Рик Риърдън
Синът на Нептун (27)

XXVI. Пърси

Не беше толкова трудно, колкото си мислеха. Крясъците и косачката помогнаха.

Бяха взели леки шушлекови якета с припасите си, така че се навлякоха с тях, за да се предпазят от дъжда, и минаха покрай няколко блока през, в общи линии, пусти улици. Този път Пърси постъпи разумно и взе повечето от припасите от лодката. Дори натъпка тофуто в джоба на палтото си, в случай че отново му се наложеше да шантажира някоя косатка.

Видяха няколко велосипедисти по пътя и няколко бездомници, свити по входовете, но като цяло портландци се бяха покрили по домовете си.

Докато слизаха по улица „Глисън“, Пърси погледна с копнеж към хората, наслаждаващи се на кафе и закуски. Тъкмо се канеше да предложи да спрат да хапнат, когато глас в края на улицата кресна:

— НА ТИ, КОКОШКО СМОТАНА! — После се чу форсирането на малък двигател и истеричко кудкудякане.

Пърси погледна към приятелите си.

— Мислите ли…?

— Вероятно да — съгласи се Франк.

И те се спуснаха в посоката на звуците.

Когато свиха покрай поредния блок, се намериха насред голям открит паркинг с дървета по тротоарите и паркирани в редици камиони с храна, които гледаха към околните улици. Пърси бе виждал камиони за храна и преди, но не и толкова много на едно място. Някои бяха прости метални кутии на колела с навес и плот за клиентите. Други бяха боядисани в синьо, лилаво или дори на петна, с големи реклами, шарени менюта и дори маси на самообслужване. Един от камионите предлагаше такос с корейска и бразилска храна — смес, която звучеше като строго секретна тайна за ядрен синтез. Друг предлагаше суши на клечка, а трети — сандвичи с пържен сладолед. Миризмата беше невероятна — няколко различни кухни работеха едновременно.

Стомахът на Пърси изкъркори. Някои от колите за храна бяха отворени, но продавачи не се виждаха. Можеха да вземат каквото си искат. Сандвичът с пържен сладолед звучеше много по-добре от пълнозърнестия хляб на Ирида, например.

За нещастие обаче около кухните ставаха и други неща освен готвенето. В центъра на площада, зад камионите с храна, тичаше стар човек в хавлия с косачка в ръка. Той крещеше нещо на ято пернати жени, които се опитваха да откраднат храната от масата му.

— Харпии! — възкликна Хейзъл. — Това означава, че…

— Това е Финий — довърши Франк.

Затичаха се по улицата и се промъкнаха между камиона с бразилска и корейска храна и щанда за бурито с китайски яйца.

Гледката зад камионите не пробуждаше апетита им за разлика от тази пред тях. Имаше купчини пластмасови опаковки, смачкани кутийки от напитки и купчини престилки, смесени с хавлиени кърпи. Самият паркинг не беше нищо повече от напукан асфалт, по който бяха поникнали плевели. В центъра му имаше маса за пикник, отрупана с храна от различните камиони.

Човекът с хавлията бе стар и шишкав. Оплешивял бе почти напълно — само темето му бе опасано от щръкнала бяла коса. По челото му имаше белези, а хавлията му бе опръскана с кетчуп. Той се препъваше в розови чехли с плюшени зайчета и размахваше косачката си към половин дузина харпии, които кръжаха над масата за пикник.

Старецът очевидно бе сляп. Очите му бяха млечнобели и той обикновено не улучваше харпиите, но все пак успяваше да ги държи настрана.

— Назад, проклети кокошки такива! — кресна им той.

Пърси не знаеше защо, но имаше смътното усещане, че харпиите трябва да са пълнички. Тези обаче не бяха. С изпитите си лица и хлътнали очи изглеждаха така, сякаш гладуват. Телата им бяха покрити с проскубани пера, а крилете им завършваха с тънки немощни ръчички. Носеха платнени торби вместо рокли, а когато се спускаха към храната, изглеждаха повече отчаяни, отколкото настървени.

На Пърси му стана жал за тях.

Рррррррррр! Старецът завъртя косачката и облиза с нея крилото на една от харпиите. Създанието изпищя от болка и отлетя. От него започнаха да капят жълти пера.

Друга харпия започна да кръжи по-високо от останалите. Тя бе по-малка от тях и изглеждаше по-млада. Перата й бяха яркочервени.

Тя внимателно зачака и когато старецът се обърна с гръб към нея, се спусна към масата. Сграбчи едно бурито с ноктестия си крак, но преди да успее да избяга, старецът завъртя косачката и я удари по гърба с такава сила, че дори Пърси изохка. Харпията изпищя, изпусна буритото и отлетя.

— Спрете! — извика Пърси.

Харпиите го разбраха погрешно. Те погледнаха към тримата герои и незабавно избягаха. Повечето от тях кацнаха по дърветата наоколо и загледаха тъжно към масата за пикник. Червената, която бе ранена в гърба, отлетя надолу по улица „Глисън“, махайки несигурно с криле, и се скри от погледа им.

— Ха! — триумфиращо извика слепецът и изгаси косачката си. Сетне се обърна ухилен към Пърси. — Благодаря ви, странници! Оценявам високо вашата помощ!

Пърси преглътна яда си. Не бе искал да помага на стареца, но си спомни, че той им трябва за информация.

— Ъъ, добре. — Той приближи стареца, следейки с едно око косачката му. — Аз съм Пърси Джаксън, а това са…

— Полубогове! — извика старецът. — Винаги ги надушвам.

Хейзъл се намръщи.

— Толкова ли лошо миришем?

— Разбира се, че не — засмя се старецът. — Но ще се изненадаш колко остри стават сетивата на човек, след като ослепее. Аз съм Финий, а вие… чакайте. Не ми казвайте.

Той протегна ръка към лицето на Пърси и му бръкна в очите.

— Ау! — оплака се момчето.

— Син на Нептун — възкликна Финий. — Надуших океана в теб, Пърси Джаксън. Трябва да знаеш, че аз също съм син на Нептун.

— Ами… добре. — Пърси потърка очи. Такъв му бил късметът — да е роднина на това противно старче. Надяваше се, че синовете на Нептун не споделят обща съдба. Но ето, вече носеше мъжката аксесоарна чанта. Сега видя, че тепърва го очакват хавлията и розовите пантофи със зайци. Накрая оставаше да хване косачката и да започне да преследва кокошки с нея…

Финий се обърна към Хейзъл.

— А тук… О, богове! Аромат на злато и на земя! Хейзъл Левеск, дъщерята на Плутон. А до теб стои син на Марс. Но и нещо повече. Франк Занг…

— Древна кръв — промърмори Франк. — Принца на Пилос и така нататък.

— Периклимен, точно така! О, той беше добър човек. Обичах аргонавтите!

— Чакай, чакай! Пери кой? — зяпна Франк.

— Не се безпокой — ухили се Финий, — познавам семейството ти. Знам историята на прапрадядо ти. Той не е отговорен за разрушаването на лагера, спокойно. Интересна група сте се събрали. Гладни ли сте?

Франк изглеждаше като ударен с мокър парцал, но Финий вече бе сменил темата. Старецът махна с ръка към масата за пикник. Харпиите от близките дървета изпищяха тъжно. Колкото и гладен да бе Пърси, не можеше да се храни, докато нещастните създания го гледаха.

— Виж, объркан съм — каза Пърси. — Имам нужда от информация. Казаха ни…

— Че харпиите ми пречат да ям — довърши Финий — и ако ми помогнете, аз ще сторя същото за вас.

— Нещо такова — призна Пърси.

— Стара информация — изсмя се неприятно Финий. — Приличам ли ви на някой, който не се храни добре? — Той потупа корема си, който приличаше на огромна баскетболна топка.

— Ъъъ… не — отговори Пърси.

Финий размаха косачката. Тримата отскочиха назад.

— Нещата се промениха, приятели мои! — каза той. — Когато получих дарбата да виждам бъдещето, Юпитер действително ме прокле. Изпрати харпиите да крадат храната ми, защото бях бъбрив. Знаех прекалено много тайни за боговете, които те не искаха да се разчуват. Както сега впрочем. — Той се обърна към Хейзъл. — Ти например трябва да си мъртва. А ти — кимна той към Франк, — животът ти зависи от една догаряща цепеница.

— Какви ги приказваш? — намръщи се Пърси.

Хейзъл премигна, все едно са я зашлевили. Франк изглеждаше така, сякаш отново са го ударили с мокър парцал, но този път в него е имало ютия.

— А ти — обърна се Финий към Пърси — дори не помниш кой си. Мога да ти кажа, разбира се… но това няма да е никак забавно, нали? Идеята е, че знам всичко. Бриджит О’Шонеси застрелва Майлс Арчър в „Малтийският сокол“; Дарт Вейдър е бащата на Люк, а победителят в следващия Супербол^[1] е…

— Схванах — промърмори Франк.

Хейзъл стисна меча си, сякаш се изкушаваше да промуши стария дебелак.

— Значи си се разприказвал и боговете те проклели. Защо са махнали проклятието?

— Не са — повдигна старецът вежди, като че ли искаше да каже: „Няма да повярваш“.

— Трябваше да се спогодя с аргонавтите. Те също търсеха информация. Аз им казах да убият харпиите, за да им помогна. Те ги прогониха наистина, но Ирида не им позволи да ги убият. Отвратителна богиня. Затова сега, когато моята покровителка ме върна към живот…

— Покровителка? — повтори Франк.

Финий се ухили злокобно.

— Гея, разбира се. Кой мислиш отвори Портите на Смъртта? Приятелката ти тук знае за какво говоря. Нали Гея е и твоя покровителка, момиче?

Хейзъл изтегли меча си.

— Не съм нейна… не… Гея не е моя покровителка!

Финий изглеждаше развеселен. Ако бе чул звука от изваждането на меча й, не показваше да е притеснен с нещо от него.

— Хубаво. Щом искате да сте благородни, стойте си в губещия отбор. Но Гея се пробужда. Тя вече пренаписа правилата на живота и смъртта. Аз например живея отново и в замяна на помощта й помагам с каквото мога. Малко пророчество тук, малко пророчество там. А получих каквото искам — най-съкровеното си желание. Сега ролите са обърнати. Мога да ям колкото си искам по цял ден. А харпиите ме гледат… — Той включи косачката си. — И гладуват.

Пернатите жени завиха жално от дърветата.

— Прокълнати са — каза старецът. — Могат да се хранят само от моята маса. Не могат да напуснат Портланд. Откакто Портите на Смъртта са отворени, не могат дори да умрат. Прекрасно е.

— Прекрасно? — обади се Франк. — Но те са живи същества. Защо си толкова лош с тях?

— Те са чудовища — изръмжа Финий. — Аз съм бил лош! Тези кокоши демони ме измъчваха години наред!

— Но това е бил техен дълг — намеси се Пърси, опитвайки да се овладее. — Така им е наредил Юпитер.

— Аз и на него съм сърдит — съгласи се Финий, — но всяко нещо с времето си. Гея ще накаже боговете така, както подобава. Те и без това се справят много зле с управлението на света. Засега обаче се наслаждавам на Портланд. Смъртните не ме забелязват. Мислят, че съм обикновено старче, което се забавлява, като плаши гълъбите!

Хейзъл приближи пророка.

— Ти си отвратителен! — каза тя на Финий. — Мястото ти е в Полята на мъченията!

Финий изсъска.

— Да си поговорим като мъртъвци тогава, а? Голяма уста имаш за някой, който носи отговорност за всичко станало досега. От теб започна всичко. Ако не беше ти, Алкионей изобщо нямаше да е жив.

Хейзъл се олюля.

— Хейзъл? — ококори се Франк. — За какво говори той?

— Ха! — изсмя се Финий. — Скоро ще разбереш, Франк Занг. Ще видим тогава дали ще обичаш толкова сладкото си гадже. Но вие сте дошли за друго, нали? Искате да откриете Танатос. Той е пленник в леговището на Алкионей. Мога да ви кажа къде е. Разбира се, че мога. Но най-напред трябва да ми направите услуга.

— Забрави — сряза го Хейзъл. — Ти работиш за врага. Би трябвало да те върнем в отвъдното.

— Може да опитате — усмихна се студено Финий, — но се съмнявам, че ще остана мъртъв задълго. Виждате ли, Гея ми показа обратния път за насам. И сега, когато Танатос го няма, никой не може да ме задържи там! Освен това, ако ме убиете, тайните ми заминават с мен на оня свят.

Пърси се изкуши да позволи на Хейзъл да използва меча си. На него също му идеше да удуши стареца с голи ръце.

Но спасението на лагер „Юпитер“ е по-важно — припомни си той. Спомни си как Алкионей му се подиграва в сънищата му. Ако изгубеха много време в Аляска в търсене на бърлогата на гиганта, армиите на Гея щяха да унищожат римляните… и старите приятели на Пърси, където и да бяха те.

Той стисна зъби.

— Каква е услугата?

Финий облиза алчно устни.

— Има една харпия, която е по-бърза от останалите.

— Червената — предположи Пърси.

— Аз съм сляп! Не познавам цветовете! — оплака се старецът. — Но така или иначе, тя е единствената, която ми създава проблема. Хитруша е тя, напада отделно от другите. Тези ми останаха от нея… — Той посочи белезите на челото си. — Хванете ми тази харпия — каза той. — Доведете ми я. Искам да я вържа, за да я държа… както се казва, под око. Харпиите мразят да ги връзват. Това им причинява ужасна болка. О, да, това ще ми хареса. Може дори да я храня, за да издържи по-дълго.

Пърси погледна към приятелите си. Споразумяха се негласно — никога нямаше да помогнат на този зловещ старец. Но от друга страна, имаха нужда от информацията.

Имаха нужда от план Б.

— О, обмислете го, поговорете — каза спокойно Финий. — Не ми пука. Но помнете едно: без моята помощ ще се провалите. Всички, които обичате на този свят, ще умрат. А сега вървете. Доведете ми харпията!