него да я съсипе. През всичките тези часове нейните Айез Седай и шараите се бяха сражавали по западната страна на Височините. Егвийн бавно ги беше изтласкала на изток.

От време на време нейната страна като че ли печелеше. Но напоследък все повече Айез Седай отпадаха под въздействието на умората.

Още преливащи настъпиха срещу тях през дима и извлякоха от Силата. Егвийн по-скоро ги усети, отколкото ги видя, и извика:

— Отклонете сплитовете им! Аз ще атакувам, вие пазете!

Други жени подеха вика й по бойната линия. Вече не се сражаваха сами и на малки групи. Жени от всички Аджи се бяха развърнали в редица от двете страни на Егвийн и на лишените им от възраст лица се беше изписала съсредоточеност. Пред тях стояха Стражници и спираха сплитовете с телата си — единствената защита, която можеха да предложат.

Егвийн усети приближаващата се отзад Лейлвин. Новият й Стражник взимаше задълженията си на сериозно. Сеанчанка, сражаваща се като неин Стражник в Последната битка! Защо не? Самият свят се разпадаше. Пукнатините по земята около нея го доказваха. Не се бяха заличили като предишните — мракът оставаше. Твърде много белфир бе използван в този участък на бойното поле.

Егвийн хвърли вълна от Огън, като движеща се напред стена. Трупове лумнаха в пламъци, щом стената мина през тях и остави зад себе си димящи купища кости. Атаката й опърли земята и тя почерня, а шараите се струпаха срещу нея, за да отбият сплита. Тя уби няколко от тях, преди да разбият атаката.

Другите Айез Седай отклониха или унищожиха насрещните сплитове и Егвийн сбра силата си, за да опита отново. „Толкова уморена… — прошепна глас в ума й. — Егвийн, толкова си уморена. Това започва да става опасно.“

Лейлвин се приближи.

— Нося вест, Майко — заговори с провлечения си сеанчански говор. — Ашаманите са взели печатите. Водачът им ги носи насам.

Егвийн въздъхна облекчено. Запреде Огън и го отпрати напред. Пукнатините, причинени от М’хаил, я безпокояха дълбоко. Започна нов сплит, но спря. Нещо не беше наред.

Обърна се рязко, когато стълбът белфир — широк колкото мъжка ръка — раздра линията на Айез Седай и изпари няколко жени. Взривове, дошли сякаш отникъде, изригнаха наоколо и още жени паднаха мъртви.

„Белфирът изгори жените, които спираха сплитовете да не ни убият… но тези жени бяха премахнати от Шарката преди да успеят да ги запредат и вече не са могли да спират атаките на шараите.“

Белфир изгаряше нишката назад в Шарката.

Веригата последвали събития беше катастрофална. Мъртви вече преливащи шараи бяха живи отново и се понесоха напред — мъже, които дращеха като хрътки по разбитата земя, жени, крачещи свързани по четири или пет. Егвийн потърси източника на гибелния плам. Никога не беше виждала толкова огромен лъч белфир, толкова могъщ, че можеше да е изгорил нишки няколко часа назад.

Видя М’хаил на върха на Височините. Въздухът беше загърнат около него като мехур. Черни филизи — като мъх или лишей — изпълзяваха от пукнатините в скалата около него. Плъзнала болест над света. Мрак. Нищо. Щеше да ги погълне всички.

Нов лъч белфир прогори земята, докосна няколко жени и телата им блеснаха за миг, преди да изчезнат. Самият въздух се разби като мехур от сила, изригнала от М’хаил. Предишната буря се върна, още по-силна.

— Мислех, че те бях научила да бягаш — изръмжа Егвийн и събра цялата си мощ. Земята под краката й се пропука и се разтвори към нищото.

Светлина! Можеше да усети празнотата в тази дупка. Започна сплит, но нов удар на белфир се понесе над бойното поле и порази още жени, жени, които обичаше. Трусът под краката й я събори на земята. Писъците се усилиха, докато атаките на шараите избиваха хората й. Айез Седай се пръснаха да търсят убежище.

Пукнатините в земята се разширяваха все едно Височините бяха ударени с гигантски чук.

Белфир. Трябваше да го направи. Беше единственият начин да го надвие! Започна забранения сплит, но сърцето й подскочи.

НЕ! Използването на белфир щеше само да тласне света към унищожение.

Тогава какво?

„Това е само един сплит, Егвийн.“ Думите на Перин, когато я беше видял в Света на сънищата и беше спрял белфир, преди да го порази. Но все пак не беше просто поредният сплит. Изобщо не беше това.

Толкова изтощена. Сега, след като беше спряла за миг, усети ужасната умора. И горчивата загуба от смъртта на Гавин.

— Майко! — каза Лейлвин и я задърпа за рамото. Беше останала с нея. — Майко, трябва да тръгваме! Айез Седай са разбити! Шараите ни надвиха.

М’хаил я видя от върха. Усмихна се и закрачи напред, със скиптър в едната ръка, другата сочеше към нея с дланта напред. Какво щеше да стане, ако я изгореше с белфир? Последните два часа щяха да изчезнат. Щурмът й с Айез Седай, десетките и десетки шараи, които беше убила…

„Само един сплит…“

Нямаше друг като него.

„Не става така — помисли тя. — Две страни за всяка монета. Две половини на Силата. Горещо и студено, светлина и мрак, жена и мъж.“

„Щом съществува един сплит, трябва да съществува и неговата противоположност.“

М’хаил изстреля белфир и Егвийн направи… нещо. Сплита, който бе опитала преди на пукнатините, но с много по-голяма мощ и обхват: величествен, възхитителен сплит, съчетал всичките Пет сили. Хлъзна се пред нея. Тя изрева, изригна го сякаш от цялата си душа — стълб от чисто бяло, който порази сплита на М’хаил в центъра.

Заличиха се един друг като вряла и ледена вода, излети в една тенджера. Мощният блясък светлина надделя над всичко друго и я заслепи, но тя успя да усети нещо от това, което бе сътворила. Укрепване на Шарката. Пукнатините спряха да се разширяват и нещо избликна от тях, укрепваща сила. Растеж, като коричка над рана. Несъвършена, но здравоносна все пак.

Егвийн извика и се изправи. Нямаше да стои срещу М’хаил на колене! Извлече всяка капка от Силата, която можеше да удържи, и я захвърли по Отстъпника с гнева на Амирлин.

Двата потока енергия плиснаха светлина един срещу друг и земята около М’хаил се пропука, докато твърдта около Егвийн започна да крепне. Тя все още не знаеше какво е направила. Противоположното на белфир. Огън от самата нея, сплит на светлина и пресъграждане.

Пламъкът на Тар Валон.

Вместиха се един в друг и застинаха за един вечен миг. И я споходи мир в този миг. Болката от смъртта на Гавин заглъхна. Той щеше да се прероди. Шарката щеше да продължи. Самият сплит, който бе овладяла, укроти яростта й и й донесе мир. Тя бръкна още по-надълбоко в сайдар, в онази блестяща утеха, която я беше напътствала толкова дълго.

И извлече още от Силата.

Потокът енергия проби през белфира на М’хаил като забит меч, разпръсна Силата настрани и продължи нагоре по лъча до протегнатата му длан. Разкъса я и прониза гръдта му.

Белфирът изчезна. М’хаил зяпна, олюля се, широко отворил очи, а след това започна да се превръща в кристал, отвътре навън. Многоцветен, красив кристал, все едно изтръгнат от недрата на самата земя.

Егвийн се вкопчи в Силата, която държеше. Беше извлякла твърде много. Знаеше, че ако я пусне сега, ще остане обгорена, неспособна да прелее нито капка повече.

И Силата забушува в нея.

Нещо далече на север потръпна. Битката на Ранд продължаваше. Пукнатините в земята се разшириха. Белфирът на М’хаил и Демандред беше свършил работата си. Светът тук се разпадаше. Черни резки запълзяха по Височините и в ума си тя видя как се разтварят, как земята се разтърсва и тук настъпва пустота, която засмуква в себе си целия живот.

— Гледай за Светлината — прошепна Егвийн.

— Майко? — Лейлвин все още стоеше на колене до нея. Около тях стотици шараи се надигаха от земята.

— Гледай за Светлината, Лейлвин — каза Егвийн. — Аз, Амирлинският трон, ти заповядвам… намери печатите на затвора на Тъмния и ги счупи. Направи го в мига, в който изгрее светлината. Само тогава тя може да ни спаси.

— Но…

Егвийн запреде портал, стегна Лейлвин във Въздух и я изтласка към спасението. И прекъсна краткотрайната им връзка.

— Не! — изкрещя Лейлвин.

Порталът се затвори. Черни цепнатини към небитието се разпростряха около Егвийн, щом тя се обърна към стотиците шараи. Нейните Айез Седай се бяха сражавали със сила и доблест, но тези преливащи шараи все още оставаха. Обкръжиха я, някои — плахо, други — с победоносни усмивки.

Егвийн затвори очи и извлече от Силата. Повече, отколкото трябваше да може една жена, повече, отколкото беше редно. Много над безопасното, много отвъд разумното. Този ша-ангреал нямаше буфер, който да го предотврати.

Тялото й бе изразходено. И тя го жертва и се превърна в стълб от светлина, и изригна Пламъка на Тар Валон от себе си високо нагоре в небето. Силата прогърмя от нея с взрив, който помете шараите и затвори сътворените от битката й с М’хаил пукнатини.

Душата на Егвийн се отдели от рухващото й тяло и се понесе към Светлината.

Егвийн умря.

Ранд изкрещя в безсилен гняв и тъга.

— Не тя! Не и тя!!!

МЪРТВИТЕ СА МОИ.

— Шай’тан! — изрева Ранд. — Не нея!

ЩЕ ГИ УБИЯ ВСИЧКИ, ВРАГ.

Ранд стисна очи. „Ще ви защитя. Каквото и да стане, ще ви спася, заклевам се. Заклевам се…“

О, Светлина. Името на Егвийн се добави към списъка на мъртвите, който продължаваше да расте и да кънти в ума му. Неговите провали. Толкова много провали!

А трябваше да ги спаси.

Атаките на Тъмния продължаваха неумолимо. Тъмния се опитваше да го разкъса и съкруши едновременно.

О, Светлина. Не и Егвийн!

Ранд рухна.

Мракът го обгърна.

Леане вдигна ръка и заслони очите си срещу величествения взрив от светлина. Яркият блясък за миг заличи непрогледния мрак по склона. Шараите замръзнаха, превърнати в кристали.

Стълбът от мощ се извиси във въздуха като маяк — и угасна.

Леане падна на колене и се подпря с ръка на земята.

Кристална пелена бе загърнала земната твърд, израснала от разбитата скала, за да покрие раздраната й плът. Пукнатините бяха запълнени с кристал, прозрачен и блещукащ като поточета.

Леане се изправи и закрета напред покрай замръзналите в кристал, мъртви във времето шараи.

В самия център на взрива се издигаше кристален стълб, дебел колкото старо дърво кожолист, извисен на петдесет стъпки. В средата му блестеше набразден с жлебове жезъл — ша-ангреалът на Вора. От самата Амирлин нямаше и следа, но Леане разбра.

— Амирлинският трон падна — извика една Айез Седай сред замръзналите шараи. — Амирлинският трон е мъртва!

Отекна гръм. Берелайн вдигна глава, стана и ръката на Галад се изплъзна от нейната, щом тя тръгна към прозореца в каменната стена.

Морето се разбиваше с грохот в скалите и ревеше, обзето сякаш от гняв. А може би от болка. Пръскаше с ярост бяла пяна към облаците, сред които мълния хвърли накъсана светлина. Все по-гъсти ставаха тези облаци, ако това изобщо бе възможно. Все по-тъмни.

До разсъмване имаше още час. Но облаците бяха толкова черни, че едва ли щеше да види слънцето, когато изгрееше.

Берелайн се върна при Галад, седна до него и хвана ръката му. Кога щеше да дойде някоя Айез Седай да го Изцери? Той все още беше в безсъзнание, ако не се брояха кошмарните бълнувания.

Галад се извърна и нещо проблесна на шията му.

Берелайн бръкна под ризата му и извади медальон. Беше с форма на лисича глава. Потърка го между пръстите си.

— … да го върна на Каутон… — прошепна Галад, без да отваря очи. — Дано да…

Берелайн помисли за миг. Усещаше мрака навън все едно, че беше на самия Тъмен, задушил земята и пълзящ през прозорци и под врати. Откачи медальона, стана и бързо излезе.

— Амирлинският трон е мъртва — докладва Арганда.

„Кръв и кървава пепел — изруга Мат. — Егвийн. Не и Егвийн.“ Вестта го удари в лицето като юмрук.

— И не само това — продължи Арганда. — Айез Седай докладват, че са загубили половината от своите. Останалите твърдят, че… цитирам, „не могат да прелеят от Единствената сила дори колкото да вдигнат перце“. Извън строя са.

Мат изпъшка, после попита:

— Колко от преливащите шараи са свалили?

— Всички.

Мат го погледна и се намръщи.

— Какво?!

— Всички преливащи — повтори Арганда. — Всички, които се биеха срещу Айез Седай.

— Това е добре — отрони Мат. Но Егвийн…

Не. Нямаше да мисли за това точно сега. Егвийн и Айез Седай бяха спрели преливащите шараи.

Шараите и тролоците се изтегляха от фронтовите линии, за да се прегрупират. Мат се възползва от това затишие, за да направи същото.

Силите му — това, което бе останало от тях — бяха разтеглени по Височините. Беше събрал всичко, което му бе останало. Пограничниците, Заклетите в Дракона, Лоиал и огиерите, бойците на Трам, Белите плащове, войници от Бандата на Червената ръка. Сражаваха се твърдо, но врагът ги превъзхождаше многократно по численост. Достатъчно зле беше, докато трябваше да се справят с шараите, но когато и тролоците пробиха на източния край на Височините, бяха принудени да се бранят на два фронта. През последния час бяха изтласкани на повече от хиляда крачки назад в северна посока и задните им редици почти бяха стигнали до края на платото.

Това щеше да е последният натиск. Краят на битката. След като преливащите шараи бяха премахнати, Мат нямаше да бъде пометен бързо, но, Светлина… все още бяха останали толкова много проклети тролоци. Мат беше танцувал този танц добре. Знаеше го. Но ничии възможности не са безгранични. Дори връщането на Тюон може би нямаше да е достатъчно — ако се върнеше.

Арганда докладва за другите участъци на бойното поле. Беше тежко ранен и не можеше да се бие, а наоколо нямаше никой с достатъчно Сила за Цяра. Вършеше работата си добре обаче. Свестен човек. Можеше да му свърши работа в Бандата.

Тролоците се събираха и се престрояваха в юмруци с мърдраали начело. Това щеше да даде на Мат десетина минути да се подготви. След това щеше да се почне.

Лан се приближи и го погледна мрачно.

— Какво искаш да направят мъжете ми, Каутон?

— Пригответе се за бой с тролоците. Някой да се е свързвал с Майен наскоро? Точно сега моментът е чудесен да върнем няколко реда Изцерени мъже.

— Ще проверя — каза Лан. — И ще подготвя хората си.

След като тръгна, Мат бръкна в дисагите си. Извади знамето на Ранд, онова на древните Айез Седай. Беше го прибрал с мисълта, че може би ще свърши някаква работа.

— Някой да вдигне това нещо. Бием се в проклетото име на Ранд. Хайде да покажем на Сянката, че сме горди с него.

Данил взе знамето и едно копие за прът. Мат си пое дъх. Ако ги слушаше човек Пограничниците, според тях това щеше да е славен, героичен, самоубийствен щурм. Точно така свършваха винаги песните на Том… ония песни, в които Мат се беше надявал никога да не се озове. Слаба надежда вече.

„Мисли. Мисли!“

Тролокските рогове зареваха. Тюон се беше забавила. Щеше ли да дойде? Тайно се надяваше да не дойде. Битката вървеше толкова на зле, че дори и сеанчанците можеше да се окажат недостатъчно.

Трябваше му някакво предимство. „Хайде, късмет мой!“ Нов портал се отвори наблизо и Арганда отиде да вземе доклада от вестоносеца. И без да чува, Мат разбра каква ще е новината, след като Арганда се върна намръщен, и въздъхна.

— Добре. Казвай.

— Кралицата на Андор е мъртва.

„Кървава пепел! Не Елейн!“ Нещо се стегна в гърдите му. „Ранд… Съжалявам.“

— Кой командва там? Башийр?

— Мъртъв е — отвърна Арганда. — И жена му. Загубили сме и вождовете на шест айилски клана. Никой не командва андорците или айилците при реката. Разпадат се.

— Това е краят — отекна гласът на Демандред от другия край на платото. — Луз Терин ви е изоставил! Плачете, докато умирате. Нека усети болката ви.

Стигнали бяха до последните няколко хода в играта — и Демандред я беше изиграл добре. Мат огледа отгоре армията си: бойците бяха изтощени, много бяха ранени. Положението им беше отчаяно, не можеше да се отрече.

— Повикай Айез Седай — нареди той. — Не ми пука, че не можели да вдигнат и перце. Може би щом опре до живота им, ще намерят малко сила за някое огнено кълбо тук-там. Освен това Стражниците им все още могат да се бият.

Арганда кимна. Отвори се портал и двама измъчени ашамани се олюляха и минаха през него. Наеф и Неалд. Имаха пресни изгаряния по кожата. Айез Седай на Наеф не беше с тях.

— Е? — попита Мат.

— Стана — отвърна с ръмжене Наеф.

— А Тюон?

— Май откриха шпионина — отвърна Наеф. — Императрицата чака да се върне по твой знак.

Мат вдиша дълбоко, за да вкуси бойното поле, да долови ритъма на боя, който беше наложил. Не знаеше дали ще може да спечели, дори с Тюон. Не и след като армията на Елейн беше в хаос, не и след като Айез Седай бяха изтощени дотолкова, че не можеха да преливат. Не и без Егвийн с нейния инат на Две реки и с желязната й воля. Не и без чудо.

— Повикай я, Наеф. — Взе лист и перо, надраска бележка и я връчи на ашамана. Потисна егоистичното желание да остави Тюон да избяга и да се спаси. Кървава пепел, нямаше спасение от това, никъде. — Дай й това. Кажи й, че тези указания трябва да се изпълнят точно.

След това се обърна към Неалд.

— Искам да отидеш при Талманес. Кажи му да тръгне напред според плана.

Двамата преливащи изчезнаха през портала.

— Ще стигне ли това? — попита Арганда.

— Не — отвърна Мат.

— Тогава защо?

— Защото по-скоро ще стана Мраколюбец, но няма да отстъпя тази битка, без да опитам всичко, Арганда.

— Луз Терин! — прогърмя гласът на Демандред. — Ела и се изправи срещу мен! Знам, че гледаш тази битка! Ела! Бий се!

— Започва да ми писва от тоя — каза Мат.

— Каутон, виж. Тролоците са се прегрупирали. — Арганда посочи. — Мисля, че ще атакуват всеки момент.

— Значи да се стягаме тогава — каза Мат. — Къде е Лан? Върна ли се вече? Не искам да почвам това без него.

Обърна се и огледа редиците, докато Арганда ревеше заповеди. А после Арганда изведнъж го сграбчи за рамото и посочи към тролоците.

Мат се смрази, като видя на светлината на огньовете самотен конник на черен жребец да връхлита към десния фланг на тролокската орда, към източния склон на Височините.

Към Демандред.

Лан беше тръгнал на своята лична война.

Тролоците дърпаха ръката на Олвер, дращеха в цепнатината и се мъчеха да го измъкнат навън. Други ровеха отстрани и пръстта се сипеше отгоре му, полепваше по сълзите на страните му и по кръвта, капеща от драскотините по лицето му.

Не можеше да спре да трепери. Също така не можеше и да помръдне. Трепереше от ужас, докато зверовете ровеха с мръсните си ноктести пръсти. Все по-близо и по-близо.

Лоиал седеше на пъна и отдъхваше, преди битката отново да набере сила.

Щурм. Да, щеше да е добър начин това да свърши. Беше уморен и всичко го болеше. Беше чел много за битки и беше участвал в боеве и преди, тъй че знаеше какво да очаква. Но да знаеш нещо и да го изпиташ бяха различни неща. Тъкмо затова беше напуснал стеддинга.

След повече от ден неспирен бой ръцете и краката му бяха изтръпнали от умора. Щом вдигнеше брадвата, му се струваше толкова тежка, че беше чудно защо дръжката не се чупи.

Война. Можеше да преживее целия си живот, без да изпита това. Беше много повече от някогашната трескава битка при Две реки. Там поне бяха имали време да приберат мъртвите и да се погрижат за ранените. Там беше въпрос да устоиш срещу атаките.

Тук нямаше време за чакане. Нямаше време за мислене.

Ерит седна на земята до него и той сложи ръка на рамото й. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Беше красива, с прекрасни очи и прелестни вежди. Лоиал не погледна петната кръв по дрехите й. Боеше се, че някои са от собствената й кръв. Потърка рамото й с пръсти, толкова уморени, че едва можеше да ги усети.

Беше нахвърлил няколко бележки на бойното поле, за себе си и за други, за да проследи как бе вървяла битката дотук. Да, последен щурм. Щеше да е добър край на историята, щом я напишеше.

Преструваше се, че ще я напише. Нищо лошо нямаше в една такава малка лъжа.

Самотен ездач излезе от редиците на бойците и препусна към десния фланг на тролокската орда. Мат нямаше да се зарадва на това. Един мъж, сам-самичък. Щеше да умре. Лоиал се изненада, че изпита тъга за живота, който щеше да загуби този човек, след като бе видял смъртта на толкова много други.

„Изглежда ми познат“, помисли си. Да, позна и коня. Виждал беше този кон много пъти. „Лан — помисли Лоиал и изтръпна. — Лан е този, който препуска сам напред.“

Изправи се и вдигна брадвата си на рамо.

Ерит го погледна.

— Чакай тук — каза й той. — Бий се с другите. Аз трябва да отида.

— Къде?

— Трябва да видя това с очите си — каза Лоиал.

Падането на последния крал на Малкиер. Трябваше да го включи в книгата си.

— Готови за атака! — изрева Арганда. — Строй се! Стрелците с лъкове отпред, след това конницата, пехотата готова да излезе отзад!

„Щурм — помисли Трам. — Да, това е единствената ни надежда.“ Трябваше да продължат натиска, но линията им беше ужасно изтъняла. Разбираше какво се опитва да направи Мат, но нямаше да успее.

Все едно, трябваше да поведат този бой.

— Е, той е мъртъв — отрони един наемник до него и кимна към Лан Мандрагоран, който препускаше към тролоците. — Проклети Пограничници…

— Трам… — каза Абел от другата му страна.

Небето потъмня още повече. Възможно ли беше това, в нощта? Ужасните кипнали облаци сякаш се спускаха все по-ниско. Трам почти загуби от поглед фигурата на Лан на черния жребец, въпреки огньовете на Височините. Светлината им изглеждаше нищожна.

„Тръгна срещу Демандред — помисли Трам. — Но на пътя му има стена от тролоци.“ Извади стрела с насмолен парцал и я нагласи на тетивата.

— Мъже на Две реки! Запалителни стрели!

Един наемник наблизо се изсмя.

— Това са поне сто крачки! Най-много да го набучите като таралеж.

Трам го изгледа, после натика стрелата в горящата факла, която един боец държеше до него. Увитият зад острието парцал се запали.

— Първи ред, по мой сигнал! — изрева, без да обръща внимание на другите заповеди по редицата. — Да дадем на лорд Мандрагоран нещо, което да му покаже пътя!

Изпъна лъка с плавно движение — горящият парцал опари пръстите му — и пусна тетивата.

Лан връхлетя срещу тролоците. Пиката му и трите други след нея се бяха натрошили преди часове. На шията си носеше студения медальон, който Берелайн беше изпратила през портал с кратка бележка:

„Не знам откъде Галад се е сдобил с това, но мисля, че иска да го пратя на Каутон.“

Лан не обмисляше действията си. Празнотата не позволяваше такива неща. Някои биха го нарекли дръзко, безразсъдно, самоубийствено. Светът обаче рядко се променя от хора, които не са готови да опитат поне едно от тези три неща. Той изпрати колкото можеше утеха към далечната Нинив през връзката и се приготви за бой.

Тролоците оформиха плътна линия копия, за да го спрат. Конят щеше да се наниже на тях, ако се опиташе да пробие. Лан си пое дъх, спокоен в празнотата. Канеше се да посече острието на първото копие пред себе си и след това да се вреже през защитната линия.

Беше невъзможна маневра. Тролоците щяха да съборят Мандарб и да го смъкнат от седлото.

Но някой трябваше да унищожи Демандред. С медальона на шията, Лан вдигна меча си.

Горяща стрела се спусна от небето и се заби в гърлото на тролока точно пред него. Лан без колебание се вряза между Тварите на Сянката в получилия се отвор на линията от копия и стъпка падналия тролок. Трябваше само да…

Още една стрела падна и порази друго чудовище на пътя му. После още една, и още, бързо една след друга. Мандарб връхлетя през обърканите, изгарящи и умиращи зверове, щом цял дъжд от пламтящи стрели се изсипа пред него.

— Малкиер! — изрева Лан и смуши Мандарб, като тъпчеше трупове, докато пътят пред него се отваряше. Градушка от светлина се изсипваше пред него, всяка стрела — прицелена точно във всеки тролок, опитал се да се изпречи на пътя му.

Премина с грохот през редовете на умиращите тролоци, а пламтящите стрели го водеха напред като по ярко осветена улица. Тролоците стояха плътно от двете му страни, но тези пред него падаха и падаха — и накрая свършиха.

„Благодаря ти, Трам.“

Лан пришпори жребеца си в галоп покрай източния склон на Височините, вече сам, оставил далече зад себе си и войниците, и Тварите на Сянката. Беше се слял с вятъра, развял косата му, със силния кон, който го носеше напред, със своята цел и съдба.

Щом чу тропота на копитата, Демандред се обърна. Воините шараи се надигнаха пред него.

Лан пришпори Мандарб към преградилите пътя му шараи. Жребецът се вдигна на задните си крака и зарита шараите с копита.

Лан скочи от седлото — Мандарб нямаше защита срещу преливането и Демандред сигурно веднага щеше да го убие — и извади меча си.

— Друг ли? — изрева Демандред. — Луз Терин, започваш да…

Млъкна, щом Лан се хвърли срещу него с Бурен, понесен от вихъра — мълниеносна нападателна форма. Демандред отби с меча си и залитна назад от силата на удара. Размениха нови три удара, бързи като мълнии. Третият закачи Демандред по бузата и той усети леко парване и как му потича кръв.

Очите му се разшириха.

— Кой си ти?

— Мъжът, който ще те убие.

Яхнала своя торм, Мин се понесе в галоп към портала, зейнал към бойното поле на Мерилор. Надяваше се звярът да устои на яростта на битката. В далечината като светулки проблясваха огньове и факли, осветили сцени на безумна храброст и отчаяна решимост.

Ранд потръпна, някъде далече на север.

Шарката се завихри около Ранд и го принуди да гледа.

Взираше се с плувнали в сълзи очи.

Видя как хората се бият. Видя как падат. Видя Елейн, пленена и сама, Властелин на ужаса се готвеше да изтръгне децата от утробата й. Видя Руарк, лишен от ум и заложник на една от Отстъпниците.

Видя Мат, отчаян и изправен пред ужасен залог.

Видя Лан, препуснал към смъртта си.

Думите на Демандред се впиваха в него. Натискът на Тъмния продължаваше да го разкъсва.

Беше се провалил.

Но някъде в дъното на ума му прошепна глас. Немощен и почти забравен.

„Освободи се.“

Лан не се биеше, както бе учил Ранд да се бие. Никакво предпазливо опипване, никакво преценяване на терена, никаква грижлива преценка. Демандред можеше да прелее и въпреки медальона и Лан не можеше да даде на врага си време да мисли, време да оформи сплит, да хвърли по него камъни или да разтвори земята под краката му.

Потъна дълбоко в празнотата и се остави на инстинктите да го водят. Отиде далече отвъд липсата на чувства и изгори всичко от себе си. Нямаше нужда да преценява терена, защото усещаше земята като част от себе си. Нямаше нужда да изпитва силата на Демандред. Един от Отстъпниците, с безброй десетилетия опит зад гърба си… щеше да е най-опитният майстор на меча, пред когото Лан се беше изправял.

Смътно усети как шараите се разпръснаха, за да направят широк кръг около двамата. Демандред явно бе достатъчно уверен в майсторството си, за да не позволи намесата на други.

Лан се завихри в низ от атаки. Вода се стича по хълма преля във Вихрушка на планината, която се превърна в Сокол се спуска над храста. Формите му бяха като потоци, вливащи се във все по-голяма река. Демандред се биеше точно толкова добре, колкото се бе опасявал. Макар формите му да бяха малко по-различни от тези, които Лан знаеше, годините не бяха променили естеството на боя с меч.

— Ти си… добър… — изпъшка Демандред и отстъпи пред Вятър и дъжд, вадичка кръв закапа от брадичката му. Мечът на Лан блесна във въздуха, отразил червената светлина на огньовете и факлите.

Демандред връхлетя с Блясва искрата, но Лан я предвиди и отби. Получи драскотина в хълбока, но я пренебрегна. Размяната на удари го отпрати стъпка назад и даде на Демандред възможност да вдигне камък с Единствената сила и да го хвърли по него.

Дълбоко в празнотата Лан усети летящия към него камък. Беше разбиране за боя — просмукано дълбоко в него, в самата му душа. Начинът, по който стъпваше Демандред, посоката, в която блясваха очите му, подсказваха на Лан точно какво предстои.

Докато преминаваше плавно в следващата форма с меча, Лан прибра оръжието пред гърдите си и отстъпи назад. Камък с големината на мъжка глава профуча точно пред него. Лан се понесе напред и ръката му се задвижи в следващата форма, когато нов камък изфуча под ръката му. Лан вдигна меча и се плъзна покрай пътя на трети камък, който го пропусна само на един пръст.

Демандред блокира атаката му, но задиша хрипливо.

— Кой все пак си ти? — попита Отстъпникът. — Никой от този Век няма такива умения. Ашмодеан? Не, не. Той не би могъл да се бие с мен така. Луз Терин? Ти си зад това лице, нали?

— Аз съм просто човек — отвърна Лан шепнешком. — Само това съм бил. Винаги.

Демандред изръмжа и се хвърли в атака. Лан отвърна с Камъни падат от планината, но яростта на Демандред го изтласка няколко стъпки назад.

Въпреки първоначалния устрем на Лан Демандред беше по-добрият дуелист. Лан го разбра със същия усет, който му казваше кога да удари, кога да парира, кога да настъпи и кога — да отстъпи. Може би ако бяха влезли в двубой на равна нога, щеше да е различно. Не бяха. Лан се беше сражавал през целия ден и макар да го бяха Изцерили от най-тежките рани, по-малките все още боляха. Освен това Цярът сам по себе си изцеждаше силите на човек.

А Демандред беше свеж.

Отстъпникът спря да говори и се увлече в боя. Също така спря да прибягва към Единствената сила и се съсредоточи само върху играта с меча. Не се усмихваше, когато печелеше предимство. Не приличаше на човек, който се усмихва често.

Лан се изплъзна от атаката му, но Отстъпникът натисна отново с Глиган връхлита от планината, и отново го изтласка към края на кръга, като разбиваше с яростни удари защитата му: посече го по ръката, после в рамото, накрая — в бедрото.

„Имам време само за един последен урок…“

— Надвих те — изръмжа Демандред задъхано. — Който и да си, надвих те. Не можеш да спечелиш.

— Не ме слушаше — отвърна Лан шепнешком.

„Един последен урок. Най-трудният…“

Демандред връхлетя и Лан видя шанса си. Скочи напред, посрещна с хълбока си върха на меча му и се наниза на него.

— Не дойдох да те надвия — прошепна Лан с усмивка. — Дойдох да те убия. Смъртта е по-лека от перце.

Стъписан, отворил широко очи, Демандред се опита да издърпа меча. Много късно. Лан го посече в гърлото.

Светът потъмня, когато се хлъзна назад от меча. Докато падаше, усети страха и болката на Нинив. Изпрати й любовта си.

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън Спомен за светлина (38)

Метаданни

Данни

Спомен за светлина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 37Последната битка

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (38)

Глава 37
Последната битка