Рик Риърдън
Синът на Нептун (36)

XXXV. Франк

Един поглед през прозореца бе достатъчен на Франк, за да разбере, че са загазили. В края на двора лестригонските великани зареждаха бронзовите заряди. Кожата им блестеше в червено. Рошавата им коса, татуировките и ноктите не изглеждаха по-привлекателно на дневна светлина.

Някои от тях носеха копия и тежки тояги. Други пък носеха сърфове и изглеждаха така, сякаш са сбъркали купона. Всички обаче бяха в добро настроение — пляскаха с ръце, връзваха лигавници около вратовете си, размахваха вили и ножове. Един от людоедите бе запалил преносима скара и танцуваше, а на престилката, която бе облякъл, имаше надпис: „Целунете готвача“.

Картинката щеше да е почти забавна, ако Франк не знаеше, че основното ястие е той самият.

— Пратих приятелите ти на тавана — каза баба му. — Можеш да отидеш при тях, когато приключим.

— На тавана? — обърна се Франк. — Но нали ми казваше никога да не ходя там.

— Понеже там държа оръжията, глупаче. Нима смяташ, че това е първият път, в който чудовища нападат семейството ни?

— Оръжия — изръмжа Франк, — супер. Досега не съм пипвал оръжие.

— Това сарказъм ли беше, Фай Занг? — Ноздрите на баба му се разшириха.

— Да, бабо.

— Браво! Значи още има надежда за теб. А сега седни. Трябва да закусиш.

И тя махна с ръка към нощното шкафче. Там имаше чаша портокалов сок и чиния с пържени яйца и филийски с бекон. Любимата закуска на Франк. Въпреки всички неприятности той почувства, че е гладен, и погледна удивено баба си:

— Ти ли…

— Дали съм ти приготвила закуската? Всевишни Буда, не, разбира се! Не е и слугинята. За нея е опасно да е тук сега. Гаджето ти Хейзъл я приготви. Донесе ти завивката и възглавницата и ти остави чисти дрехи в спалнята. Което ми напомня да ти кажа, че е редно да се изкъпеш. Миришеш като кон.

Франк отвори и затвори уста като риба на сухо. Не можеше да каже нищо. Хейзъл бе направила всичко това за него? Мислеше, че Сивия окончателно ги е разделил с появата си снощи.

— Ами… ние… не сме…

— Гаджета? — отвърна баба му. — Ами, станете тогава! Не я изпускай, моето момче. Трябва ти силна жена, за да те гледа, ако не си забелязал. А сега — на работа.

Франк закусваше, докато баба му изнасяше кратка военна лекция. На дневна светлина кожата й изглеждаше толкова бледа, че вените й сякаш сияеха. Дишането й звучеше като мачкането на хартиена торба. И все пак, гласът й бе спокоен и властен.

— Искат да те сготвят и изядат — каза тя с презрение. — Това е отвратително. Вкусът ти би бил ужасно неприятен.

— Благодаря ти, бабо.

— Няма защо — кимна разсеяно тя, — но признавам, че бях някак доволна, когато ми казаха, че ще се върнеш. Щеше ми се да те видя още веднъж, макар да си мръсен и да имаш нужда от подстрижка. Така ли излагаш семейството ни?

— Бях малко зает, бабо.

— И както винаги имаш готово оправдание. Така или иначе, приятелите ти отдавна се наспаха и нахраниха. Сега гледат оръжията на тавана. Казах им, че скоро ще се присъединиш към тях, но истината е, че великаните са прекалено много. Трябва да обсъдим твоето бягство. Виж чекмеджето на нощното ми шкафче.

Франк отвори чекмеджето и извади запечатан плик.

— Знаеш ли летището в края на парка? — попита баба му. — Можеш ли да го намериш?

Франк кимна, без да казва нищо. Беше на около пет километра на север, по основния път през каньона. Баба му го водеше там понякога, когато получаваше специални пратки от Китай.

— Там има пилот, който е готов да литне във всеки един момент — обясни баба му. — Стар приятел на семейството. В този плик има писмо за него. Написала съм му да те отведе на север.

— Но…

— Не спори с мен! — прекъсна го тя. — Марс ме посещаваше последните няколко дни, за да ми прави компания. Разказа ми за подвига, който трябва да извършиш. Открий Смъртта и го освободи от ледения му затвор в Аляска. Така е редно.

— Но ако успея, ти ще умреш, бабе. Никога няма да те видя повече.

— Вярно — съгласи се баба му, — но аз ще умра, така или иначе. Вече съм много стара, мислех, че е очевидно. Твоят претор даде ли ти препоръчително писмо?

— Да, но…

— Браво. Покажи и него на пилота. Той е ветеран от легиона. И да има някакви колебания, тези препоръки ще го принудят да помогне, такъв е дългът му. Просто трябва да стигнеш летището.

Къщата се разтърси. Отвън избухна топка пламък, която освети цялата стая.

— Великаните стават нетърпеливи — каза баба му. — Трябва да побързаш. Що се отнася до силите ти, надявам се вече си наясно с тях.

— Ами…

Баба му прокле на мандарин.

— Богове, как може да си толкова глупаво момче? На нищо ли не ви учат в тоя лагер?

— Чакай! — и той й преразказа накратко разговора си с Марс от предишната нощ. Пред баба си обаче бе много по-притеснен.

— Дарът на Периклимен… той е син на Посейдон, искам да кажа на Нептун, искам да кажа… на морския бог — разпери ръце Франк.

Баба му кимна нервно.

— Внук. Бил е внук на Посейдон, а не син, но хайде, няма да се заяждам. Как успя да стигнеш до това заключение?

— Един пророк в Портланд спомена нещо за прапрадядо ми, Шен Лун. Каза, че бил обвинен за земетресението, унищожило Сан Франциско и стария лагер „Юпитер“ през 1906 година.

— Така.

— В лагера казват, че потомък на Нептун е причинил това нещастие. Нептун е богът на Земетресенията. Но аз не смятам, че дядо е виновен. Не земетресенията са нашата дарба.

— Наистина не са — съгласи се баба му. — И все пак го обвиниха. Като потомък на Нептун той не бе популярен и освен това дарбата му бе много по-странна от това да причинява земетресения. Освен това беше китаец. Дотогава китайче не бе твърдяло, че има римска кръв. Неприятно, но факт. Така го обвиниха и изгониха.

— Ако не е сторил нищо лошо, защо трябваше да се извинявам за него?

— Защото така е по-добре, отколкото да те убият заради произхода ти! — пламнаха бузите на баба му. — Не бях сигурна дали лагерът няма да те осъди, понеже си негов потомък. Не знаех, че римляните са загърбили предразсъдъците си.

Франк довърши закуската си. В училище и по улиците понякога му се бяха подигравали, задето е китаец, макар и рядко. Това обаче никога не се бе случвало в лагер „Юпитер“. Никой там не се бе заяждал за това, че е азиатец. На никой не му пукаше. Подиграваха му се за това, че е бавен и тромав, но за това, че е китаец… Не можеше да си представи как се е чувствал дядо му, обвинен в престъпление и прогонен от легиона за нещо, което не е извършил.

— А имаш ли поне предположение — попита баба му — за това каква може да е истинската ни дарба?

Франк си спомни старите приказки на майка си. Как Периклимен се биел като ято пчели. Как Син Гуо бил най-могъщият дракон на земята. Как майка му бе изскочила на двора, за да го спаси от мечката, сякаш бе прелетяла от тавана. Как бе излязла от гората, казвайки му, че е помогнала на Баба Меца с напътствия.

— Можеш да бъдеш всичко — каза Франк, — така ми каза тя.

— Най-после — изсумтя баба му. — И в твоята празна глава се роди мисъл. Сигурно се чувства много самотна. Но да, Фай Занг, майка ти не се опитваше просто да ти вдигне самочувствието. Каза ти самата истина.

— Но… — Още един взрив разтърси къщата. От тавана покапа боя като сняг. Франк бе толкова учуден от всичко, че почти не забеляза това. — Всичко?

— Не, естествено! — отговори баба му. — Става дума за живи същества и е хубаво да познаваш животното. Освен това най-добре се получава в екстремна ситуация. В битка, например. Защо си толкова изненадан, Фай? Никога не си се чувствал комфортно в тялото си. Така е с всички нас, които носим кръвта на Пилос. Дарбата се дава само веднъж на семейство смъртни. Ние сме уникални сред героите. Посейдон трябва да е бил в невероятно добро настроение, когато е благославял нашия предтеча. Или обратното — да е бил изключително кисел. Дарбата често се е превръщала в проклятие. Тя не можа да спаси майка ти…

От двора долетяха виковете на людоедите. Някой изрева:

— Занг! Занг!

— Хайде, глупаче — каза баба му. — Времето ни свърши.

— Но аз не зная как да използвам силата си. Никога не бих могъл…

— Можеш — настоя баба му. — Или ще я използваш, или ще погинеш, преди да си изпълнил завета на семейството си. Чух онова Пророчество на седмината, Фай. То не ми харесва. Седем е лошо число в Китай, числото на призраците. Но няма какво да сторим. Трябва да вървиш. Пирът на Фортуна е утре и нямаш много време да се мотаеш. А за мен не бери грижа. Ще умра, когато и както поискам. Нямам никакво намерение да се оставям на тези людоеди. Хайде!

Франк се обърна към вратата. Чувстваше как сърцето му става на каша, но се поклони.

— Благодаря ти, бабо — каза той. — Ще те накарам да се гордееш с мен.

Тя промърмори нещо под носа си. На Франк му се стори, че е казала:

„Вече го направи“.

Зяпна я объркан и изражението й незабавно се промени.

— Стига си ме гледал като пребозало теле! Върви да се изкъпеш! И се среши! Виждам те за последно, а косата ти е като гнездо, в което се е измътила кукувица!

Той приглади косата си и се поклони отново.

Когато хвърли последен поглед към баба си, тя се взираше през прозореца. Изглеждаше така, сякаш се чуди какво наказание да измисли за людоедите, нарушили спокойствието й.