Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Героите на Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Son of Neptune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
Mummu (2016)

Издание:

Рик Риърдън. Синът на Нептун

Илюстрация на корицата: Джон Роко

Дизайн на корицата: Джоан Хил

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2013

ISBN 978-954-27-0710-3

 

Оригинално заглавие: The Son of Neptune

Text copyright © 2011 Rick Riordan

Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Literary Agency.

История

  1. — Добавяне

XIII. Пърси

Пърси спа като жертва на Медуза. Тоест като камък.

Не бе лягал в удобно, сигурно легло от… дори не можеше да си спомни откога. Въпреки безумния ден и милионите мисли, които го държаха буден, тялото му настояваше, че трябва да заспи. И когато заспа, естествено, започна да сънува. Той винаги сънуваше, но този път сънищата минаха през главата му като гледките от замъгленото стъкло на влак. Видя фавн с къдрава коса, облечен в парцаливи дрехи, да тича, сякаш се мъчи да го настигне.

— Нямам дребни! — извика Пърси.

— Моля? — попита фавнът. — Не, Пърси. Аз съм, Гроувър. Чакай ме! Скоро ще те намерим. Тайсън е близо или поне ние мислим, че е близо. Опитваме се да открием къде си.

— Какво? — не разбра Пърси, но фавнът изчезна в мъглата.

Тогава Анабет се появи зад него и протегна ръка.

— Слава на боговете! — извика тя. — Месеци и месеци не можехме да те видим! Добре ли си?

Пърси си спомни какво бе казала Юнона — че е прекарал цели месеци в дрямка, но сега вече е буден. Богинята го бе скрила нарочно. Но защо?

— Истинска ли си? — попита той Анабет. Искаше му се да го повярва. Сърцето го болеше така, сякаш Ханибал бе седнал на гърдите му.

Но лицето й се замъгли.

— Стой на едно място! — извика тя. — Така Тайсън ще те намери по-лесно! Стой където си! — И после изчезна.

Виденията се ускориха. Пърси видя огромен кораб на сух пристан. Работниците сглобяваха палубата, а човек с грееща факла прикачваше глава на бронзов дракон към носа.

Видя как богът на Войната пристъпва към него, стъпил в морската пяна.

Гледката се промени. Пърси стоеше на Полята на Марс и гледаше към хълма Бъркли. Златистата трева шумеше и сред нея се появи лице на спяща жена. Сенките и издатините оформяха чертите й. Очите й бяха затворени, но гласът й проехта в ума на Пърси: Значи ти си героят, който унищожи сина ми Кронос. Не ми изглеждаш страшен, Пърси Джаксън, но си ценен за мен. Ела на север. Запознай се с моя Алкионей. Юнона може да играе своите дребни игрички с гърците и римляните, но в крайна сметка ти ще бъдеш моя пионка. Ти ще доведеш боговете до пълно поражение.

Погледът на Пърси потъмня.

Озова се в команден щаб, подобен на този в лагера, но с размерите на театрална зала. Това бе принципия със стени от лед и смразяваща мъгла, която се носеше във въздуха. Скелети в римски брони и оръжия от имперско злато се търкаляха по пода. В края на стаята стоеше огромна сенчеста фигура. Кожата й блестеше в злато и сребро, сякаш бе автоматон, подобен на кучетата на Рейна. Зад него имаше колекция от смачкани емблеми, разпокъсани знамена и огромен златен орел върху жезъл от стомана.

Гласът на гиганта отекна в огромната зала:

— Това ще бъде забавно, сине на Нептун. Минаха еони, откакто за последно скърших полубог с такава сила. Чакам те на върха на леда.

Пърси се събуди треперещ. За момент не знаеше къде се намира, после си спомни. В лагер „Юпитер“, в казарма на петата кохорта. Остана легнал в леглото, взирайки се в тавана. Опита се да успокои сърцето си. Златен гигант се събуждаше, за да го „скърши“. Супер.

Но повече го изнервяше лицето на спящата жена от хълмовете. „Ще бъдеш моя пионка“ — бе казала тя. Пърси не беше голям фен на игрите върху дъска, но бе сигурен, че не е добре да си пионка. Най-малкото пионките ги вадеха от игра, при това доста често.

На всичкото отгоре дори хубавата част от съня му бе смущаваща. Търсеше го фавн на име Гроувър. Вероятно затова Дон бе усетил онази, как я нарече… емпатийна връзка. Някой на име Тайсън също го търсеше, а Анабет го бе предупредила да стои на едно място.

Той се изправи в леглото си. Съквартирантите му се подготвяха за новия ден, обличаха се или си миеха зъбите. Дакота се бе увил в дълъг червен плат — тога. Един от ларите му казваше къде да го затегне и захване.

— Време ли е за закуска? — попита Пърси.

Главата на Франк се подаде от кревата под неговия. Имаше торбички под очите, сякаш не бе спал добре.

— Бърза закуска. После има заседание на сената.

Главата на Дакота се заклещи в тогата и той залитна като призрак, изцапан с „Куул-ейд“.

— Ами — започна Пърси, — аз също ли трябва да съм облечен с чаршаф?

Франк изсумтя.

— Това е само за сенатори. Те са десет човека и се избират всяка година. Трябва да си изкарал пет години в лагера, за да може да те изберат.

— Защо тогава съм поканен на заседанието?

— Ами… заради подвига.

Франк звучеше обезпокоен, като че ли Пърси можеше да се откаже.

— Трябва да присъстваме по време на разговора. Аз, ти и Хейзъл… Е, ако не ти се ходи…

Франк вероятно не искаше да го кара да се чувства гузен, но Пърси усети как сърцето му прескача един удар. Беше му жал за момчето. Сигурно бе кошмарно да бъдеш обявен за син на бога на Войната пред целия лагер. Пък и как можеше Пърси да откаже на човек с лице като на бебе?

Франк бе натоварен със задача, която вероятно щеше да му коства живота. Беше изплашен. Нуждаеше се от помощта на Пърси. А и тримата бяха добър отбор, ако се съдеше по предната нощ. Франк и Хейзъл бяха добри хора, на които можеше да се има доверие. Приеха Пърси като семейство.

И все пак идеята за подвига не му харесваше. Особено предвид това, че заръката за него идваше от Марс. Да не говорим за сънищата.

— Ами аз… ъъъ… нека се оправя.

Той стана от леглото и се облече. През цялото време си мислеше за Анабет. Помощта идваше. Можеше да получи стария си живот обратно. Просто трябваше да остане на едно място.

На закуска Пърси усети как всички го зяпат и си шушнат разни неща: „Две божества в един ден…“, „… не се бие като римлянин“, „… вкара ми вода в носа…“.

Беше обаче твърде гладен, за да му пука. Той погълна няколко палачинки, яйца с бекон, вафли, ябълки и две-три чаши портокалов сок така, както Кронос бе погълнал децата си някога. Вероятно щеше да продължи да яде, ако Рейна не бе обявила, че сенатът се събира в града и хората в тоги трябва да тръгват.

— Хайде! — Хейзъл си играеше с един камък, подозрително напомнящ на рубин. Вителий се появи до тях, обвит от пурпурно сияние.

Bona fortuna[1], приятели! Виждам, че сте се запътили към заседание на сената. Помня онова, по време на което убиха Цезар. Кръвта напои робата му…

— Благодаря, Вителий — прекъсна го Франк, — но трябва да тръгваме.

Рейна и Октавиан поведоха сенаторите извън лагера. Металните хрътки Аурум и Аргентум избързваха напред и после се връщаха назад по пътя. Хейзъл, Франк и Пърси бяха най-отзад. Пърси забеляза, че Нико ди Анджело също е в групата, облечен в черна тога и потънал в разговор с Гуен, която изглеждаше леко бледа, но все пак невероятно добре предвид факта, че миналата вечер бе мъртва. Нико махна на Пърси, но след това отново потъна в разговора, което за него бе сигурен знак, че братът на Хейзъл го отбягва нарочно.

Дакота се препъна в лекьосаната си роба. Много от другите сенатори също имаха проблеми с това облекло, като ту го настъпваха, ту едвам го придържаха да не се свлече надолу от раменете им. Пърси бе невероятно щастлив от това, че носи най-обикновена червена риза и дънки.

— Как са могли римляните да се движат в тези неща? — попита той.

— Те са били само за празнични поводи — обясни Хейзъл. — Като костюмите. Предполагам, че древните римляни са ги мразели не по-малко от нас. Между другото, нали не носиш оръжие?

Ръката на Пърси се плъзна към джоба му, където винаги бе химикалката.

— Защо? Не трябва ли?

— Оръжията не са разрешени отвъд померия — каза тя.

— Отвъд какво?

— Померия — повтори Франк, — свещената граница на града. Вътре е нещо като света земя. Легионите не минават оттам. Оръжията не са разрешени. Това се прави, за да няма убийства в сената.

— Като това на Юлий Цезар ли? — попита Пърси.

Франк кимна.

— Не се притеснявай. Вече няколко месеца не е имало дори опит за убийство.

Пърси се надяваше, че другото момче се шегува.

Когато приближиха града, Пърси успя да оцени колко хубав е той всъщност. Златните куполи и керемидените покриви блестяха на слънцето. Орлови нокти и рози цъфтяха по градините. Централният площад бе постлан със сив и бял камък, украсен със статуи, фонтани и позлатени корони. В съседните квартали, край павирани улици, имаше наредени прясно боядисани къщи, магазини, кафенета, градинки. В далечината се издигаха колизеят и арената за конни надбягвания.

Пърси не забеляза, че са стигнали границата на града, докато сенаторите пред него не забавиха ход. Отстрани на пътя имаше бяла мраморна статуя на мъж в реален размер. Той бе мускулест, къдрокос, без ръце и със сърдито изражение, вероятно защото бе изкован само от кръста нагоре. Надолу бе просто голям мраморен блок.

— Един по един, ако обичате! — каза статуята. — И си пригответе личните документи.

Пърси се огледа наоколо. Преди не го бе забелязал, но сега видя, че редица подобни статуи обкръжаваха града, разположени на стотина метра една от друга. Сенаторите преминаха лесно — статуята преглеждаше татуировката на ръцете им и ги викаше по име.

— Гуендолин, сенатор от петата кохорта, добре; Нико ди Анджело, пратеник на Плутон, много добре; Рейна, претор, разбира се; Ханк, сенатор от третата кохорта — честити обувки, Ханк! О, кого имаме тук?

Хейзъл, Франк и Пърси бяха останали последни.

Терминус — каза Хейзъл, — това е Пърси Джаксън. Пърси, това е Терминус, богът на Границите.

— Новобранец, а? — попита богът. — Да, виждам табелката за пробацио. Ами хубаво. О, не, така няма да стане! Имаш оръжие в джоба си, извади го веднага!

Пърси не знаеше как Терминус го бе разбрал, но извади химикалката си.

— Доста опасно нещо — коментира Терминус. — Остави го на подноса, моля те. Чакай, къде ми е асистентът? Джулия?

Едно малко момиченце на около шест години се появи иззад основата на статуята. Беше облечена в розова рокля и носеше косата си вързана на две опашчици. На лицето й бе цъфнала дяволита усмивка, разкриваща два липсващи зъба.

— Джулия? — Терминус погледна зад себе си и Джулия хукна в обратната посока. — Къде се дяна това момиче?

Терминус погледна на другата страна и я забеляза, преди тя да може да се скрие. Момиченцето изписука щастливо.

— Ето те — каза статуята. — Застани отпред, моля ти се, и вземи подноса.

Джулия оправи роклята си, след което вдигна един поднос и го поднесе на Пърси. Върху него имаше няколко ножа, тирбушон, огромен контейнер с лосион за слънце и бутилка вода.

— Ще си вземеш оръжието на връщане — заяви Терминус. — Джулия ще го пази. Тя все пак е професионалист.

Момиченцето кимна.

— Про-фе-си-о-на-лист — изрече тя всяка сричка внимателно, като че се упражняваше.

Пърси погледна към Хейзъл и Франк, които приемаха случващото се за напълно нормално. Но той се притесняваше да остави смъртоносно оръжие в ръцете на малко дете.

— Проблемът е — каза той, — че химикалката се връща в джоба ми автоматично, дори ако я предам…

— Не бой се — увери го Терминус, — ще направя така, че химикалката ти да не мръдне оттук. Нали така, Джулия?

— Да, господин Терминус.

С нежелание Пърси остави химикалката на подноса.

— Сега, понеже си новичък, да ти кажа някои правила — каза Терминус. — В момента навлизаш в границите на града. Зад тях ще се държиш прилично. Ще правиш път на колесниците, когато вървиш по обществени пътища. Стигнеш ли до сената, сядаш отдясно. И там, виждаш ли накъде соча?

— Ъъ — каза Пърси, — вие нямате ръце?

Това явно бе болна тема за Терминус. Мраморното му лице посивя до тъмносиво.

— Гений. Е, господинчо, долу на форума… Джулия, посочи от мое име, ако обичаш…

Джулия послушно остави подноса на земята и посочи към главния площад:

— Има магазин със син навес — продължи Терминус. — Там продават всякакви стоки. Купи си един шивашки метър и нагласи крачолите си на два сантиметра и половина над глезена. Също така се подстрижи и загащи!

Хейзъл каза:

— Благодаря, Терминус. Трябва да тръгваме.

— Хубаво, вървете — сопна се богът, — но стойте от дясната страна на пътя. И онази скала там, не, Хейзъл, гледай накъде соча! Онази скала е прекалено близо до дървото. Преместете я два сантиметра наляво.

Хейзъл послушно изпълни това, което й наредиха, и после тримата продължиха по пътя си, макар че Терминус продължаваше да крещи разни заповеди, докато Джулия правеше кълбета напред и назад в тревата.

— Той винаги ли се държи така? — попита Пърси.

— Не — призна Хейзъл, — днес беше много мил. Обикновено е страшно досаден.

— Той обитава всеки граничен камък на града — каза Франк. — Последната защита, ако някой ни нападне.

— Терминус не е толкова лош — добави Хейзъл. — Само не го ядосвай, иначе ще те принуди да измериш всеки стрък трева в долината.

Пърси запомни това.

— А момиченцето? Джулия?

Хейзъл се ухили.

— Голяма е сладурана. Родителите й живеят в града. Хайде! Трябва да настигнем сенаторите.

Докато вървяха към форума, Пърси се смая от броя на хората в града. Младежи на възраст като за университет стояха край фонтана, а някои от тях махнаха на сенаторите. Един мъж на почти трийсет години стоеше на тезгяха на пекарна и флиртуваше с млада жена, която си купуваше кафе. По-възрастна двойка гледаше как дете в пелени и миниатюрна ризка на лагер „Юпитер“ гони няколко чайки. Търговци отваряха магазините си за деня, поставяйки табели на латински, с които рекламираха грънци, скъпоценности и билети за Хиподрума на половин цена.

— Всички тези хора полубогове ли са? — попита Пърси.

— Или са такива, или са произлезли от такива — каза Хейзъл. — Както казах, това е добро място да се образоваш или да отгледаш семейство, без да се притесняваш от ежедневни атаки на чудовища. Може би двеста или триста души живят тук. Ветераните работят като съветници и, ако се наложи, запасняци, но най-вече са граждани, които си живеят живота.

Пърси си представи какво ли би било да има апартамент в този миниатюрен Рим и да живее тук, защитен от легиона и Терминус, нервния бог на Границите. Представи си как държи ръката на Анабет в някое кафене. Може би, когато остарееха, щяха да гледат как собственото им дете преследва чайки по форума…

Той тръсна глава. Не можеше да мисли за това сега. Повечето от спомените му ги нямаше, но знаеше, че това място не е негов дом. Той бе отнякъде другаде и имаше други приятели.

Освен това лагер „Юпитер“ бе в опасност. Ако Юнона бе права, атаката щеше да дойде след по-малко от пет дни. Пърси си представи как лицето на спящата Гея изплува в хълмовете над лагера. Представи си ордите чудовища, спускащи се в долината. „Ако се провалите — бе казал Марс, — няма да има къде да се върнете. Рим ще падне, този път завинаги.“

Помисли си за малката Джулия, за семействата с дечица, за новите си приятели в петата кохорта, дори за глупавите фавни.

Не искаше да си помисля дори какво би се случило с тях, ако това място рухнеше.

Сенаторите стигнаха до сградата с бели мраморни колони в западния край на форума. Пърси се спря на прага и си спомни за смъртта на Юлий Цезар, пронизан до смърт на такава среща.

Сетне си пое дълбоко въздух и последва Хейзъл и Франк навътре.

Бележки

[1] На добър час (лат.). — Бел.прев.