Мариса Мейър
Синдер (18)

Глава осемнайсета

На излизане от халето един от мед-дроидите пресрещна Синдер и като разпери източени ръце, прегради пътя й.

— Строго се забранява пациентите да напускат територията на изолатора — издекламира той и избута Синдер обратно в сянката на вратата.

Синдер преглътна паниката си и като сложи длан върху гладкото му чело, спря робота.

— Аз не съм пациент — изрече тя. — Дори не съм болна. Ето. — Тя показа синкавите следи от инжекциите по ръката си от изминалите дни.

Механизмите на андроида забръмчаха, докато той обработваше думите й и претърсваше базата данни за логичен отговор. След това в тялото му се отвори панел и третата ръка, онази със спринцовката, се протегна към Синдер. Кожата й беше станала чувствителна и тя изтръпна, но опита да се отпусне, докато андроидът взимаше нова проба кръв. Спринцовката се скри в тялото му, а Синдер пусна ръкава над ръба на ръкавицата и зачака.

Този път пробата като че ли отне повече, отколкото на бунището, и Синдер усети чувство на паника да пропълзява по гръбнака й — ами ако доктор Ърланд грешеше? Тогава чу ниския звук и андроидът се отмести, за да й стори път.

Тя въздъхна и без да поглежда към робота или някой от придружителите му, пресече горещия асфалт. Корабът още я чакаше. Като се настани на задната седалка, тя пожела да я откара до двореца на Нов Пекин.

Първият път Синдер беше отведена в двореца в безсъзнание и сега се озова залепена за прозореца на кораба, докато той я отвеждаше нагоре по стръмния, лъкатушещ път към върха на острите скали, които опасваха града. Нет линкът й намери информация, която казваше, че дворецът е бил построен след края на Четвъртата световна война, когато градът бил превърнат в руини. Дворецът беше проектиран в духа на стария свят, едновременно с голяма доза носталгия по миналото и най-модерни технологии. Покривите в стила на пагодите бяха изработени от позлатени плочки и обградени от чилини, (драконови коне) гаргойли (каменни скулптури с гротескни изображения на фантастични същества), но плочките всъщност бяха от поцинкована стомана, покрити с малки слънчеви капсули, които генерираха достатъчно енергия, за да поддържат целия дворец, в това число и крилото за изследвания, а гаргойлите бяха оборудвани със сензори за движение, идентификационни скенери, триста и шейсет — градусови камери и радари, които можеха да засекат приближаващ самолет в радиус от сто километра. Всичко това не се виждаше, тъй като техниката беше скрита в каноните с богата дърворезба и многоетажните павилиони.

Но не модерните технологии заплениха Синдер, а калдъръменият път, покрай който имаше редица цъфнали декоративни череши, преградите от бамбук на входа към градините и бавно течащото поточе, което зърна през едно малко прозорче.

Корабът не спря пред главния вход и неговите пурпурни перголи^[1]. Вместо това той мина край северната страна на двореца — най-близката до крилото за изследвания. Въпреки че тази част бе по-модерна, по-малко носталгична, и тук Синдер забеляза извън пътеката скулптура на седнал Буда с бодро лице. Когато плати за кораба и тръгна към автоматичните стъклени врати, Синдер усети едва доловимо дръпване по глезена — Буда сканираше посетителите за оръжия. За нейно облекчение стоманата в крака й не задейства нито една аларма. Вътре я посрещна андроид, който попита за името й и я прати да чака пред редицата от асансьори. Центърът за изследвания беше като енергичен кошер — лекари и дипломати посланици и андроиди, всички сновяха по коридорите със своите мисии.

Един от асансьорите се отвори и Синдер влезе, доволна, че е сама. Вратите започнаха да се затварят, но изведнъж спряха и отново се отвориха.

— Моля, изчакайте — чу се механичният глас на асансьорния оператор.

Миг след това през полуотворените врати влетя принц Каи.

— Извинете, извинете, благодаря, че изчака…

Той я видя и замръзна.

— Лин–мей?

Синдер се отблъсна от стената на асансьора и направи възможно най-непринудения поклон, като едновременно с това провери дали ръкавицата на лявата ръка покриваше китката й.

— Ваше Височество. — Думите се изплъзнаха от устата й механично и тя изпита необходимостта да каже още нещо, да запълни празнотата на асансьора. Но нищо не излезе.

Вратите се затвориха; кабината започна да се изкачва. Синдер се покашля.

— Ахъм, казвайте ми просто Синдер. Не е нужно да сте толкова… — „Тактичен.“

Устните на принца се извиха в крайчеца, но полуусмивката не стигна до очите му.

— Добре тогава. Синдер. Ти, какво, следиш ли ме?

Тя се смръщи и гневът й взе да се надига, когато си даде сметка, че той се шегува с нея.

— Само ще прегледам мед-дроида. Онзи, който погледнах вчера. Да се уверя, че не дава технически дефекти и прочее.

Той кимна, но Синдер долови някаква сянка в очите му, някаква нова скованост в раменете.

— Аз отивам да поговоря с доктор Ърланд за напредъка му.

До мен стигна слуха, че има напредък с един от последните изтеглени киборги. Предполагам, че не ти е казал нищо?

Синдер подръпна гайките на панталона си.

— Не, нищо не е споменавал. А и аз съм само механик.

Асансьорът спря. Каи я подкани с жест да слезе първа и двамата тръгнаха към лабораториите. Тя гледаше как белите плочки се нижеха под краката й.

— Ваше Височество? — спря ги млада жена с черна коса, която висеше на стегната плитка. Погледът й, пълен със съчувствие, беше закован върху принц Каи. — Толкова съжалявам.

Синдер премести очи върху Каи, който наклони глава към жената.

— Благодаря, Фатин. — И продължиха.

Синдер се смръщи.

След десетина крачки ги спря мъж, който носеше в ръце прозрачни шишенца.

— Моите съболезнования, Ваше Височество.

Под нея краката й спряха да се движат и Синдер потрепери.

Каи също спря и надзърна през рамо.

— Не си видяла мрежата тази сутрин.

Миг по-късно Синдер включи нет линка си и пред очите й се завъртяха страници — страницата с новините на ИР, пет-шест снимки на император Рикан, две снимки на Каи — принц — регентът.

Тя притисна уста с ръката си.

Каи изглеждаше изненадан, но изненадата му бързо се стопи. Той сведе глава и черният перчем падна на очите му.

— Точно така.

— Съжалявам, не знаех.

Той пъхна ръце в джобовете и погледна надолу по коридора. Едва сега Синдер забеляза бледите червени кръгове очите му.

— Но не смъртта на баща ми е най-лошото.

— Ваше Височество? — Нет линкът й продължаваше да търси информация, но по-лошо от смъртта на император Рикан през изминалата нощ нямаше. Другата основна новина беше, че коронацията на принца е насрочена за деня на Фестивала на мира, точно преди бала.

Изненадан той срещна погледа й, сякаш беше забравил с кого разговаря. Тогава каза:

— Можеш да ми казваш Каи.

Тя примигна.

— Моля?

— Стига вече с това „Ваше Височество“. Достатъчно го слушам от… всички останали. Казвай ми просто Каи.

— Не, това няма да е…

— Не ме принуждавай да ти заповядвам — той слабо се усмихна.

Ненадейно засрамена, Синдер сви рамене чак до ушите си.

— Добре. Струва ми се.

— Благодаря. — Той кимна към коридора. — Да вървим тогава. Тя почти беше забравила, че се намират в коридора на центъра по изследвания, обкръжени от хора, които благовъзпитано ги подминаваха, като че не бяха там. Синдер тръгна напред, като се питаше дали не е казала нещо неуместно, чувствайки се неудобно до принца, който изведнъж беше станал просто Каи. Това не беше редно.

— Какво му беше на андроида?

Тя зачегърта едно мазно петно по ръкавицата.

— Съжалявам. Още не е готов. Но работя по нея, кълна се.

— Не, говорех за мед-дроида, който си поправила. Онзи на доктор Ърланд.

— О, да. Ъм. Той беше… имаше… една… изгоряла жица. Между оптосензора и… контролния панел. — Каи повдигна вежди и тя се усъмни, че й повярва. Почисти гърло си. — Вие, ъ, казахте, че има нещо по-лошо. Преди малко.

Когато Каи не каза нищо за един кратък миг на неловко мълчание и тя вдигна рамене.

— Няма значение. Нямах намерение да си вра носа.

— Всичко е наред. Скоро и без това ще научиш. — Той сниши глас и докато вървяха, приведе главата си към нея. — Тази сутрин лунната кралица ни уведоми, че пристига на дипломатическа мисия в Републиката. Поне така казва.

Синдер едва не се препъна, но Каи продължи напред. Тя запристъпя неуверено след него.

— Лунната кралица пристига тук? Шегувате се.

— Иска ми се да се шегувах. Цяла сутрин андроидите в двореца разчистват всички мебели с огледална повърхност в крилото за гости. Това е нелепо! Като че си нямаме друга работа.

— Огледална повърхност ли? Винаги съм мислела, че това е просто суеверие.

— Явно не. Има нещо около тяхното обаяние… — той изви пръст около лицето си, после спря. — Всъщност няма значение.

— Кога пристига?

— Днес.

Стомахът на Синдер се сви. Лунната кралица? Пристига в Нов Пекин? По ръцете й пробяга хлад.

— След половин час ще направя изявление.

— Но защо й е да идва сега, когато сме в траур?

Мрачна усмивка.

— Защото сме в траур.

Каи спря. Като огледа коридора, той се приведе към Синдер и сниши глас:

— Виж, наистина оценявам помощта ти за мед-дроидите и съм сигурен, че най-добрият механик в града има безброй задачи, които заслужават вниманието му, но с риск да прозвуча като разглезен принц, бих ли могъл да те помоля да сложиш Нанси на първо място в списъка си? Наистина нямам търпение да си я взема обратно. Аз… — той се поколеба. — Мисля, че точно сега подкрепата на учителя от детството ще ми дойде добре. Нали ме разбираш? — Настойчивостта в очите му не скри истинското съдържание в думите му. Той искаше тя разбере, че я лъже. Това нямаше нищо общо с моралната подкрепа или привързаността от детството.

Безпокойството в очите на принца беше красноречиво. Каква ли информация съдържаше андроидът, че беше толкова важен? И какво общо имаше с лунната кралица?

— Разбира се. Ваше Височество. Извинете, принц Каи. Ще я погледна, веднага щом се прибера вкъщи.

Стори й се, че зад всичката тревога съзря скрита благодарност. Каи посочи вратата до себе си, на която пишеше Д-р Дмитри Ърланд. Отвори вратата и я въведе.

Доктор Ърланд седеше зад лакирано бюро и четеше вглъбено от един екран, вграден в повърхността. Щом зърна Каи, той скочи на крака и като грабна вълнената шапка, заобиколи бюрото и ги приближи.

— Ваше Височество, толкова съжалявам. Какво мога да направя за вас?

— Нищо, благодаря — отвърна Каи със заучена реакция. После изпъна рамене и премисли отговора си. — Намерете лек.

— Ще намеря, Ваше Височество. — Той наложи шапката си. — Разбира се, че ще намеря.

Увереността по лицето на доктора беше смайваща, но също и утешителна. Синдер мигом се запита дали не беше открил нещо ново, откакто за последно го беше видяла.

Замисли се за Пеони, сама в изолатора. Беше много лошо, че си го помисли, и тя тутакси се осъди за това, но сега, когато император Рикан беше мъртъв, Пеони първа щеше да получи лекарството.

Каи се покашля.

— Срещнах новия ви красив механик долу във фоайето и тя ми каза, че е тук отново да погледне мед-дроидите ви. Нали знаете, стига да поискате, мога да ви намеря финансиране за модели с по-високо качество.

Синдер се сепна от простичката дума „хубав“, но нито Каи, нито доктор Ърланд погледна към нея. Като се поклащаше на пети, тя огледа стаята. Прозорец висок от пода до тавана улавяше красива гледка към тучните градини на двореца и града зад тях. На етажерките имаше познати, но и необикновени предмети, нови и старинни. Купчина книги — тежки, от хартия, а не портскрийнове. Буркани пълни с треви и сухи цветя, буркани с грижливо надписани течности, буркани с животни и формалдехид. Една редица с камъни, метали и руди — всичките грижливо надписани.

Това беше кабинет, колкото на признат кралски учен, толкова и на магьосник.

— Не, не, трябва им само малко поддръжка, за да са в добро състояние — лъжеше пак така спокойно доктор Ърланд, както и предишния ден. — Нищо тревожно, пък и няма да ми е приятно да се налага да програмирам новите модели. А ако не бяха неизправните андроиди, нямаше да имаме извинение да каним госпожица Лин в двореца от време на време.

Засрамена, Синдер зяпна доктора, но на лицето на Каи започна да изгрява усмивка.

— Докторе — каза той, — говори се, че сте направили пробив през изминалите няколко дни. Вярно ли е?

Доктор Ърланд извади очилата от джоба си и се захвана да ги чисти с крайчеца на престилката.

— Принце, не би трябвало да разпитвате за такива слухове. Не искам да ви давам напразни надежди, преди да знам нещо със сигурност. Но когато разполагам със сигурна информация, вие ще сте първият, който ще прочете доклада. — Той надяна очилата на носа си.

Видимо доволен, Каи пъхна ръце в джобовете.

— Добре. В такъв случай, оставям ви на мира и се надявам съвсем скоро да видя доклада на бюрото си.

— Това може да се окаже трудно, Ваше Височество, като знаем, че вие нямате бюро.

Каи сви рамене и се обърна към Синдер. Очите му леко се смекчиха и той кимна учтиво.

— Надявам се пътищата ни пак да се пресекат.

— Така ли? В такъв случай, ще продължа да ви следя. — За миг тя се разкая за шегата, но тогава Каи се засмя. Истински. В гърдите на Синдер се разля топлина.

Принцът взе ръката й, изкуствената й ръка.

Синдер се изопна, ужасена, че той ще усети твърдостта на метала дори през ръкавиците, но още повече се уплаши да издърпа ръката си, за да не събуди съмнението му. Мислено пришпори механичната ръка да стане по-нежна, по-гъвкава, по-човешка, докато с поглед следеше Каи, който вдигна ръката й и я целуна. Развълнувана и смутена, тя затаи дъх.

Принцът пусна ръката, поклони се, косата отново падна в очите му и излезе от стаята.

Синдер стоеше вцепенена. Електрическата й система бръмчеше.

Чу как доктор Ърланд изсумтя с любопитство, но тъкмо когато беше затворена, вратата отново се отвори.

— Боже — измърмори докторът, когато Каи влезе отново.

— Простете, но може ли да разменя още една дума с Лин-мей?

Доктор Ърланд махна с ръка към нея.

— Разбира се.

Все още на вратата, Каи се извърна към нея.

— Знам, че моментът не е никак подходящ, но повярвай ми — мотивите ми се продиктувани от нуждата за самосъхранение. — Той пое остро дъх. — Ще приемеш ли да си мой личен гост на бала?

Подът под Синдер се разтопи. Умът й беше объркан. Най-вероятно не беше чула добре.

Но той стоеше търпелив и след дълга пауза подканващо вдигна вежди.

— Извинете?

Каи се покашля. Изпъна се още повече.

— Предполагам, че ще ходиш на бала?

— Н-не знам. Искам да кажа — не. Не, съжалявам няма да ходя на бала.

Объркан, Каи се отдръпна.

— О. Ами… но… може би ще промениш намерението си?

Защото аз съм нали знаеш кой.

— Принцът.

— Не се перча — побърза да каже той. — Просто факт.

— Знам. — Тя преглътна. Бала. Принц Каи я канеше на бала.

Но това беше нощта на тяхното бягството с Ико — стига да успее да поправи колата навреме. Нощта на бягството й.

А и всъщност той не знаеше кого, какво кани. Ако научеше истината… колко ли засрамен ще се чувства, ако някой разбере?

Каи пристъпи от крак на крак и погледна напрегнато доктора.

— С-съжалявам — заекна тя. — Благодаря ви, аз… Благодаря ви, Ваше Височество. Но с цялото си уважение, трябва да ви откажа.

Той примигна. Когато осмисли отговора й, сведе очи. Сетне вдигна брадичка и опита да се усмихне с най-мъчително огорчената усмивка.

— Няма нищо. Разбирам.

Доктор Ърланд се подпря на бюрото си.

— Искрените ми съболезнования, Ваше Височество. В повече от едно отношение.

Синдер му хвърли леден поглед, но той отново захвана да почиства очилата си.

Каи се почеса по врата.

— Радвам се, че ви видях отново, Лин-мей.

Тя трепна от официалното обръщение. Понечи да отговори, но гласът й се запъна и принцът така и не дочака извиненията, обясненията. Вратата вече се затваряше зад него.

Тя затвори уста. В главата мислите й даваха на късо.

Доктор Ърланд цъкна с език, а Синдер се приготви да се нахвърли върху него с напъпилите обяснения, но преди да смогне, той й обърна гръб и тръгна към стола зад бюрото.

— Колко жалко, че не можете да се изчервявате, госпожице Лин.