Рик Риърдън
Синът на Нептун (39)

XXXVIII. Пърси

Пилотът каза, че не може да ги чака, и Пърси не му се сърдеше. Ако преживееха следващия ден, се надяваше да намери друг начин да се прибере у дома. С нещо различно от самолет. Каквото и да е то.

Трябваше да се чувства потиснат, след като бе попаднал в Аляска — родината на гиганта, при това откъснат от старите си приятели, тъкмо когато спомените му бяха започнали да се връщат. Видял бе как армията на Полибот се подготвя да нападне лагер „Юпитер“. Разбрал бе и че гигантите смятат да го използват за нещо като жертвоприношение, за да пробудят Гея. Освен това на следващата вечер бе Пирът на Фортуна. Задачата пред него, Франк и Хейзъл бе невъзможна, а дори да успееха, Смъртта можеше да отведе новите му приятели в Подземното царство.

Нищо хубаво не го очакваше.

Пърси обаче се чувстваше странно ободрен. Сънят с Тайсън го бе окуражил. Най-малкото, защото си бе спомнил, че има брат, с който са се борили рамо до рамо, празнували са победи, имали са хубави мигове в лагера на нечистокръвните. Спомнил си бе своя дом и това го мотивираше допълнително да успее. Бореше се за два лагера, за две семейства.

Юнона не бе взела паметта му просто така, вече го разбираше. Все още му идеше да я зашлеви по божественото лице, но вече разбираше причините й да действа така. Само заедно двата лагера имаха шанс срещу общия враг. Поотделно щяха да рухнат.

Имаше и други причини Пърси да иска да спаси лагер „Юпитер“. Все още не смееше да ги облече в думи, но бе видял бъдеще за себе си и Анабет, за каквото не бе дръзвал да мечтае преди.

Пърси разказа на Франк и Хейзъл за сънищата си, докато се возеха в такси, което хванаха в Анкоридж. Изглеждаха изнервени, но не и изненадани, когато научиха, че армията на гиганта е стигнала лагера. Франк обаче едва не се задави, когато научи за Тайсън.

— Имаш брат, който е циклоп?

— Да — отговори Пърси, — което го прави твой пра-пра-пра…

— Стига! — Франк запуши ушите си. — Не искам да слушам!

— Дано отведе Ела в лагера — каза Хейзъл. — Безпокоя се за нея.

Пърси кимна. Все още мислеше за думите от пророчеството, които харпията им бе казала — че синът на Нептун ще се удави, а знакът на Атина ще освети Рим.

Не бе сигурен какво означава първата част, но вече имаше идея за втората. Опита се обаче да не мисли за това. Първо трябваше да си извърши подвига.

Таксито зави по Магистрала 1. На Пърси тя му се стори като малка уличка, водеща на север. Беше станало късно, но слънцето още бе високо в небето.

— Не мога да повярвам колко се е променило това място — промърмори Хейзъл.

— Отдавна ли не си била тук, миличка? — попита шофьорът на таксито ухилен.

— От около седемдесет години — отвърна Хейзъл разсеяно.

Шофьорът спусна стъклената преграда между тях и себе си и повече не продума.

Според Хейзъл почти нямаше сграда, която да е останала същата, но за сметка на това пейзажът не се бе променил особено. Градът все още бе опасан от гъсти гори, а студените сиви води на залива Кук миеха пристанището на града на север. Планините Чугач се издигаха застрашително в далечината. Дори през юни върховете им бяха покрити със сняг.

Пърси никога преди не бе дишал толкова чист въздух. Самият град изглеждаше изхабен от времето — със затворени магазини, ръждясали коли и стари блокове покрай пътя и все пак беше красив. Езера и гори правеха гледката невероятна, а северното небе беше едновременно тюркоазено и златисто.

Освен това навсякъде имаше великани. Десетки светлосини мъже, всеки от които висок девет метра, се разхождаха из горите, ловяха риба в залива или се пързаляха по планината. Смъртните, изглежда, не ги забелязваха. Таксито мина покрай един от тях, който си миеше краката в езерото, но шофьорът не се паникьоса.

— Ъъъ… — Франк посочи към синьото същество.

— Хиперборейци — обясни Пърси, удивен, че си е спомнил названието им. — Северни великани. Бил съм се с тях, когато Кронос нападна Манхатън.

— Чакай — прекъсна го Франк. — Кой какво е нападнал?

— Дълга история. Но този тук изглежда… как да ти кажа. Миролюбив.

— Обикновено те са миролюбиви — съгласи се Хейзъл. — Сега си ги спомних. Има ги навсякъде в Аляска като мечките.

— Мечки? — повтори нервно Франк.

— Великаните са невидими за смъртните — поясни Хейзъл. — Никога не са ме безпокоили, макар че един от тях веднъж едва не ме настъпи по невнимание.

Това се стори доста обезпокоително на Пърси, но таксито си продължи по пътя. Никой от великаните не им обърна никакво внимание. Един от тях стоеше на разклонението на път „Северното сияние“ и те минаха между краката му. Хипербореецът бе прегърнал тотемен индиански кол, увит в кожи, и му тананикаше нещо като на бебе. Щеше да е почти сладко, ако великанът не бе голям колкото сграда.

Таксито навлезе в града и мина покрай няколко туристически магазина, които продаваха кожи, индиански рисунки и злато. Пърси се надяваше Хейзъл да остане спокойна и да не взриви бижутерийните щандове.

Когато шофьорът зави към морския бряг, Хейзъл потропа по стъкления разделител.

— Свали ни тук, ако обичаш.

Платиха на таксиджията и излязоха на Четвърта улица. Спрямо Ванкувър Анкоридж бе много малко градче и приличаше повече на университетски кампус. Хейзъл обаче го гледаше смаяна.

— Огромен е — заяви тя. — Тук някога бе хотел „Гичъл“. С мама прекарахме в него първата си седмица в Аляска. Преместили са и кметството. Някога беше ей там.

Тя ги преведе през няколко улици като в транс. Нямаха кой знае какъв план за действие, освен да намерят най-бързия път до глетчера Хъбърд. Но Пърси надуши нещо готвено наблизо. Наденички може би. Миризмата им го подсети, че не е ял нищо от закуската при баба Занг.

— Храна! — каза той. — Да вървим.

Намериха едно кафене на плажа. То гъмжеше от хора, но успяха да си намерят маса до прозореца и прегледаха менюто.

Франк извика от радост.

— Закуска двайсет и четири часа в денонощието!

— То вече е време за вечеря — подхвърли Пърси, макар това да не можеше да се прецени от гледката през прозореца. Слънцето бе толкова високо, че спокойно можеше да бъде и обяд.

— Обожавам закуската — заяви Франк. — Мога да закусвам три пъти на ден. Макар че храната тук едва ли е добра колкото тази на Хейзъл.

Тя го сръчка с лакът, но се усмихна.

Пърси се почувства щастлив, докато ги гледаше. Двамата определено трябваше да се съберат. Тази мисъл обаче го натъжи. Спомни си за Анабет и се замисли дали ще доживее деня, в който ще я види отново.

Мисли положително — каза си наум.

— Знаете ли — въздъхна той, — закуската си звучи супер.

И те поръчаха огромна порция яйца, палачинки и наденички от еленско месо, макар Франк да се разтревожи от мисълта, че яде елен.

— Не е много редно да ядем от Рудолф — каза той.

— Пич — отговори Пърси, — бих изял и Купидон, и Комета^[1]. Гладен съм като вълк.

Храната бе невероятна, а Пърси никога не бе виждал някой, който да яде по-бързо от Франк. Еленът нямаше никакъв шанс.

Между хапките палачинка с боровинково сладко Хейзъл нарисува крива линия и кръстче на салфетката си.

— Вижте какво мисля. Ние сме тук — посочи тя кръстчето, — това е Анкоридж.

— Напомня глава на чайка — подхвърли Пърси, — сякаш ние сме окото.

— Това е карта, Пърси — погледна го Хейзъл. — Анкоридж почти до залива Кук. Под нас има голям полуостров, в чийто край е старият ми дом, град Сюърд. — Тя нарисува още едно кръстче върху гърлото на чайката. — Това е най-близкият град до глетчера Хъбърд. Можем да стигнем до там по море, но ще отнеме страшно много време. С което не разполагаме.

Франк погълна и последните останки от Рудолф.

— Но да вървим пеш е опасно — напомни й той. — Гея е богинята на Земята.

Хейзъл кимна, но отвърна:

— За съжаление нямаме голям избор. Можехме да помолим пилота да ни откара, но самолетът му е прекалено голям за малкото летище в Сюърд. А ако наемем друг самолет…

— Хайде без повече самолети — прекъсна я Пърси, — моля ви.

Хейзъл махна с ръка.

— Спокойно. Оттук до Сюърд има влак. Надявам се довечера да го хванем. Пътят е само няколко часа. — Тя съедини двете кръстчета с пунктирана линия.

— Току-що обезглави чайката — отбеляза Пърси.

— Това е железопътната линия — въздъхна Хейзъл. — Вижте, когато стигнем Сюърд, трябва да тръгнем някъде натам.

Тя потупа долния край на салфетката.

— Там е глетчерът Хъбърд. Там е и Алкионей.

— Но нямаш представа за точното разстояние? — попита Франк.

Хейзъл се намръщи и поклати глава.

— Мисля, че може да се стигне само с лодка или самолет.

— С лодка — веднага каза Пърси.

— Хубаво — отвърна Хейзъл, — сигурно не е много далеч от Сюърд. Сега остава да стигнем до самия град.

Пърси погледна през прозореца. Имаха толкова много работа и само двайсет и четири часа, в които да я свършат. По това време утре започваше Пирът на Фортуна. Ако не освободяха Смъртта и не се върнеха в лагера дотогава, армията на гиганта щеше да нахлуе в долината. А римляните щяха да са основното ястие за пира.

Надолу по улицата имаше замръзнал черен плаж, гладък като стомана. Той стигаше до морето, но Пърси почувства океана различен от обичайното. Той бе могъщ както винаги, но студен, бавен и първичен. Боговете не владееха тези води, поне не и боговете, които Пърси познаваше.

Нептун нямаше да може да го защити. Пърси се замисли дали може да контролира вълните тук.

Дали няма да се удави, ако потъне под тях.

Един хиперборейски великан се зададе по улицата. Никой в кафенето не го забеляза. Великанът стъпи в залива, а ледът се напука под сандалите му. Той бръкна с две ръце във водата и извади косатка с една от тях. Очевидно не търсеше това, тъй като я метна обратно във водата и продължи да рови из вълните.

— Добре си хапнахме — отбеляза Франк. — Време е да се повозим на влакче.

Гарата не беше далеч. Стигнаха тъкмо навреме, за да купят последните билети. Когато се качиха във вагона, Пърси каза:

— Ей сега идвам — и се върна в гарата.

Сетне използва рестото си, за да се обади по платения телефон.

Дотогава не бе използвал такова нещо. Тези телефони му изглеждаха древни като касетите на Синатра, които Харон слушаше, или грамофонните плочи на майка му. Не беше сигурен колко монети ще глътне телефонът, дали ще има връзка, дори дали помни номера правилно.

Сали Джаксън — помисли си той. Това бе името на майка му. Имаше и доведен баща, Пол. Дали те не се тревожеха за него? Може би вече го бяха погребали. Доколкото можеше да прецени, беше изгубил седем месеца от живота си. Е, повечето от тях бяха от учебната година… но все пак.

Той вдигна слушалката и набра нюйоркски номер. Този на майка си.

Гласова поща. Трябваше да се досети. Сега в Ню Йорк трябваше да е към полунощ. Нямаше да познаят номера. Когато чу записания глас на Пол в слушалката, едва не се разплака.

— Мамо — каза той, — жив съм! Хера малко ме приспа, а после ми взе паметта, а след това… — гласът му потрепера. Как можеше да й обясни какво става?

— Както и да е, добре съм. Съжалявам. Трябва да свърша един подвиг… — Той направи гримаса. Не трябваше да казва това. Майка му знаеше за какви подвизи става дума и щеше да се притесни. — Ще се върна вкъщи. Обещавам. Обичам те.

Той върна слушалката на мястото й. Загледа се в телефона с надеждата, че той ще звънне отново. Кондукторът извика:

— Всички да се качват!

Пърси се затича. Стигна влака точно когато стълбите му се прибираха, сетне се покатери до вагона и седна на мястото си. Когато го видя, Хейзъл се намръщи.

— Добре ли си?

— Да — Гласът му прозвуча като грачене. — Просто… завъртях един телефон.

Тя и Франк явно го разбраха, защото не досаждаха с излишни въпроси.

Скоро потеглиха на юг, наблюдавайки сменящите се гледки през прозорците. Пърси се опита да мисли за подвига, но за хиперактивно хлапе като него влакът не бе идеалното място за концентрация.

А отвън се случваха невероятни неща. Белоглави орли се рееха в небето. Влакът минаваше през мостове и скали, където водопади се спускаха десетки метри надолу. Минаха покрай заснежени гори, огромни артилерийски оръдия (които се ползваха, за да предизвикват малки лавини — по този начин се предотвратяваха големите по думите на Хейзъл) и езера, така бистри, че отразяваха планините като огледала. Светът сякаш се оглеждаше в себе си.

През долчинките минаваха кафяви мечки. Хиперборейски великани се появяваха на най-невероятни места. Един се къпеше в езеро като във вана. Друг ползваше бор като клечка за зъби. Трети бе седнал в една пряспа и си играеше с два живи лоса като с играчки. Влакът бе пълен с туристи, които охкаха, ахкаха и снимаха природата, но Пърси ги съжали, задето не виждат великаните. Пропускаха някои наистина невероятни снимки.

В същото време Франк изучаваше карта на Аляска, която откри в джоба на седалката си. Намери глетчера Хъбърд, който не изглеждаше толкова близко до Сюърд, и съсредоточено прокара пръст по брега, смръщвайки вежди.

— Какво мислиш? — попита Пърси.

— Просто… обмислям възможности — отговори Франк.

Пърси не разбра какво има предвид и го остави на мира.

След около час започна да се отпуска. Купиха си горещ шоколад от минаваща количка. Седалките бяха топли и удобни и Пърси започна да се унася.

Тогава над тях премина сянка. Туристите започнаха да мърморят развълнувано и започнаха да правят снимки.

— Орел! — извика някой.

— Орел ли? — повтори друг.

— Огромен орел! — обади се трети.

— Няма никакъв орел! — възрази Франк.

Пърси погледна нагоре и видя създанието да минава отново. Бе видимо по-голямо от орел, с лъскаво черно тяло, като на лабрадор. Размахът на крилете му бе поне три метра.

— Ето още едно! — посочи Франк. — Доста са. Три, четири. Това не е на хубаво.

Съществата започнаха да кръжат над влака като лешояди. Туристите бяха очаровани, Пърси обаче не. Създанията имаха блестящи червени очи, остри клюнове и дълги, извити нокти.

Пърси посегна към химикалката в джоба си.

— Тези същества са ми познати отнякъде.

— Сиатъл — каза Хейзъл. — Амазонките имаха едно в клетка. Наричат се…

Преди тя да довърши, се случиха няколко неща. Аварийната спирачка удари и тримата полетяха напред. Туристите запищяха и започнаха да падат по пътеката.

Чудовищата се спуснаха надолу и разбиха стъкления покрив на вагона.

Влакът излезе от релси.