Мариса Мейър
Синдер (2)

Глава втора

Сирените на линейката все още не бяха заглъхнали, когато на площада се чу рева на друг мотор. Маршируващи по паважа крака раздраха тишината на пазара, а сетне се чуха и отсечени заповеди. Последва нечий гърлен отговор. Като метна през рамо чантата на гърба си. Синдер пропълзя по прашния под и се провря под покривката, която висеше от тезгяха. Подпъхна пръсти в светлата пролука под вратата и я открехна едва. Като притисна буза до топлия, грапав цимент, тя успя да види в другия край на площада три чифта жълти ботуши. Отрядът за действие в извънредни ситуации. Открехна вратата още малко и видя как мъжете — всички с противогази, напръскаха целия магазин с някаква течност в жълт контейнер. Въпреки разстоянието, Синдер сбърчи нос от зловонието.

— Какво става? — попита Ико зад гърба й.

— Ще изгорят магазина на Чанг-джи — Синдер плъзна поглед по площада и забеляза чисто белия въздушен кораб на ъгъла. Освен тримата мъже площадът беше празен. Като се изтърколи по гръб, тя погледна към Ико, чийто сензор още светеше над нея в тъмното.

— Тръгваме, щом огънят пламне, докато са заети с него.

— Грози ли ни опасност?

— Не. Но точно днес не мога да бия път до изолатора.

Един от мъжете изстреля някаква заповед, последвана от шум на стъпки. Синдер извърна глава и с присвити очи погледна през пролуката. Една факла полетя към магазина. Миризмата на бензин скоро се смеси с тази на прегорял хляб. Мъжете отстъпиха назад, униформите им се чернееха на фона на разрастващия се пожар.

Синдер протегна ръка, хвана андроида на принц Каи и го дръпна до себе си. Мушна го под мишница и плъзна нагоре вратата, колкото да изпълзи под нея, без да сваля очи от гърбовете на мъжете. Ико я последва и бързо се плъзна край съседния магазин, докато Синдер спусне вратата.

Втурнаха се стремително покрай магазините, повечето оставени широко отворени по време на масовото бягство, и свиха в първата тясна уличка. Черен дим скриваше небето над тях. Секунди след това над сградите забръмча гвардия от новинарски кораби, упътили се към пазара.

Щом се отдалечиха достатъчно, Синдер забави крачка и те излязоха от лабиринта от улички. На запад, зад небостъргачите слънцето вече залязваше. Въздухът се потеше от августовската жега, но от време на време топъл бриз се промъкваше между сградите и понасяше във вихрушка боклука от канавките. На четири пресечки от пазара по улиците отново се появиха признаци на живот — по тротоарите пешеходците се скупчваха, за да обсъдят чумата, пламнала в центъра на града. Вградените в стените на сградите екрани излъчваха на живо огъня и дима в центъра на Нов Пекин, а в тревожните заглавия броят на заразените растеше ежеминутно, макар че, доколкото Синдер разбираше, досега само за един-единствен човек беше потвърдено, че е болен.

— Тези лепкави кифлички — обади се Ико, докато подминаваха кадър на почернелия магазин в едър план.

Синдер прехапа ъгълчето на бузата си. Нито Ико, нито тя някога беше опитвала прехвалените кифлички от пекарната на пазара. Ико нямаше вкусови рецептори, а Чанг Сача не обслужваше киборги.

Магазините и високите бизнес сгради постепенно започнаха да се сливат с безразборно многообразие от жилищни блокове, построени толкова близо един до друг, че се превръщаха в една нескончаема стена от стъкло и бетон. Някога апартаментите в този край на града били просторни и привлекателни, но в безкрайния опит да натъпчат все повече хора в същото пространство с времето така ги преустроили и преградили, че се бяха превърнали в лабиринт от стълбища и коридори.

Но веднъж свила по своята улица, Синдер забрави за кратко пренаселената грозота наоколо. В тесен процеп между сградите пред очите се откриваше гледка към Двореца на Нов Пекин, величествен и спокоен на скалата, която се извисяваше над града. Островърхите му златни куполи оранжевееха под слънцето, прозорците отразяваха светлината обратно към града. Фронтоните с орнаментите по тях, многоетажните пагоди, опасно килнали се на ръба на скалата, заоблените храмове, протегнали се до небето. Синдер спря да погледа двореца, като си мислеше за човека, който живее зад стените и може би точно в този момент е там горе.

И по-рано, когато беше виждала двореца, пак знаеше, че принцът живее там, но днес, като никога преди, усети близост, и с нея я обзе почти самодоволно щастие. Беше се запознала с принца. Той беше дошъл в магазинчето й. Знаеше името й.

Почувствала се по детински глупаво, тя пое глътка от влажния въздух и застави себе си да се обърне. Още малко и щеше да заприлича на Пеони.

Синдер премести императорския андроид в другата ръка и двете с Ико се мушнаха под навеса на дом „Кула Феникс“.

Синдер подаде свободната си китка към идентификационния скенер на стената и чу щракването на ключалката.

С помощта на удълженията на ръцете си Ико зачатка надолу по стълбите към мазето — мрачен лабиринт от складови помещения, оградени с телена мрежа. Вълна застоял въздух ги блъсна в лицата, точно когато андроидът включи прожектора си и разпръсна сенките от мъждивите халогени. Пътят от стълбите до помещение номер 18–20 им беше добре познат — това беше претъпканото, студено мазе, което Адри даваше на Синдер да работи в него.

Синдер разчисти място за андроида сред бъркотията на тезгяха и сложи чантата си на земята. Смени тежките си работни ръкавици с чифт по-чисти памучни и заключи помещението.

— Ако Адри пита — рече тя, докато вървяха към асансьора, — магазинчето ни е достатъчно далече от пекарната.

— Разбрано — светлината на Ико примигна.

В асансьора нямаше никой друг. Едва когато слязоха на осемнайсетия етаж, сградата се преобрази на гъмжащ кошер — по коридорите се гонеха деца, плътно до стените се промъкваха домашни и бездомни котки, а от апартаментите се разливаше нескончаемия брътвеж от нетскрийновете. Докато заобикаляше децата по пътя си, Синдер регулира нивото на белия шум, произвеждан от мозъчния й интерфейс.

Вратата беше широко отворена и преди да влезе, Синдер спря да провери номера.

От дневната се чу резкият глас на Адри.

— Отпуснете още деколтето на Пеони. Така прилича на някоя бабка.

Синдер надникна иззад ъгъла. Адри се подпираше с една ръка на полицата на холографската камина, облечена в халат с избродирани хризантеми, който се сливаше с колекцията ветрила в крещящи цветове на стената зад нея — репродукции, направени да изглеждат старинни. С блещукащо лице от многото пудра и устни, начервени ужасяващо ярко, самата Адри имаше вид на репродукция. Беше гримирана, сякаш възнамеряваше да излиза, макар че всъщност рядко напускаше жилището.

Дори и да беше видяла Синдер да се бави на входа, не й обърна никакво внимание.

Над изкуствените пламъци нетскрийнът предаваше репортаж от пазара. От пекарната бяха останали само руини и скелета на фурната.

В средата на стаята увити цели в тюл и коприна, стояха Пърл и Пеони. Пеони държеше дългите си черни къдрици високо в ръце, докато една непозната жена нагласяваше деколтето й. Щом зърна Синдер над рамото на жената, очите на Пеони заблестяха, а лицето й се озари. Посочи с жест роклята си и едва потисна писъка.

Синдер се ухили в отговор. По-малката й доведена сестра приличаше на ангел, роклята й — цялата в сребро и блясък, а уловеше ли светлината от огъня, добиваше бледолилави оттенъци.

— Пърл — с пръст Адри даде знак на по-голямата си дъщеря да се завърти и по целия й гръб се видяха върволица от перлени копчета. Като на Пеони и нейната рокля имаше прилепнал корсаж и поли от воали, само че беше изработена от ефирно злато. — Стеснете я още малко в кръста.

Докато промушваше една игла през подгъва на деколтето на Пеони, непознатата, зърна Синдер на вратата и подскочи уплашено, но бързо извърна глава. Като отстъпи назад, жената извади от устата си снопче остри карфици и наклони глава на една страна.

— Вече доста я пристегнах — рече тя. — Трябва да може и да танцува, нали така?

— Трябва да може да си намери съпруг — отвърна Адри.

— Не, не — шивачката се засмя сподавено и едновременно с това пристегна роклята около кръста на Пърл. Синдер видя как Пърл глътна стомаха си, колкото можа и под плата ребрата й изпъкнаха. — Твърде малка е да се жени.

— Вече съм на седемнайсет — обади се Пърл и стрелна жената с яден поглед.

— На седемнайсет! Виждаш ли? Още е дете. Сега й е време да се забавлява, нали така момиче?

— Твърде е скъпа за забавления — изрече Адри. — От тази рокля очаквам резултати.

— Не се тревожи, Лин–джи. Пърл ще е прекрасна като утринна роса.

И като тикна обратно в устата си карфиците, жената се зае с деколтето на Пеони.

Адри вдигна брадичка и най-сетне, като обходи с поглед мръсните обувки и спортните й панталони, благоволи да забележи Синдер.

— Ти защо не си на пазара?

— Затвори рано днес — Синдер отправи многозначителен поглед към нетскрийна, но Адри не го проследи. Като се престори на равнодушна, Синдер посочи с палец към коридора. — Само да се поизчистя и съм готова за пробите.

Шивачката спря.

— Още една рокля ли, Лин–джи? Не съм донесла плат за…

— Ти смени ли магниремъка на кораба?

Усмивката на Синдер се разколеба.

— Не, още не съм.

— Никой от нас няма да отиде на бала, ако магниремъка не се смени.

Синдер потисна раздразнението си. Миналата седмица вече два пъти бяха водили този разговор.

— За да купя нов, ми трябват пари. 800 униви най-малко. Ако доходите от пазара не отиваха право в твоята сметка, досега щях да съм купила.

— И да ти се доверя, че няма да ги похарчиш за някоя от глупавите ти играчки? — като изрече „играчки“, Адри изгледа Ико свирепо и сви устни, макар че строго погледнато Ико беше нейна. — Освен това не мога да си позволя и магниремък, и нова рокля, която ще облееш само веднъж. Ще трябва да измислиш друг начин да поправиш кораба или сама да си намериш рокля за бала.

От яд коремът на Синдер се сви на топка. Можеше да им напомни, че Пърл и Пеони трябваше да получат готови рокли, а не по поръчка, за да останат пари за нея. Можеше да им напомни, че след като тя изкарваше парите, те трябваше да са нейни и да ги харчи, както намери за добре. Но думите нямаше да доведат доникъде. Според закона Синдер принадлежеше на Адри, точно както и домашния андроид, а също и парите й, малкото й вещи и дори новият й крак. Адри обичаше да й го напомня.

И така Синдер стъпка гнева си, преди Адри да забележи искрата на неподчинението.

— Може да успея да направя бартер за ремъка. Ще попитам в кварталните магазини.

— Защо не разменим този безполезен андроид? — презрително рече Адри.

Ико се сви зад краката на Синдер.

— Нищо няма да вземем от нея — увери я Синдер. — Никой няма да купи такъв стар модел.

— Естествено, че никой. Май трябва и двете ви да продам на части. — Адри се пресегна и взе да нагласява недовършения подгъв на ръкава на Пърл. — Не ме интересува как ще поправиш кораба, само го поправи преди бала и гледай да е евтино. За какво иначе ми е тоя тенекиен боклук? Само заема ценно място на паркинга.

Синдер пъхна ръце в задните си джобове.

— Искаш да кажеш, че ако поправя кораба и си набавя рокля, тази година наистина ще мога да отида?

Адри нацупи леко устни.

— Цяло чудо ще е да намериш нещо подходящо, което да скрие — погледът й попадна на обущата на Синдер — чудатостите ти. Но, да, предполагам, че ако поправиш кораба, ще те пусна на бала.

Изненадана, Пеони едва се усмихна на Синдер, а по-голямата й сестра се извърна към майка им.

— Шегуваш се! Тази? Да дойде с нас?

Синдер облегна рамо на рамката на вратата и се опита да скрие разочарованието си от Пеони. Гневният изблик на Пърл беше излишен.

Малка оранжева светлинка затрептя в ъгъла на зрителното й поле — Адри беше излъгала.

— Ами — обади се Синдер, като се опитваше да си придаде бодър вид. — Тогава май е по-добре да ида да потърся магниремък.

Адри, чието внимание отново беше погълнато от роклята на Пърл, я отпрати. С безмълвен жест.

Синдер отправи последен поглед към пищните рокли на доведените си сестри, преди да напусне заднешком стаята. Но тъкмо да завие по коридора, чу писъка на Пеони.

— Принц Каи!

Синдер замръзна на място и хвърли поглед назад към нетскрийна. Пряко предаване от пресцентъра на двореца смени репортажите за чумата. Принц Каи говореше пред тълпа журналисти — хора и андроиди.

— Увеличете звука — изпищя Пърл, като изблъска от себе си шивачката.

„… изследванията продължават да бъдат основният ни приоритет“, казваше принцът, стиснал трибуната с две ръце. „Екипът от учени е решен да открие ваксина против болестта, която отне майка ми и заплашва да отнеме и баща ми, както и десетки хиляди наши съграждани. Ситуацията се утежнява още повече на фона на избухналата днес в града епидемия. Вече не можем да твърдим, че болестта вилнее сред бедното и провинциално население на страната. Летумозисът заплашва всички ни, но ние ще намерим начин да го спрем. Само тогава ще успеем да възстановим икономиката и да върнем някогашния разцвет на Източната Република.“

Сред множеството се чуха вяли аплодисменти. Изследванията върху заразата бяха започнали още преди дванайсетина години, когато за пръв път болестта избухна в едно малко градче в Африканския съюз. Напредъкът оттогава беше незначителен. Междувременно болестта се появяваше на стотици места по света, които на пръв поглед нямаха връзка помежду си. Стотици хиляди бяха заболели, страдаха, умираха. На едно пътуване до Европа съпругът на Адри също се беше заразил. Същото онова пътуване, по време на което беше дал съгласието си да стане настойник на едно осиротяло единайсетгодишно момиче — киборг. Един от малкото спомени на Синдер за мъжа беше, когато го отвеждаха към изолатора, а Адри беснееше как не можел така да я зареже с това нещо.

Адри никога не говореше за съпруга си и в апартамента твърде малко неща бяха останали да напомнят за него. Всъщност единственото, което подсказваше, че някога е съществувал, беше редицата от гравирани холографски плочки и медали по протежението на полицата на камината — отличия за постижения и поздравителни награди в три поредни години от едно международно техническо изложение. Синдер нямаше представа какво беше изобретил. Но каквото и да беше, явно не е имало успех, защото след смъртта си не беше оставил нищо на семейството.

На екрана речта на принца беше прекъсната от непознат, който се изкачи на платформата и подаде на принц Каи един лист. Очите на принца се помрачиха. Екранът почерня.

Пресцентърът се смени от маса на фона на син параван. Една жена седна на стола, с безизразно лице, но със стиснати юмруци.

„Прекъсваме пресконференцията на Негово Императорско Височество, за да съобщим последните новини за състоянието на Негово Императорско Величество, император Рикан. Лекарите на императора току-що ни известиха, че Негово Величество е влязъл в третия стадий на болестта.“

Ахвайки, шивачката извади карфиците от устата си.

Синдер се подпря на рамката на вратата. Съвсем беше забравила да изкаже съболезнованията си на Каи и да пожелае на императора да оздравее. Принцът сигурно я беше взел за безчувствена, за недодялана.

— Научихме, че се полагат всички усилия да се осигури покоят на Негово Императорско Величество в този момент, а учените работят денонощно, за да открият ваксина. Въпреки че тегленето на киборги продължава, все така се чувства остра нужда от доброволци за опитите с лекарства. Заради заболяването на императора се породиха много спорове около сто двайсет и шест годишното честване на Фестивала на мира, но принц Каито уведоми медиите, че тържествата ще продължат, както е предвидено, и се надява те да донесат радост в тези иначе тежки времена — говорителката се поколеба, при все че аутокюто беше пред нея. Лицето й се смекчи, а твърдият й глас избълбука нежно накрая, — да живее императорът.

В отговор на говорителката, шивачката измърмори думите под нос. Екранът пак стана черен, после се върнаха на пресконференцията, но принц Каи беше напуснал сцената, а сред публиката цареше безпорядък, докато журналистите предаваха събитията, всеки пред своята камера.

— Аз познавам един киборг, който може да се запише като доброволец — рече Пърл. — Защо трябва да чакаш да те изтеглят?

Синдер прицели поглед в Пърл, която, макар да беше с година по-голяма, беше по-ниска с почти петнайсет сантиметра.

— Добра идея — отвърна тя. — Тогава ти ще имаш шанс да изкараш малко пари за красивата си рокля.

— Те изплащат обезщетения на семействата на доброволците, калаена тикво — изръмжа Пърл.

Някакъв кралски екип от изследователи започна преди година жребия с киборги. Всяка сутрин от хилядите киборги на територията на Източната Република теглеха нов идентификационен номер. От далечни провинции като Момбай и Сингапур, поданиците бяха транспортирани, за да участват в тестването на ваксината като опитни мишки. Нещата биваха представяни така, че да дадеш живота си за добруването на човечеството е един вид чест, но в действителност това просто беше едно напомняне за различността на киборга от останалите. Благодарение на щедростта на учените, мнозина бяха получили втори шанс за живот и следователно дължаха съществуването си на своите създатели. Много хора смятаха, че те са били късметлии и толкова да поживеят. Редно беше именно киборгите да са първите, отрекли живота в името на лек за болестта.

— Не можем да им дадем Синдер за доброволец — Пеони стисна полите си в ръка. — Трябва да ми поправи преносимия екран.

Пърл изсумтя и им обърна гръб. Пеони се оплези зад гърба й.

— Стига сте се джафкали — намеси се Адри. — Пеони, мачкаш си полата.

Шивачката се върна към работата си, а Синдер заднешком пристъпи в коридора. На две крачки пред нея, нетърпелива, Ико бързаше да избяга от Адри.

Синдер беше благодарна на Пеони, че я защити, но също знаеше, че от това полза няма. Адри никога нямаше да я даде доброволец, защото това би значело край на единствения й доход, а и Синдер беше сигурна, че в живота си мащехата й никога не беше работила.

Но ако изтеглеха нея, никой с нищо нямаше да може да помогне. Напоследък все по-голям брой от изтеглените бяха от Нов Пекин и околностите му.

Всеки път, когато жертвата на жребия беше някое момиче на нейната възраст. Синдер си представяше един тиктакащ часовник в главата.