Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (46)

Глава 45
Вейки мъгла

Мат — заровете трополяха в главата му — намери Грейди с Олвер и Ноал на Височините. Носеше проклетото знаме на Ранд под мишницата си. Наоколо лежаха разпръснати тела, паднали оръжия и късове броня, кръв бе зацапала камъните. Но боят беше свършил, нямаше повече врагове.

Ноал му се усмихна от гърба на коня. Олвер беше пред него, стиснал Рога до гърдите си. Момчето изглеждаше изтощено от Цяра на Грейди — ашаманът стоеше до коня, — но и толкова гордо, колкото можеше да бъде.

Ноал. Един от героите на Рога. Скапано логично. Самия Джейин Бродяжника. Е, Мат нямаше да го хванат да си размени мястото с него. На Ноал можеше и да му харесва, но Мат нямаше да танцува под чужда заповед. Та дори заради скапано безсмъртие.

— Грейди! — каза той. — Добра работа свърши горе на реката. Водата дойде точно когато ни трябваше!

Лицето на Грейди беше посивяло, все едно бе видял нещо, което изобщо не е искал да вижда. Кимна.

— Какво… Какво бяха…

— Ще ти обясня друг път — прекъсна го Мат. — Точно в момента ни трябва проклет портал.

— До къде? — попита Грейди.

Мат вдиша дълбоко и изправи рамене.

— До Шайол Гул.

„И ме прокълни като последния глупак.“

— Не може да стане, Каутон.

— Много си уморен ли?

— Уморен съм. Но не е това. Нещо става при Шайол Гул. Отвориха се портали и бяха отклонени. Шарката е… изкривена, ако това има някакъв смисъл. Долината вече не е на едно място, а на много, и един портал не може да я засече.

— Грейди, това ми звучи толкова смислено, колкото свирня на лютня без пръсти.

— Пътуването до Шайол Гул не действа, Каутон — каза раздразнено Грейди. — Просто го разбери.

— Колко близо можеш да ме пратиш тогава?

Грейди сви рамене.

— В някой от лагерите на съгледвачите, на един ден път оттам.

Един ден. Теглеше го натам.

— Мат? — каза Олвер. — Мисля, че трябва да дойда с теб, нали? В Погибелта. Героите няма ли да трябва да се бият там?

Това също. Тегленето беше непоносимо. „Кървава пепел, Ранд. Остави ме на мира…“

Хрумна му нещо. Лагери на съгледвачи.

— Имаш предвид патрулните лагери на сеанчанците?

— Да. Пращат редовни доклади за битката горе, след като порталите са неблагонадеждни.

— Значи недей да ми седиш и да гледаш тъпо. Отваряй портал! Хайде, Олвер. Имаме да свършим още малко работа.

 

 

— Аххх…

Шайсам лазеше над бойното поле на Такан’дар. Толкова съвършено. Толкова сладостно. Враговете му се избиваха взаимно. А той… беше станал огромен.

Умът му бе във всяка вейка мъгла, която пълзеше покрай долината. Душите на тролоците бяха… е, незадоволителни. Все пак и простото зърно може да засища, ако е много. А Шайсам вече бе погълнал доста от тях.

Търтеите му залитаха надолу по склона, загърнати в мъгли. Тролоци с разпукана кожа, все едно се беше сварила. Мъртви бели очи. Едва ли му трябваха повече, след като душите им му бяха дали гориво, за да се пресъгради. Лудостта му беше отстъпила. Повечето. Е, не повечето. Но достатъчно.

Вървеше сред пелената от мъгла. Все още не се беше преродил, не напълно. Трябваше да намери място, където да избуи, място, където преградите между световете бяха тънки. Там можеше да просмуче себе си в самите камъни и да вложи в тях съзнанието си. Процесът щеше да отнеме години, но щом приключеше, щеше да е много по-трудно да бъде убит.

Точно сега Шайсам беше уязвим. Смъртното му тяло, което вървеше в центъра на ума му… беше свързан към него. Фейн беше. Да. Падан Фейн.

Все пак беше огромен. Погълнатите души бяха надигнали толкова много мъгла и тя — на свой ред — бе намерила други, с които да се храни. Хора се биеха с Твари на Сянката пред него. Всички щяха да му дадат сила.

Търтеите му се олюляха на бойното поле и двете страни мигновено започнаха да се бият с тях. Шайсам затрепери от радост. Те не виждаха. Не разбираха. Търтеите не бяха тук, за да се бият.

Бяха тук, за да ги отвлекат.

Същността му се просмука във вейките мъгла, после започна да пронизва телата на биещите се хора и тролоци. Взимаше мърдраали. Превръщаше ги. Използваше ги.

Скоро цялата армия щеше да е негова.

Трябваше му тази сила, за да не би древният му враг… скъпият му приятел… да решеше да го нападне.

Онези двама приятели — онези двама врагове — бяха заети един с друг. Чудесно. Шайсам продължи атаката си — поразяваше врагове от двете страни и ги поглъщаше. Някои се опитваха да го нападнат, като връхлитаха в мъглите, в прегръдката му. Това, разбира се, ги убиваше. Това беше неговата истинска същност. Беше се опитвал да сътвори тази мъгла преди, като Фейн, но тогава не беше съзрял достатъчно.

Не можеха да стигнат до него. Никое живо същество не можеше да понесе мъглата му. Някога тя беше нещо безмозъчно. Не беше самият той. Но беше затворена в него, в едно отнесено зърно, и онази смърт — онази чудесна смърт — беше дала плодородната почва в плътта на човек.

Трите неща, споени в него. Мъгла. Мъж. Господар. Онази чудесна кама — сега физическото му тяло я носеше — се бе превърнала в нещо сладостно, и ново, и древно едновременно.

Тъй че мъглата бе самият той, но също тъй не беше той. Беше безмозъчна, но беше тялото му и носеше ума му. Най-чудесното бе, че с онези облаци в небето не се налагаше да се тревожи, че слънцето ще го изпари.

Толкова мило, че старият му враг го бе посрещнал така! Физическото му тяло се изсмя сред пълзящите мъгли, докато умът му — самите мъгли — ликуваше от това колко съвършено е всичко.

Това място бе станало негово. Но само след като се наситеше с Ранд ал-Тор, най-силната душа от всички.

Какъв чудесен пир!

 

 

Гаул се вкопчи в скалите край Ямата на Ориста. Ветровете го дърпаха, хвърляха по него пясък и камъни, режеха кожата му. Той се изсмя на черната вихрушка горе.

— Хайде, покажи си зъбите! Аз живях в Триделната земя. Знам, че Последната битка ще е велика, а не детска разходка до майчиния ми покрив!

Ветровете задухаха още по-гневно и отмъстително, но Гаул се долепи плътно до камъка, за да не могат да го докопат. Беше изгубил шуфата си, откъсната и издухана от главата му, тъй че беше покрил долната половина на лицето си с част от ризата. Държеше само едно копие. Другите се бяха строшили или изгубили.

Запълзя към отвора на пещерата — тънко пурпурно було, преградило пътя напред. Пред отвора се появи фигура в черно кожено облекло. Ветровете затихнаха.

Присвил очи срещу бурята, Гаул пропълзя безшумно зад мъжа и замахна с копието.

Убиеца се обърна светкавично и избута копието настрана с ръка, изведнъж станала твърда като стомана.

— Да те изгори дано! — изрева на Гаул. — Няма ли най-сетне да мирнеш?

Гаул отскочи. Убиеца връхлетя към него. Но тогава дойдоха вълците.

Гаул отстъпи още и се стопи сред скалите. Убиеца беше много силен тук, но каквото не можеше да види, не можеше да убие.

Вълците нападаха Убиеца, за да помогнат на Гаул да изчезне. Бяха стотици в тази долина, странстваха на глутници сред ветровете. Убиеца — те го наричаха Коляча — беше убил десетки. Гаул прошепна за сбогом, щом още един от тях падна в тази атака. Не можеше да им говори като Перин Айбара, но бяха братя на копието.

Запълзя отново, бавно и предпазливо. Дрехите и кожата му се сляха с цвета на скалите — чувстваше, че трябва да е така, и беше така. Сигурно не можеше да надвие с братята вълци Убиеца, но можеха да опитат. С цената на всичко.

Колко време бе изтекло, откакто Перин Айбара замина? Два часа?

„Ако Сянката те е взела, приятелю, моля се да плюеш в окото на Заслепителя на зрака, преди да се пробудиш.“

Убиеца отново се появи на скалите, но този път Гаул не запълзя към него. Беше пращал примамки преди, направени от камък. Тази фигура не помръдваше. Гаул гледаше и чакаше. Няколко вълци се появиха до примамката и задушиха.

Онзи започна да ги избива.

Гаул изруга и скочи от скривалището си. Явно това бе искал Убиеца. Хвърли копие, едно от тези, които Гаул беше изгубил, и го улучи в хълбока. Гаул изпъшка и падна на колене.

Убиеца се изсмя и вдигна ръце. Въздухът, излетял от него, помете вълците и Гаул едва чу скимтенето им над воя на вятъра.

— Тук аз съм крал! — изкрещя Убиеца сред вихрушката! — Тук съм повече от Отстъпниците. Това място е мое и аз ще…

Може би болката размътваше сетивата на Гаул. Стори му се, че ветровете започнаха да стихват.

— Тук аз ще…

Ветровете секнаха.

Цялата долина затихна. Убиеца се вцепени и погледна с тревога към пещерата. Нищо не се беше променило там.

— Не си крал — каза тих глас.

Гаул се извърна. На скалната издатина зад него стоеше мъж със зелено-кафявото облекло на горянин от Две реки. Тъмнозеленото му наметало леко се полюшваше от стихващия вятър. Перин стоеше, затворил очи и с леко вдигната брадичка, сякаш към слънцето горе — макар че и да имаше слънце, беше затулено от облаците.

— Това място е на вълците — заговори Перин. — Не твое, не мое, нито на никой човек. Ти не можеш да си крал тук, Убиецо. Нямаш поданици и никога няма да имаш.

— Нагло кутре — изръмжа Убиеца. — Колко пъти трябва да те убия?

Перин си пое дъх.

— Смях се, когато разбрах, че Фейн е убил семейството ти — изрева Убиеца. — Смях се! Трябваше да убия него, знаеш ли. Сянката го смята за подивял звяр, но той е първият, който успя да направи нещо смислено, за да те нарани.

Перин не отвърна.

— Люк искаше да е част от нещо важно — извика Убиеца. — В това бяхме еднакви, но аз се стремях към дарбата да преливам. Тъмния не може да даде това, но намери за нас нещо друго, нещо по-добро. За него една душа трябва да се слее с нещо друго. Като това, което стана с теб, Айбара. Като теб.

— Нищо общо няма помежду ни, Убиецо — промълви Перин.

— О, има! Точно затова се смях. И знаеш ли, за Люк има пророчество. Той ще е важен за Последната битка. Точно затова сме тук. Ще те убием. След това ще убием ал-Тор. Точно както убихме онзи твой вълк.

Перин отвори очи и Гаул се отдръпна — златните очи блеснаха като огньове в тъмната нощ.

Бурята започна отново. Но този път бушуващите ветрове изглеждаха смирени в сравнение с онова, което Гаул видя в очите на Перин. Натискът от приятеля му беше неустоим като слънцето по пладне след четири часа без глътка вода.

Гаул зяпна Перин, а после притисна раната си с ръка и побягна.

 

 

Вятърът го запердаши и Мат се вкопчи в седлото на крилатия звяр, на стотици стъпки във въздуха.

— Кръв и кървава пепел! — изрева той, с едната ръка на шапката и другата — вкопчена в седлото. Беше вързан с някакви ремъци. Две тънички кожени ремъчета. Много тънки. Направо скапани каишки. Защо не бяха сложили повечко? Десет или двайсет да речем? Сто да бяха, още по-добре.

Морат’то’ракен бяха побъркани. Всички до един! Всеки ден го правеха това! Какво им имаше на тия хора?

Вързаният за седлото пред Мат Олвер се засмя ликуващо.

„Горкото момче — помисли Мат. — Толкова се е изплашил, че се побърка.“

— Ето го, принце! — извика му морат’то’ракен Сулаан от мястото си най-отпред на летящия звяр. Беше хубавичка. И абсолютно побъркана също така. — Стигнахме долината. Сигурен ли сте, че искате да кацнем?

— Не! — извика Мат.

— Добър отговор! — Жената накара звяра да завие.

— Кръв и кървава…

Олвер се разсмя.

То’ракен ги понесе надолу над дълга долина, в която кипеше яростна битка. Мат се помъчи да се съсредоточи върху боя и да не мисли за това, че лети във въздуха на гърба на гущер с двама проклети побъркани.

Купищата тролокски тела показваха картината досущ като на карта. Тролоците бяха пробили редиците на отбраната при входа на долината зад него. Мат прелетя над нея към планината Шайол Гул напред, стените на долината се извисяваха от лявата и от дясната му страна.

Долу беше касапница. Айилци и тролоци вилнееха като побъркани. Някакви войници, не айилци, бранеха пътя нагоре към Ямата на Ориста, но това беше единственият организиран строй, доколкото Мат можеше да види.

Гъста мъгла бе започнала да се изсипва от едната страна на долината. Отначало Мат се обърка — помисли, че е дошла от героите на Рога. Но не, Рогът беше вързан с ремъци за седлото до неговия ашандарей. А и тази мъгла беше много… сребриста. Стига това да беше подходящата дума. Хрумна му, че като че ли я е виждал някъде, отдавна.

А после усети нещо. От мъглата. Студена тръпка, последвана от нещо, за което можеше да се закълне, че прошепна в ума му. Веднага разбра какво е.

О, Светлина!

— Мат, виж! — извика Олвер и посочи. — Вълци!

Няколко звяра, катраненочерни и големи почти колкото коне, нападаха войниците, бранещи пътеката нагоре към Шайол Гул. И бързо се справяха с хората. Светлина! Сякаш нещата и без това не бяха вече достатъчно трудни.

— Не са вълци — изръмжа той.

Дивият лов бе дошъл на Такан’дар.

Може би щяха да се унищожат взаимно с Машадар? Твърде много ли беше да се надява на това? Докато заровете тропаха в главата му, нямаше да заложи на това. Силите на Ранд — онова, което бе останало от айилците, доманците, Заклетите в Дракона и тайренските войници — щяха да бъдат премазани от Мракохрътите. Ако оцелееха, щеше да ги вземе Машадар. Не можеха да устоят и на двете.

Онзи глас… Не беше само Машадар, безмозъчната мъгла: И Фейн беше тук някъде. И камата.

Шайол Гул се извиси пред очите му. Високо във въздуха облаците кипяха. Изненадващо няколко гръмоносни бели облака се затъркаляха от юг, сблъскаха се с черните и закръжиха в едно. Всъщност двата цвята заедно приличаха ужасно много на…

То’ракенът обърна и зави, после се спусна по-ниско, може би само на сто стъпки над земята.

— Внимавай! — ревна Мат с ръка на шапката си. — Да ни убиеш ли се опитваш!?

— Извинете, принце — ревна жената в отговор. — Просто трябва да намеря безопасно място, където да ви сваля.

— Безопасно?! Дано извадиш късмет.

— Трудно ще е. Дхана е силен, но аз…

Стрела с черни пера забърса Сулаан по скулата, хвърлена някъде отдолу с рояк от още десетина, които изсвистяха покрай Мат, а една улучи крилото на то’ракена.

Мат изруга, пусна шапката си и се пресегна към Сулаан, а Олвер извика стъписано. Сулаан се отпусна и изтърва юздите. Долу няколко айилци с червени була пак опъваха лъковете.

Мат се издърпа от ремъците. Скочи — е, изпълзя по-скоро — над Олвер и изпадналата в несвяст жена и сграбчи юздите на изпадналия в паника то’ракен. Не можеше да е много по-трудно от язденето на кон, пали? Дръпна, както беше видял да го прави Сулаан, и обърна то’ракена, щом стрелите прорязаха въздуха зад тях. Няколко пронизаха крилата на звяра.

Завиха право към скалната стена и Мат усети, че се е вдигнал на крака — стоеше прав на седлото и дърпаше здраво юздите, докато се мъчеше да спре проклетия ранен звяр да не ги убие. Завоят едва не го изхвърли, но той се задържа, запънал крака в седлото и стиснал юздите още по-здраво.

Свистящият въздух заглуши следващите думи на Олвер. Надупчените криле на звяра забиха дивашки, то’ракенът врещеше окаяно.

Рухнаха в долината. Изпращяха кости — Светлина, дано да бяха на то’ракена — и Мат се затъркаля по начупения терен.

Най-после спря и се превъртя на гръб.

Вдиша и издиша дълбоко, замаян.

— Това — успя да изпъшка — беше най-лошата проклета идея, която съм имал. Е, може би втората най-лоша. — Беше решил да отвлече Тюон в края на краищата.

Надигна се и се олюля. Краката му като че ли все още се държаха и не куцаше съвсем, когато затича назад към треперещия на земята то’ракен.

— Олвер? Олвер!

Момчето все още беше вързано за седлото. Примига и тръсна глава.

— Мат, май следващия път трябва да ме оставиш аз да го карам. Не се справи много добре.

— Ако има следващ път, ще изям цяла кесия тарвалонско злато. — Мат дръпна връзките, които задържаха ашандарея и Рога, и връчи инструмента на момчето. Посегна за вързопа със знамето на Ранд, който беше носил вързан на кръста си, но го нямаше.

Заозърта се в паника.

— Знамето! Изтървал съм проклетото знаме!

Олвер се усмихна, загледан нагоре към знака, оформен от кръжащите облаци.

— Всичко ще е наред — ние вече сме под знамето му.

Вдигна Рога и изсвири прекрасна нота.