Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Героите на Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Son of Neptune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
Mummu (2016)

Издание:

Рик Риърдън. Синът на Нептун

Илюстрация на корицата: Джон Роко

Дизайн на корицата: Джоан Хил

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2013

ISBN 978-954-27-0710-3

 

Оригинално заглавие: The Son of Neptune

Text copyright © 2011 Rick Riordan

Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Literary Agency.

История

  1. — Добавяне

XVIII. Хейзъл

— Хейзъл! — Франк разтърси ръцете й, изпаднал в паника. — Събуди се, хайде! Моля те!

Тя отвори очи. Нощното небе бе пълно със звезди. Светът не се люлееше около нея и така разбра, че вече не е в лодката. Лежеше върху твърда земя. Мечът и раницата й бяха до нея.

Бавно се изправи и веднага усети, че й се завива свят. Седяха на склон, гледащ към плажа. На трийсетина метра от тях океанът блестеше на лунната светлина. Вълните нежно миеха кърмата на заоралата в пясъка лодка. От дясната й страна, сгушена в края на склона, имаше сграда, подобна на малка църква, но с фар на върха. Фар за корабите, предположи Хейзъл. Зад тях поля от високи треви се люлееха от вятъра.

— Къде сме? — попита тя.

Франк въздъхна.

— Слава на боговете, че се събуди. Намираме се в Мендосино, на около двеста и петдесет километра от моста „Голдън гейт“.

— Двеста и петдесет? — простена Хейзъл. — Толкова ли дълго съм спала?

Пърси коленичи до нея. Морският вятър рошеше косата му. Постави ръка на челото й, за да провери дали не е болна.

— Не можахме да те събудим. Накрая решихме да те изведем на брега. Сметнахме, че морската болест…

— Не е морската болест — пое си дълбоко въздух тя. Не можеше повече да крие истината от тях. Спомни си какво бе казал Нико — ако такъв припадък я връхлетеше по време на битка…

— Не бях съвсем искрена с вас — каза тя. — Това, което ми се случи, бе припадък. Получавам такива от време на време.

— Припадък? — Франк пое ръката на Хейзъл, което я изненада… приятно.

— Болна ли си? Защо не сме забелязали това преди?

— Ами, мъча се да го крия — призна си тя. — Досега имах късмет, но нещата се влошават. Не съм болна… не е това. Нико казва, че е страничен ефект от миналото ми, от това къде ме е намерил.

Пронизващите зелени очи на Пърси бяха неразгадаеми. Тя не можеше да прецени дали той е разтревожен или ядосан.

— И къде точно те намери Нико? — попита той.

Хейзъл усети езика си като вълна. Не искаше да разказва за миналото си, за да не попадне отново в него, но те трябваше да знаят истината. Ако провалеше мисията им, заспивайки тогава, когато най-много се нуждаят от нея… Не можеше да понесе тази идея.

— Ще обясня — обеща тя, след което започна да рови из раницата си. Оказа се, че като последна глупачка е забравила да си вземе вода. — Някой има ли нещо за пиене?

— Аха. — Пърси прокле на старогръцки. — Но понеже съм гений, съм си оставил нещата в лодката.

На Хейзъл не й беше удобно да ги моли да се грижат за нея, но се бе събудила изтощена и жадна, сякаш последните няколко часа бе живяла едновременно в миналото и настоящето. Тя нарами раницата и меча си.

— Не се притеснявайте. Мога да ходя.

— Не си го и помисляй — каза Франк, — не и докато не хапнеш и пийнеш нещо. Ей сега ще донеса провизиите.

— Аз ще ида — каза Пърси, забелязал ръката на Франк върху тази на Хейзъл. След това огледа хоризонта, сякаш надушваше някаква неприятност, но не се виждаше нищо освен фарът и високите треви.

— Вие стойте тук. Аз се връщам след минутка.

— Сигурен ли си? — попита немощно Хейзъл. — Не искам да те разкарвам.

— Споко — отговори Пърси. — Франк, дръж очите си на четири. Има нещо в това място, което… не знам.

— Ще я пазя — кимна Франк.

Пърси тръгна.

Когато останаха сами, Франк се усети, че още държи ръката на Хейзъл, затова се изкашля и я пусна.

— Аз, ъъ… мисля, че разбирам припадъците ти — каза той. — И се досещам откъде си.

Сърцето й бясно затупка.

— Така ли?

— Изглеждаш различна от другите деца, които съм виждал. — Той премигна, след което продължи: — Не, че… просто различна. Начинът, по който говориш, нещата, които те изненадват — песните, телевизионните предавания, жаргонът на хлапетата. Говориш така, сякаш си живяла много отдавна. Ти си родена в друго време, нали? Дошла си от Подземното царство.

Хейзъл щеше да се разплаче. Не защото бе тъжна, но защото бе облекчена да чуе как някой изговаря истината на глас. Франк не изглеждаше отвратен, нито уплашен. Не я гледаше все едно е призрак или някакво противно зомби.

— Франк, аз…

— Ще се оправим — обеща той, — нали сега си жива. Ще те опазим такава.

Тревата зад тях прошумоля. Очите на Хейзъл се насълзиха… но не от студения вятър.

— Не заслужавам да имам приятел като теб — каза тя, — не знаеш каква съм… какво съм направила.

— Я стига — скара й се Франк, — ти си страхотна! Освен това не си единствената, която има тайни.

Хейзъл го погледна.

— Така ли?

Франк понечи да каже нещо, след което се напрегна.

— Какво? — попита Хейзъл.

— Вятърът спря.

Тя се огледа наоколо и видя, че той е прав. Въздухът бе напълно неподвижен.

— И? — попита тя.

Франк преглътна.

— Защо тогава тревата продължава да се движи?

С ъгълчето на окото си Хейзъл видя как тъмни фигури бягат през полето.

— Хейзъл! — Франк се опита да сграбчи ръцете й, но беше късно.

Нещо го събори. След това сила, подобна на ураган от трева, се уви около Хейзъл и я отнесе в полето.