Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Героите на Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Son of Neptune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
Mummu (2016)

Издание:

Рик Риърдън. Синът на Нептун

Илюстрация на корицата: Джон Роко

Дизайн на корицата: Джоан Хил

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2013

ISBN 978-954-27-0710-3

 

Оригинално заглавие: The Son of Neptune

Text copyright © 2011 Rick Riordan

Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Literary Agency.

История

  1. — Добавяне

II. Пърси

Спускането с шейна със скорост от осемдесет километра в час има следния недостатък: когато разбереш, че идеята за него е лоша, вече е твърде късно да се откажеш. Пърси едва избегна едно дърво, удари се в един камък, а после се завъртя на триста и шейсет градуса и се насочи с бясна скорост към магистралата. Със закъснение разбра, че подносите за кренвирши нямат спирачки.

Тогава чу крясъците на горгоните и забеляза кораловите змии на Евриала да се подават от върха на хълма, но нямаше време да се тревожи за това. Покривът на блока под него приближаваше като силует на боен кораб. До сблъсъка оставяха десет, девет, осем…

Той успя някак да се извърти настрана така, че да не си потроши краката при приземяването. Подносът за кренвирши се плъзна по покрива и хвръкна във въздуха. Пърси полетя на другата страна.

Докато падаше към магистралата, в ума му се появи ужасен сценарий — приземява се върху нечий джип, а разяреният шофьор се опитва да го забърше с чистачките си, мърморейки: „Глупаво, падащо от небето, хлапе! Закъснявам за работа!“.

Като по чудо обаче един порив на вятъра го отнесе в обратната посока — колкото да пропусне магистралата и да се стовари върху някакви храсти. Кацането не беше особено меко, но определено бе за предпочитане пред асфалта.

Пърси изпъшка. Искаше му се да се отпусне, да припадне и известно време да не мисли за нищо. Но трябваше да стане и да продължи.

С мъка се изправи на крака. Ръцете му бяха издрани, но поне нямаше нищо счупено и все още носеше раницата си. По време на спускането бе изгубил меча си, но знаеше, че по някое време той ще се появи в джоба му. Това беше част от магията му.

Погледна към хълма. Горгоните се забелязваха лесно с рекламните си жилетки и змийски прически. Те слизаха надолу по склона. Не го правеха с бързината на Пърси, но пък се радваха на по-голяма стабилност. Кокошите им крака явно бяха идеални за катерене. Пърси пресметна, че след пет минути ще го настигнат.

До него имаше метална мрежеста ограда, която разделяше магистралата от жилищния квартал и неговите криволичещи улици, уютни къщички и високи евкалиптови дървета. Оградата явно бе там, за да пречи на хората да излизат на магистралата и да правят глупости — като например да пилотират подноси за кренвирши. По оградата обаче имаше много дупки. Пърси лесно можеше да се шмугне в квартала, да намери кола, която да открадне и подкара към океана. Не обичаше да краде коли, но през последните няколко седмици бе „взел назаем“ няколко, включително една полицейска. Смяташе да ги върне, но за съжаление често му се налагаше да ги сменя.

Погледна на изток. Както и очакваше, на около стотина метра от него магистралата минаваше през хълма. Имаше два тунела — за двете посоки на движението, които приличаха на очи върху черепа на великан. По средата, където трябваше да е носът му, имаше метална врата, напомняща входа на бункер. Можеше да бъде врата към тунел за поддръжка и вероятно смъртните виждаха точно това. Но те не можеха да видят какво се крие зад мъглата. За разлика от Пърси.

Пред входа имаше двама тийнейджъри в брони. Бяха облечени доста странно — с римски доспехи, навлечени върху червени тениски, и бели маратонки. Пазачът отдясно приличаше на момиче, макар от шлема и ризницата да не се виждаше ясно. Пазачът от другата страна бе едро момче с лък и колчан стрели на гърба. И двамата носеха дълги дървени копия, напомнящи старовремски харпуни.

Вътрешният радар на Пърси бясно зажужа. След толкова много дни на ужаси чувстваше, че най-после е стигнал целта си. Инстинктите му подсказаха, че ако мине през тази врата, ще бъде в безопасност за първи път от срещата си с вълците на юг.

Защо тогава изпитваше такъв ужас?

Докато се чудеше, горгоните се приземиха на покрива на блока. Щяха да го настигнат след най-много три минути. Една част от него поиска да хукне към вратата на хълма. Щеше да му се наложи да притича през магистралата, но това не бе чак толкова страшно. Можеше да го направи, преди горгоните да го настигнат.

Но друга част искаше да побегне към океана. Там щеше да е най-добре. Там силата му щеше да е най-голяма. Римските стражи пред онази порта го изнервяха. Нещо му нашепваше: „Това място не е за теб. Опасно е!“.

— Прав си, разбира се — долетя глас до него.

Пърси подскочи. Първоначално си помисли, че Бейно отново е успяла да го изненада, но бабата, показала се от храстите, бе по-грозна и от горгоната. Приличаше на някое хипи, което са изхвърлили на пътя преди четирийсетина години и е прекарало живота си в събиране на боклуци. Носеше дрипава дреха от парцали и пазарски чанти. Косата й бе рошава и мръсносива като пяна от бира и бе захваната с превръзка, по която личеше знакът на мира. Лицето й беше покрито с пъпки и брадавици. Когато се усмихна, разкри всичките три зъба в устата си.

— Това не е тунел за поддръжка — каза му тя, — а вход към лагер.

По тялото на Пърси пробяга тръпка. Лагер. Естествено, че е това. Лагер. Може би тук беше домът му. Може би Анабет бе наблизо.

И все пак нещо не беше наред.

Горгоните още стояха на покрива, когато Стейно забеляза Пърси и го посочи, след което закрещя от радост.

Старото хипи повдигна вежди:

— Нямаш много време, дете. Трябва да решиш какво ще правиш.

— Коя си ти? — попита Пърси, макар да не бе сигурен, че гори от желание да узнае отговора. Последното нещо, от което имаше нужда, бе още някой безобиден смъртен, който да се превърне в чудовище.

— Можеш да ме наричаш Юна. — Очите на старицата блеснаха весело, все едно е направила сполучлива шега. — Почти като месец юни, който е кръстен на мен, ако искаш да знаеш.

— Хубаво… виж, трябва да тръгвам. Горгоните идват. Не искам да те наранят.

Юна постави ръце пред сърцето си.

— Колко мило! Но това също е част от твоя избор!

— Моя избор? — Пърси погледна нервно към хълма. Горгоните бяха свалили жилетките си и от гърба на всяка се разпери чифт криле — малки и прилепови, които блестяха като направени от мед. Откога имаха криле? Може би бяха декоративни — твърде малки, за да могат да полетят с тях.

Докато Пърси мислеше това, двете сестри скочиха от покрива и се понесоха към него.

Всичко ставаше все по-хубаво и по-хубаво.

— Да — съгласи се Юна, сякаш не бързаше за никъде, — част от твоя избор. Можеш да ме оставиш на милостта на горгоните и да се затичаш към океана. Ще стигнеш дотам без проблем, гарантирам ти го. Горгоните с радост ще ме нападнат и няма да те закачат повече. Ще започнеш нов живот, ще доживееш дълбока старост и ще избегнеш много болка и нещастия, които иначе ти предстоят.

Пърси изпита странното чувство, че вторият вариант няма да му хареса.

— Или?

— Или можеш да помогнеш на една възрастна жена — отговори тя, — да ме отнесеш до лагера със себе си.

— Да те отнеса? — Пърси се надяваше, че тя се шегува, но Юна повдигна роклята си и му показа подутите си червени крака.

— Не мога да стигна сама — каза тя. — Отведи ме до лагера: по магистралата, през тунела, отвъд реката.

Пърси не виждаше река, но и без това задачата му се виждаше трудна. Юна изглеждаше доста тежка.

А горгоните бяха само на петдесетина метра от него и спокойно си летяха, като че ли ловът вече е свършил.

Пърси погледна към старицата.

— И трябва да те отнеса до лагера, защото…?

— Защото ще сториш добрина — отговори тя. — Освен това, ако не го направиш, боговете ще погинат и светът, такъв, какъвто го познаваме, ще бъде унищожен. Заедно с всички приятели и близки, които някога си имал. Разбира се, ти няма да ги помниш, така че това може би няма да има значение. Ще си в безопасност там долу, на морското дъно…

Пърси преглътна. Горгоните се хилеха зловещо, докато се спускаха от хълма.

— Ако отида в лагера — попита той, — ще възвърна ли паметта си?

— Постепенно — каза Юна, — но трябва да знаеш, че ще ти се наложи да пожертваш много. Ще изпиташ болка и печал, загуба, каквато не си и сънувал. Но ще получиш шанс да спасиш старите си приятели и семейство, да върнеш стария си живот.

Горгоните вече бяха над главата му. Вероятно изучаваха старицата, мъчеха се да разберат кой е новият играч, преди да атакуват.

— Ами стражите на вратата? — попита Пърси.

Юна се усмихна.

— О, те ще ни пуснат, миличък. Можеш да им имаш доверие. Та… какво казваше? Ще помогнеш ли на една беззащитна старица?

Пърси се съмняваше, че Юна е беззащитна. В най-лошия случай това беше капан. В най-добрия — някакъв вид тест.

Пърси мразеше тестовете. Откакто бе загубил паметта си, животът му бе като един гигантски отворен тест, в който трябваше да попълва празните места. Той бе ˍˍˍˍˍˍˍˍ от ˍˍˍˍˍˍˍˍ. Чувстваше, че ˍˍˍˍˍˍˍˍ, и ако чудовищата го хванеха, щеше да е ˍˍˍˍˍˍˍˍ.

Но след това се сети за Анабет — единственото нещо от стария си живот, за което бе сигурен. Трябваше да я намери.

— Ще ти помогна — каза той и вдигна старицата. Беше по-лека, отколкото очакваше. Пърси се опита да не обръща внимание на ужасния й дъх и грубите й ръце, които се хванаха за врата му. Той тръгна по асфалта. Един от шофьорите му изсвири с клаксон. Друг му извика, че е луд. Повечето обаче просто го заобиколиха подразнени. Сякаш бездомни тийнейджъри редовно минаваха по пътя към Бъркли, носейки стари баби хипарки на гръб.

И тогава над него падна сянка. Стейно извика доволно:

— Умно момче си ти. Намерил си богиня, която да носиш, а?

Богиня?

Юна се засмя доволно и каза: „опа“, когато една кола едва не ги прегази.

В този момент от лявата му страна долетя крясъкът на Евриала:

— Хвани ги! Два трофея са повече от един!

Пърси хукна през останалите платна на магистралата. Някакси стигна средната артерия. Видя как горгоните се спускат към него, а колите се отклоняват от пътя си. Чудеше се какво ли виждат смъртните — огромни пеликани? Безмоторни самолети, излезли от контрол? Вълчицата Лупа му бе казала, че смъртните умове биха повярвали всичко… с изключение на истината.

Пърси хукна към вратата на хълма. Юна ставаше все по-тежка с всяка измината крачка. Сърцето на момчето бясно затупка. Ребрата го заболяха.

Тогава един от стражите извика. Беше момчето с лъка, което подготви стрела. Пърси изкрещя:

— Чакай!

Но стрелата не беше за него и прелетя над главата му. Една от горгоните зави от болка. Момичето на стража подготви копието си, като трескаво махна с ръка на Пърси да побърза.

Петнайсет метра го деляха от вратата. Десет…

— Хванах те! — изкрещя Евриала. Пърси се обърна тъкмо навреме, за да види как една стрела я пронизва в челото. Евриала падна на платното за бързи коли. Един камион мина през нея и я влачи около стотина метра, но после тя изскочи изпод него, покачи се отгоре му, извади стрелата от челото си и отново полетя.

Пърси стигна вратата.

— Благодаря — кимна той на пазачите, — чудесен изстрел.

— Това трябваше да я убие! — оплака се стрелецът.

— Добре дошъл в моя свят — промърмори Пърси.

— Франк — каза момичето, — вкарай ги вътре, бързо! Тези същества са горгони!

— Горгони! — гласът на стрелеца потрепера. Беше трудно да се различат чертите му изпод шлема, но той бе едър като борец и изглеждаше на около четиринайсет-петнайсет години.

— Дали вратата ще ги удържи?

Юна се изкикоти в ръцете на Пърси.

— Не, няма. Напред, Пърси Джаксън! През тунела, към реката!

— Пърси Джаксън? — момичето страж бе с тъмна кожа, а изпод шлема му се подаваха къдрави кичури коса. Изглеждаше по-малка от Франк, може би тринайсетгодишна. Ножницата на меча стигаше почти до глезена й. И все пак звучеше така, сякаш тя дава заповедите.

— Добре, ти очевидно си полубог. Но коя е… — Тя погледна към Юна. — Няма значение. Просто влизайте. Аз ще ги задържа.

— Хейзъл! — каза момчето. — Не бъди безразсъдна.

— Вървете! — настоя тя.

Франк прокле на някакъв език — латински може би — и отвори вратата.

— Хайде!

Пърси го последва, залитайки под тежестта на старата жена, която действително се увеличаваше. Той не знаеше дали Хейзъл може да удържи горгоните сама, но бе прекалено уморен, за да спори.

Тунелът минаваше през здрава скала и имаше широчината и височината на училищен коридор. В началото си действително приличаше на тунел за поддръжка — с електрически кабели, предупредителни знаци и електрически табла по стените и електрически крушки в метални предпазители по дължината на тавана. Но щом навлязоха по-навътре, циментовият под премина в мозайка, а крушките отстъпиха място на факли, които горяха, без да изпускат дим. На неколкостотин метра Пърси видя слънчева светлина.

А старата дама бе станала по-тежка и от торба с пясък. Ръцете на Пърси се разтрепериха от умора. Юна започна да пее нещо на латински. Звучеше като приспивна песничка и изобщо не помагаше на Пърси да се съсредоточи.

Зад тях в тунела проехтяха гласовете на горгоните. Хейзъл извика. Пърси се изкуши да пусне Юна и да се върне назад, за да помогне, но тогава целият тунел се разтърси от звука на падащи камъни. Чу се звук като от сплескване, сходен с този, който горгоните бяха издали, когато Пърси бе пуснал коша с топки за боулинг върху тях в търговския център. Той погледна назад. Западната част от тунела се бе напълнила с прах.

— Не трябва ли да проверим как е Хейзъл? — попита той.

— Добре е, да се надяваме — каза Франк. — Скрила се е под земята. Ти продължавай да вървиш. Почти стигнахме.

— Къде сме стигнали?

Юна се засмя.

— Всички пътища водят насам, дете. Би трябвало да го знаеш.

— Към училище?

— Към Рим, дете! — скара се старицата. — Всички пътища водят към Рим.

Пърси не беше сигурен, че я е чул добре. Вярно, изгубил бе паметта си и умът му наистина не функционираше нормално от онзи ден, в който се бе събудил във Вълчия дом. Въпреки това бе доста сигурен, че Рим не е в Калифорния.

Продължиха да бягат. Сиянието на края на тунела стана по-ярко и накрая изскочиха на дневна светлина.

Пърси замръзна. Пред тях се бе ширнала долина във формата на паница. Беше широка няколко километра, а в нея се издигаха ниски хълмчета, заобиколени от златисти поля и дори скромни горички. Малка река извираше от езеро в центъра и опасваше всичко, оформяйки латинската буква G.

Пейзажът беше типичен за Северна Калифорния — дъбове и евкалиптови дървета, златни хълмове, ясно синьо небе… Голямата вътрешна планина — май се казваше Диабло — се издигаше в далечината, където трябваше да е.

И въпреки това Пърси се чувстваше така, сякаш бе навлязъл в някакъв таен свят. В центъра на долината, сгушено до езерото, лежеше градче от мраморни сгради с червени керемидени покриви. Някои имаха куполи и колони като държавни сгради, а други приличаха на палати със златните си врати и огромни градини. Можеше да види широк площад с колони, фонтани и статуи. Пететажен римски колизей блестеше на слънчевата светлина, а до него се намираше дълга овална арена, подобна на писта за автомобилни състезания.

От южната част на езерото се виждаше друг хълм с още по-внушителни сгради. Пърси предположи, че са храмове. Няколко каменни моста прекосяваха реката, която се виеше из долината, а далеч на север се мяркаха редица тухлени арки, които напомняха на издигнати влакови релси. Реши, че това трябва да е акведукт.

Но най-странната част от долината бе точно под него. На около двеста метра, точно до реката, имаше военен лагер. Той приличаше на широк около четиристотин метра квадрат с отбранителни валове от всички страни, чиито върхове завършваха с шипове. От всеки ъгъл се издигаха дървени наблюдателници с веещи се червени знамена, охранявани от пазачи с огромни арбалети. В далечната страна на лагера се отваряше широк проход, който водеше към града. По-тясна врата стоеше затворена до реката. Отвътре крепостта кипеше от движение — дузини деца влизаха и излизаха от казармите, носеха оръжия, полираха доспехи. Пърси чу звъна на чукове, срещащи наковални, и усети аромата на печено месо. Нещо в това място му бе познато, но в същото време му изглеждаше някак сбъркано.

— Лагер „Юпитер“ — посочи Франк. — Ще сме в безопасност, веднага щом…

В тунела зад тях проехтяха стъпки. Хейзъл изскочи на слънчева светлина. Беше покрита с прах и дишаше тежко. Шлемът й го нямаше и къдравата й кестенява коса сега падаше свободно по раменете. По бронята й личаха следи от ноктите на горгона. Едното от чудовищата дори бе успяло да залепи върху нея стикер с надпис „50% отстъпка“.

— Забавих ги — каза тя, — но всеки момент ще са отново тук.

Франк изруга.

— Трябва да минем през реката.

Юна стисна Пърси за врата.

— А, да. Забравих да ти кажа. Роклята ми не бива да се мокри.

Пърси прехапа езика си. Ако тази госпожа наистина беше богиня, вероятно закриляше смрадливите, дебели, никому ненужни хипита. И все пак бяха стигнали доста надалеч. Трябваше да продължи. Трябваше да извърши добрината, която бе обещал. Ако не го стореше, боговете щяха да погинат, а светът, какъвто го познаваше — да бъде унищожен заедно с всичките му близки хора.

Ако това беше тест, не можеше да си позволи да го скъсат на него.

Той се препъна на няколко пъти, докато тичаха към реката. Франк и Хейзъл го придържаха изправен.

Най-сетне стигнаха водите й. Пърси спря да си поеме дъх. Течението бе бързо, но реката не изглеждаше дълбока.

Портите на укреплението бяха на един хвърлей камък.

— Хайде, Хейзъл — каза Франк, докато зареждаше две стрели едновременно, — придружи Пърси, за да не го застреля охраната. Мой ред е да задържа гадините.

Хейзъл кимна и влезе в потока.

Пърси понечи да я последва, но нещо го спря. По принцип обожаваше водата, но тази река… изглеждаше могъща и не съвсем дружелюбна.

— Малък Тибър — каза Юна със съчувствие. — Водите му текат с мощта на стария Тибър — имперската река, край която е възникнал Рим. Това е последният ти шанс да се върнеш назад, момче. Ако продължиш, течението ще измие знака на Ахил от теб. Той е гръцки знак и с него не можеш да останеш на римска територия.

Пърси бе прекалено изморен, за да схване какво точно му казва старицата, но разбра основното.

— Ако продължа напред, вече няма да съм неуязвим, така ли?

Юна се усмихна.

— Точно така. Какво ще избереш сега, момчето ми? Безопасност или бъдеще на болка и несигурност?

Зад него горгоните излетяха от тунела, виейки страховито. Франк пусна стрелите си към тях.

От средата на реката Хейзъл извика:

— Хайде, Пърси, давай!

От наблюдателниците се чуха рогове. Пазачите завикаха нещо и насочиха арбалетите си към горгоните.

Тогава Пърси се сети за Анабет и продължи напред. Водите на реката бяха леденостудени, а течението — много по-мощно, отколкото бе очаквал. Но това не го притесни. Усети прилив на сила в крайниците си, а сетивата му се изостриха, сякаш бе пил кафе. Достигна другия край на брега и остави старицата на земята тъкмо когато вратите на лагера се отвориха. Десетки въоръжени деца се изсипаха от тях, а Хейзъл се усмихна облекчено.

В следващия миг обаче забеляза нещо зад Пърси и изражението й се смени с такова на смъртен ужас.

— Франк!

Франк бе прекосил реката наполовина, когато горгоните го заловиха. Те се спуснаха от небето и го хванаха за ръцете. Той извика от болка, когато мощните им нокти се забиха в кожата му.

Пазачите също извикаха, но Пърси знаеше, че те не могат да помогнат. Нямаше как да стрелят, тъй като можеха да убият Франк. Другите хлапета, изскочили от лагера, наизвадиха мечовете си и се втурнаха към реката.

Но беше твърде късно. Имаше само един начин Франк да бъде спасен.

Пърси протегна ръце. Усети странно чувство в стомаха си, а после Тибър се покори на волята му. От двете страни на Франк се образуваха огромни водовъртежи, а после от водата изригнаха гигантски ръце, които имитираха движенията на Пърси. Те сграбчиха горгоните и чудовищата изпуснаха Франк изненадани.

Водните длани се свиха с все сила.

Пърси чу как другите деца викат и отстъпват назад, но остана съсредоточен върху задачата си. Стисна юмруци така, сякаш мачка нещо, и огромните ръце се прибраха в реката. Чудовищата удариха дъното и станаха на прах. Есенцията им се пръсна из водата като отровен облак, опитвайки да се събере, но реката я раздели. Скоро следите от горгоните изчезнаха, понесени от течението. Водовъртежите също ги нямаше — водите на реката се бяха успокоили.

Пърси стоеше на брега. Дрехите и кожата му димяха така, сякаш излизаше от басейн, пълен с киселина. Чувстваше се уязвим, оголен, раним.

В средата на реката Франк се обърна към него. Изглеждаше объркан, но иначе невредим. Хейзъл се доближи до него и му помогна да излезе на брега.

Чак тогава Пърси осъзна колко са притихнали останалите деца. Всички го наблюдаваха. И единствено старата Юна изглеждаше спокойна.

— Ах, какво приятно пътуване — каза тя. — Благодаря ти, Пърси Джаксън, за това, че ме доведе в лагер „Юпитер“.

Едно от момичетата като че ли се задави.

— Пърси… Джаксън?

Явно бе чувала името му. Пърси се съсредоточи и погледна към нея с надежда да види познато лице.

Тя беше водач — това бе очевидно. Пурпурна роба се спускаше царствено над доспехите й. Нагръдникът й бе украсен с медали. Беше на възрастта на Пърси. Имаше пронизващи тъмни очи и дълга черна коса. Пърси не я познаваше, но момичето го гледаше така, сякаш той е нещо, изскочило от най-лошите й кошмари.

Юна се засмя доволно.

— Да, точно така. Вие двамата имате какво да си кажете, сигурна съм!

И после, сякаш за да докаже, че странните събития за деня не са свършили, тя заблестя и промени вида си. Порасна и се превърна в сияйна богиня със синя рокля, висока над два метра. Наметката на раменете й напомняща козя кожа. Лицето й бе строго и величествено, а в ръцете си държеше жезъл, завършващ с цвят на лотос.

Лагерниците изглеждаха още по-смаяни, доколкото това бе възможно. Момичето с червеното наметало коленичи и останалите последваха примера й. Едно от децата се наведе толкова бързо, че едва не се прониза с меча си.

Хейзъл заговори първа:

Юнона.

Тя и Франк също бяха на колене. Пърси единствен бе останал прав. След като я бе мъкнал по целия път дотук, не смяташе да й оказва чак такова уважение.

— Юнона, а? — подхвърли той. — Ако съм минал теста, може ли да ми върнеш паметта и живота?

Богинята се усмихна.

— Когато му дойде времето, Пърси Джаксън. И само ако оцелееш в този лагер. Днес се справи добре, което е обещаващо начало. Може би все пак има надежда за теб.

Сетне се обърна към останалите.

— Римляни, представям ви сина на Нептун. Месеци наред той бе потънал в дрямка, но сега е събуден. Съдбата му е във ваши ръце. Пирът на Фортуна предстои, а Смъртта трябва да бъде освободена, ако искате да оцелеете в битката, която се задава. Не ме проваляйте!

Образът на Юнона потрепери и тя изчезна. Пърси погледна към Хейзъл и Франк, очаквайки някакво обяснение, но те изглеждаха не по-малко объркани от него. Франк носеше в ръцете си нещо, което Пърси не бе забелязал преди — две малки глинени манерки, по една във всяка ръка. Пърси нямаше идея откъде ги е взел, но видя как ги пуска в джоба си и ги поглежда, сякаш за да му каже: „После ще говорим за това“.

Тогава момичето с пурпурното наметало пристъпи напред. Докато оглеждаше внимателно Пърси, той изпита чувството, че тя си търси извинение, за да го промуши с кинжала си.

— Така — каза тя с леден глас, — син на Нептун, който идва с благословията на Юнона.

— Виж — каза той, — паметта ми е малко мътна в момента. Даже никаква я няма. Познаваме ли се?

Момичето се поколеба.

— Аз съм Рейна, претор на дванайсетия легион. И не, не се познаваме.

Пърси веднага разбра, че го лъже. Четеше го в очите й. Но разбра, че ако възрази тук, пред войниците й, тя ще се разгневи.

— Хейзъл — каза Рейна, — отведи го вътре. Искам да го разпитам в принципията. След това ще го отведем при Октавиан. Бих искала да се консултирам с авгурите, преди да решим какво да правим с него.

— Какво имаш предвид? — попита Пърси. — Какво има да решавате?

Ръката на Рейна стисна кинжала. Очевидно не бе свикнала да се обяснява за заповедите си.

— Преди да приемем някой в лагера, трябва да го разпитаме и да се допитаме до авгурите. Юнона каза, че съдбата ти е в наши ръце. Трябва да знаем дали богинята ни е довела нов легионер… — Рейна погледна Пърси така, сякаш това е много малко вероятно. — Или — добави с обнадежден тон — враг, който да убием.