Рик Риърдън
Синът на Нептун (51)

L. Пърси

Те несъмнено бяха най-странното подкрепление в историята на римската армия. Хейзъл бе яхнала Арион. Жребецът бе починал достатъчно, за да издържи теглото на едно момиче, движейки се с нормална конска скорост, макар да не спираше да ругае уморените си копита по пътя надолу.

Франк се бе превърнал в белоглав орел — което според Пърси не бе никак честно — и кръжеше над тях. Тайсън тичаше надолу по хълма, размахваше бойната си тояга и крещеше:

— Лоши малки понита! Ууу!

Ела пърхаше около него и рецитираше факти от „Алманах на стария земеделец“.

Що се отнася до Пърси — той бе яхнал Госпожа О’Лиъри и се бе насочил към битката. Адската хрътка теглеше и колесница, пълна с оръжия и доспехи от имперско злато, които тракаха зад нея.

Орелът на дванайсетия легион се издигаше над тях.

Минаха по периферията на лагера и пресякоха най-северния мост над река Малък Тибър, като навлязоха в Полята на Марс от западната им част. Орда циклопи бе обкръжила лагерниците от петата кохорта, които се опитваха просто да задържат щитовете си в ръце и да оцелеят.

Когато видя, че са изпаднали в беда, Пърси побесня. Това бяха хлапетата, които го приютиха, когато никой друг не го искаше. Те бяха семейството му.

Той извика:

— За петата кохорта! — и нападна най-близкия циклоп. Последното нещо, което бедното чудовище видя, бяха зъбите на Госпожа О’Лиъри.

След като циклопът се разпадна и, слава на Танатос, повече не се възстанови, Пърси скочи от адската хрътка и започна да сече другите чудовища. Тайсън се втурна към предводителката на циклопите, Мама Гаскет, чиято метална рокля бе оплескана с кал и отрупана с върховете на счупени копия.

— Кой си ти? — ахна тя, когато видя Тайсън.

Тайсън я удари по главата с такава сила, че тя описа пълен кръг във въздуха и падна по задник.

— Лоша госпожа циклоп! — кресна той. — Генерал Тайсън ти нарежда да се махаш!

Той я удари отново и Мама Гаскет се разпадна на прах.

В същото време Хейзъл нападаше от гърба на Арион, а нейната спата поваляше циклопите един след друг, докато Франк ги ослепяваше с острите си нокти.

Щом всички циклопи в радиус от петдесет метра бяха превърнати в пепел, Франк се приземи пред войниците и се превърна в човек. Крепостната корона и медалът на центурион блестяха на зимното му яке.

— Пета кохорта! — извика той. — Вземете оръжия от имперско злато!

 

Лагерниците бързо се възстановиха от шока и буквално обраха колесницата. Пърси им раздаде оръжията с почти светкавична скорост.

— Хайде, хайде! — започна да вика Дакота, лудешки ухилен, докато отпиваше малко от любимия си „Куул-ейд“. — Нашите другари имат нужда от помощ!

Скоро петата кохорта се снабди с нови оръжия, шлемове и щитове. Те не бяха съвсем еднакви. Всъщност легионерите изглеждаха така, сякаш са пазарували от разпродажба при цар Мидас. Но внезапно се бяха превърнали в най-могъщата кохорта в легиона.

— Следвайте орела! — извика Франк. — Напред!

Лагерниците извикаха окуражени. Когато Пърси и Госпожа О’Лиъри се спуснаха напред, цялата кохорта ги последва — четирийсет облечени в злато воини, които изглеждаха жадни за кръв. Първо нападнаха стадо диви кентаври, които бяха притиснали третата кохорта. Когато видяха орела, затруднените легионери завикаха бясно и се спуснаха към противниците си с нова сила.

Кентаврите нямаха шанс. Двете кохорти ги смачкаха като преса. Скоро от врага бяха останали само купчинки прах, самотни рога и копита. Пърси се надяваше, че Хирон няма да се сърди, но тези кентаври не бяха като приятелите му. Те принадлежаха към някаква различна порода и трябваше да бъдат унищожени.

— Оформете боен строй! — извикаха центурионите.

Двете кохорти се обединиха. Военното им обучение взе връх. Щитовете се сключиха един с друг и войниците тръгнаха към земеродните.

Франк извика:

— Вдигнете копията! — и легионерите образуваха гора от копия. После добави: — Огън! — и римляните изстреляха оръжията си към шесторъките чудовища.

След това лагерниците извадиха мечове и се спуснаха към центъра на битката.

В основата на акведукта първата и втората кохорта се опитваха да обкръжат Полибот, но без успех. Оцелелите земеродни ги целеха с камъни и пръст. Отвратителните карпои, подобни на бебета пирани, тичаха из високата трева и събаряха случайни лагерници, издърпвайки ги от бойния строй. Самият гигант пускаше базилиски от косата си. Всеки път, когато някоя от змиите паднеше на земята, римляните изпадаха в паника и бягаха. По разпадащите им се щитове и димящи шлемове личеше, че са разбрали по трудния начин за това колко силни са отровата и пламъците на базилиските.

Рейна летеше над гиганта и го нападаше с копието си всеки път, когато той се обърнеше към пешаците. Червеният й плащ плющеше на вятъра. Златната й броня блестеше. Полибот се опитваше да я удари с тризъбеца си или да я оплете в мрежата си, но Сципио бе почти толкова пъргав, колкото и Арион.

Тогава Рейна забеляза как петата кохорта идва на помощ и носи орела. Беше толкова смаяна, че гигантът едва не я събори на земята, но Сципио избегна удара му. Рейна срещна погледа на Пърси и се усмихна широко:

— Римляни! — екна гласът й над бойното поле. — Сберете се под орела!

Герои и чудовища се обърнаха и ахнаха, когато видяха Пърси, яхнал адската си хрътка.

— Какво е това? — попита Полибот. — Какво става?

Пърси почувства прилив на сила от символа на легиона. Той надигна орела и изкрещя:

— Дванайсети легион Фулмината!

Гръм разтърси долината. Орелът блесна в ослепителна светлина и хиляди светкавици изригнаха от крилете му като клони от короната на огромно дърво. Те се спуснаха към най-близките чудовища и пропуснаха римските легионери.

Когато мълниите угаснаха, първата и втората кохорта бяха изправени срещу един изненадан гигант и няколкостотин купчинки пепел. Централната редица на врага вече не съществуваше.

Изражението на Октавиан бе безценно. Той погледна Пърси смаян, а после по физиономията му се изписа ярост. След това, когато собствените му войници започнаха да викат одобрително, нямаше избор, освен да се присъедини към скандиранията: „Рим! Рим!“.

Гигантът Полибот отстъпи назад, внезапно почувствал несигурност. Пърси обаче знаеше, че битката далеч не е свършила. Четвъртата кохорта все още бе обкръжена от циклопи. Дори слонът Ханибал се затрудняваше срещу толкова много чудовища. Черната му кевларена броня бе начупена така зле, че от надписа „слон“ бе останало само „он“.

Ветераните и ларите на източния фронт бяха принудени да отстъпят към града. Обсадната кула на чудовищата продължаваше да бълва зелени огнени топки към улиците. Горгоните се бяха справили с гигантските орли и сега летяха необезпокоявани към оцелелите кентаври и земеродни в опит да ги окуражат.

— Не отстъпвайте — зави Стейно — и ще получите безплатни подаръци!

Полибот изръмжа и тръсна глава. Дузина базилиски паднаха на земята, отравяйки тревата с докосването си.

— Мислиш ли, че това променя нещо, Пърси Джаксън! Аз съм неунищожим! Ела ми, сине на Нептун. Ще те прекърша като вейка!

Пърси слезе от кучето и подаде орела на Дакота.

— Ти си старшият центурион на кохортата. Погрижи се за това.

Дакота премигна, след това изпъна гордо рамене. Изхвърли безалкохолното си и взе орела.

— За мен е чест.

— Франк, Хейзъл, Тайсън — каза Пърси. — Помогнете на четвъртата кохорта. Гигантът е мой.

Той вдигна Въртоп, но преди да успее да нападне, по северните хълмове проехтяха бойни рогове. Още една армия се появи на могилата — стотици воини в сивочерни камуфлажни дрехи, въоръжени с копия и щитове. Сред тях имаше дузина бойни мотокари, а заострените им зъбци блестяха на светлината на залеза. В арбалетите им бяха заредени огнени стрели.

— Амазонки — отбеляза Франк. — Страхотно.

— Виждате ли? — изсмя се Полибот. — Подкрепленията ни пристигнаха. Рим ще рухне днес!

Амазонките наведоха копия и се спуснаха по хълма, следвани от ужасните си мотокари. Армията на гиганта зарева одобрително, докато жените воини не смениха рязко посоката на атаката си и не нападнаха източния фланг на чудовищата.

— Напред, амазонки! — На най-големия мотокар стоеше момиче, което напомняше на по-възрастна Рейна. Беше облечена с черни доспехи, а на кръста й блестеше златен пояс.

— Царица Хила! — възкликна Хейзъл. — Тя е жива!

— Помогнете на сестра ми! — извика царицата на амазонките. — Унищожете чудовищата!

— Унищожете! — повториха воините й. И техният вик отекна из долината.

Рейна насочи пегаса си към Пърси. Очите й блестяха, а изражението й бе красноречиво: „Бих те прегърнала тук и сега“.

Тя извика:

— Римляни! В атака!

На бойното поле настана пълен хаос. Римляните и амазонките затвориха капана около враговете си като същински Порти на Смъртта.

Но Пърси имаше една-единствена цел. Той посочи гиганта.

— Ти и аз. До смърт.

Срещнаха се на акведукта, който някакси бе оцелял по време на битката. Полибот поправи тази грешка. Тризъбецът му размаза най-близката тухлена арка и отприщи малък водопад.

— Да те видим тогава, сине на Нептун — подигра го Полибот. — Подчинява ли ти се водата? Лекува ли те? Аз съм роден да се справя с Нептун.

Гигантът потопи ръката си във водата. Течението мина през пръстите му и течността позеленя. Той я метна към Пърси, който инстинктивно я блокира с волята си. Капките опръскаха земята пред него. Тревата се сгърчи и започна да пуши с неприятно съскане.

— Докосването ми превръща водата в отрова — изръмжа Полибот. — Нека проверим какво ще направи с кръвта ти.

Той хвърли мрежата си към Пърси, но момчето се претърколи настрана и отклони водопада право към лицето на гиганта, така че да го заслепи. Той нападна и заби Въртоп в търбуха на чудовището, след което отскочи настрана и остави гиганта да вие от болка.

Ударът щеше да убие всяко друго същество, но Полибот само залитна и погледна към златния Икор — кръвта на безсмъртните, — който потече от раната.

Тя вече се затваряше.

— Добър опит, геройче — изсъска той, — но аз все пак ще те убия.

— Първо ще трябва да ме хванеш — отвърна Пърси.

После се обърна и побягна към града.

— Какво? — Гигантът не вярваше на очите си. — Бягаш ли, страхливецо! Остани и се бий!

Но Пърси нямаше никакво намерение да прави това. Знаеше, че не може да убие Полибот сам. Но имаше план.

Мина покрай Госпожа О’Лиъри, която го погледна любопитно, докато дъвчеше една горгона.

— Добре съм! — извика й Пърси, докато мина тичешком покрай нея, следван от гиганта, който му обещаваше бавна и ужасна смърт. Прескочи един горящ скорпион и се наведе, когато Ханибал захвърли някакъв циклоп на пътя му. С крайчеца на окото си видя как Тайсън скача върху шесторък земероден, превръщайки го в нещо, което напомняше гофрета. Ела пърхаше циклопа, отбягвайки стрелите, и даваше мъдри съвети:

— Удари го между краката. Там ги боли много!

БУМ!

— Това имах предвид, Тайсън. Видя ли, че са много чувствителни?

— Нуждае ли се Пърси от помощ? — извика Тайсън.

— Всичко е под контрол!

— УМРИИИИ! — изрева Полибот, който приближаваше момчето с гигантски крачки.

От разстояние Пърси видя също как Хейзъл и Арион препускат из бойното поле, посичайки кентаври и карпои. Един от духовете на зърното им обеща просо, но конят го стъпка на зрънчо. Царица Хила и Рейна се бяха обединили. Заедно мотокарът и пегасът разпръскваха призрачните воини. Франк се превърна в слон и започна да тъпче циклопите, а Дакота бе издигнал златния орел високо и обсипваше със светкавици всяко чудовище, което се осмелеше да нападне петата кохорта.

Всичко това бе страхотно, но Пърси имаше нужда от божествена помощ. Той се обърна назад и видя, че гигантът е буквално на една ръка разстояние. За да си спечели малко време, Пърси мина под една от колоните на акведукта. Гигантът замахна с тризъбеца си. Когато колоната падна, Пърси използва бликналата вода, за да събори няколко тона камъни върху главата на чудовището. Сетне се затича към границите на града.

— Терминус! — извика той.

Най-близката статуя на бога бе на около двайсетина метра. Каменните й очи се отвориха, когато видя как Пърси тича към нея.

— Неприемливо, напълно неприемливо! — извика божеството — сградите горят, а навън има нашественици! Изгони ги, Пърси Джаксън!

— Опитвам се — каза той, — но има един гигант, Полибот.

— Знам. Един момент! — внезапно Терминус затвори очи, сякаш се концентрираше. Един зелен снаряд мина над него и внезапно изчезна.

— Не мога да спра всички бомби — оплака се Терминус. — Защо не атакуват по-бавно като цивилизовани хора? Аз все пак съм само един бог.

— Помогни ми да убия гиганта — каза Пърси — и всичко това ще свърши. Заедно герой и бог могат да убият гигант.

— Аз пазя границите — тросна се Терминус, — не се занимавам с гиганти. Не ми плащат достатъчно за това.

— Хайде бе, Терминус! — Пърси пристъпи към него и богът се разкрещя.

— Спри на място, млади човече! Не може да се внасят оръжия зад померия!

— Атакуват ни! — възрази Пърси.

— Пет пари не давам. Правилата са си правила. Когато правилата не се спазват, ставам много, ама много ядосан.

— На това разчитам — усмихна се Пърси и побягна обратно към гиганта. — Хей, грознико!

— Гррррр! — Полибот изскочи от руините на акведукта. От него все още капеше вода, а в краката му се бе образувало димящо тресавище. — Ще умреш… бавно — обеща гигантът и надигна тризъбеца си, който вече бе покрит със зеленикава отрова.

Около тях битката бе приключила. Последните чудовища се разпаднаха, а приятелите на Пърси се събраха, оформяйки кръг около опонента му.

— Ще те пленя, Пърси Джаксън — изсъска Полибот, — ще те изтезавам в дълбините на морето. Всеки ден водата ще те лекува и всеки ден смъртта ти ще приближава.

— Звучи много яко — отговори Пърси, — но предпочитам просто да те убия.

Полибот изрева гневно и поклати глава. Нови базилиски полетяха от косата му.

— Назад! — извика предупредително Франк.

Легионерите изпаднаха в паника. Хейзъл насочи Арион така, че успя да застане между лагерниците и изчадията. Франк смени формата си — превърна се в нещо малко и космато. Невестулка?! Пърси помисли, че приятелят му е полудял от тревога, но когато той нападна базилиските, те изпаднаха в паника и заотстъпваха безредно. Момчето ги подгони.

Полибот вдигна тризъбеца си и се затича към Пърси. Когато гигантът стигна померия, Пърси отскочи настрана като матадор и гигантът навлезе в границите на града.

— ТОВА Е! — разкрещя се отново Терминус. — ТОВА МИНА ВСЯКАКВИ ГРАНИЦИ!

Полибот се намръщи, очевидно объркан от това, че го ругае някаква статуя.

— Какво си ти, бе? — изръмжа той. — Я да млъкваш. — Гигантът събори статуята и тръгна към Пърси.

— СЕГА ВЕЧЕ СЪМ МНОГО ЯДОСАН! — изврещя Терминус, все едно го колят. — Започвам да те душа! Чувстваш ли това, гадино?! Това са ръцете ми около дебелия ти врат! Идвай тук, за да ти ударя една главичка…

— ОМРЪЗНА МИ ОТ КРЯСЪЦИТЕ ТИ! — Гигантът стъпи върху статуята и я счупи на три части: пиедестал, тяло и глава.

— КАК МОЖА?! — кресна главата на Терминус. — Пърси Джаксън, имаме сделка! Нека убием този гамен!

Гигантът се разсмя така гръмко, че не усети атаката на Пърси, докато не стана прекалено късно. Момчето скочи, стъпи на коляното му и заби Въртоп в една цепнатина на нагръдника на гиганта. Божественият бронз потъна до дръжката в гърдите му. Полибот се олюля назад, спъна се в пиедестала на Терминус и падна на земята.

Докато той се опитваше да се изправи и се мъчеше да извади меча от гърдите си, Пърси вдигна главата на статуята.

— Не можеш да спечелиш! — изпъшка гигантът. — Не можеш да ме победиш сам!

— Само дето не съм сам! — Пърси вдигна каменната глава пред лицето на чудовището. — Запознай се с моя приятел Терминус, бога на Границите.

Полибот осъзна твърде късно какво се случва. Пърси заби божествената глава право в носа на гиганта и той се разпадна на димяща купчина водорасли, змийска кожа и отровна тиня.

Пърси залитна назад напълно изтощен.

— Ха! — обади се главата на Терминус. — Това ще го научи да спазва правилата на Рим.

За миг настана пълна тишина. Над бойното поле се чуваше само пукането на няколко неизгасени пожара и истеричните писъци на бягащи чудовища.

Около Пърси стоеше кръг от изморени римляни и амазонки. Тайсън, Ела и Госпожа О’Лиъри също бяха там. Франк и Хейзъл му се усмихваха, изпълнени с гордост. Арион разсеяно дъвчеше един златен щит.

А после римляните започнаха да скандират.

— Пърси! Пърси!

Обкръжиха го. Преди да разбере какво стана, го вдигнаха на щит. А скандиранията се промениха:

— Претор! Претор!

Сред скандиращите бе и Рейна, която стисна ръката на Пърси и го поздрави за стореното. А после римляните го отнесоха отвъд границата на померия, внимателно избягвайки територията на Терминус, и го отведоха обратно у дома.

В лагер „Юпитер“.