Рик Риърдън
Синът на Нептун (45)

XLIV. Хейзъл

Призраците се наредиха в боен строй и обкръжиха кръстовището. Бяха поне сто — не цял легион, но повече от една кохорта. Някои носеха разкъсаните знамена на петата кохорта от дванайсетия легион — загиналите в обречената експедиция на Майкъл Варус от осемдесетте години. Други носеха знамена и символи, които Хейзъл не познаваше. Вероятно бяха загинали в друго време, в опит да извършат подвизи, за които момичето не бе и чувало. А някои може би изобщо не бяха от лагер „Юпитер“.

Повечето бяха въоръжени с оръжия от имперско злато. Имаха повече такива от целия дванайсети легион. Хейзъл усети мощта на цялото това злато и тя й се стори по-страшна от трошенето на леда наоколо. Замисли се за миг дали да не използва силата си, за да обезоръжи привиденията, но се страхуваше да опита. Имперското злато не бе просто благороден метал. То бе смъртоносно и за герои, и за чудовища. Ако се провалеше, можеше просто да взриви глетчера. И по-лошо — да убие приятелите си.

— Танатос! — обърна се тя към закачулената фигура. — Тук сме, за да те освободим. Ако можеш да подчиниш тези духове, кажи им… — Гласът й потрепера.

Качулката на божеството се спусна назад, а робата му се свлече на земята, когато той разпери криле и остана само по риза без ръкави, втъкната в колана на панталона му.

Той бе най-красивият мъж, който Хейзъл бе виждала някога.

Кожата му бе черна и блестяща, с цвета на абанос като старата ритуална маса на Кралица Мари. Очите му проблясваха като злато или мед, подобни на тези на Хейзъл. Беше строен и мускулест, а лицето му бе царствено. Прекрасна тъмна коса се спускаше по раменете му, а крилете му блестяха в синьо, черно и пурпурно.

Хейзъл трябваше да си напомни да диша.

Танатос бе красив. Това беше думата — не хубав, не готин, не привлекателен. Той бе красив като ангел — съвършен, далечен, недокоснат от времето.

— О! — възкликна тихо тя.

Китките на божеството бяха стегнати от ледени скоби, от които излизаха вериги, приковаващи го към ледената земя. Краката му бяха голи, а около глезените му също проблясваха окови.

— Но това е Купидон! — каза Франк.

— Доста як Купидон — съгласи се Пърси.

— Поласкан съм — отвърна Танатос. Гласът му бе също толкова прекрасен, колкото и самият той. Дълбок и мелодичен. — Често ме бъркат с бога на Любовта. Смъртта и любовта си приличат много повече, отколкото можете да си представите. Но все пак бъдете спокойни. Аз съм Смъртта.

Хейзъл не се усъмни в това нито за миг. Почувства се като направена от пепел. Всеки миг можеше да се разпадне и да бъде всмукана във вакуума. Сега осъзна, че Танатос едва ли имаше нужда да я докосва, за да я убие. Можеше просто да й заповяда да умре и тя щеше да коленичи пред него, а душата й — да се подчини, омаяна от този прекрасен глас и от тези красиви очи.

— Тук сме, за да те спасим — успя да каже тя. — Къде е Алкионей?

— Да ме спасите? — присви очи Танатос. — Чуваш ли се какво говориш, Хейзъл Левеск? Разбираш ли какво ще последва от това?

— Губим време — пристъпи напред Пърси.

Той замахна с меча си към оковите на Смъртта. Божественият бронз се заби в леда, но и залепна за него като в лепило. По острието на Въртоп пролази скреж. Пърси задърпа меча бясно, а Франк тръгна да му помага. Заедно двамата успяха да освободят Въртоп, малко преди скрежът да достигне ръцете им.

— Така няма да стане — рече Танатос, — а що се отнася до гиганта, той е близо. Тези сенки не са мои. Служат само нему.

Очите на бога огледаха преценяващо призрачните воини. Те се размърдаха неспокойно, сякаш усетили полъха на ледовит вятър.

— Как тогава да те измъкнем? — попита Хейзъл.

— Дъще на Плутон — обърна се Танатос към нея, — чедо на моя повелител, ти от всички хора на тоя свят не би трябвало да искаш свободата ми.

— Не мислиш ли, че съм наясно с това? — Очите на Хейзъл започнаха да парят, но й бе омръзнало да се страхува. От страх бе изгубила майка си преди седемдесет години. Защото бе реагирала твърде късно. Сега беше войник от римския легион. Нямаше да се провали отново. Нямаше да провали приятелите си.

— Чуй ме, господин Смърт! — Тя изтегли кавалерийския си меч, а Арион изцвили предизвикателно. — Не се върнах от Подземното царство и не изминах хиляди километри, за да чуя, че съм глупачка, задето искам да те освободя. Ако ми е писано да умра, така да бъде. Готова съм, ако трябва, да се изправя срещу цялата призрачна армия. Само ми кажи как да строша оковите ти.

Танатос се загледа в нея.

— Колко интересно. Разбираш, надявам се, че тези призраци някога са били герои като теб, тръгнали да вършат подвизи в името на Рим. Загинали, без мисиите им да се увенчаят с успех. Те също са били изпратени в Асфодел. Сега Гея им е обещала втори живот, стига да се бият за нея. Разбира се, ако ме освободиш и ги победиш, те ще се върнат в Подземното царство, където им е мястото. Заради измяната си към боговете обаче, ще бъдат осъдени на вечни мъчения. Те не са много различни от теб, Хейзъл Левеск. Сигурна ли си, че искаш да ме освободиш и да обречеш тези души на безкрайни страдания?

— Това не е честно! — стисна юмруци Франк. — Искаш ли да те освободим, или не?

— Честно? — усмихна се Смъртта. — Ще се учудиш, когато разбереш колко често чувам тази дума, Франк Занг, и колко безсмислена е тя. Честно ли е, че животът ти ще изтлее — толкова ярък, но така кратък? Честно ли беше, че отведох майка ти в отвъдното?

Франк се олюля, сякаш го бяха зашлевили.

— Не — довърши Смъртта тъжно, — не е честно. Но времето й бе дошло. Смъртта не е честна, герои. Ако ме освободите, аз ще сторя това, което съм длъжен да направя. А тези сенки ще се опитат да ви спрат.

— Значи ако те пуснем — обобщи Пърси, — ще бъдем нападнати от тълпа призрачни убийци със златни мечове. Хубаво. Кажи сега как да счупим веригите.

— Само огънят на живота може да стопи веригите на Смъртта — усмихна се злокобно Танатос.

— Хайде без гатанки, ако обичаш — отвърна Пърси.

— Не е гатанка — пое си дълбоко дъх Франк.

— Франк, недей — промълви едва Хейзъл. — Трябва да има и друг начин.

Над глетчера се разнесе гръмък смях и един гърлен глас рече:

— Приятели мои. Дълго чаках този момент.

На портите на лагера се бе появил Алкионей. Той бе по-огромен дори от гиганта Полибот, който бяха видели в Калифорния. Имаше метална кожа от чисто злато, доспехи, изковани от платина, и стоманен жезъл с размерите на тотем. Ръждивочервените драконови лапи, които имаше за крака, кънтяха по леда с всяка крачка на гиганта, докато той влизаше в лагера. По плитките на червената му коса блестяха скъпоценни камъни.

Хейзъл така и не го бе видяла завършен преди смъртта си, но го познаваше по-добре от собствените си родители. Тя го беше създала. Месеци наред бе търсила злато и скъпоценности в земята, с които да оформи това изчадие. Знаеше точно от какви диаманти е направено сърцето му. Познаваше нефта, който течеше по вените му вместо кръв.

Искаше да го унищожи, в живота си не бе искала нещо повече от това.

Гигантът приближи и се усмихна. Зъбите му бяха от чисто сребро.

— Хейзъл Левеск — каза той, — ти ми причини големи неприятности. Ако не беше ти, щях да се надигна още преди десетилетия. Този свят вече щеше да принадлежи на Гея. Но това вече няма значение.

Той разпери ръце към своята призрачна армия.

— Добре дошъл, Пърси Джаксън! Добре дошъл, Франк Занг! Аз съм Алкионей, проклятието, което тегне над Плутон, и новият господар на Смъртта! А това е новият ви легион!