Мариса Мейър
Синдер (33)

Глава трийсет и трета

Когато Синдер се намъкна в копринената рокля, сякаш отровен бръшлян се опря върху кожата й. Тя погледна сребърния корсаж с деликатната дантела, широките поли, малките перли и й се прииска да се смали в роклята и да изчезне. Тази рокля не беше нейна. В нея тя беше измамник шарлатанин.

Странно, но това че беше набръчкана като лицето на някой старик, я накара да се почувства по-добре.

Тя взе старото стъпало от рафта — малкото, ръждясало краче, с което се беше събудила след операцията. Тогава беше едно объркано, необичано от никого единайсетгодишно момиче. Беше се зарекла никога повече да не го слага, но точно сега то беше толкова ценно за нея, сякаш бе направено от чист кристал. А освен това беше толкова малко, че щеше да се побере в ботушките на Пърл.

Синдер седна на стола и взе една отвертка. Това беше най-бързото поставяне, което беше правила досега; стъпалото беше по-малко и по-неудобно, отколкото си мислеше, но не след дълго отново беше на два крака.

Копринените ръкавици бяха толкова фини, толкова деликатни, толкова тънки, че тя се страхуваше да не ги закачи на някой стърчащ болт. Поне и те бяха покрити с мазни петна и довършваха оскърблението.

Синдер беше ходещо бедствие и го знаеше. Щеше да има късмет, ако изобщо я пуснат на бала.

Но с това щеше да се оправя после, когато се добере дотам.

Асансьорът беше празен. Когато стигна паркинга, тя се спусна към изоставената кола. Ботите чаткаха тромаво по циментовия под, докато тя гледаше да не се спъне с твърде малкото стъпало и да не си изкълчи глезена. Усещаше, че е закачено несигурно на крака й. Тъй като нямаше време да го върже с електрическата нервна система, сега имаше усещането, че влачи със себе си преспапие. Опита се да не му обръща внимание. Мислеше си за Каи и съобщението, което той трябваше да направи тази вечер.

Стигна тъмния ъгъл на гаража, цялата обляна в пот от усилието, но знаеше, че ще стане дори по-лошо, щом излезе навън в неумолимата градска влажност. Колата пред нея беше затисната от двете страни от два зализани кораба с подчертан хромов блясък. Ужасната оранжева боя беше приглушена от мъждивата светлина в гаража. Не й беше мястото тук на тази кола.

Синдер я разбираше.

Тя се вмъкна на седалката на шофьора и миризмата на стар боклук и плесен я обгърна. Поне беше сменила уплътнението на седалките и ги беше застлала с едно намерено одеяло, тъй че нямаше да се тревожи да не седне върху дарадонките на плъховете. Но можеше само да си представя какви ли петна оставяха по роклята на Пеони шасито и пода в колата.

Като отпъди мислите си някъде назад в съзнанието си, тя бръкна под кормилния лост и взе в ръце захранването и жиците на прекъсвача, които вече беше оголила и увила. Потърси кафявата жица за запалването.

Затаи дъх и чукна жиците една в друга.

Нищо.

Една капка пот се стече по свивката на коляното й. Тя отново ги удари една в друга. И отново.

— Моля те, моля те, моля те!

Една искра изскочи от жиците, а след нея се чу безрадостното дрънчене на двигателя.

— Да! — тя натисна газта. Моторът изрева и под нея колата загърмя и закънтя.

Синдер си позволи да нададе радостен вик на облекчение, после стъпи на съединителя и включи на скорост, като рецитираше инструкциите наизуст. Беше ги свалила преди седмица и оттогава ги изучаваше — как да управлява автомобил.

Най-трудната част бяха маневрите на излизане от гаража. Щом стъпи на пътя, посоката й указваха уличните лампи със слънчеви батерии и бледожълтата светлина от прозорците на сградите. Постоянната светлина в града беше благодат, тъй като фаровете на колата бяха счупени. Синдер се изненада от неравността на пътищата, от боклуците и отломките, които замърсяваха паважа — на корабите не им бяха нужни разчистени пътища. Пътуването друсаше и беше оглушително, но с всяко завъртане на кормилото, с всяко натискане на газта, с всяко сменяне на скоростите, с всяко пищене на гумите, Синдер чувстваше прилив на сила.

Топъл бриз подухна през липсващия заден прозорец и разроши косата й. Облаците бяха стигнали града и висяха заплашително над небостъргачите, наметнали нощта в сив плащ. В другата посока на хоризонта небето все още беше широко отворено и гордо показваше деветото пълнолуние за тази година. Съвършено кълбо на почернялото небе. Бяло, злокобно око, приковано в нея. Синдер го отпъди и като настъпи газта до дупка, пришпори колата да побърза, да полети.

И тя полетя. Не плавно и грациозно като кораб, но с рева и силата ма горд звяр. Като знаеше, че тя я беше поправила, Синдер не можа да сдържи усмивката си. Беше върнала това чудовище към живота. То й беше задължено и сякаш го разбираше.

Май пристигнахме, помисли си тя, когато дворецът се показа, извисяващ се над Нов Пекин навръх своята наръбена скала. Краят на града сигурно беше близо. Тя увеличи скоростта. Светлините се размазваха край нея. Тя летеше към хоризонта, без да поглежда назад.

Няколко капки дъжд опръскаха напуканото предно стъкло.

Синдер стисна по-силно кормилото, когато тръгна нагоре по виещия се път към вратите на двореца. Нямаше кораби, с които да се състезава — сигурно пристигаше последна от гостите.

Тя се изкачи на билото на хълма, като ликуваше от трескавото бягство, от свободата, от силата! И тогава пороят се изсипа. Дъждът наводни колата, размаза светлините от двореца. Той биеше по метала и стъклото. Без фарове, отвъд предното стъкло светът изчезна.

Синдер настъпи спирачката.

Нищо не последва.

Обзе я паника и тя отчаяно заудря с крак твърдата спирачка. Една сянка се надигна от бурята. Синдер изпищя и скри лицето си.

Колата се блъсна в една декоративна череша и с внезапен удар разтърси Синдер. Моторът изхърка и угасна. Коланът я гореше през гърдите.

Трепереща, Синдер гледаше бурята, която вилнееше по стъклото. Мокри тъмночервени листа падаха отгоре и се лепяха по прозореца. Тя си напомни да диша, докато адреналинът се въртеше във вените й. Контролният й панел препоръча следното действие: да поема бавни, размерени вдишвания. Но вдишванията я задавиха колкото и колана, докато тя не протегна ръка към механизма и не го откъсна от себе си.

Уплътнението на страничния прозорец протече и за капа по рамото й.

Синдер отпусна главата си назад върху облегалката и се запита имаше ли сили да върви. Може би просто можеше да почака дъждът да премине. Летни бури като тази никога не траеха дълго; само след минутка ще е преминала в ситен ръмеж.

Тя вдигна подгизналите ръкавици и се запита какво чакаше. Не беше гордостта. Не беше благоприличието. В този момент подгизването можеше само да я разкраси.

Като отвори уста да напълни гърдите си, тя дръпна дръжката на вратата и ритна с ботите, за да я отвори. Стъпи навън в пороя — така хладен и освежителен върху кожата й. Като затръшна вратата, обърна се да огледа щетите, отмятайки назад косата от челото си.

Предницата на колата беше набръчкана около ствола на дървото, а капакът се гънеше като хармоника навътре към калника от страната на пътниците. Сърцето я заболя малко, докато гледаше останките — целият й упорит труд набързо беше отишъл на вятъра.

Това тук — хрумна й след миг — беше последната й надежда за бягство. Смачкана.

Като трепереше в дъжда, тя пропъди мислите. Щеше да има други коли. Сега трябваше да намери Каи.

Изведнъж дъждът спря. Тя погледна нагоре, после се обърна. Един от прислужниците зяпаше сплесканата кола с ококорени очи, докато ръцете му стискаха чадър.

— О, здравейте — запъна се тя.

Изуменият поглед на мъжа си проправи път към нея. Към косата й, после към роклята й. С всеки миг той изглеждаше все по-погнусен.

Синдер грабна чадъра от ръцете му и му се усмихна.

— Благодарско! — рече тя и се спусна през двора право в зиналите двери на двореца, където захвърли чадъра на стълбите.

Облечени в пурпурни униформи, стражите стояха наредени в коридора и упътваха гостите от асансьорите към балната зала в южното крило, като че ли звънът на чашите и музиката от оркестъра не стигаха. Пътят до входа на балната зала беше дълъг и еднообразен. Синдер така и не разбра дали стражите позволиха на техните стоически погледи да кацнат върху нея, докато минаваше край тях с мокрите си шляпащи ботушки. Тя не се осмели да погледне към тях и да срещне очите им. Беше насочила цялото си внимание надолу по електрическата мрежа към тромавия крак.

„Стъпвай грациозно. Стъпвай грациозно. Стъпвай грациозно.“

Музиката се усили. Залата беше украсена с дузина каменни статуи с богата орнаментика на отдавна забравени богове и богини. Скрити камери. Маскирани скенери. Обхвана я чувство на параноя, като си спомни, че все още носи чипа на Пеони в отделението на крака си. Представи си рева на алармите и мигащите светлини, щом разберат, че има два идентификационни чипа. Това, дори да не е напълно незаконно, беше подозрително. Но нищо не се случи.

Коридорът свърши и тя се озова на върха на парадно стълбище, което се спускаше към балната зала. Редица от стражи и прислужници опасваха стълбището — лицата им непроницаеми като онези в коридора. От високия таван висяха стотици червени книжни фенери, всеки от които блестеше с наситена, златна светлина. Отсрещната стена беше цялата във високи от пода до тавана прозорци, които гледаха към градините. Дъждът биеше по стъклото по-силно от оркестъра.

Мястото за танцуване беше в центъра, обградено с кръгли маси наоколо. Всяка маса беше украсена с ваза с пищни орхидеи и скулптури от нефрит. Върху стените на салона бяха залепени разгънати копринени паравани, изрисувани ръчно с жерави, костенурки, бамбук — древни символи на дълголетие, които предаваха едно ясно послание: Да живее императорът!

От удобната си позиция Синдер виждаше цялата зала, цъфнала с трепкащата коприна и кринолин, кристалите и щраусовите пера. Тя потърси Каи.

Не беше трудно да го открие — той танцуваше. Множеството се разтваряше за него и дамата му — най-красивата, най-грациозната, най-божествената жена в залата. Лунната кралица. Синдер не можа да потисне смутеното си възклицание, когато я видя.

Коремът й се обърна, а краткотрайното възхищение се смени от отвращение. Кралицата имаше спокойна усмивка, но чертите на Каи бяха студени като камък, докато двамата танцуваха по мраморния под.

Синдер се оттегли назад от стълбището, преди кралицата да я забележи. Тя огледа множеството. Беше уверена, че Каи все още не е оповестил новината, иначе атмосферата в залата нямаше да е толкова жизнерадостна. Каи беше добре. Каи беше в безопасност. Само трябваше да намери начин да поговори с него някъде насаме и да му каже за плановете на кралицата. Да му каже, че кралицата знае, че е издирвал племенницата й. Тогава той трябваше да реши дали да отхвърли условията й, докато…

Е, Синдер знаеше, че кралица Левана няма вечно да чака и това ще я подтикне да изпълни отдавнашната си закана, и да започне война.

Но може би, може би принцеса Селена ще бъде открита преди това да се случи.

Като въздъхна бавно, Синдер пристъпи от масивния вход и, препъвайки се в малкото ходило, се притаи зад най-близката колона. Стиснала зъби, тя се огледа наоколо, но стражите стояха все така безразлични като циментова стена.

Синдер се залепи за колоната, като опита да приглади косата си назад, за да може поне да се престори, че не се набива на очи.

Музиката спря и гостите започнаха да аплодират.

Тя се осмели да надникне надолу и видя, че Каи и Левана се разделят — той с рязък поклон, тя с грацията на гейша. Оркестърът засвири отново и цялата зала затанцува.

Синдер проследи лъскавите черни къдрици на кралицата, които се отправиха към стълбището в другия край на салона. Гостите с готовност й правеха път. Тя отново потърси с очи Каи и го откри да върви в обратната посока — към нея.

Затаи дъх и се подаде малко от защитната колона. Сега беше шансът й. Само да погледне нагоре и да я види. Само да дойде при нея. Тя ще му каже всичко, после ще се промъкне навън в нощта и никой няма да узнае, че изобщо е била там.

Тя стисна в юмруци сребърната рокля, докато очите й пробиваха дупки в главата на императора и му заповядваха да вдигне поглед. Вдигни очи! Вдигни очи!

Каи замръзна. На лицето му се изписа леко объркване. Синдер помисли, че е успяла — дали беше използвала дарбата си на лунитянка?

Но тогава до Каи тя видя едно златно петно и един бухнал ръкав обърса ръката му. Дъхът й спря.

Беше Пърл. Тя докосна леко Каи с пръсти по лакътя. Цялата грееше в ослепителни усмивки, а миглите й пърхаха, когато направи реверанс.

Със свит стомах, Синдер потъна обратно до колоната.

Пърл подхвана разговор, а Синдер следеше лицето на Каи, докато пулсът бумтеше в ушите й. Най-напред той се усмихна отегчено, но после последва объркване. Изненада. Несигурно смръщване. Синдер се опита да отгатне думите на Пърл: „Да, аз съм момичето от фестивала тази сутрин. Не, Синдер няма да дойде. Не бихме показали неуважение към това паметно събитие, като позволим на доведената ми сестра — киборг да присъства. О? Вие не знаехте, че тя е киборг?“

Синдер потрепери. Очите й не се отлепяха от двамата. Пърл всичко ще му каже и на нея не й оставаше друго, освен да гледа и да чака ужасния миг, в който Каи ще разбере, че е ухажвал киборг. Нямаше повече да иска да я види, нямаше да поиска да чуе извиненията й. Ще трябва да се препъва след него, опозорена, за да обясни защо е тук.

Някой се покашля и Синдер подскочи, изтръгната от растящата си тревожност така рязко, че едва не си изкълчи глезена. Един от прислужниците, очевидно уморил се да стои неподвижен и безразличен, сега се бе надвесил над нея със зле прикрито отвращение.

— Моля да ме извините — рече той със строгост в гласа. — Трябва да сканирам номера ви.

Синдер инстинктивно отдръпна ръка и притисна китката в стомаха си.

— Защо?

Очите му се стрелнаха към стражите, готови всеки миг да ги призоват, за да я изведат от залата.

— За да се уверя, че сте сред поканените, разбира се — отвърна той. В ръката си държеше малък ръчен скенер.

Синдер прилепи гърба си към колоната. Нервите й бръмчаха.

— Но аз… мислех, че всеки жител на града е поканен.

— Да, наистина, така е. — Мъжът се усмихна, ликуващ, че има възможността да „отпокани“ момичето пред себе си. — Просто трябва да се уверим, че посрещаме само тези, които са отговорили на поканите. Мерки за сигурност.

Синдер преглътна и хвърли поглед надолу. Каи все още беше в лапите на Пърл, а Синдер видя, че наблизо кръжи и Адри, нащрек, готова да се хвърли в разговора, ако Пърл изпусне нещо, което да я изложи. Пърл не беше изоставила скромния си, кокетен чар. Беше свела глава, а ръката й деликатно притискаше шията.

Каи все така изглеждаше озадачен.

Тръпка премина по ръцете й и Синдер се обърна отново към придворния, като опита да подражава на веселата невинност на Пеони.

— Разбира се — съгласи се тя и като затаи дъх, протегна ръка. А на ум взе да реди извинения и оправдания — отговорът й е бил смесен с нечий друг или може би е станало объркване, тъй като мащехата и сестра й вече са пристигнали без нея, или…

— А! — Мъжът се сепна, очите му вторачени в малкия екран.

Синдер се изопна. Дали имаше шанс да го събори с един бърз удар по главата, без другите стражи да забележат?

Смутените му очи обходиха още веднъж роклята, косата й, и пак се върнаха към екрана. Тя видя вътрешната му борба, когато усмивката му бавно се показа в опит бъде вежлив.

— А, Лин-мей, какво удоволствие. Толкова се радваме, че сте тук с нас тази вечер.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Нима?

Мъжът се поклони сковано.

— Моля, простете неведението ми. Сигурен съм, че Негово Императорско Величество ще се зарадва на пристигането ви. Моля, елате насам и аз ще известя за вас.

Тя примигна и онемяла последва ръката му, когато той пристъпи напред към стълбището.

— Какво ще направите за мен?

Той тупна нещо по портскрийна си, преди отново да погледне назад към Синдер. Очите му се спуснаха по цялата й дължина, сякаш просто не вярваше какво се кани да стори, но вежливата му усмивка не угасна.

— Пристигането на личните гости на Негово Императорско Величество бива своевременно известявано, като признание за тяхната значимост. Разбира се, те обикновено не пристигат толкова… късно.

— Чакайте. Лични гости на… о. О! Не, не, не бива…

От невидими говорители на тавана я прекъсна ревът на тромпети на запис. Тя се сви, с все по-ококорващи се очи, докато кратката мелодия заглъхна. С последните трели на тръбите в балната зала прогърмя тържествен глас.

„Моля посрещнете на сто двайсет и шестия годишен бал на Източната Република личния гост на Негово Императорско Величество: Лин Синдер от Нов Пекин.“