Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунни хроники (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cinder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
tanima (2013)

Издание:

Мариса Мейър. Синдер

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт-България“, София, 2013

Редактор: Елена Михова

ISBN: 978-954-27-0962-6

История

  1. — Добавяне

Глава трийсет и втора

Синдер почака половин час, преди да закуца обратно към асансьора. Блокът отново беше оживял. Тикнала зад гърба си патериците, тя вървеше плътно до стената, а съседите й подскачаха край нея в елегантните си облекла. Няколко съжалителни погледа се извърнаха към Синдер, докато тя им правеше път да минат и внимаваше да не изцапа красивите им дрехи, но повечето от съседите я подминаваха.

Когато стигна апартамента, тя затвори вратата след себе си и се заслуша за миг в блажената празнота на всекидневната. Направи наум пълен списък на всичко, което искаше да вземе, и зеленият текст се разгъна пред очите й. В стаята си, Синдер разстла едно одеяло и го напълни с малкото си вещи: няколко дрехи с мазни петна, инструменти, които все не сварваше да прибере в кутията, малки ненужни подаръци, които Ико й беше правила през годините, като един „златен пръстен“, който всъщност беше ръждясала шайба.

Чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони бяха скътани на сигурно място в отделението на прасеца й, където щяха да останат, докато намери постоянен дом за тях.

Тя затвори очи от внезапната умора. Как така, когато свободата се задаваше на хоризонта, тя изведнъж беше обхваната от непреодолимо желание да си полегне и да поспи? Шестте дълги нощи, в които беше поправяла колата, си казваха думата.

Като се отърси от чувството, тя довърши бързо багажа. Стараеше се да не мисли за риска, който поема. Този път наистина щяха да гледат на нея като на киборг — беглец и ако някога я заловяха, Адри можеше да я изпрати зад решетките.

Тя не спираше да движи ръцете си. Опитваше се да не мисли за Ико, която трябваше сега да е до нея. Нито за Пеони, която щеше да я накара, да поиска да остане. Нито за принц Каи.

Император Каи.

Никога вече нямаше да го види отново.

Тя върза краищата на одеялото с едно гневно дръпване. Твърде много умуваше. Просто трябваше да тръгне. Стъпка по стъпка и скоро ще е в колата, а всичко това ще остане зад нея. Като настани вързопа на рамо, тя закуцука обратно към коридора и надолу към подземния лабиринт от мазета. Влезе в работилницата и пусна вързопа на пода.

Поспря за миг да си поеме дъх и после продължи — отвори капака на ръчната кутия с инструменти и избута всичко от масата вътре. После щеше да има време да подрежда. Шкафът с инструментите, който стигаше почти до гърдите й, беше твърде голям да се побере в колата и трябваше да остане. А и с цялата тази тежест отзад в колата, бензинът нямаше да й стигне много надалеч.

Тя огледа стаята, в която беше прекарала почти цялото си време през последните пет години. Въпреки мрежата, която напомняше клетка и кутиите, които миришеха на плесен, това място й беше като дом — друг не познаваше. Но не очакваше да й липсва много.

Смачканата рокля на Пеони все още висеше на оксижена. Също като шкафа с инструментите и тя оставаше тук.

Синдер се премести пред извисяващите се метални рафтове на далечната стена и започна да тършува за части, които можеха да й свършат работа за колата, че и за нейното собствено тяло, ако нещо се повреди, и замята най-различни боклуци на купчина на пода. Спря, когато ръцете й се натъкнаха на нещо, което беше вярвала, че няма да види отново. Малкият, очукан крак на единайсетгодишния киборг. Тя го вдигна от лавицата, където беше скътан. Сигурно Ико го е запазила, въпреки че Синдер й каза да го изхвърли.

Може би в съзнанието на Ико това беше най-близкото нещо до обувка за андроид, което тя някога щеше да притежава. Синдер гушна крака до сърцето си. Колко много беше мразила този крак. И колко се зарадва, че сега го вижда.

С иронична усмивка, тя се тръшна за последно на стола до масата. Свали ръкавиците и огледа лявата си китка, като се опита да си представи малкия чип точно под повърхността. Мисълта извика в съзнанието й Пеони. Посинелите върхове на пръстите й. Скалпелът в бледата й кожа.

Синдер затвори очи, пропъждайки спомена. Трябваше да го направи.

Тя взе от ъгъла на масата макетното ножче, чието острие се киснеше в тенекиена кутия със спирт. Изтръска го, пое дълбоко дъх и положи киборгската си ръка на масата. Помнеше, че чипът й на холографа на доктор Ърланд беше на по-малко от сантиметър–два под мястото, на което се срещаха кожата и металът. Предизвикателството беше да го измъкне, без да допре някоя важна жица.

Тя накара ума си да се успокои, ръката си да стои мирно, и натисна острието върху китката си. Болката я стисна със зъби, но тя не трепна. Внимателно. Внимателно.

Сепна я някакъв звук. Синдер подскочи и дръпна острието, после се завъртя към стената с рафтовете. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато оглеждаше всички части и инструменти, които щеше да остави.

Звукът се повтори. Очите на Синдер се спряха върху стария нетскрийн, който още стоеше облегнат на лавиците. Въпреки че беше откъснат от мрежата, в единия му ъгъл светеше яркосин квадрат. Ново звънене.

Като остави ножа, Синдер се измъкна безшумно от стола и клекна пред екрана.

Върху синия квадрат пишеше:

„ПОЛУЧЕНО ЗАПИТВАНЕ ЗА ДИРЕКТНА ВРЪЗКА

ОТ НЕИЗВЕСТЕН ПОТРЕБИТЕЛ. ПРИЕМАНЕ?“

Като килна глава, тя зърна ДИР КОМ чипа да стои мушнат в екрана. До него светеше малката зелена лампичка. В сянката на екрана той приличаше на обикновен чип, но Синдер помнеше реакцията на Каи, когато описа блещукащия сребърен материал. Лунен чип.

Тя взе един мръсен парцал от купчината с боклуци и притисна с него слабо кървящата рана.

— Екран, приеми връзката!

Звънът престана. Синият квадрат изчезна. На екрана се завъртя една спирала.

— Ехо?

Синдер подскочи.

— Ехо, ехо, ехоо? Има ли някой там?

Което и да беше това момиче, гласът й звучеше сякаш беше на прага на нервен срив.

— Моля ви, о, моля ви някой да отговори. Къде е тоя глупав андроид? ЕХО?!

— Е-хо?… — Синдер се приведе към екрана.

Момичето ахна, а после замлъкна за кратко.

— Ехо? Чувате ли ме? Някой…

— Да, чувам ви. Почакайте, че нещо не е наред с видео кабела.

— О, небеса, благодаря — рече гласът. Синдер остави парцала и сложи екрана по лице на цимента. После отвори вратичката към контролния панел. — Помислих си, че чипът е бил повреден или аз съм го програмирала с грешен идентификационен номер за връзка, или кой знае какво. Вие сега в двореца ли се намирате?

Синдер видя, че видео кабелът беше измъкнат от буксата, сигурно се е откачил, когато Адри го свали на земята. Синдер го зави и поток от синя светлина се плисна по пода.

— Готово — каза тя и обърна екрана.

Синдер отскочи назад, щом видя момичето от другата страна на връзката. Беше някъде на възрастта на Синдер и имаше най-дългата, най-вълнистата, най-непокорната, най-раздърпаната, най най-чорлавата руса коса във вселената. Златното гнездо на главата й беше вързано на голям възел над едното рамо и оттам се спускаше рунтав водопад от усукани плитки и разчепкани кълбета, заплетени възли и рошави намотки, които покриваха едната ръка на момичето и излизаха чак извън екрана. То си играеше с краищата на косата, като енергично ги навиваше и развиваше около пръстите си.

Ако не беше тази разплетена дамаджана на главата й, тя щеше да е красива. Имаше мило сърцевидно лице, огромни небесносини очи, а носът й беше поръсен с лунички.

Тя някак никак не приличаше на онова, което Синдер бе очаквала.

Момичето не беше по-малко изненадано да види Синдер и изкуствената й ръка, и мръсната й тениска.

— Вие коя сте? — попита момичето. Очите й се стрелнаха покрай Синдер и обхванаха мрачната светлина и мрежата зад нея. — Защо не сте в двореца?

— Не ме пуснаха да отида — отвърна Синдер и разгледа стаята зад момичето, като се чудеше дали всъщност не вижда дом някъде на луната… но това изобщо не приличаше на дом. Момичето беше наобиколено от стоманени стени и машини, и екрани, и компютри, и повече лостове, и копчета, и светлинки, отколкото имаше в кабината на товарен кораб.

Синдер скръсти крака, като пусна прасеца без ходилото да се полюшва удобно на бедрото й.

— Вие лунитянка ли сте?

Момичето запърха с очи, изненадана от въпроса. Вместо да отговори, тя се наведе напред.

— Трябва незабавно да говоря с някой от двореца в Нов Пекин.

— Че защо не пратите съобщение до информационното табло на двореца?

— Не мога! — Момичето изпищя толкова неочаквано, толкова отчаяно, че Синдер една не се прекатури през глава. — Нямам чип за глобална комуникация тази е единствената директна връзка, която успях да пратя на Земята!

— Значи сте лунитянка.

Очите на момичето се разшириха като балони.

— Не е там…

— Коя сте вие? — рече Синдер с повишен глас. — За кралицата ли работите? Вие ли инсталирахте чипа в онзи андроид? Вие сте били, нали?

Момичето се намръщи, но наместо да се ядоса от въпросите на Синдер, тя изглежда се уплаши. Дори се засрами.

Синдер стисна зъби пред яростно напиращите въпроси и пое бавно дъх, преди да попита внимателно:

— Вие лунен шпионин ли сте?

— Не! Разбира се, че не съм! Тоест… така де… не точно.

— Не точно?! Как така?

— Моля ви, изслушайте ме! — Момичето сключи ръце, като че водеше вътрешна битка със себе си. — Да, аз програмирах чипа и да, работя за кралицата, но не е това, което си мислите. Аз програмирах целия шпионски софтуер, който Левана използваше, за да следи император Рикан през изтеклите месеци, но аз нямам друг избор. Господарката ще ме убие, ако… звезди, тя ще ме убие, когато научи за това.

— Коя господарка? Кралица Левана ли?

Момичето стисна силно очи, а лицето й се изкриви от болка. Когато отново ги отвори, те блестяха.

— Не. Господарката Сибил. Тя е главната чародейка на Нейно Величество и мой настойник.

Споменът звънна в главата на Синдер — Каи подозираше, че чародейката на кралицата е поставила чипа в Нанси.

— Но тя е по-скоро похитител — продължи момичето. — За нея аз съм само затворник и ро-об. — Тя хлъцна на последната дума и зарови лице в един сноп коси, хлипайки. — Толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Аз съм едно лошо, безполезно, окаяно момиче.

Сърцето на Синдер се сви от съчувствие тя също се беше чувствала като роб на своя настойник, но не помнеше някога да се е страхувала, че Адри ще я убие. Е, без онзи път, когато я продаде за изследванията на чумата.

Тя стисна устни пред растящото съчувствие, като си напомни, че това момиче е лунитянка. Беше помогнала на кралица Левана да следи император Рикан и Каи. Почуди се за кратко дали момичето не манипулира емоциите й, но после си спомни, че лунитяните не можеха да контролират хората през нетскрийна. Синдер духна няколко косъма от лицето си, наведе се и изкрещя:

— Спрете! Спрете да плачете!

Риданията секнаха. Момичето погледна към нея с големи, насълзени очи.

— Защо се опитвате да се свържете с двореца?

Момичето се сви назад и изхлипа, но сълзите като че ли се бяха уплашили.

— Трябва да предам съобщение на император Каи. Трябва да го предупредя. Той е в опасност, цялата Земя… кралица Левана… и за всичко съм виновна аз. Ако бях по-силна, ако бях опитала да се боря, това нямаше да се случи. Аз съм виновна.

— Звезди, няма ли да спрете да плачете? — попита Синдер, преди момичето отново да е изпаднало в истерия. — Трябва да се вземете в ръце. Какво искате да кажете с това, че Каи е в опасност? Какво сте направили?

Момичето обви тялото си с ръце, а очите й умоляваха Синдер, като че ли само тя можеше да й даде прошка.

— Както казах, аз съм програмистът на кралицата. Бива ме за тази работа — прониквам в нет линкове, системи за сигурност и тем подобни. — Тя изрече това без намек за високомерие в треперещия си глас. — През последните няколко години господарката поиска от мен да свържа сигналите от политическите лидери на Земята към двореца на Нейно Величество. Отначало имаше само обсъждания в двора, срещи, размяна на документи, нищо кой знае какво. Нейно величество не научаваше нищо, което вашият император да не й е казал вече, тъй че аз си помислих, че това на никого няма да навреди.

Момичето уви косата около пръстите и на двете си ръце.

— Но тогава тя поиска да програмирам чип за директна връзка, който да инсталира в един от кралските андроиди. Смяташе, че така ще може да шпионира императора извън нет линковете. — Тя вдигна очи към Синдер. По лицето й беше изписана вина. — Ако това беше всеки друг андроид, всеки друг андроид в двореца, тя нямаше да научи нищо. Но сега знае! И аз съм виновна! — Тя зациври и запуши устата си с един кичур коса.

— Чакайте — Синдер вдигна ръка, като се опита да спре водопада от думи. — Какво точно е узнала Левана?

Момичето издърпа косата от устата си, а по бузите й започнаха да текат сълзи.

— Тя знае всичко, което знаеше и андроидът, всичко, което е разследвал. Знае, че принцеса Селена е жива и че принц — извинете, император Каи, я издирваше. Знае, че императорът иска да намери принцесата и да я върне на лунния трон.

Стомахът на Синдер се сви от ужас.

— Тя знае имената на лекарите, които са й помогнали да избяга и на онази бедна жена от Европейската федерация, при която е живяла доста дълго… Нейно Величество вече изпрати хора да я открият, като използва информацията на Каи. А когато я намерят…

— Но какво ще направи с Каи? — прекъсна я Синдер. — Левана вече спечели. Каи почти направо каза, че ще й даде всичко, което поиска. Какво значение има сега?

— Той опита да я свали от трона! Вие не познавате кралицата, нейната злоба. Това тя никога не ще му прости. Трябва да предам съобщение до него, до някой в двореца. Той трябва да знае, че тя си има кроежи.

— Кроежи ли? Какви кроежи?

— Да стане императрица! Щом поеме контрола над Републиката, тя възнамерява да започне война с останалата част от Земята. И тя може да го направи — нейната армия… тази армия… — Тя потрепери, и сви глава в раменете си, сякаш някой я беше зашлевил.

Синдер поклати глава.

— Каи не би го допуснал.

— Това няма значение. Веднъж да стане императрица, той повече няма да й е нужен.

Кръв нахлу в ушите на Синдер.

— Вие си мислите. Но тя трябва да е глупачка, ако опита да го убие. Всички ще знаят, че тя го е направила.

— Лунитяните подозират, че тя е убила кралица Чанари и принцеса Селена, но какво могат да направят по въпроса? Дори и да мислят за бунт, щом се озоват край нея, тя промива умовете им отново в подчинение.

Синдер потърка челото си.

— Той ще го обяви тази вечер на бала — промърмори тя на себе си. — Ще обяви намерението си да се ожени за нея. — Сърцето й препускаше, а мислите се разливаха в мозъка й.

Левана знаеше, че той е правил разследване за принцеса Селена. Тя ще го убие. Ще поема властта над Републиката. Ще започне война срещу… срещу цялата планета.

Тя стисна глава — светът се завъртя около нея.

Трябваше да го предупреди. Не може да го остави да направи обявлението си.

Можеше да му изпрати съобщение, но какви бяха шансовете да го прочете на бала?

Балът.

Синдер погледна към грозните си дрехи. Празният глезен. „Роклята на Пеони. Старият крак, който Ико е запазила. Копринените ръкавици.“

Тя кимна с глава, преди да се опомни на какво се съгласява. Улови се за рафтовете и се изправи.

— Ще отида — измърмори тя. — Ще го намеря.

— Вземете чипа — подкани я момичето от екрана. — В случай, че се наложи да се свържем. И моля, не им казвайте за мен. Ако господарката някога научи…

Без да я дочака да свърши, Синдер се наведе и дръпна чипа от изхода. Екранът почерня.