Рик Риърдън
Синът на Нептун (6)

V. Хейзъл

Хейзъл се почувства така, сякаш току-що бе запознала две ядрени бомби една с друга. Сега чакаше да види коя от тях ще избухне първа. До тази сутрин си мислеше, че не познава по-могъщ герой от брат си Нико. Останалите от лагер „Юпитер“ го възприемаха почти като фавн — странен, но безобиден. Но Хейзъл осъзнаваше истинската му сила, макар да не го познаваше от много време. Знаеше, че той е по-опасен от Рейна и Октавиан, а може би дори от Джейсън.

Но после срещна Пърси.

Когато го видя да се препъва по магистралата, вдигнал на ръце старата госпожа, Хейзъл помисли, че това е някой бог, слязъл на земята инкогнито. Макар да бе ранен, мръсен и смазан от умора, пак излъчваше мощ. Беше красив точно като римски бог — със синьозеленикави очи и черна коса, развяна от вятъра.

Тя бе казала на Франк да не стреля по него. Беше решила, че боговете ги изпитват. Чувала бе подобни митове — за момчета, придружени от възрастна жена, които молят за помощ. А когато грубите смъртни им откажат — бум! — биват превърнати в бананови обелки.

После видя как Пърси овладява реката и унищожава горгоните. Как превръща химикалка в бронзов меч. Как целият лагер започва да говори за него: „Грекус, грекус… синът на морския бог…“

Отдавна, много отдавна Хейзъл бе чула, че ще бъде спасена от син на Нептун. Но можеше ли Пърси да развали проклятието й? Звучеше й прекалено оптимистично.

Докато мислеше за тези неща, Пърси и Нико стиснаха ръце, след което започнаха да се изучават с поглед. Хейзъл с мъка сподави желанието си да побегне. Ако тези двамата извадеха магическите си мечове, играта щеше да загрубее.

Нико не изглеждаше страшен. Той бе отпуснато слабо момче в измачкани черни дрехи, а косата му както винаги изглеждаше така, сякаш току-що е станал от кревата.

Хейзъл си спомни как едва не се бе засмяла, когато за пръв път го видя да вади черния си меч. Начинът, по който го бе описал…

„Стикска стомана“ — бе изрекъл той с гробовен глас.

Изглеждаше й нелепо. Това мършаво момче не можеше да бъде боец.

Но после Хейзъл промени мнението си.

Докато тя мислеше върху това, Пърси се намръщи.

— Аз те познавам — каза той.

Нико повдигна вежди.

— Нима? — сетне погледна към Хейзъл, очевидно чакайки обяснение.

Хейзъл се поколеба. Нещо в реакцията на брат й не бе нормално. Той се правеше на ударен, но тя бе забелязала паниката му, когато бе видял Пърси за пръв път. Нико го познаваше, в това бе сигурна.

Но защо се държеше, все едно не е така?

Принуди се да отговори.

— Ами… Пърси е изгубил паметта си — обясни тя и разказа на брат си какво се бе случило от пристигането му пред тунела насам.

— Та, Нико… — продължи тя внимателно, — помислих си, че… Хмм, знам, че пътуваш много. Може би си срещал полубогове като Пърси и преди, или…

Изражението на Нико стана мрачно като Тартара. Хейзъл не разбираше с какво го е ядосала толкова, но разбра какво се опитва да й каже: „Смени темата“.

— Предупреди ли Рейна за армията на Гея? — рязко попита Нико.

Пърси кимна.

— Коя е тя обаче?

Устата на Хейзъл пресъхна. Самото име караше краката й да се подкосят. Помнеше мекия, сънлив глас на жената, сияйната пещера, чувството как дробовете й се пълнят с нефт…

— Богинята на Земята — Нико погледна надолу, сякаш го подслушваха, — най-древна измежду всички богове. През повечето време спи, но омразата й към героите и техните родители не стихва.

— Искаш да ми кажеш, че Майката Земя е зла? — попита Пърси.

— Много — отговори твърдо Нико. — Тя убедила своя син, титана Кронос… ъъъ, искам да кажа Сатурн, да убие баща си Уран и да завладее света. Титаните управлявали много дълго, но накрая техните деца, боговете на Олимп, ги победили.

— Историята ми е позната — изненада се Пърси, докато в ума му изплуваше стар спомен, — но не бях чувал частта за Гея.

Нико сви рамене.

— Тя побесняла, когато боговете завзели властта. Намерила си нов съпруг — Тартара, духа от бездната, и дала началото на нова раса — тази на гигантите. Те се опитали да унищожат планината Олимп, но боговете ги надвили. Първия път.

— Първия път? — повтори Пърси.

Нико погледна към Хейзъл и тя се почувства гузна, макар идеята на брат й вероятно да не беше такава. Но ако Пърси узнаеше истината за нея, за ужасните деяния, които е извършила…

— Миналото лято — продължи Нико — Сатурн се опита да вземе властта отново. Титаните отново нападнаха. Римските легионери от лагер „Юпитер“ отвърнаха на удара, като нахлуха в командния им щаб на планината Отрис от другата страна на залива и съкрушиха трона му. Сатурн изчезна… — Той се поколеба, поглеждайки към Пърси.

Хейзъл усети, че брат й се страхува да не би другото момче да си спомни още нещо.

— Както и да е — продължи Нико. — Сатурн вероятно е потънал обратно в бездната. С това ние решихме, че войната е приключила. За съжаление сега става ясно, че загубата на титаните е разбудила Гея. Носят се слухове, че гигантите са се преродили. Ако отново решат да нападнат боговете, вероятно ще започнат от нас, техните деца.

— Казал ли си на Рейна всичко това? — попита Пърси.

— Естествено — стисна зъби Нико. — Римляните обаче ми нямат вяра. Затова се надявах да послушат теб. Не се обиждай, но дори децата на Нептун не са толкова зле като децата на Плутон. Ние носим лош късмет.

— Оставили са Хейзъл тук, обаче — отбеляза Пърси.

— Това е различно — отговори Нико.

— Защо?

— Пърси — намеси се Хейзъл, — виж, гигантите не са големият проблем. Нито дори Гея. Това, което стана с горгоните обаче, това, че чудовищата не умират, вече е много лошо. — Тя погледна към Нико. Приближаваше опасно близо до най-съкровената си тайна, но по някаква причина имаше доверие на Пърси. Може би защото и той бе чужденец, може би защото бе спасил Франк край реката. Но сметна, че той има право да знае с какво си имат работа. — Нико и аз — каза тя внимателно — смятаме, че… страхуваме се, че Смъртта…

Но преди да довърши, от хълма долетя крясък и Франк дотича при тях, облечен в дънки, червена лагерна тениска и кожено яке. Ръцете му бяха мазни от чистенето на оръжията.

Сърцето на Хейзъл се разтупка, както ставаше всеки път, когато видеше Франк. Това сериозно я дразнеше. Той наистина беше добър приятел и един от малкото хора в лагера, които не се държаха с нея като със заразноболна. Но тя не го харесваше по онзи начин.

Беше с три години по-голям от нея и не бе голям красавец с това бебешко лице и мускулесто тяло на борец. Приличаше на кръстоска между коала и гризли. Освен това всички шушукаха, че са гаджета — двамата най-големи идиоти на лагера, родени един за друг.

Хейзъл бе решила твърдо, че не го харесва. Сърцето й обаче бе на друго мнение и започваше да тупка бясно всеки път, когато Франк се завъртеше край нея. Не се бе чувствала така от… Сами насам.

Стига — скастри се тя. — Тук си по една-единствена причина и тя не е да си намериш ново гадже. Пък и Франк не знаеше тайната й. Ако я знаеше, изобщо нямаше да е толкова мил с нея.

Той махна към храма.

— Хей, Нико!

— Франк — усмихна се Нико. Той го намираше за забавен, вероятно защото единствен сред лагерниците не се плашеше от децата на Плутон.

— Рейна ме изпрати да извикам Пърси — каза Франк, сетне се обърна към него. — Октавиан одобри ли те?

— Аха — отговори Пърси. — И ми посече пандата!

— Какво… а, изкормването. Да, предполагам, че плюшените мечета сънуват кошмари с това момче. Важното обаче е, че си вътре. Трябва да те измием преди събора.

Хейзъл не бе осъзнала, че слънцето вече залязва. Как бе отлетял денят само…

— Прав си — каза той, — но е по-добре…

— Франк? — прекъсна я Нико. — Защо не отведеш Пърси надолу? С Хейзъл ще ви настигнем ей сега.

Олеле, помисли си Хейзъл. Опита се да остане спокойна.

— Това е… добра идея — успя накрая да каже тя. — Давайте, момчета. Идваме след малко.

Пърси погледна Нико за последно, все едно още се мъчеше да си спомни нещо.

— Бих искал да поговорим още малко… Не мога да се отърва от чувството…

— Няма проблем — съгласи се Нико, — но след малко. Ще остана за през нощта.

— Така ли? — изненада се Хейзъл. Лагерниците нямаше да се зарадват от факта, че синът на Нептун и синът на Плутон пристигат в един и същи ден. Оставаше и по улиците да тръгнат черни котки…

— Хайде, Пърси — каза Нико, — доскоро. — Той се обърна към Хейзъл и тя разбра, че лошото за деня тепърва предстои. — Аз и сестра ми трябва да поговорим малко.

— Ти го познаваш, нали? — попита Хейзъл.

Бяха седнали върху ръба на покрива на Плутоновия храм, който бе покрит с кости и диаманти. Хейзъл предполагаше, че костите винаги са били тук, но диамантите се бяха появили по нейна вина. Ако стоеше някъде за прекалено дълго или се изнервеше, те се появяваха около нея като гъби след дъжд. Камъни на стойност милиони долари блещукаха по покрива, но за щастие другите лагерници не ги пипаха. Те знаеха, че не е мъдро да се краде от храмове, особено такива, посветени на Плутон, мрачния бог на Подземния свят.

Дори сатирите не припарваха до това място.

Хейзъл потрепера, когато си спомни колко близо до смъртта бе Дон този следобед. Ако не бе взела онзи диамант от пътя… не искаше да си мисли какво би станало. Не искаше още някой да умира заради нея.

Нико започна да клати крака като малко дете. Стигийският меч стоеше настрана, до спатата на Хейзъл. Брат й погледна към долината, където екипи работеха по Полята на Марс, изграждайки укрепления за игрите довечера.

— Пърси Джаксън — произнесе той името като заклинание. — Хейзъл, трябва да внимавам какво говоря. Тук става дума за нещо важно, за тайна, която не бива да се разкрива. От всички ти би разбрала това най-добре.

Хейзъл поруменя.

— Нали той не е като мен?

— Не — каза Нико. — Съжалявам, но не мога да кажа нищо повече. Нямам право да се меся. Пърси трябва да се оправи сам в този лагер.

— Той е опасен, нали? — попита сестра му.

Нико се усмихна.

— Много. Но само за враговете си. А лагерниците не са от тях. Можеш да му се довериш.

— Както се доверих на теб, а? — с горчивина попита Хейзъл.

Нико завъртя своя пръстен с череп. Около него костите се размърдаха, сякаш за да създадат нов скелет. Нико имаше този ефект върху мъртвите, когато се ядосаше. Проклятие, подобно на това на Хейзъл. Двамата владееха двете сфери, върху които Плутон имаше влияние — смъртта и богатствата.

И Хейзъл смяташе, че Нико е имал повече късмет от нея.

— Виж, знам, че това е трудно — каза Нико, — но ти си спечели втори шанс. Можеш да оправиш нещата.

— Нищо не мога да оправя — възрази Хейзъл, — ако те разберат истината…

— Няма да разберат — обеща й Нико. — Скоро ще се извърши подвиг. Ще са принудени да го обявят. И тогава ще ме накараш да се гордея с теб. Довери ми се, Би…

Той се спря, но Хейзъл разбра какво е искал да каже.

Бианка. Истинската му сестра — тази, с която бе израснал. Нико може би обичаше Хейзъл, но тя никога нямаше да бъде като Бианка. Хейзъл бе нещо като негова утеха, която си е намерил в отвъдното.

— Съжалявам — каза той.

Хейзъл усети вкус на метал в устата си, все едно по езика й се бе появило злато.

— Значи слуховете за Смъртта са верни. Алкионей го е отвлякъл, нали?

— Така мисля — отговори Нико. — Виж, нещата в отвъдното излизат извън контрол. Тате прави каквото може, за да задържи положението, но от разказа на Пърси за горгоните разбирам, че и тук горе всичко се срива. Затова обаче се върна, нали? Да оправиш нещата, да победиш демоните от миналото. Мястото ти е в лагер „Юпитер“.

Хейзъл почти се засмя. Това звучеше толкова нелепо. Мястото й не бе тук. Нито в лагер „Юпитер“, нито дори в този век.

Тя си спомни как старият й живот се бе сринал, макар че трябваше да внимава. Чернотата я удари толкова внезапно, че нямаше време дори да изохка.

Върна се назад във времето. Не за да сънува, а за да изживее спомена си така, сякаш още е там.

На рождения си ден, когато навърши тринайсет, деня, след който напусна Ню Орлиънс завинаги.

17 декември 1941 година.