Мариса Мейър
Синдер (27)

Глава двайсет и седма

Корабът спря с грохотпред изолатора. Синдер изхвърча през страничната врата и мигом политна назад, като скри носа си в лакътя. Повдигна й се от вонята на гниеща плът, изострена от спарената следобедна горещина. Точно на входа на склада няколко мед-дроида товареха трупове в един кораб, който щеше да ги извози. Те се бяха подули и обезцветили, и всеки имаше червен разрез на китката. Синдер отвърна поглед и като гледаше напред, пое дълбоко дъх и се промъкна край тях в склада.

Ярката слънчева светлина, запушена от зелената пластмаса на прозорците по тавана, беше сменена от полумрак. Предния път изолаторът беше почти празен; сега беше препълнен с жертви на всякаква възраст и пол. Въртящите се вентилатори на тавана не можеха да прогонят знойния задух и миризмата на смърт. Въздухът тежеше от нея.

Мед-дроидите бръмчаха забързано между леглата, но те не стигаха да обслужат всички болни.

Синдер се шмугна по една пътека, като се задъхваше в ръкава си и поемаше въздух на малки глътки. Тя зърна зеленото копринено одеяло на Пеони и изтича до леглото.

— Пеони!

Когато Пеони не се помръдна, тя сложи ръка на рамото й. Одеялото беше меко, топло, но тялото под него не се помести.

Трепереща, Синдер хвана края на завивката и я отметна.

Пеони изскимтя, кротък протест, който прати успокоителен хлад по ръцете на Синдер. Тя се отпусна тежко до леглото.

— Звезди, Пеони. Дойдох веднага, щом чух.

Пеони сви замъглени очи към нея. Лицето й беше пръстено на цвят, устните й се лющеха. Тъмните петна по врата й бяха започнали да избледняват към бледолилаво под призрачната й кожа. С очи върху Синдер, тя измъкна изпод одеялото ръката си и разпери пръсти. Върховете им бяха станали синьо-черни, а ноктите й имаха жълтеникав оттенък.

— Знам, но всичко ще се оправи. — Като все още се задъхваше, Синдер разкопча страничния джоб на панталоните си и извади ръкавицата, която обикновено пребиваваше върху дясната й ръка. Шишенцето беше на сигурно в един от пръстите. — Донесох ти нещо. Можеш ли да го глътнеш?

Пеони сви ръката си в слаб юмрук и я пъхна отново под одеялото. Очите й бяха празни. Синдер реши, че не я е чула.

— Пеони?

В главата на Синдер отекна звън. Дисплеят показа входящо съобщение от Адри и познатият изблик на страх я стисна за гърлото. Синдер пропъди съобщението.

— Пеони, чуй ме. Трябва да станеш. Ще можеш ли?

— Мамо? — прошепна Пеони, а в ъгълчетата на устните й се събираше слюнка.

— Тя е в къщи. Тя не знае… — „Че умираш“. Но Адри знаеше. Съобщението е стигнало и до нея.

С учестен пулс, Синдер се надвеси над Пеони и мушна ръка под мишницата й.

— Хайде, аз ще ти помогна.

Изразът на Пеони остана същия, празен поглед на труп, но когато Синдер я повдигна, от устата й се изтръгна мъчително стенание.

— Съжалявам — каза тя, — но трябва да изпиеш това.

Нов звън, ново съобщение от Адри. Този път у Синдер се надигна гняв и тя изключи нет линка, като така блокира всички входящи съобщения.

— Това е от двореца. Може да ти помогне. Разбираш ли? — Тя говореше тихо, уплашена, че другите пациенти може да чуят, да въстанат срещу й. Но погледът на Пеони остана празен. — Лекарство, Пеони — шепнеше тя в ухото й. — Противоотрова.

Пеони нищо не отвърна, главата й клюмнала на рамото на Синдер. Тялото й се беше отпуснало, а тя беше лека като перце.

Като че пясък покри гърлото на Синдер, докато тя се взираше в празните очи на Пеони. Очи, които гледаха встрани от нея, през нея.

— Не… Пеони, не ме ли чу? — Синдер притисна Пеони плътно до себе си и отпуши шишенцето. — Трябва да изпиеш това. — Тя го поднесе до устните на Пеони, но Пеони не помръдна. Не трепна.

— Пеони. — С трепереща ръка, тя дръпна главата на Пеони назад. Сухите й напукани устни се разтвориха.

Синдер накара ръката си да се укроти, когато повдигна шишенцето — боеше да разлее и една капка. Тя го допря до устните на Пеони и затаи дъх, но се спря. Сърцето й се сви. Главата й тежеше от сълзите, които не можеха да излязат навън. Тя разтърси рязко главата й.

— Пеони, моля те.

Нито звук, нито въздух минаваше през устните на Пеони и Синдер свали шишенцето. Тя зарови глава в извивката на врата на Пеони и заскърца със зъби, докато челюстта не я заболя. Всеки дъх я пронизваше в гърлото, противен от зловонието наоколо, но дори и след толкова дни тя долавяше лек дъх от шампоана на Пеони.

Като стискаше шишенцето в юмрук, тя нежно пусна Пеони върху възглавницата. Очите й бяха отворени.

Синдер удари с юмрук по матрака. Няколко капки от лекарството се пръснаха по пръстите й. Тя стисна очи, докато, пред тях замигаха звезди, а после се отпусна тежко и заби лице в одеялото.

— По дяволите. По дяволите. Пеони! — Като се олюля назад на пети, тя пое дълбок, неравен дъх и се вторачи в безжизнените очи и сърцевидното личице на малката си сестра. — Аз изпълних обещанието си. Донесох ти лекарство. — Тя едва се сдържа да не счупи шишенцето в юмрука си. — Освен това говорих с Каи. Пеони, той ще танцува с теб. Той каза, че ще танцувате. Не разбираш ли? Не може да умреш. Аз съм тук… Аз…

Свирепо главоболие я запрати на леглото. Тя стисна края на матрака и сведе глава, оставяйки я да виси на гърдите й.

Болката отново идваше от горната част на гръбнака, но не беше толкова силна колкото преди. Просто неприятна горещина — като от слънчево изгаряне, но отвътре.

Когато премина, след нея остана едно тъпо пулсиране и мисълта за празния поглед на Пеони, който я преследваше. Тя вдигна глава и с треперещи пръсти запуши шишенцето, а после го мушна обратно в джоба си. Протегна ръка и затвори очите на Пеони.

Синдер чу познатото хрущене на гуми по мръсния цимент и видя един мед-дроид, който приближаваше без вода и мокри кърпи в щипците си. Той спря от другата страна на леглото, отвори торса си и извади скалпел.

Синдер се пресегна и сложи ръката с ръкавицата върху китката на Пеони.

— Не — каза тя по-високо, отколкото възнамеряваше.

Пациентите наоколо извиха главите си към нея.

Сензорът на андроида се надигна, все така мъждив.

Крадци. Каторжници. Бегълци.

— Не може да вземете този.

Андроидът стоеше с бяло безжизнено лице, а тялото му се подаваше скалпела. По края му имаше засъхнала кръв. Без да проговори, андроидът подаде напред една от свободните си ръце и стисна лакътя на Пеони.

— Аз съм програмиран…

— Пукната пара не давам за какво си програмиран. Няма да вземете този чип. — Синдер дръпна ръката на Пеони от хватката на андроида.

— Аз трябва да отстраня и да запазя чипа й — каза андроидът и отново посегна с ръка.

Синдер се надвеси над леглото и залепи ръка върху сензора му, като го държеше на разстояние.

— Казах ви, че този няма да го вземете. Оставете я намира.

Андроидът замахна със скалпела и заби върха му в ръкавицата на Синдер. Чу се звук от удар на метал в метал. Синдер се олюля назад от изненада. Острието висеше от дебелата материя на работната й ръкавица.

Като стискаше зъби, тя издърпа скалпела от ръкавицата и го заби в сензора на андроида. Стъклото се разби на парчета. Меката жълта светлина угасна. Андроидът тръгна назад. Металните му ръце се въртяха, чуваха се силни пиукания, а от невидимите му говорители се разливаха съобщения за настъпила грешка.

Синдер се хвърли бързо през леглото и цапардоса с юмрук андроида по главата. Той падна на земята с трясък, замлъкнал, макар че ръцете му все още мърдаха.

Като дишаше тежко, Синдер се огледа. Болните, които можеха, се бяха изправили в леглата си, а стъклените им очи примигваха. През четири легла един мед-дроид остави пациента си и тръгна към нея.

Синдер пое дъх. Тя клекна, бръкна в строшения сензор на андроида и взе скалпела. Завъртя се пак към Пеони: завивките бяха размъкнати, ръцете й издрани, сините пръсти провесени от леглото. Като клекна до нея, тя помоли набързо за прошка и в същото време хвана крехката китка на сестра си.

Допря скалпела в меката тъкан. От раната върху ръкавица й закапа кръв и се смеси с натрупаната от години мръсотия. Пръстите на Пеони се свиха, когато Синдер попадна на сухожилие, и тя подскочи.

Когато прорезът беше достатъчно широк, тя го разтвори с палец. Отдолу се показа червен мускул. Кръв. Стомахът, се сгърчи, но тя заби върха на острието навътре, колкото се може по-внимателно, и извади квадратния чип.

— Много съжалявам, много — прошепна тя и остави обезобразената ръка върху стомаха на Пеони. После се изправи. Стърженето на гумите на андроида приближаваше.

— Пепел, пепел…

Тя се завъртя към сухия, напевен глас, стиснала скалпела здраво в едната ръка, а в другата на сигурно — чипа на Пеони.

Момченцето на съседното легло се сви обратно, когато ококорените му очи зърнаха оръжието. Детската песничка заглъхна. Синдер го позна мигновено. Чанг Сунто, от пазара. Синът на Сача. Кожата му сега лъщеше от потта, а черната му коса беше сплъстена на една страна от многото спане. „Пепел, пепел, всички ние падаме на земята.“

Всеки, който беше достатъчно силен, че да седи изправен се взираше в нея.

Като открадна глътка въздух, Синдер се понесе към Сунто. Тя бръкна в джоба за шишенцето и го бутна в мокрите му пръсти.

— Изпий това.

Мед-дроидът стигна леглото и Синдер го блъсна. Той се прекатури на земята като паднала пешка. Трескавите очи на Сунто я проследиха, без да я разпознаят.

— Изпий го! — нареди му тя и извади запушалката, а сетне насила поднесе шишето до устата му. Изчака, докато устните му се заключиха около гърлото на шишето, и побягна.

Щом изхвърча на улицата, слънцето мигновено я заслепи. Пътят й до кораба беше блокиран от мед-дроидите и две носилки с мъртъвци, затова тя се извърна и затича в другата посока.

Зави зад ъгъла, но когато измина четири пресечки, чу над главата си друг кораб, а под бягащите й крака разбудените магнити забръмчаха.

— Лин Синдер — прогърмя глас по говорителя, — заповядвам ви да спрете и да не оказвате съпротива при задържането.

Тя изруга. Нима щяха да я арестуват?

Задъхана, тя стъпи твърдо на земята и се обърна към белия кораб. Това беше кораб на органите на реда, управляван пак от андроиди. Как толкова бързо бяха успели да научат коя е?

— Не съм го откраднала! — изкрещя тя и вдигна ръката, в която стискаше чипа на Пеони. — Той принадлежи на семейството й и на никой друг!

Корабът се спусна на земята, а моторът му продължаваше да бръмчи. Един андроид слезе по рампата и докато приближаваше, жълтата му светлина започна да сканира Синдер от глава до пети. В щипците си той държеше електрошоков пистолет.

Тя отмести крака назад и ритна с петите си боклуците по пустата улица.

— Нищо незаконно не съм направила тя протегна ръце напред. — Мед-дроидът ме нападна. Беше самоотбрана.

— Лин Синдер — изрече машинният глас на робота, — бяхме уведомени за вашето неправомерно изчезване от законния ви настойник. В резултат вие сте в нарушение на Закона за защита на киборгите и сте обявена за киборг — беглец. В случай на нужда, имаме заповед да използваме сила при задържането ви и да ви върнем на вашия законен опекун. Ако се предадете доброволно, това нарушение на закона няма да бъде вписано в личното ви досие.

Объркана, Синдер примигна. Капчица пот се търколи над веждата й, докато отместваше поглед от андроида пред нея към втори, който тъкмо слизаше от рампата на кораба.

— Чакайте — рече тя и пусна ръцете си. — Адри ли ви е изпратила?