Рик Риърдън
Синът на Нептун (30)

XXIX. Хейзъл

Още преди да се качат на лодката, на Хейзъл й прилоша.

Не спираше да мисли за Финий и начина, по който бе умрял — с димящи очи и разпадащи се ръце. Пърси се бе опитал да я успокои, беше й казал, че тя не е като стареца. И тя наистина не беше.

Беше сторила нещо много по-лошо от това да измъчва харпии.

„От теб започна всичко — бе казал Финий. — Ако не беше ти, Алкионей изобщо нямаше да е жив.“

Докато лодката ускоряваше по течението на река Колумбия, Хейзъл се опита да забрави това, като помогна на Ела да си направи гнездо от стари книги и списания, които взеха от кофата за боклук на библиотеката.

Не смятаха да взимат харпията със себе си, но Ела се държеше така, сякаш всичко е отдавна решено.

— „Приятели“ — мърмореше си тя, — 10 сезона. От 1994 до 2004. Приятелите правят Финий на прах и дават на Ела здравословна храна.

Сега тя се бе сгушила удобно на кърмата, дъвчеше парченца тофу и рецитираше произволни пасажи от романи на Чарлз Дикенс и „50 трика за вашето куче“.

Пърси бе коленичил в лодката и я насочваше към океана със странните си сили, свързващи водата с ума му. Хейзъл седеше до Франк на централната скамейка. Раменете им се допираха, което я правеше нервна като харпия.

Спомни си как Франк се бе застъпил за нея в Портланд, викайки: „Тя е добър човек!“. Изглеждаше готов да се изправи срещу всеки, който твърди обратното. Спомни си как бе изглеждал в хълмовете на Мендосино — сам сред обгорената трева с копие в ръка и трите базилиска, станали на прах в краката му.

Ако преди седмица някой бе предположил, че Франк е дете на Марс, Хейзъл щеше да му се изсмее. Франк бе прекалено мил и добър. Винаги го бе защитавала, понеже бе непохватен и все се забъркваше в неприятности. Но откакто напуснаха лагера, го виждаше в друга светлина. Той бе по-храбър, отколкото бе предполагала. И се грижеше за нея.

Трябваше да признае, че промяната е приятна.

Реката се вля в океана и „Пакс“ продължи на север. Докато плаваха, Франк поддържаше духа им с вицове: „Защо минотавърът пресича пътя?“; „Колко фавна трябват, за да се смени една електрическа крушка?“…

Сочеше им места по брега, които му напомняха за Ванкувър.

Небето постепенно притъмня, а морето придоби ръждивия цвят, който имаха крилата на Ела. Двайсет и първи юни бе почти отминал. След седемдесет и два часа щеше да започне Пирът на Фортуна.

Накрая Франк извади малко храна от раницата си — газирани напитки и понички, които бе взел от масата на Финий, и им я подаде.

— Хейзъл — каза той тихо, — мама казваше, че човек не бива да носи проблемите си сам. Но ако не ти се говори за това, всичко е наред.

Хейзъл си пое дълбоко въздух. Страхуваше се да признае. Не само защото я беше срам. Не искаше да припада и да се връща в миналото.

— Беше прав — каза тя, — когато предположи, че съм се върнала от Подземното царство. Аз съм… беглец. Не би трябвало да съм жива. — Почувства как преградата в нея се пречупва и историята на живота й потича в разказ.

Разказа как майка й призовала Плутон и той се влюбил в нея. Как тя поискала всички богатства на земята и това се превърнало в проклятие за Хейзъл. Описа живота си в Ню Орлиънс. Разказа им за всичко освен за гаджето си Сами. Не можеше да говори за това, докато гледаше Франк.

Описа гласа и това как Гея бавно бе обсебила ума на майка й. Разказа как се бяха преместили в Аляска и — с помощта на Хейзъл — съживили гиганта Алкионей. Разкри как е загинала, потъвайки заедно с острова в Залива на Въскресението.

Знаеше, че Пърси и Ела също слушат, но говореше основно на Франк. Когато най-после завърши, я бе страх да го погледне. Очакваше той да се отдръпне, да й каже, че е чудовище.

А вместо това, той я хвана за ръката.

— Ти си се пожертвала, за да попречиш на гиганта да се събуди. Аз никога не бих могъл да сторя нещо толкова храбро.

Хейзъл почувства как пулсът й се ускорява.

— Не бях смела! — възрази тя. — Оставих мама да умре. Твърде дълго помагах на Гея. Почти й позволих да спечели.

— Хейзъл — каза Пърси. — Ти си се изправила самичка срещу богиня. Направила си това, което е редно… — Внезапно той притихна, все едно му бе хрумнало нещо неприятно. — Какво се случи в Подземното царство… имам предвид след смъртта ти? Би трябвало да си отишла в Елисейските поля. Но ако Нико те е върнал…

— Не отидох в Елисейските поля. — Устата й пресъхна. — Моля те, не ме питай…

Но бе прекалено късно. Спомни си спускането в тъмнината, пристигането си на брега на река Стикс. Съзнанието й започна да отстъпва.

— Хейзъл? — попита Франк.

— „Пропадане“ — промърмори Ела, — номер пет в американските чартове; от Пол Саймън. Давай, Франк, пее Саймън, върви с нея…

Хейзъл нямаше идея за какво говори Ела, но погледът й потъмня, докато стискаше ръката на Франк.

Намери се в Подземното царство. Но този път Франк бе до нея.

 

Бяха в лодката на Харон и плаваха по река Стикс. В тъмните води плуваха боклуци — пукнат балон от рожден ден, бебешки биберон, малка пластмасова кукла и свещите от върха на торта. Останки от животи, завършили твърде рано.

— К-къде сме? — Франк блещукаше в призрачна червена светлина, все едно е станал лар.

— В моето минало. — Хейзъл почувства как я обзема странно спокойствие. — Това е само ехо. Не се притеснявай.

Лодкарят се извърна към тях и се ухили. В един миг бе красив африканец в скъп копринен костюм. В следващия — скелет в тъмна роба.

— Разбира се, че не бива да се притесняваш — каза той с английски акцент. Говореше на Хейзъл, сякаш не можеше да види Франк.

— Нали ти казах, че ще те преведа? Няма проблем, че нямаш обол^[1]. Не е редно да оставим дъщерята на Плутон на грешния бряг на реката, нали?

Лодката стигна черен плаж. Хейзъл поведе Франк към тъмните порти на Еребос. Духовете са раздалечиха пред тях, разпознавайки я като дете на Плутон. Цербер, гигантското куче с три глави, изръмжа в мъглата, но ги пусна да преминат.

Зад портите минаха покрай огромна постройка и застанаха пред съдийска скамейка. Три фигури в черни дрехи, скрили лица зад златни маски, погледнаха към Хейзъл.

— Кои са тези? — потрепера Франк.

— Те решават съдбата ми — отвърна тя, — гледай.

Точно както и преди, съдиите не зададоха никакви въпроси. Просто претърсиха ума й, вадейки мисли от главата й, разглеждайки ги като колекция от стари снимки.

— Спряла е Гея — каза първият съдия, — попречила е на Алкионей да се пробуди.

— Но преди това е възкресила гиганта — отбеляза вторият съдия. — Виновна е заради слабостта и страхливостта си.

— Млада е — напомни третият съдия, — животът на майка й е бил в ръцете й.

— Мама — осмели се да проговори Хейзъл, — къде е тя? Каква е съдбата й?

Съдиите я погледнаха. Израженията на златните им маски бяха застинали в демонични усмивки.

— Майка ти…

Образът на Мари Левеск проблесна над тях. Беше замръзнала във времето. Прегръщаше Хейзъл, докато пещерата се сриваше. Очите й бяха затворени.

— Интересен въпрос — каза вторият съдия. — Разпределението на вината.

— Да — съгласи се първият съдия, — детето е загинало за благородна цел. Спасило е много животи, отлагайки пробуждането на гиганта. Дръзнало е да застане на пътя на самата Гея.

— Но е било твърде късно — тъжно заключи третият съдия. — Хейзъл Левеск е виновна, задето е помогнала да пробудят врага на боговете.

— Майка й е виновна — възрази първият съдия. — Детето да върви в Елисейските поля. За Мари Левеск остават вечните мъчения.

— Не! — извика Хейзъл. — Недейте! Не е честно!

Съдиите я погледнаха едновременно. Маските им са златни — отчаяна осъзна Хейзъл. Направени от най-прокълнатия метал. Чудеше се дали златото не трови някак мислите им, така че да не бъдат справедливи в отсъжданията си.

— Внимавай, Хейзъл Левеск — предупреди я първият съдия. — Нима искаш да поемеш цялата вина върху себе си? Остави майка си да плати за това. Така е най-разумно. Ти бе предопределена за велики дела. Майка ти те отклони от пътя ти. Виж каква можеше да бъдеш…

Друг образ се появи над съдиите. Хейзъл се видя като малко момиче, засмяна, с ръце, оцапани в боя. Образът се уголеми. Хейзъл видя как порасва, как си пуска дълга коса, как очите й стават тъжни. Видя се на тринайсетия си рожден ден, яхнала отмъкнат кон. Сами се смееше, докато препускаше зад нея: „От какво бягаш? Нима съм толкова грозен?“.

Видя се в Аляска, по Трета улица, вървяща сред студ и мрак към училище.

А после образът й продължи да расте. Хейзъл се видя на двайсет. Толкова приличаше на майка си — с накъдрена коса, с весели златисти очи. Носеше бяла булчинска рокля. Бе толкова щастлива. Хейзъл инстинктивно осъзна, че трябва да гледа към някой специален, някой, когото обича.

Гледката не я натъжи. Не се замисли за кого ли може да се жени. Вместо това помисли, че ако не се бе оставила на гнева си, майка й също можеше да изглежда така. Ако Гея не я бе покварила…

— Ти изгуби своя живот — простичко каза първият съдия — при специфични обстоятелства. Заслужаваш да отидеш в Елисейските поля. Ала за майка ти остават Полята на мъченията.

— Не — каза Хейзъл, — вината не бе само нейна. Тя бе подведена. Обичаше ме. Накрая дори се опита да ме защити!

— Хейзъл — прошепна Франк, — какво правиш?

Тя стисна ръката му, за да го накара да замълчи. Съдиите не му обърнаха внимание.

Накрая вторият съдия въздъхна.

— Няма решение. Няма достатъчно добро. Нито достатъчно зло.

— Вината трябва да се раздели — кимна първият съдия. — И двете души ще бъдат изпратени в Полята на Асфодел. Съжалявам, Хейзъл Левеск. Можеше да бъдеш истинска героиня.

Минаха през голямата сграда и попаднаха насред жълти полета, които продължаваха в безкрая. Тя поведе Франк през тълпи от духове, към гора от магнолии.

— Ти се отказа от Елисейските полета — ахна Франк, — за да спасиш майка си?

— Тя не заслужава мъчения — отвърна Хейзъл.

— Но какво става сега?

— Нищо — отговори Хейзъл, — вече никога няма да стане нищо.

Носеха се безцелно. Духовете минаваха край тях като прилепи — объркани и изгубени, забравили миналото си и дори как се казват.

Хейзъл помнеше всичко. Може би защото бе дъщеря на Плутон. Така и не забрави коя е и защо е тук.

— Споменът направи задгробния ми живот по-труден — каза тя на Франк, който продължаваше да върви до нея като блестящ червен лар. — Толкова пъти се опитах да достигна замъка на татко… — Тя посочи огромен черен замък в далечината. — Ала никога не можах да го сторя. Не можех да напусна Полята на Асфодел.

— Видя ли някога майка си?

Хейзъл поклати глава.

— Тя нямаше да ме познае, дори да я бях намерила. Тези духове… всичко това за тях е като безкраен сън, вечен транс. Това е най-доброто, което можах да й спечеля.

Времето вече нямаше значение, но след вечността тя и Франк седнаха под една черна магнолия, заслушани в писъците, идващи от Полята на Мъченията. В далечината, под изкуственото слънце на Елисейските поля, Островите на блажените блещукаха като изумруди в синьо езеро. Яхти с бели платна пореха водата, а душите на великите герои се наслаждаваха на вечното щастие по плажовете.

— Не заслужаваш Асфодел — ядоса се Франк. — Трябва да си с героите.

— Това е само ехо — успокои го Хейзъл. — Ще се събудим, Франк. Това само ти изглежда като вечността.

— Не става дума за това! — възрази той. — Отнеха живота ти! Щяла си да станеш красива, да… — Лицето му поаленя. — Да се ожениш за някого — прошепна накрая, — да имаш хубав, щастлив живот. И всичко това ти е било отнето.

Хейзъл преглътна сълзите си. Първия път в Асфодел не бе изкарала толкова зле, когато бе сама. Но с Франк се чувстваше толкова по-тъжна. Все пак бе решена да не се ядосва на съдбата си.

Спомни си своя образ като възрастна — усмихната, влюбена. Знаеше, че нямаше да мине много време, преди да стане сърдита и злобна като Кралица Мари. „Заслужавам повече“ — винаги бе казвала майка й. Хейзъл не можеше да си позволи да се чувства така.

— Съжалявам, Франк — каза тя. — Мисля, че майка ти бърка. Невинаги споделянето на проблема го прави по-лек.

— О, прави го! — Франк бръкна с ръка в джоба си. — И понеже имаме цяла вечност на разположение, искам да ти кажа нещо. — Той извади някакъв увит в плат предмет, не по-голям от очила. Когато го разви, Хейзъл видя неизгоряло докрай дърво, което блещука с пурпурна светлина.

— Какво е това? — намръщи се тя. След това разбра истината, студена и безмилостна като повей на зимен вятър. — Финий каза, че животът ти зависи от догарящо дърво…

— И това е вярно — призна Франк. — Това буквално е моят живот. — Разказа й как Юнона се появила, когато е бил бебе, и как баба му измъкнала дървото от камината. — Баба казва, че имам дарби. Талант, наследен от моя далечен предшественик, великия аргонавт. Като добавиш и факта, че съм син на Марс… — Той сви рамене. — Предполага се, че съм твърде могъщ. Или нещо такова… Затова животът ми може да изгори толкова лесно. Ирида предрече, че ще умра с това парче дърво в ръка, гледайки как то догаря.

Франк завъртя овъгленото дърво с пръсти. Дори в призрачната си пурпурна форма изглеждаше голям и силен. Хейзъл осъзна, че когато порасне, той ще стане изключително едър мъж — як като бик. Не можеше да повярва, че животът му може да зависи от нещо толкова малко.

— Франк, как можеш да го носиш със себе си? — попита тя. — Не се ли страхуваш, че нещо може да му се случи?

— Това исках да ти кажа. — Той й подаде дървото. — Знам, че искам много, но би ли го пазила вместо мен?

Хейзъл се смая. Досега бе приела някакси присъствието на Франк в спомена й. Бе го довела дотук, изживявайки наново миналото си, понеже бе редно да му разкрие истината.

Но сега се замисли дали той наистина е тук, или си въобразява присъствието му. Защо му е да й доверява живота си?

— Франк — каза тя, — знаеш каква съм. Дъщерята на Плутон. Всичко, което докосна, се проваля. Защо ми се доверяваш?

— Ти си най-добрата ми приятелка — постави той дървото в ръцете й. — Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг.

Искаше да му каже, че греши. Че трябва да си прибере дървото обратно. Но преди да отговори, над тях падна сянка.

— Ето го нашия ключ за навън — предположи Франк.

Хейзъл почти бе забравила, че изживява отново миналото си. Нико ди Анджело бе застанал над нея, облечен в тъмно палто, с прословутия си стигийски меч на кръста. Не забеляза Франк, но погледна Хейзъл и сякаш разбра всичко за нея.

— Ти си различна — заяви той, — дете на Плутон. Помниш миналото си.

— Да — кимна Хейзъл, — а ти си жив.

Нико я гледаше, сякаш чете меню и се чуди дали да си поръча нещо, или не.

— Аз съм Нико ди Анджело — каза той, — дойдох да намеря сестра си. Смъртта я няма, затова реших, че мога да я върна. Че никой няма да забележи.

— Да я възкресиш? — попита Хейзъл. — Нима това е възможно?

— Възможно е — въздъхна Нико, — ала нея я няма. Избрала е да се прероди. Вече е твърде късно.

— Съжалявам.

Той протегна ръка.

— Но ти също си моя сестра. Заслужаваш втори шанс. Ела с мен!