Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Accused, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“ София, 2012

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-300-5

История

  1. — Добавяне

9

Никак не беше чудно, че положението се промени драстично след намесата на майката на Тео.

Той й се обади по време на обедната почивка и петнайсет минути по-късно тя пристигна в кабинета на госпожа Гладуел. Настояваше за отговор на всеки свой въпрос. Беше бясна, че полицията е разпитвала Тео, без родителите му да присъстват, но госпожа Гладуел я увери, че той се е справил чудесно. Отговарял предпазливо и дал на полицаите възможно най-малко информация. Претърсването на шкафчето му било неизбежно, тъй като училището имало право да го отваря при всяка основателна причина. Училищната политика изисквала госпожа Гладуел и останалите служители от администрацията във всички случаи да оказват пълно съдействие на правоохранителните органи.

Отначало госпожа Буун смяташе да вземе Тео от училище и да го заведе в кантората, а от там — в полицията. Според госпожа Гладуел обаче беше по-разумно да изчакат края на учебните занятия. Тази сряда Тео веднъж вече беше измъкнат от час и ако това се повтореше, само щеше да засили подозренията. Тя посъветва майка му да се придържат максимално към обичайния ход на нещата. След това я осведоми за останалата част от доста вълнуващата седмица на Тео. Той още не беше казал на родителите си за двете срязани гуми и за обира на шкафчето си и новините смаяха майка му. Тя доста се ядоса, задето си е премълчал.

Преди да си тръгне, госпожа Буун помоли директорката да даде на Тео строги указания от училище да отиде право в кантората.

 

 

В три и половина инспектор Хамилтън чакаше в класната стая на господин Маунт. Беше позвънил на учителя и го беше помолил да „покани“ Дарън, Уди, Чейс, Джоуи и Рикардо да останат след часовете за кратка среща. В присъствието на господин Маунт инспекторът разговаря кратко с всяко момче поотделно. Пръв беше Дарън и след като на една увеличена снимка установиха точното местоположение на шкафчето му, инспекторът го попита:

— По кое време днес сутринта за пръв път отиде до шкафчето си?

Дарън сви рамене и отговори:

— Когато дойдох в училището, точно преди часа на класния.

— А той кога започва?

— В осем и четирийсет.

— Защо ходи до шкафчето си?

— За да взема някои учебници и да оставя други, както винаги.

— Днес сутринта видя ли Тео Буун до шкафчето му?

Дарън се замисли и сви рамене:

— Май не. Мисля, че Тео вече беше влязъл в час.

— Кого помниш да си видял до шкафчето си днес сутринта?

Поредната пауза, докато момчето обмисляше въпроса.

— Рикардо, може би Уди. Просто някои от момчетата. Тогава не се замислих кого виждам. Обикновено бързаме за часа на класния.

— Забеляза ли край шкафчетата някого, който няма работа? — попита бавно Хамилтън.

— Кой например?

— Например някой, който не би трябвало да се навърта там.

— Да не би някой да е направил нещо нередно?

— Точно това се опитваме да установим, Дарън. Да си забелязал някой непознат край шкафчетата преди десет часа сутринта?

— Непознат ли? Възрастен човек?

— Възрастен, друг ученик, всеки, който няма причина да се мотае в този край на коридора.

Поредното продължително мълчание, после момчето бавно поклати глава и каза:

— Не, господине, не забелязах такъв човек.

— Нищо необикновено?

— Нищо, сър.

Подобни разговори се проведоха и с другите момчета. Само Чейс си спомни, че е срещнал Тео сутринта, обаче не го беше видял да вади учебници или други неща от раницата си. Инспектор Хамилтън внимаваше да не издаде какво е било намерено в шкафчето на Тео и да не създаде впечатление у момчетата, че приятелят им е загазил.

 

 

В четири следобед Тео, родителите му и Айк влязоха в полицейския участък на Мейн Стрийт на две пресечки източно от сградата на съда. Посрещна ги инспектор Ворман, който ги поведе надолу към малка стаичка в тесния сутерен. Предложи им нещо за пиене — всички отказаха — и той премина към деловата част. Следобед с госпожа Буун вече бяха разговаряли два пъти по телефона, така че нямаше никакви изненади.

Тео щеше доброволно да даде показания в присъствието на адвокати, а Ворман щеше да запише показанията му с видеокамера и касетофон. Тео бе уверил родителите си, че няма какво да крие и че не знае нищо за проникването с взлом в магазина и за откраднатите предмети.

Започна от понеделник и от първата случка с шкафчето си. Разказа за двете срязани гуми и каза, че Гил от „Гилс Уийлс“ може да потвърди това. Отново обясни, че не е съобщил на родителите си просто поради липса на време и възможности. Описа големия камък, разбил вратата на кабинета му предния ден. С помощта на насочващите въпроси на Ворман Тео стигна и до откраднатите таблети, намерени в шкафчето му. Както винаги, се отбил до шкафчето си броени минути преди часа на класния. В коридора било шумно и пълно с ученици както предния и по-предния ден. Отключил шкафчето си и не забелязал нищо необикновено. Огледал го внимателно заради случилото се в понеделник. Сигурен бил, че по онова време таблетите „Линкс“ не били в шкафчето му. Не забелязал и ничие необичайно присъствие — нито непознати възрастни, нито ученици от други класове. Не му било известно някой да знае кода му. Не бил чувал за други подобни случаи на непозволено проникване в училищните шкафчета.

Тео говореше бавно и предпазливо, а когато го помолеха, повтаряше казаното. Вляво от него беше майка му, отдясно — баща му. Айк седеше в края на масата, все още ядосан, че полицията е дръзнала да обвинява племенника му. Инспектор Хамилтън седеше точно срещу Тео и търпеливо ръководеше разпита. До него имаше видеокамера на статив, която записваше разговора.

Тео направи точно и подробно обяснение на краткия си сблъсък с полицай Стю Пекинпо във вторник вечерта и обясни при какви обстоятелства е станал той. Беше категоричен, че никога не е влизал в „Биг Мак Систъмс“. Предложи на полицията да проверят търговските регистри, за да се уверят, че не е купувал нищо от магазина.

Когато Тео приключи разказа си, камерата и касетофонът бяха изключени и всички си отдъхнаха. Инспектор Хамилтън обясни, че ще отложат снемането на отпечатъци, понеже не са свалили нито един пръстов отпечатък и от трите таблета. Нямаше с какво да сравнят отпечатъците на Тео.

— Някой е бил много внимателен — каза Хамилтън, вперил поглед в Тео. — Сигурно е носел ръкавици.

Тео не можеше да разбере дали Хамилтън все още го подозира. Като всеки добър разследващ полицай той не издаваше почти нищо и се държеше така, сякаш всеки беше потенциален виновник.

— Ами анонимното обаждане? — попита Айк. — Успяхте ли да го проследите?

— В известен смисъл — отговори рязко Хамилтън, с което ясно показа, че не желае Айк да го притиска. — Обаждането е от уличен телефон близо до болницата, така че трудно ще разберем кой точно е позвънил.

— По кое време е станало това? — попита Уудс Буун.

— В девет и двайсет — отговори Хамилтън.

— Значи, ако таблетите не са били в шкафчето на Тео в осем и четирийсет, когато той се е отбил там, крадецът е отворил шкафчето му някъде по време на първия учебен час. След като е оставил таблетите, той или е напуснал училището и е хукнал към уличния телефон близо до болницата, за да се обади, или е съобщил на някой външен човек, че е изпълнил мисията и полицията вече може да бъде осведомена. Вероятно второто. Така че си имаме работа не само с един член на някаква малка банда.

Инспектор Хамилтън впери поглед в Уудс Буун, който му отвърна със същото.

— Може би е трябвало да станете детектив — отбеляза Хамилтън.

— Може би вие трябва да забележите очевидното. Става дума за подхвърлени улики. За капан. Не знам кой и защо го е направил, но е съвсем ясно, че Тео няма нищо общо. В момента той е жертва, а не заподозрян.

— Не съм казал, че е заподозрян, господин Буун — хладно поясни Хамилтън. — Престъплението е извършено преди по-малко от двайсет и четири часа, така че ни дайте малко време. Разследването едва започва.

— Какво следва, що се отнася до Тео? — попита госпожа Буун.

— Може да си върви. Няма да го арестуваме посред нощ. Ако се наложи отново да поговорим с него, ще ви се обадя. — Хамилтън ставаше малко раздразнителен, вероятно понеже трима адвокати го въртяха на шиш. — Задачата ни е да проследим всички следи и да се помъчим да установим кой е извършителят на престъплението. Не знаем дали Тео казва истината. Несъмнено звучи достоверно, обаче аз съм разговарял с много обвиняеми, които твърдят, че са невинни. Може да е невинен, но може и да не е. Вие не се съмнявате, но разследващите не работят така. Някой ден, надявам се скоро, ще знаем много повече и тогава дано да мога да кажа: „Тео, ти казваш истината.“ Докато това не стане обаче, не вярвам на никого.

— Не ми ли вярвате? — оскърбено попита Тео.

— Виж, Тео, не знам дали лъжеш, не знам и дали казваш истината. Като разследващ, за мен е твърде рано да преценя. Засега не разполагаме с много доказателства, но онова, което имаме, сочи към теб. Разбираш ли?

Тео кимна леко, но беше ясно, че не е доволен.

Хамилтън погледна часовника си, затвори една папка и каза:

— Благодаря ви, че дойдохте, и както казах, ще поддържаме връзка.

Групичката представители на семейство Буун напусна сградата. Никой не се усмихваше.

 

 

Тео се помъчи да учи в кабинета си в кантората, но беше твърде разсеян. Бяха поставили ново стъкло, а късчетата от натрошеното бяха пометени. Нямаше и следа от атаката от предишния следобед, но Тео още чуваше трясъка на счупеното стъкло, силното тупване на камъка, улучил рафта с книги, звънтенето на посипаните стъкълца, уплашеното изскимтяване на Джъдж, последвано от неистов лай. Тео сякаш бе усетил, че има още някой. Беше го доловил като насън. Май го беше чул веднъж онази сутрин по време на първия час в училище, преди да се появят полицаите и да съсипят целия му ден. Ако затвореше очи, можеше да си представи как седи на бюрото, когато камъкът влетява, а после, през следващите няколко секунди сякаш чу нечии стъпки. Някой бягаше. Онзи, който бе хвърлил камъка, беше съвсем близо. На Тео десетки пъти му се искаше да го зърне как бяга.

Кой беше въпросният тайнствен човек? Възрастен ли беше? Или ученик? Мъж или жена? Самотен нападател или член на банда?

Дори Джъдж изглеждаше малко неспокоен. Първото посещение на местопрестъплението извика в съзнанието на Тео лоши спомени, затова така и не успя да се справи с домашните. Най-накрая заключи вратата, надникна през новите стъкла, не видя никого и напусна сградата, яхнал колелото си и следван от Джъдж.