Рик Риърдън
Синът на Нептун (48)

XLVII. Франк

Франк бе така зашеметен, че Хейзъл трябваше да извика няколко пъти името му, преди той да осъзнае, че Алкионей се надига отново.

Той заудря гиганта по носа с римския щит, докато Алкионей не захъхри. В същото време глетчерът продължаваше да се руши, а ръбът му приближаваше все повече и повече.

Танатос долетя до тях, носен от черните си криле. На лицето му бе изписано блаженство.

— О, да — каза той, изпълнен със задоволство. — Потъват ли душичките, потъват право към Подземното царство. Но вие, приятели, трябва да побързате, за да не се наложи да прибера и вас.

— Но Пърси… — Франк едвам се насили да произнесе името му. — Той…

— Рано е да се каже. А този — погледна с неприязън към Алкионей Танатос — никога не ще успеете да го убиете тук. Знаете ли какво трябва да направите?

— Мисля, че да — кимна Франк замаян.

— Тогава работата ми тук е свършена.

Франк и Хейзъл се спогледаха нервно.

— Ъъ — заекна Хейзъл, — искаш да кажеш, че няма да…

— Да взема живота ти? — довърши Танатос. — Ами, нека проверим… — Смъртта извади черен айпад от нищото, след което потупа по екрана няколко пъти.

Франк се надяваше богът да не използва устройството за прибиране на души.

— Няма те в списъка — обяви Танатос. — Плутон обикновено ми дава изрични заповеди за души, избягали от отвъдното. Но за теб нямам разпореждане. Може би мисли, че животът ти не е приключил, а може би е направил пропуск. Ако искате, мога да му звънна…

— Не! — бързо извика Хейзъл. — Всичко е наред!

— Сигурна ли си? — попита Смъртта. — Мога да направя видеоконференция. Тук някъде му имам скайпа…

— Не, наистина няма нужда! — Хейзъл се чувстваше така, сякаш няколко тона тревога се бяха свлекли от плещите й. — Много ти благодаря!

— Ъъъх — простена Алкионей.

Франк отново го удари по главата.

Смъртта вдигна очи от своя айпад.

— А що се отнася до теб, Франк Занг, твоето време също не е дошло. Остава ти малко гориво. Но не мислете, че ви правя услуга. Пак ще се видим, и то при не толкова приятни обстоятелства.

Глетчерът продължаваше да се руши, а краят му вече бе на по-малко от шест метра от тях. Франк знаеше, че трябва да бягат, но имаше още един въпрос.

— Ами Портите на Смъртта? — попита той. — Какво са те? Как да ги затворим?

— А, да — по лицето на Танатос пробяга сянка на раздразнение. — Портите Ми. Хубаво би било да бъдат затворени, но се опасявам, че това не е по силите ми. Нямам представа какво трябва да направите и вие. Дори не мога да ви кажа къде точно са те. Мястото не е само… не е просто място в нашия свят. Ще се наложи да го откриете с подвиг. Мога само да ви кажа, че трябва да започнете търсенето си от Рим. Истинския Рим. Ще имате нужда от специален водач. Само един тип полубогове могат да разчитат символите, които ще ви отведат до Портите Ми.

Ледът под краката им се напука. Хейзъл потупа Арион по врата, за да го удържи да не скочи.

— А брат ми? — попита тя. — Нико жив ли е още?

Танатос я погледна по особен начин — може би със съжаление, макар това да не бе от емоциите, които Смъртта разбираше.

— Ще откриеш отговора на този въпрос в Рим. Но сега трябва да отлетя на юг, към вашия лагер „Юпитер“. Имам чувството, че скоро там ще има много души за жънене. Сбогом, герои. До нови срещи!

Танатос изчезна в кълбо черен дим.

Цепнатините в леда под краката им се разшириха.

— Бързо! — каза Франк на Хейзъл. — Трябва да отведем Алкионей на около шестнайсет километра по на север!

Той се покатери върху гърдите на гиганта и Арион препусна по леда. Алкионей се влачеше зад него. Беше най-грозната шейна, която светът бе виждал някога.

Пътят не беше дълъг.

Арион галопираше по ледения глетчер като по магистрала, прескачаше пещери и се спускаше по склонове, които биха уплашили и сноубордист. На Франк не му се налагаше да блъска главата на Алкионей, тъй като тя така и така се блъскаше по леда. Докато препускаха, замаяният и почти припаднал гигант започна да си тананика нещо, което подозрително напомняше мелодията на Jingle Bells.

Самият Франк бе изненадан от себе си. Току-що се бе превърнал в орел и в мечка. Все още чувстваше как течна енергия преминава през тялото му, като че ли той самият бе наполовина втечнен.

Освен това двамата с Хейзъл бяха успели да освободят бога на Смъртта и той не ги бе отвел в Подземното царство.

Пърси обаче бе паднал от глетчера, за да ги спаси. „Синът на Нептун ще се удави, паднал сред ледовете…“

Франк преглътна.

Не. Пърси не можеше да е мъртъв. Не бяха изминали целия път дотук, за да загубят приятеля си. Франк щеше да го намери… но първо трябваше да се справи с Алкионей.

Той си спомни картата, която бе изучавал във влака по време на пътуването им от Анкоридж. Знаеше в общи линии накъде отиват, но по глетчера нямаше знаци и табели.

Щеше да му се наложи да рискува.

Най-накрая Арион се стрелна между две планини в долина от лед и камъни, които напомняха на огромна замръзнала купа с мляко и зърнена закуска. Кожата на гиганта започна да потъмнява, като че ли златото се превръщаше в мед. Франк почувства как тялото му потръпва, все едно бе робот, на който поставят нова батерия. Осъзна, че се намира в приятелска територия.

— Тук! — извика Франк.

Арион зави на една страна. Хейзъл сряза въжето и Алкионей се плъзна настрани. Франк скочи от него, миг преди гигантът да се удари в една скала.

Алкионей веднага скочи на крака.

— Какво? Къде? Кой?

Носът му бе леко изкривен и макар раните му да бяха изцерени, златната му кожа бе изгубила блясъка си. Той се огледа наоколо в търсене на стоманения си жезъл, но оръжието бе останало на глетчера Хъбърд. Щом се отказа да го търси, удари с юмрук близката скала.

— Играете си на шейничка с мен, така ли? — той се напрегна и подуши въздуха. — Каква е тази миризма? Унищожени призраци? Значи сте освободили Танатос. Пфу! Това обаче няма значение. Портите на Смъртта все още са във властта на Гея. Сега, сине на Марс, ми отговори защо си ме домъкнал дотук?

— За да те убия — отговори Франк. — Други въпроси?

Очите на гиганта се присвиха.

— Не съм срещал син на Марс, който може да променя формата си, но това не означава, че можеш да ме победиш. Нима смяташ, че твоят нелеп баща ти е дал силата да се изправиш сам срещу син на Гея?

— Не е сам — извади меча си Хейзъл.

Гигантът изръмжа и се спусна към нея, но Арион отскочи от пътя му. Хейзъл посече прасеца му. Черен нефт бликна от раната.

Алкионей се препъна.

— Със или без Танатос не можете да ме убиете!

Хейзъл направи жест със свободната си ръка, сякаш сграбчва нещо. Невидима сила наклони напред отрупаната със скъпоценни камъни глава на Алкионей. Хейзъл отново нападна и поряза и другия му крак, след което се отдалечи, преди той да е върнал равновесието си.

— Достатъчно! — изкрещя Алкионей. — Това е Аляска! Аз съм неуязвим в моята родина!

— Всъщност — каза Франк — имам лоши новини за теб. Наследих от баща си не само сила.

Гигантът изръмжа.

— Какво искаш да кажеш, детенце на Войната?

— Тактики — отговори Франк, — те са моят дар от Марс. Една битка може да бъде спечелена, преди да е започнала, ако избереш правилното бойно поле.

Той посочи зад рамото си.

— Границата е на няколкостотин метра оттук. Вече не сме в Аляска. Не го ли усещаш, Ал? Ако искаш да се върнеш в родината си, трябва да минеш през мен.

Гигантът бавно осъзна какво е станало. Той погледна невярващо към ранените си крака. От тях продължаваше да капе нефт. Снегът бе почернял.

— Невъзможно — изръмжа той. — Аз ще… гррррр!

Алкионей се спусна към момчето, решен да стигне границата. За миг Франк се усъмни в плана си. Ако дарбата му не сработеше, ако се притеснеше, щеше да умре.

Но след това си спомни думите на баба си: „Хубаво е да познаваш животното“.

Добре.

„Най-добре се получава в екстремна ситуация. В битка, например.“

Отговаряше на условията.

Гигантът приближаваше.

Двайсет метра.

Десет.

— Франк? — обади се нервно Хейзъл.

Но той остана на място.

— Спокойно.

Точно преди Алкионей да се удари в него, Франк се преобрази. Винаги се бе чувствал твърде голям и непохватен. Сега използва това. Тялото му се уголеми и придоби огромни размери. Кожата му се удебели, ръцете му се превърнаха в масивни предни крака. От устата му изскочиха бивни, а носът му се удължи.

Превърна се в животното, което познаваше най-добре. Това, за което се грижеше, което къпеше и хранеше, на което дори бе причинил стомашно разстройство в лагера.

Алкионей се удари в огромен, тежащ десет тона, боен слон.

Гигантът залитна. Той изкрещя ядосано и отново удари Франк, но изобщо не бе в категорията му. Момчето го удари с глава толкова силно, че Алкионей полетя назад и се просна по гръб на леда.

— Не можете да ме убиете — изръмжа Алкионей. — Не можете…

Франк върна човешкия си облик. Той приближи гиганта, чиито нефтени рани пушеха. Скъпоценните камъни изпадаха от косата му в снега. Златната му кожа започна да се разяжда и чупи.

Хейзъл слезе от коня и застана до Франк с изваден меч.

— Може ли?

Той кимна и погледна гиганта право в изпълнените с омраза очи.

— Един съвет, Алкионей. Следващия път, когато си избереш най-големия щат за родина, гледай лагерът ти да не е близо до границата. Добре дошъл в Канада, идиот такъв!

Мечът на Хейзъл се стовари върху шията на гиганта. Алкионей се разпадна на купчина скъпоценни камъни.

За миг Хейзъл и Франк останаха заедно, наблюдавайки как останките от съществото се разтапят в леда.

Франк прибра въжето си.

— Слон? — попита го Хейзъл.

— Аха — почеса се по врата той, — стори ми се добра идея.

Не можеше да разгадае изражението й. Уплаши се, че е направил нещо толкова странно, че тя никога повече няма да иска да е с него. Франк Занг, син на Марс, от време на време слон, винаги дебелокож и непохватен.

Но тогава тя го целуна. Беше си истинска целувка — по устните — много по-добра от онази за Пърси в самолета.

— Ти си просто невероятен — усмихна се тя. — А и от теб става особено привлекателен слон.

Франк пламна до такава степен, че се уплаши да не разтопи снега под себе си. Преди да отговори обаче, един омразен глас проехтя из долината: Не сте спечелили нищо.

Франк погледна нагоре. По най-близката планина се движеха сенки, образуващи лицето на спяща жена.

Никога няма да стигнете навреме в лагер „Юпитер“ — подигравателно гръмна гласът на Гея. — За разлика от Танатос, който в момента прибира душите на героите там, докато другият ми син унищожава римското наследство, този път за вечни времена! — Планината се разтърси, сякаш цялата земя бе изпаднала в истеричен кикот. Сенките изчезнаха.

Хейзъл и Франк се спогледаха. Никой от тях не продума. Покатериха се на гърба на Арион и се отправиха към залива на глетчера.