Рик Риърдън
Синът на Нептун (10)

IX. Франк

Докато маршируваше към Полята на Марс, Франк си припомни събитията от изминалия ден.

Не можеше да повярва на колко тънък косъм се бе разминал със смъртта. Сутринта, преди Пърси да се появи, едва не бе разкрил на Хейзъл голямата си тайна, докато двамата стояха на стража. Бяха прекарали часове наред в студената мъгла, наблюдавайки движението по магистралата. Хейзъл се оплакваше от студа.

— Бих дала всичко, за да се стопля — промърмори тя, докато зъбите й тракаха, — ще ми се да можехме да си напалим огън.

Изглеждаше страхотно дори и с бронята. Франк обожаваше как канелената й коса се накъдряше по краищата на шлема, а на брадичката й се образуваше трапчинка, когато се мръщеше. Изглеждаше много мъничка до него, а това го караше да се чувства като голям и непохватен бивол. Искаше му се да я прегърне и сгрее, но не можеше да събере кураж да го направи. Тя вероятно щеше да го удари, а той — да изгуби единствената си приятелка в лагера.

Иначе той можеше да накладе наистина впечатляващ огън. Друг е въпросът, че щеше да гори само няколко минути, а после Франк щеше да загине. Хващаше го страх, само като го помислеше. Но Хейзъл имаше този ефект върху него. Когато тя искаше нещо, той изпитваше нелогичния порив да й го осигури на всяка цена. Искаше му се да бъде нейният рицар в сияйна броня, за да я спаси. Но това бе нелепо, тъй като тя бе по-сръчна от него в почти всичко.

Представи си какво щеше да каже баба му: „Франк Занг да спаси някого? Ха! Та той ще падне от коня и ще си счупи врата!“.

Трудно му беше да си представи, че е напуснал дома на баба само преди шест седмици… че от погребението на майка му са минали само толкова.

Всичко останало се бе случило след това. Вълците бяха дошли пред вратата на дома им, той бе отпътувал за лагер „Юпитер“ и бе изкарал няколко седмици в петата кохорта с надеждата да не е тотален левак във всичко.

И през цялото това време с него бе обгореното парче дърво — увито в плат и скрито в джоба на палтото му. „Дръж го при себе си — бе заръчала баба му. — Докато то е в безопасност, и ти ще си.“

Но то гореше толкова лесно! Спомни си пътешествието си от Ванкувър. Близо до Качулатата могила Франк бе извадил дръвцето и го бе задържал в ръка, мислейки си колко хубаво би било да си напали огън. Обгореният къс бе пламнал незабавно. Огънят освети студената тъмна нощ и Франк се бе сгрял повече от добре… но и бе усетил как животът му изтича, все едно изгаря вместо дървото. Пъхнал бе горящата главня в една снежна пряспа… и за един ужасен миг дървото бе продължило да гори. Когато най-накрая угасна, Франк се успокои, уви парчето дърво в плат и го пъхна обратно в джоба на палтото си, решен никога повече да не го вади.

Не можа обаче да го забрави. Все едно някой му беше казал: „Каквото и да правиш, не мисли за това как дървото гори!“. И той, естествено, мислеше само за това! По време на поста си с Хейзъл бе опитал да отклони мисълта си от този проблем. Обичаше да прекарва времето си с нея. Питаше я как е израснала в Ню Орлиънс, но тя се нервираше от въпросите му и затова приказваха за глупости. Опитваха се да си говорят на френски. Хейзъл имаше креолска кръв, а Франк го бе учил в училище. Никой от двамата обаче не го владееше добре, а и френският в Луизиана бе толкова различен от този в Канада, че бе направо невъзможно да се разберат. Когато Франк попита Хейзъл как се чувства днес, а тя отговори, че обувката й е зелена, решиха да се откажат от езика на мускетарите.

И тогава бе дошъл Пърси Джаксън. Франк и друг път бе виждал тийнейджъри да се борят с чудовища и сам се бе изправял срещу такива по пътя си от Ванкувър насам. Но никога не бе виждал горгони. Никога не беше виждал богиня, не и лично. А начинът, по който Пърси бе овладял Малък Тибър… Беше невероятно! На Франк му се искаше да има такива сили. Той още можеше да почувства ноктите на горгоните, сключили се около ръката му, да долови треперливия им вонящ дъх, който лъхаше на отрова и умрели плъхове. Ако не беше Пърси, тези уродливи вещици щяха да го отнесят кой знае къде. Вероятно щяха да го продават като ребърца в онзи прословут търговски център.

След инцидента на реката Рейна бе изпратила Франк в оръжейната, което му бе оставило прекалено много време за мислене. Докато полираше мечовете, си спомни как Юнона им бе заръчала да освободят Смъртта. За нещастие Франк се досещаше какво има предвид богинята. Той бе опитал да скрие изненадата си, когато Юнона се бе появила, но тя изглеждаше точно така, както я бе описала баба му. Дори носеше наметалото от козя козина. „Тя избра твоя път преди години — казала бе веднъж баба му. — Този път не е лесен.“

Франк погледна към лъка в ъгъла на оръжейната. Нямаше да е толкова зле, ако Аполон го бе признал за свой син. Франк бе убеден, че баща му ще се разкрие на шестнайсетия му рожден ден, тъй като тази възраст бе сакрална за римляните, а и щеше да е първият му рожден ден в лагера. Но денят бе минал и заминал преди две седмици и нищо не бе станало. Сега Франк се надяваше, че ще го признаят по време на Пирът на Фортуна, макар Юнона да бе казала, че тогава предстои битката на живота им.

А баща му със сигурност бе Аполон. Франк не умееше нищо друго, освен да стреля. Преди много години майка му бе казала, че фамилното му име — Занг, означава на китайски „майстор на лъка“. Това трябваше да е жокер.

Франк остави парцала за чистене и погледна към тавана.

— Моля ти се, Аполоне, ако си мой баща, кажи ми. Искам да бъда стрелец като теб.

— Не, не искаш — долетя ръмжащ глас и Франк подскочи. Вителий, ларът на петата кохорта, се бе явил пред него. Пълното му име бе Гай Вителий Ретикул, но останалите кохорти го наричаха Вителий Глупака^[1].

— Хейзъл Левеск ме изпрати да проверя какво правиш — каза Вителий, докато вдигаше колана с меча си над корема. — И добре направи. Погледни в какво състояние е тази броня!

Вителий бе доста нахален да коментира каквото и да е било, тъй като носеше торбеста тога, туниката едвам скриваше огромния му корем, а ножницата му падаше от колана на всеки три секунди.

Франк обаче нямаше сили да спори с него.

— Що се отнася до стрелците — заяви призракът, — те са слабаци! По мое време стрелбата бе варварска работа. Добрият римлянин бе в центъра на битката, промушвайки врага с копие или изтърбушвайки го с меч като цивилизован човек! Така ги бихме по време на Пуническите войни! В Рим трябва да се държиш като римляните, момче!

Франк въздъхна.

— Мислех, че си бил в армията на Цезар.

— Бях!

— Вителий, Цезар е живял стотици години след Пуническите войни. Не може да си бил жив толкова дълго.

— Да не подлагаш под съмнение честта ми!? — Вителий бе толкова ядосан, че аурата му почервеня. — На ти, на ти! — Той няколко пъти промуши Франк в гърдите с призрачния си меч, който бе точно толкова опасен, колкото и лъчът на фенер.

— Ау! — извика Франк от любезност.

На Вителий това, изглежда, му се видя достатъчно, защото прибра меча си.

— И следващия път си помисли добре, преди да обидиш някой по-възрастен! Сега… скоро мина шестнайсетият ти рожден ден, нали?

Франк кимна. Нямаше идея откъде Вителий знаеше това, тъй като Франк не го бе споделял с други хора, но духовете си имаха начини да разбират разни неща. Да подслушват невидими вероятно бе един от начините.

— Е, затова значи си кисел като неосвободен гладиатор — отбеляза ларът. — Разбираемо си е. Шестнайсетият рожден ден е голямо нещо, ставаш мъж! Божественият ти родител трябваше да те е признал вече, ако ще и с малка поличба. Може би те е помислил за по-млад с това кръгло бебешко лице!

— Благодаря, че ми напомни — промърмори Франк.

— Ах, на моя рожден ден — потъна в щастливи спомени Вителий — имах страхотна поличба! В гащите ми се появи кокошка!

— МОЛЯ?!

Вителий се изду от гордост.

— Точно така! Бях в реката и си сменях дрехите за моята Либералия^[2]! Сещаш се, ритуалът за навлизане в мъжество. По онова време вършехме нещата както трябва, да знаеш. Свалих детската си тога и се къпех, преди да облека тази на възрастен. И внезапно една кокошка се появи от нищото, грабна препаската ми и я отнесе нанякъде. Добре, че не я носех тогава!

— Прекрасно — каза Франк. — Може ли само да отбележа, че понякога е добре всеки от нас да пази своите малки тайни?

— Хммм… — Вителий не го слушаше. — Това бе знак, че съм потомък на Асклепий, бога на Медицината. И така получих третото си име — Ретикул, което означава „бельо“, за да ми напомня за благословения ден, в който кокошка ми открадна гащите.

— Значи името ти е господин Бельо?

— Да, слава на боговете! Станах хирург на легиона, а останалото, както се казва, е история. — Той разпери доволно ръце. — Не се предавай, момче! Може би баща ти просто закъснява! А и повечето поличби не са драматични като кокошките, нали. Макар че един приятел имаше торен бръмбар…

— Много мило, че ми каза, Вителий — прекъсна го Франк, — но трябва да почистя тези брони…

— А кръвта на горгоните?

Франк замръзна. Не бе казал никому за това. Доколкото знаеше, само Пърси бе видял стъклениците на реката, а още не бяха имали шанса да поговорят за това.

— Хайде, хайде — подразни го Вителий. — Аз съм лечител. Знам легендите за кръвта на горгоната. Покажи ми мускалите.

С нежелание Франк извади двата керамични съда, които бе извадил от Малък Тибър. Когато едно чудовище се разпаднеше, от него оставяше трофей — зъб, оръжие или дори главата му. Франк веднага бе разбрал какво представляват двата мускала. По традиция те принадлежаха на Пърси, но Франк не можеше да не се запита какво може да направи с тях.

— Дааа — каза Вителий одобрително, докато изучаваше керамичните шишенца, — кръв от дясната страна на горгонското тяло лекува всяка болест, дори връща мъртвите към живот. Богинята Минерва веднъж дала стъкленица, пълна с такава кръв, на моя божествен предтеча Асклепий. Кръв от дясната страна на горгоната обаче води до мигновена смърт. Но коя е лековита и коя — отровна?

— Не знам, виждат ми се еднакви — отвърна Франк, гледайки мускалите.

— Ха! Но ти се надяваш правилната стъкленица да разреши проблема с обгореното дърво, а? Може би дори да развали злата магия, нали?

Франк бе толкова смаян, че не знаеше как да отговори.

— Не се безпокой, момче — засмя се духът, — няма да кажа никому. Аз съм лар, защитник на кохортата. Не бих направил нищо, с което да те застраша.

— Но ме намушка с меча си в гърдите.

— Довери ми се, момче! Жал ми е за теб. Не е лесно да мъкнеш проклятието на онзи аргонавт.

— К-какво?

Вителий махна с ръка.

— Не се прави на скромен. Имаш стари корени. Гръцки и римски. Не е изненадващо, че Юнона… — Той внезапно наклони глава, сякаш слушаше глас от високо. Лицето му се изопна, а аурата му позеленя. — Но вече казах твърде много. Както и да е, ще те оставя сам да прецениш кой заслужава кръвта на горгоната. Предполагам, че новобранецът също би имал полза от нея, щом не помни нищо от миналото си.

Франк се запита какво ли толкова е чул Вителий, за да се уплаши така, но имаше чувството, че няма смисъл да пита. Този път старият дух щеше да си замълчи.

Погледна към двете шишенца. Дори не бе помислил, че Пърси може да се нуждае от тях. Досрамя го от това, че е смятал да ги задържи за себе си.

— Да, разбира се. Той ги заслужава.

— И все пак, ако искате съвета ми… — Вителий погледна нервно нагоре. — И двамата трябва да почакате с тази горгонска кръв. Ако източниците ми казват истината, тя ще ви потрябва по време на подвига.

— Подвиг?

Тогава вратите на оръжейната рязко се отвориха и Рейна влетя вътре, придружена от металните си хрътки. Вителий изчезна. Може и да обичаше кокошки, но не хранеше топли чувства към кучетата на претора.

— Франк! — Рейна изглеждаше разтревожена. — Стига си търкал тези брони. Върви и намери Хейзъл и доведи Пърси Джаксън. Забави се твърде много. Не искам Октавиан… — Тя се поколеба. — Просто доведи Пърси!

 

И така на Франк му се бе наложило да пробяга целия път до храма, а след това — да отговаря на хилядите въпроси на Пърси относно брата на Хейзъл, Нико. Проблемът беше в това, че Франк не знаеше почти нищо за него.

— Готин е — казал бе Франк на Пърси. — Е, не е като Хейзъл…

— В какъв смисъл? — попита той.

— Ами… — закашля се Франк. Имаше предвид, че Хейзъл изглежда добре и е мила, но реши да не го казва. — Нико е малко загадъчен. Изнервя всички с това, че е син на Плутон.

— Не и теб обаче?

Франк сви рамене.

— Плутон не е толкова лош. Не е виновен, че му се е паднало да владее Подземното царство. Просто е имал лош късмет, когато боговете са си поделяли света. Юпитер взел небето, Нептун морето, а за Плутон останало мазето.

— Смъртта не те ли плаши?

Франк едва не се разсмя. „Съвсем не — искаше да каже той, — да ти се намира запалка?“ Но вместо това отговори:

— В стари времена, по времето на древните гърци, когато Плутон бил наричан Хадес, той наистина бил най-вече символ на смъртта. Но когато станал бог на Рим, си спечелил повече… как да кажа, уважение. Станал и бог на Богатствата. Всичко под земята принадлежи на него. Така че не го възприемам като много страшен.

Пърси се почеса по главата.

— Ама как така е станал римлянин. Ако е грък, не си ли остава грък?

Франк не отговори веднага, а се замисли. Вителий щеше да изнесе на Пърси едночасова лекция по въпроса — вероятно с презентация на PowerPoint^[3], но Франк отговори по-простичко:

— Римляните смятат, че са наследили гръцката култура и са я усъвършенствали.

Пърси направи гримаса.

— Усъвършенствали? Че какво не й е било наред преди?

Франк си спомни думите на Вителий: „Имаш стари корени. И гръцки, и римски…“ Баба му бе казала нещо подобно.

— Не знам — призна си той. — Рим бил по-успешен от Древна Гърция. Римляните изградили огромна империя. Боговете станали по-важни в римско време — по-могъщи и по-познати. Затова съществуват и до ден-днешен. Толкова много цивилизации се вдъхновяват от Рим. Боговете станали римляни, защото там бил центърът на властта. Като бог на Рим Юпитер бил много по-отговорен, отколкото по времето, когато бил Зевс. Марс също станал по-важен и дисциплиниран.

— А Юнона станала хипи — отбеляза Пърси. — Значи ми казваш, че старогръцките богове просто станали римски и забравили всичко гръцко?

— Уф… — Франк се огледа внимателно, за да е сигурен, че наблизо няма лагерници или лари, но главните порти бяха все още на стотина метра от тях. — Това е чувствителна тема. Някои хора смятат, че гръцкото влияние все още е силно, че все още е част от характера на боговете. Чувал съм, че има полубогове, които напускат лагер „Юпитер“, отхвърлят римското наследство и се опитват да живеят като древни гърци. Герои единаци, а не част от група като легионерите. Освен това в Средните векове, когато Рим паднал, източната част от империята оцеляла. А тя била гръцка.

— Не знаех това — зяпна го Пърси.

— Наричала се Византия. — Франк харесваше как звучи думата. Струваше му се готина.

— Източната империя съществувала още хиляда години, но била много повече гръцка, отколкото римска. За тези от нас, които следват пътя на Рим, това е болна тема. Затова, в която й страна да се установи, лагер „Юпитер“ винаги е в западната, римска, част на територията й. Източната носи лош късмет.

— Хмм. — Пърси се намръщи.

Франк не му се сърдеше за това, че е объркан. Цялата гръко-римска история можеше да ти докара мигрена.

Накрая стигнаха портите.

— Ще те изпратя до банята да се изкъпеш — каза Франк, — но най-напред трябва да поговорим за онези мускали, които намерих в реката.

— Кръв от горгони — каза Пърси. — Едното шишенце лекува, другото е пълно със смъртоносна отрова.

Франк се ококори.

— Ти си знаел? Виж, не смятах да ги задържа. Просто…

— Знам защо ги взе, Франк.

— Така ли?

— Да. — Пърси се усмихна. — Ако бях дошъл в лагера, носейки отрова, това нямаше да се приеме добре. Опитвал си да ме защитиш.

— Ами… да. — Франк избърса потта от дланите си. — Но ако установим кой мускал с какво е пълен, можеш да си върнеш паметта.

Усмивката на Пърси угасна. Той погледна към хълмовете.

— Може би. Предполагам, че е така. Но засега трябва да пазим тези шишенца. Предстои битка и може да ни се наложи да спасим нечий живот с тях.

Франк го зяпна с нещо подобно на страхопочитание. Пърси имаше шанс да си върне паметта, но бе готов да се откаже от него, защото някой друг можеше да има по-голяма нужда от стъкленицата? Предполагаше се, че римляните са себеотрицателни и винаги готови да помогнат на другарите си, но Франк не бе сигурен, че някой от лагера би могъл да направи подобно нещо.

— Значи не си спомняш нищо? — попита Франк. — Нито семейство, нито приятели…

Пърси докосна глинените мъниста на врата си.

— Смътни проблясъци. Знам, че имах гадже… Надявах се да я намеря тук.

Той погледна внимателно към Франк, сякаш взимаше решение.

— Казва се Анабет. Но ти не я познаваш, нали?

Франк поклати глава.

— Познавам всички в лагера. Нямаме Анабет. Ами семейството ти? Майка ти е смъртна, нали?

— Предполагам… сигурно е много уплашена за мен. А твоята?

Франк се спря на входа на банята и стисна няколко кърпи от гардероба.

— Тя почина.

Пърси повдигна вежда.

— Как?

Обикновено Франк отговаряше с лъжа на този въпрос. Казваше, че е имало катастрофа, и сменяше темата. Иначе емоциите му излизаха извън контрол, а не можеше да си позволи да плаче в лагер „Юпитер“. Не можеше да покаже слабост. Но усети, че може да се довери на Пърси.

— Загина във войната — отговори той. — В Афганистан.

— Работила е в армията?

— В канадската армия.

— В канадската? Дори не знаех, че Канада…

— Повечето американци не знаят — въздъхна Франк, — но да, тя бе от канадските войници. Капитан на взвод. Една от първите загинали в битка жени. Спасила няколко войничета, които били притиснати от вражески огън. Но… не успяла да оцелее. Погребението се състоя точно преди да дойда тук.

Пърси кимна. Не го попита нищо повече, което Франк оцени. Не каза, че съжалява, не направи някой от тъпите добронамерени коментари, които Франк толкова мразеше: „О, бедничкият ти. Сигурно ти е много трудно. Имаш моите най-искрени съболезнования.“

Изглежда, Пърси бе срещал смъртта и преди. Бе изпитвал скръбта, породена от нея. И слушаше. Нямаше нужда да казва, че съжалява. Единственото нещо, което можеш да направиш, е… да продължиш напред.

— Може ли да ми покажеш къде точно са баните? — попита Пърси. — Мръсен съм.

Франк се усмихна слабо.

— Вярно е.

Докато влизаха в сауната, Франк се замисли за баба си, за майка си, за детството си, прокълнато от Юнона и нейното дърво. Прииска му се да можеше да забрави миналото си.

Да стане като Пърси.