Рик Риърдън
Синът на Нептун (28)

XXVII. Пърси

— Ще ни трябва малко от храната ти. — Пърси заобиколи дебелия старец и взе малко ядене от масата за пикник — покрита купа с тайландска юфка със сос и сирене и цилиндричен сладкиш, който приличаше на хибрид между бурито и канелено руло. Преди да се изнерви дотолкова, че да размаже сладкиша в лицето на Финий, той каза: — Хайде, хора! — и поведе приятелите си настрана от паркинга.

Спряха на средата на улицата. Пърси си пое дълбоко въздух, в опит да се успокои. Дъждът бе намалял и сега едвам ръмеше. Студената мъгла приятно разхлаждаше лицето му.

— Този човек — започна Хейзъл и удари пейката на една автобусна спирка — трябва да умре. Отново.

В дъжда бе трудно да се прецени, но тя изглеждаше така, сякаш се опитва да преглътне сълзите си. Дългата й къдрава коса бе залепнала по лицето. На фона на сивата светлина златистите й очи изглеждаха повече като оловни.

Пърси си спомни колко самоуверено се бе държала при първата им среща — овладявайки ситуацията с горгоните, превеждайки го на безопасно място. Беше го успокоила в храма на Нептун и го бе накарала да се почувства добре дошъл в лагера.

Сега му се искаше да й върне услугата, но не знаеше как. Изглеждаше изгубена, несигурна и ужасно потисната.

Пърси не бе изненадан от това, че се е завърнала от отвъдното. Подозираше това от известно време — начина, по който избягваше да говори за миналото си, тайнственото поведение на Нико ди Анджело.

Но това не променяше начина, по който Пърси гледаше на нея. Тя изглеждаше… жива. Едно обикновено момиче, добро дете, което заслужаваше да порасне и да има бъдеще. Не беше немъртво чудовище.

Не беше като Финий.

— Ще му видим сметката — обеща Пърси, — но той няма нищо общо с теб, Хейзъл. Пет пари не давам за приказките му.

— Не знаеш цялата истина, Пърси — поклати глава тя. — Наистина заслужавам да бъда в Полята на Мъченията. Аз съм толкова лоша…

— Не, не си! — стисна юмруци Франк и се огледа за някой, който може да му възрази. Враг, когото да набие заради Хейзъл.

— Тя е добър човек! — извика той. Няколко харпии изпищяха от дърветата, но никой друг не им обърна внимание.

Хейзъл погледна към Франк. Сетне колебливо се протегна, сякаш искаше да стисне ръката му, но се боеше, че той ще изчезне.

— Франк… — заекна тя. — Аз… не…

Но Франк бе потънал в собствените си мисли. Той свали копието от гърба си и го стисна макар и с нежелание.

— Мога да го сплаша — предложи той, — сериозно да го сплаша.

— Спокойно, Франк — отвърна Пърси. — Нека това остане резервен вариант. Не мисля, че Финий може да бъде сплашен така, че да ни съдейства. А и ти, ако не се лъжа, имаш само още два заряда, нали?

Франк се намръщи към драконовия зъб, който бе порастнал наново само за една нощ.

— Да. Предполагам…

Пърси не бе сигурен какво бе имал предвид старият пророк, когато бе разказал за семейната история на Франк. За това как прапрадядо му унищожил лагера, за това, че далечен негов предшественик бил един от аргонавтите, или за това, че от някакво догарящо дърво зависел животът му. Но Франк очевидно бе притеснен. Пърси реши да не любопитства сега. Не искаше момчето да се разплаче — особено пред Хейзъл.

— Имам идея — каза Пърси и посочи към улицата. — Червената харпия отиде нататък. Нека видим дали можем да я накараме да поговори с нас.

Хейзъл погледна към храната в ръцете му.

— Ще ползваш яденето за примамка?

— По-скоро като мирно предложение — обясни Пърси. — Хайде! Нека опитаме да опазим тази храна от останалите харпии!

Пърси повдигна капака на юфката и разви канеленото бурито. Уханна миризма се разнесе из въздуха. Тримата тръгнаха надолу по улицата, а Хейзъл и Франк извадиха оръжията си. Харпиите полетяха зад тях, кацайки по дървета, пощенски кутии и телефонни стълбове. Следваха миризмата на храната.

Пърси се замисли какво ли виждат смъртните през мъглата. Може би смятаха, че харпиите са едри гълъби, а оръжията им са стикове за голф или крикет. Или пък, че тайландката юфка със сирене е толкова вкусна, че има нужда от въоръжена охрана.

Пърси държеше здраво храната. Беше видял колко бързо могат да отмъкват разни неща харпиите. Не можеше да изгуби храната за мирното си предложение, преди да е открил харпията с червени пера.

Най-накрая я забеляза. Тя кръжеше над малък парк, разположен между редици от стари сгради. В парка имаше пътеки, които минаваха под огромни брези и явори, покрай скулптури, детски площадки и скрити на сянка пейки. Мястото напомни на Пърси за… някакъв друг парк. Може би в родния му град? Не можеше да си спомни със сигурност, но усети прилив на носталгия.

Пресякоха улицата и намериха пейка, на която да седнат, до голяма бронзова скулптура на слон.

— Прилича на Ханибал — каза Хейзъл.

— Само дето е китайска — отбеляза Франк. — Баба имаше такъв… — Той потръпна. — Е, естествено, нейният не беше триметров. Но тя внася разни неща от Китай. Ние сме китайци. — Франк погледна към Хейзъл и Пърси, който с мъка сподавяше смеха си. — Може ли просто да умра от срам сега? — попита той.

— Не се безпокой за това, човек — отговори Пърси. — Нека видим дали можем да се сприятелим с харпията!

Пърси вдигна тайванската юфка и махна с ръка, за да може миризмата да полети нагоре. Ухаеше чудесно — на люти чушлета и сирене.

Червената харпия започна да се снижава.

— Няма да те нараним — извика й Пърси, опитвайки се да звучи спокойно. — Просто искам да поговорим. Какво ще кажеш да ти дадем малко юфка и да полафим, а?

Харпията бързо се спусна надолу и се приземи върху статуята на слона. Тя бе болезнено ниска. Покритите й с пера крака бяха като клечки. Лицето й щеше да е красиво, ако бузите й не бяха толкова хлътнали. Движеше се странно, като птица, а кафеникавите й очи се стрелкаха напред-назад. Пръстите й непрекъснато чешеха перушината, ушите и рошавата й червена коса.

— Сирене — промърмори тя и погледна накриво — Ела не обича сирене.

Пърси се поколеба.

— Ела ли се казваш?

— Ела. Aella. Харпия. На английски. На латински. Ела не обича сирене. — Каза всичко това, без да си поема въздух или да ги поглежда. Ръцете й продължаваха да сграбчват ту косата, ту роклята, направена от торба, ту капките дъжд. Всичко, което се движеше.

По-бързо, отколкото Пърси можеше да мигне, тя се спусна, сграбчи канеленото бурито и отново кацна на слона.

— Богове, бързичка е! — извика Хейзъл.

— Или е прекалила с кафето — предположи Франк.

Ела подуши рулото. Тя подскочи на ръба и потрепера, грачейки така, сякаш умира.

— Канелата е добра за харпиите — обяви тя. — Вкусна.

Започна да се храни, но по-големите харпии се спуснаха към нея. Преди Пърси да успее да реагира, те заблъскаха Ела с криле и откраднаха буритото.

— Неее! — Ела се опита да се скрие под крилата си, докато сестрите й я блъскаха с нокти.

— Неее — продължи да стене тя, — неее!

— Стига! — извика Пърси. Той и приятелите му й се притекоха на помощ, но бе късно. Една голяма жълта харпия докопа рулото и цялото ято се пръсна, оставяйки Ела да трепери самичка на върха на слона.

Хейзъл докосна харпията по крака.

— Толкова съжалявам. Добре ли си.

Ела подаде глава изпод крилото си. Продължаваше да трепери. Както бе изгърбена, Пърси можа да види кървавата драскотина на гърба й, където Финий я бе ударил с косачката. Тя оправи перата си, изваждайки от тях боклуци.

— Мъничка Ела — ядосано каза тя, — мъничка и слабичка. Остава без канела. Само със сирене.

Франк погледна към улицата, където другите харпии бяха кацнали върху един явор и разкъсваха буритото на парченца.

— Ще ти вземем нещо друго — обеща той.

Пърси погледна към юфката. Осъзна, че Ела е различна дори за харпия. Но след като видя как я тормозят, бе сигурен в едно — че ще намери начин да й помогне.

— Ела — каза той, — искам да станем приятели. Ще ти намерим още храна, но…

— „Приятели“ — прекъсна го Ела, — десет сезона. От 1994 до 2004. — Тя погледна крадешком към Пърси, сетне се зазяпа в небето и започна да рецитира на облаците: На тримата големи потомък ще е той, що стигне ли шестнайсет, без да падне в бой… Шестнайсет. Ти си на шестнайсет. Страница шестнайсет от „Майсторлъкът на френската кухня“. Съставки: бекон, масло…

Ушите на Пърси започнаха да бучат. Почувства се замаян, все едно се е гмурнал дълбоко под вода и отново е излязъл.

— Ела… какво каза преди малко?

— Бекон. — Тя хвана една капка дъжд от въздуха. — Масло.

— Не, преди това. Тези стихове… познавам ги.

Хейзъл, която стоеше до него, потръпна.

— Звучат познати като… знам ли… като пророчество — предположи тя. — Може би е нещо, което си чул от Финий.

При споменаването на това име Ела изкудкудяка уплашено и отлетя.

— Чакай! — извика й Хейзъл. — Не исках… богове, колко съм глупава.

— Всичко е наред — успокои я Франк. — Виж!

Ела не летеше толкова бързо. Тя стигна до върха на триетажна сграда от червени тухли и се скри зад покрива й. Едно червено перо падна на улицата.

— Дали гнездото й не е там? — Франк сви очи, за да разчете надписа на сградата. — В библиотека „Мултома“?

Пърси кимна.

— Да видим дали е отворена!

Те се затичаха по улицата и влязоха в преддверието.

Библиотеките не бяха любимото място на Пърси. Той страдаше от дислексия и поради това срещаше трудности дори при разчитането на пътни знаци. Цяла сграда, пълна с книги? Това му звучеше като китайско мъчение или вадене на зъб.

Докато минаваха през преддверието, Пърси се сети, че Анабет щеше да хареса това място. То бе широко и добре осветено, с големи прозорци. Книги и архитектура. Това определено беше в стила й…

Той замръзна.

— Пърси? — попита Франк. — Какво не е наред?

Пърси отчаяно се опита да се концентрира. Откъде бяха дошли тези мисли? Книги, архитектура… Анабет веднъж го бе отвела в библиотеката у дома в…

Споменът избледня. Пърси удари с юмрук по един рафт с книги.

— Пърси? — нежно го повика Хейзъл.

Бе толкова ядосан от това, че не може да си спомни, че му идеше да удари още някой рафт. Загрижеността на приятелите му обаче го върна в настоящето.

— Аз… всичко е наред — излъга той. — За момент ми се зави свят. Нека стигнем до покрива.

Отне им известно време, но най-накрая откриха вито стълбище, което водеше към покрива. На върха му имаше врата с аларма на дръжката, но някой я бе отворил и подпрял с един от томовете на „Война и мир“.

Отвън харпията Ела се бе свила в гнездо от книги, под саморъчно направен картонен заслон.

Пърси и приятелите му бавно приближиха. Стараеха се да не я уплашат. Ела не им обръщаше внимание. Тя започна да рови в перата си и да си мърмори под нос, сякаш репетираше за театрална постановка.

Пърси приближи на около метър и половина и коленичи.

— Здравей. Извинявай, че те уплашихме. Виж, нямам много храна, но…

Той извади малко от тофуто с вкус на говеждо от джоба си. Ела се спусна и веднага го грабна, след което се прибра обратно в гнездото си. Подуши го, но въздъхна и го хвърли настрана.

— Не е от тази маса. Ела не може да го яде. Жалко. Тофуто е полезно за харпии.

— Не е от… оф, да — спомни си Пърси. — Част от проклятието. Можеш да ядеш само неговата храна.

— Трябва да има начин! — обади се Хейзъл.

— Фотосинтеза — промърмори Ела. — Съществително. Биология. Синтез на сложни органични материали. Бяха добри времена, бяха лоши времена; време на мъдрост, време на глупост…

— Какво приказва? — прошепна Франк.

Пърси се загледа в купчините книги около нея. Всички изглеждаха стари и пожълтели. Някои имаха цени, написани с маркер по кориците, сякаш библиотеката се е отървала от тях на разпродажба.

— Цитира книги — предположи Пърси.

— „Алманах на земеделеца от 1965 година“ — каза Ела. — Започнах да отглеждам животни на двайсет и шести януари…

— Ела — прекъсна я Пърси, — всички тези книги ли си чела?

Тя премигна.

— Не само. Повече. Отдолу. Думи. Думите успокояват Ела. Думи, думи, думи.

Пърси взе една книга напосоки — измачкан екземпляр от историята на конните надбягвания.

— Ела, помниш ли, ъъ, третия параграф от страница шейсет и втора?

— Секретариат — незабавно отвърна Ела. — Залог три към две. През 1973 година на дербито в Кентъки завършва с време от една минута, петдесет и девет секунди и пет десети. Рекорд на пистата!

Пърси затвори книгата. Ръцете му трепереха.

— Дума по дума…

— Това е невероятно — каза Хейзъл.

— Една гениална кокошка — съгласи се Франк.

Но Пърси се почувства зле. Внезапно осъзна защо Финий може да иска да плени Ела. Не заради одраскването. Спомни си какво му бе изрецитирала за сина на върховен бог. Беше сигурен, че онова пророчество е за него.

— Ела — каза й той, — ще намерим начин да развалим проклятието. Това ще ти хареса ли?

— „Невъзможно е“^[1] — каза тя, — записан на английски от Пери Комо през 1970 година.

— Нищо не е невъзможно — отговори Пърси, — виж сега, трябва да кажа името му. Не бива да бягаш. Ще те спасим от проклятието. Просто трябва да открием начин да победим… Финий.

Зачака да види дали тя ще избяга, но харпията просто поклати глава.

— Неее! Не и Финий. Ела е бърза, прекалено бърза за него. Но той иска да я окове. Да нарани Ела.

Опита се да стигне драскотината на гърба си.

— Франк — каза Пърси, — имаш ли нещо за първа помощ?

— Естествено. — Франк извади термос с нектар и обясни лековитите му способности на Ела. Когато приближи, тя се отдръпна и понечи да изпищи. Сетне Хейзъл се пробва. Ела я остави да полее с малко нектар гърба й. Раната започна да се затваря.

— Виждаш ли? — усмихна се Хейзъл. — Сега е по-добре.

— Финий е лош — настоя Ела. — Като косачките и сиренето.

— Абсолютно — съгласи се Пърси, — но ние няма да му позволим да те нарани отново. Трябва да разберем как да го измамим обаче. Вие, харпиите, сигурно го познавате по-добре от всеки друг. Няма ли някой трик, с който да го преметнем?

— Нее — отговори Ела. — С трик можеш да преметнеш само малко дете. Или куче. „Петдесет трика за вашето куче“ от Софи Колинс, номер 6-3-6…

— Добре, Ела — Хейзъл й говореше успокоително като на подплашен кон. — Финий никакви слабости ли няма?

— Сляп. Той е сляп.

Франк вдигна очи, но Хейзъл продължи търпеливо.

— Точно така. Нещо друго?

— Шанс — каза тя, — игри на шанса. Две към едно. Лош залог. Играй или се махай.

Духът на Пърси се повдигна.

— Играе хазарт?

— Финий вижда големи неща. Съдбата. Пророчествата. Боговете. Но не и малките, случайните неща. Те го вълнуват. И е сляп.

Франк потърка брадичката си.

— Някаква идея какво означава всичко това?

Пърси гледаше как харпията оправя дрехата си, направена от торба. Стана му много мъчно за нея, но и осъзна колко умна е тя.

— Мисля, че я разбирам — каза той. — Финий вижда бъдещето и знае много важни събития. Но не вижда малките неща, които стават случайно. Като игрите на късмета. Това прави хазарта вълнуващ за него. Ако можем да го изкушим да се обзаложи…

Хейзъл кимна бавно.

— Имаш предвид, че ако загуби, ще ни каже къде е окован Танатос. Но какво залагаме ние? А и на какво можем да играем?

— Нещо простичко с голям залог — каза Пърси. — Два избора. В единия случай живееш, в другия умираш. А цената трябва да е нещо, което Финий иска… имам предвид освен Ела. Нея не я залагаме.

— Зрение — промърмори Ела. — Зрението е добро за слепците. Но Гея не лекува Финий. Иска го сляп. Зависим от нея. Мхмм…

Франк и Пърси се спогледаха.

— Кръвта на горгоната — казаха те едновременно.

— Какво? — попита Хейзъл.

Франк извади двата керамични съда, които бе извадил от Малък Тибър.

— Ела е гений — каза той, — освен ако не умрем.

— Не се безпокой — заяви Пърси, — имам план.