Мариса Мейър
Синдер (30)

Глава трийсета

Подпряла брадичка в дланите си, Синдер седеше в магазинчето и гледаше огромният нетскрийн от другата страна на многолюдната улица. От глъчката коментарите на репортера не стигаха до нея. Но за какво ли й беше — предаването се излъчваше от фестивала, в чийто център тя стоеше заклещена.

Репортерът сякаш се забавляваше доста повече от нея. Той оживено ръкомахаше към продавачите на лакомства и жонгльорите, които минаваха край него, към акробатите върху миниатюрните парадни платформи и към опашката на хвърчилото „Дракон на щастието“. По врявата Синдер познаваше, че журналистът се намира на площада само на една пресечка от нея, където минаваше по-голямата част от програмата през деня. Там всичко беше много по-празнично, отколкото на улицата с магазинчетата, но поне беше скрита на сянка.

Денят се очертаваше да бъде по-натоварен от обикновените пазарни дни. Много потенциални клиенти бяха предложили счупени портскрийнове и части за андроида в замяна на отстъпка от цената на поправката. Но тя върна всички — повече нямаше да приема клиенти в Нов Пекин. Дори сега нямаше да е тук, ако Адри не я беше заставила да дойде. Оставиха я по пътя, а те двете с Пърл отидоха на пазар за някои последни дреболии за бала. Синдер подозираше, че Адри всъщност умираше да види как всички зяпат куцото, еднокрако момиче.

Нямаше как да каже на мащехата си, че Лин Синдер, прочутият механик, затваря магазинчето си.

Просто нямаше как да каже на Адри, че заминава.

Тя духна с въздишката си един немирен кичур от лицето си. Жегата беше невъзможна. Топлият влажен въздух лепнеше по кожата на Синдер, слепил гърба й с тениската. Заедно със задаващите се облаци на хоризонта, той обещаваше дъжд, много дъжд.

Не особено подходящо време за шофиране.

Но дъждът нямаше да я спре. След дванайсет часа тя ще е на километри извън града, оставяйки Нов Пекин, колкото се може по-надалеч зад гърба си. Всяка нощ от отишлата си седмица, след като Адри и Пърл заспиваха, тя подскачаше на ръчно направените патерици до гаража и работеше по колата. Миналата нощ за първи път моторът беше се събудил с рев.

Е, може би по-скоро с кашлица, от която през ауспуха изплю вредни пушеци, а те задавиха Синдер и тя също се разкашля. Беше използвала почти половината от парите, преведени от Ърланд, за да зареди резервоара с бензин. Ако имаше късмет, той щеше да я откара поне до съседната провинция. Пътуването щеше да подрусва. Пътуването щеше и да понамирисва.

Но тя, тя щеше да е свободна.

Не! Те, те щяха да бъдат свободни! Тя, чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони. Всички заедно щяха да избягат, както тя винаги беше казвала, че ще сторят.

Тя знаеше, че няма как да върне Пеони, но се надяваше, че някой ден поне ще намери ново тяло за Ико. Друг някой андроиден корпус, дори може би на компаньонка с техните дразнещо съвършени женски форми. Струваше й се, че това щеше да се поправи на Ико.

Нетскрийнът се смени и сега показваше другата любима новинарска история от седмицата. Чанг Сунто, детето — чудо, оцеляло от чумата. Бяха взели от него безброй интервюта за невероятното му изцеление и всеки път силиконовото сърце на Синдер сияеше от щастие.

Репортажи за стремителното й бягство от изолатора също се въртяха безспир по екраните, но записът така и не показваше лицето й, а Адри беше твърде улисана в бала и погребението, на което Синдер не беше поканена да присъства, за да прозре, че тайнственото момиче живее под нейния покрив. А може би изобщо не я забелязваше, и дори и иначе не би я разпознала.

Имаше много слуховете за момичето и чудотворното изцеление на Чанг Сунто, но макар някои да говореха за лекарството, никой не беше казал истината. Момчето сега се намираше под наблюдението на кралския изследователски екип, а това означаваше, че доктор Ърланд си имаше ново опитно зайче, с което да си играе. Синдер се надяваше докторът да е доволен от това, защото тя вече нямаше да участва като доброволец в проучванията му. Той още не знаеше — сърце не й беше дало да му каже — и съвестта я гризеше, когато всяка сутрин виждаше нов паричен превод. Доктор Ърланд беше спазил обещанието си и беше отворил сметка по идентификационния й номер, така че само Синдер имаше достъп до нея, но не и Адри. Почти ежедневно той правеше преводи по нея от фондовете за научноизследователска дейност и досега не беше поискал нищо в замяна. Пращаше й съобщения единствено, за да й каже, че продължава да използва нейните кръвни проби и да й напомни кракът й да не стъпва в двореца, докато кралицата не отпътува.

Синдер се смръщи и се почеса по бузата. Доктор Ърланд така и не свари сгоден случай да й обясни какво у нея беше толкова специално, когато той самият също имаше имунитет. Любопитството й се притулваше някъде из мислите й, но не беше толкова силно, колкото решимостта й да избяга. Някои загадки трябваше да останат неразкрити.

Тя дръпна на масата към себе си кутията с инструменти и започна да ровичка, не защото търсеше нещо определено, а просто да се намира на работа. Скуката от последните пет дни я беше накарала педантично да подреди всичко, до последното болтче. Сега се беше заела да ги преброи и да създаде дигитален инвентар в мозъка си.

Едно дете се появи пред тезгяха й с копринено черна коса вързана на плитки.

— Извинете — каза то и бутна един портскрийн върху масата. — Може ли да го поправите?

От детето Синдер хвърли отегчен поглед към портскрийна. Той беше толкова малък, че да се побере в ръчичката му, и беше покрит с блестящо розово капаче. Като въздъхна, тя го взе и го преметна в ръцете си. Натисна копчето, но на екрана се появиха неразгадаеми знаци. Тя изви устни и блъсна два пъти в масата ъгъла на портскрийна. Момиченцето отскочи назад.

Синдер отново го включи. Екранът я поздрави приветливо.

— Я, виж сега — рече тя и хвърли екрана на момичето, което щеше да падне, за да го улови. Очите му светнаха. Щърбата му усмивка лъсна за миг и после то припна към тълпата.

Синдер полегна на масата и облегна брадичката върху ръцете си, като за стотен път си пожела Ико да не беше затворена в това малко парченце метал. Тогава двете щяха да вземат на подбив продавачите с техните потни, розови лица, и ветрилата им, дето се разхлаждаха с тях под навесите пред своите магазини. Щяха да разговарят за местата, които им предстоеше да видят — Тадж Махал, Средиземно море, презатлантическия Маглев. Ико щеше да поиска да отидат на пазар в Париж Тръпка премина през нея и Синдер зарови лице в ръцете си. Докога ли трябваше да носи духовете им със себе си?

— Добре ли си?

Тя подскочи и вдигна очи. Каи стоеше облегнат в ъгъла на магазинчето с една ръка върху металните релси на вратата, а другата беше скрил зад гърба си. Пак се беше предрешил със сивото яке с качулката на главата си, но дори в знойната жега, изглеждаше напълно спокоен. Косата му просто разрошена, зад гърба му яркото слънце — сърцето на Синдер взе да се издува, докато тя не го спука като балон.

Не си направи труда да стане, но разсеяно подръпна надолу крачола си, за да скрие всички жици и за пореден път благодари за тънката покривка.

— Ваше Височество.

— Виж, не искам да ти давам акъл как да си гледаш работата — рече той, — но не ти ли е хрумвало, всъщност, да взимаш пари за услугите си?

За миг жиците в мозъка й отчаяно се опитаха да направят връзка и тогава тя си спомни малкото момиче отпреди малко. Синдер се покашля и се огледа наоколо. Пригладило роклята над коленете си, момиченцето седеше на тротоара и си тананикаше песента, която се лееше от миниатюрните колони. Хората се блъскаха, развяваха торбите си, които отскачаха от хълбоците им, и похапваха чаени яйца^[1]. Дребните търговци бяха заети с потенето си. Никой не им обръщаше внимание.

— Не искам да ви давам акъл как да си гледате кралската работа, но не е ли редно да имате охрана?

— Охрана ли? Та кой би пожелал да нарани такова пленително момче като мен?

Когато тя го погледна ядно, той се усмихна и показа китката си.

— Повярвай ми, във всеки един миг знаят къде съм, но аз гледам да не мисля за това.

Тя взе една отвертка от кутията и започна да я върти между пръстите си, само и само да прави нещо с ръцете си.

— Е, какво ви води насам? Не трябва ли да се, знам ли и аз, подготвяте за коронацията?

— Не е за вярване, но май пак имам технически проблем. — Той откачи портскрийна от колана си и го погледна. — Виждаш ли, помислих се, че вероятно храня големи надежди портскрийнът на най-прославения механик в Нов Пекин да е развален и затова си казах, че нещо в моя не е наред. — И като събра устни, той джасна ъгъла на своя портскрийн в масата, а после с тежка въздишка провери отново екрана.

— Не, нищо. Може би нарочно не е отговаряла на съобщенията ми.

— Може би е била заета?

— О, да, виждам, че си претрупана с работа.

Синдер завъртя очи.

— Ето, купих ти нещо. — Каи прибра портскрийна и извади ръка иззад гърба си. В нея държеше продълговата кутия, опакована в златен станиол и бяла панделка. Хартията беше прекрасна, опаковането — не толкова.

Синдер пусна отвертката и тя изтрополи.

— Това за какво е?

Думите й го жегнаха.

— Какво? Не мога да ти купя подарък ли? — попита той с тон, който почти спря електрическите импулси по жиците й.

— Не. Не и след като не ви отговорих на нито едно от шестте съобщения през изминалата седмица. Преструвате се, че не разбирате ли?

— Значи си ги получила!

Тя се облакъти на масата и брадичката й потъна в дланите.

— Разбира се, че ги получих.

— Тогава защо не ми отговори? Да не би да съм сторил нещо?

— Не. Да. — Тя стисна очи, като масажираше слепоочията си. Беше си помислила, че трудното вече е минало. Тя ще изчезне, той ще продължи напред. В остатъка от живота си тя щеше да гледа принц, не, император Каи да държи речи и да прокарва закони. Да пътува на дипломатически мисии по света. Да стиска ръцете на хората и да целува бебета. Щеше да го види на сватбата му. Щеше да види как жена му го дарява с деца — и не само тя, целия свят щеше да види това.

Той, той щеше да я забрави. Именно това трябваше да се случи.

Колко наивно от нейна страна да помисли, че всичко ще е толкова просто.

— Не? Да?

Тя се запъна, като мислеше, че лесно би могла да хвърли вината за мълчанието си върху Адри, жестоката мащеха, която не й позволяваше да напусне дома им, но не беше никак лесно. Не можеше да рискува да му вдъхне надежда. Не можеше да рискува нещо да промени намеренията й.

— Просто аз…

Тя се отдръпна. Знаеше, че трябва да му каже. Той я имаше за обикновен механик и вероятно беше готов да прекрачи тази социална граница. Но ако си едновременно киборг и лунитянин? Да си презрян и низвергнат от всяко общество в галактиката? Само за един миг щеше да разбере защо трябва да я забрави.

И сигурно точно толкова време щеше да му е нужно да я забрави.

Металните й пръсти се размърдаха. Дясната й ръка гореше под памука.

„Дръпни ръкавиците и му покажи.“

Тя разсеяно докосна подгъва и опипа плата с петната от масло по него.

Но не можа да ги свали. Той не знаеше. Тя не искаше той да научи.

— Защото вие все за този глупав бал говорите — каза тя и се сви от собствените си думи.

Той хвърли разсеян поглед на златната кутия в ръцете си. Напрежението се стопи и той най-сетне отпусна ръце.

— Звезди, Синдер, никога не бих дръзнал да те поканя на среща, ако знаех, че ще ми наложиш ембарго заради това.

Тя погледна към небето. Искаше й се поне малко да се бе разгневил от отговора й.

— Добре, не искаш да ходиш на бала. Разбрах. Повече няма да го спомена.

Тя зачопли пръстите на ръкавиците си.

— Благодаря.

Той остави кутията на масата.

Тя се размърда, без да може да посегне с ръка.

— Вие нямате ли си някаква важна работа? Като например да управлявате страната?

— Може и да си имам. — Като се наведе напред, той се облегна на една ръка и опита да надникне в скута на Синдер. Сърцето й подскочи и тя се приближи още по-плътно до масата, като пъхна крака си възможно по-далеч от погледа му.

— Какво правите?

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Обикновено си ярък пример за кралския етикет, но днес дори не се надигна. А аз така се бях подготвил да бъда джентълмен и да те подканя да седнеш.

— Толкова съжалявам, че ще ви открадна този миг на гордост — каза тя и потъна още по-надълбоко в стола. — Но от зори съм тук и се уморих.

— От зори! Колко е часът сега? — той извади портскрийна си.

— Един и четири.

Той спря с ръка върху джаджата на кръста си.

— Така. Значи е време за почивка, нали? — той засия. — Ще ми окажеш ли честта да те заведа на обяд?

В главата й избухна паника и тя се изправи на стола.

— Разбира се, че не.

— Защо?

— Ами работя. Не мога просто така да хукна.

Купчината чинно строени винтчета на масата го накара да повдигне вежди.

— И върху какво работиш?

— За ваша информация очаквам да пристигне голяма поръчка от части и някой трябва да е тук, за да я приеме. — Беше горда, че лъжата й прозвуча толкова правдоподобно.

— Къде е андроидът ти?

Дъхът й секна.

— Тя… не е тук.

Каи отстъпи крачка назад и огледа демонстративно наоколо.

— Помоли някой от другите продавачи да наглежда магазинчето.

— Категорично не. Аз плащам наем за този магазин. Няма така да го зарежа, само защото е дошъл някакъв си принц!

Каи отново приближи масата.

— Хайде, де. Не мога да те заведа на онази дума с „6“; не мога да те заведа и на обяд. И ако не взема да изтръгна процесора на някой от моите андроиди, това може да е последният път, в който се виждаме.

— Не е за вярване, но аз всъщност вече се примирих с този факт.

Каи сложи лакътя си на масата и се наведе, така че качулката скри очите му от нея. Пръстите му си намериха една отвертка и той започна да я върти между тях.

— Поне ще гледаш ли коронацията?

След кратко колебание тя сви рамене.

— Разбира се.

Той кимна и с върха на отвертката зачегърта под нокътя на палеца си, макар Синдер да не виждаше никаква мръсотия там.

— Тази вечер трябва да направя изявление. Не на коронацията, а на бала. Относно мирните преговори, които водихме през изминалата седмица. Няма да бъде записано заради абсурдната политика на Левана да няма камери, но исках да знаеш.

Синдер се изопна.

— Имаше ли напредък?

— Може да се каже. — Той надникна нагоре, но не можа дълго да издържи погледа й и се загледа край нея към изоставените части. — Знам, че е глупаво, но част от мен си мислеше, ако дойда да те видя днес, ако успея да те убедя да дойдеш с мен на бала тази вечер, тогава може би все ще мога да обърна нещата. Глупаво е, знам. Нали разбираш, Левана пет пари не дава, че аз може и да имам чувства към някого. — Той отново проточи врат и хвърли отвертката обратно върху нейната купчина.

От думите му цялото тяло на Синдер изтръпна, но тя преглътна и отпъди замайването. Напомни си, че днес го виждаше за последно.

— Искате да кажете, че… — Думите пресъхнаха. Тя сниши глас. — Какво стана с Нанси? И нещата, които тя… знаеше?

Каи пъхна ръце в джобовете си, а безпокойството изчезна от погледа му.

— Твърде късно е. Дори да можех да я открия. Днес няма как да стане, нито преди… А и лекарството, и аз… аз не мога просто да стоя и да чакам. Твърде много хора умират.

— А доктор Ърланд научил ли е нещо?

Каи кимна бавно.

— Той потвърди, че лекарството е истинско, но каза, че не може да приготви същото.

— Какво? Защо?

— Мисля, че една от съставките може да се намери само на луната. Каква ирония, а? А после се появи и това момче, което оздравя миналата седмица и от няколко дни доктор Ърланд го изследва, но е много потаен. Казва, че не бива да ми дава надежда, че изцеляването на момчето ще доведе до нови открития. Не го е казвал направо, но… оставам с впечатлението, че докторът губи надежда скоро да открие лекарство. Друго, освен това на Левана. Може да отнеме години, докато открием нещо ново, а дотогава… — Той се поколеба, очите му бяха тревожни. — Просто не знам как да гледам толкова умиращи хора.

Синдер сведе очи.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да направя нещо.

Каи се отблъсна от масата и отново се изправи.

— Още ли мислиш да тръгнеш към Европа?

— О, да. — Тя пое дълбок дъх. — Искате ли да дойдете с мен?

Със смеха си той се призна за победен и отметна назад косата от лицето си.

— Шегуваш ли се? Та аз по-добро предложение от това не съм получавал.

Тя му се усмихна, но за кратко. Един миг на блажена преструвка.

— Трябва да тръгвам — каза той и погледна към тънката, обвита в злато кутийка. Синдер почти я бе забравила. Той я побутна по масата и повлече с нея една стегната редица отвертки.

— Не, не мога…

— Да, можеш. — Той вдигна рамене, привидно неловко, което му придаваше странно очарователен вид. — Мислех си за бала, но… е, когато имаш повод.

Любопитството я изгаряше, но въпреки това тя бутна кутийката към него.

— Не, благодаря.

Той сложи твърдо ръката си върху нейната — усещаше топлината му дори през дебелата ръкавица.

— Вземи я — каза той и запазената му усмивка „принц Чар“ лъсна, като че ли изобщо не беше объркан. — И мисли за мен.

— Синдер, ето, дръж това.

Гласът на Пърл сепна Синдер и тя издърпа ръката си от ръката на Каи. Пърл обърса с един замах тезгяха и запрати болтчетата и всичко на цимента, където те се раздрънчаха, а сетне на тяхно място тръшна една купчина кутии, увити в хартия.

— Сложи ги някъде навътре, където няма да ги откраднат — рече тя и безгрижно махна към дъното на магазинчето — Някъде на чисто, ако изобщо има такова място.

Синдер придърпа кутиите към себе си. Сърцето й тупкаше силно. Мислите й се спуснаха към празния глезен, как трябва да закуца към вътрешността на магазина, как няма да може да скрие уродливостта си.

— Как, без моля и благодаря ли? — попита Каи.

Синдер трепна. Искаше й се Каи да беше тръгнал, преди Пърл да съсипе последните й мигове с него.

Пърл настръхна. Тя преметна през рамо дългата си коса и се обърна към принца с потъмнели очи.

— Кой си ти, че да… — Думите изчезнаха, а устните й останаха полуотворени от изненада.

Каи пъхна ръце в джобовете си и я изгледа с едва прикрито презрение.

Синдер преплете пръстите си в канапа, с който бяха вързани кутиите на Пърл.

— Ваше Височество, моля запознайте се с доведената ми сестра, Лин Пърл.

Пърл зяпна с отворена уста, когато принцът се поклони рязко.

— За мен е удоволствие — каза той с доста остър тон. Синдер се покашля.

— Благодаря отново за щедрото възнаграждение, Ваше Височество. И, ъ, успех на коронацията.

Щом се откъсна от Пърл, погледът на Каи се смекчи. Ъгълчетата на устните му се докоснаха от намек за взаимно съзаклятничество — твърде очевидно, за да остане незабелязано от Пърл. Той сведе глава към нея.

— Предполагам, че е време за „довиждане“. Между другото, предложението ми все още е в сила, в случай че промениш решението си.

За облекчение на Синдер той не каза нищо повече, просто се обърна и изчезна в тълпата.

Пърл го проследи с очи. Синдер искаше да стори същото, но се насили да гледа към купчината кутии.

— Да, разбира се — каза, сякаш принцът изобщо не е бил тук. — Ще сложа кутиите на рафтовете, ей там, отзад.

Пърл тръшна ръката си върху тази на Синдер и я спря. Очите й бяха ококорени, без да може да повярва.

— Това беше принцът.

Синдер се престори на равнодушна.

— Миналата седмица поправих един от кралските андроиди. Дойде само да ми плати.

Между веждите на Пърл се оформи бръчка. Устните и се опънаха. Подозрителният и поглед падна върху тънката златна кутийка, която Каи беше оставил. Тя я сграбчи без колебание.

Синдер ахна и посегна към кутията, но Пърл отскочи с танцова стъпка. Синдер качи коляно на масата и се приготви да я прескочи, когато осъзна каква катастрофа ще последва. С ускорен пулс, застинала, тя гледаше как Пърл разкъса панделката и я остави да падне върху праха на земята, а сетне раздра златата хартия. Кутията под нея беше бяла и обикновена, без никаква емблема. Тя вдигна капака.

Синдер надигна глава, като се мъчеше да надзърне вътре, докато Пърл се пулеше в подаръка. Виждаше гънките на оризовата хартия и нещо бяло, копринено. Тя разгледа лицето на Пърл, като се мъчеше да реши по реакцията й, но освен объркване нищо друго не можа да прочете там.

— Това шега ли е?

Без да каже нищо, Синдер бавно се отдръпна и свали коляното си от масата.

Пърл наклони кутията, така че тя да види. Вътре бяха най-хубавите ръкавици, които можеше да си представи. Чиста коприна, искряща в сребърно–бяло. Бяха достатъчно дълги, че да покрият лактите й, а редица от перли по шевовете им придаваха възхитителна елегантност. Това бяха ръкавици, ушити за принцеса.

Наистина приличаше на шега.

Остър смях изригна от Пърл.

— Той не знае, нали? Не знае за твоя… за теб. — Тя стисна ръкавиците, като ги изтръгна от постелята им, и остави кутийката да падне на улицата. — Ти какво си мислеше, че ще се случи? — Тя размаха ръкавиците пред Синдер, а празните пръсти се поклащаха безпомощно. — Да не си помисли, че ще отидеш на бала и ще танцуваш с него по хубавите си, нови ръкавици и… — Тя огледа дрехите на Синдер — мърлявите панталони, омацаната тениска, колана за инструменти, вързан на кръста й, и отново се засмя.

— Естествено, че не съм — отвърна Синдер. — Аз няма да ходя на бала.

— Тогава за какво са й на един киборг ръкавици?!

— Не знам. Не съм… Той просто…

— Сигурно си помислила, че това няма значение — каза Пърл и цъкна с език. — Така ли е? Помисли си, че принцът, не, императорът ще намери сили да затвори очите си за всичките ти… — тя завъртя ръка — „недъзи“?

Синдер стисна юмруци, като се мъчеше да не обръща внимание на язвителността в думите й.

— Той е просто клиент.

Подигравателната искра угасна в очите на Пърл.

— Не. Това е принцът. И ако той знаеше истината за теб, дори с един бегъл поглед нямаше да те удостои.

В гърдите на Синдер лумна негодувание. Тя стрелна Пърл гневно.

— С колкото удостои и теб, нали?

Още щом думите се изплъзнаха от устата, й се приискала бе държала езика си зад зъбите, но гневът, който пламна върху лицето на сестра й си заслужаваше.

Тогава Пърл захвърли ръкавиците на земята, сграбчи кутията с инструменти и я стовари върху им. Синдер изпищя от трясъка, който последва, а гайките и болтовете се разпиляха чак до средата на улицата. Минувачите спряха и се облещиха пред тях и неразборията.

Пърл вирна нос пред Синдер. Устните й едва се нагънаха.

— По-добре разчисти тук, преди фестивалът да е свършил. Тази вечер ще имам нужда от помощта ти. Все пак отивам на кралския бал.

Жиците на Синдер все още бръмчаха, когато Пърл грабна покупките и си тръгна. Без да губи време, тя прескочи тезгяха и клекна до преобърнатата кутия за инструменти. Изправи я и да обръща внимание на изпадналите части, вдигна ръкавиците, които бяха най-отдолу.

Те бяха покрити с прах и мръсотия, но не друго, а размазаните петна от грес раниха сърцето й. Синдер ги провеси на коляното си и опита да приглади гънките върху коприната, но само още повече размаза маслото. Бяха красиви. Най-красиво нещо, което някога е имала.

Имаше едно нещо, което беше научила за толкова години работа като механик: някои петна никога не излизат.