Мариса Мейър
Синдер (7)

Глава седма

Доктор Димитри Ърланд прокара пръст по портскрийна, за да разгледа досието на пациента. Мъж. Трийсет и две години. Имаше дете, но за съпруга нищо не се споменаваше. Безработен. Правят от него киборг, след един подриващ здравето инцидент преди три години, свързан с работата му — несъмнено по-голяма част от спестяванията му отиват за операцията. Идваше чак от Токио.

Всичко сякаш беше против Доктор Ърланд, но той нямаше как да обясни това на никого. Като пъхна език между зъбите си, той разочаровано изпърха с устни.

— Какво мислите, докторе? — попита го днешната му асистентка — момиче с тъмна кожа, чието име все забравяше и което беше по-високо от него с поне десет сантиметра. Обичаше да й възлага задачи, които да я държат на стола, докато работи.

Доктор Ърланд бавно пое въздух, после го изпусна рязко, а в това време смени на дисплея диаграмата на тялото на пациента с друга, която му вършеше повече работа. Само 6.4 процента от него бяха изкуствени — десният му крак, малко жици, и контролен панел в хълбока с големината на палец.

— Твърде старичък — той захвърли портскрийна на лавицата пред прозореца за наблюдение. От другата страна на стъклото пациентът лежеше върху масата за преглед. Изглеждаше спокоен, само пръстите му барабаняха лудо по пластмасовата подложка. Краката му бяха боси, но протезата беше покрита с присадена кожа.

— Твърде старичък? — повтори асистентката. Тя се изправи и приближи прозореца, като размахваше в лицето му своя портскрийн. — Трийсет и две е твърде старичък?

— Не можем да го използваме.

Тя изви устни на една страна.

— Това ще е шестият киборг, който отхвърляте този месец. Не можем да си позволим да продължаваме така.

— Той има дете. Син. Така пише тук.

— Да, дете, което довечера ще може да си позволи вечеря, защото баща му е бил късметлия да отговори на нашите изисквания.

— Да отговори на изискванията? С коефициент 6.4?

— По-добре, отколкото да правим опити с хора — тя остави портскрийна до табла с блюда „Петри“^[1]. — Наистина ли искате да го пуснете да си върви?

Доктор Ърланд се втренчи в изолатора, а на гърлото му се надигна тихо ръмжене. Той изправи рамене и изпъна престилката си.

— Дайте му плацебо^[2].

— Пла… но той не е болен!

— Да, но ако нищо не му дадем, от хазната ще се зачудят какво правим тук. Хайде сега, дайте му плацебото и предайте доклада, за да може да си върви.

Момичето изсумтя и тръгна към лавицата, за да вземе едно от надписаните стъкълца.

— А ние наистина какво правим тук?

Доктор Ърланд вдигна пръст, но момичето го погледна така ядно, че той забрави какво искаше да каже.

— Как ви беше името?

Тя завъртя очи.

— Прекрасно. Работя като ваш асистент всеки понеделник само от четири месеца насам.

Тя му обърна гръб, а дългата плитка се удари в бедрото й. Докторът сви вежди, взрян в плитката, докато тя се намота на кълбо. Черна лъскава змия, надигнала глава. Съскаща насреща му. Готова да нанесе удар.

Той стисна очи и преброи до десет. Когато отново ги отвори, плитката пак си беше плитка. Лъскава черна коса. Съвсем безобидна.

Като свали шапката си, доктор Ърланд разроши собствената си коса — сива и доста по-рядка от тази на асистентката. Виденията се влошаваха.

Вратата на лабораторията се отвори.

— Докторе?

Докторът кимна рязко и нахлупи шапката на главата си.

— Да? — той взе портскрийна. Ли, друг един от асистентите, стоеше на прага с ръка върху топката на вратата. Доктор Ърланд харесваше Ли, макар и той да беше висок, но не колкото момичето.

— В 6D има доброволец, който чака — съобщи Ли. — Докарали са я снощи.

— Доброволец? — обади се момичето. — Отдавна не сме имали такива.

Ли измъкна един портскрийн от джоба на гърдите си.

— Млада е, тийнейджърка. Още не сме пуснали диагностиката й, но мисля, че ще даде висок коефициент. Няма присадена кожа.

Доктор Ърланд се оживи и потърка слепоочие с крайчеца на портскрийна.

— Тийнейджърка казваш? Колко… — той потърси подходящо определение. „Странно? Чудно? Изумително?“

— Подозрително — с тих глас подсказа момичето.

Доктор Ърланд се извърна и видя, че кръвнишкият й поглед се е впил в него.

— Подозрително? Какво искате да кажете?

Тя се подпря на ръба на лавицата, а това смали ръста й, така че очите им се изравниха и при все това тя пак вдъхваше заплашителност със скръстените ръце и безучастния си, мрачен вид.

— Само това, че винаги сте готов да дадете плацебо на мъжете киборги, които участват, но дочуете ли нещо за момичета, особено млади, веднага се оживявате.

Той отвори уста, затвори я, сетне почна от начало.

— Колкото са по-млади, толкова са по-здрави. Колкото са по-здрави, толкова по-малко усложнения за нас. И не е моя вината, че напоследък теглят само жени.

— Точно така. По-малко усложнения. Само че те така или иначе ще умрат.

— Много ви благодаря за оптимизма — той посочи мъжа зад стъклото. — Плацебо, моля. Когато приключите тук, елате при нас.

Той излезе от лабораторията и притули с ръка уста настрани към Ли.

— Как й беше името?

— Фатин?

— Фатин! Все не мога да го запомня. В скоро време и моето собствено ще забравя.

Ли се засмя, а доктор Ърланд остана доволен от шегата си. Като че ли хората бяха склонни да проявяват снизходителност към един старик, губещ разума си, ако понякога той се шегуваше с това.

Коридорът беше пуст, само до стълбището в очакване на заповеди се мотаеха два мед-дроида. Стая 6D не беше далеч.

Доктор Ърланд измъкна един стилус зад ухото си и докосна портскрийна, сваляйки информацията, която Ли му беше пратил. Данните за новия пациент се появиха на екрана.

„ЛИН СИНДЕР, ЛИЦЕНЗИРАН МЕХАНИК — ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР 0097917305 РОДЕНА НА 29/11/ 109 Т.Е — 0 МЕДИЙНИ РЕЗУЛТАТА ЖИТЕЛ НА НОВ ПЕКИН, ИЗТОЧНА РЕПУБЛИКА. ПОПЕЧИТЕЛ, ЛИН АДРИ.“

Ли отвори вратата на стаята. Като отново затъкна стилуса зад ухото си, доктор Ърланд влезе вътре с потреперващи пръсти.

Момичето лежеше на масата от другата страна на прозореца за наблюдение. В стерилния изолатор всичко светеше толкова ослепително ярко, че докторът трябваше да присвие очи. Един мед-дроид тъкмо затулваше пластмасово стъкълце с кръв, което пусна в улея, за да го прати на лабораторията за кръвни изследвания.

Ръцете и китките на момичето бяха захваната с метални скоби. Лявата й ръка до китката беше от стомана, потъмняла между ставите, сякаш плачеше за едно хубаво почистване. Панталоните й бяха навита нагоре и откриваха един човешки и един изкуствен крак.

— Включихте ли я? — попита той и плъзна портскрийна в джоба на престилката си.

— Още не — отвърна Ли. — Но погледнете я.

Доктор Ърланд изсумтя, за да скрие разочарованието си.

— Да, коефициентът й сигурно е впечатляващ. Но качеството едва ли е най-доброто, а?

— Отвън може би не, но да бяхте видели електрическата й мрежа. Самоконтрол и четиристепенна нервна система.

Доктор Ърланд повдигна вежди, после бързо ги отпусна.

— Бунтува ли се?

— Мед-дроидите са срещнали трудности при задържането й. Извадила е от строя два от тях с… ремък или нещо подобно, преди да успеят да ударят с ток системата й. Цяла нощ е в безсъзнание.

— Но нали сама е искала да стане доброволец?

— Не тя, законният й попечител. Подозирала, че пациентката е имала контакт с болестта. Сестра й — вчера е била отведена.

Доктор Ърланд придърпа микрофона от бюрото.

— Отваряй, отваряй очички, спяща, спяща красавице — запя той, като потропваше по стъклото.

— Пуснали са й двеста волта ток — обади се Ли. — Но очаквам всеки момент да дойде на себе си.

Доктор Ърланд окачи палци на джобовете на престилката си.

— Добре. Не ни трябва да е в съзнание. Да се залавяме за работа.

— О, отлично — изрече Фатин от прага. Токчетата й зачаткаха по пода, като влезе в стаята. — Радвам се, че сте намерили някой по ваш вкус.

Доктор Ърланд притисна с пръст стъклото.

— Млада — той огледа металния блясък по крайниците на момичето. — Здрава.

С презрителна усмивка Фатин предяви правата си към един стол пред нетскрийна, на който се виждаше досието на киборга.

— Ако на трийсет и две човек е стар и немощен, тогава вие какъв сте, старче?

— Много ценен на пазара за антики — доктор Ърланд приближи устни към микрофона. — Мед-дроид? Моля, подгответе детектора.