Рик Риърдън
Синът на Нептун (24)

XXIII. Франк

Лъкът му липсваше.

Щеше му се да застане на верандата и да простреля змиите от разстояние. Няколко добре премерени избухващи стрели и няколко кратера по хълма щяха да разрешат проблема.

За съжаление на Франк обаче колчанът със стрели не му вършеше никаква работа, когато нямаше с какво да ги изстреля. Освен това нямаше идея къде точно са базилиските. Те спряха да бълват огън веднага щом той излезе навън.

Слезе от верандата и наведе златното копие. Не обичаше близкия бой. Беше прекалено бавен и тромав за него. По време на бойните игри се справяше, но това тук не беше игра. Нямаше гигантски орли, които да го отведат при медиците, ако нещо се объркаше.

„Можеш да си всичко“ — бе казала майка му. Невероятно — помисли си той. — Е, искам да съм добър копиеносец, огнеупорен и имунизиран срещу змийска отрова.

Нещо нашепна на Франк, че това желание не се е сбъднало. Чувстваше копието все така неудобно в ръцете си.

По хълма още догаряха огньове. Лютивият дим дразнеше носа му. Изгорялата трева хрущеше под краката му.

Спомни си за приказките, които майка му разправяше — че е от род на герои, които са се изправяли срещу Херкулес, били са се с дракони и са плавали из морета, населени с чудовища. Франк не можеше да разбере как е възможно да произлиза от такава фамилия или как последната се е преместила от Гърция в Римската империя, а от там чак в Китай. Някои не особено приятни идеи обаче се появиха в ума му. За пръв път се замисли какви ли са силите на семейството му, кой е бил князът на Пилос и какво толкова е направил прапрадядо му Шен Лун.

„Дарбата никога не е опазвала семейството“ — бе предупредила баба му.

Успокояваща мисъл, когато си се отправил на лов за огнедишащи отровни змии.

Нощта бе спокойна, като се изключеха догарящите огньове. Всеки път, когато бризът накараше тревата да помръдне, Франк си спомняше за зърнените духове, пленили Хейзъл.

Той горещо се надяваше те да са заминали на юг заедно с гиганта Полибот. Нямаше нужда от още неприятности.

Слезе надолу по хълма. Очите му смъдяха от пушека. И тогава на около шест метра от себе си видя избухващ пламък.

Помисли да метне копието, но се отказа. Идеята не беше добра. Щеше да остане невъоръжен.

Затова приближи пламъка.

Щеше му се да носеше мускалите с кръвта на горгоните, но те бяха останали на лодката. А и не беше сигурен дали кръвта от горгона може да излекува отровата от базилиск… Освен това, дори да имаше шишенцата и да можеше да познае кое от тях е пълно с отровна кръв и кое с лековита, пак нямаше да има време да я изпие, преди да се разпадне на пепел като лъка си.

Стигна мястото, където тревата бе изгоряла, и се намери лице в лице с базилиск.

Змията се надигна на опашката си и изсъска. Качулката от бели шипове на врата й се разпери. Малка корона — спомни си Франк. Това означаваше думата „базилиск“. Винаги бе смятал, че базилиските са огромни змейове, които вкаменяват с погледа си.

Но в действителност бяха още по-ужасни. Малки, огнедишащи, отровни и зли. Много по-трудни за убиване от някое голямо, тромаво чудовище.

Змията погледна Франк с бледите си жълти очи.

Защо не го нападаше?

Златното копие натежа в ръцете на Франк. Върхът с драконовия зъб се наклони опасно надолу като лескова пръчка, намерила вода.

— Стига! — Франк с мъка изправи копието. Щеше да му е достатъчно трудно да победи съществото и без оръжието му да се дърпа.

И тогава чу как тревата от двете му страни започва да шумоли. Другите два базилиска също се появиха.

Франк бе влязъл право в капана им.